„Защото Библията така ми казва"

Ако човешкото същество има Второ тяло, ако това Вто­ро тяло оцелява и след онова, което наричаме смърт, ако лич­ността и характерът продължават да съществуват в тази нова-стара форма - тогава какво? Отново стародавният въп­рос търси своя отговор.

До днес, след дванадесетгодишна нематериална дейност, не откривам доказателства, потвърждаващи библейската представа за Бог и задгробния живот в онова място, нарече­но Рай. Възможно е да съм намерил такива, но да не съм раз­брал. Твърде е вероятно. Причината може да е в това, че не съм достатъчно „квалифициран". От друга страна, повечето от нещата, с които съм се сблъсквал, биха могли да бъдат ос­новни, а те са били изопачавани от историята в продължение на стотици години.

Нека започнем с молитвата, за която се предполага, че е директната връзка с Бога. Както сме научени да се молим днес, това е все едно да казваме наизуст химическа формула, без каквото и да е познание за първоначалното предназначе­ние и значение на съставните й елементи. Или начинът, по който децата ни пеят „Лъндън Бридж се сгромолясва", без да знаят оригиналното значение на песента. Цялата ни циви­лизация е изпълнена с такива нерационални навици. Очевид­но молитвата е един от тях.

Някой някъде знае как да се моли. Той се опитва да до­косне другите. Малко са и онези, които познават методоло­гията. Други запаметяват само думите, а думите през годините са се променяли. Постепенно техниката се е изгуби ла, инцидентно е била преоткривана през вековете. В по-къс­ните случаи съвсем рядко преоткривателят е бил в състояние да убеди останалите, че Старият Утъпкан Път не е съвсем правилен.

Това е всичко, което мога да разкажа. Старият Утъпкан Път не е достатъчен. Или, както вече казах, не съм достатъч­но квалифициран. Още по-лошо би могло да бъде и това, че моята подготовка да се моля не е подходяща или е неправил­на. Във всеки случай, на мен не ми върши работа.

Ето и един пример. По време на една от нематериални­те ми екскурзии се връщах с голяма скорост назад към физи­ческото, движейки се през нищото и очевидно всичко бе доста извън контрол. Без предупреждение се блъснах доста силно в твърда стена от някакъв непробиваем материал. Не се уда­рих, но бях крайно шокиран.

Материалът бе твърд и стабилен, и изглежда бе израбо­тен от огромни стоманени плоскости, които леко се застъп­ваха една с друга и бяха заварени. Всяка имаше слаба кривина, сякаш бяха части от земното кълбо.

Опитах се да се промъкна през тях, но не можах. Прид­вижих се надолу - първо надясно, после наляво. Абсолютно сигурен бях, че физическото ми тяло лежи извън тази прегра­да.

След около час ровене, драскане с нокти и блъскане в та­зи бариера започнах да казвам молитвата си. Използвах всич­ки възможни молитви, които бях научил и дори сам си измислих няколко по-специални. И вярвах във всяка една ду­ма, която изричах, повече отколкото съм вярвал в каквото и да е през живота си. Толкова бях изплашен.

Нищо не се случи. Все още си бях легнал върху прегра­дата, неспособен да премина през нея и да се върна във фи­зическото си тяло.

Обхвана ме паника. Драсках с нокти, скимтях и зъзнех. След като се убедих, че е напразно, накрая успях да се успо­коя. Чувствайки се напълно изгубен, лежах и си почивах, плътно прилепнал към студената, твърда стена.

Не знам колко време съм лежал така, докато способност та ми да мисля обективно се върна. И това все пак стана. Не бих могъл да остана там завинаги или най-малкото не же­лаех. Положението изглеждаше неспасяемо. По-рано къде ли съм се сблъсквал с очевидно невъзможна ситуация?

Спомних си. Преди години заедно с един приятел си ку­пихме самолет, чиито летателни качества не познавахме. Единствената причина да си купим точно този самолет бе, че състоянието му бе добро, а цената - сравнително ниска.

След няколко опита за летене над полето ние решаваме да приемем, че това е било акробатика. Взимаме под наем парашут, издигаме се и се хвърляме с главата напред от де­сет хиляди метра височина.

Преодоляваме няколко мързеливи осморки, небрежни лупинги и няколко завъртания около оста. Всичко изглежда наред. След като отново се издигнем на височината, насочва­ме предната част на самолета леко надолу и пускаме компа­са и рула да се въртят с трясък.

Следващото нещо, което откриваме, е, че се въртим око­ло оста си. Насочваме компаса и право напред, към приета­та възстановителна процедура.

По-рано вършеше прекрасна работа. Но не и този път. Спинът (въртенето по оста) стана по-равен и бърз, и се раз­виваше като движението на камшик. Въртенето на рула в по­сока, обратна на въртенето около оста, дори енергийните взривове, нищо не оказа какъвто и да е ефект върху спина. И все пак нещо стана - спинът се влошаваше и земята бързо се приближаваше.

Бил се огледа през предната част на самолета, лицето му побеля. Той изкрещя към мен през грохота на вятъра: „Най-добре да се махаме оттук!"

Аз също бях готов да напусна. Единствената причина, която все още ме задържаше там, бе възможната загуба на самолета, а бях спестявал твърде дълго, за да го купя. Пре­цених, че сме опитали вече всичко. Освен едно - да действа­ме против правилото, нещо, което е забранено да се прави, когато се въртиш около оста си. Изтегляне на лоста за управ­ление. Какво щях да загубя?

Изтеглих лоста. Самолетът внезапно престана да се вър­ти около оста си и набра необходимата летателна скорост. Продължих да го управлявам, докато земята застана на мяс­тото си. Приземихме се безопасно. Изпълзяхме навън, все още тресящи се, и седнахме на земята. Бяхме попаднали под влиянието на външно въртене. Никой от двама ни не бе наб­людавал такова въртене преди, а още по-малко го бе опит­вал.

Припомнях си външния спин. Опитах се да приложа зна­нията си, докато лежех, ритайки срещу бариерата. Напред, нагоре, надолу, вдясно, вляво - нищо положително не стана.

Остана само една възможна посока, независимо че зна­нията ми определено казваха, че посоката не е правилна. По-лошо нямаше да стане, затова го направих и само след миг отново бях във физическото, шокиран, но спасен.

По кой път? Очевидно в посока, противоположна на ба­риерата. Назад в посоката, от която бях дошъл. Не мога да кажа защо това свърши работа. Нито пък можах да узная как­во представляваше бариерата.

Възможно е подобреният вариант на молитвата да ми е помогнал. Наистина се върнах обратно, нали? Ако молитва­та е свършила работа, то в никакъв случай не стана по начи­на, по който религията ме бе учила. Не се яви Ангел-Спасител да ми помогне и да ме успокои.

При друг случай направих посещение на брат ми и се­мейството му в късна нощ. Малко след като напуснах гост­ната, отидох да спя, защото твърде много се нуждаех от почивка.

Ако това има някакво значение - таблата над главата ми бе обърната срещу стената, разделяща моята стая от тази на четиригодишната ми племенница. Нейното легло, бе точно срещу същата стена.

Щом се настаних в леглото, започнаха познатите вибра­ции. Реших да се изплъзна за малко от материалното. Исках да проверя това си състояние извън домашни условия.

В момента, когато напуснах- физическото, долових при­съствието на три същества в стаята. Останах търпеливо бли зо до физическото си тяло, докато те се приближаваха. За­почнаха да ме дърпат - не силно, но съвсем преднамерено, сякаш искаха да проверят какво ще направя. Прекараха в то­ва занимание доста време. Стараех се да остана спокоен, но все пак те бяха трима. Не бях сигурен дали ще успея бързо да се върна в тялото си, преди да са ме отнесли.

Затова започнах да чета молитвата си. Отново и отново повтарях всички молитви, които знаех. Помолих Бога да ми помогне. Молех се в името на Исус Христос за помощ. Опи­тах и с няколко светии, чиито имена бях чул от жена ми, ко­ято бе католичка.

Какъв бе резултатът? Моите мъчители се разсмяха сил­но и започнаха да работят върху мен с още по-голям ентуси­азъм.

— Чуйте го как се моли на своите божества - започна да злорадства съвсем безочливо единият. - Слушайте само!

Мисля, че малко се разсърдих. Започнах да се дърпам на­зад и съвсем се приближих до физическото си тяло. Гмурнах се в него. Не твърдя, че се борех, но и не останах съвсем па­сивен.

Настаних се във физическото, съвсем успокоен, че съм се върнал. Точно тогава чух детски плач. Идваше от стаята зад стената. Изчаках няколко минути, надявайки се, че снаха ми ще дойде да успокои малкото момиченце и да го приспи.

След около десет минути малката Дж. продължаваше да плаче. Станах и отидох в съседната стая. Снаха ми държеше в ръце все още треперещото дете и се мъчеше да го успокои. Попитах какво се е случило и мога ли с нещо да помогна.

- Тя скоро ще се оправи - отвърна снаха ми. - Може би

Попитах откога плаче детето.

- О, само няколко минути, преди да дойда. Не го е пра­
вила. Обикновено спи много тихо.

Отново предложих помощта си, ако има нужда, и се прибрах в стаята си. Не след дълго малката Дж. се успокои и очевидно заспа. Дали кошмарът на малката ми племенница, който много приличаше на транс, бе съвпадение? А може би трябваше да казвам молитвите си по друг начин.

Имаше твърде много подобни случаи, но те следваха съв­сем същия път, когато правех опит да се моля по вече въз­приетия и условен начин.

Може би има и други по-положителни методи за преда­ване на преживявания, свързани с рая и ада. Ако наистина съществуват, те несъмнено са в Място II.

При нематериални пътувания до Място II често се сре­щат „пластове" или области, през които човек може да пре­мине, както бе споменато преди. Изглежда, че те са в онази част от Място II, която е най-близо до Тук-Сега, а и в някои отношения най-свързана. Това е сивочерна маса, където и най-слабото движение привлича кълвящи и извършващи дру­ги мъчения същества.

Сякаш сте една провесена стръв в това огромно море. Ако се движите бавно и не реагирате на любопитството на „рибките", идващи да проучат, можете да преминете без ин­циденти. Ако се опитате да проявите раздразнение или да се отбранявате, множество възбудени обитатели се втурват към стръвта - бутат, дърпат, късат.

Дали това не са границите на ада? Лесно е да заключим, че дори моментното проникване в този най-близкостоящ слой ще предизвика на бял свят мисълта, че „демоните" и „дяволите" са главните обитатели там. Изглеждат почти чо­вешки, въпреки че притежават очевидната способност да мис­лят и действат самостоятелно.

Кои и какви са те? Не знам. Никога не съм се задържал достатъчно дълго, за да си направя труда да разбера това. Само чрез ужасяващо изпитание и грешка успях да открия способа как да преминавам през този участък към разумния мир.

В тези светове, където мислите са не само нещо, но те са всичко, включително самата ви личност, вашата поквара или съвършенство са дело на вас самия. Ако сте отчаян убиец, може да свършите в тази част на Място II, където всички ос­танали са като вас. Това наистина би било ад за такива хо ра, защото там няма да има невинни, беззащитни жертви.

Проектирайте го на повърхността и ще започнете да до­лавяте огромното разнообразие. Дали ще се отправите към рая или ада на Място II, сякаш зависи изцяло от рамките, в които са поставени вашите най-дълбоки, постоянни (а може би подсъзнателни) мотивации, емоции и индивидуална насо­ченост. Най-последователното и мощното от всички тях ще работи като ваш „радиокомпас", когато влезете в това царс­тво.

Сигурен съм за това, тъй като то винаги работи по този начин, когато ми се е налагало да пътувам нефизически из Място II. Действа по този начин, независимо дали аз желая или не. И най-слабото целенасочено желание или пък дълбо­ко скрито в мен чувство, за което аз дори и не подозирах, от­клоняваше пътуването ми към „подобна" на тази посока.

Някои от направленията, които достигах в резултат на това отклонение, според мен притежаваха всички белези на ада. Възможно е други да се изградени като рай и само с ня­кои съвсем леки различия в приложението от дейностите ни в Тук-Сега.

Е, ако все пак Място II притежава известно количество от ада и не съвпада много с нашите възгледи за рая, какво от това? Къде ще потърсим пътепоказателя? Къде са Господ и Рая, които ние величаем? Пропуснах ли нещо?

И досега от време на време при посещенията ми в Мяс­то II периодично ми се случва необикновено нещо. Няма ни­какво значение къде точно в Място И, случката е винаги една и съща.

Точно в средата на каквато и да е нормална дейност от­далеч се чува Сигнал, почти като ангелски тромпет. Всеки посреща спокойно Сигнала, но едновременно с това преста­ва да говори или да прави каквото и да е. Този Сигнал озна­чава, че Той (или Те) ще премине през Неговото Царство.

Няма благоговейно просване или пък падане на колене. По-скоро държанието е най-прозаично. С тази случка всеки е привикнал и подчинението има абсолютно преимущество пред всичко останало.

Щом се чуе Сигналът, всяко живо същество ляга долу -спомням си техните гърбове, телата им, извити като арки, за да покажат коремите (не гениталиите) с извърнати на една страна глави, така че никой да не Го види, докато Той пре­минава. Целта вероятно е да бъде оформен жив път, по кой­то Той да се движи. Съвсем бавно и старателно стигнах до идеята, че понякога Той избира някого от живия мост и от този момент повече никой не го вижда, нито пък чува нещо за него. Целта на показването на коремите е изразяване на благоговеенето и покорността. Коремът е най-уязвимата и най-лесно накърнима част от тялото. Докато Той преминава, няма нито движение, нито дори мисъл. Всичко за момент е напълно замряло, докато Той премине.

В няколкото случая, когато съм преживявал това, аз ля­гах като всички останали. В такъв момент идеята да направя нещо друго бе немислима. След като Той преминеше, се по­явяваше ревящ музикален звук и усещане за излъчване, неп­реодолима жива сила с изключителна мощ се издигаше нагоре и заглъхваше в далечината. Спомням си, веднъж се чу­дех какво ли ще се случи, ако Той открие присъствието ми като временно преживяване, чийто отговор исках да открия.

След Неговото преминаване всеки ставаше на крака и подновяваше дейността си. Никой не коментираше, нито пък споменаваше случката. Още по-малко се замисляха върху нея. Съществуваше едно цялостно приемане на събитието като обикновена част от техния живот. Това именно все още е ог­ромната, но неуловима разлика. Бе действие точно толкова неочаквано, колкото и спиране на светофар на някое натова­рено кръстовище. Или докато чакате с колата си на железо­пътен прелез, когато сигналът покаже, че влакът идва, вие сте безучастен, но все още чувствате неизказано уважение към мощта, която минаващият влак представлява. Станало е не­що съвсем обективно.

Това ли е Господ? Или е Божият Син? Или пък Негов наместник?

Три пъти „посетих" едно място, за което не мога да на­меря точни думи, за да го опиша. И отново това видение, то ва тълкувание, временното посещение на това „място или форма на съществуване, носеща посланието, което толкова често сме слушали през всичките години на човешката исто­рия. Сигурен съм, че това може и да е част от най-далечния рай така, както религията ни го представя. То също би мог­ло да бъде нирвана, Самадхи, върховното изживяване, свър­зано с нас посредством мистиците през всичките векове. Наистина е форма на съществуване, изтълкувана по много сходен начин от отделни хора.

За мен то бе място или състояние на пълен покой, твър­де изискано чувство. Все едно, че летите в топли, меки обла­ци, където не съществуват понятия като „горе" и „долу", където нищо не съществува като отделна част от материята. Топлината не е просто около вас, тя е у вас и през вас. Зас­лепен и завладян сте от тази Перфектна Заобикаляща Среда.

През облака, в който си плувате, бавно минават лъчи светлина във форма и нюанси, които постоянно се сменят. Всеки от тях е хубав, тъй като вие се къпете в тях, докато те преминават през вас. Рубиненочервени светлинни лъчи или нещо извън нашето познание за светлината, защото няма светлина, която да е усещана така многозначително. Посто­янно се появяват и изчезват всички цветове на спектъра, ни­кога грубо, и всеки донася различно успокоение или изпълнено с покой щастие. Сякаш и вие сте част от заобика­лящия облак, безкраен пламтящ залез, и с всяка смяна на жи­вия цвят вие също се променяте. Отзовавайки се на цялата тази красота, вие пиете от необятността на синьото, жълто­то, зеленото и червеното, и от сложните междинни оттенъци. Всичко ви е познато. Ето на кое принадлежите. Тук е Домът.

Докато се движите плавно и без усилие из облака, око­ло вас звучи музика. Не е нещо, с което трябва да свиквате. Тя през цялото време е била там и вие вибрирате в хармония с Музиката. Тя е нещо повече от музиката, която сте позна­вали преди. И тези хармонии, деликатните и динамични ме­лодични пасажи, многогласните контрапунктове, трогателните обертонове - те, единствено те, са възбудили дълбоки, несвързани емоции там в миналото. Липсва земно то, Хорове от човешки звучащи гласове изпълняват неземна песен. Необятната мелодия струи във всички нюанси на фи­ната хармония, вплетена в циклично развиваната тема, и вие отеквате с тях. Няма източник, от който да идва музиката. Тя си е там, изпълва цялото пространство около вас, вие сте част от нея и тя, това сте вие.

Това е благородната чистота на една истина, за която имате само бегла представа. Това е пиршеството и мъничка­та, пикантна мръвчица, която сте опитали там, ви е накара­ла да вярвате в съществуването на Цялото. Безименната емоция, копнежът, носталгията, съдбовното чувство, които ви обземат там, докато се взирате в напластения с облаци слънчев залез на Хаваите, докато тихо стоите между високи­те, полюшващи се дървета в смълчаната гора, когато музи­кален подбор, откъс или песен предизвикват спомени за миналото. Или пък предизвикват копнеж, който не е свързан със спомени, когато бленувате за мястото, към което принад­лежите - дали огромен град, дали малко градче, селце, на­ция, или пък семейство, - всички тези неща сега са изпълнени. Вие сте си У ДОМА. Вие сте там, където принадлежите и къ­дето винаги сте принадлежали.

Най-важното - вие не сте сами. Другите са с вас, до вас, неотменно свързани с вас. Те нямат имена, нито пък знаете формите им, но ги познавате и сте подсигурен от тях чрез ог­ромно просто познание. Те са точно като вас, те са вие и съ­що като вас се намират У ДОМА. Взаимните ви чувства са като нежни електрически вълни, преминаващи между вас. Съ­вършена любов, чиито съставни части са всичките аспекти на преживяванията ви в тяхната завършена цялост. Само на то­ва място чувството не се нуждае от изваждане на показ и де­монстрация. Давате и получавате без съзнателно усилие. Не е нещо, от което имате нужда, нито пък то се нуждае от вас. „Опознаването" вече е станало, обменът тече естествено. Не познавате разликата между половете. Самият вие, като част от цялото, сте едновременно и мъж, и жена, положителен и отрицателен, електрон и протон. Мъжко-женската любов се движи към вас и от вас. Пророческите предразсъдъци на ро дителя-дете, идилията и идеалът - всички те си взаимодейст­ват с равномерни вълни за вас, във вас и през вас. Намирате се в съвършено равновесие, защото сте там, където принад­лежите. У ДОМА.

В пределите на всичко това, макар и да не сте част от не­го, вие познавате източника на целия обхват на вашето пре­живяване, както за вас, така и за целия простор извън способността ви да усещате и (или) си представяте. Тук вие знаете и лесно приемате съществуването на Отец, вашия ис­тински Създател. Отецът, Творецът на всичко, което е или е било. Вие сте едно от неизброимите му творения. Защо или как, не знаете. Не е важно. Щастлив сте просто защото се на­мирате в Свещеното Място, към което принадлежите.

Всеки път, когато отивах Там, не се връщах доброволно. Тръгвах обратно неохотно и с тъга. Някой ми помагаше да се върна. И всеки път, когато се завръщах, в продължение на дни изживявах силна носталгия и копнеж. Чувствах се като чужденец сред непознати в страна, където нещата не бяха „правилни", където всичко и всеки бе толкова различен и „сбъркан" в сравнение с мястото, на което принадлежах. Ос­тър копнеж, носталгия и нещо от рода на мъка по дома. То бе толкова голямо, че повече не направих опит да отида Там.

Дали това бе Раят?

Веднъж опитах да уподобя Там на този свят. Помня, ка­то дете видях един басейн. Дълбоко под водата в стените му бяха вградени цветни светлини. Спомних си точно кой басейн имаше такива светлини.

На вилата имахме басейн и аз се залових за работа. Мон­тирахме подводните светлини и аз използвах случая да боя­дисам светлините. Доколкото можах, постигнах дълбоките нюанси, които помнех. Изискваше се твърде много сила. Вградихме и подводен високоговорител. Лежите си в басей­на, ушите ви са потопени и чувате музика от уредбата в къ­щата. Стана много добре. Но все пак не бе Там, дори не го наподобяваше.

Има една любопитна подробност. Посетих мястото на

спомена от детството. Басейнът си бе там, но под водата ня­маше цветни светлини. Никой, включително и приятелите, ко­ито бяха плували заедно с мен в този басейн, не можа да си спомни, че когато и да е било, басейнът е имал цветни свет­лини под водата.

Действителност, действителност!

Сигурно не са били ангели-закрилници, въпреки че някоя по-конвенционално мислеща личност би могла да ги изтъл­кува и по този начин. Те не винаги се отзоваваха, когато се нуждаех от помощ. Нито пък винаги откликваха на молитви­те ми. Душевното страдание и плач понякога ми довеждаха един от тях. По-често ми помагаха, когато не бях молил за помощ или отново - когато не знаех, че съм молил. Подкре­пата им бе израз по-скрро на техния избор и преднамереност, отколкото на моя.

Рядко бяха „приятелски настроени", в смисъла, който ние придаваме на това понятие. Определено чувство на раз­биране, познание и целенасоченост в действията им спрямо мен обаче имаше. Не долових намерение да ме наранят и бях изпълнен с упование към тях.

Голяма част от помощта бе фино поднесена. Например „ръцете", които ме поддържаха нагоре по хълма към дома на д-р Бредшоу, очевидно ми помагаха да постигна това, към

което се стремях. Не видях кой ми асистира. Въпреки това, преди да бъда подпомогнат, видях някого. Той седеше като йога, облечен бе с дълга роба и носеше шлем на главата. То­ва ли бе „помощникът"?

В глава 10 облеченият в роба мъж, с натрапчиво позна­ти очи и лице, който откликна на сърцераздирателната ми молба, когато се опитвах да се отърва от „паразитите", не обърна никакво внимание на емоционалния ми стрес. Макар че очевидно бе дошъл да помогне. Той се появи в резултат на проблема ми. Не ми предложи успокоителни думи, нито пък направи опит да ме успокои или да върне сигурността ми.

Никога не видях помощника, който ме заведе на посеще­ние при д-р Гордън в Място П. Усетих ръцете му и чух него­вия глас, нищо повече. Същото се отнася и за помощника, който една седмица по-късно ми направи забележка, че вече съм пътувал при доктора и няма нужда отново да го правя. Приемането на помощта без въпроси е нещо вродено. Рядко ми се е случвало по това време да се обърна, за да разпозная помощника. Изглеждаше съвсем естествено.

Двамата млади мъже, които ме заведоха в апартамента след сеанса, сякаш много не пасват на тази категория. Опре­делено имах чувството, че са дошли само за изпълнението на дадената задача и нищо повече. Това изважда на показ след­ващото странно нещо. От всички помощници, чиято само­личност бях успял да идентифицирам, само един разпознах за втори път.

По време на посещението при Егню Бансън в Място II някой ме поддържаше в такава поза, че да го виждам. Усе­щането за нежни, но здрави ръце от двете ми страни бе мно­го силно. Същите ръце, когато ме завъртяха обратно, за да напусна (както на улицата помагат на слепец), не можеха и да бъдат по-живи. Ето още един пример за отклик от страна на помощниците при изпълнение на мое специфично жела­ние. Когато се паникьосах, скимтях и казвах молитви, приле пен към онази непревземаема бариера по обратния път към дома, никой не помогна. Когато бях съкрушен и изтормозен от такива крайности, помощ пак не идваше. Когато бивах ди­во завладяван от ставащото, помощ отново не идваше. Още по-точно, дори и да ми помагаха, аз не знаех за това. Каква бе разликата? Как решаваха кога да ми помогнат и кога да ме оставят сам да се справя. Не знам.

И най-вече, кой скромно ме подкрепи да се върна към физическото, когато се скитах из това сякаш необятно бла­женство? За тази помощ не знам дали да съм благодарен или тъжен?

Не зная дали да класифицирам „домакина" (глава 12) ка­то един от тези помощници, макар че той наистина би могъл да е такъв. Той е един от онези, които не бих могъл опреде­лено да разпозная, ако имах възможност отново да го срещ­на. Разликата бе в това, че аз добих впечатление за приятел­ско чувство от негова страна, но в известна степен той бе по-различен от мен - по-възрастен и образован в друга сфера. Това бе един от малкото случаи, когато изборът бе мой.

Странно, друг път, когато неотклонно съм се нуждаел от помощ, никой не се появяваше. Пример - дивото изживява­не, сякаш съм в чуждо физическо тяло (глава 12). Повърхнос­тно погледната, това би могла да бъде и най-сериозната си­туация, изискваща незабавна помощ. Записките ми не показ­ват каквото и да е друго освен отърсване само и единствено чрез моите собствени усилия. И досега няма забележима сле­да.

Предлагам няколко от многобройните ми съобщения в записките, които могат да илюстрират скрити подробности около помощниците.