Първо издание превод Николай Анастасов

Жамал добре виждаше, че страдам. С времето и той стана мрачен и се затваряше във все по-тягостно мълчание. Тогава открих, че една стара сърдечна история го гризе и разяжда семейния ни живот. Семейството му се надявало, че женитбата ни ще го извади от неговата потиснатост, но нищо подобно не се случи. Вечерите ни бяха скучни, прекарвахме ги седнали пред телевизионния екран, а в петък трябваше да посещаваме семейството на Жамал с бебето. За него тези петъчни дни бяха единствените мигове на отмора и удоволствие. Въпреки че бяха по задължение, като възпитана мюсюлманка аз следвах покорно съпруга си, без да възразявам.

Членовете на новото ми семейство ме намираха мрачна. Сестрите на Жамал, обсипали ме с толкова похвали, не можеха да ме познаят. Безпокояха се за здравето ми - толкова им изглеждах тъжна, отсъстваща и уморена. Разубеждавах ги и същевременно се косях от яд, че минавам за личност с кисела физиономия, че не мога да им кажа истината: "Скучно ми е! Умирам от скука! Брат ви ме отегчава, училището ми е втръснало, всичко ме дразни!"

Ей това ми се искаше да изкрещя на околните загрижени физиономии, това би ми доставило удоволствие, но за съжаление не е прието. Мюсюлманската жена е длъжна да се подчинява на мъжа си. Хубав принцип, с който се съгласявам, макар да ми е мъчително. Аллах е пожелал да съм търпелива. Лошото е, че не ми бе по сърце да прилагам тези висши принципи в ежедневието си. Не бях "неприятна" към съпруга си, но не бях и приятна, когато отказвах задълженията си, а той ме упрекваше.

За да разнообразя малко живота си, помолих Жамал да ми купи касети, всякакви касети. Той не обичаше много музика, особено ритмите, които допадаха на мен, но задоволи искането ми. Тогава потъвах сред най-новите мелодии, както когато бях дете и скришом слушах радио "Монте Карло". Нерядко, връщайки се от работа, мъжът ми ме е заварвал да танцувам като бясна пред огледалото. Не му се харесваше, ядосваше се и подхвърляше: "Само това ли имаш да правиш?"

Ами да, само това имах да правя, защото всичко друго ми е втръснало, освен дъщеря ми! Но се въздържах да му го кажа. Смирено веднага спирах музиката.

* * *

Живяхме така криво-ляво няколко месеца, докато една вечер, слушайки пак някаква касета със слушалки на главата, Жамал дълго ме гледа, без нищо да каже. Не ми направи никаква забележка, взе вестника си и полека се отпусна в един фотьойл. Това демонстративно спокойствие бе необичайно. Спрях касетофона, свалих слушалките и седнах срещу него. Той свали вестника си и ме загледа втренчено:

Гръм от ясно небе ме порази. Явно беше, че се задава развод. Неспособна да промълвя дума, останах със зяпнала уста, дъхът ми спря. Тази мисъл би трябвало да ме зарадва, да ми подейства като избавление: ще възвърна свободата си, край на семейните тегоби. Самият Жамал ми предоставя тази свобода, но... аз не я желаех повече!

Изглежда парадоксално, но аз отдавна предвиждах подобен сблъсък между чувствата и възпитанието ми, между радостта от свободата и срама от хорските одумки. Защото проблемът бе точно там. В главата ми стана късо съединение.

Разбира се, че перспективата да стана отново безгрижно момиче, каквато бях, ме радваше. Но ще се наложат обяснения, ще трябва да доказвам причините, за да се приемат в обкръжението ми. Разведена жена с дете на ръцете е като черна овца. Ужас! Бях нещастна с Жамал, но трябваше да си нося кръста. Пропъждайки ме, мъжът ми ме осъди. Пред всички той ще ме сочи като лоша съпруга, обрича ме на изгнание в обществото ни. Какво ще стане сега с мен? Как ще обясня този провал на баща си? Той прие моя брак под натиск, против волята си. Този разрив ще му даде право, ще потвърди неговите убеждения, без да го удовлетвори, само ще подсили съжаленията му и гнева му, че се е оставил да бъде манипулиран, че не е отстоял решението си, което сега го принуждава пред очите на познати и непознати да приеме едно разделено от мъжа си момиче.

Такива мисли кръжеха из главата ми, докато Жамал отново се потопи в четене на вестника си, подръпвайки с лявата си ръка брадичката. Изглеждаше учуден, когато с пресипнал глас го попитах:

- Но защо?

Вдигайки очи, без да повишава тон, ми обясни:

- Защото ми омръзна да живея с жена дете, с едно повърхностно и незряло момиче. Ти не си пораснала. Имам чувството, че живея с по-малка сестра, а не с майка на детето ми. Характерът ти е такъв, времето нищо няма да промени. Затова да спрем сега, преди да е станало твърде късно.

Разсъжденията му бяха тежки и до известна степен правдиви, но ми бе трудно да преглътна своята незрялост. Имах желание да му напомня, че не съм го молила да иска ръката ми, че именно той положи доста усилия да ме измъкне от баща ми. Вярно е, че искайки да сключи брак с едно едва зърнато момиче, мъжът поема огромен риск! Това е сериозна несправедливост на мюсюлманската традиция! Жамал изобщо не ме познаваше, когато ме пожела на всяка цена. Но той би могъл да размисли, че по онова време бях още дете. Беше се доверил на сестрите си, че детето е очарователно и весело, случай, който не е за изпускане!

Не се опитах да преговарям. В тогавашното си държание днес съзирам протест срещу онова, от което ме бяха лишили, нещо като вик за помощ, търсене на радост в живота, отхвърляне на потискащата ме скука, но в онзи миг нямах желание да се защитавам и да се оправдавам. Знаех, че това няма да ме доведе до нищо. Все пак зададох класическия въпрос, знаейки предварително отговора:

- Добре ли размисли?

Очакваният отговор падна върху ми като нож на гилотина:

- Много добре и безвъзвратно. Връщаш се у вас. По-късно ще уредя въпроса с баща ти.

Изпъдена. Безпощадно изгонена! Само трябваше да стегна куфарите си. Жамал даже не ми отпусна необходимото време да организирам тръгването си. Преди още да го попитам, той уточни:

- Веднага прибирай багажа си. Щом си готова, ще те закарам с колата при родителите ти.

Помислих за дъщеря ни.

- А Рахаф?

- Ще я вземеш със себе си. По-късно ще взема решение и за нея. Не се бави!

Казвайки това, Жамал отиде в стаята ни да се преоблече.

Останала сама, дълго се взирах в телефона, преди да се обадя на майка ми. Не знаех как да й обясня положението. Все пак не биваше да се бавя, защото чувах, че Жамал приключва с тоалета си. Бавно набрах номера.

Майка ми мълчаливо изслуша разказа ми. Реакцията й ме учуди и окуражи. Вместо упреците, които очаквах, тя почти изглеждаше доволна, че се връщам в бащиния дом:

- Идвай си бързо, момичето ми, всичко ще се оправи, няма лошо. Ще предупредя баща ти и ще приготвя стаята за теб и Рахаф.

7. МАЙКА МИ, МОЯТА ПРИЯТЕЛКА

По пътя за дома на родителите ми Жамал не произнесе нито дума. Вторачил се в кормилото, избягваше да ме погледне. Единствено Рахаф нарушаваше мълчанието с бърборенето си. Много бе малка, за да разбере какво става. Просто й казах, че отиваме за няколко дни при баба й, и тази перспектива, изглежда, й допадаше. Горкото дете. Да знаеше истината, че животът ни рухва... Защото не си правех илюзии, давах си сметка, че този разрив ще бъде последван от нещо друго, по-голямо. Боях се, че раздялата може да се превърне в окончателна, и се питах наистина ли съм лоша съпруга и майка? Изгонена, изпаднала в немилост и опозорена: това ми предстоеше да приема без възражения. Вече дори не се и бунтувах. За момента последиците ме занимаваха много повече от причините. Животът ми бе разбит. Бях унизена и отсега нататък няма да мога да погледна в очи родителите си. Бунтарски настроеното момиче, което обичаше да възразява на баща си, днес трепери при мисълта да го срещне. Предчувствах, че моят провал ще го съсипе и че ще ме накара да си платя.

Пристигайки пред дома на родителите ми, Жамал свали на тротоара двата куфара, в които набързо бях прибрала дрехите ни, и тръгна обратно, без даже да погледне дъщеря си.

Щом се появих на прага, майка ми дойде към мен с отворени обятия и ме притисна до гърдите си. Този път вълнението ме задави и аз се разплаках. С горещи сълзи. Не се и опитвах да спра, дори изпитвах странно облекчение... Сестрите ми дотичаха и на свой ред се разхълцаха.

Мама бе приготвила момичешката ми обител, която не трябваше да напускам толкова рано. Снимките на любимите певци още висяха по стените. Майка ми и сестрите започнаха да вадят нещата от куфарите и да ги подреждат в шкафовете, като ми казваха кое къде слагат. Не ги чувах, все едно ми бе, далече бях...

Пиех чай с майка ми, когато баща ми се върна от работа. Приближи се усмихнат до мен и нежно ме потупа по рамото. Нямаше упреци и обвинения, но се виждаше, че не се чувства добре, че историята, която му поднесох, е трудно поносима, но се стараеше да се държи.

През следващите дни настроението бе тягостно. Отношенията с баща ми бяха любезни, но подчертано ограничени. Без да се разпростира върху случая, с половин уста майка ми каза, че е потиснат. Той, който никога не е бил общителен, се затвори още повече в себе си. Избягваше приемите, семейните чествания от страх някой да не го попита: "Какво става с Раня?"

Раня ли? За съдбата й той не береше грижа. Занимаваха го само неговите чувства. Беше ранен, със засегнато честолюбие. Изгонена дъщеря... Какъв позор пред приятелите! Как да им обясни случилото се? Ето това бе единственото, което го занимаваше. Баща ми подозираше, че нещо в семейния ни живот понакуцва и че вината не е само моя. Той проумя това в деня, когато Жамал му каза, за да ме засегне, че не умея да готвя, което не отговаряше на истината! Но сега въпросът бе другаде: условията са без значение, важни са последствията - че съм прогонена от мъжа си, а това поставяше в неблагоприятна светлина баща ми.

Майка ми също не беше в по-добра позиция пред приятелките си. Когато й идваха на гости, тя избягваше да говори за мен. Въпреки че всички жадуваха да научат нещо повече, за да ми съчувстват и да посъберат някоя и друга клюка за следващия чай...

С всеки изминал ден се обвинявах все повече. Проклинах се, че съм направила родителите си нещастни, че лиших майка ми от нейните приеми и вечеринки, които тя толкова обичаше и които сега баща ми й забраняваше! Убедена бях, че и братята и сестрите ми също страдат от тази потискаща атмосфера. Струваше ми се, че вече никой не се смее у дома, като че ли смъртта се е настанила и че всичко това е благодарение на мен и че сега се чака само едно: Жамал да се обади, да дойде и да ме потърси.

Затварях се в стаята си, за да размишлявам. Започнах да водя дневник, на чиито страници изливах мъката си. Все едни и същи спомени претаках, упреквайки се за еди-какво си поведение или еди-каква си дума, чувствах се виновна, глупава, ненужна, провалила живота на всичките ми близки хора...

Седмиците се нижеха, докато накрая изпаднах в тотално разстройство. Не се хранех добре, налегна ме главоболие, слабеех видимо. Дебнех на прозореца дали Жамал няма да се появи. Нощем будувах, взирайки се да открия колата му сред сноповете фарове, които кръстосваха долу улицата. Не можех да спя. Сутрин на закуска изтощена дремех пред чашата чай.

Майка ми сериозно започна да се тревожи от потиснатото ми състояние, което се влошаваше от ден на ден. Предлагаше ми да ангажирам с нещо мислите си, да се върна към занятията си. За жалост нямах влечение към нищо и в това бе същността на заболяването ми.

След два месеца мълчание Жамал даде признаци на живот. Появи се у нас. Помислих, че е дошъл да ме отведе. Но всъщност взе само Рахаф със себе си. Все пак бе някаква крачка и бях уверена, че скоро и аз ще се върна в апартамента ни. Прегърнала тази надежда, се изпълних с щастие. Цялата къща се оживи, облекчена, че проблемът ще се уреди.

Уви, дните минаваха, без нещо да се случи. Жамал не дойде повече. Телефонирах му, умолявах го да вземе решение. Поднасях му извиненията си, заклевах се, че ще изпълнявам всичките му желания, само да ме вземе отново и аз да намеря покой. Неизменният отговор беше:

- Ще помисля, ще видя.

Няколко дни по-късно, докато си почивах, отвън се позвъни. Отвори малкият ми брат Ала. Чух го да говори. Отидох да видя кой е посетителят, но в този момент Ала затвори вратата. Видях, че бързешком скрива някаква хартия в джоба си. Попитах го:

- Кой беше?

Леко смутен, отговори:

- Жамал, искаше да види татко.

- А листа, който скри?

- Нищо...

Не повярвах, настоявах, заплашвах го, докато Ала не ми го подаде. Разгръщайки го, една дума изникна пред погледа ми: "развод"!

Без да разсъждавам и без да се загърна, изтичах на улицата. Настигнах Жамал, хванах го за яката, разтърсвайки го:

- Защо направи това?

В този миг пристигнаха брат ми и чичо ми Фарид. Опитваха се да ме спрат, да ме успокоят. Внезапно всичко около мен се преобърна и потъна в мъгла, припаднах. Жамал изтича към колата си и изчезна. Откараха ме в болница, където лекарите констатираха кръвоизлив в мозъка, който ще остави трайни следи... Нима ще бъда жертва на епилептични припадъци?

След този случай изпаднах в тежка депресия. Майка ми щеше да направи всичко, за да ме извади от нея.

Ако нещата се бяха развили нормално, трябваше вече да съм се записала в университета да следвам медицина със специалност рентгенология. Родителите и учителите ми бяха избрали това поприще за мен. Но шокът от развода и преместването, усложненията, пребиваването ми в болница, възстановителният период объркаха всичките ми планове. Не се бях погрижила за нищо, а и никой от близките ми не бе помислил за записването. Учебната година бе започнала без мен, което повлия зле на духа ми, въпреки че лекарите считаха, че е по-добре за състоянието ми да не се натоварвам с лекции.

Пониженото ми настроение и наложеното бездействие имаха неочаквана положителна страна: сближих се с майка ми. Двете дълго разговаряхме в стаята ми или в салона, което преди не се беше случвало. Сякаш помежду ни премина ток! Взаимоотношенията ни укрепнаха, станахме приятелки, а след време даже съучастнички. За тази близост трябваше да чакам почти двадесет години!

За да се опита да ме извади от потиснатостта ми, мама започна малко по малко да споделя за своите страдания, разочарования и брачни огорчения. До този момент никога не съм допускала, че тази горделива, студена, корава и решителна жена може да е била нещастна. Надянатата на лицето й маска успешно е скривала отчаянието й. За пръв път ми довери, че в мен преоткрива собствената си съдба, че мълчаливо е страдала от нетолерантността и властното поведение на баща ми, че непрекъснато е свеждала глава и потискала гордостта си, без да се оплаква, защото е казано, че мъжът е всемогъщ. Единствено в работата майка ми намирала спасение и надежда. Там вече можела да изяви личността си, да запази честолюбието си, отказвайки да живее като робиня или прислужница, която събира трохите под масата... Като ме гледаше такава неуравновесена и блуждаеща, тя ми разкриваше своите тайни, за да намеря своя път и да не губя надежда.

Знаех че семейството на майка ми, по произход от Индия, бе дошло в Арабия от север след продължително пътуване. Мама говори урду - език, произлизащ от хинди, смесен с персийски, на който ме бе научила от съвсем малка. Говорех го свободно, но до този ден не виждах необходимостта от него. Сега проумях, че чрез своя език майка ми ми беше предала едно културно наследство, своята открадната идентичност, своето минало, което бяха презрели, игнорирали, потъпкали.

- Аз също съм страдала, момичето ми. Много! Родителите ми и дедите ми са били смели хора. Трябвало е да се сражават жестоко, докато пристигнат тук. Но моето семейство бе доста по-бедно от това на баща ти. И те ми дадоха да го разбера, без да ме жалят. Винаги са ме смятали за нещо "по-долно". Имах късмет, че съм хубава, ако ли не...

В това жестоко признание прозрях цялата гордост на майка ми. Години наред нищо не е споделяла. Тази горчивина никога не е изчезвала, от нея е черпила сили да се държи, да се изгради вътрешно. Така бе построила своята крепостна стена пред една общност, която я е пренебрегвала.

Мама седеше срещу мен с гръб към прозореца, почти в профил. Гледах я както никога досега. Фините черти на лицето й се подчертаваха от огрял я слънчев лъч. Красива е! Това я е спасило, макар да са й липсвали душевният покой и светлината. Посланието, което днес ми отправи, бе: да не приемам безусловното опекунство на съпруга; да бъда личност, да престана да се самообвинявам за развода; да намеря като нея силата да се отърся, за да съществувам. И ми каза още:

- Благодарение на занаята, който упражнявам, смея да се гледам в огледалото! Когато открих шивашкото си ателие, баща ти съзираше само финансовата страна, единственото, от което разбира. А аз творя модели! Осъществяването им ми носи нещо повече от няколко риала: тази работа носи моя почерк, тя е моето утвърждаване, осигурява материалната ми самостоятелност, но в известна степен и интелектуалната. В последна сметка не съм само сянката на Яхия ал-Баз. Аз съм Навал! Аз съществувам! Вярвай ми, чрез работата жената се освобождава, това е единственият й начин да се спаси от робията, да не позволи превръщането си в безмозъчно животно. Работи, Раня, умолявам те! Работи, за да освободиш ума си, да откриеш себе си!

Новите взаимоотношения с майка ми помогнаха да преодолея кризата. Тя ме убеждаваше, доказваше ми, че не съм единствената, която се чувства угнетена.

Един ден сподели как побеснявала, защото години наред не можела да се пребори с баща ми как да организира приемите си по свой начин. Той винаги се противопоставял и тя трябвало да се сражава, за да получи разрешение за някои от своите прищевки. Майка ми мечтаела за къща във вечен кипеж, кънтяща от викове, смехове, песни... всичко, което баща ми ненавиждал. Слушайки я, си представях какъв би бил животът ми с Жамал и започвах да мисля, че разводът ми има и някои добри страни.

Все пак не можех да не се питам защо отхвърлената от мъжа си жена автоматически бива отхвърлена от обществото. Защо разведеният мъж може да води нормален живот? Защо никой не осъжда строго мъжа? Постепенно си внуших да престана да се самобичувам. В края на краищата не беше само моя вината.

Така бавно-бавно изкачвах своята стръмнина, когато най-после Жамал върна дъщеря ми у дома. Оттогава по негласно споразумение се редувахме кой колко време да гледа детето.

Да си върна даже отчасти Рахаф бе голямо щастие за мен и мама. Нейното присъствие ме мотивираше, възвърна ми вкуса към живота. Обмислях нови проекти. Но преди всичко трябваше да продължа с учението. Исках да поема изцяло отговорността за дъщеря ми в бъдеще, да имам истинска работа и достойно обществено положение. Не биваше да пропусна влизането ми в университета. Най-напред трябваше да се решат някои организационни проблеми. Факултетът по рентгенология се намира на двадесет километра от Мека или на стотина от Джида. Следователно трябваше да потърся пансион. Кой ще се грижи за Рахаф? Решихме детето да остане в нашия дом, където мама и сестрите ми ще се грижат за него. Нямах друг избор.

* * *

На двадесет години бях, но в деня на постъпването ми в университета се вълнувах като малко момиче. Мачках нервно забрадката си, докато обхождах с поглед заобикалящата ме среда.

Съвместният живот ми поднесе добри изненади, настроението ми се подобри. Малката ни групичка бързо се спои, станахме съпричастни една към друга, щастливи, че сме там. Колегиалният дух ми доставяше огромно удоволствие. Мислите ми се освежаваха сред луд смях, прогонвах лошите спомени, живеех с настоящето и предвкусвах бъдещето! Вече можеше да се каже, че съм поела с твърда ръка ежедневието си, защото открих отново предишната си енергия и това веднага се усети на етажа. Лидер по душа, много скоро аз оглавих групата ни, към което самите момичета ме подтикнаха. Надзирателката ни бе очарована и дори започна да се присъединява към нашите сбирки. Тя бе една мила жена, достолепна египтянка. Загубила рано съпруга си, сама с две деца на ръце, решила да напусне родината си, за да потърси работа и нов живот другаде. Виждаше се, че й е приятно да се отпусне с нас. Понякога моите действия я подлудяваха, но прехапваше устни...

Веднъж реших да се справя с проблема с душовете. Всъщност имахме кранове и санитарни оборудвания навсякъде по етажа, но поради техническа причина водата не се качваше на третия етаж и бяхме принудени да пълним кофи, канчета и кани от долните етажи, за да разполагаме с вода. За готвенето бе мъчително, но за къпането бе непоносимо - истинска гимнастика. Водата се разливаше навсякъде, след това трябваше да се бърше... И тъй като ми писна от тези неудобства, намерих решение, което начаса споделих със съквартирантките си:

- Навън е топло, пред помещението има маркучи за поливане, най-добре ще е там да се къпем!

Момичетата се ужасиха:

- В градината, долу? Голи пред всички? Ти направо си луда!

- Защо не? Само ние сме, момчета няма! Какво като се видим голи една друга?

Но седемте момичета се скупчиха и яростно се загърнаха в покривалата си:

- И дума да не става!

Олеле! Каква я свърших! Докоснах едно слабо място: отношението към тялото ни, към голотата ни, към нашата прекомерна свенливост! Този път момичетата не ме последваха, противопоставиха ми се, направо бяха шокирани. Аз обаче си настоявах на своето, ден не минаваше да не ги убеждавам. Предложих им да се къпем с по една лека туника. Не е удобно, но е изпълнимо. И това не бе достатъчно да ги убеди, макар да им допадна. Проблемът явно е в мисленето! Всичко, свързано пряко или косвено със секса, е табу за арабската жена; същото важи и за момчетата. Достатъчно бе човек да види как студентките се скупчват и глупашки се смеят, когато видят две кучета или две котки да се съвкупяват в градината, за да разбере за какво става дума...

Това, което им предложих, противоречеше на възпитанието и културата им. Внушавано им бе да не показват тялото си и тези млади момичета направо се срамуваха от него, криеха го като някакво позорно петно. Обяснявах им, че нашето тяло е красиво, здраво, че то трябва да живее, да се движи и диша, но приказките ми не минаваха. Пред такава съпротива накрая заявих, че отивам да се изкъпя в градината и че ги каня да дойдат и видят, че така е много по-удобно, отколкото да се поливаш с кана. След това грабнах хавлиена кърпа и сапун и слязох.

Едва стигнала до партера, чух тропот и бурен смях по стълбището. Не само седемте, но и всичките пансионерки от третия етаж идваха да присъстват на изключителния спектакъл на къпане на открито и пред хора. Хващайки маркуча, забелязах, че някои момичета са взели със себе си кърпи и сапуни, но се колебаят. Сапунисвайки се от главата до петите, доколкото е възможно с една лека тъкан отгоре ми, им подхвърлях със смях:

- Толкова е хубаво! Много по-добре отколкото горе!

Тогава видях как друга студентка се съблича, после трета и скоро всички пищяхме от удоволствие, обливайки се със струите от маркуча пред уплашения поглед на надзирателката ни, която не знаеше да ръкопляска ли или да изтича да вдигне под тревога управата на университета. В последна сметка се спря на първото и оттогава започна да ме нарича "цветето", което се полива. Това прозвище ми остана.

След прибирането в стаята започнаха оживени коментари. Приятелките ми бяха очаровани. Пееха, шегуваха се, напълно забравили колебанията си. Този душ на открито ги освободи от задръжките. Бях щастлива заради тях и, признавам, изпитвах някакво странно чувство за свобода, за победа.

Къпането в градината стана нещо обикновено, дори зачести. Когато им предложих тази идея, в началото я намериха глупава и ги изплаши - на някои им се струваше, че ще сменят кожата си, че преживяват опасна метаморфоза, а сега заедно започнахме да се обливаме с вода пред самата сграда. Тази практика не остана незабелязана. Слухът бързо обиколи университетското градче и стигна до директорката. Тя не се противопостави. Това й спестяваше усилието да обяснява постоянната липса на вода в тръбите. Ползата беше за всички. Но името Раня ал-Баз - смутителката на реда, се запечата в ума й. Знаеше, че аз съм в основата на въпросното начинание, и независимо че го бе приела, ме включи в списъка на момичетата, които трябва да се наблюдават от по-близо...