Първа. Възникване и развитие на ораторското изкуство и реториката от древността до наши дни основни



Дата06.05.2017
Размер301.9 Kb.
ГЛАВА ПЪРВА. ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО И РЕТОРИКАТА ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НАШИ ДНИ

 

Основни цели



  • запознаване с историята на реториката и ораторското изкуство;

  • запознаване с образци на ораторското изкуство;

  • разкриване на връзката между ораторската практика и развитието на реториката като наука.

 

Въпросът за ораторското изкуство е стар почти колкото света. С появата на речевата комуникация се появяват и първите опити да се използва живото слово за въздействие върху човешкото съзнание и поведение. Според Б. Поршнев именно сугестията (внушението) и контрасугестията (опитите да се отхвърли внушението) са механизмите, повлияли върху речевото развитие на човечеството. Движещите сили в развитието на втората сигнална система "са редуващи се реципрочни усилия да се въздейства върху поведението на другия и да се противостои на това въздействие."1

Най-старите сведения за запазени речи или откъси от тях идват от старите източни империи Китай и Индия, а също от времето на Древен Египет и Шумерското царство2. Историческите сведения дават основание да се счита, че са били познати и използвани военните речи и някои други видове от политическото красноречие. Обсъждани са и теоретически въпроси на ораторското изкуство, най-вече във философските школи и училища.

Да умееш да привлечеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на своите доводи, да го накараш да действа, както ти искаш, е нещо, което разкрива силата на оратора. И това е било известно от дълбока древност. Според В. Руменчев: "Човечеството познава, ползва и цени ораторството дълго преди специално да го осъзнае, да го възприеме като нещо отделно и специфично, и наименува като дейност, да го изучава и създава теория върху него, да обучава на тънкостите му."3

 

1.1. Ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция



Възникване и развитие на ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция. Софистите - първи учители на младежта по мъдрост и красноречие. "Реторика" на Аристотел - първият запазен учебник. Сократовата беседа - синтез на педагогика и реторика и универсална технология на обучението. Велики оратори на Древна Гърция.

Истински разцвет ораторското изкуство и науката за него - реториката бележат в периода след VI век пр.н.е. в Древна Гърция.

Родено от изискванията на живота, то още от своето начало започва да играе важна роля в обществения живот при решаването на държавни и частни въпроси. За древния грък и неговия светоглед не са толкова важни фактите, колкото тяхната интерпретация, мотивите за различни деяния, последиците от тях. Интересната особеност на цялата древногръцка култура да се основава на живото слово и да му отдава предпочитанията си пред писаното предпоставя до голяма степен създаването на благоприятни условия да развитието на ораторската практика и теорията за нея.

Обществено-политическата ситуация, която ражда разцвета на ораторското изкуство, се свързва със законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки държавен мъж, т.е. свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си. По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие. За да се постигне успех в тях обаче е необходима предварителна подготовка, която дават реторическите школи и учителите, преподаващи в тях.

Може да се приеме, че има три източника на ораторското изкуство - демокрацията, съдопроизводството и образованието. Според К. Василев: "Политическото красноречие възниква като неделима част от самата масова култура на древната атинска демократическа държава. То е вътрешна социална потребност на нейната обществена организация, на механизмите и средствата за поддържане на политическата активност на хората и за управление на републиката."4

Като резултат от новото законодателство на сцената на обществения живот се появят три групи оратори: политически оратори, логографи и синегори.

Логографите са така наречените "продавачи на красноречие". Тъй като не всеки свободен гражданин е можел да конструира речта си, се появила необходимостта от специално подготвени хора, съчиняващи речи за други лица, които трябва да се защитят или да обвинят другиго в съда.

Другата фигура са синегорите. Те били близки, приятели или роднини на призоваваните в съда, които произнасяли речи в техен интерес.

Най-сериозно влияние върху обществения живот обаче оказвали политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса чрез своето слово в народното събрание.

Постепенно ораторското изкуство придобило реална сила. През V век пр.н. е. задачата на оратора била да разясни нещо, да подбуди към определено мислене, решение или действие, да достави удоволствие на слушателя. Гръцките оратори владеели правилата и формите на устната реч, законите на логиката, правилата за истинност на съжденията и доказателствата.

Още от самото си създаване древногръцката реторика започнала да разграничава три вида красноречие:


  • политическо или съвещателно;

  • съдебно;

  • епидейктическо, наричано още тържествено или похвално.

Реториката започнала да се изучава като учебен предмет в училище (колкото и условна да е употребата на двата термина от съвременна гледна точка). През V- IV век пр.н.е. се появили и първите учители по мъдрост и красноречие. Това били софистите. Първоначално те играели положителна роля, защото подлагали всичко на съмнение, търсели и построявали доказателства за всяка теза или антитеза. Те първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила. Старите софисти от този период се отличавали с критицизъм и находчивост. Умело развили изкуството на спора. Забележително издигнали културата и рационалното мислене - в частност формално-логическата култура. Изкуството на думите те считали за наука за въздействието върху хората.

Един от най-известните софисти е Протагор от Абдера, който придавал първостепенно значение на думите. В ораторското изкуство смятал за необходимо изучаването на езика и разработването на въпросите на граматиката. Отнасял реториката към "гражданските изкуства", с чиято помощ "се правят хората по-добри".

Друг прочут софист е Горгий от Леонтин на остров Сицилия. Той е автор на специален учебник по реторика, който за съжаление е изгубен. Горгий придавал голямо значение на езика като важно средство за въздействие - сочел всепокоряващата му сила и способността му да прониква в човешката душа.

Софистите подготвили един голям оратор Исократ, който по-късно създал първото висше училище по реторика през IV век пр.н.е. Той поставил реториката в центъра на образователната система и отделил огромно внимание на стила на речите. При него са получили своята подготовка много от великите умове на древността.

Като цяло софистите претендирали, че, владеейки словото, те притежават правото да учат младите на красноречие и мъдрост. Постепенно обаче те започнали да преминават на реакционни позиции дотолкова, доколкото започнали да злоупотребяват с уменията си - разчитали на виртуозността на словото, на видимостта, а не на истинността на доказателствата. Основни в техните речи станали играта с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждането на слушателя в заблуждение, представянето на своята теза като единствено вярна и възможна.

Това естествено породило реакция - най-напред в лицето на Сократ, който рязко се противопоставил на софистичната реторика. Той остро отхвърлил необходимостта от защита на истината. Определил реториката на софистите като сръчност, опитност, "угодничество" в представянето на нещо, за да се достави удоволствие на слушателя. В изследванията и трудовете по история на реториката неговото име най-често се свързва с три основни приноса: отричането на софистите, беседата и използването на иронията.

"Какво всъщност представлява Сократовата беседа? Това е една добре обмислена образователна технология. Чрез серия от логически свързани въпроси мисленето на реципиента (получателя) се води към истината. До нея всеки достига сам, благодарение на своите собствени интелектуални усилия. Гениалността на Сократ в случая е свързана с идеята да се преодолее пасивно-съзерцателната позиция на слушателя и той да се превърне в активен участник (в субект) на търсенето и разкриването на истината. Ролята и значението на този факт може да се проследи в различни посоки:

- истината не се натрапва отвън, а до нея се докосва всеки, благодарение на собственото си мислене;

- отпада необходимостта от аргументация и доказателственост или всеки ги търси преди всичко като опора на собствените си убеждения;

- пътят до която и да е истина е "универсален". Затова чрез достигането да конкретната истина се постига нещо много по-значимо - изгражда се метод на познание. Въоръжен с него, човекът постига по-добро равновесие между себе си и околната действителност;

- съществува ясно поставена цел и точен критерий за развитието на нейното постигане;

- резултатите в крайна сметка са плод на взаимодействието между ретор (учител) и реципиент. И двете страни изпитват потребност и удовлетвореност от процеса."5

Сократ е един от най-великите мъдреци от миналото и той оставя на поколенията много истини за живота и една дълбоко хуманна философия, но за реториката неговият най-голям принос е в диалектиката или методът му за откриване на истината, наречен още акуширане, сократическа беседа или диалог. Същността на метода е в оказване помощ на душата да си припомни истината, която е знаела, когато е била в света на идеите.

В много от диалозите на неговия ученик Платон Сократ спори със софистите, разобличава ги, кара ги да признаят своето невежество.

Сократическата ирония, която е сърцевината на метода, се определя и като критическо отношение към догматиката, целящо да възпитава хората в добро.

Сократ е първият, който осъществява синтеза между педагогиката и реториката, и го прилага на практика. Той от една страна е учител, който ръководи познавателното развитие на своите ученици и последователи, а от друга - учен, философ, добър познавач на науката за публичното говорене и убеждаване.

Достоен продължител на делото на Сократ е Платон, който чрез своите диалози "Горгий", "Федър", "Теетет", "Софист" и други нанася най-сериозния удар на софистичната реторика. Той е твърдо убеден, че на истинско красноречие е способен само философът, защото притежава знанието. Платон разглежда реториката в етичен план, защото я определя като творческа дейност, насочена към усъвършенстване на човешкия живот, към висшата справедливост в обществото. Той с право се определя и като най-големият специалист по реторика в Древността. Основните му приноси са свързани с разработването на теорията на диалога, определян от специалистите като философска драма. Той обогатява живата публична реч с похватите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика, внася много метафори и алегории. Изказва своето критично отношение към съдебните оратори и симпатиите си към политическите. Поставя искането красноречието да е делово, неподкупно, честно и високо нравствено, да убеждава и приобщава към знанието. Осъзнава необходимостта то да е преди всичко свободно, за да реализира обществените си функции. Нарича оратора "носител на просвещението" и определя реториката като "изкуство за гигантите на мъдростта". С цялото си творчество утвърждава разбирането за огромното значение на ораторското изкуство като обществено явление и средство за получаване на знания и възпитаване на мъдрост и добродетели.

Но докато Платон е философ и преди всичко теоретик, то Демостен е онзи, когото наричат "баща на красноречието". Историята на неговия живот е интересна и поучителна. Превъзмогвайки много физически недостатъци и празноти в образованието си, той успява с цената на огромен труд да се изгради и утвърди като най-големия оратор на Елада, а защо не и на всички времена.

Започнал своята кариера като логограф, той твърде скоро изявява способностите си. Амбициозен и талантлив, започва да жъне успехи на политическата сцена. С целия си изпълнен с перипетии и трудности живот, Демостен категорично доказва тезата, че красноречие вън от политиката и обществения живот няма.

От достигналите до нас 61 речи, 56 встъпления и 6 писма като образци на красноречието са определят "Филипиките" - 14 речи против Филип, по подобие, на които Цицерон по-късно подготвя "Катилинариите".

Обществен съдия и виден политически лидер, той се проявява като находчив полемист и дълбок психолог. В своите публични изяви използва различни похвати за психическо въздействие - реторически въпроси, възклицания, обръщения, клетви, призовава боговете за свидетели, цитира стихове, откъси от произведения на Херодот и Тукидит, използва сравнения и метафори, патетични и страстни кратки фрази. Драматизира умело речите си, които били винаги обществено значими и злободневни. Като оратор се отличава с добрата си жестикулация, интонационна дълбочина и артистично поведение на трибуната. Демостен говори за реториката като за отговорно дело достойно за изключителното обществено внимание и сериозно отношение. В своите писма и встъпления разкрива принципите и правилата на своето красноречие. Отдава изключително голямо внимание на поведението пред аудиторията, за което говори признанието му за ролята на произнасянето на речта. Получава признание не само от приятелите, но и от враговете си в лицето на друг гигант на красноречието - Есхин, на чийто нападки отговаря с най-блестящата си реч "За Ктезифонт и венеца". Демостен защитава социалната си позиция и оставя за поколенията своя пример на "патриот, демократ и свободолюбец"6.

Свой дял в разработване на проблемите на реториката дава и Демокрит с разбиранията си за вторичността на езика, според които "думата е сянка на делото". Известна е неговата сентенция, че "Словото е често по-убедително от златото". Според него украсяването на стила обезпечава привлекателността на речта, но е по-важно "Да умееш да говориш истината и да се избягва многословието". Определя реториката като предшественица на педагогиката, защото първите ретори са и първите учители на младото поколение по красноречие и добро поведение в обществото.

Най-ярък представител на прогресивната философска реторика е Аристотел. Той формулира основните принципи на ораторското изкуство. Определя философската реторика като наука за законите на мнението, а логиката като наука за законите на мисленето. Според него философската реторика обединява философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство. Неговите съчинения "Метафизика" и "Етика" са съвършенство на синтеза между науката и изкуството на устното слово. Аристотеловата "Аналитика" разкрива реториката като органическо единство между мисъл и слово, описва особеностите на публичното мислене, което е теоретически процес, осъществяван посредством думите, адресирани към слушателя. Аристотел пише и специален труд, наречен "Реторика" през 335 г. пр.н.е., който се оказва единственото запазено съчинение от подобен род. Според Г. Апресян: "В "Реторика" са намерили творческо приложение основите на логиката и поетиката, което помага по-добре да се разбере спецификата на красноречието, по-специално законите на словесното въплъщение на ораторското изкуство"7.

"Реторика" включва три части, посветени на езика, стила и структурата на речта. Реториката е изкуство и "способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди"8. Като важни условия за успеха на ораторското изкуство се посочват ясността и понятността. Стилът трябва да бъде: ясен, приятен и уместен9. В основата на стила лежи умението да се говори правилно, да има строга ритмика, разнообразие на изразителността, да се включват метафори, гатанки, епитети, хиперболи, литоти, сравнения. Във въздържанието Аристотел вижда едно от условията за благородство на ораторската реч, открива нейната привлекателност. Особено важно е за него стилът да е емоционален и одухотворен. Да въздейства върху ума и чувствата на слушателите с главната цел да се дават знания. Известният историк на изкуството А. Лосев посочва, че "реторическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчество е показана в цялата й психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и ирационално, без което и тя не може да съществува като рационалност"10. Според него основните средства на Аристотел за убеждение са рационалните и логически подредените ирационални доводи.

Аристотел бележи залеза на прогресивната древногръцка философска реторика, нейната златна есен - красива и пищна, но кратка и предвещаваща скоро настъпващата зима.

И днес, отдалечени на стотици години във времето от могъществото и обаянието на древногръцката култура, ние се възхищаваме на нейните достижения, сред които безспорно са ораторското изкуство и реториката като първостепенни показатели за нейната обществено-политическа зрялост.

 

1.2. Ораторско изкуство и реторика в Древен Рим



Развитие на ораторското изкуство и реториката в Древен Рим. Цицерон - оратор и реторик. "Обучението на оратора" на Квинтилиан.

Първите сведения за ораторски изяви в Древен Рим са от III век пр.н.е., за което свидетелстват първите записани и запазени речи. Много вероятно е началото да е още по-далеч във времето, тъй като става въпрос преди всичко за ритуално красноречие - похвални и надгробни слова, а също и съдебни речи. Първи век пр.н.е. обаче е времето на разцвета и упадъка на римското красноречие и реторика. Републиката като демократична форма на управление се оказва най-добрата предпоставка за засиления интерес към обучението по реторика и практикуването на усвоеното при участие в политическия живот. Всепризната е и ролята на древногръцкото влияние, което се оказва определящо за римската реторика.

Историята на Рим се твори от талантливи оратори като Марк Порций Катон Старши, Гай и Тиберий Гракх, Марк Антоний, Луций Крас и много други. На Катон се приписва сентенцията: "Знай нещата - словото ще дойде само".

Като най-велик след великите обаче се посочва Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.). Блестящ съдебен и политически оратор, той е и автор на редица теоретически реторически съчинения: "Оратор", "За оратора", "Брут или за прочутите оратори", "Топика" и мн. др. Според К. Василев: "Речите на Цицерон ... могат с пълно право да се разглеждат като истински образец на класическото живо реторично слово на античността. По съдържание, по идейна програма те изразяват прогресивна за онова време политическа мисъл, носеща и редица утопични тенденции, а по форма това слово е въплъщение на законността и републиканския демократически патос на най-светлите умове на древноримската държава"11.

Наред с блестящата си кариера в съда и политиката, Цицерон създава редица теоретични произведения, в които разработва проблемите на историята и теорията на реториката. Разработва въпросите за техниката на конструиране и произнасяне на речта; за родовете и видовете ораторско изкуства; за качествата на оратора.

Според него оратор "е този, който може да говори за каквото и да се наложи разумно, стройно, красиво, паметливо, влагайки в произнасянето на речта необходимото достойнство"12.

В трактата си "За най-добрият род оратори " той посочва, че "Най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказвана на слушателите, а да прави силно впечатление е необходимо".

С името на Цицерон се свързва цяла епоха в римската реторика и ораторско изкуство. Неговите речи се коментират и изучават, те стават и образеца, по който иска да се работи сто години по-късно Квинтилиан.

Краят на Цицерон бележи и края на голямото красноречие в Рим поради засилването на монархическата институция и липсата на политическа свобода в сената. Своите позиции запазва донякъде съдебното красноречие, но и то е повлияно от новите условия на живот в империята.

Работейки в тази ситуация и печелейки благоволението на властимащите през първи век от новата ера, Марк Фабий Квинтилиан създава първото дидактическо съчинение, посветено на подготовката на оратора в нейния пълен обем.

Започнал кариера като адвокат, Квинтилиан скоро се преориентира и създава ораторска школа, която император Веспасиан превръща в първото висше държавно училище в античността. Опитът, който Квинтилиан трупа като преподавател в продължение на двадесет години, той описва в своя труд "Обучението на оратора", излязъл през 96/97 година.

Според Б. Богданов "съчинението... заслужава почит дори само за възрастта си - преживяло е осемнадесет века"13, въпреки че отношението към него се е променяло - от възторг до забрава.

Трактатът включва 12 книги, посветени на два основни предмета - оратора и системата на красноречието. Като обобщава опита на древногръцката и римската реторика, Квинтилиан разработва своята теория за предмета на реториката, формулира нейната цел, основни принципи и правила, граници на приложение, обосновава нейния научен статут и посочва мястото и сред другите науки, ползата от нея и обосновава необходимостта от изучаването й.

Като прави преглед на вижданията за същността и предмета на реториката, в крайна смeтка Квинтилиан се съгласява с мнението на Цицерон, че "реториката е наука за говорене добре, но добре да говори знае само ораторът"14 и допълва, че "предметът на реториката са всички неща, каквито и да са те, за които ще и се наложи да говори."15

Цицерон е безспорният авторитет, на когото се позовава Квинтилиан в теоретичната част, докато методиката за подготовка на оратора е негово собствено откритие, при това апробирана практически и след това осмислена теоретически.

Трактатът разработва детайлно въпросите на съдебното красноречие, видовете речи, езика и стила на речта, методиката за подготовка на устното публично изказване и неговото произнасяне. Последната книга е посветена изцяло на оратора - какъв трябва да бъде и как да постигне успех и признание.

 

1.3. Средновековно красноречие и реторика



Средновековието и новото време. Църковно красноречие. Дворцово красноречие.

Средните векове дълго време са определяни като период на духовен мрак, насилие и абсолютна власт на църквата и монархията. Това становище в последно време се опровергава от всички сериозни изследователи на историята, а и на други науки. Все по-сериозно се утвърждава разбирането, че Средновековието е време на конструиране и конституиране на новия християнски мироглед и съпътстващите го морални ценности. Още с първите си прояви на обществена сцена ранното християнство печели симпатиите и вярата на хората със силата на словото на своите апостоли и проповедници. Новата религия проявява завидна толерантност (поне в началото) към разбиранията на хората и успява да увлече след себе си милиони, благодарение на успешната си пропаганда на идеите за равенството, братството и моралните си добродетели.

Създава се и нова наука - омилетика, която според Тодор Поптодоров има за предмет "възвестяването на Словото Божие, проповедничеството като висше духовно изкуство, проповедническата дейност като първи фактор в спасителната мисия на Христовата църква в света."16 Омилетиката се занимава с проблемите на историята и теорията на проповедта. Разглеждайки омилетиката като "наука за църковното красноречие", Т. Поптодоров счита, че тя е по-голяма по обем от реториката, която е "наука за светското красноречие". Ние обаче ще си позволим да не се съгласим с това разбиране, защото според нас омилетиката се занимава само с един от видовете красноречие, каквото е богословското, а реториката е науката, която дава теоретичните постановки и методическите указания за всички видове и родове красноречие.

За начало на Средните векове се приема V век, но началото на богословското красноречие се поставя още през III и IV век. Започва епохата на великите проповедници. Сред тях заслужават особено внимание Тертулиан, Ориген, наречен "гений на теоретичното християнство" и "баща на омилията", Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Августин Блажени. Последните двама, нарeд с активната си проповедническа дейност, са и теоретици на църковното проповедничество. "От Златоуста са запазени ред правила, засягащи личността на проповедника, както и материалната и формалната страна на проповедта"17, а "първо системно изложение на омилетичните правила представлява четвъртата книга от труда на Бл. Августина, известен под името "De doctrina christiana" ("За християнската наука")18" - счита Тодор Поптодоров.

Богословското красноречие разширява сферите на проявлението си със засилването на влиянието на църквата в светския живот. Произнасят се не само проповеди в църквите, но и на църковни събори, пишат се и се произнасят похвални слова за светци и монарси, в борбата срещу ересите са развива и обвинителната реч. Оформят си три жанра ораторска проза: поучения, полемични съчинения и похвални слова.

Църковните школи са и книжовни и реторически центрове. През IX и X век у нас като такива се изявяват Преслав, Охрид, Търново.

Сред богословите оратори заслужават да се споменат и няколко български имена. На първо място стои Константин-Кирил Философ, определян от специалистите като добър полемист, за което свидетелстват речта му срещу триезичието на събора във Венеция и похвалните слова за него. Неговият достоен ученик Климент Охридски създава свой ораторски стил19, който по-късно става стил на школата в Охрид. След него се нарежда цяла плеяда учители и оратори - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.

Реформацията ражда своите велики оратори - Мартин Лутер, Томас Мюнцер, Ян Хус, за делото на които Кирил Василев дава следната оценка: "Въпреки религиозния патос на словото и небесната ефирност на почти цялата негова аргументация, това пламтящо красноречие откликва на най-парливите и насъщни потребности на земната конкретно-историческа обществена практика. То изпълнява своята основна функция като механизъм и средство за управление на социалните процеси, като информационна технология за формиране на убеждения, които насочват, регулират и организират постъпките на хората с оглед на изпълнението на дадена, вече назряваща социална програма."20

Друга посока, в която се развива ораторското изкуство в периода на абсолютизма, е дворцовото красноречие. Произнасят се епидейктически речи за монарха или самият той се представя като оратор. Независимо от върховната власт на монарха, около него винаги има група приближени, които влияят върху вземането на решения. През различно време функционират Кралски съвет във Франция, Болярски съвет в България, Съвет на най-влиятелните едри земевладелци в Германия през VIII-IX век, Коронен съвет в Англия. В тези съвещателни органи за управление се обсъждат най-важните въпроси, касаещи държавното управление и законите, мира и войната.

Философското и научното (учебно-дидактическото) красноречие също намират своето място в духовния живот на средновековния човек. Възникването на първите университети създава условия за техния подем, защото обучението разчита преди всичко на живото слово, чрез което се преподават знанията, водят се спорове, издигат се нови идеи. Ренесансът е и разцвет за това красноречие, защото дава нови теми и ражда нови оратори като Джордано Бруно21 и много други.



Философската реторика на Средновековието търпи силното влияние на християнския мироглед, но е опит за излизане извън неговите догматични и схоластични рамки. Нейни ярки представители са Тома Аквински, Пиер Абеляр и Гийом от Кентърбъри.

Политическото красноречие, макар че губи основополагащото си значение, което е имало в древността, не изчезва. Налице са неговите разновидности - съвещателното и тържественото красноречие. В много от средновековните градски общини, получили своето самоуправление, се създават съвети, в които се обсъждат общите въпроси22 или цялото население се събира на събрание. Народните събори са друга възможност за публична изява на политическо слово. В България са свиквани няколко такива събори, например по времето на цар Борил и цар Иван Александър против богомилите. Трудно е да се определи с категоричност дали речите, произнасяни на съборите, принадлежат към политическото или съдебното красноречие, защото става въпрос за обвинителни и защитни речи, но от друга страна присъствието на огромната аудитория и политическото значение на изхода от тези събори дават основания те са считат за проява на политическо красноречие.

През XIII-IV век възникват последователно Парламентът в Англия, Райхстагът в Германия, Ландтазите (местни събрания) в някои германски княжества, чиято нормална работа безспорно е свързана с устните публични изказвания при обсъждането на закони и други важни държавни решения.

Обучението по реторика продължава през цялото Средновековие. В началото все още е силна античната традиция. Либаний (IV в.) е автор на съчинение по реторика в духа на Демостеновата традиция и един от най-великите учители по реторика, обучавал и мнозина от онези, които по-късно станали християнските проповедници. Реториката се преподава във всички висши училища и Университетите. Тя е част от тривиума граматика - реторика - диалектика. Обучението по реторика не е остатък от миналото или израз на почит към античната традиция, а плод на осъзнатата необходимост от подготовка в областта на ораторското изкуство като част от средновековната обща култура и светоглед.

 

1.4. Красноречието на революциите и социалните промени



Ораторското изкуство през Възраждането и по време на революционните промени в Европа. Красноречието в САЩ.

Европейското ораторско изкуство бележи истински разцвет през епохата на буржоазните революции. Феодализмът умира, но не се предава никъде лесно. Страните се намират на различна степен в своето социално-икономическо развитие, затова и бурните промени настъпват по различно време. Началото поставя Англия през XVII век с революцията, водена от Оливър Кромуел. "Той въздейства на масите с властния категоричен лаконизъм на мисълта, с резките, пробиващи равнодушието и нетърпящи възражение думи, с мъжествената реторична, пестеливо намерена фраза, която в едно и също време убеждава и заповядва."23 Най-ярък представител на парламентарното красноречие в тази страна е Джон Лилбърн. Промяната на условията и преходът от демокрация към еднолична диктатура неизбежно довеждат и до упадък на красноречието, което не намира поле за свободна изява.

Нов разцвет то бележи пред XVIII век във Франция. Великата Френска революция се подготвя идейно от такива титани на мисълта като Русо, Волтер, Дидро, за които техните биографи свидетелстват, че са били и превъзходни оратори. Героите на революцията обаче са други - Мирабо, Дантон, Марат и Робеспиер са трибуните, повели след себе си милионите в борбата за един по-добър свят. Водени от велики идеи и велики страсти, че често са непоследователни и противоречиви, но речите им24 винаги са страстни и вълнуващи слушателите, убедителни и категорично призоваващи към действие. Блестящото красноречие скоро загива със загиването на демокрацията и узурпирането на властта от Наполеон, който слага край на политическата свобода и не приема критики или коментари. Единственото поле за изява става бойното поле и военните речи на него се произнасят от императора25.

Задокеанска Америка не остава встрани от започналите социални промени в края на XVIII век. Основните проблеми, свързани с извоюването на независимостта и премахването на робството, са подходяща тема за разгръщането на обществения диспут в лицето на Хенри Клей, Джон Кълхун, Даниел Уебстър. Президентът Ейбрахам Линкълн създава един шедьовър на ораторското изкуство със своята "Гетисбъргска реч"26, която е апотеоз на свободна Америка и нейните свободни граждани.

Америка дава на света и носителя на Нобелова награда за мир, своя чернокож защитник на човешките права Мартин Лутър Кинг, чиято реч, наречена "Аз имам мечта"27, се нарежда сред най-великите в съкровищницата на световното ораторско изкуство.

Едва в края на XIX век в България се създават условия за поява и развитие на политическо красноречие. Новите водачи на освободена държава се срещат в Народното събрание, където се разгарят първите словесни битки. Сред най-пламенните оратори се нареждат: Петко Славейков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Никола Генадиев. За тях самите и ораторското им творчество черпим сведения от съвременника им Симеон Радев, който отбелязва следното: "Импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е едно изкуство, което се осъществява непосредствено"28. Като връх в българското красноречие от онова време може да се посочи речта на Никола Генадиев за величието на България, в която е обединено миналото, настоящето и бъдещето на България29. Н. Генадиев е блестящ адвокат и политик - демократ, отдал живота си за благото на България и за кой ли път потвърдил тезата, че красноречието е смисълът на живота на великия оратор.

Буржоазните революции са последвани от пролетарски борби и революции, които също имат своите големи оратори, проповядващи идеологията на марксизма-ленинизма - в Русия това са Плеханов, Луначарски, Калинин, Ленин; в Германия - Маркс, Енгелс, Вейтлинг, Р. Люксембург, в Англия - Ърнест Джонс, в Америка - Уендел Филипс, в България - Г. Кирков, Г. Димитров. Водещите идеи се пропагандират на митинги и събрания чрез агитационни, въодушевляващи и призоваващи към действия речи.

 

Основни изводи, обобщения и заключение

Красноречието, възникнало в зората на човешката цивилизация, има дълга и интересна история, която е показателна в няколко отношения:


  • На първо място появата му се свързва с осъзнаването и утвърждаването му като ефективна обществено значима форма за целенасочено въздействие върху хората.

  • Втората му важна особеност е свързана с обществените условия, които са определящи. Според Перелман и Олбрехт-Титека30 има два стила на красноречие - на деспотичните и демократичните общества. При първите то се свежда само до апологии и военни речи, а при вторите са налице най-благоприятни предпоставки и от тях следват периоди на бурен разцвет.

  • Третата му особеност е свързана с ролята на училището и педагогическата практика в него, осигуряваща подготовката на бъдещия оратор от древността до наши дни.

  • Четвъртата особеност е свързана с юридическата практика, която също се нуждае от красноречие, и която го поражда в Древна Гърция.

  • Макар и исторически най-старо, битовото красноречие преминава проверката на времето и най-малко се влияе от социално-икономическите условия.

  • Реториката възниква като наука едва след като е натрупан известен опит в ораторската практика, по същия механизъм, по който възниква и педагогиката като наука, макар и много по-късно. Връзките педагогика - реторика идват от старите софисти, преминават през философските школи на Елада и реторическите школи на Рим, през църковните училища и университетите на Средновековието, за да стигнат заедно до новото време, в което нуждата на обществото от хора, които могат да говорят добре и да убеждават става все по-осезаема.

Историята на всяка наука и съпътстващата я практика подпомага начинаещия в нея да открие логиката, водещата през вековете идея и, като се поучи от опита на миналото, да работи за създаването на едно по-добро настояще и бъдеще.

 

 



БЕЛЕЖКИ

1. Поршнев, Б. Ф. За началото на човешката история. София, 1981, с. 392. (обратно)

2. Руменчев, В. История на ораторското изкуство. София, 1987, с. 3-17. (обратно)

3. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния изток. София, 2004, с. 138. (обратно)

4. Василев, К. Красноречието. София, 1989, с. 74-75. (обратно)

5. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. София, 2000, с. 31-32. (обратно)

6. Богданов, Б. Демостен ораторът. // Демостен. Избрани речи. София, 1982, с. 19. (обратно)

7. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. София, 1870, с. 19. (обратно)

8. Аристотел, Реторика. София, 1986, с. 45. (обратно)

9. Пак там. с. 182. (обратно)

10. Лосев, А. Ф. Аристотель и поздная классика. Москва, 1975, с. 532. (обратно)

11. Василев, К. Цит. съч. с. 91. (обратно)

12. Цицерон, М. Т. За оратора. София, 1992, с. 35. (обратно)

13. Богданов, Б. Реторика и естетика в трактата на Квинтилиан "Обучението на оратора". // Лекции по реторика, София, 1980, с. 257. (обратно)

14. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора, София, 1982, с. 154. (обратно)

15. Квинтилиан, Цит. съч. с. 160. (обратно)

16. Поптодоров, Т. Омилетика. Теория на проповедта. Том I, София, 1992, с. 3. (обратно)

17. Пак там, с. 11. (обратно)

18. Пак там, с. 12. (обратно)

19. Виж по-подробно Станчев, Кр., Попов, Г. Климент Охридски. София, 1988, с. 87-106. (обратно)

20. Василев, К. Красноречието. София, 1989, с. 110. (обратно)

21. Виж по-подробно Василев, К. Цит. съч., с. 114-115. (обратно)

22. Виж по-подробно Руменчев, В. История на ораторското изкуство. София, 1987, с. 45-46. (обратно)

23. Василев, К. Красноречието. София, 1989, с. 117. (обратно)

24. Виж речите им в Мирабо, Дантон, Марат. София, 1989. (обратно)

25. Виж двете речи на Наполеон при Фонтебло в Христоматия на ораторската реч. Съст. В. Руменчев, София, 1984, с. 143-144. (обратно)

26. Виж речта в Христоматия на ораторската реч. Съст. В. Руменчев, София, 1984, с. 180. (обратно)

27. Виж речта в Христоматия на ораторската реч. Съст. В. Руменчев, София, 1984, с. 182-184. (обратно)

28. Радев, С. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 130. (обратно)

29. Виж речта в Христоматия на ораторската реч. Съст. В. Руменчев, София, 1984, с. 201-202. (обратно)

30. Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. Traite de l`Argumentation. La nouvelle rhetorigue, Paris, 1970. (обратно)

 

Речник



Аудитория - група хора, обединени от обща цел слушане на ораторска реч;

Оратор - човек, който говори пред група слушатели по обществено значим въпрос;

Логограф - платен писач на речи в Древна Гърция;

Омилетика - представя историята и теорията на проповедта;

Политическо красноречие - ораторска практика в областта на обществената дейност;

Реторика - наука за ораторското изкуство;

Софисти - първи учители по красноречие;

Съвещателно красноречие - използва се от страна на съветниците на власт имащите за оказване на помощ при вземане на решения по обществено значими въпроси;

Съдебно красноречие - ораторска практика в съда;

Църковно красноречие - използва се от богослови и проповедници, възниква с появата на християнското движение в Европа.

 

 



ЗА САМОПОДГОТОВКА

Въпроси и задачи

  1. Кои са социално-политическите условия, довели до появата на реториката като наука за ораторското изкуство?

  2. Защо софистите се считат призвани да бъдат учители на младежта по мъдрост и красноречие?

  3. Избройте имената на трима представители на софистичните школи и посочете техните приноси за реториката?

  4. Каква е разликата между софистите и философите според последните?

  5. Прочетете по избор едни от диалозите на Платон и открийте съставните части на диалогичния метод.

  6. Кой е първият запазен и до днес учебник по реторика, кога е написан и кой е неговият автор?

  7. Прочетете откъс от "Филипиките" на Демостен и се опитайте да анализирате стилистичните похвати и техния ефект?

  8. Прочетете по избор един от диалозите на Платон "Софист", "Горгий", "Протагор" или "Пирът" и се опитайте да откриете спецификите на сократическата беседа?

  9. Кои са основните задачи на оратора според Цицерон?

  10. Прочетете някои от най-добрите речи на Цицерон и направете опит за анализ на реторическите похвати?

  11. Кои са приносите на Цицерон в реториката?

  12. Какви са приносите на Квинтилиан за реториката?

  13. Кои са спецификите на средновековната реторика и от какво са обосновават?

  14. Какви видове красноречие са практикува по време на революциите и кои са неговите най-ярки представители?

  15. Прочетете и научете наизуст по избор някоя от следните речи:

    • Гетисбъргска реч на Линкълн;

    • "Аз имам мечта" на М. Л. Кинг;

    • "Реч за величието на България" на Никола Генадиев.

 

Теми за есета, реферати и курсови работи

  1. История на ораторското изкуство в Древна Гърция

  2. История на ораторското изкуство в Древен Рим

  3. Поява на реториката в Древна Гърция

  4. История на реториката в Древна Гърция - видни представители на античната реторика

  5. Софистите - първи учители на младежта по мъдрост и красноречие - Горгий, Протагор, Продик

  6. Философска реторика

  7. Платон - философ и реторик

  8. Диалозите на Платон - философски драми и модели на реторическо общуване

  9. Диалогичният метод на Сократ - синтез на педагогика и реторика

  10. Борбата срещу софистичната реторика в платоновите диалози

  11. Аристотел за стила

  12. "Реторика" на Аристотел - първият учебник по реторика, достигнал до нас

  13. Идеите на Аристотел за предмета и задачите на реториката

  14. Видове речи и връзката реторика - морал

  15. Идеите на Аристотел за убеждаващото въздействие

  16. Демостен - велик оратор на Древността

  17. Живот вън от политиката и реториката за Демостен няма

  18. "Филипиките" - символ на патриотизъм и лично достойнство на оратора

  19. Основни стилистични средства в речите на Демостен

  20. Структурата на речта в "Реторика" на Аристотел и изводите за оратора днес

  21. История на реториката в Древен Рим

  22. Цицерон и античната реторика

  23. Цицерон - велик оратор

  24. Цицерон като теоретик на реториката

  25. Основни идеи в трактата на Цицерон "За оратора"

  26. Основни идеи в "Брут или за прочутите оратори"

  27. Изискванията към оратора в трактата "Оратор" на Цицерон

  28. "Катилинариите" - връх в ораторското изкуство на Древен Рим

  29. Цицерон като съдебен оратор

  30. Цицерон като политически оратор

  31. Живот и дело на Цицерон

  32. Реториката на древните - поуки за днешния ден

  33. Основни идеи на античната реторика

  34. Връзката социално управление - красноречие в Древността

  35. Големите политици на Древността и ораторското изкуство

  36. Обучението по реторика в Древногръцките школи

  37. Древногръцките философски школи - реторически школи

  38. Древноримските реторически школи

  39. Влияние на древногръцките реторически школи върху древноримските

  40. "Обучението на оратора" и реториката на древните - за днешния оратор

  41. Задачите на учителя по реторика според Квинтилиан

  42. Предмет и задачи на реториката според Квинтилиан

  43. Границите на реториката за Квитнилиан

  44. Структура на реториката според Квинтилиан

  45. Видове речи според Квинтилиан

  46. Структура на речта за Квинтилиан

  47. Връзката реторика - етика в "Обучението на оратора"

  48. Изискванията към оратора според Квинтлиан

  49. Качества на оратора, значими според Квинтилиан

  50. Определения на красноречието в Древността

  51. Социална функция на красноречието

  52. Красноречието на проповедниците - Йоан Златоуст, Августин Блажени

  53. Красноречието на революциите - Кромуел и Байрон в Англия

  54. Водачите на революцията - Дантон, Марат, Робеспиер, Мирабо във Франция

  55. Наполеон като оратор

  56. Руското съдебно красноречие - Плевако, Кони

  57. Красноречието в САЩ в края на миналия век

  58. Линкълн и Гетисбъргската реч

  59. "Аз имам мечта" - един от върховете на красноречието

  60. Социални и етически проблеми в речта на М. Л. Кинг "Аз имам мечта"

  61. "Речта за величието на България"- връх в българското парламентарно красноречие

  62. Симеон Радев за българското парламентарно красноречие

  63. Трибуните на селското движение у нас - А. Стамболийски и Петко Петков като оратори

 

Литература

  1. Апресян, Г. Ораторското изкуство. София, 1970.

  2. Аристотел. Реторика. София, 1986.

  3. Беседи по реторика. София, 1986.

  4. Ботева, М. Реторика. Велико Търново, 1993.

  5. Василев, К. Красноречието. София, 1989.

  6. Демостен. Избрани речи, София, 1982.

  7. Квинтилиан, М. За обучението на оратора. София, 1999.

  8. Лекции по реторика, София, 1980.

  9. Мирабо, Дантон, Марат. Оратори на Великата френска революция. София,1989.

  10. Ножин, Основы советского ораторского искусства, Москва, 1973.

  11. Основи на ораторското изкуство. София, 1989.

  12. Платон, Избрани диалози. София, 1982.

  13. Ставрева, Л., Кондукторова, Ан. Реторика. Варна, 1993.

  14. Стоун, И. Ф. Нова апология на Сократ. // Спектър, 1989, № 64.

  15. Христоматия на ораторската реч. София, 1984.

  16. Ценков, Б. Творци на ораторското изкуство в България. София, 1986.

  17. Цицерон. За оратора. София, 1992.

  18. Цицерон. Избрани речи. София, 1983.

 


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница