Първа, в която се запознаваме с Мечо Пух, с няколко пчели и приключенията започват
Изтегляне 0.81 Mb.
|
|
— Олеле! Олеле! Олеле! — квикна си Прасчо и му се искаше да побегне, но веднъж дошъл толкова близо, той реши да види как изглежда Муслона. Промъкна се до Капана и надникна вътре… През това време на дъното Мечо Пух се мъчеше да измъкне главата си от гърнето. И колкото я клатеше, толкова повече главата му се напъхваше навътре. — Ами сега? — викна той в гърнето. И:
— О, помощоо… ощ! А най-често: — Ох! Той се мъчеше да блъсне гърнето в нещо, но понеже не виждаше — не успяваше да се блъсне; тогава се опита да се изкатери вън от Капана, но като не виждаше нищо друго освен гърнето — и то една съвсем малка част от него, — не успяваше да си намери пътя. Най-после Пух си вдигна главата заедно с гърнето и изрева от Мъка и Отчаяние. Точно в този момент Прасчо надникна в Капана. — Помощ! Помооо-ощ! — изквича Прасчо. — Муслон! Ужасен Муслон!!! И той хукна назад колкото му държаха краката, като продължаваше да квичи: — Помощ! Помооо… ощ!! Служасен Мон!!! — … мощ!… мощ!… Жасен Муслон!!! — …ощ!… ощ!! Мослен Ужасон!!! Прасчо продължаваше да квичи като побеснял и да тича чак до къщата на Кристофър Робин. — Какво се е случило, Прасчо? — каза Кристофър Робин, като ставаше от леглото. — … Мощ! — изквича Прасчо така задъхан, че звуковете едва излизаха от гърлото му. — Мус… Мусл… Слон!! — Къде?
— Там! — изквича Прасчо, като посочи с крачето си. — Как изглежда? — Като… Като… Има най-голямата глава, която си виждал някога! Грамадно нещо, като… като Нищо! Огромно! Като… Е, като… и аз не знам… като гигантско Голямо Нищо! Като гърне! — Добре — каза Кристофър Робин, като си нахлузваше обувките. — Отивам да го видя. Ела! Прасчо не се страхуваше, щом беше с него, и те отидоха. — Аз вече го чувам, а ти?… — квикна Прасчо възбуден, когато наближиха. — И аз чувам нещо! — квикна Прасчо. Това „нещо“ беше Пух, който си блъскаше главата с гърнето в един корен. — Ето — квикна Прасчо. — Нали е ужасно? — И той се притисна до ръката на своя приятел. Изведнъж Кристофър Робин започна да се смее и се смя… и се смя… и се смя… и се смя… и докато той продължаваше да се смее — „Трясс!“ — главата на Муслона се блъсна в корена, гърнето се Разби и се показа главата на Пух. Тогава Прасчо разбра какво Глупаво Прасенце е и така се засрами, че побягна в къщи и си легна с главоболие. А Кристофър Робин и Пух отидоха да закусят заедно. — О, Мечо — каза Кристофър Робин, — да знаеш как те обичам! — И аз — каза Пух. Глава шеста, в която Ийори има Рожден ден и получава два подаръка Ийори, старото сиво Магаре, застана край потока и се огледа във водата. — Трагично! — каза той. — Това е то! Трагично!! Обърна се и тръгна по брега. Двадесетина крачки по-надолу той прегази потока, продължи бавно по отсрещния бряг, после пак се огледа във водата. — Както и предполагах! Не изглеждам по-добре и от тази страна! Но никой не обръща внимание! Никой не се е загрижил! Трагично! Това е то! Нещо изшумоля зад него. Беше Пух. — Добро утро, Ийори! — Добро утро, Пух Мечо — каза Ийори мрачно. — Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам! — Защо, какво се е случило? — Нищо, Пух Мечо, нищо! Не всички могат… Някои не могат! Само това мога да кажа! — Някои не могат какво? — попита Пух, като си почеса носа. — Игривост! Песни и танци! Фаталност! — О! — каза Пух. После мисли дълго и попита: — Какво е фаталност? — Съдба! — продължи Ийори мрачно. — Френска дума, която значи съдба! Аз не се оплаквам, но Това е то! Пух седна на един голям камък и се опита да проумее. Това му приличаше на гатанка, а той никак не можеше да ги отгатва, защото беше Мече с Много Малък Ум. И той затананика на Ийори за Гатанката: Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка: Лети — не е птичка. Бръмчи — не е мушичка! Задавам Га̀танка, а ти — отгатни! Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка! Това беше първият куплет. Когато Мечето го свърши, Ийори не прояви неодобрение, затова Пух най-любезно му изпя и втория куплет: Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка: Хвърчи — не е мушичка! Бръмчи — не е птичка! Отгатна ли вече? Това е Пчеличка! Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка! Ийори пак не произнесе нито думичка и Пух измънка последния куплет почти на себе си: Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка: Медец — ох! — си ближе! И то — час по час! Не е то Пчеличка! Това съм си аз! Га̀-та-та, га̀-та-та, га̀-та-та, Га̀танка! — Така е! — каза Ийори. — Песни! Тра-ла-ла-ла, рим-тим-тим! И да събираме цветя! Май! Забавляваме се! — Аз да! — каза Пух. — Някои могат! — каза Ийори. — Защо? Какво се е случило? — Нима се е случило нещо? — Изглеждаш толкова тъжен, Ийори! — Тъжен? Защо да съм тъжен? Днес е моят рожден ден! Най-щастливият ми ден в годината! — Твоят рожден ден?! — каза Пух крайно изненадан. — Разбира се! Не виждаш ли? Погледни всички подаръци, които съм получил! — Той разлюля широко крака си. — Погледни тортата с „Честит Рожден Ден“, Свещите! Розовата захар! Пух погледна първо надясно… после наляво: — Подаръци? Торта? Къде? — Не можеш ли да ги видиш? — Не! — каза Пух. — И аз също! — каза Ийори. — Шега! — обясни той. — Ха, ха! Пух си почеса главата, малко смутен от всичко това. — Наистина ли имаш днес рожден ден? — попита той. — Да! Днес! — О! Тогава приеми моите най-сърдечни благопожелания, Ийори. — Приеми и ти моите, Пух Мечо! — Днес не ми е рожден ден! — Да. Днес е моят. — Но ти каза: „Приеми моите благопожелания…“ — А защо не? Не би искал да бъдеш нещастен на моя рожден ден, нали? — О! Разбрах! — каза Пух. — Достатъчно тежко е — рече Ийори почти съкрушен — сам да бъда нещастен, без подаръци, без торта, без свещи и без най-обикновено внимание от другите, та да бъде също така и друг нещастен… Това беше вече много за Пух. — Чакай ме тук! — извика той на Ийори и забърза колкото можеше към дома си. Защото почувства, че трябва веднага да занесе някакъв подарък на Ийори, а по пътя имаше време да намисли какво ще е най-подходящо. Пред дома си той завари Прасчо, който подскачаше пред вратата му, за да достигне чукчето. — Здравей, Прасчо — каза Пух. — Здравей, Пух — каза Прасчо. — Какво се мъчиш да направиш? — Мъча се да стигна чукчето — каза Прасчо. — Тъкмо минавах наблизо. — Дай да ти помогна — каза Пух учтиво. Той хвана чукчето и почука на вратата. — Току-що се видях с Ийори — започна той. — Бедният Ийори е в Много Тежко Положение, защото има рожден ден и никой не се е сетил за това. И сега Ийори е много Мрачен — ти знаеш какъв си е… и такъв е сега… Колко се бавят да отворят тези, дето живеят тук! — И Пух повторно почука. — Ама, Пух! — каза Прасчо. — Това е твоят дом! — О! — каза Пух. — Наистина! Тогава да влезем. И така те влязоха. Първото нещо, което Пух направи, беше да провери в долапа дали не е останало някое много малко гърненце с мед. Имаше едно и той го свали. — Ще го дам на Ийори — обясни Пух. — Подарък. Какво ще му дадеш ти? — Не може ли да го подарим заедно — предложи Прасчо, — от двама ни? — Не — каза Пух, — това не е добър план! — Добре. Тогава ще му подаря балонче. Остана ми едно от миналия празник. Да отида да го взема, а? — Това, Прасчо, е много добра идея. Точно от това се нуждае Ийори, за да се развесели. Никой не може да се развесели без балонче. Прасчо тръгна към дома си, а Пух пое на другата страна с гърненцето под мишница. Бе топъл ден, а той имаше много да върви. Беше отминал вече средата на пътя, когато едно чудно усещане го обзе. То започна от върха на носа му, премина като гъдел през цялото му тяло… та чак до петите. Сякаш някой вътре в него казваше: „Ей, Пух! Време е вече за малко нещо…“ — Нима, нима? — каза Пух. — Не знаех, че е толкова късно. Той седна и повдигна похлупака на гърненцето си. — Цяло щастие е, че го нося със себе си — помисли гласно той. — Не много мечки, тръгнали на път в такъв горещ ден, биха се сетили да носят със себе си нещо за похапване. — И започна… — Чакай сега да видя — каза си той, като лизна за последен път дъното на гърнето, — закъде бях тръгнал? А, да, за Ийори — и бавно се изправи. И изведнъж се опомни: беше изял подаръка за рождения ден на Ийори. — Ами сега?! — завайка се Пух. — Какво да правя? Трябва да му подаря нещо! Отначало не можа да измисли нищо. После изведнъж се сети: „Ами че това е много хубаво гърненце, дори и както няма мед в него! И ако аз го измия хубаво и намеря някой да напише върху него, «Честит рожден ден», Ийори може да си слага неща в него и то ще му бъде от Полза.“ И тъй като минаваше край Голямата Гора, той се отби в нея, да отиде при Бухала, който живееше там. — Добро утро, Бухале! — Добро утро, Пух — каза Бухала. — Сърдечни благопожелания за рождения ден на Ийори! — каза Пух. — О! Така ли било! — Какво ще му подариш, Бухале? — Какво ще му подариш ти, Пух? — Подарявам му едно Полезно Гърненце, да си слага Разни Неща в Него, и искам да те помоля… — Това ли е? — попита Бухала, като взе гърнето от лапите на Пух. — Да. Аз исках да те помоля… — Някой е държал мед в него — каза Бухала. — Всичко можеш да държиш в него — каза Пух възбуден. — То е Много Полезно и така, а аз исках да те помоля… — Трябва да напишеш Честит Рожден Ден на него… — Тъкмо това исках да те помоля — каза Пух, — защото моят правопис е Разклатен. Добър ми е иначе правописът, но се Клати и буквите отиват не на мястото си. Ти би ли написал върху него „Честит рожден ден“ вместо мен? — Хубаво гърне — каза Бухала, като го оглеждаше от всички страни. — Може ли да го дадем от двама ни? — Не — каза Пух, — това не е добра идея. А сега първо аз ще го измия, а после ти ще го напишеш. Той изми гърнето и го изсуши, докато Бухала си подостряше молива и се чудеше как да напише „рожден ден“. — Можеш ли да четеш, Пух? — попита той малко тревожно. — Отвън на вратата има надписи за чукането и звъненето, които Кристофър Робин написа. Можеш ли да ги прочетеш? — Кристофър Робин ми каза какво е написано и тогава можах. — Е добре, тогава аз ще ти кажа какво съм написал тук и ти ще можеш да го прочетеш. И Бухала написа. Това написа: ЧтИТ оРждН ДЕм Пух го погледна с възторг. — Тук е казано: „Честит рожден ден“ — каза Бухала небрежно. — Хубаво е! И дълго! — каза Пух възхитен. — Всъщност аз написах, разбира се, „Много честит Рожден ден, с обич от Пух!“ Естествено изхабих доста молив, докато напиша толкова дълго нещо. — О! Виждам!
Като тичаше, той си мислеше колко благодарен ще бъде Ийори и не гледаше къде стъпва… Внезапно кракът му попадна в една заешка дупка и той се просна по корем. — Бум!!!???!!! Прасчо остана проснат. Нещо се бе случило. Най-напред му се стори, че целият свят експлодира, после помисли, че част от Гората, а после му се стори, че само той, и че сега той е сам на Луната или някъде другаде и никога вече няма да види нито Кристофър Робин, нито Пух, нито Ийори. А най-после си каза: „Дори и да съм на Луната, няма защо да лежа проснат по корем през всичкото време!“ Затова се изправи предпазливо и се огледа наоколо. Все още беше в Гората! — Интересно! Какво тогава избумтя така? Аз не мога да издам такъв гърмеж при падане! А къде ми е балонът? И какво търси тук това малко, влажно парцалче? Това беше балонът! — Олеле, олеле! Късно е вече, не мога да се върна, а и нямам друг балон! А може би Ийори не обича балони чак толкова! Той се помъкна нататък, сега вече тъжен, стигна до Потока, където беше Ийори, и му извика: — Добро утро, Ийори! — Добро утро, малки Прасчо! — каза Ийори. — Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам! Но това няма значение! — Сърдечни благо пожелания за деня — каза Прасчо, като се приближи. Ийори престана да се оглежда в Потока и се обърна учуден към Прасчо: — Повтори го пак! — каза той. — Сърдечни благ… — Почакай за момент! Крепейки се на три крака, Ийори предпазливо повдигна четвъртия зад ухото си. — Вчера го правих — обясни той, като падаше за трети път. — Много е лесно и така чувам по-добре… Готово! Кажи какво каза? — И наведе с крак ухото си напред. — Сърдечни благопожелания за Деня! — повтори Прасчо. — Мен ли имаш предвид? — Разбира се, Ийори! — За моя рожден ден? — Да. — Значи имам истински рожден ден? — Да, Ийори, и ти донесох подарък. Ийори свали десния си крак от дясното ухо и с голяма мъка вдигна левия. — Трябва да го чуя и с другото ухо — каза той. — Хайде пак! — Подарък! — извика Прасчо. — За мен?! — Да.
— За моя рожден ден? — Разбира се, Ийори! — Значи ще имам истински рожден ден? — Да, Ийори! И ти донесох балон! — Балон? — извика Ийори. — Ти каза балон? Тези големи цветни неща, които издухваш нагоре? Игривост! Песни и танци! И ние значи като всички! — Да! Само че… много съжалявам, Ийори… но когато тичах да ти го донеса, паднах. — Колко жалко! Бързал си много! Дали не си се ударил лошо, малък Прасчо! — Не, но… аз… аз… О, Ийори, аз… аз пукнах балона! Последва дълго мълчание. — Моя балон? — каза Ийори най-после. Прасчо кимна. — Балона за моя рожден ден? — Да, Ийори — каза Прасчо, като подсмърчаше леко. — Ето го. Заедно със сърдечни благопожелания! — И той подаде на Ийори влажната дрипа. — Това ли е то? — каза Ийори малко изненадан. Прасчо кимна. — Моят подарък? Прасчо кимна пак. — Балонът? — Да! — Благодаря ти, Прасчо — каза Ийори. — Нали нямаш нищо против да те попитам — продължи той. — Какъв цвят имаше този балон, когато той… беше балон? — Червен. — Да, значи… Червен — мърмореше си той, — любимият ми цвят… Колко голям беше? — Почти колкото мен. — Да! Значи… колкото Прасчо — каза си тъжно Ийори, — любимата ми големина! Добре! Добре! Прасчо се чувстваше страшно неловко и не знаеше какво да каже. Тъкмо си отвори устата, за да каже все пак нещо, и реши, че няма смисъл да го казва, когато се чу вик от другата страна на Потока и там се показа Пух. — Сърдечни благопожелания по случай рождения ти ден! — извика Пух, забравил, че вече беше казал това. — Благодаря ти, Пух! Вече ги получих — каза мрачно Ийори. — Донесох ти малък подарък — извика Пух развълнуван. — Вече имам… Пух прецапа Потока и застана пред Ийори, а Прасчо подсмърчаше отстрана с глава между ръчичките си. — Много полезно гърненце — каза Пух. — Ето го! И на него е написано: „Честит Рожден Ден, с обич от Пух!“ Погледни: може да си слагаш разни неща вътре. Ето! Ийори страшно се зарадва, като видя гърненцето. — Ето — каза той, — мисля, че Балонът ми тъкмо ще влезе в гърненцето. — О, не, Ийори — каза Пух, — балоните са много големи, за да влязат в Гърненце. Това, което се прави с Балон, е да го хванеш за връвта… — Но не и моят! — каза Ийори гордо. — Погледни, Прасчо! — И докато Прасчо погледна натъжен, Ийори хвана със зъби Балона и внимателно го вкара в гърнето. След това го измъкна и го сложи на земята. После пак го вдигна, спусна го внимателно и го върна обратно. — Ето — каза Пух, — влиза вътре! — Ето — каза Прасчо, — излиза вън! — Нали? — каза Ийори. — Влиза и излиза като нищо! — Много се радвам — каза Пух щастлив, — че се сетих да ти подаря Полезно Гърне, за да си слагаш неща в него! — Много се радвам — каза Прасчо щастлив, — че се сетих да ти подаря Нещо, което да слагаш в Полезното Гърне! Но Ийори не чуваше нищо. Той вадеше балона и го пускаше пак, щастлив като никога. — А аз подарих ли му нещо? — попита Кристофър Робин тъжно. — Разбира се — казах, — ти му подари… не помниш ли… една малка… една малка… малка… — Подарих му една кутийка бои да си рисува неща… — Да! — Но защо не му я бях дал още сутринта? — Ти беше зает да му приготвиш празненството, торта с крем отгоре, три свещи, името му с розова захар и… — Да, спомням си! — каза Кристофър Робин. Глава седма,
Никому, изглежда, не беше известно откъде дойдоха те, но ето ги в Гората — Кенга и Ру, бебето. Когато Пух попита Кристофър Робин: — Как дойдоха тук? Кристофър Робин каза: — По Обикновения Начин, ако знаеш какво значи това, Пух. И Пух не каза: — О! Само поклати два пъти главата си и повтори: — Значи по Обикновения Начин? Аха! — И отиде тогава при приятеля си Прасчо, за да види какво мисли той по въпроса. У дома му завари Зайо и всички заговориха за това. — Ето кое не ми харесва в тази работа — каза Зайо, — ето ни тук Пух и Прасчо, и аз, и изведнъж… — И Ийори! — каза Пух. — … и Ийори, и изведнъж… — И Бухала — каза Пух. — … и Бухала, и изведнъж… — О, и Ийори — каза Пух. — Щях да го забравя! — Ето ни значи всички и… събуждаме се една сутрин и най-неочаквано намираме какво? Намираме Едно Странно Животно между нас! Животно, за което дори не сме чували някога нещо! Животно, което носи децата си в джобовете си! Представете си, че и аз понеса моите деца в моите джобове — колко джоба ще ми трябват? — Шестнадесет? — Седемнадесет, нали? — каза Зайо. — И един за носната ми кърпичка, значи осемнадесет. Осемнадесет джоба на един костюм! Представяте ли си го?! Последва дълго мълчание в размисъл… Изведнъж Пух, който се беше изчервил от напрегнатото мислене, каза: — Сметнах ги: петнадесет! — Кое? — попита Зайо. — Петнадесет! — Петнадесет какво? — Твоето семейство. — Е, какво от туй? Пух си почеса носа и каза, че той мислел, че Зайо говори за своето семейство. — Нима! — каза Зайо иронично. — Да, ти говореше… — Остави това, Пух — рече Прасчо нетърпеливо, — въпросът е какво ще правим с Кенга? — О, разбирам! — каза Пух. — Най-добрият начин ще бъде — каза Зайо, — най-добрият начин би бил този: да откраднем бебето Ру, да го скрием и когато Кенга ни попита къде е бебето Ру, ние да кажем: „Аха!“ — Аха! — започна да се упражнява Пух. — Аха! Аха! Разбира се — продължи той, — ние можем да кажем „Аха!“ и без да сме откраднали Ру. — Пух — започна Зайо нежно, — ти нямаш никакъв ум. — Знам! — каза Пух смирено. — Ние ще кажем „Аха!“ така, че Кенга да разбере, че ние знаем къде е Ру. „Аха!“ значи: „Ще ти кажем къде е бебето Ру, ако обещаеш да напуснеш Гората и никога да не се връщаш тук!“ А сега не ме смущавай, докато мисля! Пух отиде в един ъгъл и се опита да казва „Аха!“ по този начин. Понякога му се струваше, че значи това, което Зайо казваше, а понякога — че не значи. „Смятам, че ще го постигна с упражнение — мислеше си той. — Дали и Кенга ще трябва да се упражнява, за да може да ме разбере?“ — Само че има едно нещо — каза Прасчо, леко потрепквайки, — аз говорих с Кристофър Робин и той ми каза, че Кенга Обикновено я Смятат за Едно от Най-Свирепите Животни. Обикновено аз не се плаша от Свирепи Животни, но добре е известно, че едно Свирепо Животно, когато го Лишиш от Малкото му, става свирепо колкото Две от По-Свирепите Животни. В такъв случай е може би глупаво да кажеш „Аха!“. — Прасчо — каза Зайо, като започна да подостря молива си, — нямаш никаква смелост! — Трудно е да бъдеш Храбър — каза Прасчо, леко подсмърчайки, — когато си Толкова Малко Животно! Зайо, който беше започнал да пише много ревностно, повдигна глава и каза: — Това, че ти си толкова малко животно, ще ни бъде много Полезно в нашето приключение. Прасчо толкова се зарадва, че ще бъде Полезен, че забрави да се страхува, а когато Зайо обясни, че Кенга е Свирепа само през зимните месеци, а през другото време е Извънредно Разположена, той едва се сдържа на мястото си — толкова нетърпеливо очакваше да стане полезен веднага. — А аз? — каза Пух тъжно. — Навярно няма да бъда полезен! — Нищо, Пух — каза Прасчо утешително, — друг път може би! — Без Пух — каза Зайо сериозно, като подостряше отново молива си — приключението е невъзможно! — О! — каза Прасчо, като се стараеше да не изглежда разочарован. А Пух отиде в един ъгъл на стаята и си каза гордо: — Невъзможно без Мен! Ето какво Мече съм аз! — Сега слушайте всички! — каза Зайо, като престана да пише. Пух и Прасчо жадно заслушаха със зяпнали уста. Ето какво им прочете Зайо: План за отвличането на бебето Ру. 1. Общи Бележки. Кенга тича по-бързо от всички ни, даже и от Мен. 2. Още Общи Бележки. Кенга никога не изпуска от очи бебето Ру, освен когато е сигурно закопчано в джоба й. 3. Следователно. Ако трябва да отвлечем бебето Ру, ние трябва да вземем Голяма Преднина, защото Кенга тича по-бързо от всички Ни, дори и от Мен (виж точка първа). 4. Една мисъл. Ако Ру изскочи от джоба на Кенга и Прасчо скочи вътре, Кенга няма да забележи разликата, защото Прасчо е Толкова Малко Животно. 5. Като Ру. 6. Но Кенга трябва да гледа на друга страна, за да не види, когато Прасчо скочи вътре. 7. Виж точка 2. 8. Друга Мисъл. Но ако Пух й разказва в този момент нещо много разпалено, Тя може да погледне за миг на друга страна. 9. И тогава аз ще мога да избягам с Ру. 10. Бързо. 11. И Кенга ще открие разликата едва По-Късно. Зайо прочете това много горд. Известно време след като той свърши да чете, никой не каза нищо. А после Прасчо, който беззвучно си отваряше и затваряше устата, успя най-сетне да каже с дрезгав глас: — И… По-Късно? — Какво искаш да кажеш? — Когато Кенга Открие Разликата? — Тогава всички ще кажем: „Аха!“ — И тримата? — Да!
— О! — Защо? Какво те смущава, Прасчо? — Нищо — каза Прасчо, — щом и тримата го кажем… Щом и тримата го кажем, нямам възражения. Но не бих искал да кажа „Аха!“ самичък. Няма да звучи така добре! Между другото исках да те попитам, сигурен ли си в това, което каза за зимните месеци? — Зимните месеци? — Да… че била Свирепа само през Зимните Месеци. — А? Да, да, това е вярно. А ти, Пух! Разбра какво трябва да правиш, нали? — Не — каза Мечо Пух. — Не още. Какво трябва да правя? — Ти просто трябва да говориш така увлекателно на Кенга, че тя да не забележи нищо! — О! А за какво? — За каквото щеш. — Искаш да кажеш да й кажа някои стихове или нещо подобно? — Точно така — каза Зайо. — Великолепно! Сега да тръгваме! И те тръгнаха да търсят Кенга.
Кенга и Ру прекарваха спокойно следобеда си на едно песъчливо място в Гората. Ру се упражняваше в малки скокове из пясъка, като скачаше в мишите дупки и се изкатерваше навън, а Кенга, като се озърташе плахо, казваше: „Само още един скок, миличко, и тръгваме за дома!“ В този момент кой, мислите, се дотътра до тях? Пух! — Добър ден, Кенга! — Добър ден, Пух! — Гледай ме как скачам! — изписка Ру и скочи в друга миша дупка. — Здравей, Ру, мъничък! — Тъкмо си тръгвахме за дома — каза Кенга. — Добър ден, Зайо! Добър ден, Прасчо! Зайо и Прасчо току-що бяха дошли от другия край на полянката и казаха „Добър ден!“ и „Здравей, Ру!“ и Ру ги помоли да го видят как скача. Те го загледаха. И Кенга гледаше… — О, Кенга — каза Пух, след като Зайо два пъти му смигна, — не зная дали изобщо се интересуваш от Поезия… — Не особено — каза Кенга. — О! — каза Пух. — Ру, миличък, само още един скок и тръгваме за дома! Последва късо мълчание, докато Ру скочи в друга миша дупка. — Продължавай! — прошепна високо Зайо зад лапата си. — Като говорим за Поезия — каза Пух, — аз съчиних нещичко, като идвах насам. Ето… чакай да си спомня… — Представям си! — каза Кенга. — Хайде, Ру, миличък! — Ще ви хареса това стихотворение — каза Зайо. — Страшно много — каза Прасчо. — Трябва да слушате много внимателно — каза Зайо. — За да не пропуснете нещо — каза Прасчо. — Разбира се — каза Кенга, но все гледаше към бебето Ру. — Как започваше, Пух? Пух се изкашля леко и започна: Стихове, съчинени от Мече с много малко Ум. В понеделник, когато е топло, аз си мисля това-онова и най-често в главата ми чопли: това Онова ли е и онова — Това.
Във вторник завей, завали ли — аз се блъскам кат птичка в кафез и се чудя и мая дали е… дали тез са Онез и онез — Тез?
Във сряда под облаче бяло се замислям и нямам покой — мисля де се е чуло, видяло кой Какво е и какво е Кой?
В четвъртък, щом всичко замръзне — всяко клонче със скреж е покрито… Мисля. Мисля… дорде ми омръзне: че които са Тез — не са тез, Които.
Във петък… — Да, така, нали? — каза Кенга, без да дочака да чуе какво се е случило в петък. — Само още един скок, Ру, миличък, и ние наистина трябва да си вървим. Зайо бързо смушка Пух. — Като говорим за поезия — изведнъж каза Пух, — забелязахте ли онова дърво там? — Къде? — каза Кенга. — Хайде, Ру… — Точно там — каза Пух, като сочеше зад гърба на Кенга. — Не — каза Кенга. — Хайде, скочи у мен, Ру, миличък, и тръгваме за дома! — Трябва да погледнете това дърво точно там! — каза Зайо. — Да те вдигна ли, Ру? — И той го прегърна. — Оттук виждам птица на него — каза Пух. — Или е риба? — Вие трябва да видите тази птица оттук — каза Зайо, — ако не е риба. — Не е риба! Птица е! — каза Прасчо. — Така е май! — каза Зайо. — Скорец или кос? — каза Пух. — Това е въпросът — каза Зайо, — кос ли е, или скорец? Тогава Кенга си обърна най-сетне главата да погледне. В този миг Зайо извика високо: „Хайде, влизай, Ру!“, и Прасчо скочи в джоба на Кенга, а Зайо хукна да бяга, стиснал в лапите си Ру. — Я, къде е Зайо? — каза Кенга, като се обърна. — Добре ли се настани вътре, Ру, миличък? От дъното на джоба на Кенга Прасчо квикна като Ру. — Зайо си отиде — каза Пух. — Ако не се лъжа, имаше да свърши нещо внезапно. — А Прасчо? — Мисля, че и Прасчо си спомни нещо изведнъж… — И ние трябва да си вървим вече у дома — каза Кенга. — Довиждане, Пух! — И с три големи скока тя изчезна. Пух я изгледа, докато тя се отдалечаваше. „Бих желал да мога да скачам така — помисли си гласно той. — Някои могат, а някои не могат! Това е то!“ Имаше моменти, когато Прасчо желаеше Кенга да не може! Понякога, когато трябваше да върви, дълго през Гората за дома си, той мечтаеше да е птичка, но сега мислите му подскачаха на дъното на кенгиния джоб: това не
— Ако е никога бих летене, летял!!! Когато изхвръкваше нагоре, Прасчо викаше „Оооо!“, а когато отново падаше на земята, викаше „Ох!“ И така през целия път до къщата на Кенга той викаше: „О-о-о-о… ох! О-о-о-о… ох!“ Разбира се, щом разкопча джоба си, Кенга се досети какво се е случило. Само за миг й се стори, че е уплашена, но после разбра, че не е, защото знаеше, че Кристофър Робин никога няма да позволи да се случи нещо лошо на Ру. И си каза: „Щом те се шегуват с мен, и аз ще се пошегувам с тях!“ — Хайде, Ру, миличък — каза тя, като извади Прасчо от джоба си, — време е за лягане! — Аха! — каза Прасчо както можеше след тази Ужасна Разходка. Но изглежда, че не беше много хубаво „Аха!“ и Кенга не можа да разбере какво значи. — Първо баня! — каза Кенга весело. — Аха! — каза Прасчо пак, като се оглеждаше тревожно за другите. Но другите ги нямаше. През това време Зайо си играеше с бебето Ру у дома си и всеки миг го обикваше все повече. А Пух, който беше решил да става Кенга, беше още на песъчливата полянка сред Гората и се упражняваше да скача. — Никак не съм сигурна — каза колебливо Кенга — дали е добра идеята ми да ти направя една студена баня тази вечер. Би ли желал, Ру, миличък? Прасчо, който всъщност не беше привърженик на къпането, потръпна от възмущение и каза с най-голямата храброст, на която беше способен: — Кенга, виждам, че е време да заговорим открито! — Смешен малък Ру! — каза Кенга, като приготви водата за къпане. — Аз не съм Ру — изквича силно Прасчо. — Аз съм Прасчо! — Да, миличък, да! — каза Кенга спокойно. — Как хубаво си преправяш гласа като Прасчовия! Колко ми е умен — продължи тя, като взе голям жълт сапун от долапа. — Какво ли още ще измисли! — Не виждаш ли — изквича Прасчо. — Нямаш ли очи? Погледни ме! — Гледам те, Ру, миличък — каза Кенга доста строго, — но и ти си спомни какво ти говорих за гримасниченето! Ако все така подражаваш на Прасчо, ще заприличаш на Прасчо и помисли си колко ще съжаляваш тогава! Хайде сега в легена и не ме карай да ти повтарям! Преди да разбере какво става, Прасчо се намери в легена и Кенга го жулеше вече здраво с голяма груба кесия. — О-о! — квичеше Прасчо. — Пусни ме! Пусни ме, аз съм Прасчо! — Не си отваряй устата, миличък, ще ти влезе сапун вътре — каза Кенга. — Ето, видя ли? — Ти… ти… ти го правиш нарочно! — изфъфли Прасчо, щом можа отново да проговори… и изведнъж му запушиха устата със сапунената кесия. — Вярно, миличък, затова мълчи! След минута Прасчо бе изваден от легена и избърсан с хавлия. — Сега — каза Кенга — ето ти лекарството и — леглото! — К… к… какво лекарство? — изквича ужасен Прасчо. — За да пораснеш голям и силен, миличък! Не би искал да останеш малък и хилав като Прасчо, нали? Затова, хайде! В този момент някой почука на вратата. — Влез — каза Кенга и Кристофър Робин влезе. — Кристофър Робин! Кристофър Робин! — извика Прасчо. — Тя продължава да твърди, че съм Ру! Аз не съм Ру, нали! Кристофър Робин го огледа внимателно и поклати глава: — Не може да си Ру — каза той, — защото току-що видях Ру да си играе в Зайовата къща. — Гледай ти! — удиви се Кенга. — Представи си! Представи си, аз да направя такава грешка! — Разбра ли най-сетне! Нали ти казах: аз съм Прасчо! Кристофър Робин пак поклати глава: — О, ти не си Прасчо! — каза той. — Аз познавам Прасчо много добре. Той има съвсем друг цвят! Прасчо искаше да каже, че това е така, защото той току-що е бил изкъпан, но после помисли, че може би е по-добре да не казва това, и като си отвори устата, за да каже нещо друго, Кенга му изсипа лъжицата с лекарството вътре, потупа го по гърба и му каза, че всъщност лекарството е доста приятно, когато му свикнеш. — Знаех, че не е Прасчо — каза Кенга, — но се чудя кой може да бъде! — Може би някакъв роднина на Пух — каза Кристофър Робин, — може би племенник или чичо, или нещо такова! Кенга се съгласи, че навярно е така и му трябва някакво име. — Ще го нарека Хенри Пухльо. Или накратко Пухльо — каза Кристофър Робин. И тъкмо когато решаваха това, Хенри Пухльо се изтръгна от ръцете на Кенга и скочи на земята. За голяма негова радост Кристофър Робин беше оставил вратата отворена. Никога досега Хенри Пухльо — Прасчо не беше тичал толкова бързо и не престана да тича, докато не наближи дома си. Когато останаха стотина крачки, той спря да тича и започна да се търкаля в прахоляка чак до дома си и така получи отново предишния си приятен цвят… Кенга и Ру останаха в Гората. И всеки Вторник Ру прекарваше при своя голям приятел Зайо, и всеки Вторник Кенга прекарваше деня със своя голям приятел Пух, и всеки Вторник Прасчо прекарваше деня със своя голям приятел Кристофър Робин. Така всички бяха пак щастливи. Глава осма, в която Кристофър Робин води една екседиция на Северния полюс Един хубав ден Пух се дотътри сред Гората, за да види дали приятелят му Кристофър Робин се интересува изобщо от Мечки. Тази сутрин по време на закуската (проста закуска — една-две медени питки, леко намазани с мармалад) той изведнъж съчини нова песен. Започваше така: Пей, хей! За живота на Мечето! Като стигна дотук, той си почеса главата и си помисли: „Чудесно начало за една песен, но какъв да бъде вторият стих?“ Изпя три пъти „Хей!“ — но това не му помогна. „Може би ще е по-добре — помисли той, — ако изпея: Хо! За живота на Мечето!“ Изпя го… но не вървеше. „Ами ако изпея първия стих два пъти много бързо, може би ще се окаже, че пея третия и четвъртия стих, преди да съм помислил за тях, и така ще стане Хубава Песен. Хайде!“ Пей, хей! За живота на Мечето! Пей, хей! За живота на Мечето!
Нямам грижа вей ли, или сняг вали, щом тумбакът ми е пълен с мед! Нямам грижа дали мръзне, или се топи, щом муцуната ми е потънала във мед!
Пей, хей! За Мечето! За Пух в мраз и Пух в горещо, скоро ще получа пак нещо!! Пух беше толкова доволен от тази песничка, че я пя през целия път до сред Гората. „Ако продължавам да я пея — мислеше си той, — ще стане време да получа нещо малко… и тогава последният стих няма да е верен!“ И започна да си го тананика без думи. Кристофър Робин седеше пред вратата на къщичката си и си обуваше Големите Ботуши. Щом видя Големите Ботуши, Пух вече знаеше, че ще има Приключение, затова бързо избърса меда от нослето си с опакото на лапата, приглади кожуха си колкото можеше по-добре, за да изглежда Готов на Всичко. — Добро утро, Кристофър Робин — извика той. — Здравей, Пух Мечо! Не мога да обуя тези ботуши! — А, лошо! — Ще бъдеш ли така добър да ме подпираш отзад, защото трябва да ги дърпам толкова силно, че падам по гръб. Пух седна зад него, заби пети в земята и здраво се облегна на гърба му. И Кристофър Робин се облегна здраво на неговия. И тегли… и тегли… докато ги нахлузи. — И това стана! — каза Пух. — Сега какво ще правим? — Всички отиваме на една Експедиция — каза Кристофър Робин, като стана и се отърсваше. — Благодаря ти, Пух! — На Екседиция ли отиваме? — каза жадно Пух. — Досега май не съм ходил на такова място. Къде е Екседицията? — Експедиция, глупаво Мече! Има едно „пе“ по средата! — О! — каза Пух. — Зная. Всъщност не знаеше. — Ще откриваме Северния Полюс. — О! — каза Пух. — Какво е Северният Полюс? — Нещо, което се открива! — каза Кристофър Робин безгрижно, но не много уверен. — О! Разбрах! — каза Пух. — Нужни ли са мечки за откриването? — Ами да! И Зайо, и Кенга, и всички вие! Това е Експедиция: да се наредят всички в дълга редица! Ти по-добре иди им кажи да се приготвят, докато прегледам дали ми е в ред пушката. Всички да носим Провизии. — Да носим какво? — Неща за ядене. — О! — извика Мечо радостно. — Пък аз мислех, че каза Провизии! Отивам да им кажа. И той хукна нататък. Най-напред срещна Зайо. — Здравей, Зайо — каза той, — ти ли си? — Да кажем, че не съм — каза Зайо, — да видим какво ще стане тогава! — Има съобщение за теб. — Ще му го предам! — Всички отиваме на Екседиция с Кристофър Робин. — Какво е то, когато си вече там? — Нещо като лодка, мисля — каза Пух. — О! Такова нещо, значи! — Да. И ще открием Полюс ли, Колюс ли… Каквото и да е, ще го откриваме! — Ние ли? — каза Зайо. — Да. И трябва да си вземем Про — неща за ядене, в случай че ни се прииска да ядем. Сега отивам при Прасчо. А ти ще кажеш на Кенга, нали? Той остави Зайо и забърза към Прасчови. Прасчо седеше на земята пред вратата на къщата си и весело духаше едно глухарче, за да узнае „дали това ще се случи тази година… догодина… някога или никога!“ И тъкмо разбра, че „няма да се случи никога“, и се мъчеше да си спомни какво нямаше да се случи, като се надяваше, че е било нещо неприятно, когато Пух пристигна. — О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо! — Какво да открием? — тревожно попита Прасчо. — Ами… нещо! — Да не е нещо свирепо? — Кристофър Робин не спомена за свирепо. Каза само, че има едно „пе“ по средата. — Аз се боя само от зъбите им. Но щом Кристофър Робин идва с нас, от нищо не ме е страх. Скоро всички бяха готови сред Гората и Експедицията тръгна. Начело вървяха Кристофър Робин и Зайо, следваха — Прасчо и Пух, после Кенга с Ру в джоба си и Бухала, след тях — Ийори и най-накрая — една дълга редица от приятелите и роднините на Зайо. — Не съм ги канил — обясняваше небрежно Зайо. — Сами дойдоха. Винаги правят така! Могат да вървят накрая, зад Ийори. — Искам да кажа — каза Ийори, — че те ме безпокоят. Не съм искал да дойда на тази Ексе… както Пух го каза. Дойдох, защото настоявахте! И ето ме тук, на края на тази Ексе… тази, за която говорим. Тогава нека бъда на края! Но ако винаги, когато искам да седна да си почина малко, ще трябва първо да разчиствам мястото от дузина и половина дребни приятели и роднини — тогава това не е никакво Ексе… или каквото и да е, а просто — Страшна Олелия! Това искам да кажа. — Разбирам какво иска да каже Ийори — каза Бухала — и ако ме питате… — Не питам никого! — каза Ийори. — Аз само казвам на всички: можем да търсим Северен Полюс, можем да играем на „Ринги-ринги-рае!“ На мен ми е все едно! Чу се вик откъм началото на редицата: — Хайде, идвайте! — викаше Кристофър Робин. — Идвайте! — извикаха Пух и Прасчо. — Идвайте! — извика Бухала. — Тръгваме вече — каза Зайо. — Трябва да вървя! — И той избърза към началото на редицата при Кристофър Робин. — Съгласен! Тръгваме!! — каза Ийори. — Само не ме Обвинявайте После! Така тръгнаха да откриват Полюса. И както вървяха, си бъбреха всички за това-онова, с изключение на Пух, който съчиняваше песен. — Това е първият куплет — каза той на Прасчо, когато беше вече готов. — Първият куплет на какво? — На моята песен. — Коя песен? — Тази!
— Коя тази! — Е добре! Ако искаш — ще я чуеш! — А откъде знаеш, че искам да я чуя? Пух не можа да отговори на този въпрос, затова запя: Към Полюса смело тръгнаха без страх: Бухалът, Прасчо и Зайо, и всички! Открива се Полюс — туй вече разбрах — от Бухала, Прасчо и Зайо, и всички.
Ийори със Бухала, Кристофър с Пух и Зайови близки — тръгнаха самички, а Полюсът где е — не знай никой тук! Пей, пей, хей, за Бухала, Зайо и всички! — Шшт! — каза Кристофър Робин, като се обърна към Пух. — Наближаваме едно Опасно Място! — Шшт! — каза Пух, обръщайки се бързо към Прасчо. — Шшт! — каза Прасчо на Кенга. — Шшт! — каза Кенга на Бухала, докато Ру си каза само няколко пъти тихичко: „шшт!“ — Шшт! — каза Бухала на Ийори. — Шшт! — каза Ийори с ужасен глас на всички Зайови приятели и роднини и „шшт!“ казаха те бързо един на друг по продължение на цялата редица, докато стигна до последния. А последният и най-малък Зайов приятел и роднина беше толкова смутен от това, че цялата Екседиция му каза „шшт!“, че зарови глава в една пукнатина в земята и остана там цели два дни, докато опасността мина, и тогава с голяма бързина се върна в къщи и си заживя тихо и мирно с леля си завинаги. Името му беше Алекзандър Бръмбар. Стигнаха до един поток, който се извиваше и блъскаше между високи скалисти брегове, и Кристофър Робин изведнъж видя колко е опасно това място. — Тъкмо място — обясни той — за Засада! — Какво е засадено там? — пошепна Пух на Прасчо. — Да не би да е хвойна? — Драги Пух — каза Бухала надменно, — нима не знаеш какво значи Засада? — Бухале — каза Прасчо, като го гледаше свирепо, — това, което ми пошепна Пух, е частен разговор и нямаш право… — Засада — каза Бухала — е един вид Изненада. — Такава е и хвойната понякога — каза Пух. — Засада, както се канех да обясня на Пух, е един вид Изненада. — Ако някой неочаквано връхлети отгоре ти, това е Засада — каза Бухала. — Засада, Пух, е когато някой връхлети отгоре ти — обясни Прасчо. Пух, който сега знаеше какво е Засада, каза, че и хвойната веднъж го връхлетяла най-неочаквано, когато той паднал от едно дърво и трябвало после цели шест дни да се чисти от бодлите й. — Ние не говорим за хвойна! — каза Бухала малко раздразнен. — Но аз говоря! — каза Пух. Сега те предпазливо се катереха нагоре по брега на потока, стъпвайки от скала на скала, и след малко стигнаха до едно място, където бреговете се разширяваха от двете страни в хубаво обрасли с трева полянки. Щом ги видя, Кристофър Робин извика: „Стой!“, и всички седнаха да си почиват. — Мисля — каза Кристофър Робин, — че сега трябва да си изядем всичките Провизии, за да не ни тежат по пътя. — Какво всичко да си изядем? — попита Пух. — Всичко, което носим — каза Прасчо и се зае със закуската си. — Това е добра идея — каза Пух и се зае със своята. — Всеки ли е взел храна? — попита Кристофър Робин с пълна уста. — Всички освен мен! — каза Ийори. — Както Винаги! — Той ги огледа наред с обичайния си меланхоличен поглед: — Надяваме се, че никой от вас не е седнал случайно върху магарешки бодил? — Струва ми се, че аз! — каза Пух. — Ох! — Той се изправи и се огледа отзад. — Да, аз! Така си и мислех! — Благодаря ти, Пух, щом вече не ти е нужен! — Ийори дойде до мястото, откъдето току-що стана Пух, и започна да яде. — Повреждат се, като сядаш отгоре им! — продължи Ийори, като ги изгледа, дъвчейки. — Не са вече Сочни! Запомнете това всички! Малко Внимание, малко Мисъл за другите — и всичко би изглеждало иначе! Щом се нахрани, Кристофър Робин пошепна нещо на Зайо и Зайо каза: — Да, да! Разбира се! — И двамата се отдалечиха нагоре край потока. — Не искам другите да чуят — каза Кристофър Робин. — Не трябва — каза Зайо важно. — Виж какво, Зайо… чудя се дали… Само това… нали знаеш Как изглежда Северният Полюс? — Ами… — каза Зайо, като си гладеше мустаците. — Щом ме питаш… — Знаех по-рано, ама сега нещо съм го позабравил — каза Кристофър Робин нехайно. — Смешно — каза Зайо, — ама и аз нещо съм го позабравил, при все че някога го знаех. — Смятам, че е кол, забит в земята. — Сигурно е кол — каза Зайо. — Щом му викат полюс-колюс, той е кол! И тогава смятам, че ще бъде забит в земята. Няма къде другаде да бъде забит. — Да. Така мисля и аз. — Важното е — каза Зайо, — на кое място е забит! Те се върнаха при другите. Прасчо се беше изтегнал по гръб и кротичко хъркаше. Ру си миеше лицето и лапичките в Потока, докато Кенга гордо обясняваше на всички, че за първи път той сам си мие лицето. Бухала разказваше на Кенга Интересен Анекдот, пълен с дълги думи, като Енциклопедия и Рододендрон, който Кенга не слушаше. — Не съм съгласен с цялото това миене — роптаеше Ийори, — особено с тези безсмислени модерни глупости: Миене Зад ушите! Какво мислиш ти, Пух? — Хм — каза Пух, — мисля, че… Но ние никога няма да узнаем какво е мислил Пух, защото неочаквано се чу писъкът на Ру, изпляскване и силният тревожен вик на Кенга. — Ето ти миене — каза Ийори. — Ру падна във водата! — извика Зайо и заедно с Кристофър Робин се затичаха на помощ. — Гледайте ме как плувам! — пискаше Ру от средата на потока, понесен от бързея към следващия вир. — Добре ли си, Ру, миличък! — викаше Кенга тревожно. — Да — писна Ру, — гледайте ме как плув… — и следващият бързей го отнесе към по-долното вирче. Всеки се стараеше да помогне. Прасчо — внезапно събуден — подскачаше на брега и квичеше: „О! О! Аз казвах…“ Бухала обясняваше, че при Случайно и Продължително Потапяне Важното е да си държиш Главата Над Водата… Кенга подскачаше по брега и питаше: „Сигурен ли си, че се чувстваш добре, Ру, миличък?“ Ру отговаряше, в който и вир да се намираше в момента: „Гледайте ме как плувам!“ Ийори беше се обърнал и бе потопил опашката си в първия вир, в който беше паднал Ру, и тихичко си мърмореше с гръб към Инцидента: „Ето ти тебе миене! Но хвани се за опашката ми, мъничък Ру, и всичко ще бъде наред!“ И Кристофър Робин, и Зайо дотичаха бързо, подминаха Ийори и викаха на другите пред тях… — Не бой се, Ру! Идвам! — извика Кристофър Робин. — Препречете с нещо потока по-долу, хей, някой от вас! — крещеше Зайо. Пух вече беше взел нещо. Две вирчета по-долу от Ру той стоеше с един дълъг прът в лапите, Кенга дотича, взе другия край на пръта и го препречиха през потока. Ру, който продължаваше да вика гордо: „Гледайте ме как плувам!“, беше довлечен до пръта и се покатери на него. — Видяхте ли как плувах? — пискаше Ру възбуден, докато Кенга му се караше и го бършеше. — Пух, видя ли ме как плувах? Това се казва плуване! Като моето! Зайо, видя ли какво правех? Плувах! Кристофър Робин, видя ли… Но Кристофър Робин не слушаше. Той гледаше Пух. — Пух — каза той, — къде намери този кол? Пух погледна кола в лапите си: — Просто го намерих — каза той. — Помислих, че може да бъде полезен, и го взех. — Мечо Пух — Каза Кристофър Робин тържествено. — Експедицията завърши! Ти намери Северния Полюс!!! — О! — каза Пух. Ийори още седеше с потопена опашка, когато всички дойдоха при него. — Някой да каже на Ру да побърза! — каза той. — Опашката ми започна да замръзва! Не бих искал да го споменавам, но го споменах. Не се оплаквам, но така е: опашката ми замръзва! — Ето ме! — изписка Ру. — О, ето те значи! — Видя ли ме как плувах? Ийори си извади опашката от водата и започна да я тръска. — Както и предполагах! — каза той. — Съвсем безчувствена е! Вкочанясала е! Това е то: Вкочанясала! Но щом никой не се тревожи, смятам — всичко е наред! — Бедният стар Ийори! Аз ще ти я изсуша! — каза Кристофър Робин и като извади носната си кърпичка, започна да я разтрива. — Благодаря ти, Кристофър Робин! Ти си, изглежда, единственият, който разбира от опашки. Те не мислят! Това е, което се случва с някои от тези, другите. Нямат въображение. За тях опашката не е опашка, а просто едно Парче Повече отзад! — Не обръщай внимание, Ийори — каза Кристофър Робин, като разтриваше усилено опашката, — така по-добре ли е? — Взех да я чувствам пак като опашка. Става пак моя, ако разбираш какво искам да кажа. — Хей, Ийори… — каза Пух, като дойде при тях с Полюса в лапите си. — Благодаря ти, Пух, за вниманието, но едва ли ще може да ми послужи преди ден-два. — Какво да ти послужи? — Това, за което говорим. — Аз не приказвам за нищо — каза Пух объркан. — Пак моя грешка! Мислех, че каза колко съжаляваш, че опашката ми е вкочанясала, и можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш. — Не — каза Пух. — Не съм го казал! — И след като помисли малко, съчувствено добави: — Може би някой друг го е казал! — Тогава благодари му от мое име, щом го видиш! Пух погледна смутен Кристофър Робин. — Пух откри Северния Полюс — каза Кристофър Робин. — Не е ли чудесно това? Пух скромно погледна надолу. — Това ли е то? — попита Ийори. — Да — каза Кристофър Робин. — Това ли искахме да открием? — Да! — каза Пух. — О! — каза Ийори. — Да… Все пак не валя! Те забиха кола в земята и Кристофър Робин привърза към него дъсчица с надпис: СевЕРЕн ПОЛюс ОТКРит ОТ ПУХ ПуХ го наМЕри И се върнаха по домовете си. Мисля, но не съм напълно сигурен, че на Ру му направиха гореща баня и веднага го сложиха в леглото. И Пух отиде у дома си и много горд от това, което беше направил, подкрепи силите си с нещо малко… Глава девета,
Валеше и валеше, и валеше… Прасчо си казваше, че никога в живота си — той не беше бог знае колко стар, три или четири годишен — не е виждал толкова дъжд. Дни… и дни… и дни… „Ако само бях у Пух или у Кристофър Робин, или у Зайо — мислеше си той, като поглеждаше през прозореца, — когато започна да вали, щях да си имам Компания през всичкото време, вместо да седя сега сам-самичък, без да имам какво да правя, освен да се чудя докога ще вали!…“ Той си представяше как би казал на Пух: — Виждал ли си някога такъв дъжд, Пух? И Пух би отговорил: — Не е ли ужасно, Прасчо? И Прасчо би попитал: — Как ли се чувства Кристофър Робин сега? А Пух би казал: — Мисля, че къщата на Горкия Зайо е пълна вече с вода! Прекрасно би било да разговарят така. Наистина и наполовина не е така интересно да преживяваш такова вълнуващо нещо като наводнение, ако няма с кого да го споделяш. Наистина беше твърде вълнуващо: малките пресъхнали пукнатини по земята, в които Прасчо така често си бе завирал носа, сега бяха станали поточета, а малките поточета, в които той беше газил, бяха станали реки, а реката, по чиито стръмни брегове бяха играли така весело, беше се разпростряла вън от леглото си и беше заела толкова много място наоколо, че Прасчо взе да се бои да не би скоро тя да достигне до неговото легло. „Малко тревожно е — каза си той — да си Толкова Малко Животно Напълно Обкръжено с Вода! Кристофър Робин и Пух биха се спасили, като се Покатерят на Дървета, Кенга би се спасила, като Прескочи, Зайо би се спасил, като се Зарови, Бухала би се спасил, като Хвръкне, Ийори би се спасил, като Започне Да Издава Силен Рев, Докато го Спасят, а аз?! Ето ме тук обграден, без да мога да направя нещо!“ Продължаваше да вали и всеки ден водата се покачваше по малко, докато почти стигна до прозореца му… а Прасчо все още не беше направил нещо. „Ето, Пух например — мислеше си той, — Пух няма много Ум, но никога не попада в беда. Върши глупости, но всичко се обръща на добро! Бухала няма кой знае какъв Ум, но той знае за Нещата. Той ще се сети да направи най-правилното Нещо, когато е Заобиколен с Вода! И Зайо не е Изучавал Книги, но може винаги да Измисли някакъв План. Ето Кенга. И Кенга не е… Тя не е много Умна, но толкова се тревожи за Ру, че без да мисли, ще направи Нещо Подходящо. Най-сетне Ийори. Ийори е винаги толкова нещастен, че не би обърнал внимание. Но какво би направил Кристофър Робин?“ Тогава изведнъж Прасчо се сети за една история, която Кристофър Робин му беше разказал: за някакъв човек на пуст остров, който написал нещо, сложил го в бутилка и я хвърлил в морето. Прасчо си помисли, че ако напише нещо, ако го сложи в бутилка и я хвърли във водата, може би някой ще дойде и ще го спаси. Той напусна прозореца и започна да търси из тази част на къщата си, която не беше под водата. Накрая намери един молив, парченце суха хартия и една бутилка със запушалка. Написа на едната страна на хартията: помОщ! ПрасЧо Аз а на другата страна: Аз прАсчО ПоМоЩ! помОщ!
Тогава напъха хартийката в бутилката, запуши я колкото можеше по-добре, наведе се през прозореца колкото можеше по-навън, без да падне, и хвърли бутилката колкото можеше по-далеч: „Пляс!“
След малко бутилката изплува и той я наблюдаваше как бавно се губи в далечината, докато очичките го заболяха да се взира, и понякога му се струваше, че вижда бутилката, а понякога — че това е само вълничка, която е сметнал за… И изведнъж разбра, че никога вече няма да я види и че е направил всичко, което може, за да се спаси. „Сега — мислеше си той — някой друг трябва да направи нещо и се надявам, че ще го направи бързо, защото, ако не го направи, ще трябва да плувам, а не мога! Затова се надявам да го направи бързо.“ — След това въздъхна дълбоко и си каза: — Ех, да беше тука Пух!
Валеше… и валеше… и валеше… а то —
спеше… и спеше… и спеше… Беше прекарало един уморителен ден. Нали си спомняте как Пух откри Северния Полюс. Той беше толкова горд, че попита Кристофър Робин дали няма и други Полюси, такива, които могат да бъдат открити от Мече с Малко Ум. — Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях. Пух беше толкова развълнуван, когато чу това, че предложи да направят Екседиция за откриване на Източния Полюс, но Кристофър Робин беше намислил да направи нещо друго с Кенга, така че Пух тръгна сам да открива Източния Полюс. Дали го откри, или не — съм забравил. Но беше толкова уморен, когато се върна у дома си, че по средата на вечерята, след като беше ял малко повече от половин час, той дълбоко заспа на стола си и спа… и спа… и спа… И изведнъж засънува: Намираше се на Източния Полюс, а той беше много студен Полюс, покрит с най-студения сняг и лед. Пух беше намерил там един кошер, за да спи в него, но нямаше място за краката му и те останаха отвън. Диви Невестулки, каквито населяват Източния Полюс, дойдоха и започнаха да скубят козина от краката му, за да си направят Гнезда за Малките. И колкото повече го скубеха, толкова по-студено ставаше на краката му… докато внезапно се събуди с едно: „Ох!“ И ето го, седи на стола си, краката му във вода и вода — навсякъде около него! Пух прецапа до вратата и погледна навън… „Работата е Сериозна — каза си той. — Трябва да се Спасявам.“ И той грабна най-голямото си гърне с мед и се спаси с него върху най-дебелия клон на дървото, високо над водата; после слезе пак долу и се спаси с друго гърне мед… и когато свърши с цялото Спасяване — ето го Пух, седи на клона, клати си краката, а до него — десет гърнета с мед… Два дни по-късно Пух седи на клона, клати си краката и край него — четири гърнета с мед… Три дни по-късно Пух седи на клона, клати си краката, а на клона до него — едно гърне с мед. Четири дни по-късно Пух седи… На четвъртата сутрин бутилката на Прасчо доплува до дървото на Пух и със силен вик „Мед!“ Пух се гмурна във водата, грабна бутилката и я спаси на клона. — Жалко! — каза Пух. — Напразно се измокрих! И защо е тази хартийка вътре? Извади я и я разгледа. „Това е Известие — каза си той. — Така е. А тази буква е «П». Така… така: «П» значи Пух. Значи много важно Известие за мен, а аз не мога да чета! Трябва да намеря Кристофър Робин или Бухала, или Прасчо — един от тези Способни Четци, които могат да четат. Те ще ми кажат какво е това известие. Само че не знам да плувам. Жалко!“ Тогава му дойде една идея и трябва да призная, че за Мече с Толкова Малко Ум бе много добра идея. То си каза: „Ако бутилка може да плува, значи и гърне може да плува. И ако гърнето плува, аз мога да седна отгоре му ако е достатъчно голямо гърне.“ Така той взе най-голямото си гърне и го запуши. „Всички лодки трябва да имат имена — каза си той. — Затова ще нарека моята лодка «Плаваща Мечка».“ С тези думи той спусна гърнето във водата и скочи след него. Известно време Пух и „Плаваща Мечка“ не бяха сигурни кой от двамата трябва да бъде отгоре. Но след като Пух опита едно-две положения, те се установиха: „Плаваща Мечка“ отдолу, а Пух, победоносно седнал отгоре, енергично гребеше с крака… Кристофър Робин живееше на най-високото място в Гората. Валеше… и валеше… и валеше… Но водата не можеше да стигне до неговия дом. Беше доста забавно да гледа надолу към долината, залята с вода. Валеше толкова силно, че почти през всичкото време той трябваше да прекарва вътре. Затова си мислеше разни неща. Всяка сутрин излизаше с чадъра си и забучваше една пръчка до самата вода. И всяка следваща сутрин, когато пак излизаше, не можеше вече да види пръчката, а забучваше нова до новото място на водата и всяка сутрин пътят, който извървяваше от къщичката си до водата, ставаше все по-къс. На петия ден сутринта той видя, че водата го е обградила от всички страни, и разбра, че за първи път в живота си се намира на истински остров. Това бе много вълнуващо! Именно тази сутрин Бухала прилетя, за да попита своя приятел Кристофър Робин: „Как си?“ — Чудесно е, Бухале, да живееш на остров! — Атмосферните условия са много неблагоприятни напоследък — каза Бухала. — Кои? — Вали — обясни Бухала. — Да — каза Кристофър Робин, — вали. — Нивото на наводнението е достигнало безпрецедентна височина! — Кое? — Има много вода наоколо — обясни Бухала. — Да — каза Кристофър Робин, — много е! — Все пак изгледите бързо стават по-благоприятни. Всеки момент… — Виждал ли си Пух? — Не. Всеки момент… — Надявам се да е добре — каза Кристофър Робин. — Безпокоя се за него. Дано са заедно с Прасчо! Мислиш ли, че са добре, Бухале? — Надявам се. Всеки момент… — Иди да го видиш, Бухале! Пух няма много ум и може да извърши някоя глупост, а аз толкова го обичам! Разбираш ли, Бухале? — Разбира се! — каза Бухала. — Отивам… и веднага обратно. И той отлетя. След малко се върна: — Пух го няма! — Няма ли го? — Бил е там. Седял е на клона на дървото пред къщата си с девет гърнета мед. Но сега го няма. — О, Пух! — извика Кристофър Робин. — Къде си? — Тук съм! — чу се ръмжащ глас зад гърба му. — Пух!
И те се хвърлиха в прегръдките си. — Как дойде дотук, Пух? — попита Кристофър Робин, когато пак можеше да приказва. — С лодката си — каза Пух гордо. — Получих Много Важно Известие, изпратено ми в бутилка. Но понеже ми е влязла вода в очите, не можах да го прочета, затова ти го донесох. С лодката си! С тези горди думи той подаде Известието на Кристофър Робин. — Но то е от Прасчо! — извика Кристофър Робин, когато го прочете. — Нищо ли няма написано за Пух? — каза Мечето, като надничаше над рамото му. Кристофър Робин прочете на глас Известието. — О, значи тези „Пе“-та са прасчовци! Аз мислех, че са пуховци! — Трябва да го спасим веднага. Мислех, че е с теб, Пух! Бухале, можеш ли да го спасиш на гърба си? — Не вярвам — каза Бухала след тъжен размисъл. — Съмнително е дали необходимите дорзални мускули… — Тогава ще отлетиш ли веднага да му кажеш, че Помощ Идва? А Пух и аз ще измислим Помощта и ще отидем колкото може по-бързо от всякога! О, не приказвай, Бухале! Бързай! И както все още се канеше да каже нещо, Бухала литна… — А сега, Пух — каза Кристофър Робин, — къде е твоята лодка? — Трябва да ти кажа — говореше Пух, като слизаха към брега на острова, — че тя не е обикновена лодка. Понякога е Лодка, а понякога е по-скоро Инцидент! Зависи! — От какво зависи? — От това, дали си отгоре, или отдолу. — О! Но къде е тя? — Там! — каза Пух, като сочеше гордо към „Плаваща Мечка“. Кристофър Робин не очакваше такава лодка и колкото повече я гледаше, толкова повече си мислеше колко Храбро и Умно Мече Пух е той! И колкото повече Кристофър Робин мислеше за това, толкова повече Пух скромно навеждаше нослето си и се стараеше да не изглежда такъв герой. — Много е малка за двама ни — каза Кристофър Робин тъжно. — За трима ни, с Прасчо! — Това я прави още по-малка. О, Пух Мечо, какво да правим? Тогава това Мече, Пух Мечето, Мечо Пух, П.Н.П. (Приятел на Прасчо) З.Д. (Зайов Другар), О.Н.П. (Откривател на Полюса), У.Н.И. и Н.Н.О. (Утешител на Ийори и Намирач на Опашки) — всъщност самият Пух — каза нещо толкова умно, че Кристофър Робин можа само да го погледне със зяпнали уста и ококорени очи, чудейки се дали това е наистина Мечето с Много Малко Ум, което отдавна познаваше и обичаше! — Можем да отидем с твоя чадър — каза Пух. — ? — Можем да отидем с твоя чадър — повтори Пух. — ?? — Можем да отидем с твоя чадър — каза Пух. — !!!!!! Изведнъж Кристофър Робин разбра, че могат! Отвори чадъра и го сложи във водата с дръжката нагоре. Чадърът плаваше. Само че се люлееше. Пух влезе вътре и тъкмо започна да се хвали, че всичко е наред — откри, че не е, и след малка глътка вода, която всъщност не искаше, той се върна при Кристофър Робин. Тогава влязоха двамата едновременно и лодката вече не се люлееше. — Ще нарека тази лодка „Мечов Ум“! — каза Кристофър Робин. И „Мечов Ум“ грациозно се понесе по вълните в югозападна посока. Можете да си представите радостта на Прасчо, когато най-сетне лодката се показа. Дълги години след това той обичаше да си спомня в каква Много Голяма Опасност е бил през време на Ужасното наводнение, но единствената опасност била през последния половин час от пленничеството му, когато Бухала, който бил току-що долетял, кацнал на един клон на дървото и за да го успокоява, започнал да му разказва дълга история за своя леля, която някога измътила по погрешка яйцата на чайка, и историята продължавала почти колкото това изречение, докато Прасчо, който слушал на прозореца си, наведен без надежда… постепенно заспал и естествено започнал да се изплъзва от прозореца надолу към водата, докато увиснал само на пръстите на краката си, и в този момент за щастие силен вик на Бухала, а викът бил всъщност част от приказката — какво била казала леля му, — събудил Прасчо и той успял да се задържи и като се вмъкнал обратно, казал: „Колко интересно, наистина ли!“, когато… е, добре, можете да си представите радостта му, когато най-после видял кораба „МЕЧОВ УМ“ (капитан — К.Робин, боцман — М.Пух) да се приближава, за спасението му… И понеже това е наистина краят на приказката, а и аз се уморих от последното изречение, мисля, че трябва да спра тук. Глава десета,
Един ден, когато слънцето се върна над Гората и донесе със себе си дъха на Май, и всички поточета весело забълбукаха, прибрани спретнато в коритата си, и малките локвички дремеха, потънали в спомени за времето, когато са били големи и са вършили още по-големи неща, и в топлия спокоен въздух на Гората се чуха предпазливите опити на Кукувицата да кука, заслушана в собствения си глас; или ленивите, приятни оплаквания на Дивите Гълъби, че „други са виновни, но няма значение“ — в такъв един ден Кристофър Робин свирна по особен начин и Бухала долетя от Голямата гора, за да види какво искат от него. — Бухале — каза Кристофър Робин, — ще устроя прием. — Наистина ли? — Ще бъде специално в чест на Пух. В чест на онова, което той направи, когато трябваше да направи нещо, за да спаси Прасчо от Наводнението. — О, значи за това?! — каза Бухала. — Да. За това! Би ли съобщил на Пух и на другите още сега, защото приемът ще бъде утре. — О, значи утре? Утре значи! — каза Бухала, изпълнен от желание да помогне. — И така, ще отидеш ли да им кажеш, Бухале? Бухала се опита да каже нещо много умно, но не можа да го измисли. Затова хвръкна да покани другите. Първия, на когото каза, беше Пух. — Пух — каза той, — Кристофър Робин прави прием. — О! — каза Пух. После, като видя, че Бухала очаква да чуе още нещо от него, продължи: — Ще има ли нещо като онези дребни сладки с глазура от розова захар? Бухала почувства, че е под неговото достойнство да говори за сладки с глазура от розова захар, затова му каза точно каквото му бе поръчал Кристофър Робин и литна към Ийори. „Прием за мен? — мислеше Пух. — Колко тържествено!“ Чудеше се дали всички знаят, че този прием е специално за Пух, и дали Кристофър Робин им е разказал за „ПЛАВАЩА МЕЧКА“ и „МЕЧОВ УМ“ — тези чудни кораби, които той бе измислил и с които бе пътешествал… И започна да мисли колко ще е ужасно, ако всички вече са забравили за това и никой не знае защо е този прием… И колкото повече мислеше, толкова повече всичко се объркваше в главата му като в объркан сън. И сънят започна постепенно да звучи в главата му като песен. Ето каква: Объркана песен на Пух Ура! Ура! Ура! За Пух! (Кой, кой?) За Пух. За Пух! (Защо? Какво е сторил?) Какво! Ти… Ти не знаеш? Спасил! Спасил приятел! Със вълни се борил!!
Ура! Ура! Ура! За Мечо! (Кой, кой?) За Мечо, бе! За Мечо! Не можеше да плува — и все пак го спаси! (Кого спаси?) Другаря! О, слушай тук: говоря ти за Пух! (Кой, кой?) За Пух! За Пух! (Ах, жалко, все забравям!)
Знай, че Пух е Мече с Голям Ум!!! (С какво! Кажи го пак!) Със Ум. С Голям Ум. (Голям какво?) Ум! Да! Ядеше доста… Оказа се — юнак! Не зная колко плува, но все пак той доплува със нещо като лодка. (Какво? С какво?) Със някакво гърне!
Затуй викнете пак: Ура! Ура! От все сърце… (От все какво?) От все сърце! И нека още сто години живей сред близки и роднини! И нека да расте по ум и по юначество и дух! Ура! Ура! Ура! За Пух!
(Но все пак за кого?) За Пух! За Пух! До три пъти ура за Пух! Ура! Ура! Ура! За Мечо! (Кой, кой?) За Мечо, бе! За Мечо!! Ура! Ура! За Мечо Пух! За нашия герой! (Уф! Все пак ми кажете какво извърши той?) Докато тази песен звучеше в главата на Пух, Бухала говореше на Ийори: — Ийори, Кристофър Робин прави прием! — Много забавно! — каза Ийори. — Сигурно ще ми изпратят малко от трохите и парченцата, които изтърват! Мило… и Разумно! Нищо! Не се безпокойте! — Има Покана и за теб. — Какво е това покана? — Покана! — Да, чух. Кой я е изтървал? — Тя не е за ядене. Тя значи, че искат и ти да отидеш утре на приема. Ийори бавно поклати глава: — Искаш да кажеш може би за Прасчо? Малкото същество с щръкнали уши? Да, Прасчо. Ще му кажа. — Не, не! — каза Бухала раздразнен. — За теб! — Сигурен ли си? — Разбира се, че съм сигурен! Кристофър Робин каза: „Кажи на всички!“ — Всички освен Ийори? — Всички! — каза Бухала ядосан. — О! — каза Ийори. — Сигурно е станала някаква грешка! Все пак ще дойда. Само че не ми се сърдете, ако вали! Но не валя. Кристофър Робин беше сложил дълга трапеза и всички бяха насядали наоколо. На единия й край седеше той, а на другия — Пух, Между тях от едната страна седяха Бухала, Ийори и Прасчо, а от другата страна — Зайо, Ру и Кенга. А всички Зайови роднини и приятели се бяха разположили наоколо по тревата, изпълнени с надежда, че някой ще им заговори или ще изпусне нещо, или ще ги попита колко е часът. Това беше първият прием, на който Ру присъстваше, и затова беше много възбуден. Веднага щом насядаха, Ру започна да бъбри: — Здравей, Пух! — изписука той. — Здравей, Ру! — отвърна Пух. Ру се друсна няколко пъти на стола си и пак започна: — Здравей, Прасчо! — изписка той. Прасчо му махна с краче, защото устата му беше заета. — Здравей, Ийори! — каза Ру. Ийори тъжно му кимна. — Ще вали! Ще видите, че ще вали! — каза той. Ру погледна нагоре, за да види дали не започва да вали. Дъждът, изглежда, не бързаше. Затова Ру продължи: — Здравей, Бухале! — Здравей, мъничко! — каза нежно Бухала и продължи да разказва на Кристофър Робин за един нещастен случай, който почти се случил на един негов приятел, когото Кристофър Робин не познавал. Кенга каза на Ру: — Първо си изпий млякото, миличко, и после приказвай! Ру, който започна да си пие млякото, искаше да каже, че може да върши и двете неща наведнъж… Но трябваше после да го тупат по гърба и да го бършат доста дълго. След като си похапнаха, Кристофър Робин удари с лъжицата си по масата. Всички спряха да говорят, стана много тихо. Чуваше се само хълцането на Ру, което той се мъчеше да прикрие така, че да изглежда, че някой от Зайовите роднини хълца. — Този прием — каза Кристофър Робин — е прием в чест на едного, който е направил Нещо, и всички ние знаем кой е той. И това е прием в негова чест, защото е направил Нещото, и аз съм му приготвил подарък. Ето го! Той попипа наоколо си и пошепна: „Къде ли съм го сложил?“ Докато Кристофър търсеше, Ийори се изкашля многозначително и бавно се изправи. — Приятели — каза той, — колкото и да ви е странно, аз изпитвам голямо удоволствие, или може би по-добре е да кажа, че изпитвах голямо удоволствие досега да ви видя на моя прием! Това, което направих, е нищожно. Всеки от вас… освен Зайо и Бухала, и Кенга, би направил същото! Е, и Пух. Също така това се отнася и до Прасчо и Ру, защото те са много мънички — всеки от вас освен тях би направил същото! Но случи се да го направя АЗ! Не го направих — няма нужда и да казвам това, — за да получа подаръка, който Кристофър Робин сега търси… — И като сложи предния си крак до устата, високо пошепна: „Погледни под масата!“ — … Но защото чувствам, че трябва да правим всичко възможно, за да помагаме на другите. Да! Аз чувствам, че би трябвало… — Хлъц! — изхълца Ру, без да иска. — Ру, миличък! — каза Кенга укоризнено. — Аз ли хлъцнах? — попита Ру уж учуден. — За какво приказва Ийори? — пошепна Прасчо на Пух. — Не знам — каза Пух мрачно. — Мислех, че този прием е в твоя чест. — И аз мислех същото някога. Но, изглежда, че не е. — Струва ми се, че ти го заслужаваш повече, отколкото Ийори — каза Прасчо. — И на мен така ми се струва! — каза Пух. — Хлъц! — обади се Ру пак… — КАКТО — ВЕЧЕ — КАЗАХ — продължи Ийори високо и строго, — Както Вече Казах, преди да бъда прекъснат от най-различни Силни Звуци, чувствам, че всички… — Ето го най-после! — извика Кристофър Робин радостно. — Подайте го на моето глупаво мече, той е за Пух! — За Пух ли? — каза Ийори. — Разбира се, за него! За най-доброто Мече в целия свят! — Трябваше да се сетя! — въздъхна Ийори. — Все пак не бива да се оплаквам! Ех, и аз имам свои приятели! Вчера дори някой разговаря с мен. И миналата седмица ли беше, или още по-миналата Зайо се блъсна в мен и ми каза: „Прощавай!“ Така е! Животът е колело! Нещата се променят… Никой не го слушаше, защото всички викаха: — Отвори пакета, Пух! — Какво е то, Пух? — Сещам се какво е! — Не, не знаеш!… — и други подобни полезни забележки. Разбира се, Пух бързаше да отвори пакета, но внимателно, за да не скъса канапа, защото човек никога не знае кога ще му бъде Полезен канап! Най-после отвори пакета. Когато Пух видя подаръка, щеше да падне — толкова беше учуден и доволен. Особена Кутийка с Моливи! Имаше вътре моливи с буквата „М“ — значи за Мечо. Имаше моливи с „М.С.“ — значи за Мечо Спасителя. Имаше моливи с „Х.М.“ — значи за Храбрия Мечо. Имаше и острилка за моливите, и гума — за да изтриеш думите, които напишеш погрешно, и линийка — за да начертаваш линии, по които да ходят буквите, и сантиметри по линийката — за да можеш да видиш, когато поискаш, колко сантиметра е дълго нещо, и Сини, Червени и Зелени моливи, за да пишеш Специални Неща със синьо, червено и зелено. И всички тези прелестни неща лежаха в Особената Кутийка, където си имаха издълбано мъничко легло за всяко поотделно. И особената Кутийка щракваше, когато се затвори. И всичко това — за Пух! — О! — каза Пух. — О! Пух! — казаха всички освен Ийори. — Благодаря! — изръмжа Пух. А Ийори си казваше: „Пособия за писане! Моливи и разни други глупости! Съвсем излишни, ако питате мен. Безполезни глупости!“ По-късно, когато всички казаха „Сбогом!“ и „Благодаря!“ на Кристофър Робин, Пух и Прасчо тръгнаха заедно за домовете си, замислени в златистия залез, и дълго вървяха мълчаливи. — Когато се събуждаш сутрин, Пух — каза Прасчо най-после, — какво си помисляш най-напред? — Какво ще има за закуска. А ти какво си помисляш, Прасчо? — Аз си мисля какво ли интересно нещо ще се случи днес. Мечо кимна замислено. — То е все същото! — каза той…
— И какво се случи? — попита Кристофър Робин. — Кога?
— На другата сутрин. — Не зная. — Ще си спомниш ли и после да ни го разкажеш на мен и на Пух? — Ако много искаш… — Пух иска! — каза Кристофър Робин. После въздъхна дълбоко, хвана Мечо за крака и го повлече след себе си към вратата. Преди да излезе, той се обърна и попита: — Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя? — Може — казах аз. — Кутийката с моливи на Пух по-хубава ли беше от моята? — Съвсем еднакви бяха! Той кимна и излезе… След миг чух Мечо Пух — бум… бум… бум… — да изкачва стълбата след него. Край
Издание: Издателство Отечество, София, 1988 Второ издание Библиотека „Смехурко“ Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева Редактор: Майя Методиева-Драгнева Художествен редактор: Васил Миовски Технически редактор: Стефка Русинова Коректор: Мая Халачева Илюстрации: Ърнст Шепард Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 0.81 Mb. Сподели с приятели:
|