Първо издание превод Николай Анастасов

Абу Султан затвори телефона и започна да ми обяснява. Не вярвах на ушите си! Сияех от щастие, благодарях му, но се паникьосах, че няма да мога... Не можех да си намеря място.

За разлика от другите саудитски радиостанции, които водят програмите си на литературен арабски, лондонската станция предава на разговорен език. По този начин стига до една много по-широка публика. Мохамед имаше задачата да подготвя доста по-модерни от традиционно предлаганите предавания. Така той бе предвидил серия емисии за египетската певица Ум Калсум, безспорната звезда на всички арабски страни. Желанието му бе да представи всички около нея: съставителите на текстове и на аранжировката. За да оживи предаванията си, Мохамед търсеше млад и динамичен екип. Искаше да се отърве от тежката скука на миналото. Тези виждания споделил с Абу Султан и решил, че мога да вляза в работа, че ще се радва да ме види в екипа си, стига да издържа задължителните технически тестове.

Наставникът ми не искаше да губим време. Още на следния ден се представих в студиото на Мохамед, разположено в центъра на Джида. Баща ми ме придружаваше: и дума не можеше да става да ме пусне сама сред толкова мъже. Макар и съгласил се, все пак не биваше да се прекалява!

Щом пристигнах, настаниха ме зад микрофон и ми дадоха текст за четене. Мохамед потвърди, че харесва гласа ми, но продуцентът Сюлейман смръщено заяви, че не ставам за нищо. Открито каза, че не одобрява представянето ми.

Побеснях, че баща ми е свидетел на неуспеха ми - нямаше две мнения, че кариерата ми на радиоговорител приключва дотук. Вече си прибирах чантата, когато Мохамед се намеси:

- Не, Раня, не си тръгваш! Почваме отначало. Радиото е занаят, човек се учи.

Започнах отново и десет пъти неуморно прочитах текста, съобразявайки се с критиките на продуцента. През следващите дни, придружавана от баща ми или брат ми, продължих обучението, като Сюлейман не ме щадеше. Нищо не оставяше без забележка. Ужасно бе! Запъвах се, често ми се доплакваше, все имаше нещо, което да не му допада. Караше ме да работя над гласа си и гневно повтаряше като навита пружина:

- По-дълбоко, по-дълбоко, изкарай гласа от вътрешностите си...

Отбелязах напредък и скоро започнахме запис на първата серия от емисията. Последваха четиринадесет. Сега вече Сюлейман бе доволен. Смеейки се, ми призна, че нарочно бил груб, за да ме амбицира:

- За твое добро беше, исках бързо да се научиш!

Съгласих се. Но си казах наум, че би могъл да ми спести обидите пред татко и брат ми, въпреки че накрая бях възнаградена.

С приключване на емисията трябваше да се концентрирам върху учението, но експериментът в радиото остави у мен трайна следа. Ясно бе, че записите ме заинтересуваха много повече от лекциите. Нищо не казах на баща си, предчувствайки промяна в посоката на съдбата ми.

Научих, че един от съседите ми, Ал-Амари, е постановчик в телевизията и че търси говорителка. Скоро намерих претекст да го срещна и да му разкажа за опита си в радиото и за бъдещите си проекти относно радиото или телевизията.

Всичко съвпадаше прекрасно, защото Канал 1, където работеше Ал-Амари, също възнамерявали да сменят стила си. Няколкото жени, които работели, били твърде възрастни, суховати и откровено казано, безлични. Много били също и чужденките и доста от сътрудниците мъже. Канал 1 желаел да направи програмата си за саудитските поданици и да подмлади персонала си. Съседът ми прецени, че с придобития опит в радиото кандидатурата ми би могла да се приеме, и предложи да си опитам късмета.

Няколко дни по-късно, естествено придружена от баща си, се явих в студиото за прослушване. След радиото откривах телевизията!

Влязох след Ал-Амари в една остъклена, звукоизолирана стая, нещо като аквариум, и зад нас се затвори тежка метална врата. Впечатляващо!

Вътре имаше три камери. Ал-Амари ме настани пред едната. Подаде ми някаква книга и ми обясни, че малка червена лампичка ще светне над камерата, щом техникът я включи.

Хем ще четеш текста, хем ще се стараеш да гледаш в обектива!

След няколко секунди ясен глас прозвуча от високоговорителя "Пет, четири, три, две, едно, нула..." Започна се, чувах как моторът на камерата лекичко бръмчи, четях. Чувствах се странно спокойна, никакви затруднения нямах да чета и едновременно да следя камерата. Всичко се развиваше толкова добре, че не ми убягна да забележа как червена лампичка светва над втората камера, след това още една над третата. Погледът ми се местеше от едната към другата в зависимост от светлинния сигнал. Много бе вълнуващо, струваше ми се, че операторите се забавляват, като ме карат да си въртя главата. Минаха няколко минути и от високоговорителя прозвуча глас:

- Добре е, край.

Широко усмихнат, Ал-Амари се насочи към мен.

- Безупречно беше! Толкова добре, че както сама видя, включихме и трите камери. Обикновено при начинаещите се задоволяваме с една. Браво, преодоля всички етапи, това е рядкост!

След това съседът ми взе току-що заснетата касета и я понесе нанякъде, като ми каза да го чакам. Върна се не след дълго.

- Директорът прегледа пробния запис и желае да види теб и баща ти.

Шефът на Канал 1, Тарек Рири, е едър, любезен и усмихнат мъж. Покани ни да седнем, взирайки се в мен.

- За новак това, което показахте, е много добре. Бих искал да ви ангажирам!

После той се обърна към баща ми:

- Вие съгласен ли сте? Ако Раня приеме да работи с нас, ще се отнасям с нея като към собствена дъщеря.

След така поставения въпрос баща ми прие. Първия си репортаж трябваше да подготвя за четири дни.

Внимателно избрах позната ми област. Реших да представя факултета, където учех. Директорката даде съгласие и разреши на оператора да влезе и да снима през деня, когато студентките отсъстват, разбира се.

Абу Султан ми бе подготвил въпросите, които да задавам, времетраенето и точното сглобяване на репортажа. От мен се искаше да следвам стриктно указанията - лесно на пръв поглед, но и притеснително.

Междувременно използвах случая да уговоря в деканата такова подреждане на присъствието ми на лекциите, че успешно да се съвместяват работа и учение. Защото баща ми, щедър, но предпазлив, прие да сътруднича в телевизията само при условие, че ще продължа учението. Директорката се показа разбран човек.

След първия ми репортаж последваха други и аз започнах да изкачвам стъпалата... Болестта ми мина някак на втори план, опитвах се да я забравя.

Скоро ми предложиха да подготвя предаване, което да се излъчва сутрин: "Кралството тази сутрин". Представях страната в нейната реалност чрез репортажи отвсякъде. Анкетите, които правех, ми позволиха да опозная нашето общество, да пия от извора на живота и да опърля крилете си в огъня на противоречията.

* * *

Първата ми поява на телевизионния екран изненада, но не предизвика обществено негодувание, както се притеснявах. По-заможните социални прослойки се учудиха на такава смелост в Арабия, но не бяха шокирани. Що се отнася до масата, поставени пред свършен факт, тези зрители не знаеха какви аргументи да противопоставят. Без съмнение мнозина биха протестирали, но в името на какво? Никакво религиозно правило не бе нарушено.

Предаванията ми предизвикваха все по-голям интерес, бях във вихъра на успеха. Местни и национално отговорни лица изявяваха желание да участват на живо. А онези, които ме пренебрегваха, сами се изолираха и оставаха в сянка. Аз не претендирам, че репортажите ми са били твърде важни за живота на кралството, но бяха на мода заради новите тенденции и бе любопитно човек да ги следи дори в тази толкова загрижена за опазване на традициите си Арабия. Можеш да останеш верен на националните си особености и култура, без да виждаш революция там, където има само еволюция, нали? Точно това бе педагогичното послание, което управителният съвет на Канал 1 се опитваше да отправи чрез моята личност. Аз си давах сметка за това, но не бе лесно да се правя на безразлична към успеха. Жена символ, жена звезда на двадесет и две години в страна, където единствено мъжът се цени - това не може да не ти замае главата! Трябваше да внимавам да не се подхлъзна, да бъда разумна, защото би било глупаво от суетност да проваля едно хубаво начинание и фактически огромния напредък за саудитската жена.

Благодарение на зоркото съдействие на Абу Султан и на директора след няколко месеца работа бях изцяло приета от телевизионните зрители, в това число и мъжете, които ставаха все по-многобройни. Свикнаха да ме гледат, присъствието ми на екрана не ги тревожеше вече, дори някои си признаваха, че им харесва. В Джида вече бях "Раня -суперстар"!

Ангажиментите ми нарастваха. Новото ми занятие на журналист-коментатор-говорител ме погълна. Всеки миг от деня измислях сюжети, раждах идеи...

Направи ми впечатление, че за годишнината от провъзгласяването на кралство Саудитска Арабия - обединението на областите от Ибн Сауд на 23 септември 1932 г., няма посветено нито едно предаване. Убедена бях, че това събитие трябва да бъде подобаващо отбелязано, и веднага разработих проект, който предадох на директора за мнение. Бях предвидила да се проведе официална церемония на един от плажовете в Джида с шествие и представяне на конната кралска гвардия в парадна униформа, след което да се покаже войската от онова време в традиционните облекла. Всичко това заснето и директно предавано! Управителният съвет намери идеята превъзходна и ми дадоха зелена улица да осъществя замисленото.

Още през следващите дни си дадох сметка в какво тресавище съм нагазила. Всеки бе съгласен с предложението, всички ръкопляскаха и бяха възторжено настроени, всички искаха да участват. Но щом станеше въпрос за осигуряване на финансовите средства, до организирането на репетициите и транспортирането на конете и войската, веднага възникваха планини от административни затруднения...

Твърдоглава, лансирах идеята за спонсориране - до този момент нетипично в Арабия. Ето че работата потръгна, донесе нужните средства да се облекчи задачата.

Държах на това честване, исках да се реализира, да протече успешно. Но констатирах, че много от преговарящите бяха изненадани, че трябва да контактуват с жена - това все още никак не бе по нашите нрави. В последна сметка всички отстъпиха, тъй като вече се ползвах с известност.

На 23 септември привечер, на залез слънце, когато светлината е най-мека, Канал 1 показа на нашите зрители първия голям парад в арабската история! Повече от час наметалата на конниците плющяха на вятъра в унисон с галопиращите снажни арабски коне. Полковите оркестри гърмяха в четирите краища на плажната ивица, заглушавайки виковете на ентусиазираната тълпа, която не скъпеше овациите си. Щастие бе да се наблюдават всички тези хора, очаровани от предложения им спектакъл! Предаването бе върховно, а популярността ми нарасна още повече.

* * *

Оставих го да подрежда брачното ми бъдеще по свой избор, докато не ми предложи някой по негов вкус, за да упражня в такъв момент правото си на мнение. Отдавна не бях малкото момиче, доброволно се подчинявах на законите на Корана, които уважавам, но и не исках с река ръка да повтарям неблагополучния си опит.

Добре че имах съвсем други занимания, вместо съзнанието ми да е ангажирано в търсене на съпруг! Телевизията поглъщаше по-голямата част от времето, продължавах редовно да посещавам учебните занятия във факултета, а кратките свободни мигове бяха за дъщеря ми Рахаф. В този кръговрат нямаше място за какъвто и да било мъж.

Обожателите ми обаче ставаха все по-нетърпеливи, никнеха отвсякъде. Веднъж един от тях ми направи пламенно признание в коридора на телевизията. Той бе певец, на около четиридесет години, с матова кожа. Беше дошъл да запише песен за една вариететна програма и щом ме видя да минавам по коридора, изскочи от студиото. Обсипа ме с хвалби, кълнеше се, че съм идеалната жена, за която мечтаел, превъзнасяше предаванията ми... Водопад от комплименти, преди да съобщи, че възнамерява да си уреди среща с баща ми (чийто адрес вече знаел!) и да поиска ръката ми.

Всичко стана толкова бързо, че не бях в състояние да кажа каквото и да било. Промърморих все пак нещо и го оставих с фантазиите му. Вече в бюрото, запитах колегите си кой е този мъж.

- Рашид - отговориха ми. - От африкански произход. Не престава да разпитва за теб!

Певец... От африкански произход... Представих си лицето на баща ми, като види този Рашид! След дъщеря, работеща в телевизията, сега и зет певец, че и черен! Баща ми, който сънуваше само петрол, пари и икономии, нямаше да е никак възторжено настроен.

9. ПОХИЩЕНИЕ НА СВОБОДАТА МИ

Горкият ми баща, няма милост за него. Няколко дни след първата ни среща в коридора на Канал 1 Рашид отишъл при него да иска ръката ми. Баща ми онемял. Певец? Африканец?! Само това липсваше в семейството! За саудитската буржоазия черните винаги се свързват с представата за прислужник и всеки трябва да си знае мястото. Никакво смесване не може да има!

Баща ми отказва! Но Рашид упорства, подновява и подновява постъпките, обсажда баща ми и не се засяга от грубите откази. Лично аз не виждах нищо лошо. Находчивостта и упорството на този едър и привлекателен мъж ме забавляваха. Той бе истински съблазнител! Не минаваше ден да не се засечем някъде. Обсаждаше бюрото ми и щом ме забележеше сама, обсипваше ме с пламенни признания. Поведението на Рашид беше толкова крайно, че наистина ми бе любопитно да видя докъде ще се стигне... И се стигна дотам, че започнах да очаквам появите му, а решимостта му да получи ръката ми ме ласкаеше. Казах какво мисля за Рашид на баща ми, който не бе изненадан. Въпреки че знаеше, че от мен може да се очаква всичко, това вече бе прекалено! Отчайвах го.

Рашид продължаваше с атаките си ежедневно. Направо дебнеше баща ми, посрещаше го навсякъде, където и да отиваше, за да възобновява предложението си. С право баща ми започна да си мисли, че имам интимна връзка с този мъж и че го лъжа. Неговото подозрение ме ядоса. Веднага щом срещнах Рашид, му забраних да дразни баща ми и осъдих поведението му. В себе си обаче се възхищавах на постоянството на певеца. За разлика от баща ми, който скоро избухна:

- Дадох ти свобода и приех да работиш в телевизията, но ето я твоята благодарност. Щом е така, край на репортажите ти и студиата! От днес оставаш вкъщи!

Щом изрече това, заключи ме в стаята и телефонира на директора, че уж съм болна... Щях да бъда затворничка в продължение на два месеца.

Рашид не се отказваше. Той писа на една от сестрите си, която живееше в САЩ, с молба да му помогне. Скоро младата жена пристигна в Джида и поиска среща с баща ми. Противно на протокола, баща ми прие да разговаря с жена. Защото живеела в Америка... Така беше. Той не само я прие, но и промени становището си.

Внезапно влезе в стаята ми с пачка банкноти в ръка

- Наистина ли искаш да се омъжиш за Рашид?

Заварена неподготвена, затворих очи и се хвърлих в неизвестността.

- Да.

- Много добре. Ето ти зестрата!

Противно на всички очаквания, баща ми отпусна ръце, отказа се от битката. Всеки ден отношението му се променяше. След като съм искала да се омъжа за чернокож циркаджия - съгласен е с женитбата, оттук нататък да си троша главата, той си измива ръцете! Искаше да приключим час по-скоро, само положението ми да бъде узаконено. Като условие за съгласието му Рашид трябваше да си намери някаква "честна" работа за през деня, а вечерно време - да си пее колкото ще.

Извънредно щастлив от полученото съгласие, моят възлюблен обеща да си намери стабилна работа, но скоро призна, че от нищо си няма хабер. Все пак негов приятел му намери някаква смътна чиновническа служба в търговската камара в Джида. Това щеше да свърши работа! Честта бе спасена!

Така устроен, Рашид получи зелена светлина за женитбата. Нищо не споделяше, но аз никак не го виждах в ролята му на чиновник. Не си го представях да подрежда по цял ден бумаги, седнал зад бюро... Може би се лъжех, но така си беше. Вече нямаше пречка да сключим брак!

И през ум не ми минаваше, че тичах с пълна сила към пълния провал, към черния четвърти април, който щеше да ме унищожи. Но съдбата си играеше с мен, животът ми щеше да се разпадне на парчета...

Втората ми сватба нямаше нищо общо с първата. И дума не ставаше за уреждане на празненство; този път подготовката бе скорострелна при спазване на пълна дискретност. Никакви обяви, нито покани, церемонията протече за няколко минути. Просто един строго юридически акт. Усещах как баща ми бърза всичко да приключи. Не го интересуваше фактът, че Рашид няма и стотинка; искаше час по-скоро да изчезна от погледа му, ако може и от живота му. Каза ми ясно: след официалното приключване на церемонията не желае повече да ме среща, все едно че не съществувам.

Татко преживя много зле обвързването ми с мъж от африкански произход. Саудитското общество и най-вече буржоазията все още се отнасят твърде сдържано към смесените бракове. Формално баща ми не се противопостави на брака ми, за него бе облекчение да види, че се задомявам. Другите членове на семейството също не бяха ентусиазирани; даже чичо Фарид ми даде да го разбера. На никого не му беше до празнуване. Бързо се озовах изключена от кръга наши близки.

Все още не можех да си представя какъв живот ме очаква с този втори брак, сключен на бърза ръка. Картината, която на мига ми се разкри, съвсем не бе блестяща... Разбрах, че артистичната кариера на Рашид е илюзорна. Никакъв ангажимент, никакъв договор на хоризонта, никакви планове. Очакваха ме и други изненади. В последния момент новият ми съпруг ми довери, че е разведен. Че има три дъщери и едно момче, което ще живее с нас заедно с една от сестрите си. Поставена бях пред свършен факт. Закъснялото разкритие и тези деца, които трябваше да приема, без да ме питат за мнението ми, не ми харесваше, но нямаше къде да отстъпя. Много станаха плетениците в живота ми! Уморена приех, без да си давам сметка в какво блато затъвам...

Чак след като се преместих в новото си жилище с дъщеря ми, Рашид и неговите две деца, сякаш прогледнах. За мен, израсла в обширната семейна къща на дядо ми в Мека, да се озова в две миниатюрни стаички, определени за нас в жилището на родителите на Рашид, беше трудно да свикна. Мебелите отговаряха на обстановката: маса и четири разклатени стола, едно голямо легло с твърд като дърво матрак и това бе почти всичко. В кухнята трябваше да се задоволя с ръждясала и очукана посуда.

За компенсация ме очакваше истинско сватбено пътешествие! Много държах на него, защото чувствах нужда да освежа мислите си. Благодарение на работата ми в телевизията бях спестила някоя и друга пара, за да изхарча тази сума със съпруга си в Лондон и Париж. Родителите ми приеха да се грижат за Рахаф, а децата на Рашид щяха да живеят с майка си по време на отсъствието ни. Очаквах, че промяната на обстановката ще ми се отрази добре, исках да имам почивка, за да си поема дъх.

* * *

Още с пристигането ни в хотела констатирах, че дълбоко съм се заблуждавала. Едва влезли, и Рашид се отпусна в един фотьойл срещу телевизора, докато аз подреждах дрехите му в гардероба. Дотук нищо не му казах. Напълних ваната и се потопих в топлата вода, за да се отморя. След половин час Рашид не бе мръднал и на сантиметър от мястото си. Само отпиваше с притворени очи от чаша плодов сок. А навън Лондон трептеше, кипеше, шумеше... Изпитвах лудо желание да се слея с тълпата! Обърнах се към Рашид:

- Ще се изкъпеш ли, преди да излезем?

- Не, не ми се излиза.

Едва бе пладне, погледнах го в почуда.

- Нали няма да останем тук целия ден?

- Защо не? Много сме си добре!

Три дни останахме затворени в хотелската стая, без да си покажем носа навън: закуска в стаята, обяд в ресторанта долу, вечеря в ресторанта горе. И забрана да излизам сама! Весела картинка... След три дни полузатворнически режим прецених, че шегата трае твърде дълго. Не съм дошла, казах си, на сватбено пътешествие в Лондон, за да гледам телевизия и да правя любов! Изнервена, направих последен опит пред Рашид:

- Все още ли не искаш да излезем?

- Казах не! Стаята ми е напълно достатъчна.

- Тогава ще изляза сама!

Рашид скочи от креслото.

- Какво каза?

- Добре ме чу! Излизам сама, времето е хубаво, ние сме в Лондон, няма да остана затворена между четири стени по време на престоя ни тук.

- Излезеш ли, ще те заколя!

Облякох си палтото и се направих, че излизам, затваряйки вратата на стаята. В действителност предпазливо останах в антрето. Чаках развеселена. Няколко секунди по-късно мъжът ми изскочи побеснял. Виждайки ме, успокоен каза:

- Хайде, ще те придружа.

Разходихме се из Хайд Парк, взехме такси до "Пикадили". Нищо не представляваше интерес за Рашид, цупеше се, сърдит като момче, така че накрая не бях недоволна, че се прибрахме в хотела. На другия ден, без да искам разрешението му, го предупредих, че ще се разходя сама. Поръмжа малко, но прие.

Най-после успях да се порадвам на града, забавлявах се да се лутам из улиците, прекарах час, обикаляйки прочутия "Хародс", присъствах на смяната на караула пред Бъкингамския дворец...

Изпитвах желание да се забавлявам, да оползотворя всеки миг от престоя си тук и, върховна лудост, да си облека минипола! Немислимо за Арабия... Известно ми бе, че Аллах забранява да се обличаме така, но тогава му обещах, че ще направя това само веднъж, за опит. Споделих идеята си с Рашид, който бе скандализиран:

- Минижуп? Съвсем къса поличка?! Да се виждат бедрата ти? Не смяташ ли...

Точно така смятах! Очаквах подобна реакция. Няколко минути по-късно в асансьора на хотела, след като дълго ме съзерцава, един испански турист оплеска всичко, като каза на Рашид:

- Поздравления, господине! Съпругата ви е много секси!

Какъв гаф! Очаквах най-лошото и тревожно погледнах съпруга си. За голяма моя изненада Рашид прие комплимента ухилен:

- Благодаря!

Само че след като испанецът напусна асансьора, коментарът беше: