Първа, в която се запознаваме с Мечо Пух, с няколко пчели и приключенията започват

Когато Кристофър Робин попита Прасчо какво значи това, той отговори, че е името на дядо му и на прадядо му. Кристофър Робин каза, че това не може да бъде име, но Прасчо настоя, че то било съкратено от името Пазете Гордон. Дядо му бил имал две имена, в случай че загуби едното…

— И аз имам две имена — каза нехайно Кристофър Робин.

— Виждаш ли? Винаги е така!

Един хубав зимен ден Прасчо измиташе снега пред къщата си и когато вдигна глава, видя наблизо Мечо Пух. Пух обикаляше и обикаляше в кръг, дълбоко замислен. Когато Прасчо му се обади, той пак продължи да крачи, втренчен в снега.

— Здрасти! — повтори Прасчо. — Накъде си тръгнал?

— На лов — каза Пух.

— На лов за какво?

— По следите съм на нещо — каза Пух тайнствено.

— Следи на какво? — приближи се Прасчо.

— И аз това се питам: какво ли ще е?

— И как мислиш да си отговориш?

— Ще трябва да се срещна с това животно — каза Мечо Пух. — Погледни тук! — и той показа снега пред себе си. — Какво виждаш?

— Следи! — каза Прасчо. — Следи от лапи! — изквича той от възбуждение. — О, Пух, мислиш ли, че това е — е — е Невестулка?

— Може би — каза Пух. — Понякога е, а понякога не е! Никога не можеш да бъдеш сигурен в следите от лапи!

След тези думи Пух продължи по следите, а Прасчо го погледа минута-две и хукна след него.

Изведнъж Пух спря развълнуван и се наведе над следите.

— Какво има? — изквича Прасчо.

— Смешна работа! — каза Пух. — Виждам сега следи от две животни: тези тук — на каквото и да са били, и тези тук — на друго. Продължили са заедно като другари! Искаш ли да дойдеш с мен, Прасчо, в случай че те се окажат Опасни Животни?

Прасчо старателно си почеса ухото… каза, че е свободен до Петък и ще му е приятно да го придружи, ако следите наистина са на една Невестулка.

— Искаш да кажеш, в случай че наистина са две Невестулки! — каза Мечо Пух и Прасчо отговори, че каквото ще да е, той е свободен до Петък, и те продължиха заедно.

Точно тук имаше малка групичка дървета лиственици и изглежда, че двете Невестулки — ако наистина бяха невестулки — са обикаляли около тях. Около тях тръгнаха и Пух, и Прасчо — там, където личаха следите. И за да мине времето, Прасчо разказваше на Пух какво е правел неговият дядо Пазете Г., за да Премахне това, че цял Се Схващал при Дебнене на Зверове, и как на стари години започнал да Страда от Задух… и много други интересни неща, а Пух се чудеше на какво ли приличат Дядовците, дали тези животни, по следите на които сега вървят, не са Двама Дядовци, дали ще може да си занесе един Дядо у дома и какво би Казал Кристофър Робин тогава.

А следите пред тях продължаваха…

Изведнъж Пух спря и показа възбуден надолу:

— Виж!

— Следите! — каза Пух. — Трето животно се е присъединило към другите две!

— Пух — изквича Прасчо, — да не би да е трета Невестулка?!

— Не — каза Пух, — защото тези следи са различни. Това са или Две Невестулки и друго животно, или Две други Животни и една Невестулка. Нека продължим да ги следим.

Те продължиха, сега вече малко разтревожени, понеже тези три животни пред тях може би имаха Враждебни Намерения. Прасчо си пожела силно неговият Дядо П. Г. да е сега при него, вместо кой знае къде, а Пух си мислеше колко хубаво би било изведнъж съвсем случайно да срещнат Кристофър Робин… само, разбира се, защото много го обича!

Внезапно Мечо Пух се спря пак и облиза върха на носа си, за да го разхлади, защото усети, че му стана по-горещо и по-тревожно от всеки друг път: пред тях имаше четири животни!

— Виждаш ли, Прасчо! Погледни тези следи: три — както бяха и две Невестулки, и едно… и друга Невестулка е тръгнала с другите две!

Така беше! Там бяха следите им — понякога едни върху други, но Все пак тук-там ясно личаха четири следи.

— Сетих се — Прасчо също облиза върха на зурличката си и не намери облекчение в това, — сетих се изведнъж, че трябва да свърша една работа, която забравих да свърша вчера и която не мога да свърша утре. Затова мисля, че трябва да се върна у дома и да я свърша веднага.

— Добре де! Ще я свършиш следобед! И аз ще се върна с теб!

— Работата е такава, че не може да се свърши следобед — бързо каза Прасчо. — Тя е специална сутрешна работа и дори трябва да бъде свършена между часовете… колко мислиш, че е часът?

— Около дванадесет — каза Мечо Пух, като погледна слънцето.

— … точно между дванадесет и дванадесет часа и пет минути. Затова, мили Пух, прощавай, трябва да си вървя… Я! Какво е това?

Пух погледна пак небето, а като чу още едно изсвирване, погледна в клоните на големия дъб и видя един приятел.

— Това е Кристофър Робин! — каза той.

— О! Тогава ти си добре — каза Прасчо. — Ще бъдеш в пълна безопасност с него. Довиждане! — И хукна към дома си с всичка сила, щастлив, че пак е Вън от Всякаква Опасност.

Кристофър Робин слезе бавно от дървото.

— Глупаво Старо Мече! — каза той. — Какво правиш ти? Първо обиколи два пъти дърветата сам, после Прасчо изтича след теб и двамата заедно ги обиколихте още веднъж… После тъкмо щяхте да обикаляте за четвърти път…

— Почакай малко — каза Мечо Пух, като си вдигна лапата. Той седна и се замисли по най-замисления начин, който можа да измисли… После сложи лапа в една от Следите… потърка два пъти носа си и се изправи.

— Да! — каза Мечо Пух.

— Сега разбирам — изпъшка той.

— Аз съм Глупав и Измамен… Аз съм мече Без Никакъв Мозък.

— Ти си най-доброто Мече в Целия Свят! — каза Кристофър Робин нежно.

— Наистина ли? — попита Пух обнадежден и изведнъж светна от радост.

— Е, както и да е, Време е Вече за Обяд!

И си тръгна към къщи.

Глава четвърта,
в която Ийори загубва една опашка и Пух намира една

Старото сиво магаре Ийори, застанало само в най-сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща. Понякога си мислеше тъжно: „Защо?“, понякога мислеше: „Закъде?“, понякога — „Колко всъщност?“, а понякога не беше много сигурно за какво мисли. Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

— Как си?

— А ти как си? — попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

— Не много как! — каза той. — Отдавна не знам как съм!

— Горкият! — каза Пух. — Много те съжалявам… Я! Я чакай да те разгледам! — И както Ийори стоеше и гледаше мрачно в земята, Пух го обиколи веднъж…

— Ами какво е станало с твоята опашка? — учуди се той.

— Какво е станало?

— Няма я!

— Сигурен ли си?

— Опашката ти или е тук, или не е тук! Как мога да не я видя! А твоята я няма!

— Какво има?

— Нищо.

— Струва ми се, че си прав.

— Разбира се, че съм прав! — каза Пух.

— Това Значи Много! — каза Ийори мрачно. — То Обяснява Всичко. Не ми е Чудно!

— Оставил си я някъде — каза Пух.

— Някой я е взел! — каза Ийори — … Колко Им Прилича Това! — прибави той след дълго мълчание.

Пух искаше да му каже нещо утешително, но не знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително.

— Ийори — каза той тържествено, — аз, Мечо Пух, ще намеря твоята опашка!

— Благодаря ти, Пух! — отговори Ийори. — Ти си истински приятел! Не като Някои…

И така Пух започна да търси опашката на Ийори.

Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха по синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту внезапно пак го откриваха, за да отстъпят място на други облачета. Между тях слънцето се усмихваше весело. Тъмните игли на боровете изглеждаха стари и посивели край светлозелената дантела на храстите.

Между боровете крачеше Мечето. После то се спусна надолу по каменисти корита на потоци, пак се изкатери нагоре по стръмни брегове от пясъчник и най-после, уморено и гладно, стигна до Голямата Гора. В Голямата Гора живееше Бухала.

— Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!

Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на Пух така му се струваше, понеже там имаше и чукче, и звънец с връв. Под чукчето беше написано:

МоЛиМ ДжВънете

АкоиС кате ДаОт ворим

Под връвта на звънеца беше написано:

мОлиМ, чуКайте

акОНИ коЙ несе оБАди

Тези бележки бяха написани от Кристофър Робин, който единствен в Гората можеше да пише. Макар че Бухала беше умен и умееше много други неща — знаеше да пише и да чете собственото си име „Хубал“, — все пак пропадаше съвсем, когато трябваше да напише мъчни думи като „морбили“ или „конфитюр“ например.

Мечо Пух прочете внимателно бележките — отляво надясно и отдясно наляво — от страх да не пропусне някои указания. После, за да е по-сигурен, той почука и дръпна звънеца, и дръпна звънеца и почука, и извика силно:

— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!

Вратата се отвори и Бухала погледна навън.

— Здрасти, Пух — каза той. — Какво има?

— Ужасно и тъжно! — каза Пух. — Защото Ийори, моят приятел, е загубил опашката си. Той Ридае за нея. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как да му я намеря?

— Добре — каза Бухала. — Обичайната процедура при тези случаи е следната…

— Какво значи Обичай на тапроцедура? — попита Пух. — Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи ме Объркват.

— Значи — Нещото, което трябва да се Направи.

— Щом значи това, съгласен съм — каза скромно Пух.

— Онова, което трябва да направим, е следното: първо — да напишем един Афишш. После…

— Чакай, чакай! — каза Пух, като си вдигна лапата. — Онова, което трябва да направим, е… какво каза? Точно тук, когато щеше да го кажеш, ти кихна…

— Не съм кихал!

— Да, ти кихна, Бухале!

— Извинявай, Пух, но не съм кихал! Не може да кихнеш, без да усетиш!

— Не можеш да чуеш кихане, без някой да е кихнал!

— Аз казах: първо да напишем един афишш…

— Ето, пак кихна! — каза тъжно Пух.

— Един афишш — извика Бухала, — в който да обявим, че ще дадем много нещо на този, който намери опашката на Ийори.

— Да… да… — кимаше Пух. — Когато говорим за много — продължи замечтано той, — искам да кажа, че сутрин обикновено хапвам малко, точно по това време — и той лакомо погледна към бюфета в ъгъла на трапезарията, — само глътка кондензирано мляко и нещо друго, например едно близване на мед…

— Добре — каза Бухала, — ще напишем всичко това в афишша и ще го окачим навред из Гората.

— Едно близване на мед — мърмореше си Мечето — или… или… но щом трябва… — И като въздъхна дълбоко, то се постара да слуша Бухала внимателно.

Но Бухала говореше и говореше… с все по-дълги и все по-дълги думи, докато пак се върна до това, с което беше започнал, и обясни, че този, който трябва да напише афишша, е Кристофър Робин.

— Той написа моите обявления на вратата. Нали ги видя, Пух?

Известно време Пух кимаше със затворени очи и казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път, побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за какво говори Бухала.

— Не ги ли видя? — попита Бухала учуден. — Ела да ги видиш сега!

Излязоха отвън. Пух погледна чукчето и бележката под него, погледна и връвта на звънеца, и бележката под нея, и колкото повече гледаше връвта, толкова по-ясно чувстваше, че беше виждал нещо такова някъде и някога.

— Хубава връв, нали? — каза Бухала.

Пух кимна.

— Тя ми напомня нещо — каза той, — но не мога да се сетя какво. Къде я намери?

— Намерих я в Гората. Висеше на един храст. Помислих най-напред, че някой живее там, и я дръпнах, но никой не се обади. Тогава я дръпнах по-силно и тя остана в ръката ми и тъй като, изглежда, никой не я искаше, аз я донесох в къщи и…

— Бухале — каза Пух тържествено, — имаш грешка, някой я иска!

— Кой?

— Привързан?!

— Прикрепен към нея — каза Мечо Пух тъжно.

С тези думи той откачи опашката и я занесе обратно на Ийори. И когато Кристофър Робин я закова с гвоздейче на мястото й, Ийори запрепуска из Гората, като я развяваше така радостно, че Мечо Пух се умори от смях и трябваше да избърза до дома си, за да се подкрепи с няколко хапки…

Когато половин час по-късно си обърса устата, той затананика гордо:

— Опашката кой найде?

— Мечо Пух! В леса!

Отиде, взе я — хайде

обратно в два часа!

(Часът беше всъщност единадесет!)

Глава пета,
в която Прасчо среща Муслон

Един ден, когато Кристофър Робин, Мечо Пух и Прасчо разговаряха, Кристофър Робин преглътна залъка, който дъвчеше с удоволствие, и каза небрежно:

— Днес видях Муслон, Прасчо.

— Какво правеше той? — попита Прасчо.

— Подскачаше си наоколо — каза Кристофър Робин. — Не вярвам да ме е забелязал.

— Веднъж и аз видях един — поне мисля, че го видях, но може би не е бил той — каза Прасчо.

— И аз — каза Пух, като се чудеше как ли изглежда Муслона.

— Не се срещат често — каза небрежно Кристофър Робин.

— Не сега — каза Прасчо.

— Не по това време на годината — каза Пух.

После заговориха за друго… докато стана време за Пух и Прасчо да си вървят у дома.

Отначало, докато се спъваха по пътечката край Голямата Гора, те двамата почти не си говореха. Но когато стигнаха до поточето и си помогнаха един на друг да го преминат, стъпвайки от камък на камък, и когато пак можеха да вървят един до друг, започнаха приятелски разговор за това-онова, Прасчо каза:

— Знаеш ли какво искам да ти кажа, Пух?

— Точно това мислех и аз, Прасчо.

— От друга страна, Пух, не трябва да забравяме…

— Правилно, Прасчо, макар че в момента съм забравил.

Когато стигнаха до Шестте Елички, Пух се огледа — да не би някой да чуе — и каза с много тържествен глас:

— Прасчо, реших нещо!

— Какво си решил, Пух?

— Реших да хвана един Муслон!

Докато казваше това, Пух кимна няколко пъти и очакваше Прасчо да попита „Как?“ или „Пух, ще можеш ли?“, или нещо такова, за да му помогне. Но Прасчо мълчеше. Работата беше там, че на Прасчо му се искаше самият той да се бе сетил пръв.

— Ще го хвана — каза Пух, като почака още малко — чрез капан. И този капан трябва да бъде Хитър Капан. Затова трябва да ми помогнеш, Прасчо!

— Пух — каза Прасчо, чувствайки се отново щастлив, — ще ти помогна! — И после попита: — Как ще го направим?

— Там е работата: как?

Тогава седнаха да обмислят.

Първата идея на Пух беше да изкопаят Много Дълбока Дупка и Муслона, като мине, да падне в Дупката и…

— Защо? — попита Прасчо.

— Какво защо? — каза Пух.

— Защо ще падне вътре?

Пух се почеса по носа с лапата си и каза, че Муслона може би ще се разхожда наоколо, ще си тананика някоя песничка и ще поглежда към небето, за да види дали ще вали — така няма да забележи Много Дълбоката Дупка, преди да хлътне наполовина в нея, когато ще бъде вече твърде късно!

Прасчо каза, че това е Много Добър Капан, но представи си, че вече вали! Пух пак си почеса носа и призна, че не бе помислил за това. Ала след малко изведнъж целият светна и каза, че ако вече вали, Муслона ще погледне към небето, за да види дали ще се проясни, и така няма да види Много Дълбоката Дупка, преди да хлътне наполовина вътре… а тогава ще бъде вече твърде късно!

Прасчо каза, че след като и тази точка от плана му е обяснена, той мисли, че това е един Хитър Капан! Пух се почувства много горд, като чу това, и почна да счита, че Муслона е почти хванат. Но имаше да се решава и друго: къде да изкопаят Много Дълбоката Дупка.

Прасчо каза, че най-доброто място ще бъде някъде близо до Муслона, за да падне веднага в нея още при първата крачка.

— Но тогава той ще ни види, когато я копаем! — каза Пух.

— Няма, щом ще гледа към небето!

— Ще Подозира — каза Пух, — ако му се случи да погледне надолу. — Той мисли дълго и после прибави тъжно: — Не било толкова лесно, колкото го мислех! Изглежда, затова така рядко хващат Муслони.

— Сигурно — каза Прасчо.

Въздъхнаха и станаха. И като измъкнаха по няколко тръна от задниците си, пак седнаха. През цялото време Пух си повтаряше: „Ако само можех да измисля нещо!“ Той беше сигурен, че един Много Голям Ум може да хване един Муслон, ако се досети как да го направи.

— Представи си — каза той на Прасчо, — че ти искаш да ме хванеш. Как ще го направиш?

— Теб? Ето как: ще направя Капан и ще сложа Гърне с Мед в Капана. Ти ще го подушиш и сам ще влезеш при него, и…

— И ще отида при него — каза Пух възбуден, — само че внимателно, за да не се нараня, ще отида при Гърнето с Мед, най-напред ще го оближа по края, като че ли уж няма повече в него, после ще се отдръпна, ще помисля малко, тогава ще се върна при Гърнето и ще започна да ближа от средата. И тогава…

— Остави сега това! Важното е, че ти ще си вътре и аз ще мога да те хвана. Сега да помислим Какво обичат Муслоните. Аз мисля — жълъди, нали? Ще сложим много… хей, събуди се, Пух!

Пух, който се беше унесъл в сладостни мечти, се стресна и каза, че Мед е много по-примамливо от Жълъди.

Прасчо не мислеше така.

И тъкмо щяха да започнат да спорят, когато Прасчо се сети, че ако поставят жълъди в Капана, ще трябва той да даде от своите, а ако сложат мед, тогава Пух ще трябва да даде от своя, затова каза „Добре, тогава мед!“ точно когато Пух се сети за същото и се канеше да каже: „Добре! Тогава жълъди!“

— Мед! — повтори Прасчо замислен, като че ли беше вече решено. — Аз ще я изкопая, докато ти донесеш меда!

— Много добре — каза Пух и тръгна с тежки крачки.

Щом стигна в къщи, той отиде при долапа, покачи се на стол и свали голямо гърне от най-горната полица. На гърнето пишеше МЕТ, но за да бъде сигурен, той свали книжното капаче и погледна вътре: изглеждаше като същински мед! „Но не можеш да бъдеш сигурен — каза си той, — спомням си, чичо беше ми казвал, че е виждал сирене със същия цвят!“ Затова пъхна в гърнето езика си и близна дълбоко.

— Да — каза Пух, — това е! Никакво съмнение — мед… бих казал до дъното на гърнето. Освен ако… някой не е сложил сирене на дъното, за да се пошегува. Може би е по-добре да опитам малко по-надълбоко… в случай че… в случай че Муслона не обича сирене… като мен… ох — въздъхна той дълбоко, — имах право, мед… чак до дъното!

Щом се увери в това, Пух занесе гърнето при Прасчо. Прасчо погледна от дъното на своята Много Дълбока Дупка и каза:

— Донесе ли?

— Да, но гърнето не е пълно — каза Пух и го подхвърли долу на Прасчо.

Прасчо го улови, надникна в него и каза:

— Не е! Само това ли ти е останало?

И Пух каза:

— Да.

Тогава Прасчо постави гърнето на дъното на Дупката, изкатери се горе и заедно си тръгнаха за дома.

— Е, хайде лека нощ, Пух — каза Прасчо, когато стигнаха до къщата на Мечето. — Утре в шест сутринта ще се срещнем при Шестте Елички, за да видим колко Муслона са паднали в нашия Капан.

— Добре! В шест часа, Прасчо! Ще вземеш ли въже?

— Не. Защо ти е въже?

— За да ги закараме в къщи.

— О! Мислех, че Муслоните ще тръгнат сами, щом им подсвирнеш.

— Някои тръгват, но някои не щат. С Муслоните никога не знаеш какво може да ти се случи! Е, хайде лека нощ!

— Лека нощ!

И Прасчо продължи за дома си Пазете Гор… докато Пух се готвеше да си ляга.

Няколко часа по-късно, когато нощта взе да си отива, мечето се събуди внезапно от някакво премаляване. Такова премаляване то бе имало и преди и вече знаеше какво означава това — беше гладно.

Пух отиде до долапа, качи се на стол, посегна към най-горната полица и нищо не напипа.

— Чудно — помисли той. — Знам, че имах гърне с мед там! Пълно гърне с мед най-горе и на него пишеше МЕТ, за да знам, че е пълно с мед. Много чудно!

Пух започна да се върти насам-натам, като се чудеше къде се е дянало гърнето, и си мърмореше…

Нещо такова:

Колко, колко смешно:

знам, че имах мед

в гърне с надпис МЕТ.

Спал съм непробудно,

пък сега е трудно

да си спомня — будно —

где съм го загубил

това гърне с мед!

Смешно! Колко смешно!

Три пъти вече си беше измърморил това с напевен глас, когато изведнъж си спомни: оставил бе гърнето в Хитрия Капан, за да улови Муслон.

— Жалко! — каза Пух. — Това е от желанието ми да бъда щедър към Муслоните! — И се върна в леглото си.

Но не можа да заспи. Колкото по се мъчеше да заспи, толкова по не можеше. Започна да Брои Агнета, което понякога много помага за заспиване, но като не успя, започна да брои Муслони.

Още по-зле! Защото всеки Муслон, който Пух отброяваше, отиваше право при едно негово гърне с мед и изяждаше меда до дъно. Известно време Пух полежа нещастен, но когато 577-ят Муслон се облизваше и казваше: „Чудесен мед! Не помня да съм ял по-вкусен мед!“, той не изтрая, скочи от леглото, изтича навън и забърза право към Шестте Елички.

Слънцето си беше още в леглото, но слабата светлина по небето над Голямата Гора като че ли известяваше, че то вече се събужда и скоро ще изрита завивките си.

В здрача Шестте Елички изглеждаха мрачни и самотни. Много Дълбоката Дупка — още по-дълбока, а гърнето с Меда на дъното — тайнствена, неясна форма и нищо повече. Но когато Пух се приближи, неговият нос му обади, че това наистина е мед, и езикът му започна лакомо да облизва муцуната, готов за меда.

— Жалко! — каза Пух, като пъхна муцуната си в гърнето. — Му слона го е изял!

После помисли малко и каза:

— О, не! Забравих! Аз го изядох!

Наистина той беше изял почти всичко. Имаше съвсем малко на дъното на гърнето. Пух напъха главата си вътре и започна да ближе…

Постепенно Прасчо се събуди. Щом се разсъни съвсем, той си каза:

— Ох!

— Да!

— Точно така!…

Но не се чувстваше много храбър, защото думата, която се въртеше наистина постоянно в главата му, беше „Муслони“.

Какъв ли е Муслона?

Дали е кръвожаден?

Идва ли, щом му подсвирнеш? И как идва?

Обича ли прасенца?

И ако обича прасенца, какви точно?

Да предположим, че е кръвожаден и обича прасенца, би ли направил изключение за Прасе, което има дядо Пазете Гордон?

Прасчо не можеше да си отговори на тези въпроси, а щеше да види първия си Муслон само след около час! Разбира се, заедно с Пух и това е много по-приятно, но представи си, че Муслоните обичат еднакво Прасета и Мечета? Не е ли по-добре да каже, че го боли главата и че не може да отиде до Шестте Елички тази сутрин? Ами ако денят е хубав и в Капана няма никакви Муслони, а той ще трябва да лежи цяла сутрин и да си губи времето напразно? Какво да направи?

Тогава му дойде Умна Идея в главата: ще отиде тихичко до Шестте Елички, предпазливо ще надникне в Капана, за да види има ли Муслон там. Ако има — ще се върне в леглото си, а ако няма — няма!

И така той отиде. Отначало мислеше, че няма да има Муслон в Капана, а после взе да мисли, че ще има. И колкото по наближаваше, толкова по-сигурен ставаше, че ще има, защото можеше вече да го чува как муслонее на дъното.