Психология на човешкото всекидневие

Томас Харис

Ейми,

мой философ,

мое успокоително средство,

моя радост и моя съпруга

Необходимо е тази книга да се чете отпред назад. Ако не прочете най-напред първите глави, които дефинират метода и езика на Транзакционния анализ, читателят не само няма да разбере напълно следващите глави, но сигурно ще направи погрешни заключения.

Втора и трета глава са особено важни, за да се разбере това, което следва. За читателите, които проявяват неудържима склонност да четат отзад напред, аз бих искал да подчертая, че в книгата се срещат пет думи със специфично значение, различно от онова, което обикновено им се придава. Тези думи са „Родител", „Възрастен", „Дете", „Добър" и „игри".

Предговор

Напоследък се появяват все повече доказателства за нарастване на недоволството от психиатрията с нейната мнима слава, високи цени на сеансите, оспорими резултати и трудноразбираеми термини. За много хора тя наподобява сляп човек в тъмна стая, който търси в нея черна котка, без котката да е там. Списанията и асоциациите за психично здраве твърдят, че психиатричното лечение е нещо добро, но не дават представа за това, какво може да се постигне с него. Въпреки че годишно за психиатрията се правят стотици хиляди изказвания, малко са убедителните данни, които да накарат някой, нуждаещ се от лечение, да пренебрегне карикатурния образ на психиатрите и техните мистични убежища.

С все по-голяма загриженост се проявява нетърпение не само от страна на пациентите и на широката маса, но и от самите психиатри. Аз съм един от тези психиатри. Тази книга е резултат от един опит да се отговори на онези хора, които търсят убедителни факти, за да отговорят на следните въпроси — как функционира умът, защо правим това, което правим, как бихме могли да се удържим да не го правим, ако пожелаем това. Отговорът може да се намери в най-обнадеждаващия според мен пробив в психиатрията за години наред. Той се нарича Транзакционен анализ и дава надежда на хората, обезкуражени от неяснотата на много от традиционните видове психотерапия. Транзакционният анализ дава нов отговор на тези, които по-скоро биха искали да се променят, отколкото да се приспособят; на тези, които искат преобразяване вместо подчиняване. Този метод е реалистичен, в смисъл че кара пациента да разбере, че самият той е отговорен за това, което ще се случи в бъдеще, независимо от всичко, което се е случило в миналото. Нещо повечер — той дава възможност на хората да се променят, да установят самоконтрол и да насочват действията си, както и да познаят съществуването на свободата на избор.

За развитието на този метод ние сме изключително задължени на д-р Ерик Бърн, който, развивайки концепцията за Транзакционния анализ, създаде унифицирана система за индивидуална и социална психиатрия — разбираема от теоретично и ефективна на практическо ниво. Аз имах преимуществото да провеждам изследвания заедно с Бърн през последните десет години и да участвувам в дискусиите, организирани от ускорения семинар в Сан Франциско, който той ръководи.

За първи път се запознах с новия метод на Бърн чрез една статия, която той представи на западнорегионалната среща на Американската асоциация по групова психотерапия в Лос Анжелес през ноември 1957 година. Тя беше озаглавена „Транзакционен анализ: нов и ефективен метод за групова терапия". Бях убеден, че това не е „просто още една статия", а е такава мисловна схема, каквато никой не беше създавал дотогава, която имаше точен език, разбираем от всеки, за идентифициране на отделните части на схемата. Този език даде възможност двама души да обсъждат въпроси на поведението и да знаят какво искат да кажат.

Една от трудностите по отношение на много от психоаналитичните термини се състои в това, че те не означават едно и също за всички. Например думата его за много хора означава различни неща. Фройд имаше подробна дефиниция, а такава имаше и почти всеки психоаналитик след него; но подобни дълги, усложнени консултации не са особено полезни за пациент, който се опитва да разбере защо той никога не може да се задържи на определена работа, особено ако един от проблемите му е, че той не може да чете достатъчно добре, за да следва инструкциите. Не съществува твърдо становище и сред самите теоретици за това, какво означава думата его. Неясните значения и усложнените теории по-скоро задържаха, а не помагаха на процеса на лечение. Хърман Мелвил е установил, че истинският учен използува рядко трудни думи, и то само тогава, когато други не отговарят на смисъла на това, което иска да каже; докато дилетантът в науката смята, че след като произнася трудноразбираеми думи, то той и разбира трудни неща. Езикът, използуван от Транзакционния анализ, е прецизен начин за лечение, тъй като с думи, които всеки може да разбере, той назовава действително съществуващите неща и показва реален житейски опит на действително съществуващи хора.

Методът, който е особено подходящ за лечение на групи от хора, също така посочва необходимостта да се преодолее противоречието между необходимостта от лечение и наличието на хора, които могат да вършат тази работа. През последните 25 години и особено в годините непосредствено след Втората световна война популярността на психиатрията породи надежди, които далеч надхвърляха способността ни да ги осъществим. Непрекъснатият поток от психологическа литература, независимо дали беше публикувана в психиатричните списания или в „Рийдърс Дайджест", увеличаваше очакванията с всяка година, като пропастта между тях и лекуването все повече нарастваше. Винаги е съществувал проблем, как да се откъсне Фройд от неговия пиедестал и да се свали той до масите.

Отправеното към психиатрията предизвикателство да посрещне тази необходимост беше изразено от Майк Гордън, административен директор на Националния комитет за борба с психичните заболявания, в едно негово обръщение на годишната среща на Американската психиатрична асоциация в Ню Йорк през май 1965 година:

„Тъй като от едно малко ядро от около 3000 психиатри през 1945 година вие се увеличихте значително до голяма специализирана организация, състояща се от 14 000 члена през 1965 година, налагаше са непрекъснато да участвувате в обсъждането на най-важните въпроси на нашето време. Вие вече не можете да се криете в ограниченото пространство на частния си кабинет, обзаведен с тапицирана кушетка и снимката на Фройд, направена при посещението му във Вочистър, Масачузетс, през 1909 година.

Аз смятам, че психиатрията трябва да разработи един „общодостъпен" език, изчистен от специализиран жаргон и приспособен към това на него да се обсъждат всеобщите проблеми на нашето общество. Осъзнавам, че това е трудна задача; тя предполага изоставяне на удобните, изпитани и предпазливи професионални изрази и настройване към много по-живия диалог в откритата дискусия. Колкото и трудна да се окаже тази задача, тя трябва да се реши, ако изобщо психиатрията иска да бъде чута в домовете на гражданите на нашата нация.

Насърчен съм от сегашните публикации на редица млади психиатри, които проявяват здравословно отвращение от това да прекарат целия си професионален живот като лекуват 10 до 20 пациенти на година.

Коментарът на психиатъра д-р Мелвин Сабшин е особено характерен: „Един обикновен въпрос е този: може ли психиатрията да реализира тези нови функции или роли само като използува традиционните си средства, стандартната си методология и съществуващата практика. Моят личен отговор на този въпрос е „не". Аз смятам, че всичко това не осигурява съответствуваща на новите функции и форми база."

Психиатрията трябва да е готова да посрещне факта, че тя не може да задоволи необходимостта от психологическа и социална помощ, която изпитват бедните, неуспяващите в нашите училища, потиснатите сред занимаващите се с физическа работа, страдащите от клаустрофобия обитатели на нашите пренаселени градове и т.н. почти ad finitum¹.

Повечето от най-мъдрите ръководители се замислят все повече за новата роля, която психиатрията трябва да играе през следващите няколко десетилетия, и то не само в разширяването на своето собствено професионално усъвършенствуване, но и в приобщаването си към сферите на други поведенски дисциплини на равностойна база, за да могат да се реализират програми за обучение на хиляди и хиляди нови медицински работници в областта на лекуването на психични заболявания, от които ние ще имаме нужда, ако искаме да постигнем целите, програмирани от президента Кенеди в историческото му послание за психично здраве, отправено през 1963 година"².

Създаването на програми за обучение на хиляди работещи в областта на психичните заболявания на един „общодостъпен" език, изчистен от професионален жаргон и приспособен за обсъждането на всеобщите проблеми в нашето общество, стана възможно днес благодарение на Транзакционния анализ. Повече от хиляда специалисти бяха обучени на този метод в щата Калифорния и такова обучение бързо се разпространява в други части на страната. Около половината от тези специалисти са психиатри; другата включва лекари от други специалности (гинеколози, педиатри, интернисти, лекари за обща практика), психолози, хора, които работят в социалната сфера, инспектори за условно осъдени престъпници, медицински сестри, учители, персонални мениджъри, чиновници, съдии. Транзакционният анализ се използува сега за групово лечение в щата Калифорния в много болници, затвори и институции, занимаващи се с младежи. Той се използува от все повече терапевти в брачни консултации, при лечение на подрастващи и деца, при пасторски съвети, в центрове за семейна гинекологична помощ и поне в една от институциите, занимаваща се с умствено изоставащи, а именно Лоръл Хилс в Сакраменто.

Основната причина, поради която Транзакционният анализ дава надежди, че може да запълни пропастта между необходимостта от лечение и неговото обезпечаване, е, че е най-ефикасен при прилагането му в групи от хора. Той представлява по-скоро средство за обучение и познание, отколкото изповядване или археологическо изследване на психичните дълбини. В личната ми практика като психиатър той даде възможност да лекувам четири пъти повече пациенти, отколкото това беше възможно преди. През последните 25 години в работата ми като психиатър — в лечението на пациенти и в прилагането на големи програми на различни институции, нищо не ме е въодушевявало така, както това, което се случва днес в моята практика. Едно от най-важните постижения на Транзакционния анализ е, че той дава на пациентите средство, което те могат да използуват. Целта на тази книга е да дефинира това средство. То може да бъде използувано от всеки човек. И не е задължително да се прибягва до него само когато си „зле".

Изключително благодарен резултат е да виждаш как хората започват да се променят от първия час на лечението, чувствуват се добре, израстват и се измъкват от тиранията на миналото. Нашата още по-голяма надежда се базира на твърдението, че това, което е било някога, може да се случи отново. Ако взаимоотношението между двама души може да се направи градивно, пълно и освободено от страх, то следователно същото може да стане и във взаимоотношенията между двама, трима, стотици и дори, убедени сме в това, и между цели социални групи, дори нации. Проблемите на света — а те фигурират всекидневно в съобщенията за насилие и безнадеждност— са всъщност проблеми на отделни хора. Ако отделните хора успеят да се променят, ще се промени развитието на света. Това е наистина една цел, която заслужава да бъде подкрепяна.

Бих искал да благодаря на редица хора за тяхната помощ и принос в усилията, вложени при написването на тази книга. Най-много дължа на съпругата си Ейми, чието писателско умение и феноменални мисловни способности вмъкнаха в тази окончателна форма съдържанието на моите лекции, изследвания, написаните в миналото неща, наблюдения и формулировки, много от които сме разработили заедно. Доказателства за нейните философски, теологични и литературни търсения са пръснати из цялата книга, а главата, посветена на моралните ценности, е неин оригинален принос. Изразявам също така благодарност на секретарките си Бевърли Флеминг и Кони Дрюъри, които подготвиха машинописния текст и работните екземпляри на ръкописа; на Алис Билингс, Мерил Хайдиг, Джийн Лии, Марджъри Маршъл и Ян Руут за тяхната ценна помощ; на моите деца за тяхното прекрасно съдействие.

На колегите си, които участвуваха с мен при основаването на Института за Транзакционен анализ: д-р Гордън Хабърг, д-р Ъруин Айхорн, д-р Брюс Маршъл, Рев Дж.Уийвър Хес и Джон Р.Солдайн; на директорите, които се присъединиха към нас при разширението на Институтския съвет: д-р Дейвид Еплгейт, Левърн Крайтс, г-жа Донис Айхорн, д-р Роналд Фонг, д-р Ал-вин Фрийд, Дейвид Хил, д-р Денис Маркс, Лари Март, д-р Джон Митчъл, Ричард Никълсън, Рев Ръсъл Онс, д-р Уорън Прентис, Бъртън Руут, Бари Ръмбълс, Френк Съмърс, Рев Айра Тенър, Лирой Уолтър и д-р 3. О. Йънг.

На покойния Рев, д-р Робърт Р. Фъргюсън, старши пастор на презвитерианската черква Фремонт в Сакра-менто и консултант за обучението в Принстънския теологичен семинар на проповедници, които говорят на открито; на д-р Джон М. Кембъл, завеждащ катедрата по антропология в университета на Ню Мексико; на Джеймс Дж. Браун от „Сакраменто Бии"; на Ерик Бьорк за мъдрите и щедри коментари; на д-р Форд Люис, председател на Първото унитарианско общество в Сакраменто, чиято преданост към истината и съчувствие бяха богат извор на подкрепа.

На д-р Елтън Трублъд, професор по философия в Ърлхам Колидж, за значителните нови данни, които ми предостави; на епископ Джеймс Пайк, местен теолог в Центъра за изучаване на демократическите институции в Санта Барбара, за неговия заразителен ентусиазъм и великодушна помощ; на две изключителни личности, които обезпечаваха години наред обучението и насърчението, д-р Фрида Фром-Райхман и д-р Хари Стек Съливан, под чието ръководство аз за първи път чух термина „междуличностни транзакции".

И най-накрая на моите пациенти, чието творческо и освободено мислене даде голяма част от съдържанието на тази книга. Именно по тяхно настояване аз реших да я напиша.

Т.А.Харис

Институт за Транзакционен анализ Сакраменто, Калифорния юни, 1968
1. Фройд,Пенфийлд и Бърн

Аз противореча на себе си. Аз съм голям. Аз съм съставен от множества.

По протежение на цялата история на човечеството съществува едно постоянно впечатление за човешката природа: че човек има множествена природа. В повечето случаи това се нарича двойствена природа. Тя е намерила своя митологически, философски и религиозен израз. На нея винаги се гледа като на конфликт: конфликта между доброто и злото, между по-нисшата и по-висша-та природа, между човека отвътре и човека отвън. „Има моменти, казва Съмърсет Моъм, когато разглеждам отделните части на своя характер с недоумение. Разбирам, че съм изграден от отделни личности и че личността, която доминира в момента, неминуемо ще отстъпи мястото си на друга. Но коя от тях е истинската? Всички заедно или нито една от тях?"

Че човек може да се стреми и наистина да постигне доброто, е очевидно от цялата история независимо какво се разбира под добро. Мойсей вижда доброто като справедливост, Платон — най-вече като мъдрост, а Христос го вижда главно като любов; и все пак те всички стигат до извода, че добродетелта, както и да се разбира тя, постоянно се подклажда от нещо в човешката природа, което е във война с нещо друго. Но кое е това друго нещо?

Когато на сцената в началото на 20 век се появи Зигмунд Фройд, енигмата беше подложена на ново изучаване в рамките на научно търсене. Основният принос на Фройд е неговата теория, че воюващите фракции съществуват в подсъзнанието. На воюващите страни им бяха дадени условни имена: Суперегото се разглеждаше като ограничаваща, контролираща сила над инстинктивните пориви (Id)⁴, заедно с Егото в ролята на арбитър, който изхожда от „разбран собствен интерес".

Дълбоко сме задължени на Фройд за неговите ревностни и пионерски усилия да положи теоретичните основи, върху които ние градим днес. С течение на времето учени и клиницисти уточниха, систематизираха и допълниха неговите теории. И все пак „хората отвътре" все още ни се изплъзват и изглежда, че стотиците томове, които събират прах, и коментарите на психоаналитиците мислители не дадоха подходящи отговори на хората, за които бяха написани.

Когато стоях във фоайето на театъра след показването на филма „Кой се страхува от Вирджиния Уулф", чух редица коментари от хора, които току-що бяха гледали филма: „Изтощен съм!", „Уж идвам на кино, за да се откъсна от къщи". „С каква цел показват всичко това?", „Аз не го разбрах; явно трябва да си психолог". Имах впечатлението, че много от тези хора напуснаха театъра, като се чудеха какво всъщност е станало, уверени, че е имало някакво послание, но неспособни да открият нещо, свързано с тях или което да ги накара да се освободят от гледна точка на това да сложат край на „забавленията и игрите" в собствения си живот.

Ние с основание сме впечатлени от формулировки като дефиницията на Фройд за психоанализата: „динамична концепция, която свежда психичния живот до взаимодействие на реципрочно действуващи импулсиращи и задържащи сили". Тази дефиниция и безбройните й уточнявания могат да са полезни за „професионалистите", но доколко могат те да бъдат полезни на хората, които са засегнати? Джордж и Марта в пиесата на Едуард Олби си отправят яростни, отвратителни, нецензурни думи — подходящи за случая и съвсем на място. Въпросът е: Като терапевти можем ли да говорим с Джордж и Марта колкото се може по-ясно и насочено за това, защо те постъпват така и се уязвяват един друг? И дали това, че им казваме истината, може да им бъде и полезно, защото ще ни разберат? „Говорете на английски! Не разбирам нищо от това, което говорите" — това не е обичайно отношение към хората, които се смятат експерти в областта на психологията. Да се превръщат трудноразбираемите психоаналитични идеи в още по-трудно разбираеми термини не значи, че те ще достигнат до хората. В резултат на това размишленията на обикновените хора често се свеждат до жалки мно-гословия и до превзети разговори, които завършват с коментари от рода на: „Добре, а не става ли винаги така?", без никакво разбиране за това как нещата могат да бъдат по-различни.

В известен смисъл едно от противоречията днес се състои в отдалечаването на специализацията от комуникацията, което продължава да увеличава пропастта между специалисти и неспециалисти. Космосът е сфера на дейност на астронавтите, разбирането на човешкото поведение е сфера на дейност на психолозите и психиатрите, законодателството е сфера на дейност на конгрес-мените и това, дали ще имаме или не дете, е в сферата на дейност на теолозите. Това е понятно; и все пак съществуващите проблеми, състоящи се в неразбиране и неспособност за комуникация, са толкова големи, че трябва да се намерят пътища езикът да върви в крак с развитието на науката.

В областта на математиката опит да се отговори на тази дилема беше направен с развитието на т.н. „нова математика", която днес се преподава във всички училища в страната. Новата математика не е толкова нов метод на изчисляване, колкото на преподаване на математическите идеи, отговаряне на въпроси не само като какво, но и защо така, че вълнението от отиването на Луната или от използуването на компютър не остава само в сферата на учените, но може да съществува в разбираема форма и за ученика. Науката математика не е нова, но начинът, по който тя се преподава, е нов. Ние щяхме да се окажем в задънена улица, ако все още използуваме вавилонските, египетските, римските цифрени системи или тези на майте. Желанието да се използува творчески математиката позволи да се намерят нови начини да се систематизират концепциите за цифрите. Днешната нова математика продължи творческия си възход. Ние признаваме и оценяваме творческото мислене, което предишните системи представляваха, но не обременяваме днешната работа с тези, сега по-неефективни методи.

Това е моята позиция по отношение на Транзак-ционния анализ. Уважавам преданите усилия на теоретиците на психоанализата в миналото. Това, което искам да покажа в тази книга, е новият начин да се поставят старите идеи и ясното представяне на новите не като враждебна или противопоставяща се атака срещу работата, извършена в миналото, но по-скоро като начин да се приеме безспорното твърдение, че със старите методи вероятно не може да се работи много добре.

Веднъж към един стар фермер, който поправял ръждива брана на междуселски път, се приближил сериозен млад човек, който обхождал фермите, за да им продава нов наръчник от Народния университет за консервация на почвата и за нова фермерска техника. След учтива и лустросана реч младият човек попитал фермера дали би искал да купи тази нова книга, на което старият човек отговорил: „Синко, аз вече не върша стопанската си работа дори наполовина от това, което зная, че трябва да правя."

Нашите търсения на отговори доскоро бяха ограничени от факта, че ние знаехме сравнително малко за това, как човешкият мозък съхранява спомена и как този спомен се провокира, за да възпроизведе тиранията — както и богатството на миналото в настоящето.

НЕВРОХИРУРГЪТ СЪС СОНДАТА

Всяка хипотеза, за да бъде потвърдена, трябва да зависи от доказателства, които могат да се наблюдават. Доскоро съществуваха малко доказателства за това, как функционира мозъкът в процеса на познанието и кои от дванайсетте милиарда клетки в мозъка съхраняват паметта. Каква част от нея се запазва? Може ли тя да изчезне? Паметта обща ли е или е специфична? Защо някои спомени по-лесно се възпроизвеждат, отколкото други?

(Дотолкова, доколкото тази книга е предназначена да бъде практическо ръководство към Транзакционния анализ, а не технически научен трактат, аз бих, искал да поясня, че следващият материал от изследванията на Пенфийлд — единственият, който може да се разглежда като технически — е включен в първата глава, защото смятам, че е необходим за даването на научна основа на всичко, което следва. Данните като че ли говорят за това, че всичко, което е било в обсега на нашето осъзнато усещане, се е записало подробно и се съхранява в мозъка, като може да се „пуска" отново в настоящето. Следващият материал може би ще изисква повече от еднократно прочитане за пълното разбиране на приложенията на откритията на Пенфийлд.)

Пенфийлд установява, че електродът, с който се извършва стимулацията, може да предизвика спомени, очевидно извлечени от паметта на пациента. Пенфийлд казва: „Физическото усещане, предизвикано по този начин, изчезва, когато електродът се отстрани, и може да се повтори, когато електродът се докосне пак." Той дава следните примери.

„Първият случай е този на С. Б. Стимулирането в точка 19 при първата конвулсия на дясното полукълбо на мозъка го накара да каже: „Там имаше пиано и някой свиреше. Знаете ли, чувах песента!" Когато тази точка беше отново стимулирана без предупреждение, той каза: „Някой говори на някого", и той спомена едно име, но аз не можах да го разбера... беше като насън. Мястото беше стимулирано трети път, също без предупреждение. Тогава той спонтанно установи „Да! О, Мари, о, Мари! — някой пееше това." Когато мястото беше стимулирано за четвърти път, той чу същата песен и обясни, че това е била основната мелодия на една радиопрограма.

Когато се стимулира точка 16, докато електродът се държи на мястото, той каза: „Нещо възстановява паметта. Аз мога да видя Севън Ъп Ботлинг Къмпани... Фурната на Бейкър." След това той беше предупреден, че е стимулиран, но електродът не беше докоснат. Той отговори: „Нищо не си спомням."

При друг случай, този на Д. Ф., когато е стимулирана точка от по-външната повърхност на дясното полукълбо на мозъка вътре в браздата на Силвий, пациентката чува някаква известна песен, която като че ли се изпълнява от оркестър. Повторните стимулации възпроизвеждат същата музика. Докато електродът се държи на мястото, тя тананика мелодията, припява и текста на мелодията, която чува.

Пациентът Л. Г. беше накаран да преживее „нещо", за което той бе казал, че му се е случило преди. Стимулирането в друг мозъчен център го накара да види мъж и куче, които вървят по пътя край неговата къща в провинцията. Друга една жена чуваше глас, който не можеше да разбере какъв е, когато в началото се стимулираше първата мозъчна гънка. Когато електродът се допираше пак до почти същата точка, тя чу отдалечен глас, който викаше „Джими, Джими!" — Джими беше прякорът на младия й съпруг, за когото тя се беше омъжила неотдавна."

Едно от най-важните заключения на Пенфийлд е, че електродът провокира един-единствен спомен, а не смесица от спомени или някакво тяхно обобщение.

Друго негово заключение е, че реакцията спрямо електрода е спонтанна и непреднамерена:

Под непреодолимото въздействие на сондата в съзнанието на пациента се появява познато преживяване независимо от това, дали той иска да насочи вниманието си върху него или не. Една песен преминава през ума му, тъй като вероятно я е чувал при някакъв случай: той се чувствува част от някаква определена ситуация, която се развива и завършва така, както и самата първоначална ситуация: За него това е действие от позната пиеса, в която той е едновременно и действуващо лице, и публика.

Може би най-значителното откритие е, че се записват подробно не само миналите събития, но и чувствата, свързани с тях. Едно събитие и чувството, което то е предизвикало, са неразривно свързани в мозъка така, че едното не може да бъде провокирано без другото. Пенфийлд отбелязва:

Субектът чувствува отново вълнението, което ситуацията първоначално е предизвикала у него, и той узнава същите интерпретации, истински или лъжливи, които е давал на преживяното преди. Така че предизвиканият спомен не е точна фотография или фонографски запис на минали сцени или събития. Той възпроизвежда това, което пациентът е видял, чул, почувствувал и разбрал.

Спомените се провокират от стимули във всекидневните преживявания по начин, който е много близък до този, предизвикан изкуствено със сондата на Пенфийлд. Във всеки от случаите провокираният спомен може да се опише по-скоро като ново преживяване, отколкото като припомняне. В отговор на един стимул човек моментално се пренася в миналото. Аз съм там! Тази реалност може да продължи само части от секундата или да се задържи много дни наред. Като следва преживяното, човек може съзнателно да си спомни, че той е бил там. Последователността на непреднамерените спомени е:

(1) преживяване (спонтанно, непреднамерено чувство) и

(2) спомняне (съзнателно, доброволно мислене за миналото събитие, което е било преживяно). Много от това, което преживяваме отново, не можем да си го спомним!

Следващите описания от двама пациенти илюстрират начина, по който стимулиранията в момента провокират минали чувства.

Четиридесетгодишна жена съобщава, че когато една сутрин вървяла надолу по улицата, минавайки покрай музикалния магазин, чула музика, която предизвикала у нея неудържима меланхолия. Тя се почувствувала обхваната от тъга, която не можела да проумее и чиято интензивност била „почти непоносима". Нищо в съзнанието й не можело да обясни това. След като тя описа пред мен това свое чувство, аз я попитах дали няма нещо в предишния й живот, за което тази песен да й напомня. Тя каза, че не може да направи никаква връзка между песента и тъгата си. По-късно през седмицата тя ми се обади по телефона, за да ми каже, че като продължила да си тананика отново и отново песента, изведнъж почувствувала проблясък на паметта, при което видяла майка си да седи пред пианото и я чула да свири тази песен. Когато пациентката била само на пет години, загубила майка си. Смъртта на майката предизвикала у нея тежка депресия, която продължила много дълго въпреки всички усилия на семейството да я накара "да се привърже към една леля, поела майчината роля. Тя никога не си е спомняла да е чула тази песен или пък майка си, че тя я свири, до деня, в който минала покрай музикалния магазин. Попитах я дали възникването на този ранен спомен я е освободило от депресията. Тя каза, че то е променило природата на чувствата й: все още изпитвала меланхолия при спомена за смъртта на майка си, но това не е било обсебващото я отчаяние, което отначало е чувствувала. Изглежда, като че ли сега тя съзнателно си спомня чувство, което в началото е било преживяването отново на това чувство. В следващия момент тя си спомня какво значи да се чувствуваш по този начин; но в първия момент чувството е било точно същото, както е било изживяно при смъртта на майка й.

Приятните чувства биват провокирани по същия начин. Всички знаем как някаква миризма, звук или мимолетен спомен могат да предизвикат неизказана радост, понякога толкова моментна, че отминава незабелязана. Ако не направим усилие, ние няма да можем да си спомним къде сме почувствували тази миризма, този звук или поглед преди това. Но усещането е действително.

Друг един пациент съобщава за следния случай. Като вървял по улица „Л" покрай Капитолийския парк в Сакраменто, той почувствувал миризма на вар и сяра, която обикновено се смята за отвратителна и която се използува за пръскане на дърветата, и осъзнал, че изпитва великолепно безгрижно чувство на радост. За него е било по-лесно да открие първопричината, тъй като изпитал приятно усещане. По същия начин, когато бил малко момче, баща му пръскал ябълковата градина и за пациента тогава тази миризма е съпровождала идването на пролетта, раззеленяването на дърветата и всички радости, които е изпитвало малкото момче навън след една дълга зима. Както и в случая с първия пациент, съзнателното припомняне на чувството е било малко по-различно от силата на първоначалното чувство, което той е изпитвал. Той не е могъл да улови великолепното, спонтанно пренасяне в миналото, както това е станало с този бързо отлитащ момент. Изглежда, като че ли сега той е имал усет за това, как се е чувствувал някога, а не е изпитал самото чувство.

Това илюстрира друго едно заключение на Пен-фийлд: записът в паметта се запазва цял дори когато изчезне способността на субекта да го възстановява.

Споменът, провокиран от кората на главния мозък, запазва подробно първоначалния опит. Когато той достигне съзнанието на пациента, преживяването, изглежда, става в настоящето — може би защото то се натрапва неудържимо на неговото внимание. Едва когато то премине, той може да види в него жив спомен от миналото.

Друг извод, който правим от тези наблюдения, е, че мозъкът функционира като високочувствително записващо устройство, което запечатва, както е било в случая, всяко преживяване от раждането, а може би и преди него. (Процесът на съхраняване на информацията в мозъка е несъмнено химически процес, който включва редуциране на данните и кодирането им и който все още_ не е напълно изяснен. Макар и опростена, аналогията със записващото устройство се оказа полезна за обяснение на процеса на запомняне. Важният момент тук е този, че независимо как се извършва записването, възпроизвеждането става с голяма точност.)

Когато един нормален човек насочи съзнанието си към нещо, казва Пенфийлд, в същото време той го записва в кората на всяко полукълбо от главния мозък.

Тези записи са последователни и непрекъснати.

Когато електродът се докосне до кората, където се съхранява паметта, той може да предизвика някаква картина, но картината обикновено не е статична. Тя се променя така, както това е ставало, когато е била видяна за първи път и субектът може би е променил посоката на погледа си. Тя следва първоначално наблюдаваните събития в продължение на няколко секунди или минути. Песента, която се чува при стимулиране на мозъчната кора, напредва бавно от една фаза към друга и от куплет към припев.

Пенфийлд заключава по-нататък, че нишката, по която се движат провокираните спомени, изглежда, е времето. Изначалната постановка е била построена във времето.

Нишката от последователност във времето, изглежда, свързва елементите на провокирания спомен в едно цяло. Изглежда също така, че само онези сензорни елементи, на които индивидът обръща внимание, се записват, а не всички сензорни импулси, които „бомбардират" централната нервна система.

Извикването на сложни последователности от спомени позволява да се смята, че всеки от спомените, който извикваме, има отделен невронен път.

От голямо значение за разбирането на това, как миналото влияе на настоящето, е наблюдението, че кората на главния мозък очевидно се използва при интерпретирането на сегашния опит.

Илюзиите... могат да бъдат предизвикани чрез стимулиране на кората на главния мозък... и предизвиканото нарушение е преценка по отношение на сегашния опит — преценка дали този опит е познат или необичаен, или абсурден; че разстоянията и размерите са променени и дори че сегашното положение е ужасяващо.

Това са илюзии на възприятието и разглеждането им те кара да смяташ, че някакъв нов опит се класифицира веднага заедно към записите на предишни подобни опити, което позволява да се преценят разликите и общите неща в тях. Така например след известен период от време може да е трудно някой да извика във въображението си точен, подробен спомен за някой приятел, както той е изглеждал преди години, но все пак когато срещне приятеля си, колкото и това да стане неочаквано, възможно е той да улови веднага промяната, която времето е предизвикало. Човек знае това много добре — нови бръчки по лицето, промяна в косата, прегърбена стойка. (Курсивът е на Томас Харис.)

Пенфийлд заключава:

Демонстрирането на съществуването на „структура" в главния мозък, която запазва подробности от всекидневния опит подобно на библиотека с много томове, е една от първите стъпки към физиоло-гията на мозъка. Природата на тази структура, механизмът на нейното формиране, механизмът на нейното използуване и интегративните процеси, които формират субстрата на съзнанието — всички те един ден ще бъдат представени чрез физиологични формули.

Д-р Лорънс С. Куби от Балтимор, един от най-известните национални психоаналитици, който беше сред тези, които обсъждаха статията на Пенфийлд, каза като заключение на своето изложение:

Аз съм дълбоко благодарен за възможността да обсъждам статията на д-р Пенфийлд... поради огромният тласък, който тя самата даде на въображението ми. Наистина тази статия ме държа в състояние на възбуда през последните две седмици, сякаш наблюдавах елементите на една мозайка да се подреждат всеки на мястото си и картината да се появява постепенно, за да хвърли светлина върху известна част от работата, която извършвах през последните няколко години. Мога да усетя сенките на Харви Кушинг и Зигмунд Фройд, които си стискат ръцете над дълго отлаганата среща между психоанализата и съвременната неврохирургия чрез експерименталната работа, която д-р Пенфийлд докладва.

В резюме можем да констатираме:

1. Мозъкът функционира като прецизно записващо устройство.

2. Чувствата, свързани с минали преживявания, също се записват и са неотделимо включени в тези преживявания.

3. Хората могат да съществуват в две състояния в едно и също време. Пациентът е знаел, че е на операционната маса и говори с Пенфийлд; той знае също така, че вижда и „Севън Ъп Ботлинг Къмпани... и фурната на Харисън". Той е в двойствено състояние, в смисъл че по едно и също време той е в преживяването и извън него, като го наблюдава.

4. Тези записани преживявания и чувствата, свързани с тях, са на разположение, за да се възпроизвеждат днес толкова живо, както и когато са се случили, и осигуряват много от данните, които предопределят природата на днешните транзакции. Тези преживявания могат не само да се припомнят, но и да бъдат преживявани отново. Аз не само помня как съм се чувствувал. Аз се чувствувам така и сега.