Първа гост



страница5/27
Дата23.07.2016
Размер4.81 Mb.
#2196
ТипГлава
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27

БОЙЧО ОГНЯНОВ

Появлението на Бойча Огнянов (Краличът усвои името, с което Викентий неволно го назва пред Соколова, при срещата им при к...ските гробища), появление, което в късо време привлече вниманията въз него, биде решено в едно съвещание с новите му приятели: Викентий, доктор Соколов и игуменът. Отначало те не се съгласяваха, но Огнянов лесно обезоръжи страхуванията им. Той ги увери, че в далечния Видин, дето почти не идат белочерковци, освен Марко Иванов друг надали го знае, а още по-мъчно би го познал. Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили.

Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота -само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му?

-Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят.

Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена -кога е за човечеството.

В първите дни пуснатият от Хаджи Ровоама слух оттласкваше от него лицата, с които приятелите му искаха да го запознаят. Великодушното му пламване на изпита, предизвикано от низостта на Стефчова, в един миг затвори устата на клеветата и му откри всички врати и сърца. Огнянов стана любезен гостенин на целия градец. Той прие драговолно поканата на Марка Иванов и Мича Бейзадето и се хвана учител, за да има повече благовидност стоението му там. Другарите му бяха: Климент Белчев, главният учител, Франгов, взаимноучителят Попов и псалтът Стефан Мердевенджиев, също и учител по турски език. Първият беше руски семинарист и като такъв -добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите, колчем го посетяха, стихове от Хомякова и Державина ("Бог"). Но бай Марко предпочиташе да му разказва за величието на Русия и за Бонапарта. Третият, момък буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революции и чети. Той прие с възторг новия си другар и му се привърза страстно. Само Мердевенджиев беше противна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език. Първото показваше ум, обвит в плесен, второто -поклонник на бича; защото, за да обичаше българинът турският език, трябваше да обича самите турци или да очаква облага от тях. Естествено бе, че това сходство на вкусовете го свързваше със Стефчова.

По приетото задължение, Огнянов даваше уроци и в девическото училище; следователно, всеки ден се виждаше с Рада. Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. Нужно ли е да казваме, че и тя го любеше вече тайно? Още в деня, когато той така великодушно я защити, тя биде обхваната от онова силно чувство на жежка благодарност, което в първия миг е благодарност, във втория -любов. Това бедно сърце, изжъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То видя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил. Не трябваше нито много време, нито много забикалки на тия преки и честни сърца да се разберат. Всеки ден Огнянов се разделяше с нея по пленен и по щастлив. Тая любов зацъфтя и заблагоуха в душата му при другата любов. Едната -исполински бор, който очакваше бурните веявици, другата -нежно цвете, жъдно за слънце и за росица, а и двете порасли на същата почва, само от две разни слънца осветлявани.

Но често тъжни мисли падаха като куршум на сърцето му. Какво ще стане това невинно създание, което той привързваше към неизвестната си съдба? Де го водеше той? Де отиваха двама? Той, борецът, той, човекът на премеждията и случайностите, увличаше в своя страшен път това ясно, любеще дете, което току що захвана да живее, сгряно от благодатните лъчи на любовта. То искаше, то очакваше от него щастливо и ясно бъдеще, дни радостни и безбурни, под новото небе, което беше си създало. Отде беше задължена тая мома да усети ударите, които съдбата готвеше само за Огнянова?

Не, той трябва да й открие всичко, да снеме булото на заслеплението й, да й обади с какъв човек се свързва. Тия мисли тежаха страшно на честната му душа и той реши да потърси облекчение в откровение, в благородна изповед. Той тръгна към Рада.Тя се беше преместила от метоха в една училищна стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно украшение там беше самата й обитателка. Огнянов бутна вратата и влезе. Рада го посрещна с усмивка през сълзи.

-Радо, ти си плакала? За какво тия сълзи, пиленце? -И той нежно обгърна главата й, като я милваше по заруменелите й бузи.

Тя се оттегли, като избрисваше очите си.

-Защо това? -попита слисан Огнянов.

-Госпожа Хаджи Ровоама одеве беше тука -отговори с пресекнат глас Рада.

-Нещо те е оскърбила калугерицата? Пак те е тиранизирала? Бре, песните ми... я ги виж, някой ги е стъпкал! Радке, обясни ми!

-Ти видиш, Бойчо, госпожа Хаджи Ровоама ги стъпка, намери ги на масата. "Бунтовнически песни!"-извика, и издума такива грозни думи за тебе. Та как да не плача?

Огнянов стана сериозен.

-Какви грозни думи може да каже за мене?

-Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!.. Боже мой, как нема жалост тая жена!

Огнянов изгледа умислено Рада и й каза:

-Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе?

-Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. -И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите.

Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост.

-И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали -шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи.

Огнянов ги целуна любезно, па каза:

-Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш.Аз нямам право повече да мълча.

-Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене -каза тя смутено.

Огнянов я тури да седне и той седна при нея.

-Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник.

-Така, така, Бойчо, тя е много зла жена -каза бързо Радка.

-Но аз съм наистина такъв, Радке.

Радка го погледна зачудено.

-Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание.

Той помълча. Тя нищо не отговори.

-Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше.

-Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности.

Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си:

-Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало.

Рада впери безпокойно очи в него.

-То е по тъмно, Радке, ако не по бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина. и избягах от Диарбекир, Радке!

Рада стоеше попарена.

-Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това?

-Не зная -отговори сухо Рада.

Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе:

-Тя ме нарича кръвник и убийца.. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай.

Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня.

-Слушай, аз убих двама души, и то неотколе.

Рада се отмести неволно.

Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи.

-Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче -пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или -въжето.

-Казвай, казвай. -прошушна тя отпаднала.

-Всичко ти казах, знаеш ме вече цял -отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й.

Рада се хвърли на врата му.

-Ти си мой, ти си най-благородният човек -извика тя. -Ти си моят герой, моят хубав рицар.

И двамата млади хора се прегърнаха силно и страстно, като хълцаха от любов и щастие.


БРОШУРАТА

Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата.

Бойчо се ослуша и каза:

-Тая хала е докторът.

Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.

-Четете -каза той, като подаде една брошура на Огнянова. -Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш!. Да целуна златната ръчица, дето е написала това!

Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, oваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища.

Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му

-Чакай, чакай аз да ти чета! -извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова:

-Огън, огън, братко!. На, ти чети това. уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри "отче наш", ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке!

-Вземи, Радке, ти добре декламираш! -каза Огнянов.
Девойката зачете.

Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила.

Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна.

-Викате ли ме? -попита тя.

Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора.
Току що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно.

-Кой дявол иде пак? -изкрещя докторът отчаяно. -Чакай да го хвърля из прозореца! -И той отвори вратата.

Влезе едно момиченце с писмо в ръката.

-Кому носиш това? -попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете.


Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него.

-Какво е? -попита Бойчо.

-Писмо. На, чети!

Бойчо взе писмото. То беше любовно писмо от Мердевенджиева.


Бойчо се изсмя яката.

-Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено.

Рада съдра писмото, като се смееше.

-Защо го скъса? Отговори му! -й каза Соколов.

-Как да му отговоря?

-Пиши му: "Оооо сладкогласнейший славею! Оооо музикословеснейшая патко! Оооо нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест" -продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: -Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил.

-Глупец, зарежи го!

-Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! -каза докторът заканително.

-Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска.

-Ах! Чакай! -извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна.

-Какво?

-Едно нещо! Чакай! -И той се изсмя яката.



Огнянов го гледаше въпросително.

-Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу!

-Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм?

-Ще се видим пак, сбогом! -И докторът излезе бързешката.

Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи: "Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. -Ах! Ах!

28 септемврий 1875.Вам известната."

Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище.
СИЛИСТРА ЙОЛУ

Тъй се наричаше една прекрасна зелена морава и манастирския дол, обиколена с кичести върби, до самата манастирска река. Макар вече и есен, това прелестно кътче, поради своята усойност, запазваше още неприкосновена своята зеленина и свежест, като Калипския остров, дето вечна пролет владее. През кичестите клони, на север от тая щастлива морава, се виждат двата върха на Стара планина: Кривините и Остро бърдо. Между тях се разтваряше балканското гърло със стръмните си урви и увиснали скали, в дъното на които шумеше реката. Горският прохладен ветрец люшкаше нежно листата и, заедно с балканските миризми, носеше тук и глухия гръм на водопадите. Оттатък, през реката, се издигаха високите бели сипеи, страшно изрязани и изхълмени от пороите. Слънцето отиваше към пладне и неговите зари, като минуваха през листнатите дървета, сипеха въз моравката дъжд от златни, трептещи търкала. Чудна прохлада и радост царуваха в това поетическо кътче, което носеше такова прозаично и невярно название. Защото никакъв път, ни силистренски, ни други, не минуваше през тая усамотена морава, тъй приятно загнездена в полите на непристъпната тук Стара планина. Названието й се дължеше не на географическото й местоположение, а на друго едно обстоятелство, тъй да кажем, историческо. Нейната прикритост, прелест и прохлада няколко години наред вече бяха я направили любимо място на всичките пиршества, веселби и оргии. В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско, дето, благодарение на дивотата и изобилието на оня край, те намираха лесно поминък и работа, даже и забогатяване. Сполуката на най първите Язоновци от Бяла черкова привлече и другите пропаднали братя в обетованата земя -силистренските полета.

По тоя начин днес Силистра и селата брояха многобройни пришелци от Бяла черкова, които извършваха там ролята на пионери на цивилизацията; защото, между другото, те дадоха на онова място десетина попа и двайсет и двама учители. Прочее, за белочерковци тоя беше най-правият път за Силистра.

При всичкото му фатално значение, славата на Силистра йолу цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки н изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни.

Когато Соколов и Огнянов пристигнаха, Силистра йолу шумеше вече от веселата дружина. Между другите там бяха и Николай Недкович, развит и просветен момък; Кандов, студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма; г-н Фратю; Франгов, учител, гореща глава; Попов, екзалтиран патриот; поп Димчо, тоже патриот и пияница, и Колчо Слепецът. Този подпреният, лишен съвсем от зрение, беше дребничък момък, с изпито страдалческо лице, но интелигентно. Той беше твърде вещ на флаутата, с която кръстосваше цяла България, весел разказвач и смехотворен и затова неизбежен във всички весели събрания.

Обядът беше наслаган вече въз един шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет и две дайрета, с гърмежа на тенекийките си, допълняха тоя шумен оркестър. Обядът беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха седешката, по тогавашния обичай.

Пръв пи наздравица Илийчо Любопитният:

-Наздраве, дружино! Кой що желае, господ да му даде; който нам зло мисли, господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се татрази!

Чашите се гаврътнаха шумно.

-Да живее компанията! -извика Франгов.

-Аз пия за Силистра йолу и за поклонниците му -провъзгласи поп Димчо.

Попов издигна чаша и извика:

-Братя, пия за балканския лев!

Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече наздравиците; но г-н Фратю, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат, стана прав, озърна се и извика възторжено с чаша в ръка:

-Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! -И изпи чашата си.

Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна.

-Какво искате да кажете, господине? -попита студено Кандов, който стоеше срещу Фратя.

Фратю се намръщи.

-Mисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода, -Тая дума Фратю произнесе ниско, като погледна подозрително циганите.

-Какво разбирате под свобода? -попита пак студентът.


Соколов се обърна:

-Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство -никаква българска свобода не съществува.

-Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой.

-Как ще я сдобием?

-Като пием -отзова се някой иронически.

-Не, като се бием! -отговори Фратю разпалено.

-Фратю, опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек -за езика -каза насмешливо Илийчо Любопитният.

-Да, мечът, господа! -каза разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука.

-Кога е така, аз пия за здравето на меча, господът на робите! -каза Огнянов, като издигна чашата.

Това наелектризира дружината.

-Агуш -извика един, -засвирете "Поискал гордий Никифор".

Това беше тогава българската марсейлеза.

Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: "Сечи, коли, отечество да се освободи", въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.

Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено замахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони.

-Магаре! -изкрещя Фратю.

-Господин Фратю, не се сърди -каза му поп Димчо; -щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то се знае.

В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше.

Огнянов и Кандов се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Николай Недкович.

-Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба -продължаваше Кандов начнатия разговор, -защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст.

-Но слушайте, господин Кандов -отговаряше Недкович. -Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си.

Кандов махна с глава отрицателно.

-Но вие ей сега ми тълкувахте друго нещо. Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите; понеже не щете шейх юл исляма, прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вие освещавате правото за експлоатация на слабия от силния, на труда от капитала. Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човеческа; направете я борба не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупави порядки, осветени от вековни предразсъдки, като трон, религия, право на собственост и на юмрук, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Герцена; Бакунина и Ласаля. Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука. Тогава аз съм с вас.

-Идеите, които вие изказахте -възрази живо Огнянов, -доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите: народът няма да го разбере. Забележете, господин Кандов, че само една цел разумна и възможна можем да поставим пред него: строшаването на турския ярем. Ние видим засега само един враг -турците, и против тях въставаме. Колкото за принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля, и те нито сега, нито кога да е, не могат да намерят почва България. Вашите шумни принципи и знамена на "съвременното мислещо човечество и трезви науки на разума" само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общечовечески въпроси, или по добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания. Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим. Унищожи заптието, и народът постига своя идеал! Ако вие имате друг идеал, той не е негов.

В това време музиката беше престанала и шумът утихнал. Слепецът засвири на флаутата и чудни сладостни тонове се разляха из пространството.

-Елате тука бе, какво философствувате там? -извикаха към троицата събеседници.

Но те нито се обърнаха: разговорът беше горещ. Слепецът свири още няколко време всред тържествена тишина, щото всичките, ако и с малко или много запалени глави, се наслаждаваха от упоителната мелодия, която излазяше из черното флауто на слепеца. Изведнъж той спря да свири и каза:

-Знаете ли какво видя сега?

Всичките се усмихнаха.

-Отгадайте де! -казваше Колчо.

-Какво даваш, ако усетим? -казаха неколцина.

-Давам астрономическия си телескоп.

-Де е той сега?

-На месечината.

-Чакай, ти видиш сега червените бузи на Милка Тодоричкина -каза поп Димчо.

-Не е то. Аз тях по мога да ги ухапя -не да ги видя.

-Виждаш господина Фратя -каза Попов, защото господин Фратю се беше изправил пред слепеца и махаше пред очите му.

-Не е: вятъра можеш ли да видиш ?

-Слънцето?

-Не, вие знаете, че съм кавгалия с него, та съм се заклел, дорде съм жив, да го не видят очите ми.

-Виждаш нощта -каза докторът.

-Не е и то; аз виждам една чаша вино, която ми подават: забравихте ме бре!
Няколко души наляха тозчас и му поднесоха усмихнати.

-Наздраве, дружина! -каза той и изпи чашата си. -А аз какво печеля, дето вие не можахте да отгадаете?

-Останалите чаши, дето ти наляхме.

-Колко са?

-Свети Седмочисленици.

-Аз повече уважавам св. Четирийсет мъченици -забележи поп Димчо.

-Наздраве!

-Да живей!

-Vive la Bulgarie, vive la republique des Balkans!-викна господин Фратю.

Колчо запя тропара на калугериците. Веселбата се продължи до вечерта. Дружината стана да си иде в града.

-Баювци, па утре в училището на репетиция -извика им Огнянов.

-Какво представление ще давате? -попита студентът Огнянова.

-"Геновева".

-Отде избрахте тая антика?

-Реши се "Геновева" по две причини: първо, че тя няма възбудителен характер -на това настояха чорбаджиите; второ, че всички са я чели и желаят нея. Трябваше да се угоди на вкуса. Целта нали е за повече доход? Трябва да купим вестници и книги за читалището и "други" работи.

Дружината, шумна и развеселена, потегли към града. Тя скоро се изгуби в дърволяка на бостаните, въз които падаше вече вечерният полумрак. След четвърт час тя влазяше победоносно в помрачелите улици на града, като пееше из цяло гърло бунтовнически песни. Това метежно шествие извикваше на вратните купове жени н деца.

Само Огнянова нямаше там. Едно момче бе му пришъпнало нещо в ливадата и той се отдели от другарите незабелязан.


Каталог: PomagaloDZI -> Dokuments -> Vazov
Vazov -> Нравственото израстване на българина в романа „под игото” Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е „жива история”
Vazov -> Чичовци I. Общество
Vazov -> Българският език” вазов
Vazov -> Дядо йоцо гледа
Vazov -> „Кочо" е една от най-популярните оди от „Епопея на забравените"
Vazov -> O, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье!
Vazov -> Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае
Vazov -> Левски вазов
Vazov -> При рилския манастир” иван вазов (анализ) Особено „странно обаяние”
Vazov -> Oпълченците на шипка”


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница