Първо издание превод Николай Анастасов

Толкова е сериозно, че емирът на Джида казал на свой приближен (който ми го съобщи), че ще накаже сурово постъпката на Рашид, че полицията ще се постарае да го издири и той да бъде осъден съгласно закона. Емирът ми пожелаваше успешно възстановяване, надявайки се сполетялото ме нещастие скоро да остане само един мъчителен спомен.

Научавайки това, направо ме побиха тръпки! Един емир, член на кралската фамилия, да застане в защита на една пребита жена и да осъди нейния палач - това не се бе случвало. Направо бе немислимо! Посред международна криза, когато Арабия е сочена с пръст и подозирана в тайно насърчаване на тероризма, емирът доказва, че не е така, че саудитското общество се развива. Изразяването на позиция, макар в личен аспект, е белег за поврат. Не се и съмнявах, че процесът ще продължи, че ще се появи воля за промяна, знак за успокояване на духовете.

Прекрасно си давах сметка за огромното значение на тази декларация. Мислех за съпруга си, когото ще преследват още по-старателно, ако не е извършил върховната глупост, което все още допусках. Медийният шум го е обгърнал отвсякъде. Той, който мечтаеше за известност, ето че я получи. Но точно от такава сигурно би се отказал.

Вестта за загрижеността на емира бързо обиколи болницата. До момента глезена, започнаха да ме третират като кралска особа. Оправяха възглавницата ми, ухажваха ме, тъпчеха ме с храна, тревожеха се за най-незначителната пъпчица. Това бе само началото.

Една сутрин забелязах особено вълнение около мен и в коридорите. Топуркане, високо говорене, подвиквания. Офицери нахлуха в сградата, чуваха се команди, не разбирах нищо. Скоро сестрите се втурнаха в стаята, за да се погрижат за тоалета ми, докато цяла рота санитарки чистеха наоколо, което съвсем не бе нужно. Опитах се да уталожа суетнята:

- Но какво има толкова? Защо е този шум?

- Не знаете ли? Обадиха се от двореца, че принцеса Сара идва!

Откъде да узная? Прикована към леглото, все още бях слаба, за да се изправя сама; избягвах да ползвам мобилния си телефон, защото ми бе мъчително да движа устни; фрактурите много боляха.

След няколко минути, докато старшата сестра за последен път инспектира стаята ми, на вратата се почука. Появи се Сара. Сестрата изчезна с реверанс.

Принцеса Сара, съпругата на емира на Джида, си е направила труда да ме види! Чувствах се поласкана. Отскоро познавах тази изключителна жена. Бяхме се срещнали на един прием и си бяхме станали симпатични. Принцесата бе основала благотворителна фондация, която енергично ръководеше, отдавайки се изцяло на амбициозни социални проекти. Тя се грижеше за децата от бедните квартали, следейки дали се хранят достатъчно и полагат ли се за тях медицински грижи. Интересуваше се също от жените, върху които е упражнено насилие, и египетското правителство вече й бе връчило награда за цялостната й дейност.

Още при първата ни среща принцеса Сара ми предложи да се включа в нейната асоциация. Приех с радост. Няколко дни по-късно заминахме заедно за северната част на страната, до района, където Сара подпомага бедуините да започнат уседнал начин на живот. Благодарение на нейната финансова и морална помощ те не само строяха къщи, които малко по малко заместваха традиционните им шатри, но прокарваха водопроводи и електрифицираха района, нещо нечувано доскоро за това население. Нищо чудно, че принцесата бе приета с най-големи почести. Но не това я интересуваше. Едва слязла от колата, видях я да се запътва към група жени, за да се поинтересува за здравето им и за това на децата им, хванали се за полите на майките си. След това посети кмета на населеното място, за да се осведоми за работния процес и да се увери в нормалния ход на прокарването на вода. Бях впечатлена от нейната енергичност и непосредственост в отношенията с хората.

И днес открих същата прямота в поведението й. Сара е слънчева, широко усмихната. Тя не се завайка от участта ми, а ме окуражи да не се предавам и да се боря. Не се връщаше към случилото се - за нея това бе минало, а ме караше да гледам напред, пресмятайки всички възможности за преодоляване на тежките последици от побоя. Тя не ми каза какво би било добре да се направи, а ми поднесе вече взето решение, че ще организира мащабна кампания за солидарност в моя полза:

- Трябва да водим борба срещу насилието, упражнявано върху жените! Ще мобилизирам всички в асоциацията ми да те подкрепят.

Знаех, че членовете на нейната асоциация принадлежат към аристокрацията. Влиянието им бе огромно, в това число и пред съпрузите им, по-голямата част от които поддържаха идеята за прогрес, макар не винаги да можеха да го изразят по политически и традиционни културно-етнически съображения... Страната не е готова да се реформира в дълбочина, особено пък по внушения отвън. Промените трябва да дойдат отвътре. Народът е горд и няма да понесе чужденец да му диктува своите правила. Интегристите биха се възползвали най-вече от подобна непохватност, което управляващите знаят много добре.

Все пак случаят бе добре дошъл. Не аз го избрах, бих минала и без него, въпреки че представлявам благодатен повод: аз съм саудитка, не съм допуснала никаква грешка, жертва съм и се ползвам с голямо доверие. Сега е моментът за действие.

Това ми обясняваше Сара с присъщия си ентусиазъм, който ми е добре познат. Едва ли не ми благодари за подкрепата, която ще окажа на каузата...

Излагайки своя план за борба, тя ме уведоми още, че поема всички медицински болнични разноски за своя сметка. Вече била говорила с най-известните хирурзи, които я уверили, че ще могат да придадат на лицето ми човешки образ, за което ще са необходими много тежки операции.

Посещението на принцеса Сара оказа огромно въздействие върху мен. Когато напусна стаята с последно махане на ръка, направих усилия сама да се изправя и пристъпих до прозореца, за да я проследя, когато прекосяваше двора на болницата.

На другия ден всички вестници отразиха нейното посещение. Случаят Раня ал-Баз взе нови измерения и се превърна в символ на еманципацията на жените. С посещението си в болничната ми стая съпругата на емира на Джида, една от най-важните личности в страната, изрази подкрепата си за тази кауза. Истинска революция, а за мен - подкрепа за моята смелост.

В следващите дни при мен дойдоха и представители на чуждия печат. Явно посещението на принцесата бе раздвижило духовете. Приемах журналисти от цял свят: от Франс Прес, Асошиейтед Прес, Ройтер... Бяхме излезли извън криминалната хроника. Моят случай се превърна в обществено явление, в стимул за важна и разтърсваща реформа.

* * *

- Как се чувствате, Раня?

Не бях зле, освен че устата ми бе суха и усещах главата си като безформена тиква. Промърморих няколко ободрителни думи, но видях, че нещо не е както трябва. Смутен, хирургът предпазливо ме предупреди:

- Имахме проблеми и трябваше да прекъснем операцията. Ще я подновим. Сега си почивайте, ще ви дадем успокоителни.

Още замаяна от упойката, не осъзнах какво точно ми се казва. Едва след свалянето на превръзките на другия ден рухнах. Нищо не се бе променило. Даже може би бях по-зле. Отчаяна бях, убедена, че за цял живот ще си остана чудовище. Вече не вярвах на лекарите, не вярвах в нищо, загубена бях.

Втората операция бе предвидена след няколко дни. В положението, в което бях, не рискувах чак толкова.

Този път интервенцията бе успешна. Лицето ми бе освободено от джобовете съсирена кръв, което като начало бе задоволително. Но сега се открои обезобразеният ми нос - все едно безформен картоф. С нетърпение очаквах хирурга, който трябва да му върне предишната форма. Не смеех да се погледна в огледалото, не исках да се виждам. Отлагах часа на истината, предавайки се в ръцете на Бога. След като ме прегледа, лекарят отсъди:

- Нищо не мога да направя. Непоправимо е!

Ударът бе много тежък. Нима ще живея с този ужас? Невъзможно е! Задържах лекаря, умолявах го, но нищо не помогна. Категоричен бе. Милата принцеса Сара се втурна да търси друг хирург, но повечето се укриваха, докато накрая един на име Мазен Фтеани пое риска. Все пак ме предупреди, че не гарантира за резултата и че трябва да минат шест месеца, преди носът ми да възвърне предишната си форма.

След операцията на носа последваха още три операции. Пипаха внимателно, понеже се касаеше за съединяване на натрошени фини частици лицева кост. Направиха чудеса, но въпреки това още не можех да се позная, което ме дестабилизира психически. През целия оперативен период непрекъснато се наблюдавах в огледалото, за да следя състоянието на белезите и преди всичко носа си. Правех това не от самовлюбеност, а от необходимост да преоткрия самоличността си. Едно постоянно безпокойство ме глождеше. Тичах след миналото си.

* * *

Заета със себе си, изтощена от сложните операции, не си давах сметка, че историята ми продължава да обикаля света, че предизвиква полемики и емоции, до деня в който научих, че на хиляди километри от Джида, във Вашингтон, някакъв американски депутат е цитирал моя случай като пример при един дебат по външната политика, за да докаже, че в страните от Близкия изток има някакво развитие...

Най-авторитетните международни женски организации реагираха. Докато аз се възстановявах и хирурзите напредваха в работата си, малко по малко започнах да получавам обилна кореспонденция отвсякъде. Писма окуражителни, изразяващи подкрепа, предложения за присъединяване към феминистки движения или покани за участие в конференции... Сред тях по електронна поща пристигна една покана от Франция. От движение, което, разбира се, не познавах, но чието название бе така странно, толкова шокиращо, че веднага привлече вниманието ми - "Нито проститутки, нито покорни". Първият ми рефлекс бе да хвърля писмото. След това размислих, като се абстрахирах от провокативната страна на термините. Нито проститутки, нито покорни?

Нито проститутки? Имат се предвид саудитските жени ли? Не мисля така! Предвид строгостта на законите на Корана и традиционните етно-културни ограничения не си представях някоя жена да поеме риска и се отдаде на проституция. Самата дума е табу. Въпреки това бях чула да се говори за проститутки и в Арабия. Тъй като се съмнявах, дадох си труда да потърся и открих четири. Говорих с тях. Отначало те отказваха, но после ми признаха, че безработицата и бедността са ги заставили да се продават. Нашето общество не е предвидило план за тяхната реинтеграция, ето защо, изпаднали в отчаяние, те не са намерили друго решение...

Запитах се какво подразбират французойките под "нито проститутки"? Бързо схванах, че те се стремят да дефинират понятието и функцията. Проститутката е жена, която търгува с тялото си, а не жена, която държи да разполага с тялото си по свое усмотрение. Отношението на първата е коренно различно от това на втората. Но кого да съдим? Кой е проститутката? Жената, която се продава, или онзи, който я е подтикнал да се продава? Гладният не се спира пред нищо. Тези жени искат да живеят и нямат какво друго да продадат освен тялото си. Аллах осъжда проституцията, но да не хвърляме камък срещу тези, които нарушават забраната; да осъдим по-скоро онези, които ги принуждават, за да печелят пари за тяхна сметка. Да отидем и по-далеч: петрол срещу храна - това беше предложената на Ирак сделка. Не е ли това проституиране? А журналистът, който се продава за пари и известност? Ето я истинската проституция! Който продава съвестта си - той проституира.

Нито покорни? Тук е по-ясно. Жената не трябва да се подчинява на някакъв произволен авторитет, пък бил той и на съпруга. В името на какво да се подчинява? Аз мога най-добре да кажа какво струва в арабския свят опитът да нарушиш повсеместно приетото мъжкарско правило...

Нито проститутки, нито покорни - ами да! Това е, което пожелавам на подобните на мен, в този аспект бих желала да видя, че арабската жена израства и се изявява. Понеже отказах на Рашид да му се подчиня, той се опита да ме унищожи. Отказах да съм неговата вещ, той не беше вече доминиращият мъжкар, което пък той не можа да приеме и да понесе. Можем ли да приемем схващането за превъзходството на силния пол в началото на двадесет и първия век? Не.

Прочетох внимателно текста на поканата за участие в колоквиум в Париж по време на есенната сесия на "Нито проститутки, нито покорни". С няколко думи движението представяше целите си: борба за признаване правата и достойнството на жената. В състоянието, в което се намирах, стори ми се, че наистина е настъпило времето да осмисля нещата, усещах желание за борба. Най-напред трябваше да узная малко повече за това френско движение, преди да дам съгласието си за участие в колоквиума.

Вицепрезидентът Мохамед Аби ми обясни по телефона, че причината да се създаде тази асоциация била да се разкрие положението на проституиращи млади момичета от мюсюлмански произход в някои "горещи" покрайнини на големите френски градове с преобладаващо магребско* и африканско присъствие. Отначало ставало дума за спонтанно възникнало сдружение, но идеята се оказала смела, новаторска и обществото го приело толкова радушно, че основателките на движението могли да му придадат легален характер. Днес асоциацията разполага с офиси в дванадесетия квартал на Париж, наброява повече от шест хиляди привърженици само във Франция (жени и мъже) и има филиали в други страни - включително по един в Мароко, Тунис и Алжир, което представлява сериозен напредък и изисква голям кураж от тези, които движат работата.

* Магреб - общо название на страните, граничещи с Атлантическия океан, Западното Средиземноморие и Сахара: Мароко, Алжир и Тунис. - Бел. прев.

След въпросните уточнения дадох съгласие да участвам в колоквиума, предвиден за октомври 2004 г. в Париж. Мохамед бе очарован от решението ми. Започна да ми разказва през какви перипетии е минал със сподвижничките си Асма, Сихам и Фадела, докато ме открият. Идеята да ме поканят възникнала, когато прочели статия за мен в един априлски брой на английско списание. Снимката на размазаното ми лице ги ужасила и те преценили, че участието ми би могло да се превърне в една от най-ярките изяви на есенната им сесия. Не било толкова лесно да ме открият, но с помощта на журналистите от английското издание успели да се снабдят с моя електронен адрес. Не се надявали на положителен отговор от моя страна, убедени, че на саудитската жена е забранено да разговаря с мъж. Между другото Коранът не забранява това, освен ако жената не предизвика мъжа.

Дадох съгласието си от все сърце, защото изпитвах потребност да се изкажа, да се обърна към целия свят, за да се сложи край на подобни прояви. Не смелост се крие в моето решение, а най-вече търсене на помощ, на закрила. Заставайки под светлината на прожекторите, аз се надявах да заклеймя онези, които биха желали отново да ме ударят в мрака, но които вече ще се страхуват да го направят на светло. Излагайки се на чуждите погледи, надявах се да стана недосегаема. Колкото повече се чува гласът ми, толкова по-трудно ще ме заставят да мълча. Ясно бе, че шумотевицата около състоянието ми не се нрави на всички. Имах обаче шанса да получа подкрепа от най-високо място и въпреки че оттам не можеха да го обявят публично, аз знаех, че управляващите тайно ме окуражават да свидетелствам. Разкривайки пред света положението на арабката, аз им давах оръжието, което им липсва, аргументите, които могат да противопоставят на онези, които мечтаят нищо да не се променя.

Отчитайки официалната подкрепа, все повече се изпълвах с увереност в каузата. Не исках никой да се заблуждава: аз уважавам Саудитска Арабия и исляма, не желая някой да мисли, че воювам срещу тях. Коранът, както и законите в нашата страна не позволяват на мъжа да бие жена си. Това исках да уточня! Не осъждах нито нашите традиции, нито културно-етичните правила, просто заставах срещу онези, които ги изопачават, издигайки някакъв нов ред в името на Аллах.

Мисълта за пътуването ми до Париж ми възвърна духа, но перспективата отново да се покажа пред хора ме върна към действителността, смея ли с това лице? След операцията на носа последваха още три хирургически интервенции от по-лек характер, но които все пак оставиха следи. Белезите са все още твърде забележими. Според хирурзите с времето щели да се скрият, но засега...

Отидох в банята да проверя дали мога да се покажа пред очите на външния свят, или ще трябва да се откажа. Следите от операциите бяха все още налице. Оставаха обаче доста седмици преди октомври, през който период можех да разчитам на подобрение. Носът, който ми създаваше толкова вълнения, добре зараства, почти са му възвърнали предишната форма. Далеч съм от деликатните и фини черти, с които толкова се гордеех, но се уча да се задоволявам с новия си образ. Е, трудно бе да се приеме, но нямах избор. Преценявайки, че ще мога да се явя сред обществото през октомври, за пръв път след операциите се гримирах и констатирах, че кремовете и гримът доста добре маскират следите. Добре, ще го бъде! Още повече че тези, които ще ме посрещнат, знаят какво ми се е случило. В края на краищата не отивам на модно ревю.

Отново получих поздравления отвсякъде: мъжът ми се предал доброволно на полицията. Изпитах огромно облекчение - жив е. Потвърдих пред полицията и съда, че му прощавам. Позицията ми по този въпрос остана непроменена, защото мисля за децата, които ще трябва да отглеждам. Правосъдието обаче ще следва своята практика. Все пак взеха си бележка от моята прошка, която ще допринесе за смекчаване на присъдата. Предстоящата процедура не ме засяга. Съдиите са тези, които ще решават.

Новината не се отрази на решението ми. Простих, но ще се боря за правата на жените.

* * *

През октомври се озовах в Париж. Обичам този град, където вече бях прекарала няколко дни с мъжа ми по случай сватбеното пътешествие. Мохамед Аби, Асма и една друга сподвижничка на "Нито проститутки, нито покорни" ме очакваха на летище "Роаси" и ме придружиха до хотел "Софител Сен Жак", където щяха да бъдат настанени всички делегати. Първият контакт бе добър. Веднага си станахме симпатични и още във фоайето на хотела с Айша започнахме разговор като стари приятелки. По-късно тя щеше да стане най-вярната ми и искрена приятелка от Париж и много пъти щяхме да водим продължителни разговори, а приятелството ни помогна да преодолеем неизбежните разногласия.

Предвидено бе сесията на "Нито проститутки, нито покорни" да протече в три дни - петък, събота и неделя. Щях да се изкажа в петък и в неделя. Това бе първата ми изява от подобен характер, но не изпитвах смущение. Работата ми в телевизията ме бе научила да се изказвам публично, да се държа пред камера и работя с микрофон, така че имах съответна нагласа. Онова, което повече ме занимаваше, бе същината на речта ми, посланието, което исках да отправя. Трябваше да съм ясна, да не бъде изказването ми зле интерпретирано. След вечерята препрочетох подготвеното си изказване, за последен път претегляйки подбраните думи.

На другия ден напуснахме столицата и заминахме за Дурдан - една община в западните покрайнини, където щеше да се проведе сбирката. Една зала бе предоставена на разположение на движението от някаква организация по ваканциите - "Село-Ваканция-Семейство". Широк лозунг, окачен пред входа на сградата, огласяваше: "Борбата за еманципацията на жените - международен и демократичен залог".

Далеч от родината изтръпнах пред този амбициозен апел, все повече убедена, че проблемът може да се реши само на международно равнище. Страданието също е глобализирано! Една изолирана страна не може сама да се изправи срещу мизерията и несправедливостта. За да има прогрес, държавите трябва да обединяват усилията си, да споделят опита и познанията си, технологиите. И това ще трябва да продължи, за да стигнат плодовете на прогреса до всички - от най-бедния до най-богатия. Вече не е възможно отделна страна, още повече някаква общност, да издигне самостоятелно глас, който да бъде чут. Всички потиснати жени трябва да се обединят, да мобилизират демократичните сили. Това е единственият начин за успех. Ето това трябваше да кажа.

Шестстотин души бяха пристигнали за участие в сесията. Присъстващите, доста млади, бяха представители на всички социални прослойки. Повече жени отколкото мъже, цветът на кожата им бе равномерно разпределен между бели, черни и араби. Масата участници бяха неопитни, но всеки изказващ се бе изслушван много сериозно.

Когато дойде моят ред, започнах така:

- Аз не бях малтретирана в името на религиозен принцип, а от един ревнив, обиден съпруг. Онези, които се крият зад исляма, за да оправдаят подобни постъпки, лъжат, а онези, които искрено вярват (има такива!), че Коранът насърчава подобно отношение, сами себе си заблуждават. Тук става дума само за мъжка агресивност и за нищо друго. Пророкът проповядва любов, а не омраза, която днес се разпространява от някои крайни ислямисти.

Колкото повече говорех, толкова повече се палех и не забелязвах, че градусът в залата се покачва. Емоционалната ми реч се съпровождаше и със смях, и скоро чух да ме аплодират.

След като разказах историята си, направих заключение, че оттук нататък ще се сражавам не толкова за себе си, колкото за всички страдащи и онеправдани жени. Приключих със следното предупреждение:

- Да не забравяме, че в някои части на света тези, които са свързани с нашата кауза, може да загинат. Заради тях трябва да се борим!

Бях изпратена с бурни ръкопляскания. Това беше велик момент, в който си дадох сметка, че делото, с което се заемам, ще трябва да браня с всички сили. Знаех, че пътят ще бъде дълъг.

В края на първия ден Фадела ме представи на един едър мъж с побелели коси, елегантен, който ми благодари с протоколна целувка, твърде "дипломатическа" - казах си. Не се бях излъгала, защото се оказа, че това е Доминик дьо Вилпен, тогава министър на външните работи. Разменихме няколко думи на английски под светкавиците на фотографите и прожекторите на телевизията.

На другия ден заснетото от нашия разговор бе широко огласено, в това число и в мюсюлманските страни, което особено ме зарадва. Снимката ми отново тръгна по света, но този път не на пребитата жена, а на свободната, бореща се жена. Преди да напусна Франция, първо бях поканена в новините в двадесет часа на Втори канал, след това на живо с Карл Зеро в предаването му "Истински новини". И в двата случая апелирах за взаимопомощ и мобилизиране. Общественото мнение трябваше да се активира.

Ангажираността ми бе такава, че приятелите от "Нито проститутки, нито покорни" сериозно се опасяваха за сигурността ми при завръщането в Саудитска Арабия. Настояваха да ги уведомя незабавно, в случай че ме заплашат.

Не се тревожех. Знаех, че правителството ме подкрепя. Още със завръщането ми в Джида получих частна покана от един висш член на правителството, когото не познавах. Това, което той ми каза, окончателно ме успокои: