Пътят към рая минава през кръста

Аз съм разпънат за света и светът е разпънат за мене, казва Апостолът. Какво означава това? Това означава, че на кръста ние трябва да умрем за света и светът да бъде разпънат, т.е. и той да умре за нас, като тук под «свят» разбираме съвкупността от човешките страсти и цялата човешка греховност.

Но ние често забравяме, че пътят към рая, пътят към Христа минава през кръста. Често забравяме, че е необходима борба — борба до кръв, според думите на Апостола, — с нашите страсти и похоти, а търсим молитвени възторзи, търсим благодатни усещания и утешения. Повтарям: пътят към рая, пътят към блаженството минава през кръста и ако ние усещаме някакви благодатни дарования, или по-точно ако ние мислим, че усещаме, че имаме в себе си такива дарования, без да сме се разпънали за света, т.е., без да водим упорита, ежедневна, ежеминутна борба с греха в себе си, то ние се мамим, то ние сме, както казват светите отци, в състояние на духовна прелест. Ако ние се опитаме да се качим на кръста и да се борим със своите страсти и похоти, т.е. да се разпънем за света, тогава врагът лукаво започва да ни нашепва: «Слез от кръста». Помните думите, отправени към Христа, към разпънатия Христа от книжниците и фарисеите: «Слез от кръста, та да повярваме, че си Син Божий». А св. Йоан Златоуст по повод на тези евангелски слова казва: «Тъкмо защото Той беше Син Божий, не слезе от кръста».

Ако ние желаем да бъдем синове Божии по благодат, да приемем Христовото осиновение, не трябва да слизаме от нашия кръст, ако сме се опитали да се възкачим на него, не трябва да се поддаваме на лукавото нашепване на врага. Тази борба, за която говоря, е наистина ежеминутна. И от нашата решимост да я водим зависи това, дали ние ще имаме правилен духовен живот, или не.

Тази борба е навсякъде: когато ни се случи някакво нещастие, когато имаме външни изпитания, у нас се надига ропот, у нас се надига смущение, ропот против Бога, а в същото време съвестта ни казва, че трябва да претърпим, трябва да претърпим заради Христа. И ето, кое от двете ще изберем? Към кое ще склони нашата воля? От това зависи дали ще се възкачим на кръста, или не. Ако се борим да не възроптаем, ако принуждаваме себе си към смирение и покорство на светата воля Божия, ние сме се възкачили на кръста. Ако се поддадем на ропотливите чувства, ние сме далеч от кръста.

Идваме тук, в храма, за молитва, предстоим пред Господа на светата служба. Често пъти, точно когато сме на молитва, врагът ни изкушава. Изкушава ни с разсейване, изкушава ни с осъждане на ближните, изкушава ни с най-различни тщеславни чувства, че, ето, ние сега сме в църква, хората ни гледат, как те ни възприемат и т.н., и т.н. Ако ние се борим с всичко това, ако ние молитвено зовем към Господа да ни помогне, да отмахне от нас тези изкушения, то тогава ние се възкачваме на кръста. Но, ако ние се услаждаме от всичко това, особено от тщеславните си помисли, то ние сме далеч от кръста.

Свършва светата служба, виждаме се с приятели и познати и съвсем естествено е да си поговорим с тях. Но за какво говорим? За нещо назидателно, душеполезно? Или любопитството отвътре започва да ни гложди и много лесно ние стигаме до одумване на ближния, до осъждане на ближния, до клюкарство и до сплетни? И това е много, много тъжно, защото по този начин ние правим новозаветния Божий храм разбойнически вертеп — така, както менячите на пари са правели старозаветния храм разбойнически вертеп и Господ с бича ги е прогонил. Тъй и Господ може да ни прогони от брачния чертог, ако ние упорствуваме в злото, ако ние бягаме от кръста.

Светът, казва Апостолът, трябва да е разпнат за нас. Повтарям, под «свят» тук се разбират човешката греховност, човешките страсти. Възниква въпросът: как ние да се отнасяме с хората? Защото светите подвижници говорят, че ние трябва да бягаме от хората, за да се спасим. А в същото време, имаме заповед от Господа да обичаме ближния си като себе си и да сме готови да положим и душата си за него. Ние трябва да се отстраняваме от хората ето в какъв смисъл: трябва да отстраняваме преди всичко собственото си похотливо, гневливо, неприязнено отношение към ближния, трябва да се отстраняваме от страстите, които са вътре в нас. И тогава страстите, които са в нашия ближен, няма да ни действуват така зловредно. Ние можем да се уединим, за да се помолим, за да въздъхнем покайно пред Господа, водени от тази мисъл. Но ние никога не трябва да се отнасяме към човека, към творението Божие високомерно, да мислим, че нашите ближни са виновни за греховните ни падения.

Ето в какъв смисъл ние трябва да бягаме от света. Но ние трябва да обичаме човека и трябва да се стремим да се отнасяме с ближните около нас духовно, според евангелските заповеди: с любов, като бягаме от свободно, дръзко поведение, като бягаме от осъждането, като бягаме от сластното, страстното, плътското отношение към човека. Нека винаги да помним, че коренът на злото е в нашите грехолюбиви сърца, в нас самите. Повтарям, не са виновни нашите ближни. Това, разбира се, се отнася преди всичко за хората, които живеят в света, защото често пъти се случва така, че човек чете аскетически произведения на светите отци и започва да страни от хората, но по нездрави мотиви и подбуди.

Никога да не забравяме, че ние можем да водим правилен християнски духовен живот, само ако се възкачим на този кръст, който Господ е отредил на всеки един от нас, и който е — това трябва твърдо да вярваме — по мярката на нашите скромни сили.