Пътуване извън тялото робърт Монро

Всяко познание за съществуването на Второто тяло вед­нага задава въпроса, върху който човечеството се е замисля­ло от деня, в който се е научило да мисли. Продължаваме ли да живеем? Има ли живот извън гроба? Нашата религия ни казва да вярваме с упование. Това не е достатъчно за човека, който мисли със силогизми и търси общовалидни предпос­тавки, които са задоволителни и водят до твърдо убеждение.

Всичко, което мога да направя, е да бъда толкова честен и обективен при предаване на информацията, колкото човек може да бъде при напълно субективно преживяване. Вероят­но моите предпоставки ще бъдат от значение и за вас, след като ги прочетете.

За първи път срещнах д-р Ричард Гордън през 1942 го­дина в Ню Йорк. Бе защитил докторска дисертация със спе­циалност вътрешни болести. Сприятелихме се и той стана наш семеен лекар. През годините си бе създал много успеш­на лекарска практика и притежаваше рядко срещано цинич но-саркастично чувство за хумор. Мъдростта на пре­живяното го бе направила много земен реалист. Беше над петдесетте, когато го срещнах за пръв път, затова никога не го бях виждал като млад. Бе нисък и слаб, с права бяла ко­са, която оплешивяваше.

Д-р Гордън притежаваше две очебийни особености. Бе решил да живее дълго и очевидно затова се отнасяше много внимателно към себе си. Походката му бе преднамерено бав­на и внимателна. Бързаше само когато бе абсолютно нало­жително. По-точно, той се разхождаше бавно с преднамере­на предпазливост, вместо да ходи.

Второ - когато някой го посетеше в офиса му, той само хвърляше бегъл поглед през вътрешния вход, а после нароч­но се втренчваше. Не казваше „Здравей", не кимваше, нито пък подаваше ръка. Той просто гледаше втренчено, сякаш ис­каше да каже: „Какво, по дяволите, му има на тоя!"

Без никога да сме говорили за това, д-р Гордън и аз имахме едно топло и близко приятелство. Това е нещо, кое­то се случва без каквито и да се обяснения, без логична при­чина. Нямахме много общи интереси, освен факта, че заедно участвахме в житейските преживявания в приблизително един и същи момент от историята.

През пролетта на 1961 година посетих д-р Гордън в ка­бинета му. Закусихме заедно с храна, приготвена от медицин­ската сестра, която работеше отдавна с него. Изглеждаше уморен и замислен, и аз повдигнах въпроса за това.

— Не се чувствах добре - отговори и после избухна по
обичайния за него начин. - Какво от това, не може ли и един
доктор да си позволи веднъж да боледува!

Засмях се и предложих да прави нещо друго, например да посети своя семеен лекар.

— Ще го направя - каза той отсъстващо, после възвър­
на нормалното си поведение. - Но първо заминавам за Ев­
ропа.

Казах, че звучи прекрасно.

— Вече имам билети - продължи той. - Преди сме ходи ли много пъти, но искам да видя много места, които съм про­пуснал. Бил ли си някога в Гърция, Турция, Португалия, Ис­пания, Египет?

Казах, че не съм.

— Е, да, ама трябва да го направиш - каза той, като бут­
на настрани храната си. - Иди, когато имаш този шанс. Не
бива да пропусна места като тези. Няма да пропилея шанса
си.

Отговорих, че ще направя всичко, което ми е възможно, но и нямам такава тлъста клиентела, която ме очаква, дока­то се върна. Но той отново бе станал сериозен.

- Боб?

Чаках го да продължи.

Бих желал да бяхме го направили.

Д-р Гордън и съпругата му отплуваха за Испания след около седмица. Не ми изпрати и ред, но предположих, че се пекат някъде по средиземноморските плажове.

Шест седмици по-късно г-жа Гордън телефонира. Док­торът се бе разболял в Европа и те трябвало да съкратят ек­скурзията си. Той бе отказал лечение зад океана и бе настоял да се върнат вкъщи. Тъй като чувствал силна болка, веднага постъпил в болница за изследване.

Не успях да го посетя в болницата, но се информирах постоянно за състоянието от съпругата му. Изследванията да­доха положителен резултат. Откриха това, което търсеха -рак на стомаха, неподлежащ на лечение. Нищо друго не би могло да се направи, освен да му бъдат създавани удобства, доколкото е възможно. Той нямаше никога да напусне бол­ницата. Поне жив. Или още по-точно - физически жив.

Като научих това, реших, че по някакъв начин трябва да видя д-р Гордън. Сега вече всичко бе ясно, както повечето не­ща в ретроспекция. Сигурен съм, че още в деня, когато бях­ме в кабинета му, той вече е знаел за състоянието си. Все пак

— Защо не му напишете писмо? - предложи тя. - Ще му

— Ако го напишете, аз ще му го прочета, когато е в съз­

„... И запомни всички уроци, които ми даде, защото знае­ше, че съм разтревожен от нещо. Ето кога започна всичко. Се­га, докато си в болницата за известно време, би могъл да опи­таш да го откриеш за себе си. По такъв начин няма защо да вярваш само на моите думи. Ще можеш да правиш нещо, до­като се възстановяваш.

Първо трябва да приемеш възможността, да я прерабо­тиш през своя опит, че можеш да действаш, мислиш и същес­твуваш без ограниченията на физическото тяло. И не казвай на жена си да ме прати при онзи психиатър, който е и ваш син. За разрешаването на проблема се изисква нещо повече от Фройд. Освен това, той си печели достатъчно добре и без па­циент като мен.

По време на всичките ни разговори не изглеждаше умест­но да се спирам на тази тема. Но тъй като си вързан за лег­лото, размисли сериозно. Момее би по-късно ще бъде от полза. Надявам се сам да откриеш някои неща, които съм пропуснал. Всичко зависи от това дали ти самият ще успееш да усъвър­шенстваш способността „да напускаш" физическото си тяло, докато мързелуваш в болничното легло. Стане ли, ти ще на­мериш много способи, които ще ти бъдат полезни. Момее би това е начинът да се справиш с физическата болка. Не знам. Опитай все пак."

„...С цялата искреност, която мога да събера, настоя­вам, Дик, помисли за това. Ти вече ще си преминал крайъгъл­ния камък, когато няма да правиш нищо повече от това да при­емеш, че твоето второ нематериално тяло действително мо­же би съществува. Веднъж постигнал това, единствената пречка пред теб ще бъде страхът. А няма нужда да го правиш.

„... Най-важното, моля те да ме уведомиш как се спра­вяш с него. Може би като се оправиш, бих могъл да дойда, за да обсъдим всичко в детайли. Бих дошъл и сега лично, но знаеш колко строги са болничните правила. Ако разкажеш на жена си за някои свои опити, сигурен съм - тя ще ми ги предаде. Но все пак е по-добре да ги чуя лично от теб по-късно. Само ми дай знак..."

Г-жа Гордън не ме уведоми дали той наистина е правил опит. Почувствах, че е твърде разочароващо да я разпитвам подробно точно в този момент. Тя бе изключително тъжна и напрегната, знаейки, че състоянието на мъжа й е крайно вло­шено. Все още не съм сигурен дали бе разбрала, че моето пис­мо би могло да бъде разтълкувано като предложение за под­готовка за смърт.

Няколко седмици по-късно д-р Гордън изпадна в кома. Той почина в мир, без да се връща в съзнание.

Няколко месеца мислех да направя опит за „посещение" при д-р Гордън, където и да бе. Той бе първият ми близък човек, който умря, откакто развивах моя див талант. Бях ед­новременно любопитен и обективен. Това бе първата такава възможност. Мислех, че д-р Гордън нямаше да се обиди, ако продължаваше да съществува.

Сега, знаейки за такива неща, реших, че той вероятно се нуждае от почивка, преди да се намеся в нещата, които пра веше. Също исках да събера допълнителен кураж и за самия мен. Това бе експеримент, който преди не бях опитвал. Мо­жеше наистина да бъде опасно.

И ето, един съботен следобед направих опита. Мина час, докато постигнах състоянието на вибрации. Най-накрая се гмурнах вън от тялото, като ликувах наум. Имах огромното желание да видя д-р Гордън.

След миг започнах рязко да се издигам нагоре и скоро единственото, което можех да видя, бе неясно движение и чув­ството за много фин въздушен поток около тялото ми. По­чувствах също ръка под левия си лакът. Някой ми помагаше да отида там.

След нещо, което изглеждаше като безкрайно пътуване, изведнъж спрях (или пък бях спрян). Малко объркан стоях в голяма стая. Впечатлението ми бе, че това е учреждение от някакъв вид. Ръката под лакътя ме поведе Към една врата и ме спря точно пред нея. Оттам можех да погледна в съседна­та стая. Мъжки глас проговори почти в лявото ми ухо.

- Ако стоиш точно тук, докторът ще те види след миг.

Кимнах в знак на съгласие и стоях, чакайки. В стаята има­ше група мъже. Трима или четирима от тях слушаха внима­телно един млад мъж, на около двайсет и две години, който възбудено им обясняваше нещо, жестикулирайки.

Не виждах д-р Гордън и продължих да го очаквам все­ки момент. Колкото повече чаках, толкова по-горещо ми ста­ваше. Накрая така се сгорещих, че наистина започнах да се чувствам некомфортно. Не знаех каква бе причината, която ми причиняваше тази горещина, и не бях сигурен, че мога по­вече да търпя. Наистина имах усещането, че поток от пред­чувствия пробягва през лицето ми. Разбрах, че повече не мо­га да понасям това. Горещината бе нетърпима. Ако д-р Гор­дън не се появи скоро, ще трябва да си тръгна, без да съм го видял.

Обърнах се и отново погледнах към групата мъже, като си мислех, че трябва да ги попитам за д-р Гордън. Точно в този миг нисък, слаб млад мъж с буйна коса спря на среда та на разговора си и ме погледна напрегнато за момент. След тоЗи прост, къс поглед той се обърна към другите мъже и про­дължи оживения разговор.

Жегата стана непоносима и аз реших да си тръгвам. Не можех повече да чакам д-р Гордън. Като използвах научено­то от мен движение, бързо се издигнах нагоре и излязох от стаята. Пътят обратно бе много дълъг. След съединяването с материалното проверих физическото си тяло. Чувствах студ и се бях схванал. Със сигурност по бузите ми не пълзяха по­тоци от усещания.

Разочарован, седнах и записах всичко за пътуването. Бях се провалил по някаква причина. Не бях успял да видя д-р Гордън. Отсъствието ми от материалното бе два часа.

По наследство съм много упорит. Следващата събота опитах отново. Точно в момента, когато бях напуснал физи­ческото си тяло и виках името на д-р Гордън, един глас про­говори точно до мен почти раздразнен.

— Защо искаш отново да го видиш? Нали го видя мина­лата събота!

Бях толкова изумен, че се друснах в материалното поч­ти веднага. Станах и разгледах кабинета си. Не забелязах ни­що ненормално. Помислих да опитам отново, но реших, че вече е твърде късно за нов опит същия ден.

Миналата събота. Нищо важно не се случи миналата съ­бота. Не се получи. Погледнах записките си за „Миналата съ­бота". И ето че го открих.

„Докторът ще ви види след минута." Какво можеше да е след минута? Нисък, слаб млад мъж с рошава буйна коса се обърна и ме погледна напрегнато. Той ме гледаше, без да ка­же дума, сякаш мислеше. Перфектното описание, което бях направил, бе за д-р Гордън на двадесет и две години, а не на седемдесет.

Сякаш това всяваше повече от всичко друго доверие към преживяното. Очаквах да видя мъж на седемдесет. Не го бях познал, защото той не изглеждаше така, както бях очаквал. Ако приемех това за халюцинация, евентуално бих срещнал

седемдесетгодишния д-р Гордън.

По-късно, при едно посещение в дома на вдовицата на доктор Гордън, реших да видя стара снимка, когато е бил на двадесет и две. Разбира се, не казах на г-жа Гордън защо ис­кам да видя снимката. Отлично подхождаше на мъжа, кого­то бях видял и който ме бе видял „там". Тя спомена също, че на онази възраст той е бил много енергичен и активен, ви-наги бързал и имал рошава руса коса.

Някой ден отново ще опитам да посетя д-р Гордън.

Друг път, в очакване да сменим щата, в който живеехме, продадохме къщата си. Дойде един купувач, и то съвсем не­надейно. Като временна мярка взехме къщата под наем за, го­дината преди нашето преместване.

Бе интересна къща, построена на върха на една скала, точно над малка рекичка. Дадохме я под наем чрез посред­ник и никога не се срещнахме или свързахме със собствени­ка. Жена ми и аз заехме основната спалня на първия етаж.

Една седмица след като се настанихме, си легнахме к же­на ми заспа почти веднага. Лежах там в полутъмното и гле­дах през големия от пода до тавана прозорец към нощното небе. Без да го желая, почувствах началото на познатите виб рации. Чудех се дали на новото място всичко ще бъде наред с преживяването.

Леглото ни бе разположено откъм северната стена.

Отдясно на леглото бе вратата за хола. Вляво от легло­то бе вратата за главната баня.

Тъкмо бях започнал да се издигам от физическото си тя­ло, когато забелязах нещо точно там. Беше бяла фигура с ос­новните мерки и прилики на човек.

Бях станал много предпазлив с „непознати" и затова из­чаках да видя какво ще се случи. Бялата фигура се доближи, заобиколи леглото и мина на около трийсет сантиметра от моята част, като отиде към банята. Успях да видя, че бе же­на със среден ръст, с тъмна, права коса и особено дълбоки очи, нито млада, нито стара.

Тя остана в банята съвсем кратко, след това се втурна в стаята и започна отново да обикаля около леглото. Седнах (нефизически - сигурен съм) и се доближих да я докосна, да видя дали мога.

Забелязвайки движението, тя спря и ме погледна. Кога­то проговори, можех да я чуя съвсем ясно. Можех да виждам прозореца и завесите зад нея и през нея.

— Какво мислиш да правиш с картините? Бе женски глас

Като не знаех какво да кажа, опитах се да й дам задово­лителен отговор и я успокоих, като потвърдих, че ще се пог­рижа за тях.

Като чу това, тя леко се усмихна. После приближи две­те си ръце и хвана моята, като нежно я притискаше. Почувс­твах ръцете - те бяха нормални, топли и живи. Тя леко стис­на моята ръка, нежно я пусна, обиколи леглото и излезе през вратата.

Чаках, но тя не се върна. Легнах си, върнах се към физи­ческото и се изнизах от леглото. Отидох до вратата на хола и погледнах към другите стаи. Там нямаше никой. Обиколих навсякъде, но не намерих жива душа. След като записах слу­чилото се, отново си легнах.

Няколко дни по-късно срещнах психиатъра, който живе­еше в съседната къща, д-р Семюел Каан. (Продължавах слу­чайно да се срещам с психиатри!) Попитах го дали познава хората, в чиято къща живеехме.

— Да, разбира се, познавам ги добре - бе отговорът му.

Казах, че е много жалко, тъй като това бе една чудесна къща.

— Това все пак бе нейната къща, нали разбирате. Същес­
твеното е, че тя умря точно тук, в спалнята, която заемате
вие.

Отговорих, че това е много интересно. Тя сигурно мно­го си е харесвала къщата.

— Да, наистина - отговори д-р Каан. - Много харесва ше картини. Беше ги закачила навсякъде.

Попитах го дали случайно не притежава някаква снимка на г-жа В.

— Трябва да проверя - замисли се за момент. - Имам,
разбира се. Мисля, че е на групова снимка, която е направе­
на в клуба. Дано да я открия.

Д-р Каан се върна след няколко минути. На снимката имаше около петдесет - шейсет мъже и жени, някои от тях -само глави, така както стояха в редици.

Д-р Каан погледна внимателно снимката. „Тук някъде е, сигурен съм."

Погледнах през рамото снимката. На втората редица имаше едно познато лице. Посочих го с пръст и попитах да­ли това не е г-жа В.

— О, да, да, това е г-жа В. - Погледна ме първо с любо­
питство, а след това с разбиране каза: - Сигурно сте открил
нейна снимка в къщата.

Потвърдих. Много предпазливо попитах д-р Каан дали г-жа В. не е имала някакви необикновени маниери или нещо подобно.

— Не, или поне не си спомням - отговори той. - Но ще
помисля. Не може да не е имала някакви.

Благодарих му и реших да тръгна. Обърнах се, защото той отново ме повика.

— Я почакайте, наистина има нещо - каза докторът.
Попитах какво е то.

— Когато и да беше щастлива или благодарна за нещо,

Това помогна.

С натрупване на опита станах малко по-уверен, че бих могъл да използвам тези възможности в сфери, които сигур­но бяха необикновени. Близък мой приятел - Ендрю Бансън, бе на моята възраст и имахме много общо помежду си. Поз­навах го от около осем години. Той между другото бе и пи­лот. Често летеше на самолети от своята компания. Един от

изследователските му интереси бе антигравитацията, за коя­то бяхме говорили многократно. Той притежаваше лабора­тория, където провеждаше опити в тази област. Между въп­росите, които обсъждахме във връзка с гравитационните му изследвания, бе и този дали един или дори двама души биха могли да достигнат сами ефективен резултат за антигравита­цията в този век на огромен брой изследователски групи и крайно скъпа апаратура.

По време на командировка в Ню Йорк през 1964 година ми се отвори един час свободно време следобед, което пре­карах в хотелската стая. Реших да подремна. Легнах и тъкмо заспивах, когато чух гласа на г-н Бансън.

— Има начин да се докаже съществуването на антигра­

Станах напълно буден. Знаех за какво ставаше дума, но не бях имал смелостта да го направя. Но защо гласът на г-н Бансън звучеше така реално в съня? Погледнах часовника до леглото. Беше точно три и петнайсет. Бях напълно буден се­га, за да спя, затова излязох.

Когато след два дни се върнах вкъщи, жена ми бе мно­го мълчалива. Попитах какво се е случило.

- Не искахме да те тревожим в Ню Йорк, но Ендрю Бан­сън е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да приземи един самолет - каза тя.

Спомних си гласа на г-н Бансън в Ню Йорк и я попитах дали г-н Бансън не е загинал преди два дни, около три и пет­найсет след обяд.

Жена ми ме разглежда дълго, преди да отговори:

— Да. Точно тогава се е случило.

Не ме попита откъде знам. Отдавна бе престанала да ме пита.

Няколко месеца не правих никакви опити да „отида" при г-н Бансън. По неизвестна причина предположих, че ще се нуждае от почивка. Имах работи с насилствена смърт и все още не бях сигурен дали бях прав.

Накрая станах нетърпелив. В събота следобед легнах с решение да посетя г-н Бансън.

След около час подготовка най-накрая се измъкнах от физическото и започнах да пътувам с висока скорост през не­що, което приличаше на мрачен тунел. Крещях наум „Ендрю Бансън" отново и отново, докато пътувах.

Изведнъж спрях или бях спрян. Някой ме държеше съв­сем мирно в изправена поза. След миг от една дупка в пода започна да излиза бял газ. Облакът започна да се оформя и някакво чувство ми подсказа, че това бе г-н Бансън, въпреки че не можех да го видя много добре или да различа чертите му. Веднага заговори много възбудено и радостно.

— Боб, не би повярвал повечето неща, които се случиха, откакто съм тук!

Нищо повече. По сигнал от някого облакът от бял газ загуби човешката си форма и сякаш бе всмукан в малката дупка на пода. Ръцете върху лактите ми ме направляваха и скоро се върнах към материалното.

Халюцинация, получена по пътя на самовнушението? Най-малкото бе оригинална. Никога не бях чел нещо подоб­но. Дали това обяснява съвпадението на времето в хотелска­та стая в Ню Йорк? Има и нещо още. През 1964 година на шейсет и две години почина баща ми. Въпреки че в детство­то бях доста непокорен към бащините съвети, като възрастен мъж чувствах баща си съвсем близко до мен. Сигурен съм, че и той ме е чувствал по същия начин.

Той бе получил удар преди няколко месеца и остана поч­ти напълно парализиран и неспособен да говори. Последно­то очевидно бе най-мъчително, което бе съвсем естествено за човен-лингвист, чийто живот бе посветен на изследването и ученето на езици.

През този период, когато го посещавах, той правеше из­ключително сърцераздирателни опити да ми говори. Искаше нещо да ми съобщи. Очите му молеха да го разбера. Само леки стенания излизаха от устните му. Постарах се да го ус покоя, говорих му. Правеше всичко възможно да ми отгово­ри. Дори не мога да кажа дали въобще разбираше думите ми.

Баща ми почина тихо в съня си в един следобед. Живо­тът му бе плодотворен и успешен. Смъртта му донесе смесе­ни чувства на скръб и сякаш на освобождение.

Непрекъснато разбирах значението на някои от земните знания и вяра, които бях научавал от баща си. Винаги ще му бъда признателен.

Този път смъртта на един твърде близък за мен човек ми донесе малко по-малко трепет й вълнение, отколкото бях пре­живявал преди. А може би познатото, най-малкото чувство­то за известност, предизвика по-малко нетърпение и повече упование.

Единствената причина, поради която изчаках няколко месеца, бе необходимостта да го направя. Други потискащи ме въпроси от личния и трудовия ми живот изглежда ми пре­чеха да се връщам към привичката си да релаксирам. Въпре­ки това една нощ през седмицата станах в три часа след полунощ и усетих, че трябва да посетя баща си.

Изпълних ритуала си и вибрациите се появиха лесно и равномерно. След малко се освободих без усилие и бях горе, свободен в тъмнината. Този път не използвах викането на ум. Концентрирах мисълта си върху личността на баща ми и „стигнах" там, където бе и той.

Започнах да се движа бързо в тъмното. В тъмнината не виждах нищо. Само величавото усещане за движение, заедно с притеглянето на гъст - приличен на течност - въздух, ми­наващ покрай тялото ми. Съвсем като потапянето във вода след гмуркане. Изведнъж спрях. Този път не си спомням ня­кой да ме е спирал, нито пък можех да усетя ръката под миш­ниците си. Намирах се в полутъмна стая с огромни размери.

Изглежда знаех, че това е болница, или конвалесцентен дом, но там не се извършваше никакво лечение, поне такова, каквото ние го познавахме. Започнах да се оглеждам за баща ми. Не знаех какво да очаквам, но най-малкото погледнах

напред към една група, която много се забавляваше.

Имаше няколко по-малки стаи освен голямата зала, къ­дето стоях. Погледнах в две от тях и във всяка имаше по ня­колко души, които не ми обърнаха внимание. Започнах да се безпокоя, че съм объркал мястото.

Третата стая бе не по-голяма от килия на монах, с малък прозорец на височината на раменете на срещуположната на вратата стена. Имаше мъж, облегнал се на стената, близо до прозореца, който гледаше навън. Когато влязох, видях само гърба му.

После той се обърна и ме видя. На лицето му се изписа крайно изумление. „Умрелият" ми баща ми проговори:

— Какво правиш тук?! - каза го с екстаз като някой, про­
пътувал половината свят, когато срещне човек, комуто току-
що е казал „довиждане" у дома.

Бях твърде развълнуван, за да говоря. Само стоях и се надявах, че новата ни среща ще бъде радостна, както очак­вах. Стана изведнъж. Баща ми се приближи направо, сграб­чи ме под мишниците и започна щастливо да ме подхвърля високо над главата си и после обратно долу. Точно както, спомням си много добре, го правеше през детството ми, та­ка както много бащи правят с малките си синове.

Той ме остави обратно на земята и аз се бях успокоил достатъчно, за да му проговоря. Попитах го как се чувства.

— Сега вече много по-добре. Болката ми премина.

забравил. Явно енергията се отвеждаше от него и той се от­далечи уморен. Гледах го и разбрах, че е забравил за присъс­твието ми там. Изглеждаше съвсем слабичък и на около петдесет. Или поне такъв го бях виждал на снимки от тази му възраст.

Почувствах, че срещата бе приключила. Нищо повече ня­маше да се случи. Излязох от стаята, после „стигнах" вън от сградата. Върнах се към материалното тяло. Трябваше ми по-малко време да се прибера, отколкото да отида при баща си.

Така ли се бе случило? Наистина ли болката бе толкова силна през онези последни дни, когато той сам не можеше да разбере как да си помогне, за да я отслаби? Ако това бе вяр­но, какъв ужасен затвор е било тялото му! Смъртта наисти­на бе благословена.

Ще се опитам ли да го видя отново? Не знам. Не знам дали би трябвало да опитвам.

Имах много такива преживявания, не така лични, но точ­но толкова впечатляващи. Всички те ме водеха към неизбеж­ните емпирични заключения, които оправдаха много, много часове на страдание, несигурност, страх, самота и разочаро­вание. Това бе прагът на емоционалното претоварване или, както някои биха го нарекли, Количествен Скок в мисленето и началото на нова гледна точка и перспектива, позволяващи мъките и радостите в Тук-Сега да попаднат в точната катего­рия на важност (какво е минута, час, година, съпоставени с безкрайността на съществуванието?). Открит бе пътят на ре­алното, което в края на краищата е доказано несравнимо със съзнанието на човешкия мозък, въпреки че ще продължи да измъчва с лъжливи надежди и да обвинява в криминално престъпление интелектуалното начало.

Това ли е моят отговор? Свържете преживяванията с поз­нание го, че човешката личност не само може, но и действа извън материалното тяло, и ще се уверите, че отговор има, и то един-единствен.

Ако наистина трябва да има Велико Послание, това ще е достатъчно.