Пътешествие в свръхестественото

Роджър Морно

Отправям своята благодарност и към пастора Уилям Р.Лаусън, който ме

убеди, че трябва да дам едно писмено свидетелство за моята опитност с падналите ангели (духове) за доброто на другите.

Същевременно съм признателен на Елън и Меинард Кяди, които ме подкрепяха по времето когато пишех тази книга, облекчавайки съзнанието ми от товара на преживяното минало с някое пътешествие из планините на Пенсилвания, за да отпочинем в тяхната хижа. Повече имена от тази книга са сменени, за да опазя личния живот на участниците в събитията, които съм описал.

Посвещавам тази книга на една млада госпожица, която преди повече от

тридесет години ми предложи ръката и сърцето си и беше готова да сподели

живота си с мен, даже ако това означаваше избора да ходи под смъртната

сянка. На скъпата ми съпруга Хилда.
ГЛАВА 1

Приготвяйки се да почета, забелязах как парченцето хартия с телефонното

съобщение за Роланд заплува във въздуха, после премина като стрела

удряйки отворения том с такава сила, че книгата се изтръгна от ръцете ми

и едва не я изпуснах на земята от коленете си. Първият ми подтик беше да

разговарям с него - духа, който се заяждаше с мен. Сложих парченцето

хартия между страниците на книгата и продължих да си чета. Малко по-късно

една сила ми я изтръгна от ръцете и я прикова на стената срещу мен.

Реших да телефонирам на Роланд. Импулсът беше не резултат на вълнението,

причинено от духа, а от уважение към моя приятел. Имаше телефон в хола,

но при моето положение не исках да го ползвам и затова отидох до близкия

ресторант. Чакайки в телефонната кабина, погледнах часовника си - беше

един през нощта. Позвъних два пъти.

- Ало! Морно, ти ли си?

- Да, аз...

- Морно - дяволски решителният! Но какво говоря? Не исках да кажа това.

Исках да те предупредя, че си играеш със собствения живот. Ума ли си

загуби?

- Аз дали имам проблем!? Нямам никакъв проблем... Човече, ти имаш

неприятности! Виж го как говори - като че ли не му пука за нищо на света!

Морно, винаги съм се възхищавал от решителният ти дух, само че този път

си отишъл много далеч, много по-далеч от допустимото. Опълчил си се

против духовете, които ти помогнаха а сега ще те унищожат. Изненадан съм,

че си още жив. Слушай бе, момче, загрижен съм за теб. Защото не искам да

си изпатиш, стоя на този телефон цяла нощ в очакване да ми позвъниш.

Нямаш ли какво да ми кажеш?

- Разбира се, че имам нещичко за казване, но как да го направя, когато не

ми даваш никакъв шанс да говоря? - После продължи веднага:

- Морно, не разбираш какви големи ядове си си навлякъл. От сряда вечер,

според както каза свещеникът - сатанист, голяма беля си направил относно

духовете. Но сега е много късно, много късно...

- Роланд - прекъснах го аз - ако се успокоиш, ще ни бъде много по-лесно

да се разберем. Така, че обясни ми за сряда вечер.

След няколко мига той си възвърнал нормалния глас.

- Миналата сряда, когато влязох в нашия дом за поклонение грабнаха ме и

веднага се намерих в бюрото на великия свещеник. Запита ме дали съм те

виждал последната седмица. Изражението на лицето му ме накара да разбера,

че се е случило нещо страшно. Запитах да не би да си умрял или

катастрофирал... Заяви ми, че се намираш в много по-страшно състояние.

Вторник вечер, по време на святия среднощен час, един дух - съветник му

се явил и му казал, че изследваш Библията с пазители на съботата - точно

с ония, които господарят най-много мрази. Свещеникът ми поръча да те

открия и да ти обясня, та дано разбереш в каква опасност се намираш, но

никакъв не те намерих.

- Всичко е наред - му казах. - Не съм в никаква опасност.

- Така мислиш ти! - отговори Роланд. - В 18.30 ч. тази вечер великият

свещеник ми позвъни да ме осведоми, според както казали духовете, че си

ходил на църква при ония адвентисти и това го беше разярило много. Нещо

да кажеш?

- Да, изследвах Библията и ходих на църквата, която пази съботата. Но хич

не ме е грижа какво чувства падналият херувим към мене. Ако искаш да

узнаеш повече, за моята дейност през последната седмица, мини тази сутрин

към мене, какво ще кажеш?

Върнах се у дома, помолих се и легнах. Двадесет минути по-късно лампите

светнаха. Угасих ги. Но почти моментално отново светнаха. Тогава реших да

спя със светнали крушки. Няколко минути след това всички лампи от стаята

започнаха да се местят от местата си. Една картина заплува из стаята и се

закачи на другата стена. Покривката от масата стоеше увиснала във въздуха

без никаква видима поддръжка. Забелязах, че въпреки активността на

духовете, молитвите ми ги поставяха някак си под ограничение. Не можеха

да разговарят с мене - нещо, което бях сигурен, че искаха да направят.

Веднага им заповядах в името на Христос да си отидат. Лампите и картините

паднаха долу. Вдигнах ги, оправих изкривения абажур, но оставих счупените

стъкла за да ги измета сутринта. Благодарих на Исус за грижата,

съпроводена с обичта, която имаше към мен и се върнах в леглото. Мисълта,

че силните духове демони заминаха при споменаването на Исусовото име ме

изпълни с чувство на доволство. Това послужи също за затвърждаване на

убеждението ми, че всичко беше наистина под контрол - така, както казах

на моя приятел.

Само след час духовете се върнаха. Отново, ползвайки Исусовото име ги

накарах да напуснат стаята. Без никакво забавяне те заминаха а аз се

опитах отново да заспя.

За мое голямо очудване, към четири часа сутринта те пак дойдоха - този

път много ядосани. Лежейки на леглото се опитах да си отговоря защо

Господ им позволява да ме тормозят. Стигнах до заключението, че може би

трябва да се убедя сам какво чувстваха демоните когато съм приел Исус

като единствен господар и мой Спасител.

- Значи искаш да говориш с мен? Добре, говори тогава!

- Защо отказваш да общуваш с нас? - запита един дух с глас, който кънтеше

из цялата стая.

- Намерих по-добър господар.

- Защо ни изостави, когато имаме големи богатства приготвени за тебе?

- Толкова време ме мамихте, така че вече не се нуждая от вас.

- Отнесохме се с тебе, както подобава, от момента в който се присъедини

към тия които знаят кой е изворът на богатството и силата.

Усетих, че говорят с шеф-съветник на духовете. Даже въздухът в стаята

изглеждаше натоварен с енергия от присъствието му - натрапчиво и нагло.

Разбирайки, че съм лесна плячка за неговата сила, се помолих мълчешком:

"Господи Исусе,

моля Те, помогни ми!" А после си припомних един стих от Библията (Йоан

1:11,12), с който пастор Тейлор ме запозна същия ден. Веднага почувствах,

че Бог ще ме изведе от този двубой победител. Обхвана ме чувство за

спокойствие и сигурност. Усетих, че духът претърпяваше някаква криза. Той

сякаш беше потънал в отчаяние съзнавайки, че губи безполезно силите в

опит да спечели отново лоялността ми.

- Слушай ме внимателно - ми каза духът. - Казвам ти истината. Господарят

е приготвил за теб голямо богатство ако се съгласиш да не се

присъединяваш към ония които той толкова мрази и да не пазиш седмия ден -

съботата.

- Дух, вярвам, че казваш истината, но не ти искам богатството. Не ми е

достатъчно. Получих едно по-добро предложение в замяна на моето

подчинение - всички ценности, които желая плюс вечен живот. Решил съм

изцяло да се посветя на Исус Христос.

- Недей ми споменава това име! - избухна духът. Искам да поговоря с теб,

но не изговаряй това име. Аз съм шеф-съветник. Духовете, присъединените

към нас хора и аз се потрудихме да намерим подход към господаря, за да ти

обещае страхотни богатства и да останеш при него. Донесох ти Джордж

известност и слава и уредихме вие двамата да се срещнете за да разбереш

какви чудесни планове имаме за живота ти. Не отминавай, моля те, този

шанс.

- Дух, казах аз - преди десет дни бих се съгласил, но не и днес. Сега съм

Негова помощ ще стана един от пазителите на заповедите Му като се

присъединя към църквата, която освещава съботата. Що се отнася до вас -

ти и твоите приятели демони - вие сте куп измамници. Предлагаш ми земни

богатства за да отхвърля вечния живот? Откажи се. Избрал съм да чакам

идването на Господа на обновената земя - тогава ще имам всички богатства,

които бих желал.

Почти две минути само будилникът с неговото "тик-так" нарушаваше

тишината. Изглежда духът - съветник имаше нужда от малко време за да

скрои една нова стратегия.

- Много добре, каза той. - Отказваш богатството и славата които ти

предлага господаря?! Знай, че бедността ще ти е дял в живота, и то ако

успееш да останеш жив известно време. От този ден ще ходиш под сянката на

смъртта.

огромно удоволствие от жестокост и злоба. Веднага си помислих, че с такъв

смях Нерон е посрещал разкъсването на християните от лъвовете по римските

арени. Тръпки преминаха по тялото ми и сигурно бих се паникьосал ако не

бях имал Божията защита.

- Дух, казах аз - трябва да знаеш, че се поставих под защитата на

Христос, Оня от Кръста и че съм готов да вървя под смъртната сянка,

колкото време Той ще върви с мен. Сега ти заповядвам в името на Исус

Христос да напуснеш дома ми и да не се появяваш никога вече.

Балконската врата зад мен се отвори, съобщавайки за заминаването на духа.

После тя се блъсна в стената на стаята с такава сила, че дръжката й почти

проби стената.

ДНИТЕ НА ДЕТСТВОТО МИ

Бях петият роден в едно семейство от осем члена. Датата е 18 април 1925

г., а мястото - Сен Жак, щата Ню Брънсуик - едно селце до границата с

Квебек в източна Канада. родителите ми бяха силно вярващи френски

католици. От към баща ми две мои лели бяха калугерки, а по-малкият му

брат беше свещеник като по-късно стана монсеньор на римокатолическата

църква.

ученията и изискванията на църквата тогава. Много ясно си спомням, че ние

се молихме всеки ден, а най-силно в съзнанието ми са се запечатали

вечерните молитви. Розарат беше главната част на богослужението, но се

повтаряше и литоснията на светиите. Детските ни колене боляха докато

стояхме толкова дълго на молитва. Бяхме окуражавани да подаряваме

страданието си от болките в колената на Бога, за да може Той в замяна да

ги използва за освобождаването на някоя окаяна душа от мъчителните

пламъци в чистилището. Нашето семейство практикуваше повече начини на

телесни унижения с цел да спечели предимство пред Бога. Всеки петък се

въздържахме и не ядяхме месо. Ако в първия петък от всеки месец се

комкахме, бяхме осигурени от индулгенции чиято стойност се вдигаше до пет

хиляди дни по-малко в чистилището за дадена душа. В ония дни това значеше

черен пост, който започваше от вечерта преди първото комкане до сутринта

след него. (Църквата промени вече тази наредба).

Беше станал обичай за нашето семейство в определени периоди от време да

будуваме цяла нощ. Всеки от нас по ред стоеше по един час на колене пред

някоя статуя и казваше розара или други молитви. Големият пост, който

предшестваше Възкресение Христово, беше също период на строго

самопоправление. Родителите ми бяха много боязливи и всяка дейност в

живота им се въртеше около Всевишния. Главната им цел беше да Му

благодарят.

Когато бях на три години съм се разболял тежко и лекарите загубили

всякаква надежда за моето оздравяване. Баща ми даже се бил подготвил за

моето погребение. После майка ми обещала Господу, че ако оздравея, тя ще

направи всичко, което е по силите й, за да бъде сигурна, че ще стана

свещеник. Така ще раста за славата на Бога и ще Му доведа и други да Му

служат. Според разказа й, положението ми веднага се подобрило и за

няколко дена съм оздравял напълно.

Дойде времето, когато и аз трябваше да взема за пръв път причастие.

Въпреки това, колкото повече си учих наизуст катехизиса (ученията и

църковните нареждания), толкова намирах несъответствие между тях и това

което знаех за Христовото Евангелие.

Неделя преди службата свещеникът четеше от четирите евангелия или от

Посланията - нещо което ми създаваше удоволствие. Веднъж когато бях на

седем години се връщахме у дома от църквата. Беше хубав зимен ден.

Слънцето блестеше силно и почти двадесет шейни, теглени от коне се

плъзгаха по пътя на една след друга. Шумът от всичките звънци, поставени

на шейните, не позволяваше много разговори и всички мълчаха. Аз наруших

мълчанието като запитах мама за Исус: Защо е бил толкова добър с хората,

когато е бил на земята, а е станал толкова зъл, когато си е отишъл на

небето.

- Защо ще гори един милостив Бог хората в чистилището стотици години за

дребни грехове? - отговорих с въпрос на въпроса й. - Сигурно не

практикува това, което е учил хората. Ти и татко изпълнявате това на

което ни учите. А Исус защо не го прави? Вие ни учите да си прощаваме

един друг грешките. Не трябва ли Бог да ни прости напълно?

Гледайки я в лицето виждах че тя нямаше отговор на въпросите ми. Баща ми

се опита да я изкара от неудобство като се позова на по-висши авторитети:

Виж, синко, това нещо е точно, както каза чичо ти Феликс (свещеникът)

веднъж: Бог толкова мрази греха и за да накара хората да не се върнат към

беззаконие, Той е бил принуден да постави до човека едно голямо

наказание. От друга страна - нашият свят отец, папата, познава и други

оправдани цели, за които Бог ползва чистилището, а ние не бива да

коментираме папския авторитет.

Така научих доктрината на превъплъщение, приех я като всяко дете на моята

възраст, вярвайки, че при причастието свещеникът обръща хляба и виното в

плътта и кръвта на Христа. Но в неделята, на Възкресение Христово през

1987 г. - годината когато умря майка ми, чух нещо, което ме накара да

мисля по различен начин. Свещеникът четеше едно от Евангелията за

възкресението. Това което ме очарова най-много беше, че Исус имаше

неприятности с учениците Си, опитвайки се да ги убеди, че реално Той е

отново жив и че е същество плът и кости, а не дух. Ред въпроси ми

изникнаха тогава в ума. - Реално място ли е небето, хората, които вече

живеят там духовете ли са; но ако Исус не е дух как може Той да е

безквасния хляб на комкане? За някои може да е трудно разбираемо как може

едно дете да изгуби вярата си и да се обърне против Бога, както направих

аз. Може би ще успея да обясня какво стана всъщност, ако спомена няколко

случки.

впечатли дълбоко. Нашите родители ни дадоха добър пример как трябва да се

разбират хората помежду си. Те живееха в светлината на доброта и уважение

към другите и също очакваха от нас да си прощаваме един на друг и да сме

добри. Родителите ни винаги помагаха на бедни и нуждаещи се. По моята

детска преценка Бог трябваше да е също толкова милостив и добър с

човешките същества, щом и Той очаква да съществуват милост и доброта

между хората.

Въпросите ми се увеличават след преживяването на една особена опитност.

По онова време хората не си ползваха колите зиме и отделяха време да ги

поддържат за да са готови за топлия сезон. Баща ми реши да ангажира за

няколко дена един механик, който живееше в Итмъндстън, за да стегне нашия

"Форд" - първи модел. Пред да го доведе татко ни каза:

- Този механик е протестант, но като човек е безупречен и като специалист

- превъзходен. Сега слушайте ме внимателно - възможно е, когато ние

казваме: Ангелус (ежедневна молитва) на обед или преди ядене, той да не

взима участие. Моля ви да не облещите очи и особено недейте го пита нищо

за неговата религия за да не го безпокоите. Докато говореше, гледаше

право в мен. Всички ние казахме в един глас: "Добре, татко".

Около три дена човекът работи по колата и ми беше приятно да го гледам.

Думите на баща ми се потвърдиха. Той беше кротък човек, който ми даваше

ясно да разбера че му е приятно да разговаря с мен. Не ползваше мръсни

думи. Баща ни беше собственик на три ферми и разбира се, имаше и платени

работници. Много пъти съм чувал да казва, когато наемаше нов работник:

"Приятелю, знам че ще се разбираме двамата чудесно. Не се скъпя при

заплащането. Но искам да знаеш едно и да не го забравяш: жена ми и аз не

позволяваме на хората, които работят за нас да ругаят Бога или светиите.

Имаме деца които се стараем да възпитаме в уважение към Бога. Така че

много внимавайте за думите си". Противно на молбата му те загубваха

контрол над себе си докато работеха и месеха светиите от небето с

всякакви псувни. Но когато механикът - протестант си ужулваше пръста или

си пробиваше леко ръката, казваше само: "Ох, сега май ме заболя!"

Що се отнася до религиозността му, открих, че беше по-богобоязлив от нас.

Когато татко каза "да се помолим", той наведе глава, затвори очите си и

си прибра ръцете - нещо което никога не правехме, казвайки "Ангелус"

набързо.

ума. Беше една фраза, която научих от катехизиса:"

Преведена, заявява че извън римокатолическата църква няма спасение. Мама

усети, че нещо ме дразнеше и ме запита какво има.

- Мамо, къде отиват добрите протестанти когато умират?

- Хубав въпрос, сине. Защо питаш?

Цитирах и на нея какво научих наизуст от катехизиса. Призна ми, че не

знае и трябва да питаме чичо ми при първото му посещение у нас. Мисля, че

въпросът ми я обезпокои, защото в същия ден на вечеря тя сподели с татко

и му поиска мнението. Баща ми също нямаше отговор, но каза, че Бог не

може да изпъди от небето никой добър човек - било католик или протестант.

- Може би - каза той - ангелите завеждат добрият протестант, когато умре,

през задната врата на небето. Протестантите нямат честта да бъдат

посрещнати от свети Петър, но не трябва да се безпокоят щом като могат да

се промъкнат вътре. Не бива да се надяват, обаче, че ще се отнасят с тях

като с важни личности. Най-сетне, прадедите им много сбъркаха, когато

напуснаха католическата църква и сега всичките им последователи страдат

по тази причина.

Докато се съгласявах, че разсъжденията на татко бяха правилни, отново

през ума ми минаваха ония тежки думи: "извън католическата църква няма

спасение".

Няколко месеца по-късно научих, че чичо ми - свещеникът - ще мине да

посети всички роднини. Запитах баща си дали може при подходящ момент да

го питам за добрите протестанти. По време на посещението татко се обърна

към чичо Феликс и му каза:

- Феликс, кажи ми къде отиват добрите протестанти когато умрат?

- Защо се интересуваш?

Татко му обясни моя въпрос в светлината на катехизиса.

- Това, което Роджър ви е цитирал е единствено правилното - каза чичо

Феликс - няма спасение извън католическата църква независимо колко е

добър човекът.

Неговото заявление повдигна доста разгорещен спор. Баща ми поддържаше, че

не е правилно от страна на Бога да откаже небето на един добър

протестант, докато чичо ми "успокояваше" атмосферата, казвайки, че душата

на един добър протестант ще отиде на смърт в ада. Дори уточняваше, че

мястото е същото, в което отиват душите на некръстените деца при смъртта.

- Едно нещо знам със сигурност - приключи чичо Феликс - съгласно

църквата, нито един протестант, добър или лош, не ще отиде на небето,

нито ще види Бога. И ви моля да запомните, че не аз създадох правилата,

аз само ги предавам. Ако имаше начин, чрез който един протестант да отида

на небето, пресвятият отец - папата - би ни казал.

Тази опитност е запечата като голяма въпросителна в съзнанието ми що се

отнася за Божията правда. Времето минаваше и след две години същият

проблем възникна наново.

Беше хубава юлска вечер, когато познат на баща ми му съобщи, че един

съсед е починал внезапно докато работел на разстояние 8 километра от дома

си. Една забележка от негова страна разтревожи всички присъстващи: "Умря

без свещеник да му даде църковно причастие." След като съобщи, че братът

на починалия ще докара безжизненото тяло в дома му, човекът замина,

клатейки глава като повтаряше: "Жалко, жалко". Спомням си тази случка

като че беше вчера. Не след дълго време видях разбита каруца, теглена от

коне, да се движи бавно по пътя. Върху тялото на умрелия имаше покривало,

а кочияшът седеше отпред с увиснали крака и с лице, изразяващо дълбоко

отчаяние. Двама съседи, които дойдоха да телефонират от нас (семейството

ни имаше единия от двата телефона в населеното място) стояха с нас на

верандата пред къщата ни. След като мъртвецът премина край нас, майка ми

сподели съжалението си, сполетяло този човек.

- Жалко, че наблизо е нямало свещеник, комуто да си изповяда греховете за

да не се събуди отивайки в огъня на ада...

- Да се надяваме, че имал на душата си само извинителни грехове. Тогава

ще му останат дългите години горене в пламъците на чистилището.

- Ще трябва да съберем малко пари и да платим няколко служби за

успокояването на душата му - каза баща ми - защото не виждам как ще го

направят вдовицата или децата му.

Един от съседите внезапно каза:

- Мисля, че трябва да ви кажа - ще направите добре да икономисате парите

си. Предчувствам, че душата му още сега е в адските пламъци. Вижте

господин и госпожо Морно, знаеше се, че на починалия всичко му се лепваше

на ръцете. Какво искам да кажа? Че той, стига да можеше, си присвояваше

чужди неща.

- Е... това е силно обвинение - отговори баща ми - и ще се радвам ако

смекчиш думите си, освен ако можеш да назовеш някоя основателна причина,

за да говориш така.

- Съжалявам, че съм принуден да ви кажа, но ако си спомняте, миналата

година по това време не можахте да откриете синджира, който скоро бяхте

купили. Ако влезем в дома му и погледнем на определено местенце, бихте го

открили. Видях го там преди няколко дни. Даже му го казах в очите.

Отговори ми, че го е взел назаем от вас без да знаете.

За миг баща ми остана смутен. След като се съвзе, каза:

- Това е шокиращо за мен... Слушайте всички, искам да знаете пред Бога

давам на умрелия този синджир, който той зае от мен, даже ако е нямал

намерение да ми го върне. Фактически, ако е взел от мене и други неща,

без да знам, нека и те бъдат негови. По този начин душата му е освободена

от всяко осъждане, което би тегнало над нея пред Бога.

- Не искам да съм неуважителен пред Бога - каза съседът - но в този миг

чувствам, че те по-добър от Него. Трябва да кажа, че това е най-

благородният жест, който съм видял и чул. Морно, възможно е да сте

първото човешко същество, на света, което се е опитало да накара Господа

да изведе душа от пламъците на ада и да я вкара в чистилището, докато

стане достатъчно чиста да влезе в небето.

Тази опитност ме разтърси силно. Останах с размътен ум, като в треска от

случката доста дни. Докато мислех за нея, бях съгласен със съседа: баща

ми имаше по-благороден характер от Бога, Комуто служеше. Заключих, че Бог

хич не беше добър, защото заставяше душите да минават през чистилището,

когато роднините им нямат пари да плащат за служби.

Това, което ме накара да застана напълно против Бога, беше преживяното

около смъртта на моята майка. През пролетта на 1937 година мама беше

настанена в болница за операция. След две седмици я изпратиха в къщи да

изживее последните си дни сред семейството. Бях на дванадесет години,

възраст на силните впечатления. Връщайки се от училище, отидох в спалнята

да я целуна по челото, нещо което правех всеки ден.

- Моля те, седни - ме помоли тя - искам да ти кажа нещо, което мисля че е

важно за двамата. Дните, в които ще сме заедно са преброени и искам да

запомниш добре съвета ми. През целия живот показвай уважение към хората,

които ти правят добрини. Благодари им даже за чаша вода. Хората, които

уважават другите за малките добрини и жестове, получават благословения по

различни начини.

През онези дни бдението при мъртвеца се извършваше у дома му а не в

църквата. Три дни наред приятели, роднини и съседи се изреждаха да

изказват съболезнования и да се молят за мамината душа. Според както ми

обясни чичо Феликс, григорианските служби са най-чудесното нещо, което

може да се направи за душата на някой покойник. Той обясни как папа

Григорий, който имаше особена грижа за душите от чистилището, въведе тези

служби. Семейството организира да се състоят триста литургии едновременно

в различни епархии, църкви, манастири и т.н. в един и същи ден. Според

както казваше чичо, литургиите имат такава голяма сила за прощение на

греховете, че можеха да закарат една душа направо на небето, без да види

пламъците на чистилището. Същия ден чух от една роднина, че

григорианските служби струват един долар едната. Значи, триста долара за

цялата тази работа. Мисълта, че бяхме много щастливи поради татковата

възможност (той щеше да плати мама да стигне направо в рая) ми се

запечата в ума. После си спомних за една жена от нашата епархия, която

умря преди шест месеца. Семейството им беше много бедно, за да може да

плати поне някоя литургия и тя, горката, щеше да страда в чистилището.

Приготовленията за нейното погребение създадоха проблеми на татко защото

той беше член на комитета на социално подпомагане на нашата епархия. Баща

ми се върна късно след заседанието, но каза че не може да вечеря. Мама

като го видя в какво състояние е, се заинтересува за причините.

- Случи се нещо неприятно - каза той. - Прекарах по-голяма част от

следобед в парохийската къща на църквата заедно с другите членове на

комитета и разисквахме проблемите на бедняците от нашата епархия. Главния

предмет на нашия спор беше купуването на ковчег за старицата Ани. Не съм

против икономиите на средства, но когато отец Пакин попита отговорника на

погребенията колко ще спестим ако разглобим разпятието и дръжките на

ковчега преди заравянето не издържах. Почувствах се обиден и без малко да

кажа на добрия отец какво мисля за това. Но се въздържах от уважението

към неговата служба. За да приключа всякакъв спор, казах че аз ще платя

разликата. Тъжно е, много е тъжно да си беден приживе, но особено тежко е

ако умреш беден.

Докато разсъждавах за двата случая, не можах да измисля друго, освен че

Бог не е прав като търпи бедността в нашия свят. С течение на времето

загубих напълно вяра в Бога и църквата и реших да нямам вече работа с тях

щом стъпя на крака.

Есента на 1937 година татко ме изпрати заедно с брат ми Едгар в един

пансион, ръководен от калугерки от "Отел Дино дьо сен Базил". Там получих

допълнително религиозно възпитание което напълно вкамени сърцето ми. От

поведението ми, обаче, никой не можеше да предположи дори какъв конфликт

бушува в душата ми. Стъпка по стъпка се отвърнах от Бога с отвращение и

омраза. Минаха няколко години и започна Втората Световна война, а заедно

с нея дойде и призивът да служа на Родината.