Първо издание превод Николай Анастасов



страница8/11
Дата24.07.2016
Размер1.48 Mb.
#3436
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Съвсем справедливо, понеже скоро щях да отворя втори фронт с много по-тежки последици. Става дума за фереджето.

По съображения за сигурност дирекцията на факултета реши да издаде на всяка студентка пропуск, върху който да има фотография с открито лице, което предизвика вълна от гняв. Това, което най-много ме учуди, е, че самите момичета възроптаха срещу тази мярка, защото противоречала на традициите. Те не само отказваха да се снимат, но отхвърляха и идеята за карта за самоличност! Тук вече не можех да бъда с тях.

Познавайки въздействието, което имам над приятелките ми, директорката се обърна към мен за помощ да ги убедя в необходимостта от този документ.

Носенето на фереджето го разбирам и приемам; това е част от традициите и историята ни. Не виждам причина, поради която арабката трябва да се откаже. Същевременно трябва да се държи сметка за еволюцията на нашето общество, за необходимостта да се приспособяваме към обстоятелствата. В Арабия терористичните заплахи са реалност. Така че безотговорно е да отхвърляш мерките за сигурност! Само че момичетата не искаха и да чуят. Напразно им втълпявах, че нашите ръководни дейци - същите, които пазят свещения Черен камък в Мека (Кааба), са тези, които изискват новата мярка! Те си знаеха своето: никаква снимка без фередже, даже по-добре въобще да няма снимка. В този случай заключих, че не саудитските управници са закостенелите пазители на традициите, а народът. Съзнавах, че не е безопасно да се прави опит за промяна на манталитета! Приятелките ми по стая ме ценяха, но битката, която предприех, им изглеждаше подозрителна. Те отказваха да вникнат в същината, виждаха само посегателство на вярата им там, където имаше единствено грижа за тяхната безопасност.

Обсъжданията ни по въпроса бяха остри. Трябваше внимателно да се аргументирам, без да шокирам или предизвиквам. Не беше лесно, но малко по малко напредвах. В ректората бяха категорични: документът е задължителен! Който откаже да се подчини на нарежданията, ще бъде изключен. Битката ми прие педагогически характер, което ме амбицира още повече. Болно ми беше да гледам момичетата, задушени в примката на сковаващите ги, трудно разбираеми за напредничавия човек догми.

Няколко дни по-късно, когато напрежението около пропуските още не бе стихнало и аз не бях далече от мисълта да се откажа, един от отговорниците по сигурността в деканата ми подхвърли с лукава усмивка:

- Ти си най-хубавата!

Сепнах се от неуместната реплика.

- Откъде знаеш? Та ние винаги сме забулени!

- Разгледах всички снимки...

Мисълта, че тези мъже са се нахвърлили върху фотографиите ни, сравнявайки физиономиите, ми бе непоносима. Нищо не му отвърнах, но си казах в себе си, че понякога фереджето върши добра работа.

Друга случка отново ме сблъска със служител по сигурността. За да се обадя по телефона, трябваше да изляза от сградата, понеже за мобилните телефони нямаше обхват. Телефонната кабина е поставена точно зад пазача и ние трябваше да се легитимираме. Само че пазачите започнаха да ни тормозят: въпреки размахваните под носа им пропуски те даваха разрешение за излизане и влизане на когото им скимне. Така един ден ми се забрани да изляза, докато току-що бе разрешено на друго момиче. Веднага схванах играта, че за да получи зелена улица, девойката бе пофлиртувала с пазача, но на мен такива не минаваха! Казах му го в очите, но той злобно ми препречи пътя. Тонът се повиши и бясна от яд, директно изтичах в дирекцията.

Наказанията последваха незабавно. Пазачите знаеха на кого ги дължат и отмъстителността им прие нов израз. На сутринта една от приятелките ми ме предупреди:

- Видя ли отвън оградата на общежитието?

- Не, защо?

- Иди и виж!

Леко обезпокоена, изтичах до стената. Още отдалече видях за какво става дума. Името ми бе изписано на няколко места, придружено от мръсни думи. Изпитах погнуса, тези мръсотии ме засегнаха, въпреки че знаех, че хората, които са ги надраскали, са тъпи грубияни. Много е тежко за една млада жена да се види така охулена с обидни думи пред очите на всички. Изтичах в стаята си и разплакана, се хвърлих върху леглото. Каква несправедливост, каква мерзост! Приятелките ми ме успокояваха; те вече знаеха. Цялото студентско градче - също. От сполетялата ме известност на драго сърце бих се отказала! Призляваше ми дали директорката няма да се разгневи... Но не стана така. Вярно е, че ме държаха под око заради някои бунтарски прояви, но същевременно шефката на факултета заяви на всеослушание, че випускът, към който се числя, е най-добрият от дълги години. Едното богато компенсираше другото! Вярно е, че по време на занятия не се проявявах толкова, колкото в общежитието, но колективното чувство на радост надделя и аз бях поласкана от високата оценка, дадена на випуска. Така се възползвах от сериозния климат в курса, за да си изградя добро име и в моята група. За щастие обкръжението ми бе добро и приятелките симпатични, защото продължавах да се питам какво правя тук, в рентгенологията...

Да си осигуря свобода чрез работа, както ме съветваше майка ми, с това бях съгласна. Това бе основанието, за което се вкопчвах. Само че трябваше да полагам огромни усилия, да овладявам знания, които не ме вдъхновяваха. Предпочитанията ми клоняха към литературата. Дълго време прекарвах в стаята си да съчинявам стихове и къси текстове. Убедена бях, че развитието ми е в тази посока, а ето че съм се захванала с рентгенология и трябва да се мъча да стигна до края. Нямах никакво желание и влечение, а разговорът, който един ден чух между двама преподаватели, съвсем ме обезсърчи.

Както повечето от професорите ни, те бяха индийци и като останалите си сънародници привлечени тук единствено от доброто заплащане. Иначе нищо друго в страната ни не им харесваше.

Двамата мъже разговаряха близо до мен на урду, без да се притесняват. Откъде да знаят, че разбирам перфектно езика на майка ми? Това, което чух, ме възмути, защото единият от професорите обясняваше на другия, скоро пристигнал:

- Не се престаравай! Студентките до една са бездарни и за какво ли да ги обучаваме, та после да ни вземат местата? Занимавай ги с по-простички неща, никой няма да забележи...

Техният разговор ме засегна, бе недопустим за хора на заплата в университета ни. Не можах да се стърпя и се намесих. Преподавателите бяха объркани, когато на техния език им казах:

- Поведението ви е възмутително, за което ще съобщя в деканата. Защото нямате право да говорите и да постъпвате така!

Речено-сторено и ето че директорката ме прие в кабинета си. Изслуша ме внимателно, отбеляза си имената на двамата професори и с една странна усмивка се обърна към мен:

- Благодаря, че ме уведоми. Ще повикам двамата преподаватели и ще им поискам обяснение. Но кажете, госпожице Ал-Баз, нищо ли не може да се случи във факултета, без вие да сте замесена в него? Същински гръмоотвод сте, привличате светкавиците...

Така си беше, длъжна съм да призная. Смутена промърморих:

- Да, госпожо, но то става случайно. Не го правя нарочно!

Директорката не изглеждаше убедена. Тръгнах си доволна, но с чувството, че май винаги се налага да нарушавам правилата...

От известно време с две от колежките ми редовно бягахме от час. Вместо на лекции ние взимахме такси и отивахме при една от братовчедките ми в Мека. Не бе редно, но ни даваше глътка въздух. Да се прекарва двадесет и четири часа във факултета е уморително! От време на време имах нужда от други гледки, други лица и тогава ми се щеше да се отпусна, да побъбря с двете ми приятелки в Мека. Случвало ни се е да прекараме нощта при братовчедката и да се върнем във факултета чак сутринта, което строго се забраняваше на пансионерките. Добре че надзирателката бе благоразположена към нас и си затваряше очите за лудориите ни.

Всяка сряда вечер се връщах в Джида, където оставах до петък след обяд. Прекрасно беше да прекарам два дни със семейството си и най-вече с малката ми дъщеричка. Толкова ми липсваше Рахаф понякога, че една щура идея ми мина през ума: какво ли ще бъде, ако я взема със себе си в университетското градче? Първо обсъдих въпроса с момичетата от стаята: няма проблем! Дори перспективата да си играят на кукли ги очарова. Оставаше да поговоря с надзирателката ни, но и тук всичко мина успешно. Тя не само се съгласи Рахаф да спи с мен, но и срещу скромно възнаграждение прие да се грижи за момиченцето през деня, представяйки я на пазачите като свое дете. Отговорниците по безопасността нямаше да имат нищо против; една второразрядна служителка може да прави каквото иска с детето си, това не ги засяга.

Организацията бе гениална! Всяка вечер в паузата между преговора на преподавания материал всички глезехме и отрупвахме с ласки Рахаф. Осем майки само за нея! Да знаеше директорката, че пансионът е превърнат в детска ясла...

Живяхме си като семейство до края на втория семестър, но когато се върнах в Джида, баща ми съобщи, че следващата година няма да бъда в пансиона. Според него нелегалното присъствие на дъщеря ми в университетското градче не може да продължава. Един апартамент в къщата на дядо ми в Мека, където съм прекарала детските си години, е свободен. Ще се настаня там с дъщеря си. Чичо ми Хасан, когото толкова обичам, живее отгоре. Леля ми е съгласна да гледа детето, докато съм на лекции.

Да се окажа отново в старата гостоприемна и изпълнена със спомени къща, да бъда в близост до чичо ми и леля ми - това ме изпълваше с радост. Единствено мисълта, че ще се разделя с моя малък кръг приятелки от факултета, ме натъжаваше, но си давах сметка, че така ще е по-удобно за мен и главно за детето. Поне така си мислех.

* * *


Няколко седмици по-късно, когато пристигнах в обзаведения в партера на къщата ни апартамент, преоткрих прелестите на градината на моите детски игри, забравените аромати и шумове. Гледах Рахаф как широко кокори изумени очи. Жилището бе твърде голямо за нас, но бях доволна, защото тук поне нямаше да се налага да се къпя с маркуч - всичко работеше. Настъпи моментът да подредя моите и на дъщеря си дрехи и схванах, че за пръв път ще живея сама. Дали това усамотение няма да се превърне в бреме след известно време?

Доста хора се учудваха на положението ми: сама жена с дете, коя ли пък може да е тя? Душевно болна или отхвърлена от мъжа си и от семейството си развратница? Във всеки случай - жена със съмнително минало, от която трябва да се стои по-далече! Не си давах сметка, че ситуацията е нетипична за Саудитска Арабия...

Скоро установих, че ме смятат за опасна, въпреки че знаеха много добре коя съм, защото ме познаваха от момиче. Чичо ми и леля ми им бяха обяснили, че посещавам лекции на двадесет километра оттук и че е по-удобно да живея временно тук с дъщеря си, от която не искам да се отделям... Нищо не помагаше! Никой не вярваше и всички ме сочеха с пръст. Не очаквах такава реакция, мъчително беше. Добре че Хасан и жена му ме защитаваха. Без тях щеше да се прояви не само подозрение към мен, но и враждебност.

По този повод си дадох сметка за разстоянието, което ни отделя от Запада. Тук сама жена с дете трябва да потърси убежище сред семейството си и да не излага на показ провала си. Неприлично е! Дете с "един родител" няма шанс скоро да бъде прието в обществото. Но, от друга страна, в името на свещените принципи семейната общност е защитена. Не е ли това за предпочитане от гледна точка на възпитанието и душевното равновесие на детето, пък даже и на майката? Това са две различни схващания за обществото.

Що се отнася до мен, аз нямах избор, но съседите не го разбират. Затова се наложи да свикна да живея под неодобрителните им погледи! Факултетът достатъчно ме ангажираше, за да не обръщам внимание, но си представях какво ли си мислят, когато бившите ми съквартирантки от пансиона идват за някой празник и остават да спят у дома... За момичетата този апартамент бе неочаквана придобивка, която им позволяваше да се измъкват от време на време от учебната среда.

Този отрязък от моя живот продължи година. В Джида бе открит медицински факултет, където щях да продължа обучението си.

С Рахаф се върнахме в семейството ми.

8. ТЕЛЕВИЗИОННА ЗВЕЗДА

Отначало бях щастлива да се завърна в Джида. Пристигането ми внесе свеж полъх и за мама. Прекарвахме часове в разговори, разхождахме се из града с Рахаф. Взаимоотношенията ни коренно се промениха. Много дълго майка ми бе държала тайната си несподелена, сега се чувстваше облекчена. А нейната непривична досега към мен нежност направо ме трогваше. Гледах на бъдещето си по-спокойно. Даже престанах да си задавам въпроси относно сложната наука рентгенология!

Единствената сянка върху идилията ни хвърляше баща ми, който не споделяше нашия ентусиазъм. Новото разбирателство не му допадаше - бе все намръщен, раздразнителен, често неприятен в държанието си с внучката си. Това негово поведение ме наскърбяваше, защото както всички деца Рахаф изпитваше нужда от обич от мъжка страна, а дядо й редовно парираше нейните прояви. Още по-лошо, често й повтаряше, че му струва много скъпо... Намираше за ненормално да поема разходите й за храна, не преставаше да повтаря на майка ми, че детето е трябвало да остане да живее при баща си! Тъй като Жамал бе поискал развод, според баща ми той би трябвало да се грижи изцяло за дъщеря си, както обикновено правят бащите в подобни случаи.

Срамувах се заради баща ми, когато чувах тези подмятания. Като че ли една допълнителна чиния за моето момиче би могла да разклати семейния бюджет! Баща ми не обичаше внучката си и това бе обяснението, дори ако майка ми ме убеждаваше в противното. Повтаряше ми, че говори така, защото е обиден и ядосан на Жамал. Разбирах, че се старае да го оправдае. Но между нас нямаше наивници - сестрите и братята ми ме поддържаха. Обединихме се срещу баща ни, който се оказа в изолация. За нас той се превърна в чужденец. Един ден, когато Рахаф бе отишла при баща си, къщата сякаш опустя и всички помръкнахме. Баща ми не се стърпя и попита:

- Защо са ви потънали гемиите?

Отговорът изплющя като бич:

- Защото Рахаф ни липсва!

Татко прие удара и се обърна, без да каже дума. След няколко дни, вече прибрала се при нас, Рахаф гледаше някакъв анимационен филм по телевизията. Открехнах вратата на салона, за да се убедя, че не прави някаква пакост, и за голямо мое учудване я видях седнала на коленете на дядо си пред екрана. Баща ми нежно я галеше по косите. Полудях от радост! Това бе чуден момент: ако баща ми бе дистанциран от мен, поне да пощади внучката си! Домът отново възвърна оживлението си и аз щях да мога спокойно да подновя занятията си.

* * *


След като се прехвърлих в новооткрития факултет в Джида, открих друга среда - нищо общо с живота ми на приходяща в Мека. Нямаше "луди колежки" около мен. Много по-сериозният професионален и зрял общ тон ме заставиха да мисля, че трябва да се активизирам, напомняйки ми жестоко, че избраната професионална посока за мен ще бъде окончателна. Сякаш усетих с кожата си онова, което ме очаква, и изпаднах в паника. Какво правя в рентгенологията? Та това не е работа за мен! Нима възнамерявам да прекарам живота си зад рентгенов апарат, немислимо е. Мечтаех само за музика и поезия... Очерталата се перспектива ме отчайваше, но не виждах изход. Чувствах се притисната до стената. Все пак не можех нарочно да се оставя да бъда скъсана на изпитите... Нямаше да бъде почтено към близките ми, а и каква щеше да е ползата? Няма да имам диплома на рентгенолог, но няма да имам и нищо друго. Хубава работа!

Въпреки че ми костваше усилия, реших да тегля черта върху артистичните си амбиции, насилвайки се да проявя интерес към лекциите. Както се казва - когато нямаш това, което обичаш, заобичай онова, което имаш. Стараех се да си внуша кураж, но това самозалъгване не ме успокояваше. Когато се прибирах у дома, не записките от лекциите отварях да препрочета, нито учебниците по медицина, а бързах да взема училищната си тетрадка, където перото ми тичаше от години. Тук бе щастието ми: карах думите да говорят, вдъхвах им живот... Можех с часове да съчинявам!

Твърде скоро сериозни здравословни проблеми ме отказаха и от лекциите, и от поетичните ми увлечения. Припадъците, относително редки и невинни досега, зачестиха и отровиха живота ми. Вече по всяко време и без предупредителен знак можех да загубя съзнание, разтърсвана от жестоки гърчове.

За пръв път това ми се случи на закуска. Усетих главозамайване, след това черен мрак ме погълна. Като дойдох в съзнание, видях лицата на майка ми и на сестрите ми над мен. Прочетох безпокойство в погледите им. Нямах понятие какво се е случило с мен. Мокрейки лицето ми с хладка вода, майка ми ми разказа. Консултирахме се с лекар, който постави диагнозата епилепсия - резултат от мозъчния кръвоизлив, получен след разрива ми с Жамал. Как да не свържа бившия си съпруг със страданието ми? Обвинявах го, проклинах го...

Видял потреса и отчаянието ми, лекарят се опита да ме успокои:

- Не се тревожете, може би се касае за единичен пристъп. Нищо не подсказва, че ще има и други...

За нещастие имаше и други. Много други.

Дни по-късно в университета отново загубих съзнание. Посред лекциите съм паднала като труп, крайниците ми се вдървили и тялото ми се разтърсвало от конвулсии, по устните ми избила пяна - и всичко това пред очите на ужасените ми колежки и преподаватели. Повикали бърза помощ.

Идваше ми да умра от срам. Чувствах се виновна за незнайно какъв грях и се разкъсвах от извинения. Баща ми дойде да ме вземе и да ме отведе вкъщи. Вечерта с родителите ми решихме да се подложа на сериозни изследвания.

Не помня колко пъти съм посещавала клиниките... Вместо да ме успокоят, диагнозите на лекарите ме подлудяваха, защото се разминаваха, противоречеха си: едни говореха за тумор, други виждаха наследствени причини, трети настояваха, че имам епилепсия. Докато чаках резултатите, бях разяждана от съмнения, страхове и безпокойства, понеже пристъпите зачестяваха и аз всеки път потъвах във все по-дълбоко отчаяние.

Не можех да се понасям. Мисълта, че съм се проснала на земята в безсъзнание пред очите на всички в курса ми, бе непоносима. Понеже знам, че съм хубава, и всички постоянно ми го повтаряха, гордостта ми бе сериозно засегната. Една хубава млада жена не може да се излага на такъв спектакъл, да се гърчи на земята като червей... Може да е глупаво, детинско, претенциозно, но аз се чувствах разнебитена от тези неразположения, случващи ми се пред хора. Смятах ги за излагащи ме, недостойни, те ме унижаваха и този психологически аспект ме сломяваше толкова, колкото и самата болест.

Духът ми отново изчезна. Точно когато се бях посъвзела, още веднъж се потопих в съмнения, бях смазана от ужасното чувство, че провалям живота на близките си, че им нося само неприятности. Колко пъти само по време на пристъпите ми баща ми ме е свалял на гръб до колата, за да ме закара до болницата... Като научих това, бях истински покрусена. С болно сърце, баща ми е могъл да получи удар от тези усилия! Помолих го да не прави така никога повече. Непоносимо ми беше, че ставам все по-зависима от семейството си, от приятелите.

Всички обаче бяха безкрайно мили с мен! Приятелките ми от факултета ме заобикаляха, бдейки над мен, и при най-малката тревога се втурваха на помощ. Преподавателите се показваха също благосклонни и внимателни, както и онези в Мека, когато имах същите проблеми. Директорката на университета, лекарка, даже ми предложи да се настаня при нея, за да следи за здравето ми. Нейното предложение ме трогна неимоверно, но аз предпочетох да остана при колежките си.

При тези болезнени обстоятелства най-доброто за мен си оставаше семейното обкръжение! Давайки си сметка, че усложнявам живота на всички, полагах огромни усилия да се показвам весела и усмихната. Никак не ми бе лесно, но се стараех да разсмивам домочадието, увеличавайки закачките, смехориите и шегите. Уви, никого не можех да заблудя, защото не бяха слепи и виждаха, че дълбоко в себе си съм нещастна и тъжна. Затова всеки се опитваше да ме ободри...

На първо място, един от съседите ни и приятел на родителите ми, Абу Султан, човек на възраст, ме възприе като своя дъщеря. Той бе говорител в саудитското радио и откакто откри моята склонност към литературата, между нас се създадоха отношения на дълбоко взаимно уважение. Виждайки ме веднъж да пиша в ученическата си тетрадка, развеселен, пожела да прочете написаното:

- Ама това е много хубаво! Ти имаш дарба да пишеш! Не знаех...

Общата ни слабост към хубавото четиво ни спои. Даже се превърна в нещо като ритуал - щом отивах да го посетя, той оставяше работата си, мърморейки:

- Пак ли идваш да ми задигнеш някоя книга...

Вярно е, че правех истински набези в библиотеката му до такава степен, че ми забрани да взимам повече от една книга наведнъж, знаейки, че няма да мога да се справя с два или три тома.

Болестта ми трогна този предан приятел. Идваше често да ме види, чудеше се какво да направи, за да ме разсее.

Веднъж пристигна с професионален магнетофон и текстовете, които бе прочел предната вечер по радиото. Застана пред мен и ми ги подаде:

- Хайде, Раня, да направим една игра! Все едно си на моето място, а аз ще те уча на тънкостите в занаята!

Така постепенно Абу Султан ме запозна с всички тайни, които трябва да владее добрият говорител. Учеше ме да дишам безшумно, да не изразходвам дъха си, докато не стигна края на фразата, да обръщам страниците безшумно пред микрофона, да не нося нито гривна или часовник по време на предаване, за да не вдигат шум при съприкосновение с масата, да се държа естествено.

Това сближаване с микрофона много ми допадна и колкото по-често Абу Султан ми повтаряше, че гласът ми е добър и дикцията превъзходна, толкова повече се пристрастявах към играта. Бях прилежна ученичка и това го радваше.

Скоро минахме към следваща фаза. Абу Султан предложи сама да си пиша текстовете, вместо да чета неговите. Малко се смутих:

- Текстове, но на каква тема?

- Каквото избереш! Опиши какво виждаш, какво чувстваш, какво ти минава през ума... Написаното в тетрадките ти е много добро!

Прикривайки се зад фалшива скромност, започнах да се кълна, че никога няма да мога, а фактически едва отишъл си моят приятел, и перото ми трескаво хукна по хартията. Така наченах първата си "статия". За следващата ни среща бях готова: като тема бях избрала възпитанието на момичетата в училищната среда.

Абу Султан обожаваше ролята си на учител, но в течение на срещите ни забелязах, че тонът започна да се променя от покровителствено бащински все повече към професионално строгия...

- Виждам, че момичето се превръща в жена!

Ами да, дори съм и майка!

Една вечер, докато разговарях с него в кабинета му, телефонът иззвъня. Позовавайки се на спешно задължение, Абу Султан ме помоли да вдигна слушалката и да кажа на обаждащия се да почака. Леко учудена, така и направих.

В действителност, както щях да науча по-късно, приятелят ми бе заложил зад гърба ми капан. Без нещо да ми споменава, потърсил съгласието на баща ми да постъпя в радиото, ако се удаде случай. Не минало без затруднения! Твърде скептичен и накрая без голям ентусиазъм, баща ми се съгласил с доводите на приятеля ни. Първи успех! След това Абу Султан се свързал с приятеля си Мохамед, сценарист, който работел за една саудитска радиостанция със седалище в Лондон. Преследвайки целта си, той помолил приятеля си да го потърси в точно определен час, когато знаел, че ще съм при него.

И ето ме да разговарям с Мохамед, докато Абу Султан си даваше вид на страшно зает с нещо друго... След няколко минути взе слушалката и чух да отговаря на събеседника си, гледайки ме с весело пламъче в очите:

- Това е дъщерята на мой приятел, имам я като свое дете... Да, така е, има много хубав глас! Разбира се, че трябва да работи в радиото, съгласен съм, но... като познавам баща й - само да му споменеш такова нещо и ще ти счупи главата!

Гласът на непознатия се извиси в слушалката, докато лицето на Абу Султан грееше. Живо заинтересован, провокиран от препятствието, Мохамед поиска непременно да се срещне и да разговаря с баща ми. Много по-интересно е, когато има забрана! Подреждаше се точно по сценария на нашия приятел, който прекрасно знаеше, че работата е в кърпа вързана, понеже баща ми вече е дал съгласие. Забележителна постановка! Седнала в креслото с широко отворени очи, не разбирах нищо, не си давах сметка какво ми се готви...


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич
chuzdiclasica -> Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница