Пътешественикът от този свят до Небесната страна

Тези думи ги поразиха. Те стояха мълчаливи и се споглеждаха, незнаейки какво да кажат на Християн. Надежден, разбира се, одобри здравото учение, което се съдържаше в отговора на другаря му, така че между тях настъпи гробно мълчание. Това принуди г-н Користолюбов и другарите му да останат назад, а Християн и Надежден отминаха. Тогава Християн се обърна към другаря си и му каза:

-- Ако тези хора не могат да устоят пред човешка критика, какво ще правят пред Божия съд? И ако не могат да отговорят на въпроси, задавани от "пръстни съдове" (човеци), какво ще правят, когато ги изобличи пламъкът на пояждащия огън?

И така Християн и Надежден, продължавайки да вървят по пътя, стигнаха до едно красиво поле, наречено Спокойствие. Навлязоха в него с голямо благодарение и радост и понеже то не беше много обширно, скоро го преминаха. В края му се издигаше малък хълм, наречен Печалба, под който хълм имаше сребърна рудница. В стари времена някои пътници се отбиваха от любопитство да я видят, но щом влизаха в нея, пръстта под краката им се срутваше и те или загиваха, или се нараняваха и оставаха инвалиди.

Тогава видях в съня си, че малко встрани от пътя стоеше боляринът Димо, който викаше пътниците да се отбият и видят рудницата. Като видя Християн и другаря му, той се провикна:

-- Хей, елате насам, да ви покажа нещо!

Християн. Какво толкова ще ни покажеш, та да си заслужава да се отклоним от пътя?

Димо. Тук има сребърна рудница и някои копаят в нея и търсят богатство. Ако дойдете, с малко труд ще забогатеете.

Надежден. Хайде да отидем и да видим.

Християн. Аз не искам. По-рано съм чувал за това място и знам колко хора са погинали в него. Съкровището, което търсят там, е само една примамка, която е голяма пречка в пътуването.

Тогава Християн се обърна към Димо и извика: "Не е ли опасен пътя до рудницата? Не е ли ставал препятствие на мнозина в пътешествието им?"

Димо. Не е опасен, освен за небрежните (при изговарянето на тези думи той се изчерви).

Тогава Християн се обърна към Надежден и каза: "Ние нямаме работа там; нека да продължим пътя си."

Надежден. Аз съм уверен, че когато Користолюбив стигне на това място и ако този човек го покани, както кани нас, той непременно ще се отбие, за да види рудницата.

Християн. В това не се съмнявам, защото неговите начала го водят към онзи път и много вероятно е той да свърши там.

Димо продължаваше да вика: "Хайде де, няма ли да дойдете да видите рудницата?"

-- Димо, отговори му Християн, ти си неприятел на правите пътища на Господаря на нашия път и си осъден вече от съдиите на Негово Величество<$FII Тимотей 4:10>. Отклонил си се и искаш и нас да въвлечеш в подобно осъждение. Ако се отбием, нашият Цар ще разбере за това и вместо дръзновени ще застанем пред Него посрамени.

Димо. И аз съм от вашето братство. Ако ме почакате малко, ще дойда с вас.

Християн. Как се казваш? Името ти не е ли така, както го извиках?

Димо. Така е. Името ми е Димо. Аз съм Авраамов син.

Християн. Аз те познавам добре. Геезий беше твой прадядо, Юда е баща ти и ти също вървиш в техния път. Чисто дяволска е измамата, която сега употребяваш. Баща ти се обеси като предател и ти не си достоен за по-добра награда<$F4 Царе 5:20-27, Матей 26:14,15, 27:3-5>.

В това време Користолюбив и другарите му стигнаха въпросното място и при първото повикване на Димо се отклониха при него. Kакво стана с тях, в ямата ли паднаха, докато гледаха от брега надолу, или слязоха да копаят и се задушиха долу на дъното от сгъстения въздух, намиращ се там -- не се разбра, едно обаче беше сигурно, че те вече не се видяха по този път.

Видях в съня си, че като излязоха от полето, пътниците стигнаха до едно място, където стърчеше стар паметник. Той имаше чуден вид и приличаше на жена, превърната в стълб. Любопитството им ги накара да се спрат при него, за да го разгледат. Наблюдаваха го и се удивляваха, без да могат да продумат нито дума за него, докато накрая Надежден забеляза надпис над главата на статуята. Надписът беше с необикновени думи и понеже той не беше много учен, не можа да го разбере. Показа го на Християн, който беше по-начетен и го попита дали разбира написаното. Последният се взря в надписа, започна да срича думите и не след дълго отгатна значението му.

-- Помнете Лотовата жена!

Това бе надписът над главата на каменния стълб.

Той го прочете на другаря си и двамата заключиха, че този е соленият стълб, в който бе превърната жената на Лот. Когато бягали от Содом, тя се обърнала назад, за да види какво става в града им<$FБитие 19:26>.

Този стълб им даде нов предмет за разговор.

Християн. Ах, брате мой! Това за нас е навременен урок, след като Димо се опита да ни отклони от пътя и да ни отвлече към оня хълм, който се нарича Печалба. Ако бяхме отишли там след поканата му, както ти почти беше готов да отидеш, без съмнение щяхме да станем за срам и позор, та да ни гледат всички, които ще минат след нас.

Надежден. Съжалявам, че се показах толкова глупав и чудно ми е, че не станах като Лотовата жена, защото каква е разликата между моя и нейния грях? Тя само се обърна назад да погледне за последен път Содом, а аз изявих желание да отидем на самото място да гледаме. Но именно в такъв случай се вижда колко е голяма Божията благодат и аз се срамувам, че подобен грях се е бил загнездил в сърцето ми.

Християн. Нека добре да зебележим всичко, което виждаме тук, и нека ни послужи за урок. Това ще е от голяма полза за в бъдеще. Тази жена избегна една жестока присъда като не остана в Содом, който бе изгорен с огън и жупел отгоре, въпреки това тя погина по пътя -- поради желанието да погледне още веднъж стария град -- и бе превърната в солен стълб.

Надежден. Наистина нека това бъде за нас добър пример и напомняне да бягаме от греха, и знак, какво ще сполети онези, които искат само да погледнат. . . . Корей, Датан Авирон и 250-те души, които бяха с тях, погинаха така в греха си<$FЧисла 16:31,32, 26:9,10> и станаха пример за другите да се пазят от подобно нещо. Едно обаче не мога да разбера -- как Димо и неговите другари рискуват да стоят там и да търсят някакво съкровище, след като тази жена се е превърнала в солен стълб само заради едно обръщане назад. За нея не е писано, че се е отклонила от пътя, а само и се е обърнала. При все това нейното наказание е поставено на толкова видно място, че да може всеки да го види.

Християн. Да, за чудене е. Това показва доколко е развратено сърцето им. Не зная на какво да ги уподобя. Дали на тези, които и пред очите на съдията обират джобовете на другите или пък на онези които под бесилката крадат кесиите на хората. Казват, че Содомските жители били много грешни -- съгрешили против всичките Божии милости<$FБитие 13:10-13>. Това тяхно поведение подбудило Божието негодувание и им донесло такова горещо наказание, каквото може само огъня от небето. От това става ясно за всеки, който би желал да разбере, че за всички, които така грешат, след като имат толкова многобройни примери, наказанието им ще бъде едно от най-строгите.

Надежден. Така е, това е цялата истина, но колко голяма е Божията милост! Благодаря на Бога, че нито ти, особено пък аз, не станахме такъв позорен пример. Това е голяма причина да благодарим на Бога и да се боим от Него, като винаги "помним Лотовата жена".

Тогава видях, че стигнаха до красивата река, която Давид нарече "Божия река", а Иоан "Реката на водата на живота"<$FПсалом 65:9, Откровение 22:1>. Пътят им минаваше покрай тази река. Християн и неговия другар пиха от водата, която съживи и развесели уморените им духове. По двата бряга на реката имаше зелени плодородни дървета. Двамата откъснаха листа и ядоха за лекарство против различните болести, които се появяват у пътниците поради разпалената им кръв. На двата бряга на реката имаше зелени буйни ливади, изпъстрени с прекрасни цветя, кремове -- и чудо, тези ливади бяха зелени през цялата година. Тук те легнаха да си починат и заспаха. Когато се събудиха, отново браха от плодовете и ядоха от тях до насита, пиха от сладката и бистра вода и пак легнаха да спят. Така изминаха няколко дни и нощи, през които двамата от време на време пееха тази песен:

Тогава видях в съня си, че пътят им се отдалечаваше малко по малко от реката и това им причини голяма тъга, но не смееха да излязат от него.

Сега пътят им стана неравен и труден, и краката им така се умориха, че това се отрази зле дори върху душите им<$FЧисла 21:4>. Така, като се движеха с наведени глави и копнеейки да навлезат в по-добър път, забелязаха, че малко по-напред, от лявата страна на пътя, има ливада, заградена с ограда. Името й беше "Заобиколната поляна".

Тогава Християн каза на приятеля си:

-- Ако покрай тази ливада минава пътя ни, по-добре да вървим по нея.

Приближавайки оградата той надникна през нея и видя, че от другата страна върви пътека успоредна на техния път.

-- Точно според желанието ни! -- възкликна Християн -- Тук пътят е по-лесен. Ела да вървим от тази страна.

Надежден. Но какво ще правим, ако тази пътека ни отдалечи от нашия път?

Християн. Няма такава опасност. Виж, те вървят успоредно.

Надежден се убеди в думите на Християн и двамата прескочиха оградата. Щом навлязоха в ливадата и тръгнаха по пътеката, стори им се, че там се върви по-лесно. Пред себе си на известно разстояние те забелязаха човек. Той се казваше Суетаупованов.

-- Хей, къде извежда тази пътека? -- извикаха след него те.

-- До Небесната врата -- отговори им той.

-- Виждаш ли -- каза Християн, -- нали ти казах, че сме на правия път?

Така продължиха да вървят след непознатия. Но ето, настъпи нощта. Спусна се такава тъмнина, че не можеха да виждат нищо пред себе си, нито зад тях.

В тъмнината г-н Суетаупованов, не виждайки на крачка пред себе си, падна в една дълбока яма. Ямата бе нарочно изкопана от Kняза на онова място, за да лови в нея самонадеяните безумци<$FИсаия 9:16>. Суетаупованов не можа повече да излезе от нея.

Християн и Надежден чуха шума от падането му и извикаха високо, за да разберат какво точно става. Но никой не им отговори. До ушите им достигна само едно подземно пъшкане.

-- Къде се намираме, братко? -- попита Надежден.

Християн мълчеше. Беше се уплашил, защото той бе причина да се отклонят от пътя. За тяхно нещастие започна да вали дъжд придружен с гръмотевици. Потекоха буйни води и пътуването им стана още по-трудно.

-- Ох! Защо не вървях по пътя си, а се отклоних след тебе -- каза Надежден.

Християн. Кой е мислил, че тази пътека ще ни отдалечи от нашия път?

Надежден. Аз още в самото начало много се страхувах и не исках да тръгна, но нали си по-стар, последвах съвета ти.

Християн. Не ми се сърди. Съжалявам, че станах причина да се отклоним от пътя и заради мен попадна в такава беда. Прости ми, братко. Моля те, прости ми. Не го направих с лоша мисъл.

Надежден. Не се отчайвай, приятелю, аз ти прощавам, като вярвам, че това ще ни бъде за добро.

Християн. Радвам се, че имам за другар такъв милостив брат, но не трябва да стоим тука, нека се опитаме да се върнем назад.

Надежден. Не, не! Трябва да вървим напред.

Християн. Добре, но нека аз да вървя напред. Ако има някаква опасност, по-напред аз да влезна в нея, защото аз съм причината да се отклоним от правия път.

Надежден. Ти няма да вървиш напред, защото си смутен и може пак да объркаш пътя.

В този момент един глас достигна до ушите им:

-- Насочи сърцето си към пътя, към пътя, по който си ходил<$FЕремия 31:21>.

През това време водите бяха придошли много и връщането им беше опасно, но те решиха да опитат. Тръгнаха назад. Всред гъстия мрак и дълбоките води те падаха и ставаха, но все вървяха назад. С голяма мъка достигнаха до оградата. Там се сгушиха на завет да чакат зазоряването и така уморени, те заспаха.

Недалеч от мястото, където спяха, имаше крепост, наречена Kрепостта на съмнението. Неин господар беше исполин на име Отчаяние. Тази сутрин Исполинът се беше събудил много рано и разхождайки се из имението си, случайно забеляза заспалите Християн и Надежден. Със силен и жесток глас той ги събуди и ги попита откъде са и какво търсят в неговия имот. Те му отговориха, че са пътници, заблудили се в тъмната нощ.

-- Вие сте извършили голямо зло, като сте тъпкали земята ми и сте спали в имението ми -- каза Исполинът. -- Затова сега трябва да дойдете с мене.

И понеже той беше много силен, трябваше да отидат с него. Те дори не се опитаха да му отговорят, понеже сами виждаха, че бяха сгрешили. Исполинът ги подкара пред себе си и ги отведе в крепостта. Затвори ги в мръсна и влажна тъмница, която вонеше ужасно. Там останаха четири дни, без да получат нито залък хляб, нито капка вода. Отникъде не влизаше светлина и никой не попита за тях. Бяха далече от приятели и познати. Скръбта на Християн беше двойна. Той съзнаваше, че неговата необмислена смелост ги доведе до това ужасно страдание.

Исполинът Отчаяние имаше жена на име Недоверка. Като си лягаха, на четвъртата нощ след затварянето на Християн и Надежден, той й каза, че е уловил двама пътници и ги е хвърлил в тъмницата, защото му стъпкали нивите. Попита я какво да направи с тях. Най-напред тя разпита подробно какви са тези хора, откъде са дошли, накъде отиват, после даде своя съвет:

-- Като се събудят, бий ги безмилостно.

На сутринта Исполинът си приготви тояга от глог и слезе в тъмницата. Още с влизането си започна да вика по тях като на кучета, въпреки че нямаше никакъв повод за това. После започна да ги бие с тоягата по гърба, по краката, по главата, където се случеше. Като се умори, той ги остави безпомощни да се окайват в бедствието си и да плачат в скръбта си. Целия този ден двамата приятели не бяха в състояние да проговорят нито дума. Само въздишаха, пъшкаха и горчиво плачеха.

На другата вечер, когато жената на великана разбра, че затворниците са още живи, нареди му да ги посъветва да се самоубият.
На сутринта Исполинът влезе при тях, за да изпълни желанието на жена си. Като видя тежките рани, които им беше причинил от боя миналия ден, той се обърна с жестоко лице към тях и каза:

-- Няма никаква вероятност за вас да излезете оттука и не виждам друг по-добър изход от това положение, освен да посегнете на живота си с нож, въже или отрова. За какво ви е този живот, когато толкова много горчивини има да изпитате?

-- Не! Ние искаме да ни пуснеш -- едва продумаха те.

Това го рязяри много и той се спусна върху тях, за да ги доубие, но неочаквано го хвана една от неговите спазми (той страдаше от време на време от тази болест) и бе принуден да ги остави. Бедните пленници започнаха да мислят помежду си няма ли да е по-добре да послушат великана, да направят ли както ги съветваше той или не.

Християн. Брате, какво да правим? Животът ни тук е окаян и не знам кое е по-добре: така ли да продължаваме или да се самоубием? Чувствувам, че душата ми по-скоро иска задушаване, отколкото живот и гробът ми се струва по-лек, отколкото тази тъмница<$FЙов 7:15>. Да послушаме ли съвета на Исполина?

Надежден. Сегашното ни състояние наистина е много страшно и смъртта би била много по-приятна и по-желателна, но нека помислим малко, какво е казал Господарят на онази земя, закъдето пътуваме:

-- Не убивай!

Ако е забранено да отнемаш живота на друг, колко повече е забранено да отнемеш своя собствен живот? Освен това този, който убива другия, убива само тялото му, а който убива себе си, убива и тялото и душата си. Още нещо: ти говориш за спокойствието, което е в гроба, но забравил ли си адските мъки, които преследват всички убиици?

-- Защото никой човекоубиец няма да влезе във вечния живот.

Помни още, че животът ни не е в ръката на този Исполин. Аз бях чул, че и други хора са попадали в тази тъмница като нас и са се измъквали от неговите ръце.

Кой знае, Бог, който е сътворил света и държи всяко дихание в ръката си, може да ни избави от ръцете на този исполин Отчаяние. Може да го накара да забрави някога да заключи вратата на тъмницата или пък когато дойде да ни измъчва, може пак да го прихване болестта му и тогава аз съм решил да направя всичко, за да избягам оттука. Глупав бях, че не го направих още преди, но, брате мой, нека потърпим още малко и ще дойде времето, когато ще се освободим, само не трябва и да помисляме дори за самоубийство.

С тези думи Надежден успокои своя приятел и така те останаха в тъмницата целия ден в същото окаяно, плачевно състояние.

Надвечер Исполинът пак влезе в тъмницата, за да види дали пленниците са изпълнили съвета му. Намери ги ни живи ни умрели от глад и от тежките рани от боя. Но въпреки че бяха много изтощени, все пак те бяха живи и това така го разяри, че извика:

-- Понеже не послушахте съвета ми, сега ще видите, че е било много по-добре съвсем да не бяхте се раждали.

Тези думи ги ужасиха много и Християн съвсем отпадна духом. Kато дойде на себе си, те отново започнаха да разговарят какво трябва да направят -- да изпълнят ли съвета на Исполина или не? Християн бе склонен да го изпълни, но Надежден пак го насърчи:

-- Брате мой! Не помниш ли колко си бил смел досега? Аполон не можа да те смаже и всичко, което си чул и видял в Долината на Смъртната сянка не е могло да те сломи. Какви беди, страхове и съмнения са минали през главата ти, и винаги си излизал победител. Виждаш, че и аз съм в същото положение, в което си и ти, въпреки че съм много по-слаб от тебе физически. Исполинът е наранил и мене, и аз като тебе не съм нито ял, нито съм пил толкова дни. Двамата еднакво копнеем за светлината. Въпреки всичко това аз не се отчайвам. Потърпи още малко! Спомни си как безстрашно си се държал на Суетния панаир и не си се уплашил нито от веригите, нито от затвора, нито от смъртта. Затова по-добре нека да потърпим още малко, вместо да приемем смърт, която не подхожда на християни.

Като се стъмни и Исполинът и жена му се прибраха в стаята си, тя го попита пак за затворените, дали са послушали съвета му. Той й отговори:

-- Дебелоглави са тези злодейци! Готови са да претърпят всевъзможни мъки, но не и да се самоубият.

-- Изведй ги утре в крепостния двор -- каза тя -- и им посочй костите и главите на онези, които вече си погубил и им дай да разберат, че до края на тази седмица ще ги разкъсаш, така както си направил с другарите им преди тях.

На сутринта Исполинът отиде при затворниците и ги изведе в крепостния двор. Показа им каквото беше казала жена му и им каза:

-- Някога и тези бяха пътешественици като вас и влязоха в моята земя, така както направихте и вие, но аз ги разкъсах на парчета. Слушайте, така ще направя и с вас, преди да се минат десет дни. Запомнете добре това! Хайде сега пак вътре в дупката!

И ги подкара с удари към тъмницата.

Цялата събота те прекараха в плач и въздишки. През нощта, когато госпожа Недоверка и мъжът й се прибраха в спалнята, Исполинът започна зачудено да раказва как нито ударите му, нито съветите му са в състояние да ги довършат.

-- Боя се -- каза жена му -- да не би да се надяват на някого да дойде да ги пусне или пък може би имат в себе си някакъв инструмент, с който се надяват да разбият вратата и така да избягат.

-- Какво приказваш, мила? -- каза Исполинът. -- Още утре ще ги обискирам.

Цялата събота вечер Християн и Надежден прекараха в молитва. Малко преди съмване, добрият Християн, смаян и сънлив, извика:

-- Колко съм бил глупав! Да лежа в тази мръсна и влажна тъмница, като мога да изляза, когато поискам! Аз имам в себе си един ключ, който се нарича Обещание и съм уверен, че с него мога да отключа всяка врата в тази крепост на Съмнението.

-- Това известие е чудесно! -- каза Надежден. -- Извади го по-скоро, брате мой, и дай да го изпробваме!

Християн извади ключа от пазвата си и опита да отключи тъмничната врата. Kлючът се завъртя веднъж и вратата се отвори. Християн и Надежден излязоха мълчешком. Отключиха външната врата на крепостния двор и така стигнаха до желязната врата. И макар тя да беше много голяма и тежка, същият отвори и нея. При отварянето на желязната врата обаче се вдигна малко шум, който събуди исполина Отчаяние, но докато се облече и излезе да ги гони, Християн и Надежден бяха вече избягали далече по пътя. Исполинът искаше да ги догони, но краката му съвсем не държаха и той се отказа от намерението си.

Така стигнаха до царския път и се успокоиха, защото вече бяха далече от имението на исполина Отчаяние.

Като прескочиха оградата, те спряха да помислят какво да направят, за да предпазят другите пътници, да не попаднат в същата участ. Решиха да поставят един стълб с надпис:

-- Този е пътят към крепостта на Съмнението, над която владее страшният исполин Отчаяние, който презира Царя на небесната земя и търси да погуби неговите святи пътешественици.

Мнозина след тях, които са минавали по същия път, са прочитали този надпис на стълба и така са избягвали бедата.

А Християн и Надежден, ходейки сега по царския път, далече от опасността, пееха тази песен:

Глава осма

Така продължаваха пътя си, докато стигнаха Насладителните планини, които принадлежат на господаря на ръта мъчнотия, за който приказвахме по-рано. Kато се изкачваха на тези планини, те се възхищаваха на градините, цветята и лозята. Изкъпаха се в бистрите води на потока, пиха от студената му вода и ядоха сладко грозде. На върха на планината срещнаха овчари, които пасяха овцете си. Двамата приятели приближиха до тях и ги запитаха:

-- На кого принадлежат тези Насладителни планини и чии са овцете, които пасат тук?

Овчарите. Тези планини са на Емануиловата земя и от тука се вижда Неговият град. Тези овце са Негови и Той е дал живота Си за тях<$FИоан 10:11,15>.

Християн. А този ли е пътят към Небесния град?

Овчарите. Да, да! Вие сте на правия път.

Християн. Далече ли е още той?

Овчарите. Много е далече за онези, които не са верни.

Християн. Има ли някоя опасност по пътя?

Овчарите. Няма никаква опасност за онези, които са безстрашни, а "престъпниците ще пропаднат в него"<$FОсия 14:9>.

Християн. Има ли по пътя хубаво място, където да можем да си починем?

Овчарите. Господарят на тези планини ни е заповядал "да не забравяме никога да приемаме гости", затова всичко добро в нашата земя е за вас: Заповядайте<$FЕвреи 13:2>!

И видях в съня си, че овчарите започнаха да ги разпитват:

-- Откъде идвате? Как сте намерили този път? Как сте могли да постоянствувате в него? Малко от онези, които тръгват, стигат до тука.

Когато чуха отговора им, овчарите се зарадваха много, обикнаха ги като свои и им казаха:

-- Добре сте дошли на Насладителните планини.

Овчарите, на които имената бяха: Вежлив, Опитенов, Бодров и Искренов, хващайки Християн и Надежден за ръце, ги заведоха в шатрите си. Там ги нахраниха с всичко, с което земята им изобилствуваше и ги помолиха да останат при тях по-дълго време, за да се опознаят и за да могат да се полюбуват на Насладителните планини. Те с радост се съгласиха да останат и понеже вече беше късно през нощта, легнаха да спят.

Тогава в съня си видях, че на сутринта овчарите повикаха пътешествениците и им предложиха да се разходят с тях по планината. Така заедно се наслаждаваха на величествените изгледи, които виждаха от върха на планината.

Овчарите решиха да им покажат и някои чудни неща и затова ги заведоха най-напред на върха, наречен Хълмът на Заблуждението. Като погледнаха надолу по стръмнината, Християн и Надежден забелязаха най-долу няколко смазани човека, които явно бяха паднали от върха на планината.