Първо издание превод Николай Анастасов

Всичко около мен се завъртя. Повдигна ме и захвърли на пода, лицето ми се разби в белия мраморен под. Изпитах ужасна болка, главата ми се пръскаше, крещях, нищо не виждах, очите ми бяха пълни с кръв. Направих отчаяно усилие да се надигна, но Рашид ме натискаше с цялата си тежест, мълвейки с непознат за мен дотогава глас думи, които никога няма да забравя:

- Помоли се, хайде, имаш време, помоли се...

И аз го направих! Започнах да се моля... Мисълта за предстоящата ми смърт прониза съзнанието ми. Рашид стегна още повече ръцете си около врата ми, след което жестоки и бързи удари започнаха да валят. Виках децата си, които спяха в другата стая, но сънят им е добър, та нищо не чуха. Виках за помощ, но и съседите не помръднаха. Мъж, който бие жена си, тук не е рядкост и никой не се намесва. Край, престанах да реагирам, усетих как животът ме напуска, изгубих съзнание.

* * *

Какво стана след това? Нужни ми бяха седмици, за да възстановя последвалите събития, благодарение на събраните от полицията показания и от признанията на мъжа ми.

Намерил ме един лекар на излизане от болницата. Били изтекли няколко минути, откакто Рашид ме оставил там. Продължавала съм да кървя. Била съм още в безсъзнание и без какъвто и да е документ за самоличност. Изцяло обезобразена, нямало никаква вероятност да бъда разпозната, въпреки че лицето ми бе познато на мнозина телевизионни зрители.

Пренесли ме веднага в спешното отделение, където лекарите се опитали да изтръгнат от мен няколко думи, за да ме поддържат в съзнание и да ме идентифицират. За момент, както ми казаха, съм могла да прошепна името си и един телефонен номер. За нещастие това бил мобилният телефон на мъжа ми, който естествено не отговарял. Не той щеше да вдигне тревога и да уведоми семейството ми, че току-що ме е пребил. Спасителите ми се върнали отново при мен и като по чудо този път съм могла да им съобщя телефона на родителите си, преди окончателно да изпадна в кома. Било е два часа сутринта.

Когато позвънили от болницата, сестра ми вдигнала слушалката. Била слязла в кухнята да пие вода, когато чула телефонния звън. Било я страх да се обади, защото баща ми й бе забранил да говори по телефона след полунощ - да не би някакъв обожател да звъни. Той не приемаше никакви сантиментални истории при дъщерите си: "Внимавайте! Никакви връзки с мъже!" Предчувствайки лоша вест, сестра ми се престрашила: един от братята ни имаше сериозни здравословни проблеми. Шокът бил голям, когато чула, че се намирам в тежко състояние в спешно отделение.

След няколко минути баща ми и майка ми пристигнали в болницата, но лекарите отказали да ги пуснат в реанимационната, опасявайки се, че няма да понесат да ме видят така обезобразена.

Междувременно полицията била уведомена, защото за лекарите нямало никакво съмнение, че не става дума за катастрофа. Била съм нападната и жестоко пребита.

Установяването на самоличността ми било като гръм от ясно небе. Полицаите се изсипали на групи още щом получили съобщението от болницата: не всеки ден се случва телевизионна звезда да бъде пребита в техния район.

Дванадесет полицейски коли били вече пред зданието на болницата при пристигането на родителите ми. Следователите задали няколко рутинни въпроси на баща ми и скоро съмнението се насочило към съпруга ми.

През това време майка ми настоявала да ме види и лекарите били принудени да отстъпят. За щастие лицето ми било под превръзки и бинтовете скривали размера на пораженията. Първите рентгенови снимки показвали тринадесет фрактури. Още на другия ден се налагало да претърпя една първа операция, ако състоянието ми позволявало. С безкрайна предпазливост лекарите предупредили родителите ми, че са крайно резервирани относно шансовете ми за оцеляване...

След четири дни кома аз все пак дойдох на себе си. Ужасната нощ на 4 април бавно изплува в съзнанието ми и ме налегна непреодолима умора. Нямах даже сили да се сърдя на Рашид, нямах никакво друго желание, освен да спя... и да забравя.

Не подозирах, че вестта за агресивното поведение на мъжа ми вече се е разпространила из цялата страна. Ненормалната му постъпка се превръщаше в държавен въпрос. Най-висшите управници го осъждаха, изразявайки загриженост за здравето ми. Прикована към болничното легло, дори и за миг не можех да допусна, че снимката на подутото ми лице ще обиколи света и че моята участ ще бъде разисквана и в американския Конгрес!

2. ЦЕЛИЯТ СВЯТ СЕ МОБИЛИЗИРА

От момента на идентифицирането ми в болницата настана смут. След четирите дни кома бавно изплувах. Лекари и сестри се редуваха пред леглото ми. Всички искаха да се убедят, че нищо не ми липсва, че не ме боли много, че състоянието ми се подобрява... Оценявах знаците на внимание, но понякога това безкрайно суетене леко ме замайваше. Имах нужда от покой, тишина. Въпреки лекарствата и успокоителните медикаменти нетърпими болки разкъсваха лицето ми, имах желание да крещя. Но виковете ми се давеха в превръзките, които покриваха устните ми. В отчаянието си призовавах майка ми на помощ. След това болката се укротяваше и облекчена потъвах в кратки отрязъци сън.

Първите визити бяха разрешени два дни след излизането ми от кома. Родителите ми веднага дойдоха. Майка ми се вкопчи в лекарите, молейки ги да спасят живота ми. Баща ми се задоволи да крещи срещу Рашид, срещу обидата, която му е нанесъл. Повтаряше, че ни бил предупредил: "Видяхте ли? Имах право, ама вие...!" И нито един съчувствен поглед към мен.

В този момент пристигна един наш съсед, Хамуда, приятел на баща ми. Щом ме видя, потъна в сълзи. Понеже добре ме познаваше и знаеше какъв е животът ми, обърна се към баща ми и извика:

- Не Рашид я уби, а ти! Ако не беше толкова строг, тя отдавна да се е върнала при теб и нямаше да изтърпи това!

В полулетаргичното си състояние чух всичко. Не схващах какво точно става и все повтарях "аби, аби" (татко, татко). Пред прага на смъртта исках да му поверя децата си, да открия в него един истински баща, който нежно ме взима в прегръдките си. Но какво можех да очаквам от човек, който ме е целунал два или три пъти за почти тридесет години живот?

Отваряйки най-накрая с мъка очите си, видях майка ми и Хамуда, застанали в долния край на леглото ми. Както по-късно разбрах, Хамуда бил с майка ми пред вратата на стаята през цялото време, докато съм била в безсъзнание. Хамуда е мой бивш кандидат-жених, но понеже е сириец и дума не можеше да става, че баща ми ще се съгласи да сключа брак с него - бе забранено да се омъжваме за чужденец! Знаех, че е искал ръката ми, но не знаех, че ме обича! Виждайки го сега в стаята, вместо учтиво да му благодаря за посещението, аз слисано го попитах:

- Първият, когото виждам, си ти! Какво правиш тук?

Съвсем объркан, той отвърна:

- Както всички в града, и аз много се разтревожих и пожелах да видя как си!

Тази фраза ме пробуди.

- За мен се тревожат в града?

- Ами да! Само за теб се говори! На първата страница на всички вестници се описва как си била нападната!

Невярваща, обръщам се към майка си.

- Да, вярно е, няма журналист, който да не иска да те интервюира, но състоянието ти още не позволява. Лекарите искат преди всичко да си почиваш. Репортерите не са далеч - чакат пред болницата и ни разпитват за състоянието ти след всяко наше посещение. Вчера полицаите свалиха един фотограф от балкона на съседната сграда, откъдето, снабден с огромен телеобектив, се надявал да те издебне!

Бавно започвам да осъзнавам. Изведнъж схващам, че не зная нищо за станалото след нападението; не зная какво е станало с мъжа ми. Тогава майка ми разказа как са протекли събитията...

След като ме оставил на тротоара пред входа на болницата и след като оставил сак с негови вещи в хотела, където работела една от сестрите му, Рашид изчезнал безследно. Никой не знаел къде се е скрил. Може да е напуснал страната, тъй като бил взел паспорта със себе си. Полицаите смятали, че това е малко вероятно. Във вестниците била отпечатана снимката му, което сигурно е усложнило бягството му. Така или иначе, задържането му под стража било въпрос на време.

Първата ми реакция на чутото разочарова хората около мен. Докато всички очакваха, че ще искам възмездие и присъда, разказът на майка ми смрази кръвта ми и аз си помислих най-лошото: като осъзнае тежестта на злодеянието си и четейки вестниците, останал без пари, защото аз зная, че той не разполага с никакви средства, Рашид може да се е самоубил.

Когато изказах това предположение, тежко мълчание се възцари в стаята. Никой не бе допуснал подобна възможност, но най-вече никой не се притесни. Фактът, че аз, жертвата, се тревожа, обърка присъстващите - родителите ми, бившия ми кандидат и неколцината приятели, дошли по-късно. Знаех, че всички мислят едно и също, но не смееха да изрекат: "Ами възможно е, но какво от това? Няма да е несправедливо, той заслужава да умре!"

Моето мнение бе друго. Рашид е баща на две от децата ми. Две деца, за които ще трябва да се грижа предвид обстоятелствата. Какво ще мислят те след време за разигралата се трагедия? Как биха я осмислили? Нямаше ли и майка им да има до известна степен вина? Загубили баща си, те може да отхвърлят и майката. Това би било пагубно за тях и аз не го желая. Пребивайки ме, Рашид допусна грешка, но за да се стигне до тази драма, са били нужни двама участници. Исках още да мисля по въпроса, с успокоена душа. Затова имах нужда да зная, че мъжът ми е жив, защото смъртта му би опорочила всяко осъждане, тя би белязала живота ми неизличимо, би ме осъдила окончателно в очите на двамата ми синове. Отхвърлих тази ужасна перспектива, тази непоносима за всяка майка трагедия. Бих искала Рашид да живее, за да поеме отговорността пред децата ни. Исках да им предоставя възможност сами да го осъдят, не желаех да правя това вместо тях.

Поради тези причини мисълта за евентуалната смърт на мъжа ми ме измъчваше повече от собственото ми състояние. Още унесена, не успявах да убедя близките си, че ако Рашид е жив, бих желала да знае, че му прощавам. Искаше ми се веднага да кажа на съдиите, че ги умолявам за тяхното снизхождение: в името на децата ми да не осъждат Рашид на десет години затвор, както законът ги задължава при подобен акт, да му спестят и ударите с камшик на публично място, предвидени от нашия наказателен кодекс! Отново се върнах на мисълта за синовете ни - подобно наказание би ги травматизирало за цял живот. Ако оцелея, искам да ги видя как растат и се развиват на спокойствие, да не им се сервира гледката на бащата, бичуван пред всички. При първа възможност ще настоя магистратите да се вслушат в молбата ми. Прошката от жертвата винаги се взима под внимание при отреждането на присъдата.

За да узнае мъжът ми това мое становище, нямаше друг вариант освен пресата. Журналистите ще станат моите най-ефикасни посредници. Също би трябвало да убедя и близките си, които съвсем не изглеждат въодушевени от идеята ми. Впрочем скоро констатирам, че те са странно притихнали. Непонятна ми е тяхната резервираност и смущение дотогава, докато една от сестрите ми не се осмели:

- Може би си още твърде слаба да приемаш журналисти, по-разумно ще е да почакаш известно време...

Надигнах се, доколкото можах, в леглото, докато майка ми се мъчеше да оправи възглавниците, и рязко казах:

- Донесете ми огледало!

Попадението бе точно. Настана паника. Лицата се сгърчиха и навярно всеки би предпочел да се свие в миша дупка, отколкото да помръдне. Аз настоях:

- Не е сложно, нали? Искам да видя какво представлявам, какви са пораженията.

Майка ми първа наруши мълчанието:

- Нямам огледало в себе си, ще поискам от сестрите...

Знаех, че лъже. Майка ми е твърде суетна, за да не носи огледало в чантата си. Сега вече съм сигурна, че на нищо не приличам, че съм обезобразена, че лицето ми е една рана. Обзема ме силно безпокойство.

След няколко минути не сестра, а лекар отвори вратата на стаята. Приближи ме усмихнат, стараейки се да изглежда убедителен:

- Значи искате да се видите, Раня? Днес ще видите само превръзки. Утре ще започнем да ги сваляме и ще можете да се огледате. Няма да е красиво, ще имате още много синини и рани, но не се тревожете, всичко ще оправим. Трябва да имате търпение.

Думите му не ме убедиха. Досега болката бе победила грижата за външния ми вид. Чувствах се вътрешно разкъсана - тринадесет фрактури са много за една глава и това подсилваше нещастието ми. Още не си давах сметка за външните наранявания, но този път се изплаших от мига на истината...

* * *

Прекарах трудна нощ. Наложи се да взема успокоителни, за да заспя, постоянно се питах на какво приличам... Въпреки приспивателните събудих се рано сутринта и веднага поисках да свалят превръзките ми. Сестрите напразно ме убеждаваха, че чакат доктора, че без него не могат нищо да предприемат, а аз ръмжах и проклинах загубения доктор, който не идва...

- Ще се шокирате, но не се отчайвайте! Раните са още пресни, с течение на времето и медикаментите всичко ще отиде на мястото си, ще си възвърнете лицето от телевизионния екран.

С трепереща ръка поех малкото кръгло огледало, обрамчено с медна кована дантела, но този път аз бях тази, която отлагаше срещата с лицето си. Страхувах се, вече не исках да се видя, очаквах най-лошото... И това се случи.

Осъзнавайки размера на пораженията, за малко не припаднах. Не е възможно, това не съм аз! Стегнах цялото си тяло, за да не изкрещя, да не се разплача. Преди всичко да не плача! Със свръхчовешко усилие скрих сълзите си, за да не избухне и майка ми в ридания. Виждах я как хапе устни... Трябва да съм силна. Изведнъж ми се доповръща. Огледалото трепереше в ръцете ми, не можех да откъсна поглед от това, което не приличаше на мен. Лицето ми беше маса безформена плът, подпухнала, набраздена от белези, изпъстрена със синкави кръвоизливи и засъхнала кръв. Очите ми бяха два малки отвора, скрити в една смазана и уродлива топка. След дълго вглеждане оставих огледалото до себе си. Една болногледачка хвана ръката ми. Стиснах я силно, за да не плача... Умолявах майка ми с очи: не плачи, мамо, не плачи!

Часове бяха нужни, за да изляза от шока. Стана ми ясно, че мъжът ми умишлено се е нахвърлил върху лицето ми. Убедена бях, че не е искал да ме убие, а да ме обезобрази, да ме направи отблъскваща, за да не бъда харесвана повече и да не привличам чуждите погледи. Той ме ревнуваше от всичко. От всички мъже, които ме гледаха на телевизионния екран със забрадка, която прикриваше главата, но не и лицето ми; от приятелите му, които, макар и рядко, имаха възможност да зърнат косите ми, когато ни гостуваха в апартамента. Макар грижливо да ги беше подбрал, той се пазеше от тях и след като си отиваха, често съм била подлагана на невероятни сцени. Рашид ме упрекваше за някаква усмивка, поглед или дума, докато аз не бях вдигнала и вежда или отронила звук през цялата вечер. Той ставаше дотолкова мнителен, че ме упрекваше за редките моменти, когато за малко съм се чувствала отпусната. Подозираше и майка ми, с която не ми разрешаваше да се виждам повече от веднъж седмично.

Постоянната му ревност не се изчерпваше с това, тя имаше по-далечен прицел: Рашид ме ревнуваше от успехите ми, от известността, която на него се бе изплъзнала. Певческата му кариера бе краткотрайна, той не можеше да преглътне своя неуспех. Убеден, че притежава талант, той не приемаше отстраняването му от сцената. Заслепен от гордост, той виждаше в това несправедливост. И като капак - звездата на семейството да съм аз! Мен гледаха на екрана, мен канеха на обеди, които през повечето време отклонявах заради съпруга си, мен ухажваха и аплодираха. Ето това Рашид не можеше да понесе. Обезобразявайки лицето ми, той знаеше, че с телевизията за мен вече е свършено, край на популярността ми, вече нямаше да го засенчвам. Сигурна съм, че това е била целта му. И той успя.

Тягостна тишина цареше в стаята. Никой не смееше да ме гледа в лицето, всеки скришом хвърляше погледи за реакцията ми. Единствено болногледачката се бе втренчила в мен, както преди малко аз в огледалото. Пръв се обади лекарят:

- Раня, трябва да сте търпелива и смела. Белезите ще изчезнат, лицето ви ще се оправи, обещавам. Имайте доверие в нас!

- Да, докторе, благодаря. Всичко ще е наред.

Произнесох машинално тези думи, които останаха да кънтят в главата ми болезнено: "Да, докторе, благодаря, докторе..." Исках само едно - той да излезе, не исках повече да го слушам. Погледът ми се замъгляваше, усещах се нерешителна, образите пред мен трепкаха и се размазваха, всичко чезнеше... Някой ми говореше, но нищо не разбирах. Улових само една фраза: "Уморена е, трябва да я оставим да почива. Има нужда от сън."

Родителите и приятелите ми напуснаха стаята един по един. Различих само махането с ръка на майка ми, след което вратата се затвори. Най-после съм сама. Бавно взех огледалото - ужасяващо е. Не приличам на нищо, не мога да се позная, не мога да повярвам, че вече не съществувам, че виждам друг човек, всичко това не може да е истина! Бях жена, красива жена, сега съм чудовище. Къде е лицето, което обичах да съзерцавам всяка сутрин в банята - не ме е срам да призная! Бог ме бе дарил с красиви черти и аз му бях благодарна, ценях този дар. Правеше ми удоволствие, че ме харесват, защото имах чувството, че раздавам щастие около себе си. Не става дума за нарцисизъм, а за добро самочувствие и благодарност към съдбата.

Не можех да сваля взор от гледката. От милата муцунка, което представляваше лицето ми, бяха останали развалини, опустошение, разруха. Не вярвах на думите на лекаря, никога няма да върна лицето си; ще бъда друга, целият ми живот ще се преобърне, ще трябва да свикна да бъда грозна. Но аз не зная какво е да си грозен и как се чувства човек в такава кожа? Как ще ме гледат хората? Дали изобщо ще ме гледат? Красотата, разбира се, не е всичко - жените без чар имат други достойнства и поводи за удовлетворение, но да загубиш блясъка си е съвсем друга работа. Да си бил нещо и вече да не си... Изведнъж разбрах, че планът на Рашид е успял. Той бе вероломен не само защото като него щях да се върна в анонимността, но и защото е знаел, че трудно бих понесла това: бях свикнала с блясъка и славата. Мъжът ми прекъсна моя полет, свали ме до своите мрачни дълбини, осъди ме да споделя неговия провал. Раните, които покриваха лицето ми, жестоко го потвърждаваха.

* * *

През следващите дни майка ми и двете ми сестри Рахам и Рахаб се редуваха да спят до леглото ми. Мама прекарваше дълго време да ме наблюдава, благодарейки на Аллах, че ме е запазил жива, макар и осакатена. А аз се питах не бих ли предпочела да съм умряла... Тогава оцених задължението на мюсюлманките да носят було. Поне щях да мога да крия лицето си, без някой да се чуди. Така и ще направя!

Аз прощавам на съпруга си и искам той да го узнае. Но искам ясно да му заявя, че след този побой и дума не може да става за съвместен живот, колкото и да се разкайва. Ако има разкаяние... Прощавам му в името на досегашното ни съжителство и преди всичко заради децата. Не искам те да проклинат баща си и подтиквам и тях към прошка, за да бъдат в мир със себе си. Колкото до Рашид, аз като вярваща съм убедена, че той няма да избегне Божието наказание - било на земята, било в друг живот.

За да предам своите решения, повече от всякога трябва да се срещна с журналистите. Въпреки че баща ми не идва да ме види, знам, че няма нищо против. Напротив, той също желае аз да се изкажа, да се публикува фотографията ми. По други причини обаче. Той иска отмъщение, иска цялата страна да узнае за злината, която е причинил мъжът ми, и настоява за правосъдие. Възгледите ни не съвпадат, но за момента и двамата желаем публичност, което е същественото.

Скоро, с разрешението на баща ми, първият репортер проникна в болничната стая с фотограф по петите му. Те са представители на саудитски ежедневник, разпространяван на арабски и английски. Не смеят да коментират състоянието ми, но виждам, че са ужасени от разбитата ми и безформена глава. Фотографът колебливо иска позволение да ме снима, убеден, че ще откажа. Наистина е изненадан, че приемам и че баща ми също дава съгласие.

След обяд журналистите се изреждат край леглото ми. Екип от телевизията, където работя, снима първите кадри. Чувствам неудобството на колегите ми. Разбрах, че са плакали пред вратата на стаята. Те всички ме обичат и си дават сметка, че телевизионната ми кариера ще бъде минал етап за мен. Това, което заснемат, е не глава, а разорано поле, което се чудят под какъв ъгъл да хванат. И те повтарят, че според лекарите всичко е въпрос на време, че не бива да се отчайвам и че всички очаквали връщането ми в студиото. Много са мили. Благодаря им, но всички знаем, че това не е така.

Часове наред пред леглото ми е истинско шествие. Разсъждавам върху последиците от станалото. Не съм първата жена, бита в тази страна, но съм първата, предизвикала такава буря. Стряскам се, че всички вестници се нахвърлят да пишат за извършеното насилие. Това никога не се е случвало! Обикновено рядко се коментират нещастията на жената и по време на интервютата се питам мъченица ли съм, или се превръщам в боркиня.

Приех да изляза пред пресата, защото считам, че проблемите на обществото ни трябва да се обсъждат, за да може да се решават. Аз, водещата от телевизията, която настоявах жените да разказват своята история, нима можех да откажа да споделя за участта си? Тогава си дадох сметка, че да разказваш е много по-трудно, отколкото да слушаш. Осъзнах също, че обществото, в което живея, иска промени, но не знае как да постъпи. Може ли направо някой ден да се каже: "Ние грешим в отношението си към жените?" Трудно е да се направи първата крачка. Важното е най-напред да се привлече вниманието на обществото, да се даде тласък за намиране на решение.

На другия ден ужасяващата фотография лъсна на първата страница на ежедневниците, а телевизията излъчи интервюто с мен. Това бе много тежък момент. Представях си коментарите: "Колко хубава беше..." Не само огледалото ми върна страховитата гледка; вече всички вестници и на телевизионния екран се показваше обезобразеното ми завинаги лице. Вече не бях сама в своята драма. Дали хората разбират какво понякога жените в Арабия са принудени да изтърпяват?

* * *

Проблемът е следният: да се предприемат дълбоки реформи в Арабия означава да се атакува здраво вкоренена мъжка традиция, където жената не играе особена роля извън кухнята и леглото. Тези, които вземат решенията в Саудитска Арабия, принадлежат към заможната класа. Подобно насилие им е непознато, те си нямат представа за тревогите на средната класа.