Първо издание превод Николай Анастасов

- Намират те секси, когато си облечена нормално. А какво щеше да бъде, ако си с минипола?!

Меракът ми обаче не угасна, въпреки че Аллах реши проблема: в Лондон заваля, не беше топло, подобно облекло е неподходящо за климата. Край на фантазиите модни...

През целия ни престой Рашид излезе само три пъти, от които веднъж за да ме придружи в едно кино. Пак мълчание - никакъв коментар нито за Лондон, нито за филма. Излизайки навън, не издържах, избухнах в сълзи и седнах на тротоара. Заинтригувани минувачи започнаха да се събират, да ни обкръжават... Рашид изпадна в паника и оглеждайки се отчаяно около себе си, изведнъж ме грабна и метна на рамо като чувал с картофи. С широки крачки побягна да търси такси. Когато накрая успя да спре едно, набързо ме напъха вътре. Постепенно се успокоих и дори се извиних.

На другия ден поднових самотните си разходки, оставяйки без угризение мъжа си пред телевизора. За моя изненада установих, че Рашид е изчезнал без каквото и да е съобщение на рецепцията. В бара, в ресторантите, в бутиците - никъде следа от него. Не можех да проумея какво го е подтикнало да излезе. Мистерия... Върна се някъде след осемнадесет часа.

- Защо не ми спомена, че ще излизаш? Къде беше?

- Имах среща с представител на телевизията, за да обсъдим възможен договор...

Гръм от ясно небе! В Лондон бяхме от десетина дни и мъжът ми да не спомене за този тайнствен договор!

- Но за какво става дума?

- Вариететно предаване, песни за един специализиран канал, който предава на арабски. Мисля, че няма да стане обаче.

- Можеше да ми кажеш, щях да дойда с теб!

- Точно затова не исках! Познавам те. Щеше да се впуснеш в игрички и току-виж си ми откраднала мястото с някоя твоя идея. Не, мерси!

Изумих се от отговора. Собственият ми съпруг да се пази от мен! Играе на криеница, опасявайки се, че ще му взема мястото! Поведението му ме смути и разочарова. Казах му го в очите, напомняйки, че като съпруга и мюсюлманка не бих могла да предприема каквото и да било в негова вреда. Поболях се!

До напускането на Лондон Рашид не напусна хотелската стая. Професионалният неуспех го правеше още по-мрачен. Къде изчезна закачливият, тръпнещ и енергичен мъж, който ме ухажваше? Все това се питах...

След Лондон предстоеше петдневен престой в Париж. Надявах се, че градът светлина ще поразсее Рашид. Но можеше ли да съм уверена?

С пристигането ни направих равносметка на разходите и констатирах, че трябва да затегна кесията. Трябваше да внимавам за капризите и луксозните прищевки на мъжа ми. Хотелът, по-скромен от този в Лондон, все пак бе на две крачки от "Шан-з-Елизе". Стаята не бе обширна, но и по-добре. Рашид лесно се съгласи да направим дълга разходка между Триумфалната арка и площад "Конкорд". Да кажа че се възторгна, би било пресилено, но все пак имаше прогрес, тъй като в Лондон много от забележителностите не видя. В Париж обаче той не излезе извън периметъра на Елисейските полета. Напразно му говорех за Операта, за Монмартър, за Монпарнас... Даже Айфеловата кула не примами погледа му. Интересът му се простираше до магазините и кафенетата в квартала. Обещах си да се върна при други обстоятелства в Париж, за да опозная града по свой вкус. Меденият месец не остави в паметта ми незабравими моменти...

* * *

И дума не можеше да става да се коментира поведението на Рашид. Всичко бе естествено за него, толкова естествено, както и двете ни стаички, в които се бяхме натъпкали. Работата му бе единственото нещо, което го интересуваше. Не защото го въодушевяваше, а защото го отегчаваше. Да отива в офиса всяка сутрин за него бе страдание и обида за артистичното му призвание. Всяка вечер пъшкаше, оплаквайки се от съдбата си, без никога да си зададе въпрос дали аз съм доволна, имам ли нужда от помощ... Проявих невиждана енергия и изобретателност, за да освежа апартаментчето. Значителна част от хонорарите ми отиваха за покупка на мебели и вътрешен дизайн. Жонглирах с цветовете и обемите, за да увелича пространството, опитвах се да придам максимално приятен вид, което не бе никак просто.

Рашид нищо не виждаше и нищо не казваше. Не само че никога не чух похвала или мила дума, но не получих и нито един риал. Аз бях тази, която издържаше семейството. Товарът толкова ми дотегна, че след четири месеца една сутрин не издържах и избухнах. Всичко се върна в съзнанието ми: Лондон и Париж, физическите ми и финансовите ми усилия, липсата на благодарност... Казах на Рашид, че с Рахаф заминаваме при чичо ми Фарид, когото не съм виждала от деня на сватбата. Хората, които толкова обичах и ме обичаха, след брака ми с Рашид се оттеглиха и сякаш охладняха. Суданският произход на мъжа ми бе приет зле и те не можеха да пренебрегнат този факт. И ако сега ме приемаха с дъщеря ми в своя дом, то бе единствено по причина, че виждаха началото на бъдеща раздяла...

След около седмица Рашид пристигна гузен, разкайващ се. Подари ми колие, за да му простя, кълнейки се, че ме обича повече от всичко, че не можел да живее без мен. Проявих слабост. Чичо ми също ме посъветва да се върна, макар да му бе болно, като ме виждаше да тръгвам с мъжа, когото не понасяше.

Няколко дни Рашид бе внимателен с мен. Аз също се опитвах да бъда мила. Една вечер дори му приготвих нещо като мароканска сауна с малка бутилка газ, инсталирана в банята, която да произвежда пара. Уредбата ми бе приета възторжено до момента, когато струя вряла вода обля Рашид... Болеше го, но обърнахме аварията на смях.

Ведрото настроение не продължи дълго. Обзет от ревност, той стана груб. Обаждаше ми се десетки пъти по телефона от офиса си, за да разбере как прекарвам времето си. Побесняваше, когато отивах на работа или правех репортаж.

- В телевизията е пълно с мъже, тая работа не може да продължава - непрестанно ми повтаряше!

В подобни случаи единствената ми защита бе да му напомня, че ако не работех, не се знае с какво бихме живели. Рашид не даваше стотинка от заплатата си, което ме ядосваше, защото открих, че дава редовно пари на родителите си. Излизаше, че аз издържам цялото семейство!

Независимо от трудностите, грижех се домът ни да е винаги в перфектно състояние и да е приятен за обитаване въпреки джобния му формат; всеки ден готвех и ястията ми предизвикваха възторг у всички. Рашид не пропускаше да изтъкне кулинарните ми способности пред редките гости, които канехме - какво благоразположение от негова страна! Приятелките ми се възхищаваха на усилията, които полагам, за да съм на ниво в ролята си на домакиня.

Разкъсвана между домакинските задължения и работата в телевизията, не ми оставаше време за лекции и учебни занимания. Това, което трябваше да стане, се случи и една сутрин получих съобщение, че поради отсъствия съм изключена от медицинския факултет. Откровено казано, не бях опечалена: от доста дълго време бях теглила черта на рентгенологията. Друго ме занимаваше повече - бременна бях. Обичах децата и откритието ме зарадва, само че се питах как ще живеем шестима в двете стаички, как ще съчетая работата с бременността си.

Последния въпрос мъжът ми разреши по най-безапелационния начин. Сприхавият му характер взе връх! Към всички, които се доближаваха до мен - било мъже или жени, той се проявяваше като ревнивец. Заяви ми категорично, че мястото ми е у дома и точка. Не можел да понася телевизионните ми изяви и настояваше да изоставя работата си. По същото време ми забрани да отговарям или да се обаждам по телефона. Дори когато приятелка от Канал 1 ми позвъни, Рашид се втурна, изтръгна слушалката от ръката ми и ми удари ужасен шамар. Това бе началото на по-нататъшното му държание, което щеше да стигне до най-лошото.

Силата на удара ме отхвърли до стената. Бях зашеметена, разтреперана. За пръв път ме удряха! Не можех да се опомня, още повече че бях бременна и подобен акт бе недопустим. Уплаших се и се скрих в стаята, като превъртях отвътре ключа.

На следващия ден със синина на дясното око се явих на работа. Беше ме срам и на всички, които ме питаха, отговарях, че съм се ударила във вратата. Рашид не съжаляваше за постъпката си, нито дума за извинение. Напротив, продължаваше да настоява на своето, че трябва да напусна работа. По-големият му брат пристигна да го усмири и го упрекна за поведението му, но и това не помогна. Деверът ми ме помоли да не напускам дома, да проявя търпение. Нямаше накъде, предадох се. Мъжът ми спечели. За да избегна повторен побой, напуснах любимата работа под претекст, че бременността ми изключва всякаква активна дейност... Уверих директора, че ще се върна в Канал 1 при първа възможност! Да кажа, че напускането ми е окончателно - не ми бе по силите. Цял отрязък от моя живот се сгромоляса. Единствената движеща сила, която ме крепеше, рухна. Знаех, че това е самоубийствено решение, но нямах смелост да се противопоставя.

По същото време една приятелка, Кхадижа, говорителка в радиото, се обади:

- Вярно ли е, че напускаш телевизията?

- Да, Рашид ми създава проблеми. Нямам изход, трябва да напусна, за да предотвратя развод!

- Ще сбъркаш, Раня, поговори с баща си!

- Само ще се усложнят нещата... Взех вече решението си: избирам семейството. Докато ти - кариерата.

Все си мислех, че някой ден Рашид ще оцени жертвата, която му принасям. Но кой знае? Имах чувството, че иска да ме унищожи, че нищо друго не го интересува.

След като родих първия ни син, Сауд, се преместихме в по-голям апартамент от четири стаи. Не бе луксозен, но затова пък удобен. Духът ми бе потиснат, седмици наред кръстосвах от единия край на жилището до другия. Единствено канапето познаваше отчаянието ми, с него споделях дългите часове на самота и душевна агония... Гаснех бавно върху възглавниците, които се слягаха под тежестта ми с течение на дните. Унищожавахме се взаимно. Търсех решение как да изляза от задънената улица, в която се бях навряла, и от досадата, която ме владееше.

Внезапно ме обзе лудешка идея. Защо да не превърна хола ни през деня в козметичен салон? Не съм козметичка, но знаех как се правят някои процедури, пък и често бях гримирала сестрите си и приятелките ми...

Внесох четири стола, две малки масички и скицирах декора на новия ми свят. Не бяха нужни сериозни инвестиции и разноски. Радвах се на хрумването ми! Вечерта споделих плана си с Рашид, примамвайки го с възможна печалба. Той се съгласи, виждайки положителната страна: освен финансовия успех аз ще си седя у дома, където ще приемам само жени! Всичко бе идеално, Рашид спокоен и доволен, а аз - съпруга за пример, която няма да напуска клетката си и да се среща с мъже. Вече съм под похлупак.

Само че не всичко беше наред. В материално отношение решението ми заслужаваше внимание. В интелектуално обаче... Благодарение на връзките и познанствата си скоро си осигурих прилична клиентела, но пък новата ми ангажираност не можеше да ме накара да забравя предишната. Телевизията ми липсваше!

Новото положение ми отвори очите за някои аномалии в живота на съпруга ми. Когато работех извън дома, не можех да контролирам неговите излизания и връщания. Откакто бях под домашен арест, констатирах, че той постоянно отсъства. Без всякакъв интерес към домашния живот, често излизаше нощем и скоро се убедих, че има извънбрачна връзка. Всъщност той не ме обичаше, искаше само да съм негова собственост и щом получи това, което е желал, започна да търси радостите навън. Не бях сигурна и за да се убедя, направо му зададох въпрос:

- Къде отиваш?

Изненадан, че се осмелявам да му искам сметка, той се опита да се измъкне с мъгляви обяснения. Аз настоявах, исках точно да знам какво крие от мен. Не свикнал на подобна съпротива, Рашид изгуби почва под краката си и ми призна, че действително имал друга връзка.

Какъв шок! Трябваше да седна, за да понеса удара. Двуженството е често явление и е позволено в Арабия, но неприятно е да го откриеш след две години брак! Оплитайки се в измислици, Рашид се опитваше да се оправдае:

- Кълна ти се, ще скъсам.

- Прави каквото искаш, но аз ще поискам развод!

В онзи момент действително желаех развод, но перспективата за нова позорна раздяла ме парализира. Един развод се приема зле в Арабия, да не говорим за два... Това бе, което ме въздържа.

Рашид продължи да ми поднася и други изненади. Разкритието на любовната му връзка ме застави да поогледам по-отблизо делата на мъжа си. Едно бързо допитване до приятелите и търговците, едно проследяване на прекараното извън дома време, събраните сведения ми дадоха доказателство, че в живота му присъстват и други жени... Какво да правя?

За зла участ, докато разнищвах интимния му живот, възникна друг по-сериозен проблем: Рашид напусна работата си. С какво ще живеем? Дребните суми, които получавах като козметичка, нямаше да стигнат доникъде. Заниманието ми бе прекрасно като поддръжка на семейния бюджет, но не и като издръжка на домакинството!

Явно Рашид трябваше да се поразмърда и да си намери друга работа, да вземе и той участие в домашните разноски. Неговите песни не носеха пари, отдавна бях престанала да си правя илюзии, само той единствен вярваше в таланта си. Заставих го да погледне в очи действителността, настоявах за решения. Този повик за въвеждане на ред го ядоса.

Минаха няколко дни и ето че той ми изложи един проект, който ми се стори странен: щял да търгува с коли втора употреба. Автомобилите от рода на мерцедес, ауди или кадилак бяха много скъпи в Арабия. Рашид възнамеряваше да взема поръчки, след това да заминава за Германия или САЩ, откъдето да ги внася. Беше направил изчисления и пресмятайки печалбите, можеше да се окаже рентабилна работа... Аз пък си помислих, че по време на отсъствията му ще мога да си отдъхна и спокойно да се срещам с близките ми хора.

Не след дълго Рашид замина за Хамбург със значителен брой поръчки. Клиентите му бяха заявили предпочитанията си, бяха предплатили цената. Очертаваше се нещата да потръгнат. Така той купуваше на място поръчаните коли, товареше ги на кораб за Джида, откъдето новите собственици щяха да си ги получат, а той със самолет се връщаше в Арабия. За голяма моя изненада системата проработи, което бе добре дошло за семейството.

Нови проблеми се изсипаха върху ми обаче! Като че ли не ми бяха достатъчни досегашните изпитания, започнаха ужасни болки в главата. Успокоителните, които вземах, не помагаха, трябваше да се консултирам с моя лекар. Състоянието ми се влошаваше. Налагаше се да се реша на сложна и рискована операция. Самочувствието ми още веднъж бе подложено на удар.

Според лекарския консилиум щеше да има три операции. Оперативната намеса протече успешно и хирурзите ме уведомиха, че са се справили с причината за епилептичните ми припадъци! Прекрасна новина, която се оказа вярна. Вече нямаше да се измъчвам от това страдание.

По време на престоя ми в болницата Рашид почти не идваше да ме вижда. Два или три пъти, и то набързо. Не бях огорчена, бях преминала този стадий.

Понеже все още представлявахме семейна двойка, ето че отново забременях. Катастрофа! Не желаех да имам друго дете, но явно предпазните мерки, които бях взимала, не се оказаха достатъчни. Перспективата от новото майчинство ме натовари извънредно. Имах чувството, че най-хубавите години от живота ми изтичат като пясък между пръстите. Младостта ми вехнеше от мъка, съсухрях се като мумия...

Затворена по цял ден в апартамента, изцяло се откъснах от света. Не излизах никъде, дори със съпруга си. Не се разхождахме, понеже нямахме средства да си купим кола. Задоволявах се да наблюдавам как минават под носа ми тези, които Рашид откарваше за клиентите си. Криво-ляво се приспособих към незавидното живуркане до раждането. Второто беше трудно, а това още по-лошо. По време на раждането на Найеф, втория ми син, получих силен кръвоизлив. Оцелях на косъм и трябваше да остана два дълги месеца в болницата.

Мъжът ми не се интересуваше от второто ни дете. А моето здравословно състояние пък бе още по-малка грижа за него. За щастие майка ми и леля ми бдяха над мен, особено леля ми, която превърна болничната стая във весела градина с цветя, дрънкулки и фотографии. Дори един ден се появи с клетка с птички, за да станело около мен по-жизнерадостно...

По време на престоя ми в болницата бях разкъсвана между изблици на смях и сълзи. Според болногледачките съм имала прекрасен характер, винаги в бодро настроение, винаги готова да се шегувам... Те често ме навестяваха, разпитваха ме за работата ми в телевизията, поздравяваха ме за предаванията ми. Тяхното присъствие стопляше сърцето ми и пропъждаше тъгата. Но често след тяхното излизане плачех като дете, защото се чувствах ужасно самотна и нещастна. Нощите ми не свършваха. Не можех да спя, въртях се в леглото, затънала в черни мисли. Един ден споделих с леля ми за безсънието си и тя веднага реши, че птичките са виновни. Според нея непрекъснатото цвърчене ми пречело да се отпусна и като отсъди така, изнесе клетката. Безсънието обаче не изчезна.

Връщайки се у дома след това дълго пребиваване в болницата, бях неприятно изненадана да науча, че другите две деца от първия брак на Рашид са свикнали да идват у нас. Нахлуването на двете момичета не ми хареса най-вече заради това, че намерих апартамента в невероятен безпорядък. Въпреки недоволството ми Рашид продължи да ги приема. Това бе истинско изпитание за мен, тъй като двете фурии ми правеха всичко напук или досаждаха на Рахаф. Един ден установих, че плодовият ми сок има странен вкус и не можех да си обясня откъде идва горчивината. Тогава Рахаф ми довери, че видяла как момичетата изливат някаква мътилка в каната. Ще ни изпотровят накрая! Предупредих Рашид, изисках да сложи край на безобразията. След няколко минути той събра малкото семейство около себе си, без да отправи какъвто и да било упрек. Напротив, благо им се усмихваше и децата му се върнаха към опустошителните си игри. Без ни най-малко неудобство мъжът ми обясни, че децата му били лоши с мен, понеже съм отнела баща им и оттогава майка им била нещастна. Трябвало да проявя разбиране...

Това бе върхът! Рашид обърна земята и небето, за да се ожени за мен, криеше месеци наред, че все още е женен, и сега аз трябва да понасям отмъщението на децата му, защото съм откраднала баща им! Смазана бях. Търпението ми си имаше граници, животът ми се превърна в ад, чувствах, че ще се пръсна. За да се успокоя и да обмисля ситуацията, реших да замина за Мека. Имах нужда, надявах се Аллах да ми помогне в това начинание. Няколко дни по-късно поверих децата си на леля ми и заминах за Светия град. Рашид не се осмели да се противопостави.

Далече от дома, почерпих нови сили в размисли, крачейки около Черния камък. Реших още веднъж да залепя счупеното гърне, но като очертая своята територия и поставя изискванията си пред Рашид.

Щом като се прибрах, съобщих на съпруга си своите решения, призовавайки го на първо място да ограничи посещенията на децата си. С известно мърморене той прие. Дори намери подходящ повод за пред момичетата: предстои ни преместване в друго жилище, което за известно време ще обърка ежедневието ни.

Действително се налагаше да освободим апартамента. Това не беше предвидено, но нямахме избор и аз започнах да търся нов покрив.

Новото ни жилище бе с бял мраморен под, много светло и просторно и аз се надявах Рашид да продължи с търговията си с коли от Германия и Щатите, в противен случай щяха да възникнат проблеми с парите. Мрачно предчувствие...

На 11 септември 2001 г. специална емисия новини прекъсна програмите на всички телевизии в света. Върху екраните се появиха картини, които завинаги ще останат запечатани в паметта и историята на човечеството: боинг се блъсна в една от кулите близнаци в Манхатън - най-безумният терористичен акт, извършван някога. Бен Ладен, основателят на "Ал Каида", саудитец, лишен от националност, бе в основата на операцията.

През следващите часове над планетата се разрази вихрушка. Всички държави осъдиха този варварски акт, докато някои арабски страни (официално или прикрито) се радваха на жестокия удар, нанесен в сърцето на Ню Йорк. Всички сочеха Саудитска Арабия, обвиняваха я, че отдавна поддържа терористите и обучава самоубийците камикадзе. Подозренията паднаха върху всички саудитци. Отказваха се входни визи, ровеха се в паспортите им по летищата, интересуваха се от направленията и поводите за пътуване. Всяко придвижване се превръщаше в изпитание и риск да бъдеш спрян на някоя граница без обяснение. Рашид не правеше изключение от общото. Преди всичко неговите чести пътувания до Съединените щати и Германия с неясни търговски мотивировки го превръщаха в идеалния заподозрян и много скоро той ми съобщи:

- Вече не е възможно, спирам работата си. Американците не ми дават виза, а германците само дебнат случай да ме хвърлят в затвора, убедени, че колите служат за прикритие на други дейности.

Явно действително бе невъзможно да се продължава. Но с какво ще живеем? Рашид няма работа, значи аз трябва да потърся решение. И то бързо, защото е от жизнено значение.

Разрешението дойде от само себе си: да се върна на работа в телевизията и дори в университета. Време бе да се събудя - достатъчно Рашид ме е използвал години наред, тровейки живота ми. Стига с този мизерен живот, с тази болезнена и необоснована ревност. Във всички случаи съпругът ми нищо не можеше да ми предложи. Очевидно бе, че само телевизията може да ни извади от безизходицата. И за да не си кривя душата - мисълта да се върна на екрана ме зарадва!

Зарът беше хвърлен, напред към Канал 1.

10. ДА СИ ЖЕНА В АРАБИЯ

Въпреки трите години отсъствие от екран реакцията от страна на Тарек Рири бе радушна. Ох! Опасявах се, че директорът е променил плановете си в мое отсъствие, че ми е намерил заместничка... Тези съмнения се въртяха в главата ми, докато чаках на телефона секретарката да ме свърже с шефа.

- Раня, радвам се да те чуя! Как си? Кога се връщаш?

Въпросът му ме облекчи веднага, страховете ми се изпариха и аз казах:

- Точно поради това ви се обаждам. Възнамерявам да се върна на работа! Ако сте съгласен...

- Разбира се! Кога можем да се видим?

Не посмях да отговоря "веднага", въпреки че думата изгаряше устните ми. Предпазливо оставих Тарек да посочи кога. Срещнахме се три дни по-късно. За няколко минути всичко бе уредено, подписах нов договор.

Развълнувана влязох в работната си стая, дълго обхождайки я с поглед. Достатъчно време съм загубила, няма да чакам Рашид да ме завлече до дъното на пропастта. Темите на репортажите изпълваха съзнанието ми, ето че излъчих и първия. Да живее възраждането! Време бе да разчистя оборите...

Записах се отново в университета, но този път да изучавам социология. Тази специалност ще бъде от по-голяма полза за работата ми, ще ми помогне по-добре да вниквам в проблемите. Изборът на тази нова насока бе от значение, доказа, че не става дума за прищявка, а за призвание.

В личния си живот взех още две важни решения. Първо, помолих Рашид да повери сина си и дъщеря си на родната им майка, защото нито имах време, нито желание да се занимавам с тях. Второ, казах, че желая да възобновя контактите със семейството си, с което не се виждам толкова често, колкото бих искала. Нямаше да позволя на Рашид да се разпорежда с мен както си ще. Той се противеше, но аз не отстъпвах:

- Седем години тровиш живота ми, стига толкова. Ако не ти харесва, ако се противопоставяш на връщането ми в телевизията или да се срещам със семейството и приятелките си, ще се разведа. И повече няма да ме видиш!

Не успях друго да кажа, понеже Рашид ме зашлеви с все сила. Този път, без да губя секунда, изтичах до телефона и позвъних на родителите си. Брат ми вдигна слушалката. Помолих го да дойде да ме вземе, затворих се в стаята и застягах куфари.

Връщайки се при родителите си с децата, истински си отдъхнах, мигът бе прекрасен! Имах чувството, че се събуждам след тежък кошмар, дадох си дума да не напускам повече това място. Баща ми ме посрещна разтревожен. Не съобразяваше защо без предупреждение съм пристигнала вкъщи с целия си багаж и децата. Казах му направо: