ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА
Пиер Дако
Увод
БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ
Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си.
Ако се замислим за безбройните клопки, които ни дебнат още от детството, задачата на тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се обръщали към мен с молба да напиша продължение на „Изумителните пътища на новата психология". Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг" вътрешен свят, че има начин да се стигне до него и до истинската свобода.
Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.
Душевната свобода е присъща на човека и се проявява, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, докато нещо не му попречи.
Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Нещата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множество малки „Аз-ове", в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на опасението, „че не сме като другите", на сковаващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието". А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят" ли за едни от тях.
Ролята на възпитанието е да „информира", да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване" между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективността и интелекта на възпитаника. Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсваме от себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.
Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?" Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца". Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго" и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.
През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на живота, какво искаме от него.
Ето част от писмото на един читател:
- Четиридесет годишен съм. Възпитан съм в ценностите на западната култура и като повечето хора на моята възраст се намирам на границата между два свята. Продължавам да се колебая между предимствата на постигнатото, на придобитото, на наследеното и непреодолимото влечение към пълното с обещания и изненади Другаде, което само по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният затвор е за предпочитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата" на придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко около нас е само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да подхранва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху нас от всички посоки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.
Добре, а после какво? После мнозина решават да избягат. Но как да го сторят? Ето няколко варианта.
- Пътуването за никъде. Все повече хора си грабват багажа и потеглят „нанякъде". Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят всяка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затвора със себе си. Толкова силно са настроени „против всичко", че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или параноя.
- Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин - чрез депресията. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататък.
- Понякога „деградациите" на личността - тук влизат и някои случаи на злоупотреба с наркотици - представляват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си показват, че сме излезли от пътя. И на тях съм отделил няколко страници.
За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на личността и я освобождават напълно.
-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла една глава. Психоанализата е представена в двата й етапа: етапа на „лечението" - правилното „свързване" на вътрешните „кабели" в съответните „вериги", и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова препятствия. Чрез втория етап психоанализата се превръща в „метапсихоанализа" и излиза извън рамките на класическите методи.
- Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере превратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-нататьк ще му дадем обстойно обяснение.
- Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любовта, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян.
Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием душевната си свобода?
Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя", към която всички ние се стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да освободим интелекта си - тази истински „отворена система", за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.
За постигането на вътрешна свобода са необходими огромни и продължителни усилия. От нас се иска да се променим, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото освобождаването на душата задължително минава през своеобразна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.
Пиер Дако
Първа глава
ОЧАКВАНЕТО
- Бих искал да намеря съкровище.
- За какво ви е?
- За да ми помогне да науча онова, което не може да бъде научено.
Ако все още не сте го направили, прочетете книгата аа Луи Повел „Възхитителният Блумрох". Блумрох е самият Жак Бержие, ярка и нестандартна личност, човек образован и щедър, високо интелигентен и изключително симпатичен, физик, математик, алхимик, самотен пътешественик в света на въображението, постигнал вътрешна и „външна" свобода въпреки вечната липса на нари, станал легендарен след Втората световна война, когато спечелва признателността на французи, руснаци и американци. Роден в бедно одеско семейство, Бержие така и не забогатява, което между впрочем доказва още веднъж, че успехът и интелектът не са запазена марка за децата на заможните.
В същата книга четем:
- Защо живеете, Жозеф?
- Защото съм започнал и следвам законите на инерцията.
Ако познаваме човека, ще разберем иронията на мъглявия му отговор. Но в буквалния си и отрицателен смисъл този отговор би могъл да бъде даден от милиарди хора, затънали в обърканото си и сковано съществуване, сраснали се с неподходящи за тях професии, затворници на тесногръди схващания, навици, табута, страхове, отказали се от надеждите си, забравили мечтите си.
В тази бъркотия всеки по свой начин е „провалил" онова, което е можел да бъде.
Светлината никога не идва отдолу
И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хората правят огромни усилия да „се освободят". Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появява желанието да бъдеш „другаде", там, където овехтелите норми вече не действат.
Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигнати до ранга на житейски правила.
Отново Бержие:
„Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изискващо минимални инвестиции."
Няма съмнение, че хиляди „гурута" от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-ниското ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби. Това явление е всеизвестно (да си спомним американските „телевизионни проповедници"!) и често е порицавано, но без никакъв резултат - човешкият апетит не се променя. Подобни лъженаставници разпространяват осъвременената и попрестояла версия на притчата за манната небесна, изпратена на евреите по време на дългия им преход през синайската пустиня. Ето как боговете смениха облика си.
ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА
В такива опити за „освобождаване" се крият капани, заложени от „контрабандистите на души", които се възползват от неясните ни надежди и ни примамват с лъжеоригиналните си теории (най-често ориенталщини на сергиджийско ниво с „космически" привкус!).
Опасността се крие най-вече в отъждествяването на групата с „гуруто". Следва загуба на независимостта и на интелекта, а понякога се стига и до колективни самоубиийства.
Тези „божи хора" не са озарени „свише". Те черпят вдъхновението си от най-ниското, от най-тъмното. Личността им често представлява шизофренно-параноична амалгама. Общността им е крайно сектантска и „интегристка". Сектата се превръща в неназована диктатура, в затворена и самоунищожаваща се система.
Кога сме способни да „освободим" Другия?
Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат ежедневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен1:
„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посредственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клопки и опасности терапии."
И наистина прекалено много дипломирани психолози, непреминали по дългия и труден път на собствената си психоанализа (или изминали само част от него), безсрамно се обявяват за способни да „лекуват" и да помагат. Така, без да са се опознали напълно, те пренасят върху другите собствените си вътрешни трудности и „лекувайки" пациентите си, всъщност се опитват да лекуват себе си.
Ролан Каен казва също:
„Очевидно е, несъвършени психоаналитици не съществуват - всеки е ограничен от собствените си психически структури, от възможностите и недостатъците си. Но за съжаление твърде много практикуващи терапевти са в една или друга степен „оздравели" бивши пациенти, самообявили се, понякога прекалено прибързано, за специалисти в тази нова област. Те ръководят групи и публикуват всевъзможни „трудове", които хвърлят прах в очите на читателя и под чиято лакирана повърхност прозира единствено собствената им неуравновесеност, дори налудност. По този начин чудният, но крехък, чувствителен и деликатен свят на дълбинната психология попада в плен на мними аналитици, на фанатици, също както Църквата бе станала жертва на лъженабожници..."
Всичко това далеч не внася яснота в представите на непосветената публика, достатъчно объркана от борбите между различните „школи", от телевизионните дебати и от какви ли не други „дезинформации". Нещо повече: то затвърдява - и с основание - скептицизма й по отношение на психологията.
Премного млади хора се записват да следват психология, за да „разберат самите себе си" или за да разрешат афективните си проблеми. Мотив, достоен за уважение. Но резултатът се разминава с поставената цел. Студентът се запознава с някои аспекти на различните течения в психологията, но знанията му остават повърхностни, тъй като не е провел необходимата работа над себе си. А и съществува рискът да превърне в догма частичните истини, които са му били преподавани.
Обучението по психология - особено по дълбинна психология - е продължително и трудно от техническа, афективна и символна гледна точка. За да се занимаваш с чуждата душа, трябва да си постигнал почти пълна вътрешна свобода, след като максимално си елиминирал „комплексите", изтласкванията и множеството други вътрешни несвободи.
Най-опасно е да проецираш върху другия това, което си самият ти, и да го водиш по собствения си път, вместо да бъдеш само катализатор и да му помогнеш да стане онова, което е той.
Друга опасност е да изпаднеш в мнима състрадателност, която всъщност не е нищо друго освен самосъжаление.
А това е все още само стадият на „лечението". След него се разкрива огромната територия на метапсихологията и на душевната свобода, за която ще стане дума в главата „Психоанализа".
Опасност се крие и в обстоятелството, че „волята да лекуваш и да помагаш", която откриваме у много хора, посветили се на другите, твърде често изразява потребност от власт и стремеж към могъщество, спотаени под желанието да „вършиш добро".
И най-сетне трябва непрекъснато да си повтаряме, че противно на тестото за хляб, душата на човека не може да се меси до безкрай...
Каква е тази книга?
Тя положително не е „ръководство за действие", нито сборник от „рецепти". Не липсват книги, поставили си за цел да „ни отворят очите", като кажат истини, които всеки знае, но никой не прилага, за да събират после прахта на забравата, ако смея да се изразя така.
Тази книга не е такава. А каква? И аз самият не знам. Книга за „освобождението", ако думата не ви се стори прекалено претенциозна? Може би. Стига да я прочетете с чувство на съпричастност, все едно, че вие сте я писали.
Впрочем не трябва ли да съставим някакъв план? Не мисля. Сам по себе си „планът" е вече „затвор", в който влизаме по собствена воля. А не такава е моята цел. Следователно никакъв план, просто една разходка из отделните глави и толкова по-зле, ако тук-там се натъкнете на някое повторение или на нещо позаплетено...
Проповедници и златотърсачи
Понятието „освобождение" отдавна витае във въздуха. Но не бива да се вкопчваме в модни и преходни идеи и да затваряме чувствата си в нови зандани.
По темата за освобождението (от кой затвор, питам аз?) са изписани безброй страници от всякакъв характер - от статии в популярните списания до фундаментални публикации, повечето от които впрочем остават незабелязани. В материалите за масовия читател става дума за „болната душа", вече позабравена и отстъпила мястото си на новоизлюпения и крайно агресивен култ към тялото, издигнато до ранга на единствена човешка ценност. Почти навсякъде и напълно основателно се отбелязва изчезването на емоцията и на очарованието, отколе смятани за отживелици. Подлага се на критика консумативното общество, което впрочем съществува благодарение на френетичните потребители. Твърди се, че в телевизията демагогията е вездесъща, че зрителите са се превърнали в пасивни заложници на тираничната реклама, на абсурдните моди и т. н. Все обвинения, които обществото нито потвърждава, нито отрича.
Някои книги предричат появата на индивидуална психология, която ще ни дари с нов, отворен и интелигентен живот, пълноценен и, общо взето, радостен, независимо че днес вътрешната радост минава за не по-малко подозрителна и старомодна от любовта, страстта, обичта към околните и приятелството към самите нас. Колкото до „способните", те биват преследвани в името на уравни-ловката „отдолу", макар, както вече стана дума, светлината да идва само отгоре.
Някои хора пък нагло прекрачват допустимите граници с твърденията си, че Святостта е вътрешноприсъща на човешкото същество, че тя е основното му качество.
Вярно е, че всичко това обикновено се приема с пренебрежение й сарказъм, напомнящи за отношението на златотърсачите от уестърните към пътуващите проповедници. Така спокойствието и унинието продължават да тегнат над градовете.
И някои други
После щафетата бива поета от физиците, при това от най-известните. Те заговарят за единството на нещата, за неотменимото присъствие на вселената около нас и вътре в нас. Опитват се да опишат чудесата на материята и на мъглявините. Велики учени си служат с думи, които карат повечето хора да свиват рамене - „метафизика, мистицизъм, уважение, съпричастност, любов". Как ли пък не!
Казано накратко, появяват се големи „информационни центрове" - отново на най-различни нива. А от другата страна имаме огромни човешки маси, които подобно на тежки, лишени от въображение машини се задвижват мудно, „проникват се" прекалено бавно от вече разкритите истини, освен ако страхът не им послужи за остен.
И все пак нека си представим, че имаме сто ценни „информатори" на един милион души. За франция това би означавало около 6000 разпространители на стойностно знание - чрез статии, книги, конференции... Тогава?
Само да не се опозная!
Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?
Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъде. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да представим съществуването им така:
1+1+1+1+1+1+... = 0
Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат свободата си. Тогава се появява още един „център", който може би ще започне да излъчва информация сред близките си, в службата, на улицата, в метрото... Да, понякога подобни неща се случват.
(3+9) :2-6 или
"Аз съм един средностатистически човек..."
Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „средното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Д това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окастрено, притиснато, задушено, приравнено към общоприетото.
От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „средностатистически индивиди". Без да са проверили достатъчно истината на твърденията си, тези хора предварително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен.
Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, среден коефициент на интелигентност и т. н.
На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и ценности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския университет няма нищо общо с тази в кварталната гимназия. И тъй нататък.
Грешката...
Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мнение, въз основа на което се вземе някакво решение, останалата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи.
Често пъти понятието „средно" унищожава усещането за свобода. В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се приспособят към новия си статус.
Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувството за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се заплащат много скъпо: при едните с маргиналност, при другите с неврози.
Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е такъв само при определени обстоятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потърси други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната демагогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърляме като нежелани тези, които разчупват общоприетите норми.
Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си.
Защото каквито и качества да притежаваме, ние неизменно оставаме под нивото на собствените ни възможни постижения и на собствената ни свобода.
Един поучителен пример...
Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радиопредавателите.
Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската честота да се нагоди към високата, става точно обратното. Високата честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.
Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принудени да се приспособят към наложените средни честоти?
„Ниската" честота или наложената средна стойност
„Високата" честота или високите стойности
Приравняване на „високото" към „ниското"
„В нормата сте!"
Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависимост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето общества, институции, предприятия притежават и създават свои норми. Така са се появили норми социални, политически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразяваме, дори как да мислим.
Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраняват дадено поведение. Тази тирания се проявява по няколко начина.
Първи начин: самите индивиди се самоопределят според нормите и се сливат напълно с тях във всички области (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб", където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата" (под или над нея), по какво да ги „разпознаем" и как самите те да се определят?
Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрицателен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аутсайдера" така, както организмът отхвърля „чуждото тяло" (тук можем да посочим като пример многобройните тесногръди и „благоприлични" семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близките си, в името на „кастата", на парите и т. н.)
Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното творчество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките" (самоограничаваща се дума) на дадена дейност, като например индивидуалната работа по подобряване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.
Четвърти начин: нормата се свежда до „средното" ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща атмосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чиято афективност или интелект не се вписват в усреднена-та норма и който във всеки миг е изложен на риска да бъде „наказан". До такова плачевно състояние на нещата се стига винаги когато се слеят норма и посредственост.
Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм (виж по-нататък), унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитивно, творческо и истинско у индивида.
Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обречени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е своеобразно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ интелект. В противен случай...
Но би било жалко светът да се управлява от „средностатистически" индивиди вместо от носители на свободни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие не винаги е така.
Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спазва някои норми не по задължение, а от уважение. Например съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колективизъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.
Сподели с приятели: |