Психологическата загадка” Стоян Михайловски
Изтегляне 57.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Когато караш другите да се смеят, нека твоето сърце да не плаче
- ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
|
„Психологическата загадка” Стоян Михайловски Калина Сотирова ... Свободата е явление из вътрешния живот. Освобождението е явление из външния живот... има, случаи, когато вънкашната свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано! Така стана с българите. Българинът не е свободен: българинът е само освободен... Такава е съдбата на духовно безоките народи. Духовно безоки, освободени, несвободни... Дали тази присъда за българите е толкова вярна, колкото и тежка? Ще потърсим отговор у нейния автор, Стоян Михайловски (1856–1927). Колко от днешните ученици знаят к й е авторът на «Върви, народе възродени»? Той е един от тримата творци, емблематични за следосвобожденската българска литература – наред с Иван Вазов и Константин Величков. Тримата живеят в кръстопътно време, преди и след Освобождението на България, което им позволява да видят как българинът разбира своята свобода или по-скоро - своето освобождение. Името на Михайловски не се среща особено често нито в учебниците по литература, нито по история. “Във всяка литература има “тъмни”, нечетени или трудно разбираеми класици. В нашата Стоян Михайловски е безспорно най-крупната фигура от този род. И целият въпрос е заслужава ли той тази своя съдба, определена ли е тя от стабилна литературно-историческа преценка?...” - казва М. Неделчев за «психологическата загадка» Михайловски, както го определя д-р Кръстев. Завършил Френски императорски лицей в Цариград и право във Франция, младият Михайловски работи като адвокат, съдия и учител по френски в Софийския университет. Публицистичният му талант е причина да бъде уволнен от няколко административни служби. Докато е главен редактор на вестник «Народний глас» (1880), той работи и като началник на отделение в МВнР. През 1883 г. е главен секретар на Министерството на правосъдието, избран е за депутат в ІІІ Велико народно събрание (1886-1887), както и в VIII и XIII обикновено народно събрание (1894-1896, 1903-1908). Преди на Илинденско-Преображенското въстание (1903) и по време на самите събития той активно разяснява македонския въпрос. Председател е на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903) и е член на Българското книжовно дружество (БАН). Но сред всичко това изпъква най-вече словото, написано от него. То е способно да съзижда и разрушава, понякога дори едновременно. Ето го парадокса при него –“натура богата и многостранна, дух питлив и широк, Стоян Михайловски съединява в себе си смелите устреми на художника със строгия анализ на мислителя и както всякога и всякъде... това е създало една неуравновесена натура. Тая натура е осъдена да бъде зрител на безпримерни и безчислени политически и неполитически светотастсва... Силата на неговата реч няма равна на себе си в нашата литература. Това не са вече думи, това са гръмотевични удари, които зашеметяват читателя... Животът тук се мисли, не се живее... Но странно, Стоян Михайловски, човекът обаче е цял темперамент, цяла емоция...”. Целия вътрешен бунт на поета е изразен в “Орисия”:
Осмиване на посредствеността – това е основния мотив в жанрово разнообразното и изпълнено с митологични и библейски мотиви творчество на Михайловски. “Пръв път се явиха у нас поетически въпросите за човешкото битие, проблемата за смисъла на човешката участ; явиха се религиозни и философски мотиви, чието разрешение остана художествено несъвладяно, но… те са стъпката към задълбоченото развитие на нашата поезия изобщо” – пише М. Николов. Като депутат Михайловски воюва с посредствеността и политиката. Тук обаче той е критикуван често и остро. Политикът Михайловски “чувстваше нуждата от положителен идеал, от сграда след събарянето... В общите си политически разсъждения по вътрешните работи на България остана любител... Необвързваем и незадържим, той имаше сякаш неприязън към партиите изобщо, макар и да призоваваше към такива практически безплодни групирания като партията на християнския социализъм, доволно заявявайки, че у нас той е неин единствен член”, коментира В. Пундев. Д-р Кръстев обяснява философски подобна неконкретна политическа позиция: “Правилото е, че които могат не знаят как, които знаят как, не могат. Стоян Михайловски е едно от изключенията: той и може, и знае как. Но той пак не действа, защото... всъщност не може. Той е човек напълно дезилюзионизиран, той не се мами от никакви фантоми на успеха и знае, че светът не се управлява от идеали... и единственото, което би могло да му вдъхне и наложи една борба, би било ясното убеждение, че тази борба няма да бъде безплодна.” Михайловски не е човек на примирението, а на действието. Неговият копнеж е да участва във формирането на не просто освободен, но истински свободен българин: “Истината ще ви освободи, дума Богочеловекът. Коя истина? В Евангелието се разправя на много места за нея. Тази истина е любовта към ближния, милосърдието, състраданието, взаимното грехопрощение и взаимопомощта между човешки същества, които са рожби на един и същ небесен баща. Тая истина проповядвал Исус... Евангелие и наука са прочее напълно съгласни: въздигнете себе си до Истината.” Въздигнете себе си до Истината. Цялото политическо поведение, и режещо слово на поета свидетелства: “не се поправят с проповед тълпите и князете!”. “В своите основни убеждения ранният Михайловски е позитивист и агностик”, обобщава д-р Кръстев. Тук строгата любов към ближния още няма съзнание за граница. Михайловски нарича Ботев “бездарен поет” и критикува българската преса с езика, който тя самата използва. Заради статия, публикувана във в."Ден" от 1904, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. Впоследствие е уволнен от Софийския университет и, лишен от материални средства, иска от българския Парламент народна пенсия. Дотогава такава пенсия е отпускана само на Вазов, и то без творецът да я е искал. Обществената реакция се сменя от «Осанна!» в «Разпни го!». Настъпват “...две десетилетия след 1905 г. - години на духовен кризис, на самота. Михайловски пише много, но не издава… това е сякаш изповед пред глух и ням изповедник. Това е немота.“ В тази немота с болка се ражда едно ново сърце. Ако преди критиците поставят под съмнение вярата на Михайловски: “неговите мисли за живота отразяват разни етически системи – от епикурейство до християнска добродетел... няма тук не само родолюбие, няма и християнство” пише В. Пундев, то сега: “трябва да се признае, че в последните работи на Михайловски тези противоречия не се чувстват тъй рязко... Наистина неговата сатира е несдържано груба и ругателна, но как иначе можеше да действа тя (а Михайловски искаше непременно да действа) върху закоравелите съвести на съвременниците му, едно лишено от елементарни понятия за ред и чест общество?”. Михайловски спира да търси признание и оценка. Започва да сътрудничи на "Църковен вестник". Ето как говори едно сърце, научено да обича след изживяното страдание: От всяка земна благота сърцето ми е овдовяло. ... като дъб, повален от гръм сърцето ми е умъртвяло като отшелник в пещера сърцето ми е подивяло като изгнаник, чужд навред сърцето ми е огрубяло. Като ваятел ослепял сърцето ми е заридало О, Господи, дойди! За теб сърцето ми е изгладняло. “Когато караш другите да се смеят, нека твоето сърце да не плаче”. Това пожелание на един незрящ човек към един зрящ, излъчено по националната телевизия преди време, се запечата в ума ми. Стоян Михайловски накара мнозина българи да се смеят над самите себе си, а това е полезно и смиряващо. Когато той самият обаче започна да се смее над себе си, това бе моментът на истинската промяна в него, немота пред човеците, но не и пред Бога. Съзидание и разрушение, прочетени в “непрочетеното” му слово показват живот, в който има от всичко – и бунт, и примирение, и вик и болка, и любов, и омраза. Над всичко това побеждава “все туй копненье в духа”, дух, който потърси и намери с вик! Небето чу. И отговори. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Изтегляне 57.5 Kb. Сподели с приятели:
|