Първа награда на конкурса на боис за студентско есе „Просперитетът обича свободата” Просперитетът обича свободата



Дата05.04.2017
Размер48.95 Kb.
Първа награда на конкурса на БОИС за студентско есе

Просперитетът обича свободата”


Просперитетът обича свободата

/размишления върху фрагменти от Айн Ранд/
Вяра Георгиева Георгиева, СУ, 1 курс, Международни отношения
Стремежът на Човека към постигане на собствената си пълнота е изначално заложен. Този метафизичен порив намира своята реализация в рамките на свободата. Защото тя – абсолютната свобода – се сблъсква с „оковите” (по думите на Русо), изковани от същия онзи Човек, нуждаещ се от пълнотата на Свободата, за да стигне и до своето завършено Аз. Търсената тавтология тук доказва корелативното отношение между Аза (или Човека като цяло) и себе си (същността на Аза, в рамките на която съществува Свободата). Точно за тази вътрешна същност е характерно и желанието към просперитет (от лат. prosperitas – благополучие). Или с други думи – наличието на Свободата като обективно битие е необходимата и самодостатъчна предпоставка за разгръщане реалността на успеха.

За по-ясно разкодирване на заложените тук смисли си позволявам да си послужа с едно символично лингвистично упражнение. От една страна имаме принципа на Екзистенциализма – «съществуването предхожда същността». От друга стоят думите на самата Айн Ранд – «сътворяването предхожда раздпределението» («Изворът»). Продължавайки условните трансформации, базирани на еднаквата езикова формула, достигаме до идеята, че «свободата предхожда просперитета» (като логичен извод от горе-изложените съждения). Така, при едно систематично наслагване на няколкото постановки, достигаме и до търсения извод – Свободата е съществуващото само-сътворение, необходимо за разкриване същността на просперитета като форма за разпределяне на ролите в обществото.

И тук като проблем от първостепенна важност се утвърждава необходимостта от очертаване същността на това общество, на рамките, благоприятстващи битуването и на успеха. Ако изходим от принципите на обективистичната философия, застъпени от самата Ранд, то като идеална полит-икономическа система се явява Капитализмът от типа laissez-faire. Това е модусът, към постигането на който се насочват усилията. Това е модусът-образец, благоприятстващ появата и на свободната личност. И ако Платон в своите диалози изгражда образа на идеалната държава като рефлексия на вижданията си за идеалното мисловно битие, при Айн Ранд се появява „идеалното общество”, разграничителната линия в което е наличието и формите за реализиране на свободата. Защото в капиталистическото общество липсва подчинеността на един субект, липсва съотнасянето на Аза единствено и само „чрез” и „във” другите. Тук я няма задължителността на Големия брат – на онзи, който наблюдава, и осъжда, и преценя, и регулира насоките в развитието на общността. Свободата на личността – налична в рамките на обективната реалност тук-и-сега – създава предпоставките за развитие. Но пред това развитие се поставя още едно важно условие – „пълното разделение между Държавата и Икономиката”. Това случване не може да се представи като еднократен акт. То е процес, особено характерен за прехода от един вид стопанство към друг, от един вид икономическа теория към напълно различна такава. Процес, проявленията на който ясно се разкриват в прехода, осъществен в пост-комунистическите общества (какъвто е и случаят в България). Този капитализъм – като реално търсено битие – е възможно да се реализира единствено в условията на пълната свобода – не само лична, но и стопанска. Плановият елемент – така характерен за социалистическата икономика – се явява контрапункт на идеологията за пазарното стопанство. Оттук и ограничеността функционира като антипод на свободната инициатива – такава, каквато е необходима за благополучието, за просперитета.

Изграждането и прилагането на laissez-faire Капитализма е невъзможно без първоначалното поставяне на Човека в така формирания пространствен модел. Защото той – Човекът – е градивната единица, той съдържа в себе си тласъка за превръщане на свободата от фиктивно в реално съществуваща. Човекът на свободата – това е субектът на разума. Изключително и само разумът детерминира просперитета в рамките на общността. Но това е не колективният, а индивидуалният разум – мисълта на гения, хрумването на твореца, идеята на Оразличения от Другите.

За Айн Ранд необходимостта от преодоляването на колективистичното мислене, на груповостта като такава, е първата стъпка към реализирането на представата за идеалното общество. В рамките на свободното битие Човек съществува сам за себе си, без да се жертва за Другите, без да изисква от Другите да се жертват за него. Като най-висока морална цел в екзистенциален план се очертава преследването на собствения рационален личен интерес и собственото щастие (Rand, “The Virtue of Selfishness”). Така свободното общество – това е обществото, в което се гарантират изначалните права на човека; това е обществото на индивидите, на личностите, на творците. А творецът е „егоист в пълния смисъл”, това е този, който стои „над необходимостта да използва другите по какъвто и да е начин”. В избора между типовете поведение Ранд е категорична – моралът на егоизма трябва да стои над този на алтруизма. Защото алтруистът е слаб човек, той е роб на себе си, на натрапените предразсъдъци, на ограниченията си и не на последно място – на общността. А имплицитна характеристика на роба е зависимостта – т.е. не-свободата. Без свобода няма просперитет, няма развитие, няма го и градивният елемент, необходим за бъдното. Корените на това разграничаване между двата типа морал са условно заложени още във философската доктрина на Фридрих Ницше - тук моралът на господарите (модификация на егоизма) поглъща робския морал (отново се разчита корелацията робство-алтруизъм). Или поне така трябва да се случи. Основното противоборство при Ницше – това е съотнасянето между Свръхчовека (новият, различният, лишен от подчиненческото мислене на останалите) и das Man (обобщен образ на масата и примирението, на многостта без отличителните нейни характерисрики). При Ранд понятийният апарат е различен – това е сблъсъкът между алтруиста и егоиста, между индивида и колектива. По своята същност обаче изградената реалност е идентична – целта е Човекът-въобще (типаж, характерен за социалистическата реалност) да се превърне в Човека-коректив, в Човека-творец не само на себе си, но и на околния си свят (идеалът, битуващ в пост-комунистическите общества). Това е право и основна привилегия на свободно мислещия, на свободния човек. Това е и ключът към просперитета. Но правилното му откриване е възможно едва тогава, когато се осъществи споменатото вече разделение между Държавата и Икономиката; когато дългият преход (реализиращ се все още и в нашата собствена реалност) доведе до успешното установяване на капитализма. Но капитализъм, основаващ се не върху свободията и безправието, а точно обратното – продиктуван и обусловен от наличието на личностната свобода.

В една такава реалност е възможно разгръщането на разума като двигател към просперитета. Защото именно свободата е „фундаменталната потребност на човешкия ум” (Ранд). В стремежа си към пълно откъсване от другите и битуване единствено с цел задоволяване на собствените интереси, Човекът-гений се превръща и в съзидател за масата. По думите на Адам Смит „личният стремеж дори не е равен на егоизъм, тъй като воден от собствените си интереси Човек благоприятства просперитета и на останалите”. И все пак:

В основата на благосъстоянието стои индивидът – бил той велик мислител или гений с нестандартни виждания за условното свое утре.

В основата стои Човекът, чийто основни права са гарантирани благодарение постановките на установения политически и икономически ред.

Той е този, който превръща собствената си свобода в модел за изграждане на общността.

В модел, чието друго име е Просперитет...


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница