Първо издание превод Николай Анастасов

Скоро той пристигна в апартамента и смешката се превърна в комедия. Скрита зад пердето на прозореца, го наблюдавах, докато паркираше колата си, и видях как нашето голямо черно куче, появило се незнайно откъде, се хвърля към колата със свиреп лай. Не че е лошо куче, но е огромно и впечатляващо. Пребледнял от страх, кандидатът ми, едва стъпил на тротоара, отново се пъхна в колата и със залепен на прозореца нос наблюдаваше огромния пес, който тичаше и лаеше около скъпата американска кола, грижливо излъскана за случая. Не можех да не помисля за щетите, нанесени от ноктите на кучето върху вратите на лимузината... Минаха няколко минути, преди прислужницата да излезе и прибере кучето. Младият човек предпазливо се измъкна и няколко пъти попита: "Здраво ли държите кучето? Сигурна ли сте?"

Успешно начало! Бъдещият ми предполагаем съпруг ме накара здравата да се посмея. Продължих скришом да го наблюдавам, докато майка ми го въвеждаше в хола, където го очакваше баща ми. Вратата тихо се затвори зад двамата. Този увод доста ми допадна и бях разочарована, че баща ми не ме вика както винаги да сервирам традиционния плодов сок, с цел дискретно да ме представи. Лош знак. Имах предчувствие, че нещата се развиват зле, и се почувствах смутена, изключена от играта. След около едночасов разговор баща ми изпроводи просителя до вратата. Остави го да се качи в колата си, преди да ме извика при себе си на прага на къщата, та да може Жамал да ме зърне отдалеч.

Тонът, с който произнесе първите думи след заминаването на младежа, показваше, че представянето не е било убедително. Без да мога да си дам обяснение, на мен женихът ми се стори симпатичен! Извън впечатляващото му пристигане, намирах го приятен за окото: висок, с фини черти на лицето, черноок и с елегантно стоящ му съвършено чист бял бурнус*. Усещах как в мен се надига бунт. Искаше ми се да кажа какво мисля по въпроса, но се въздържах, тъй като не разполагах с факти, за да се произнеса. Трябва баща ми да е имал сериозни основания, за да отпрати младия човек.

* Дълга горна вълнена дреха у арабите, подобна на ямурлук. - Бел. прев.

Скоро узнах причината: нещата опирали до паричната страна. Така баща ми обяснил на майка ми. На въпросното обсъждане не бях поканена, но тъй като се бях снишила в едно кътче в салона, все пак схванах главното.

Жамал бе военен, офицер от флота. Базата му била в Шаргия - пристанище на четиристотин километра от Джида. Дотук никакъв проблем, въпреки че отдалечеността и перспективата за живот в едно малко градче донякъде ме постреснаха. Баща ми също не виждаше затруднения в евентуалното ми преместване, което не ме изненада: нали не той ще заминава!

Само че Жамал след смъртта на баща му бе станал глава на семейството и точно този факт разтревожи баща ми. Безпокоеше се, че подобен товар ще бъде твърде тежък във финансово отношение за младите плещи на кандидата ми.

Що се отнася до мен, намирах въпросните опасения малко пресилени. Не виждах защо Жамал да бъде неспособен да ръководи бащиното наследство, че дори и да го развива. Никой не търсеше мнението ми. Но този път ще си кажа думата! Стига вече са решавали вместо мен. Щом съм мома за женене, значи съм в състояние да имам отношение към бъдещето си.

Най-напред обсъдих проблема с майка ми, която настояваше да се доверя на избора на баща ми. Изборът, та изборът, все изборът на баща ми! Писнало ми е от него и ще му го кажа в лицето! Много скоро!

Още същия ден, след като се прибра от работа и го оставих да се освежи, отидох при него в салона и без предисловие го попитах за намеренията му относно Жамал. Въпросът ми го изненада, учуди се, че се осмелявам да питам, но се съвзе и все пак ми отговори:

- Безперспективен е. Това момче не ти подхожда!

- Но на мен ми харесва! Защо да не се омъжа за него?

Говорех разпалено, натъртвах всяка своя дума. Баща ми пребледня, дъхът му спря. Убеден, че е приключено с обсъждането на въпроса, каза:

- Аз съм този, който ще реши! Не се бъркай в работи, които са ти непонятни.

- Касае се за бъдещия ми съпруг, така че имам право да се намеся!

Градусът се покачваше, но аз не отстъпвах и на педя от заетата позиция и колкото повече баща ми се противеше, толкова повече настоявах на своето. През цялото време на сблъсъка си давах сметка, че това не е някаква внезапна и лудо разпалена страст към Жамал, а удоволствието да се възпротивя на баща си. Това не бе ново чувство у мен, но в момента ме заля с пълна сила. Знаех, че майка ми никога не би посмяла да реагира така. Подозирах, че следейки сцената отдалеч, се опасява от най-тежки последици за мен... Само че светкавицата не се стовари върху младите ми плещи. Баща ми сложи точка на неразбирателството, като излезе и всеки остана на своите позиции.

В последвалите дни и седмици в резултат на разменените реплики отношенията между мен и баща ми бяха обтегнати. И двамата избягвахме да се дразним, докато един ден Жамал отново се появи.

Беше вече телефонирал на баща ми за настъпила промяна в положението му. Преместен в Джида, той съзираше пръста на съдбата, която одобрява неговия избор и му помага да се доближи до мен. Още по-настойчиво молеше за ръката ми. Баща ми упорито отказа да го приеме, отново изтъквайки причините за отказа. Жамал не се предаваше! Не зная какво са му разказвали сестрите му за мен, но, изглежда, са били убедителни, та този военен човек да мобилизира цялата си енергия в тактика за постигане на целта, хвърляйки цялото си семейство в битката за изтръгване съгласието на баща ми.

По-голямата му сестра, която не познавахме, поиска среща с майка ми, за да подновят преговорите. Тя предложи нейният мъж да посети баща ми. Майка ми прие да ходатайства и се постара да убеди баща ми, че една среща с нищо не го ангажира. С неохота баща ми отстъпи, но в уречения ден пак направи последен опит да се измъкне. За жалост майка ми придрямала за няколко минути преди уговорения час за срещата и мъжът й се възползвал, за да се изниже на пръсти... Когато очакваният гост пристигнал, майка ми констатирала липсата на главата на семейството и смутена промълвила някакви извинения, умолявайки сватовника да почака в салона.

Както обикновено, бях се скрила в съседната стая и през полуотворената врата наблюдавах какво става. Мъжът не изглеждаше засегнат от негостоприемството и дори имаше вид на човек, решен да чака колкото е необходимо, за да се осъществи тази среща. Така той търпеливо прекара три часа пред чашите с чай, които майка ми периодично пълнеше, кълнейки се, че подобно отсъствие е необичайно за мъжа й, че сигурно е извикан по извънредно уважителни служебни причини, за да го няма толкова време. Добре възпитан, човекът даваше вид, че й вярва, даже изказа загриженост:

- Дано няма нещо много сериозно, наистина ще съжалявам, ако му се е случила неприятност...

Мама сърдечно му благодари за разбирането, като много добре знаеше, че мъжът й пие чай в съседно кафене или е при приятел.

Когато баща ми се прибра най-накрая, лицето му се сгърчи при констатацията, че посетителят е още у дома. Този път нямаше къде да мръдне, налагаше се да приеме разговора. Видимо бе ядосан. Аз, както споменах, си седях свита в едно кьоше, за да не пропусна нищо от онова, което ще се каже.

След обичайното представяне посетителят обрисува семейното си и финансовото положение, след което заяви, че гарантира за шурея си и ще поеме разходите по издръжката на семейството, в случай че той не бъде в състояние да плаща. За да убеди по-добре събеседника си, той описа имущественото си положение, разказа за дейностите си и източниците си на приходи с такива подробности, че страничен слушател можеше да си помисли, че е дошъл да търси заем, а не ръката на евентуалната булка!

Баща ми го изслуша, но не даде вид, че е впечатлен. Усещах, че е нетърпелив да приключи с визитата на госта, затова ускори края на срещата. Изпращайки зетя на Жамал до вратата, каза:

- Трябва да размисля. Ще ви съобщя решението си.

За мен бе ясно какво ще е: "не".

Останал сам, баща ми избухна, упреквайки майка ми за тази излишна среща. И заяви, че повече не разрешава да му се говори по въпроса.

Само че щеше да съжалява, защото предстоеше нов епизод: чичо ми Фарид се включи в играта, като пое щафетата в полза на Жамал... От известно време майка ми го държеше в течение на нещата и той не разбираше упорството на баща ми. Като научи за окончателното му решение, една вечер той нахлу вкъщи, за да каже ясно на брат си какво мисли за методите му.

Двамата мъже се затвориха в една стая и както по-късно разбрах, обясненията били бурни. Фарид открито осъдил държанието на баща ми, като го нарекъл срамно и несправедливо спрямо младия човек. За него Жамал бил пример на отговорност и смелост, поемайки върху себе си издръжката на семейството след смъртта на баща му и вместо да бъде съден, трябва да бъде поощрен. Освен всичко неговата настойчивост за брак доказвала, че той много държи на мен, което е от значение за моето щастие, дори и ако аз лично не мога да си дам сметка как човек може да се привърже до такава степен към едва доловен под воала женски силует... Аргументите на чичо ми попаднаха в целта. Естествено, баща ми нямаше същото схващане по отношение на моето щастие! Но бурното застъпничество на чичо ми Фарид оказа въздействие и леко засрами баща ми. Разклати неговото убеждение.

Няколко дни той не даваше да се разбере какво се мъти в главата му, докато една вечер казал на мама, че този съюз може би няма да бъде чак толкова лош. Момичето е на възраст за женене - тогава защо да не бъде Жамал?

На сутринта, за да спази формалностите, татко ме попита за мнението ми. Ето че сама влязох в капана. Как да кажа "не" на тази женитба, която исках от толкова време? Нахлузих кожата на бъдеща шестнадесетгодишна съпруга, още ученичка... В този момент си дадох сметка, че играта загрубява.

Дотогава бракът за мен бе едно абстрактно, виртуално понятие - по-скоро повод да се спречкам с виновника за моето раждане, отколкото един действителен акт. Много настоявах, без да разсъждавам трезво, все едно както когато подготвяш в ума си въображаема битка с противник, който никога няма да дойде. Вече нямаше игра, женитбата бе на хоризонта! Не можех да повярвам, че ще се ангажирам с един мъж за цял живот. Мъж, когото не познавах, когото веднъж зърнах между две врати и който щеше да стане баща на децата ми. Какъв ще бъде - мил, нежен, внимателен или лош, груб и агресивен? Нищо не знаех, но това не ме смущаваше особено.

Зная, че на някой може да се стори странно, но е така: реакциите ми бяха следствие от моето възпитание и религия. Като силно вярваща мислех, че Аллах решава за мен. И аз му се доверих. В случай на неуспех нямаше да мога да се сърдя на никого освен на себе си и трябваше да се посветя на съпруга, който Аллах ми е избрал. За мен съпругът е като пъпеш, който купуваш на пазара: всички отвън са еднакви, но този, който си избрал, трябва да го срежеш и опиташ, за да разбереш вкусен ли е. Жамал ме иска за жена, тогава да ида при него с вяра в бъдещето.

В Арабия не се гледа с добро око на любовните истории. Думата "любов" е отречена, забранена е за произнасяне, тя е като прокажена. Споменаването й е непристойно и неморално. Даже да сме чували за празнуването на Свети Валентин на Запад и да знаехме за този празник на влюбените, и дума не можеше да става тук да се чества! Продажбата на червени рози на 14 февруари се практикува в Арабия, но само защото обичаят изисква ученичките да поднасят по една роза на учителките си в девическите училища.

Възпитана в тази традиция, как бих могла да помисля за любов, когато узнах, че ще се омъжвам? Любовта е чувство, което не познавам. Впрочем момичетата толкова рядко са в контакт с момчетата, че не виждам как и кога биха могли да възникнат подобни чувства.

В заключение: дълго подготвяното събитие ме устройваше.

* * *

Първоначално баща ми реши да организира годежа в нашия апартамент. За нас, мюсюлманите, годежът е важен етап, понеже става в присъствието на съдия, който скрепява бъдещия съюз чрез договор, потвърждава и заверява зестрата. По такъв начин юридически се урежда материалната страна на брака. Това е извънредно важно и от първостепенно значение за двете семейства.

За тази толкова тържествена среща аз обаче закъснях. Баща ми беше бесен. Но аз съм непоправима, сигурно съм родена да нарушавам правилата и да противореча на баща си... Заклевам се, че не съм закъсняла нарочно, фризьорката ме забави! Когато тичешком пристигнах вкъщи, баща ми вече ме бе обрекъл на адски мъки!

Съдията бе там. Всички само мен чакаха. Годеникът ми вече бе поставил на масата едно сребърно ковчеже, както го изисква традицията. Вътре имаше екземпляр от Корана, една гривна и колие от злато, диамантени обеци и следните ритуални неща: две сребърни монети, символизиращи единението, парфюми, небет шекер и стръкче кардамон. Опаковани в сребриста хартия, подаръците напомняха за миналите времена, когато семейството на съпруга е носело провизии и храна на младата двойка.

Всичко беше наред. Баща ми изглеждаше доволен от обрата на събитията. Гневът му се бе уталожил. След като приключиха формалностите, той даже се обърна към мен и ми проговори с известна нежност:

- Сега трябва да мислим за сватбата. Ще я организирам в един голям хотел. Искам величествен празник, за който да си спомняш!

6. НА ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ -

ПЪРВА ЖЕНИТБА

Три месеца изтекоха между годежа и сватбата ми с Жамал. Три лудешки месеца. Понесена като от вихър, всеки ден тичах от едно място на друго, за да подготвям и аз празненството си и бъдещия ми живот. Дни прекарах в избор на булчинската рокля, след което нанасях поправките, които смятах за нужни. Майка ми навсякъде присъстваше, тъй като дарбата й на шивачка и изисканият й вкус ми бяха крайно необходими. С часове стърчах пред огледалото, за да оправяме някоя гънка или дипла на воала. Посветихме доста време, но не съжалявах, тъй като в края на краищата роклята ми стана прекрасна. Не се уморявах да съзерцавам дългия шлейф, който се гънеше на преливащи се вълни върху килима в стаята ми.

Баща ми пожела величествена сватба и струва ми се, такава щеше да бъде, макар да трябваше да се преборя с някои от традициите. В зависимост от града, в Арабия церемониите на брачния ритуал са различни. Всеки град има своите обичаи и обикновено брачната двойка се подчинява. За мен спомените от детството бяха все още живи, много близки до Мека. Сърцето ми все още не бе напуснало каменната къща на дядо ми, където бях пораснала, и затова настоявах брачната ми церемония да бъде съгласно обичаите в този град. Загрижен да не засегне първенците на Джида, баща ми показа колебание. Но отстъпи, защото и той пазеше незаличими спомени от семейната къща, солидно изградена в сърцето на Светия град. Решавайки проблема, той усърдно се зае с подготовката на приема в един от големите хотели и трябва да призная, че добре се справи.

* * *

Преди поканените да започнат да пристигат, още веднъж проверих дали всичко е наред. Мъжете ще бъдат посрещани в една просторна зала на последния етаж на хотела, а жените ще бъдат настанени на терасата. Всеки да си знае мястото!

В Арабия всички празненства започват с появата на звездите, когато дневният пек отстъпва на нощната прохлада. Потопена в последните си мечти на девойка, наблюдавах Джида, която се разстилаше в здрача под краката ми. Сервитьорите внесоха първите отрупани с блюда сребърни подноси, които подреждаха на впечатляващи бюфети. За няколко минути купища приготвени ястия израснаха като пирамиди в четирите краища на терасата и на етажа на мъжете.

Очаквах съпруга си в един коридор и той не се забави. Взе ръката ми и крачейки по плътните килими, се отправихме към покрит с кадифе диван за задължителната снимка. Двадесет шаферки и шаферчета се разположиха в краката ни. Жените бяха поканени да присъстват на фотографирането, запечатващо нашия съюз, след което всички се върнаха по местата си под звуците на традиционната ориенталска музика.

Празненството трая цялата нощ. Абсолютен успех! Хапвахме крехко пилешко, деликатно запечено, сочни плодове, плуващи в захар и карамел сладкиши и танцувахме до премала... Това бе една фантастична нощ, за каквато си бях мечтала. При зазоряване, придружена от баща ми, отидох при съпруга си. Жамал ме очакваше в пищна американска лимузина, паркирана пред вратите на хотела. Шофьор с бели ръкавици бе на кормилото. Преди да се кача в колата, за последен път се обърнах към поканените, застанали на тротоара, за да им махна с ръка. Колата потегли.

Останалото са интимни подробности. Като мюсюлманка не мога и не желая да кажа нещо повече - би противоречало на принципите ми.

След брачната нощ съпругът ми и аз се настанихме в четиристаен апартамент в семейния дом на Жамал, който мама ми помогна да обзаведем.

* * *

Апартаментът ни не е много далеч от този на родителите ми. Ще мога да виждам семейството си често. Той е близо и до училището ми, така че след приключване на празненствата ежедневието влиза в правата си: аз съм омъжена пред Аллах и хората, но си оставам ученичка за учителите ми. Промяната в семейното положение не би трябвало да се отразява на учението ми - всички, в това число и мъжът ми, са съгласни. Мъжът ми ме насърчава да продължавам в тази насока! Но не е лесно да носиш две дини под една мишница... Странно е да отговаряш на въпроси на учителката, да изслушваш евентуалните й забележки, след което да превключиш на отговорностите на омъжена жена... Понякога си представях как срещам някоя от учителките ми в магазин или супермаркет. Какво ли бихме си казали?

- Пиле, тиквички...

- Много добре, но не забравяй, че той трябва да те препита по география, преди да седнете на масата! Бележките ти не са от най-блестящите...

- Зная, госпожо, но толкова работа имам у нас, за да се чувства мъжът ми комфортно!

- Не ми говори - моят също ми отнема цялото време...

Подобен въображаем разговор никак не ме забавляваше. Ако в действителност се случеше подобна среща, щеше да ми бъде доста неловко, защото наяве щеше да излезе чувството на потиснатост, което нарастваше у мен: никъде не се чувствах на мястото си, нито в училище, нито у дома, нито сред приятелките си и до мъжа ми, когото намирах въздържан и студен. Връзката ни в никакъв случай не бе пламенна. Имах усещането, че за него съм една чужденка, което бе учудващо предвид настоятелността му да се ожени за мен. Не знаех какво държание да имам с него. Дали не правя нещо прекалено? Или недостатъчно? Какво точно той изисква от мен? Не можех да си отговоря и това ме безпокоеше и пречеше на училищните ми занятия.

Моят случай не е единствен в Арабия, но за мен е уникален - много добре знаех. Аз бях единствената ученичка в лицея в Джида, която бе омъжена. По селата омъжените на моя възраст не се сблъскват със същите проблеми. Техният начин на живот не се променя след сватбата им. Запазват същите домашни дейности, а често продължават да живеят при родителите си, където съпругът им идва, за да се съберат. На село се живее в общност с широко отворени врати, периметърът на едните и другите се смесва в едно общо пространство, където младото момиче след брака си намира своите опорни точки. То вече няма да е дъщерята на Еди-кой-си, а жената на Този-друг и това е всичко; то продължава да живее както преди, преминавайки без сътресения от състоянието на подрастваща към това на жена, след това на майка. Училищни проблеми също не смущават селските девойки, което е тъжно да се констатира, тъй като неграмотността продължава и днес да бъде проблем от държавен характер.

Не е същото в градовете. Волю-неволю ходенето на училище задържа младата девойка в света на детството, в сферата на задължителното образование и във взаимоотношенията родители-деца, учители-ученици. Детето ученик получава, а не дава; то си остава обект, а не е субект. От мен се изискваха и двете неща и затова аз не знаех къде съм, не успявах да си намеря мястото.

В клас никога не говорех за съпруга си, стараех се да забравя семейното си положение, за да избегна всякакви въпроси и да не стана панаирджийска атракция. Не бе в характера ми да се свивам в черупката си, да се затварям. Чувствах се все по-зле и за да се утеша, все по-често проклинах родителите си и най-вече съпруга ми, че са ме докарали до това състояние!

Макар и да правех огромни усилия, не можех и не можех да свикна с живота си на омъжена. Мъжът ми за мен си оставаше човек, получил само правото да ме докосва. Всяка сутрин се насилвах да му се усмихна, когато той тръгваше стегнат в униформата си към адмиралтейството, където бе зачислен на служба, но сърцето ми не трепваше. Още по-лошо - изпитвах облекчение, когато се отдалечаваше. В такъв момент ми се щеше да върна девичата си безгрижност, да се забавлявам и танцувам, а вместо това трябваше да помъкна със себе си лошото настроение към училището, за да попадна в среда, която също ме тормозеше. Родителите ми настояваха да се изуча за лекар, без да се съобразяват както винаги с мнението ми. Призванието ми бе литературата и всичко свързано с артистичното. Медицината не ме влечеше, нямах нагласа за тази трудна наука. Но как да обясня и как да се изразя, без отново да ме упрекнат като вечната бунтарка? Освен това трябваше да съм благодарна на родителите си и на мъжа си, че ми се позволява да продължавам учението в колежа. Черупката, в която се бях завряла, ставаше нетърпимо тясна!

* * *

Докато се блъсках сред хаоса, който не можех да реша, едно неизбежно събитие се сгромоляса върху ми. Лекар потвърди, че съм бременна. В Арабия не се продават противозачатъчни и употребата им не се препоръчва до раждането на първото дете. Освен това и противоречи на семейната традиция. Следователно длъжна бях да родя първото дете на съпруга си! Новината не ме изпълни с възторг, но я приех. Най-много ме учуди, че Жамал също не преливаше от ентусиазъм, когато разбра, че ще става баща. Вярно, че не бе от експанзивните натури, но ми се щеше да покаже повече чувство. С равен глас каза, че това е много добра новина, че е щастлив, че се надява аз да съм доволна и че всичко ще мине добре. Мило, но кратичко. Трябваше стриктно да се придържам към поведението на мюсюлманка и да износвам мълчаливо детето си. Само че ще трябва да го нося със себе си в училище, за което никой не си даваше сметка.

Все пак няколко седмици преди да родя реших да не ходя повече на училище. Предупредих директорката за причината, като я помолих да бъде дискретна, и тя се съобрази. Не се срамувах от положението си, но и нямах желание да тръбя за предстоящото майчинство.

Бях точно на осемнадесет години, когато родих дъщеря си Рахав. Този вълнуващ момент ме накара да забравя тревогите. Няколко седмици бях във възхита от това малко късче живот, което обсеби цялото ми време, избавяйки ме от скуката. Когато дойде моментът да тръгна отново на училище, прекрасната Рахав се превърна в допълнително бреме, което сама трябваше да нося. Жамал обичаше малката си дъщеричка, но служебните му ангажименти не му позволяваха да се занимава с нея. Трябваше да поема отговорността да гледам сама детето си, да се уговарям да бъде пазено от баба си, докато съм на училище, след което да го храня, да го къпя и приспивам, да го милвам... Не виждах слънчев лъч, разкъсвана между учението, пазаруването и домакинството. Твърде тежък товар за осемнадесетгодишна! Много скоро духът ми се скърши. Вършех всичките си задължения, които все повече и повече ме мъчеха. Гаснех.