Пътуване извън тялото робърт Монро



страница5/17
Дата25.10.2018
Размер1.51 Mb.
#97762
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

6. Обърнат образ

Парадоксално е, но учените днес могат много по-лесно да си представят възможността за съществуването на тази об­ласт, наречена Място III, отколкото на Място И. Защо? За­щото тя много точно съвпада с най-последните им разкрития във физиката - с устройствата за бомбардиране на вещество­то, ускорителите на елементарни частици, циклотроните и други.

Най-добрият начин за запознанство с Място II е да се вземат забележителните опити, насочващи точно към това, направо от записките.

5.11.1958 г. Следобед.

Вибрациите дойдоха бързо и лесно, дори не ми създадо­ха неудобства. Когато станаха достатъчно силни, направих опит да се издигна над материалното тяло, но без успех. Как­вато и мисъл или комбинация да опитвах, оставах прикован точно там, където си бях. Тогава си спомних номера с вър­тенето, който действа точно така, сякаш се въртите в легло­то. Започнах да се въртя и установих, че материалното ми тя­ло не се „върти" заедно с мен. Раздвижих се бавно и след миг бях „с лицето надолу" - поза, противоположна на положени­ето на физическото ми тяло. В момента, когато достигнах та­зи 180° позиция (извън фазата, на другия полюс), открих под себе си дупка. Само така бих могъл да опиша видяното. Спо­ред сетивата ми изглеждаше като дупка в стена, дебела око­ло 60 сантиметра, която се простираше безкрайно във всич­ки посоки (във вертикален план).

Очертанията на дупката точно следваха формата на мо­ето тяло. Докоснах стената и почувствах, че е равна и твър­да. Ръбовете на дупката бяха относително груби. (Всички тези докосвания извършвах с нематериалните ръце.) Извън дупка­та нямаше нищо освен тъмнина. И това не бе тъмнината на неосветена стая, а чувството за безкрайно разстояние, вселе­на, сякаш гледаш през прозорец към далечния космос. Усе­тих, че ако зрението ми е достатъчно силно, бих могъл да видя наблизо звездите и планетите. Моето усещане бе за не­що дълбоко, извън космоса и слънчевата система, много да­леч - на едно невъобразимо разстояние.

Раздвижих се предпазливо през дупката, като се държах за страните й, главата си промушвах внимателно. Нищо ос­вен черна тъмнина. Нито хора, нито предмети. Втурнах се об ратно, защото бе изключително странно. Превъртях се обрат­но на 180°, усетих се свободен в материалното си тяло и ста­нах. Беше ясен слънчев ден, точно такъв го оставих, преди да напусна, както ми се стори, само за няколко минути. Време на отсъствие: час и пет минути!



18.11.1958 г. Нощ.

Появиха се силни вибрации, но нищо повече. Отново по­мислих да опитам ротациите. Когато започнах, станах и се завъртях бавно на 180°. Там си беше и стената, и дупката, а и черната тъмнина отдолу. Този път бях по-предпазлив. Вни­мателно пъхнах ръката си в тъмното. Бях изумен, когато дру­га ръка хвана моята и я раздруса! Беше като човешка ръка, нормално топла на пипане. След ръкостискането дръпнах бързо ръката си. Бавно се пъхнах отново в дупката. Ръката отново раздруса моята и пъхна в нея една карта. Издърпах ръката си и „погледнах". Върху картата бе написан точен ад­рес. Върнах картата през дупката, отново ръкостискане, из­тегляне на моята ръка. Претърколих се обратно към нормалното, раздвижих се с физическото си тяло и станах.



Съвсем необикновено. Трябва да потърся адреса на Бродуей, ако въобще е в Ню Йорк.

5.12.1958 г. Сутрин

Отново се превъртях и намерих дупката. Все още с нот­ка на предпазливост се пъхнах в нея и този път проправях пъ­тя си с две ръце. И тогава, за пръв път, откакто експериментирах, името ми бе произнесено. Едновременно с това и двете ми ръце бяха сграбчени от други две ръце. Гла­сът - женски, мек, нисък и настойчив (точно сякаш някой се опитва да ме събуди, без много да ме притеснява) - извика „Боб! Боб!". В първия миг се стреснах, но съвземайки се, по­питах: „Как се казваш?" (винаги търся доказателствен мате­риал!). Когато „произнесох" тези думи, сякаш настъпи бурно движение или действие, като че думите ми бяха произвели ефект от пускане на камък в спокойно езеро или басейн. Не­що като бълбукане, плискане, цамбуркане. Гласът повтори моето име, а аз - въпроса си, като все още двете ръце държа­ха моите.

За да бъда абсолютно сигурен, че съм в съзнание и дей ствително произнасям правилно думите, издърпах ръцете си, превъртях се обратно на 180°, съединих се с материалното, седнах физически и на глас зададох въпроса. Доволен, легнах обратно, превъртях се и отново извиках въпроса през дупка­та. Никакъв отговор. Продължих да го задавам, но почувст­вах, че вибрациите отслабват, и разбрах, че не мога да поддържам повече това си състояние. Превъртях се обратно към материалното и нормалното.

27.12.1958 г. Нощ.

След установяване на вибрациите отново намерих дуп­ката, както и очаквах. Събрах кураж и бавно започнах да про­вирам главата си през нея. Точно когато го направих, чух един глас да казва с изключително изумление и учудване:

„Бързо ела тук! Погледни!" Не видях никого (това може би се дължеше на затворените ми очи, с цел да поддържам виб­рационния ефект; т.е. физическото гледане разсейва). Наоко­ло все още бе мрак. Другият изглежда не идваше, затова гласът извика отново настоятелно и възбудено. Вибрациите сякаш отслабнаха, затова се пъхнах обратно в дупката и се превъртях към материалното без инциденти.

15.1.1959 г. Следобед.

Най-накрая вибрациите се появиха и аз се превъртях, за да изследвам отново дупката. Тя си беше там - на 180°. Бях малко нервен, когато си пъхнах ръката. После се засмях наум и се отпуснах. Казах си, че независимо какво ще бъде - ръка, нокът или лапа, аз съм приятелски настроен. Веднага една ръка хвана моята и я стисна, а аз върнах жеста. Определено усетих приятелското чувство от другата страна. Върнах се към материалното чрез превъртане, но с малки трудности. Във възбудата си забравих и въртенето, и сигнала за връщане към нормалното!



21.1.1959 г. Нощ.

Както и преди, опитах дупката отново. Превъртането ставаше равномерно, след започването на вибрациите. Пос­ле напипах една ръка дълбоко в дупката. Достигайки и с дру­гата ръка, нещо остро сякаш се вряза в дланта ми. Прилича­ше на кука за въдица, която продължи да се забива дълбоко в дланта ми, когато се опитах да я издърпам. Донякъде шо­киран, най-накрая успях да я издърпам. Усещах като че ли „куката" бе преминала през цялата ми ръка. Не бе непремен­но болезнено, но ефектът бе обезпокоителен. Превъртях се към материалното и погледнах физически дясната си ръка. Нямаше белези или болка (въпреки че усещането за проник­ване остана).



25.1.1959 г. Нощ.

Друг опит с дупката, със същия модел на вибрации и вър­тене на 180°. Отново внимателно навлязох в дупката. Една ръка пак хвана моята и нежно я държаше (кука нямаше). Пос­ле ръката притисна моята към една друга ръка. Бавно осво­бодих втората ръка и започнах да я докосвам по-нагоре. Оп­ределено към ръката бе прикачено и рамо. Имах намерение да продължа опипването, но усетих, че вибрациите отслаб­ват. Издърпах моята ръка и се превъртях към материалното. Нямаше никакви признаци на нужда от връщане към физи­ческото, краката и ръцете ми не бяха изтръпнали, нямаше и странични шумове. Вероятно моментен звук е причинил връ­щането.



5.2.1959 г. Следобед.

Може би интересът ми към дупката бе оправдан. Под­готвих достъпа си до нея по същия начин. Вибрации, обръ­щане на 180° и навлизане в дупката. Първоначално не почув­ствах нищо. Навлизах все по-дълбоко и изведнъж усетих, все едно съм потопил ръката си в гореща вода, проводник на електрически ток (най-точното описание). Мигновено я отд­ръпнах, преобърнах се и седнах физически. Материалната ми ръка бе изтръпнала и вкочанена. Нямаше и следа от лошо кръвообращение, причинено от позата на тялото ми. За око­ло двадесет минути сковаността и изтръпването бавно изчез­наха.



15.2.1959 г. Следобед.

Правих опити с влизане и излизане във вертикално по­ложение, въртях се из дупката. Събирайки кураж, се втурнах в дупката с бързо пълзене, точно както един плувец би се гмурнал през дупка под водата. Почувствах, че другата стра­на на дупката и стената бяха подобни на „моята" страна. Опи тах се „да видя", но все още нямаше нищо освен дълбока тъм­нина. Взех решение да се справя с проблема веднъж завина­ги. Оттласнах се далеч от дупката и изпълних метода „про-тягане" по посока, успоредно на дупката, но вън от нея.

Започнах бавно да се движа, скоро настъпи рязко уско­рение. Продължавах да се движа по-бързо. Имах слабото усе­щане за масаж по тялото. Движейки се, както изглежда с мно­го висока скорост, продължих напред в очакване на „стигна" някъде. След много дълго време, както ми се стори, започ­нах да се тревожа. Все още не „виждах" нищо, нито пък чув­ствах нещо. Накрая се изнервих. Започна да пропълзява и страхът, че ще се загубя. Намалих скоростта, спрях, обърнах се и се протегнах назад по посока на дупката. Върнах се за същото време, за което бях дошъл. Вече се бях притеснил, ко­гато забелязах светлина някъде напред в дупката. Гмурнах се към нея, преминах я, превъртях се и седнах физически. Вре­мето на отсъствие бе три часа и петнадесет минути.

23.2.1959 г. Нощ.

Дупката е населена! Тази вечер (в седем и половина) пре­минах през вибрациите, въртенето на 180° и този път без за­бавяне се промуших вътре и застанах мирно. Веднага почув­ствах нечие присъствие. По-скоро усещах, отколкото виждах, че има някой. (Стори ми се мъж.) По някаква неопределена причина, която все още не съм разбрал дори и при спокойно премисляне, аз се успокоих, внимателно се отдалечих назад, преминах през дупката, превъртях се обратно към материал­ното и станах. Кой бе той? И защо действах толкова емоци­онално?



27.2.1959 г. Нощ.

Твърдо решен да открия повече (или дори един!) отгово­ри за дупката, преминах през вибрациите и метода на презър-тане на 180° и предпазливо се пъхнах в дупката. Все още бе черна и тъмна. Нямах неприятно усещане, нямаше ръце нито пък нечие присъствие. Можех да усетя нещо твърдо под мен и затова се помъчих с всички сили да отворя очи и „да видя". Успях и всичко се яви пред погледа ми. Стоях близо до една сграда (по-скоро обор, отколкото къща) в една околност, ко­ято приличаше на ливада. Помислих, че трябва да опитам да се извися в небето (съвсем тъмносиньо, без облаци), но ся­каш не можех да се отделя от земята. Може би тук имах тег­ло. На около 30 метра имаше нещо като стълба и като се приближих, видях, че това всъщност е някакъв вид кула, ви­сока около три метра. Като птица, нуждаеща се да излезе от стаята, аз се покатерих до върха на кулата, скочих, за да се отделя и бързо тупнах на земята с твърд звук! Предполагам, че съм се изненадал, като птичка, на която са вързали крила­та.

Станах на крака и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. Не следвах точния път на процедурата. Дори и „тук" правилата трябва да се спазват. Държах ръцете и кра­ката си в обтегнато положение и тръгнах бързо. Движех се бързо над ливадата, наслаждавайки се на гледката и на из­следването, когато изведнъж нещо летящо мина покрай мен. Обърнах се съвсем навреме, за да го видя как се провира през стената и дупката. Изплаших се, че по някаква причина това бе нещо, което можеше да премине обратно и да се опита да се настани в тялото ми, затова обърнах посоката на летене и се гмурнах в дупката. Твърде късно разбрах, че това, което съм мислел за дупка, е един прозорец странично на сградата - и после преминах през прозореца и попаднах в тъмното. Опипвах в тъмнината и намерих външния край на дупката. Минах през него, превъртях се и се установих във физическо­то си тяло.

Всичко изглеждаше нормално. Бях си на мястото, зато­ва се върнах обратно! Вибрациите бяха все още достатъчно силни, превъртях се на 180°, вмъкнах се в дупката, преминах и излязох на светлина. Видях повече през това пътуване. За­белязах двама души - мъж и жена, седящи на столове близо до изхода на сградата. Не можах да осъществя контакт с мъ­жа, но жената (никакви други сведения за физиката й освен тези) сякаш знаеше, че съм там. Попитах я дали знае кой съм аз, но не можах да получа нищо друго освен чувство за поз­нанство от нейна страна. Вибрациите започнаха да отслаб­ват, затова се върнах обратно, гмурнах се в дупката, преобър­нах се и седнах. Общото време на целия епизод бе четириде­сет минути.

За какво биха послужили тези опити? Изчислени по но­минална стойност, те в най-лошия случай прибавят нещо към необикновените халюцинации. В най-добрия - наблюдения­та показват пътя на усъвършенстването.

Първо - изглежда в писаната история няма нищо за та­къв вид преживявания, за да послужат като сравнение. Тези случаи бяха не спонтанни, а съвсем преднамерено планирани и последователно повтаряни. Нещо повече, сигурно ще се окаже, че са уникални.

Второ - опитът се повтаряше по формула: (1) - устано­вяване на вибрационно „състояние"; последвано от (2) - вър­тене на 180° и (3) - поява на „дупката". Опитът бе повторен поне единайсет пъти.

Превъртането на 180° предлага интересни хипотези. Връзката с положението „извън фазата" и забележимото идентично разместване в точно противоположната поза изис­ква вниманието на физиците. Изследванията за връзките меж­ду фазата и формата на вълната, приложени в този случай, могат да създадат една плодотворна теория.

Черната тъмнина на дупката е очевидно въпрос на огра­ниченост на моето „зрение". По време на ранното експери­ментиране разсейването на виждането бе на базата на самов­нушение, защото аз почувствах, че това бе принадлежност за поддържането на вибрационното състояние. Доказателство­то изглежда сочи това при успеха на виждането, когато ре­ших да се опитам да гледам и това стана. Би било интересно наистина, ако бях използвал зрението си по време на дългия изследователски „полет". Вероятно би могло да се научи по вече.

Преживяването с „ръцете" не се поддава на обяснение. Няма доказателства, че съм бил поставен в такова положе­ние или че съм предположил това първо откриване на ръце­те. Второ и последно - преживявания от този род все пак би­ха могли да се предизвикат от този източник. Но това не е начин да се отхвърля първото от тези чувства. Картичката с адреса би могла да попадне в класификацията на минали спо­мени, свързани с ръкостискането при първата среща. Все още не се е намерило обяснение и на „дълбаенето" с „куката" в ръката ми.

При други обстоятелства произнасянето на нечие име не е необикновено. Има множество записи на такива гласове без източник както в събудено, така и в спящо състояние. Различ­ни теории са били формулирани, за да обяснят случая, но с частичен успех.

Най-интересен е докладът, включващ явното разкриване на моето проникване в дупката от една друга страна. В съот­ветствие с публикуваните съобщения на други експеримента­тори, проникването в „дупката" бе по-видимо за човек или интелект, намиращ се на някое друго място, отколкото в най-близката околност. Ако проследим пътя и на други такива съобщения, елементът време би бил идентичен. Нямам наме­рение да проверявам това по какъвто и да е начин.

Емоционалната ми реакция при срещата с „някого" съ­държа много от аспектите на мистично преживяване. Забеле­жителното е, че почувствах непретенциозен екстаз, който дръпна спусъка на емоционалното освобождаване.

Това бе началото. Последваха серия експерименти. Те бяха забележителни с това, че съдържаха много данни и от­хвърляха всякакво историческо обяснение. Любопитният ин­телект не може да обърка колективното преживяване с халю­цинация.

Място III сумарно доказа, че е физически материален свят, почти еднакъв с нашия. Природната среда е същата. Има дървета, къщи, градове, хора, предмети, изработени от човешка ръка, и всички принадлежности на разумното циви­лизовано общество. Има домове, семейства, трудова дейност и хората работят, за да спечелят хляба си. Има пътища, по които се движат превозни средства. Има железопътен транс­порт и влакове.

Сега за думата „почти". Първоначалната ми мисъл бе, че Място III е някаква неизвестна за мен част от нашия свят. Имаше всички белези да е така. Обаче едно по-задълбочено проучване показва, че то не би могло да бъде нито настояще­то, нито миналото на нашия свят на физическата материя.

Не съществуват научните открития. Там няма електроу­реди. Няма електричество, електромагнитни вълни и всичко друго от този вид. Не съществуват електрическото отопление, телефонът, радиото, телевизията или електрическата енергия. Не са открити двигателят с вътрешно горене, газта или петролът като. източници на енергия. Използва се обаче ме­ханичната енергия. По-внимателното проучване на един от локомотивите, който теглеше въжето на старомодно изглеж­дащ пътнически вагон, показа, че той се задвижва от парна

машина. Вагоните изглежда бяха изработени от дърво, а ло­комотивът от метал, но с различна форма от съвременните наши машини. Коловозите бяха доста по-малки от стандар­тните, по-малки дори и от планинските теснолинейки.

Наблюдавах детайлно обслужването на един от локомо­тивите. Нито дърва, нито въглища се използваха като източ­ник на топлинна енергия за производството на парата. Вмес­то това огромен, приличащ на голяма каца контейнер, бе плъзнат внимателно под бойлера, закрепен и задвижван от малък карт към сграда с масивни дебели стени. Контейнерът имаше на върха си издутини, подобни на тръби. Мъже, ра­ботещи зад защитни екрани, осъществяваха придвижването, непреднамерено предпазливи, като не допускаха да бъдат невнимателни, докато контейнерите не бяха безопасно вкара-ни в сградата и вратата затворена. Съдържанието на контей­нерите бе „горещо", получено или от нагряване, или от излъч­ване. Действията на техниците сякаш показваха последното.

Улиците и пътищата са различни и отново принципна­та разлика бе в размерите. „Алеята", по която се движат пре­возните средства, бе около два пъти по-широка от нашите. Тяхната версия на нашия автомобил е доста по-обемиста. До­ри и най-малката кола притежава единична седалка, на коя­то едновременно могат да седнат пет-шест души. Стандарт­ната кола има едно-единствено фиксирано място - това на шофьора. Останалите седалки твърде много наподобяват столове за всекидневна, разположени около помещението, чиито размери са горе-долу четири и половина метра на шест. Използват се колела, но без автомобилни гуми върху тях. Уп­равлението става с малък хоризонтален лост. Енергията за движение се съхранява някъде в задната част. Движението им не е много бързо, някъде около двайсет и пет до трийсет ки­лометра в час. Движението не е натоварено.

Навиците и обичаите не са като нашите. Малкото, което бе старателно събирано, съдържа историческа среда с различ­ни случаи, имена, .места и дати. Въпреки че етапът на човеш­ката еволюция (съзнателната мисъл представя обитателите като хора) изглежда идентичен, техническата и обществената еволюция не са съвсем същите.

Главното откритие стана много скоро след като събрах кураж да разширя експедициите в Място III. Въпреки по-пре­дишните твърдения, хората не знаеха за присъствието ми, до­като не срещнах един, който единствено може да бъде опи­сан като „аз", който живее „там". Започнах съвсем непред­намерено да се сливам с него временно. Едничкото обясне­ние, което мога да измисля, е, че аз, напълно съзнавайки, че живея и съществувам „тук", бях привлечен и веднага започ­нах да обитавам тялото на човек „там" отиването ми в мяс­то III, съвсем като самия мен.

Когато това се случи и отиването ми в Място III започ­на да става автоматичен процес, аз просто се пренесох в „не­говото" тяло. Когато временно го измествах, не успявах да разбера за присъствието на някакъв ум. Сведенията за него и неговата дейност и миналото му получих от семейството му.

Макар да знаех, че „аз" не съм „той", обективно можех да следвам емоционалните пътеки на миналото му. Любопитен съм да узная какви ли притеснения съм му създал, в резултат на периодите на амнезия, причинени от моето натрапване. Някои от неканените ми посещения сигурно много са го обез­покоили.

Ето и неговия живот: „Аз " Там - при първото си посе­щение без покана заварих един много самотен човек. Той не бе имал големи успехи в своята област (архитект, който работеше на договор) и не бе много общителен. Произхож­даше от обществена група с нисък доход. Успял е да се об­разова в нещо като полувисше училище. По-голямата част от младостта си е прекарал в голям град и на обикновена служ­ба. Живял е на втория етаж в къща със стаи под наем и е хо­дел на работа с градския транспорт. Градът е бил непознат за него и той не е имал много приятели. (Автобусът, с който той пътуваше този път, бе случайно много широк - седалка с осем места и други седалки зад шофьора, достатъчно висо­ки, така че всеки да може да наблюдава наоколо и напред.) Първото ми натрапване му причини чувството, че слиза от автобуса. Шофьорът го погледна подозрително, когато аз се опитах да си платя таксата. Изглежда никой не си купуваше билет.

Следващото неканено посещение направих по време на емоционална криза. „Аз" Там срещнах Лиа, богата млада же­на с две деца - момче и момиче, и двете под четиригодишна възраст. Лиа бе тъжна, замислена и някак потисната личност, която изглежда бе преживяла някаква огромна трагедия в жи­вота си. Това имаше връзка с бившия й съпруг, но не бе яс­но. „Аз" Там я срещнах съвсем инцидентно и бях дълбоко привлечен от нея. Двете деца откриха у него приятен събесед­ник. При първата среща Лиа не прояви голям интерес. Тя от­кликна най-силно на неговото внимание и проявената топлота към децата.

Не след дълго се състоя неканеното ми гостуване точно, когато Лиа и „Аз" Там бяха уведомили приятелите си - ней­ните приятели, че ще се „женят" (това има малко по-различ но съдържание). Между приятелите се полуди известно смай­ване, дължащо се на факта, че са изминали само три дни (?) откакто някакво много важно събитие се е случило в живота на Лиа (развод, смърт на съпруга й или някакво физическо отклонение). „Аз" Там бях силно запленен, а Лиа все още бе тъжна и вглъбена в себе си.

При едно по-следващо посещение без покана Лиа и „Аз" Там живеехме в къща с полупасторална околност. Къщата бе разположена на ниско възвишение, имаше високи правоъгъл­ни прозорци и много широки врати, почти като на пагода. Железницата се извиваше по хълма на около триста метра разстояние от къщата. Гъста зелена трева покриваше хълма чак до стълбите на къщата. Зад нея „Аз" Там имах офис, ед­ностайна сграда, където той работеше.

В този случай Лиа влезе в офиса и се приближи точно до бюрото в момента; когато аз замених „Аз" Там.

- Работникът иска да вземе назаем някои от твоите ин­струменти - каза тя.

Погледнах я с празен поглед. Не знаех хакво да отгово­ря, затова я попитах какъв е този работник.

— Мъжът, който работи на пътя, разбира се. - Все още не бе доловила, че има нещо нередно.

Преди да си дам сметка за ефекта, който биха произве­ли думите ми, казах, че никакъв човек не работи на пътя. Пог­ледна ме втренчено с нарастващо подозрение. Не бях съвсем наясно какво точно трябва да направя, затова напуснах тяло­то и се върнах през дупката.

Друго такова неканено посещение, пълно със събития, стана, когато „Аз" Там създадох неговата лаборатория. Той не бе напълно квалифициран, за да направи изследване, но бе решил, че може да достигне до някои нови открития. Той бе (вероятно с помощта на богатството на Лия) взел една дос­та висока складова сграда, разделена отвътре на малки стаи и там правеше някакви опити. В средата на един от експери­ментите аз го замених в тялото му, но не можех да пресмет­на какво е следващото в обичайната му програма. Точно то гава влезе Лиа с посетители. Искаше да покаже какво точно работи той в ремонтираната сграда. Аз (в тялото на „Аз Там") стоях, неспособен да отроня и дума, когато Лиа ме по­моли да им разкажа за естеството на работата.

Донякъде объркана, Лиа отведе двамата в друга стая. Подвоумих се дали веднага трябва да ги последвам. Поста­рах се да „доловя" начина, по който той си вършеше рабо­тата. В най-добрия случай успях да разбера, че той се опит­ваше да усъвършенства нови форми на театрално представ­ление, проектирайки декори за театрални сцени, осветление, постановки. Всичко това той вършеше, опитвайки се да нап­рави гледането на театрална пиеса едно чисто субективно из­живяване. Само с този частичен успех в неговото припомня-не напуснах тялото му, когато чух, че те се връщат. Исках да предпазя живота му от допълнителни усложнения.

Друг случай на натрапване в чуждото тяло стана по вре­мето, когато те прекарваха отпуска си в планината. „Аз" Там, Лиа и двете деца се возехме всеки на самозадвижващо се во­зило на един ветровит планински път. Вече описах какво пред­ставляват тези превозни средства. По невнимание „поех уп­равлението" на неговото тяло точно когато те бяха стигнали подножието на един хълм и започваха да изкачват следващия. Незапознат с устройството, направих опит да се изкача на следващото възвишение. Скоро се изтърколих извън пътя и паднах в купчина с мръсотии. Останалите изчакаха отново да поема пътя, а аз промърморих, че има и по-добри начини за разходка. Това дръпна спусъка на нещо в съзнанието на Лиа и тя притихна. Защо, не знам. (Сигурен съм, че „Аз" Там знаех причината.) Опитах се да й обясня, че не съм този, за когото ме мисли, но си дадох сметка, че по този начин само влоша­вам нещата още повече. Върнах се при дупката, а оттам към материалното си тяло.

При по-късните ми неканени посещения „Аз" Там и Лиа никога повече не пътувахме заедно. Той бе постигнал извес­тен успех, но бе направил нещо, което бе отблъснало съпру­гата му. Останал сам, той бе мислил за нея непрекъснато и дълбоко съжаляваше за слабостта си, която я бе разочарова­ла. Веднъж я бе срещнал в голям град и я бе помолил да му разреши да я посети. Тя бе отговорила, че ще му даде тази възможност, за да види как вървят нещата. Тя живееше в ма­лък апартамент на третия етаж в една сграда, под наем. Той бе обещал да дойде.

За нещастие „Аз" Там загубих адреса, който тя му даде, и при последното ми вмъкване в тялото му той бе един са­мотен и разстроен човек. Сигурен бе, че Лиа ще изтълкува за­губването на адреса като незаинтересуваност от негова стра­на и пореден случай на неговата нестабилност. Работеше, но прекарваше свободното си време в търсене на Лиа и децата.

Какво е заключението? От гледна точка на нещо по-мал­ко от идилични обстоятелства то едва ли би могло да се оп­редели като бягство от действителността посредством под­съзнанието. Нито пък е начинът на живот, който някой би могъл да избере, за да се наслаждава за чужда сметка. Човек може само да се отдаде на размисъл, а теориите му сами по себе си трябва да предложат неприемливи за днешната нау­ка познания. Въпреки че „двойнствената, но разнообразна" жизнена дейност би могла да доведе до ключа за разрешава­не на въпроса „къде" за Място III.

Най-важната презумпция е, че Място III и Място I (Тук - Сега) не са едно и също нещо. Място III не е по-напредна­ло, а вероятно дори там науката е на по-ниско равнище. В нашата история няма такъв етап, когато науката да е била на етапа на развитие в Място III. Ако Място III не е нито извес­тното минало, нито пък настоящето, а не е и евентуалното бъдеще на Място I, какво е тогава? Не е част от Място II, къ­дето само мисълта е нужна и използвана.

Може би то е паметта, расова или друга, на цивилизаци­ята на материалния свят, която предшества историята. Би могло да бъде и друг тип земен свят, разположен в друга част от вселената и приемлив по някакъв начин чрез умствени ма­нипулации. Може би е антиматерия, дубликат на материал­ния земен свят, където ние сме същите, но различни, офор мяни заедно част по част от сила, която е извън настоящото ни разбиране.

Д-р Леон М. Ледерман, професор по физика в Колум-бийския университет, твърди: „Основите на физиката се със­тоят изцяло от знанието за Космоса на буквалния анти-свят на звездите и планетите, съставен от атоми на анти-мате-рията, което означава - отрицателни ядра, заобиколени от положителни електрони. Сега можем да приемем интригува­щата идея, че тези анти-светове са населени с анти-хора, чи­ито анти-учени са вероятно сега дори много развълнувани, от­кривайки материята."


Каталог: file -> knigi
knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл
knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
knigi -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
knigi -> -
knigi -> Книга Нийл Доналд Уолш
knigi -> Свръхсетивното едгар Кейси увод
knigi -> Селестинското пробуждане джеймс Редфийлд
knigi -> -
knigi -> Скитник между звездите Джек Лондон


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница