Пътуване извън тялото робърт Монро

Следващите редове обикновено са встъпление към пред­

С публикуването на книгата съм си поставил две главни цели. Първо: разпространявайки възможно най-широко съб­рания от мен материал, бих могъл да помогна на други хо­ра, дори само на един-единствен човек, да се спаси от агони­ята и терора на изпитанието и грешката в област, където не е имало конкретни отговори. Фактът, че и други са преживели същото, би могъл да облекчи съмненията. Човек сам ще опоз­нае и разбере феномена, и ще се опази от драмата на психо­терапията, а в най-лошия случай — от мозъчен срив и въд­воряване в психиатрично заведение. Второ: утре или в близ­ките години официално приетите досега науки на съвремен­ната ни култура ще разширят хоризонта на знанията си, твър­денията и изследванията, за да разтворят широко вратите и пътищата за голямо обогатяване на човешкото познание и разбиране на самия себе си и цялостното му обкръжение.

Ако поне едната, а защо не и двете гореспоменати цели, послужат когато и където и да е, това за мен ще бъде напъл­но задоволителна награда, разбира се.

Представянето на целия този материал не е предназначе­но за специална научна група. По-точно, главният опит е да бъде толкова специфичен, колкото е възможно с терминоло­гия еднакво разбираема и за учени, и за лаици, като са отбяг­вани двусмислени обобщения. Физици, химици, психиатри и философи биха могли всеки за себе си да използват по-спе­цифична терминология, за да опишат същата материя. Очак­вам такъв начин на предаване на информацията. Той ще по­каже, че замисълът на общуването е осъществим и „понят­ният" разговор поднася необходимия смисъл по-скоро на широк кръг читатели, отколкото на тесен елит от специалис­ти.

Очаква се също много от тълкуванията да бъдат проти­воречиви. Най-трудният от всички умствени процеси е да се разгледа обективно идея, която, ако се приеме за факт, ще се сблъска с отрицанието на дългогодишната подготовка и опит.

Обективното възприятие наистина е най-трудният от всички процеси в умственото развитие. Един път в живота е напълно достатъчно.

Нека погледнем към началото на този искрен разказ за висок персонален опит.

През пролетта на 1958 година живеех съвсем нормален живот в едно нормално семейство. Обичахме природата и ти­шината и се бяхме заселили в спокойна провинциална обста­новка. Единствената необикновена дейност бяха опитите ми с техника за изучаване на данни по време на сън — главен из­пълнител бях самият аз.

Първият знак за отклонение от обикновеното се случи един неделен следобед. Докато останалата част от семейст­вото ми бе на църква, аз провеждах опит, слушайки запис на магнетофонна лента в силно изолирана обстановка. Това бе прост експеримент за усилване на концентрацията върху еди­ничен сигнален източник на информация (слухов) със сниже­но сигнално въвеждане от другите сетива. Степента на запом­няне и възпроизвеждане щеше да покаже успеха на техника­та.

Слушах записа, изолиран от други гледки и звукове. Той не съдържаше необикновени или случайни идеи. Припомням си, че най-забележителното бе натрапващото се предложение да запомням и възпроизвеждам всичко, което се случваше по зреме на опита за релаксация. Записът вървеше без някакъв необикновен резултат. Възпроизведох запомненото изцяло, защото то бе продукт на собствените ми усилия и по тази причина изцяло ми бе познато. Може би даже прекалено поз­нато, защото в моя случай не бе възможно запомняне и въз­произвеждане на нов оригинален материал. Добре би било техниката да бъде употребена за запаметяване на някои дру­ги обекти.

Когато семейството ми се върна, имахме лек обяд — бър­кани яйца, бекон и кафе. На масата водихме маловажен раз­говор, който няма връзка с проблема. След малко повече от час бях обхванат от безмилостен спазъм, който настъпваше към диафрагмата или слънчевия сплит, точно под гръдния кош. Бе много силна и трайна болка. Първо помислих, че е форма на хранително отравяне. В отчаянието си се насилих да повърна. Стомахът ми бе празен. Другите членове на се­мейството ми не показаха признаци на заболяване и диском-форт. Опитвах се да правя упражнения и да ходя, предпола­гайки, че е парализа на коремен мускул. Не бе апендикс, за­щото моят бе опериран. Независимо от болката дишах нор­мално, сърдечната дейност и пулсът ми също бяха правилни. Нямаше изпотяване или каквито и да било други симптоми. Само остра, напрегната, локализирана в определено място топка от неподвижни мускули в горната част на корема.

Дойде ми наум, че някакъв фактор от магнетофонния за­пис е причинил болката. Преглеждайки лентата и ръчно нап­равения запис на текста, не открих нищо необикновено. Про­дължих да търся някаква надеждна, макар и не съвсем умна идея, която би обяснила случилото се. Все пак — нищо опре­делено.

Вероятно трябваше веднага да се обадя на лекар. Поло­жението не изглеждаше твърде обезпокоително, но и не се по­добряваше. Накрая все пак потърсихме лекарска помощ.

Всички местни лекари или отсъстваха, или играеха голф.

Спазмите и болката продължиха от един и половина на обяд до полунощ. Сякаш никакви домашни способи на лече­ние не доведоха до облекчение. Малко след полунощ заспах от пълно физическо изтощение.

Събудих се рано на другата сутрин. Болките и спазъмът бяха изчезнали. Чувствах мускулна слабост в раздразнената област. Споменавам го единствено защото това бе първият необикновен случай от физическо или друго естество, който изживях.

В ретроспекция - това бе може би докосване с магичес­ки жезъл или съкрушителен удар, въпреки че в този момент не си давах сметка.

Някъде около три седмици по-късно се случи второто главно събитие. Лежах на дивана в дневната, вкъщи бе тихо. Току-що се бях изтегнал (главата ми бе на север, ако това има някакво значение), когато в северната част на небето се появи сияние или светлинен лъч под ъгъл 30° спрямо хори­зонта. Сякаш бях поразен от гореща светлина. Но това бе са­мо дневна светлина. Не се виждаше сияние, ако въобще е има­ло такова наистина.

В началото помислих, че е слънчева светлина, макар то­ва да бе невъзможно в северната част на къщата. Когато си­янието прониза цялото ми тяло, ефектът бе, че започнах при­нудително да се треса или „да вибрирам". Бях напълно без-силен да се движа. Като че бях стегнат в менгеме.

Шокиран и изплашен, аз се насилих да направя някакво движение. Все едно, че се освобождавах от невидими връзки. Когато съвсем бавно седнах на дивана, треперенето и вибра­циите постепенно отшумяха и можех свободно да се движа.

Станах и започнах да ходя из стаята. Не бях загубвал съз­нание, сигурен бях в това. Часовникът показваше, че са изми­нали само няколко секунди, откакто се бях изтегнал на дива­на. Не си бях затварял очите и чувах външните шумове по време на целия епизод. Погледнах през прозореца, по-специ­ално на север. Не знаех защо го правя и какво очаквам да ви дя. Всичко изглеждаше нормално и спокойно. Излязох на раз­ходка, за да събера мислите си след това странно нещо, кое­то се бе случило.

През следващите шест седмици същото необикновено яв­ление се появи още девет пъти. Случваше се по различно вре­ме и на различни места. Единственото общо между явления­та бе, че те започваха веднага след като лягах да отпочина или спя. Когато и да се появяваше, аз се борех да заема се­дящо положение и тресенето отшумяваше. Въпреки че тяло­то ми чувстваше това „треперене", нямаше видимо доказа­телство, че аз наистина се треса.

Ограничените ми познания по медицина ме караха да до­пусна много възможности като причина. Мислех за епилеп­сия, но разбрах, че епилептиците не помнят и не чувстват ни­що по време на апоплектичен удар. Нещо повече, научих, че епилепсията е наследствена болест и първите признаци се по­явяват още в ранна детска възраст. В моя случай такива сим­птоми нямаше.

Втората възможност бе мозъчно увреждане като болес­тен процес или тумор. Отново симптомите не бяха типични, но съществуваше такава вероятност. С трепет отидох при дъл­гогодишния семеен лекар д-р Ричард Гордън и му обясних признаците на заболяването. Като интернист и диагностик той би трябвало да има някакво обяснение. Беше запознат отлично и със здравословното ми състояние, такова, какво­то бе.

След основен преглед д-р Гордън реши, че съм преумо­рен от усилена работа и ме посъветва да спя повече и да на­маля малко теглото си. Накратко, той не успя да открие ни­що обезпокоително по отношение на здравето ми. Възмож­ността от мозъчен тумор или епилепсия го развесели. Повяр­вах на думите му и обнадежден се върнах вкъщи. Щом няма­ше здравословна причина за феномена, може би бе халюци-ниране, форма на сънуване. Реших, че ако пак изпадна в то­ва състояние, бих го разглеждал толкова обективно, колкото ми бе възможно. И то наистина „дойде" същата вечер.

Започна някъде около две минути, след като легнах да спя. Този път твърдо бях решил, че ще го изживея, за да ви­дя какво става, вместо да се боря да се освободя от това със­тояние.

Както си лежах, „чувството" започна да бушува в глава­та ми и пропълзя по цялото ми тяло. Бе повече „вибрация", отколкото треперене. Стабилна и без да променя честотата си. Усещах го повече като електрошок, пробягващ по цяло­то ми тяло без болка. Цикълът на пулсациите бе някъде под 60, може би някъде около половината.

Изплашен, аз го понасях, опитвайки се да остана спо­коен. Можех да виждам стаята около мен, но не чувах мно­го повече от бученето, причинено от вибрациите. Чудех се какво ли още ще се случи.

Нищо не стана. След около пет минути усещането бав­но заглъхна и аз станах, чувствайки се съвсем нормално. Пул­сът ми бе ускорен, очевидно от възбудата, но нищо повече. Този резултат ми помогна да се освободя от страха, предиз­викан от усещането.

В следващите четири или пет случая на вибрация открих още нещо. Най-малко веднъж изглежда се бе появил обръч от електрически искри с диаметър около два фута, а в центъ­ра на обръча бяха осите на тялото ми. Ако си затворех очи­те, можех наистина да видя обръча. Той започваше от глава­та ми и бавно пълзеше надолу по тялото ми до върха на пръс­тите на краката и обратно към главата, като запазваше пос­тоянни вибрации. Когато обръчът преминаваше през всяка част от тялото ми, чувствах вибрациите, сякаш ме режеха на ленти. Когато обръчът премина през главата ми, заедно с не­го започна да бушува силно бучене и почувствах вибрациите в мозъка си. Опитах се да изследвам този огнен, електричес­ки мним обръч. Не открих обаче причинителя му или какво той представляваше.

Всичко, което ми се случи, оставаше неизвестно за съп­ругата и децата ми. Не виждах причина да ги тревожа и за­нимавам, докато не станеше известно нещо по-определено за случилото се. Все пак запознах един приятел, известния пси-холог д-р Фостър Бредшоу, с тайната си. Ако не бе той, не мога да си представя къде ли щях да съм понастоящем. Ве­роятно в някое психиатрично заведение.

Обсъдих въпроса с него и той бе крайно заинтригуван. Предположи, че може да е форма на халюцинация. Подобно да д-р Гордън, и той ме познаваше добре. Затова и се смя на предположението, че съм в началния стадий на шизофрения или нещо такова. Попитах го какво мисли, че трябва да нап­равя. Никога няма да забравя отговора му:

„Защо, не е необходимо да правиш нищо друго, освен да наблюдаваш и да разбереш какво е то. При всички случаи не мисля, че имаш голям избор. Ако се случи на мен, бих оти­шъл някъде в гората и бих продължил да опитвам, докато не намеря отговора."

Разликата бе, че се случва на мен, а не на д-р Бредшоу, а аз не можех да си позволя да отида в гората нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Освен другите си зада­чи, трябваше да издържам и семейство.

Минаха няколко месеца и състоянието на вибрации се случваше постоянно. Започна дори да става досадно, докато една нощ лежах в леглото, точно преди да заспя. Вибрации­те започнаха. Търпеливо и изнурително зачаках да преминат, за да заспя. Както си лежах, ръцете ми бяха прегънати към дясната част на леглото, така че пръстите ми едва докосваха килима.

Лениво се опитах да раздвижа пръстите и открих, че мо­га да ровя из килима. Без да мисля и да си давам сметка, че мога да си движа пръстите по време на вибрацията, пъхнах върховете им по-дълбоко в килима. След моментно съпро­тивление пръстите ми сякаш проникнаха под килима и докос­наха пода отдолу. С умерено любопитство пъхнах ръката си по-надолу. Пръстите ми преминаха през пода и достигнаха до грубата горна повърхност на тавана на долната стая. Опи­пах наоколо и открих малка дървена скоба с триъгълна фор­ма, сгънат пирон и някакви стърготини. Съвсем слабо заин тересуван от тази фантазия в усещането, пъхнах ръката си съвсем дълбоко. Премина през тавана на първия етаж и по­чувствах, че цялата ми ръка преминава през пода. Ръката ми докосна вода. Без възбуда разбърках водата с пръсти.

Изведнъж започнах напълно да съзнавам положението. Бях съвсем буден. Можех да видя лунния пейзаж през прозо­реца. Чувствах, че лежа в леглото и усещах завивките над тя­лото си, възглавницата под главата ми, гръдния кош, който се свиваше и разширяваше, когато дишах. Вибрациите все още присъстваха, но в по-малка степен.

Въпреки че бе невъзможно, ръката ми си играеше в ба­сейн с вода, а рамото ми чувстваше, че сякаш е промушено през пода. Със сигурност бях съвсем буден и чувството бе все още там. Как бих могъл да съм буден във всяко друго отно­шение и едновременно все още „да сънувам", че рамото ми е промушено през пода?

Вибрациите започнаха да отслабват. По някаква причи­на помислих, че има връзка между тази провряна през пода ръка и тяхното присъствие. Ако те изчезнеха, преди да съм си извадил ръката „навън", подът може и да се затвори и да си загубя ръката от рамото. Може би вибрациите бяха нап­равили временно дупка в пода. Не преставах да правя пред­положения.

Изтръгнах си ръката от пода, сложих я върху леглото и вибрациите престанаха много скоро. Станах, запалих лампа­та и разгледах мястото до леглото. Нямаше и следа от дуп­ка на пода и в килима. Те си изглеждаха както винаги. Пог­леднах ръката и рамото си и дори потърсих вода по пръсти­те си. Нямаше и следа от такова нещо, а ръката ми си беше съвсем нормална. Разгледах и стаята. Жена ми кротко спеше в леглото, всичко беше наред.

Дълго преди да се успокоя и заспя, мислих за халюцина­цията. На следващия ден реших да разрежа целия под, за да видя дали това, което почувствах в пространството под него - триъгълната скоба от дърво, огънатия пирон и стърготи­ните, - е там. Не виждах подът да е обезобразен от дивата ми халюцинация.

Споделих с д-р Бредшоу случката. Той реши, че е твър­де убедителен блян. Бе склонен да се пробие дупка в пода, за да видим какво има там. Представи ме на д-р Люис Уолбърг — изтъкнат психиатър. На едно вечерно парти съвсем неб­режно му споменах за феномена с вибрациите. Той от учти­вост се заинтересува, но бе очевидно, че не е в настроение „за работа", за което не го и обвинявам. Нямах куража да го по­питам за ръката, провряна през пода.

Ставаше все по-неясно. От средата, в която бях израс­нал, и от личния си опит би трябвало да очаквам някакви от­говори или най-малкото обещаващо мнение от съвременна­та технология. Като лаик притежавах над средната научна, инженерна и медицинска култура. Сега обаче бях изправен пред нещо, където отговорите или дори екстраполацията не се получиха твърде бързо. Спомням си, че все още не можех да погледна очи в очи желанието да изоставя този проблем

настрана.

Ако мислех, че съм изправен пред несъответствие в тази точка, то бе, защото не знаех какво още можеше да се случи. След около четири седмици, когато „вибрацията" отново дойде, бях, както му е редът, много предпазлив в опита си да раздвижа ръка или крак. Беше късна нощ и лежах в леглото преди сън. До мен жена ми вече бе заспала. Нещо изглежда започна да бушува в главата ми и бързо се разпространи по тялото ми. Беше съвсем като по-рано. Докато си лежах, опит­вайки се да реша как да анализирам случката по друг начин, усетих се, че мисля колко приятно би било да се кача на без­моторен самолет и да полетя през следващия следобед (хо­бито ми по това време). Без да си представям някакво пос­ледствие, а и не знаейки, че би могло да има такова, мислех за удоволствието, което то ще ми донесе.

Почти веднага почувствах, че нещо натиска рамото ми. Наполовина заинтригуван, аз се обърнах назад и нагоре, за да разбера какво бе това. Ръката ми случайно попадна на гладка стена. Придвижих по стената ръката си по цялата й дължина и тя бе все така гладка и непокътната.

Сетивата ми бяха подготвени и аз се опитах да гледам през неясната светлина. Бе стена и аз лежах обърнат с рамо­то си срещу нея. Веднага реших, че съм заспал и съм паднал от леглото. (Никога не ми се бе случвало преди, но след ка­то ставаха такива странни неща, падането от леглото бе съв­сем възможно.)

Погледнах отново. Нещо не бе в ред. Тази стена нямаше прозорци, нито мебели срещу нея, липсваха и врати. Не бе стената в спалнята ми. Все пак по някакъв начин ми бе поз­ната. Разгадаването дойде веднага. Не бе стена, таванът бе. Летях си срещу тавана, докосвайки го нежно при всяко дви­жение. Въртях се във въздуха, стреснах се и погледнах надо­лу. Там, в неясната светлина под мен бе леглото. Отдясно ле­жеше жена ми. До нея имаше някой. И двамата изглежда спя­ха.

Това бе странен сън. Стана ми любопитно. За кого съну­вах, че спи до жена ми? Погледнах по-внимателно и шокът бе силен. ТОЗИ В ЛЕГЛОТО БЯХ АЗ!

Реакцията ми бе почти внезапна. Бях тук, а там бе тяло­то ми. Умирах, това бе смъртта, но аз не бях готов да уми­рам. По някакъв начин вибрациите ме убиваха. Отчаяно, ка­то водолаз, се гмурнах обратно в тялото си и се укротих. То­гава почувствах леглото и завивките. Когато отворих очи, гледах стаята наоколо от перспективата на леглото си.

Какво се бе случило? Бях ли наистина почти умрял? Сър­цето ми биеше учестено, но не така необикновено. Вибраци­ите бяха затихнали. Станах и започнах да обикалям из стая­та, погледнах през прозореца, изпуших цигара.

Мина дълго време, преди да се осмеля да се върна в лег­лото. Легнах и се опитах да заспя.

Следващата седмица отново отидох при д-р Гордън за основен преглед. Не му обясних причината за посещението, но той видя, че съм разстроен. Прегледа ме внимателно. Нап­рави кръвно изследване, флороскопира ме, провери електрс-кардиограмата, анализира урината, пулпира гръдния кош и извърши всичко останало, за което се сети. Провери много внимателно за мозъчни изменения. Зададе ми много въпро­си за двигателната дейност на много части от тялото ми. Уре­ди да ми се направи електроенцефалограма (за анализ на мо­зъчните вълни), която очевидно не показа някакъв проблем. Най-малкото, той въобще не ми каза, че има такъв, а съм си­гурен, че би ми казал.

Срещнах се с д-р Бредшоу, приятеля ми психолог. Той дори ми бе по-малко от полза и съвсем не бе изпълнен със съчувствие, когато му разказах историята. Мислеше, че тряб­ва да повторя преживяването, ако ми се удаде. Казах му, че не съм в състояние да умирам.

- О, не мисля, че трябва да се стига чак дотам — заяви спокойно д-р Бредшоу. — Някои от хората, практикуващи йога, а и тези източни религии, твърдят, че могат да го пра­вят винаги, когато пожелаят.

Попитах го какво могат да правят.

— Да излязат от физическото си тяло, когато поискат, за
известно време — отвърна той. — Те твърдят, че могат да
отидат навсякъде. Ти трябва също да опиташ.

Казах му, че това не е за вярване. Никой не би могъл да си пътешества без физическото си тяло.

— И все пак аз не бих бил така уверен — отговори спо­
койно д-р Бредшоу. — Длъжен си да прочетеш нещо по въп­
роса за религията на Индия. В колежа изучавал ли си някак­
ва философия?

Казах, че съм, но не мога да си спомня нищо за пътува­не без участието на тялото.

— Може би професорът ти по философия не е бил дос­
татъчно добър, така ми се струва. — Д-р Бредшоу запали ци­
гара и ме погледна. — Добре де, не бъди толкова тесногръд.
Опитай се да разбереш. Както казваше моят стар професор
по философия: „Ако си сляп с едното око, обърни си глава­
та, а ако си сляп и с двете очи, отвори си ушите и слушай."

Попитах какво се прави, когато също си и глух, но отго­вор не получих. Разбира се, д-р Бредшоу имаше всички при чини да се шегува с това. Случваше се на мен, а не на него. Не зная какво бих правил без прагматичния му подход и чу­десното му чувство за хумор. Никога не бих могъл да му се отплатя.

Вибрациите идваха и си отиваха още шест пъти, преди да добия смелост да повторя преживяването. Когато го нап­равих, беше внезапно. С вибрации в пълна сила, аз си помис­лих за летене нагоре и го извърших.

Плавно се носех над леглото и когато пожелаех да спра, спирах да летя насред въздуха. Все пак не бе неприятно чув­ство, но бях нервен, тъй като се боях да не би да падна из­веднъж. След няколко секунди си помислих, че съм долу, и след миг почувствах, че съм в леглото, отново всичките ми нормални физически сетива работеха с пълна сила. Нямаше прекъсване в съзнанието ми от момента на лягане в леглото, докато станах, след затихване на вибрациите. Ако това не бе реалност, а само халюцинация или сън, аз бях в опасност. Не бях в състояние да кажа кога свършва будуването и кога за­почва сънуването.

В психиатричните клиники има хиляди хора, чийто един­ствен проблем е именно този.

Вторият опит, който реших съвсем преднамерено да пре­късна, бе успешен. Отново се издигнах на височината на та­вана. Преживях изумително силен сексуален оргазъм и не мо­жех да мисля за нищо друго. Смутен и раздразнен от самия себе си, поради неспособността ми да контролирам този по­рой от емоции, аз се върнах във физическото си тяло.

Не по-рано от пет следващи епизода успях да открия тай­ната на този контрол. Очевидната важност на сексуалността в целия проблем е толкова голяма, че аз съм се спрял много подробно на нея по-късно. За момента то бе една мъчителна умствена преграда, която ме държеше в стаята, където леже­ше физическото ми тяло.

Без каквато и да е друга приложима технология, започ­нах да наричам състоянието „Второ състояние," и другото нефизическо тяло, което изглежда, че притежаваме — „Вто ро тяло". Тази технология върши работа толкова, колкото и всяка друга.

Но преди първия доказателствен опит, който бе прове­рен, аз съвсем сериозно предполагах, че преживяванията ми са всичко друго, но не и бленувания, нервно умопомрачение, начало на шизофрения, фантазии, причинени от автохипно-за, и дори по-лошо.

Този пръв доказателствен опит бе, разбира се, съкруши­телен удар. Ако приемех данните за факт, нарушаваше се поч­ти целият ми житейски опит, подготовката ми, знанията и най-важното — чувството ми за стойностите, което бях при­добивал до този ден. Още повече, това подкопаваше вярата ми в пълнотата и сигурността на научните познания на наша­та цивилизация. Бях сигурен, че нашите учени имат всички отговори. Или поне повечето от тях.

Напротив, ако отхвърлех очевидното за мен, дори то да не бе такова за никой друг, тогава отхвърлях това, което ува­жавах твърде много. Еманципацията и възвишената борба за­висят главно от способността на човека да преобразува не­познатото в известно чрез неговия интелект и върху научни принципи.

Това бе дилемата. Наистина би могло да бъде допир до магически жезъл и подарен талант. Аз все още не знам.

Как постъпва човек, който е изправен пред неизвестно­то? Обръща гръб и забравя за него? В случая два фактора от­ричат тази възможност. Първата е самото любопитство. Вто рата: как би могъл някой да забрави или отхвърли слон в стъкларски магазин? Или още по—точно — дух в спалнята?

От другата страна на скалата са противоречията и тре­вогата, много истински и много обезпокоителни. И дума не може да става, аз бях дълбоко изплашен от онова, което би могло да се случи с мен, ако това „състояние" продължеше. Много повече се тревожех от възможността от засилване на умственото ми заболяване и поява на физически отклонения. Достатъчно бях учил психология и имах много психолози и психиатри приятели, за да смеся страховете си. Още повече, аз се страхувах да обсъждам проблема с тези приятели. Уп­лашен бях, че те ще ме класифицират като техен пациент и тогава ще загубя близостта им, защото вече няма да бъдем равни (за тях аз няма да съм нормален). Още по-лошо би би-ло да споделям съмненията и страховете си с непрофесиона­листи, мои колеги от бизнеса и обществото. Ще ми бъде при­качен етикет на необикновен човек или дори на ку-ку, което сериозно би нарушило спокойствието на живота ми, както и това на близките ми хора.

Накрая, струваше ми се, че това е нещо, което трябва да пазя в тайна от семейството си. Не бе нужно те да се трево­жат заедно с мен. Единствено необходимо бе да обясня стран­ните действия на жена си. Тя прие с неохота, защото всъщ­ност нямаше друг избор. Така тя стана тревожен свидетел на неприятностите и събитията, които силно противоречаха на , религиозното й възпитание. Децата по това време бяха твър­де малки, за да могат да разберат. (По-късно този въпрос стана доста близък и за тях. Най-голямата ми дъщеря разка­за, че една вечер, далече от дома — в колежа, тя и съкварти-рантката й претърсили празната си спалня и тя казала: „Та­те, ако си тук някъде, мисля, че е по-добре да си отидеш. Ис­каме да се съблечем за лягане." В действителност, по също­то време бях на двеста километра и физически, и по другия начин.)

Постепенно започнах да свиквам с това странно явление в живота ми. Все повече бях в състояние да контролирам неговите движения, въпреки че това ставаше бавно. В известен смисъл то наистина ми бе от полза. Започнах с неохота да се разделям с него. Загадката на неговата поява и присъствие в живота ми възбуди моето любопитство.

Дори след като бях определил, че това не е причинено от психическо разстройство, а и не съм по-ненормален от пове­чето си приятели, страховете ме преследваха. Както и да се наричаше — дефект, болест или деформация, трябваше да го крия от „нормалните хора". Нямаше с кого да споделя проб­лема си, освен много рядко по време на срещите ми с д-р Бредшоу. Единственото друго решение изглежда бе психоте­рапията. Но една година (или пет, или дори десет) на ежед­невни интервюта, струващи хиляди долари и без гаранция за добър резултат, ми се струваха излишни.

Бях много самотен през тези първи дни.

Накрая започнах да експериментирам с това странно умопомрачение, като си водех записки за всеки отделен слу­чай. Започнах също да чета за изследванията в области, пре­небрегвани от мен през целия ми жизнен път. Религията не бе оказала голямо влияние върху начина ми на мислене, въп­реки че тя оставаше най-съществената част от написаното и от познанието на човека, където можех да потърся отговор. През детството — ходене на църква и редки срещи с прияте­ли. Господ, църквата и религията означаваха малко за мен. В действителност не се бях замислял твърде много по тези въпроси по какъвто и да е начин, тъй като просто те не бяха възбудили интереса ми.

Четейки съвсем повърхностно за миналото и настояще­то от книгите на западни философи и религии, открих, че има само мъгляви обобщения и обяснения. Някои сякаш пасваха на нечий опит да опише или обясни подобни необикновени случаи. Библейските и християнските описания предлагат много такива примери. Най-добрият съвет, изглежда, бе да се моля, да медитирам, да постя и да ходя на църква, да из­повядвам греховете си, да приема Светата Троица, да вярвам в Отец, Син и Светия Дух, да устоявам на Сатаната или да не се поддавам на съблазните, и да отдам себе си на Бога.

Всичко това само се прибави към противоречията. Ако тази новост в живота ми бе „добра", т.е. „дарба", тогава тя очевидно принадлежеше на светиите или най-малкото на не­порочни хора, според религиозната история. Почувствах, че определянето на светостта е над и под мен. Ако това ново не­що бе „нечестиво", значи бе Работа на Дявола, или най-мал­кото на този, който се опитва да ме притежава или да ме ос­вободи; следователно то трябва да бъде проклето.

Ортодоксалните свещеници, с които се срещах, възприе­ха втората версия в една или друга степен. Придобих чувст­вото, че в техните очи съм еретик и опасен. Те бяха бдител­ни.

Открих, че в източните религии идеята се възприема в по-голяма степен, както бе отбелязал д-р Бредшоу. Там се говореше повече за съществуването на нефизическото тяло. Отново този начин на съществуване бе продукт на високо ду­ховно усъвършенстване. Само Учителите — Гуру и други дълго подготвяни Свещени мъже, притежават способността временно да напускат физическите си тела, за да достигнат до неописуеми мистични прозрения. Нямаше подробности или практически обяснения какво означава духовно съвър­шенство. Подразбираше се, че в практиката на тайни култо­ве, секти, будистки манастири и т.н. такива детайли бяха съв­сем нормално нещо.

Ако това бе вярно, какво или кой бях аз? Със сигурност твърде стар, за да започвам живота си наново в тибетски ма­настир. Самотата стана непоносима. Очевидно отговор ня­маше. Поне в нашата култура.

Точно в този момент открих съществуването на тайно общество (ъндърграунд) в Съединените щати. Единственият отсъстващ фактор бе, че не съществуваше закон срещу дей­ността му, нито пък имаше официално преследване и даване под съд. Това тайно братство само от време на време общу­ваше със света на бизнеса, науката, политиката, академията и така наречените изкуства. Още повече, то не се ограничава само в САЩ, но се е разпространило и в западното общест­во.

Много хора може и да са чували нещо смътно за него, или дори предпазливо да са влизали в контакт с него и са го отминали, тъй като хората там са с ексцентрични идеи. Обик­новено едно нещо е сигурно — членовете на това братство, които са уважавани в техните среди, не говорят за своите ин­тереси и вяра, които определят членството им, освен ако не знаят, че вие също сте член на клуба. Те от опит знаят, че да бъдеш прям довежда до цензура — от техните свещеници, клиенти, началници или дори приятели.

Предполагам, че милиони са членове на това общество — ако биха се съгласили да признаят. Имат най-разнообраз­ни професии — учени, психиатри, лекари, домакини, студен­ти, бизнесмени, тийнейджъри и дори няколко свещеници от официалните религии.

Тази група отговаря на всяко определение за тайно дви­жение — ъндърграунд. Събират се на малки групички, съв­сем тихо и често полусекретни. (Събитията често се обявяват публично, но вие трябва „да сте наясно", за да може да раз­берете съобщението.) Обикновено участниците обсъждат ра­ботите на ъндърграунда само с други членове. Никой освен членове на семейството или много близки приятели (които по всяка вероятност също са членове) не знае за тайния инте­рес и живот на члена на братството. Ако го попитате, той би отрекъл, че е член, защото много често не си дава сметка, че наистина е толкова свързан. Всички до известна степен са емо­ционално и интелектуално посветени на каузата. И накрая, тайното общество има свой собствен език, литература, тех­нология и до известна степен — полубогове.

В момента ъндърграундът е много неорганизиран. Фак­тически няма каквато и да е организация в общоприетия сми­съл на думата. Много рядко някоя местна група е отишла чак дотам, че да приеме титла или име, но това е само за нея са­мата. Групата, макар и малка, се събира редовно и това ста­ва обикновено в дома на някой от членовете или в залата за конференции на някоя банка, а дори и в някой църковен имот. Тази група от индивидуалности се събира пипнешком в тъм­ното и изглежда, че всеки върви по съвсем различни пътеки, въпреки че целта е обща за всички. Въпреки всичко, както и при други тайни движения, ако станете член и посетите друг град, неминуемо ще срещнете други членове. Не е предвари­телно планирано. То „се случва" хей така.

Кои членуват в това братство? Първо — професионалис­ти. От едната страна са парапсихолозите, много малко на брой. Има хора, защитили докторат във всепризнати универ­ситети, които съвсем открито правят изследвания в областта на свръхчувствителното възприятие (СЧВ). Най-известните от тях са: д-р Дж. Б. Райн, работил в университета „Дюк", който в продължение на тридесет години е провеждал и су­мирал програма за изследване на прости статистически веро­ятности. За негово най-голямо удоволствие, той е доказал по статистически път, че СЧВ е факт. Резултатите му са изучава­ни с голямо недоверие и в по-голямата си част не са били възприети от болшинството психолози и психиатри от Съе­динените щати. Има и други членове на обществото от тази категория. Андайя Пухарич, Дж. Г. Прат, Робърт Круукал, Хорнъл Харт, Гарднър Мърфи — всички могат да се съберат в това определение. Ако сте член, тези имена са ви познати. Професионалният спектър преминава през регистъра от парапсихолозите, през хиромантите, които твърдят, че са ци­гани от Ню Делхи в Индия и ще ви вземат пет долара за пет-минутен сеанс. Сферите на интереси са много разделени, но всички имат невидими вътрешни връзки на общата вяра по един или друг начин.

Масата от членове на ъндърграунда очакват от професи­оналистите информация и напътствия. Отплатата е нещо много сходно с преклонението пред героя. Всеки, който пи­ше книга, организира фондация, прави научни изследвания, има първостепенна квалификация, учи при голям професио­налист, прави психоанализи, води курсове по усъвършенст­ване на мозъка и (или) душата, лекува чрез внушение, е офи циално признат астролог, свещенослужещ или спиритуалист, трансмедиум, хипнотизатор — това са професионалистите.

Много от тях споделят с другите целия си приход от та­зи дейност или поне част от него. Повечето са твърде ревни­ви помежду си в професионално отношение и често се отна­сят с подозрение към техниките и теориите, предложени из­вън сферата на тяхната дейност. Те може дори рафинирано да иронизират или да гледат със снизходително чувство за превъзходство на резултатите, които нямат връзка с тяхната специалност. Този пример много точно илюстрира защо до­сега ъндърграундът няма организация. Независимо от всич­ко, професионалистите са близки помежду си. Техният общ интерес ги подтиква към това. Няма с кого другиго да спо­делят мислите и преживяванията си като с равен и да полу­чават разбиране в замяна.

Не споделих горното, за да очерням или клеветя профе­сионалистите. Те са извънредно очарователни и приятни хо­ра. Всеки по свой начин, какъвто и да е той, търси Истината. Колко скучен би бил светът без тях, след като вече сте станал член на ъндърграунда!

За клиента на тайното общество има магазини, вестни­ци, библиотеки (най-малко петдесет нови ъндърграундкниги се публикуват всяка година, повечето са от най-известните издателства), и дори телевизионни и радиопрограми. Послед­ните, очевидно наложени от най-запалените членове, са би­ли неуспешни, защото тайното общество е все още твърде малка група. Реакцията на обществото най-често е: „Не вяр­вате в тази работа, нали?"

Кой все пак съставлява масата на ъндърграунда? Обрат­но на очакванията, те не са просто конгломерат от глупави, необразовани, суеверни, безразсъдни, неприспособени към живота несретници. Вярно е, че има и такива, но процентът им не е по-голям от този в основното население. Ако имаше възможност да се направи проучване, няма да е чудно, че средният им коефициент за интелигентност HQ би бил доста над този на основен профил от западното население.

Общото основание или причина, което обединява члено­вете на тайното движение, е просто. Всички са убедени, че Ду­шевният Мир на човека нито е проучен, нито пък е напълно описан в съвременното ни общество. Вътрешният Мир има възможности да работи и се представя духовно и материал­но в степен, която е неизвестна и неопозната от съвременна­та наука. Това са хора, чиято основна професия е да четат, мислят, дискутират и да взимат участие във всяка дейност, свързана с „психиката" или „душата". Това е и всичко, необ­ходимо за членството. Може би и вие сте в клуба, но не си давате сметка за това.

По какъв начин тези хора „тръгват" по този път? Най-общият отговор е да правят опити или да са част от някакъв феномен, който не може да бъде обяснен от днешните науч­ни, философски или религиозни учения. Някои вдигат раме­не, пъхат го под килима и забравят за него. Други, които по всяка вероятност стават членове, се опитват да намерят отго­вора. Станах член, защото не можех да намеря друг източ­ник на информация. За съжаление информацията, която тър­сех, бе твърде ограничена, дори и в този странен, едновре­менно нов и в същото време стар, свят. Най-малкото обаче, тук намерих хората, които сериозно приемаха вероятността, че Второто състояние може и да съществува.

Съвсем скоро стана очевидно, че ъндърграундът води на­чалото си отпреди повече от сто години или по-рано, когато днешната наука е започнала да организира човешкото позна­ние и да го освобождава от безразсъдното и неиздържано „знание". При тези усилия да изчисти всичко, което не е би­ло и дотогава не е издържало емпирическия тест, то е било безскрупулно премахвано от интелектуалните ръководители. Онези, които са продължили да поддържат всяко отхвърле­но убеждение, са били компрометирани. В случай, че те са продължавали да упорстват и са имали желание пак да бъ­дат активни и да бъдат приемани от обществото, те не са има­ли друг избор, освен да отидат в ъндърграунда със своите тайни идеи, а са поддържали друг обществен имидж. Всеки, който е отказал да лъже, е станал Мъченик.

И днес в нашето просветено общество съществува този вид поведение, и то в доста широки граници. За тази част от професионалистите, известни сред приятелите си като защит­ници на парапсихологията или нещо подобно, би могло да се каже, че има петима, които са се издигнали над останали­те и се ползват с възхищение и уважение от обществото зара­ди професиите си, независимо дали са медицина, психология, психиатрия или физическа наука. На този етап вярвам, че съм срещал и петимата. Тъжно е да се каже, но аз съм мъничко по-умен и мъдър от тях. Те все още не знаят много за Вто­рото състояние или Второто тяло.

Най-много от всичко се възхищавах на хората, които сре­щах в тайното общество. Намирах ги в малки градчета, в го­лемите градове, в бизнеса и религиозните общини, в университети и дори в Американската психиатрична асоциа­ция. Като правило те са наистина възпитани хора. Весели са и притежават топло чувство за хумор. Те са щастлива група, която е в състояние да се смее, когато е необходимо, над соб­ствените си сериозни интереси. Ако се направи разрез на об­ществото, независимо дали в международен или в местен мащаб, ще видим, че те са най-чувствителната и алтруистич-на негова част. Няма нещастен случай, при който те да не са проявили изключителното си чувство за дълг.

Ако обаче всички източници и материали, невключени в „психокнигите", с които разполагаме, бъдат рязко отхвърле­ни, резултатът ще бъде друг. Всеки от тях има своя собстве­на версия за Истината и може би в действителност има много Истини. Присъствал съм на сеанси с трансмедиуми. Задавал съм съвсем точни въпроси, а съм получавал мъгляви отгово­ри. Стана ми ясно, че това е чисто увъртане, когато искрени­те отговори биха означавали твърде много. Присъствал съм и с Второто тяло, което доказа (на мен и останалите) автен­тичността на дарбата на медиума. Тук е вярно, че Истината е мистерия!

Работата на Едгар Кейс, фактически един светец в пос­ледно време в света на психиката, бе несъмнено най-убеди телна и добре проучена. Но от гледна точка на съвременна­та наука и медицина — невероятна. Съвсем определено тук истината бе изяснена, но историята няма да я запише, освен в някои мъгляви архиви. И днес, двадесет години след смърт­та му, нищо повече не се знае по отношение действието на не­говата способност и каква е била тя всъщност.

Тълкуванията на Кейс са от голяма полза, но по отно­шение съществуването на Второто състояние, те много труд­но могат да доведат до конкретни резултати. Той потвърждава, че Второто състояние съществува, но не го обяснява. Повечето от материалите му в тази област са забу­лени в мъглата на строга религиозна условност. Оставена е възможността за отворено тълкуване. Даден е шанс на пре­водачите (божиите служители?) на Кейс да се втурнат и пред­видят и такава молитва.

Дори и сега има други, които могат да работят като Кейс. Някои ми предоставят съвсем грижливи описания, както и основни данни за моето Второ състояние, чиято дейност не е нито описана, нито предсказана, нито пък доказуема. Те ус­пяват да ме убедят във валидността на нейната способност, имайки най—добри намерения. И отново друга Истина (за мен и останалите, които участваха), но никакви директни отгово­ри, които биха могли да послужат пред съда.

Някои „кукувци" ми представиха „живи тълкувания". Включваха широки обобщения, но не бяха в състояние да да­дат директни, целенасочени отговори на съвсем прости въп­роси. Ако са автентични (а кой съм аз да ги отричам?), тези „кукувци" би трябвало да са определено ограничени в специ­фичните си усещания. Или е това, или имат проблеми при превода от символи към артикулация. Мога да оценя правил­но как последното би могло да се случи.

Именно контактите и общите четения с този род хора, които съвсем почтително наричам ъндърграунд, ми помогна­ха най-накрая да видя проблясък за това, което ми се случ­ваше. Ако лично не бях участвал, никога нямаше да повярвам в това, което сам открих. По същото време бях удовлетворен да разбера, че не съм единствен.

За какво бе всичко това? Просто аз имах „астрални изя­ви". Д-р Бредшоу ми посочи следата, макар че самият той бе чувал за такива неща само отстрани. За непосветените „ас­трални изяви" е термин за означаване на техниката за времен­но напускане на нечие физическо тяло и преместването в нематериално или „астрално" тяло. Дадени са много вторич­ни значения на думата „астрален" и много научни и други тълкувания. Думата „научен" се използва предпазливо, защо­то съвременният научен свят на запад най-малкото нито признава, нито сериозно се занимава дори с възможността за такива случаи.

Съвсем различно е положението в цялата човешка исто­рия. Думата „астрален" има мъгляви източници в ранните мистични и окултни събития, включващи магия, вълшебни чество, заклинанията, други привидни глупости, които на­шият съвременник смята за наивни и безсмислени суеверия. Тъй като не е правен опит за дълбоко гмуркане в тази област, все още не знам какво означава думата „астрален". Затова предпочитам да употребявам термините „Второ тяло" и „Второ състояние".

Този вид литература, която-все още разцъфтява, изобра­зява астралния свят, съставен от много равнища и планове, като мястото, където хората отиват, когато „умрат". Чове­кът, пътуващ в астралното си тяло, може да прави кратки по­сещения на тези места, да разговаря с „умрелите", да участва в дейности „там" и да се връща във физическото си тяло, оче­видно не по—износен. Бяха времена, когато пламенно се на­дявах (и молех) последното да бъде истина.

За да извърши този вълшебен подвиг, всеки трябва да бъде усилено подготвен, или, което е по-добре — „духовно усъвършенстван", според окултистите. Тези учения, по общо то мнение, са били предавани тайно от ръка на ръка през ця­лата човешка история, за да просветят тези, които са били достатъчно свободомислещи да ги получат. Очевидно е има­ло и хора, които са разгласявали тайната или съвсем случай­но са научавали техниката. В миналото те са били канонизирани, хокани, изгаряни, осмивани и са били прес ледвани за публично разобличаване. По такъв начин в моя случай бъдещето не изглеждаше многообещаващо.

Парадоксално е, че повечето от данните в описанията ми бяха насочени към потвърждаването на тези окултни прояви, което дойде почти като шок. Като използвах свободни тъл­кувания и преминаване към съвременни идиоми, повечето от тях си дойдоха на мястото. Също много остана недоизказа-но, макар да не знам защо.

Според литературата за психо-ъндърграунда религиоз-но-мистичната история на човека непрекъснато споменава това Второ тяло. Много преди появата на християнството и Библията, култури като египетската, индийската и китайска­та (споменавам малко от тях) са поддържали идеята за Вто­рото тяло като стандартно действаща. Историците са откривали отново и отново такива цитати, но очевидно са ги приемали като митология на техните времена.

Ако разгледаме Библията от тази гледна точка, вярата се потвърждава многократно и в Стария, и в Новия Завет. В католическата религия се намират логични описания на свет­ци и други религиозни фигури, които са имали такива пре­живявания, а някои от тях са ги предизвиквали по свое желание. Дори и верни последователи на протестантството са докладвали за преживявания извън тялото по време на ня­каква форма на религиозен екстаз.

В Ориента познанието за Второто тяло дълго време е имало естествена и напълно възприета позиция за реалност. Отново то е цялостно учение само по себе си. Съществуват редица ъндърграундкниги и автори в ориенталската култура, потвърждаващи концепцията за Второто тяло, които са в раз­рез със сегашното научно познание. Твърде продължително такива личности са били пренебрегвани от материалистично настроеното общество, защото не могат да бъдат повторени в лаборатория.

В архивите на различни организации за психоанализи в САЩ и чужбина има стотици описания на анамнезата на пре­живявания извън тялото. Такива доклади могат да се открият най-малко отпреди сто години, а много повече се намират в различни описания от далечното минало. Те са на разполо­жение на всеки, който желае да разкрие този феномен.

Всъщност всички тези описания са за случаи веднъж в живота, спонтанни. Обикновено те се появяват по време, ко­гато човекът е или физически болен, или омаломощен, или по време на много силен емоционален стрес. Изглежда всич­ко е силно субективно, въпреки че голямото количество от те­зи описания са очевидни от само себе си. През нашия век са публикувани няколко доста впечатляващи колекции от таки­ва преживявания и те изискват сериозно прочитане, ако ня­кой е дълбоко заинтересуван от проблема. Всички притежават очевидната слабост — твърде описателни са и са изпълнени с предположения. Няма точни определения, базирани на ди­ректно изследване или експериментиране. Причини? Очевид­но, не е извършвано солидно изследване.

В много редки случаи са правени записи на отделни хо­ра, които преднамерено и по свое желание са предизвикали Второто състояние и са се движили в своето Второ тяло. Въз­можно е да са повече, но само два такива случая са останали в съвременната история. Ако други са извършвали този акт или го извършват сега, то те са запазили резултатите само за себе си.

Първият от тях е Оливър Фокс. Англичанин — много ак­тивен в изследванията и практикуването на паранормални яв­ления. Публикувал е честни и подробни доклади за преживявания извън тялото и техниката за достигане до то­ва състояние. Освен в ъндърграунда, той е получил твърде малко внимание. Въпреки че се е опитал съвсем определено да постави своя опит в рамките на разбирането на своята епо­ха.

Вторият и най-известен бе Силван Мълдоун. Той публи­кува няколко книги по проблема в сътрудничество с Ниъуорд Карингтън през периода 1938-1951 година. Мълдоун бе „про­ектантът", а Карингтън бе последователният изследовател на психофеномените. Отново се чудя на всичко, което очевидно е било забравено. Днес книгите им биха били класика в об­ластта, предлагайки интересни четива. При това са направе ни твърде малко или никакви емпирични тестове, които да предложат данни на сериозния, макар и обективен изследо­вател. Наскоро бе издадена книгата на някой си автор Яи-рам. (Жена? Може би Мария, обърнато наопаки?) Той (тя) също предлага няколко следи, но няма солидно продълже­ние, което да се отнася за моя случай.

Забележителни опити в научното изследване и оценка бя­ха направени напоследък от някои неизвестни мъже. Напри­мер Хорнъл Харт, Нандор Фодор, Робърт Круукол и други с висока академична култура. Много от тях са относително освободени от изкривяващите фактори, присъстващи в голя­ма част от литературата на ъндърграунда. Всички те служат като доказателство на факта за съществуването на Второто тяло, но изваждат на показ малко или никакви конкретни дан­ни на експериментално, нефилософско равнище. Отново, как би могъл някой да обсъжда опити, които всъщност не са се състояли?

Най-последователният проблем, срещащ се във връзка с ъндърграунда, бе да се предпазят аналитичните постижения от потапяне в мътното блато на геологическите теории и вяр­вания. Не много отдавна човек вярваше, че електричеството е Бог, преди това са били обожествявани слънцето, светли­ната и огънят. Нашите науки ни казаха, че тези идеи са смеш­ни, и се опитаха да ни го покажат по пътя на опитите. Може би Второто тяло, действащо във Второто състояние, ще пре­дизвика количествен скок към емпиричното доказателство за съществуването на Бог. Тогава повече няма да съществува ъндърграунд. Тайното психообщество снабди с много нови приятели, но и с малко полезни отговори на въпроси като Какво правя аз сега? За мое удивление тези отговори се очак­ваха от мен.

Оказа се, че трябва да поема по единствения останал ми път. Стотици опити през всичките дванадесет години, про­дължаващи и сега, извадиха на показ заключения, които из­глеждат неизбежни, макар и несвойствени за условията на обкръжаващата ме среда. В следващите редове тестът ще бъ-де ваш.

3. За доказателствата

През есента на 1964 година се проведе интересна среща една вечер в Лос Анджелис. Участваха двадесет разнородни психиатри, психолози, главно учени, и моя милост. Тази вечер бе една награда за мен. Целта на срещата бе да се изследват с най-голяма точноат и сериозно опитите и шреживяванията, които са събрани в настоящата книга. След няколко часа на внимателни и подробни въпроси от страна на учените дойде и моят ред. Зададох само два въпроса:

-Ако вие бяхте преминали през всичко, което преживях, какео бихте направили?

Мнението на мнозинството бе съвсем определено. Повече от две трети бяха убедени, че трябва да се положат всички усилия тези опити да продължат, за да хвърлят светлина и да разширят човешкото познание за самия себе си. Неколцина от учените полусериозно ме посъветваха да изтичам , а не да отида про най-близкия психиатър. (Никой от присъстващите не си предложи услиугите.)

Вторият въпрос бе:

Защо все пак групата си направи труда да се събере? От любопитство може би. Или заради очевидния материл, който вече бе събран? Надявам се – второто. Предлагам ви някои от ключовите доклади от бележките, които възбидуха интереса им.

Щом си помислих това, се случи нещо изумително. Усетих съвсем ясно как някой поставя ръка под всяка от мишниците ми и ме издига. Почувствах прилив на усилваща се мощ и се втурнах бързо нагоре по склона. Пристигнах у д-р и г-жа Бредшоу. Те бяха вън от къщи и за момент се сконфузих, тъй като бях стигнал при тях, преди да вляза в къщата. Очаквах д-р Бредшоу да си е в леглото и не можах да си обясня защо е вън от къщата. Облечен бе с лека връхна дреха и шапка, съпругата му бе с черно палто и изцяло в черни дрехи. Идваха срещу мен и аз спрях. Изглеждаха в добро настроение и минаха покрай мен, без да ме забележат, по посока към малка сграда, приличаща на гараж. Летях наоколо пред очите им, махах с ръце, опитвайки се да им привлека вниманието им безрезултатно. Тогава, без да си обръщам главата чух д-р Бредшоу да ми казва: “Е, добре, виждам, че вече не се нуждаеш от помощ.” Мислейки че съм установил контакт, се втурнах към емята и се върнах в офиса си. Пъхнах се в моето тяло и отворих очи. Всичко бе точно така, както го бях оставил. Вибрациите все още бяха там, но чувствах, че за един ден ми е напълно достатъчно.