Пътят на Предопределението



страница2/4
Дата14.01.2018
Размер0.5 Mb.
1   2   3   4

Лейс се усмихна едва забележимо и пристъпи напред.

Ако искаш Лейс да я убие, мини на 4. Ако пожелаеш ревнителя да се опита да пречупи волята й, така че да може да я използва в мисията си, премини на 5.
4

Лейс скъси дистанцията, ловко избягвайки жилото с претъркулване напред. Вече виждаше железния си юмрук забит в гръдната й кост, когато едно рязко движение на главата й изпрати вампирските й зъби на пътя на ръката му. Сукубата изхвърча на два метра, без да изпуска бича си.

Ревнителят се свлече на земята. Дълбоко забити в ръката му бяха двата горни зъба на демона. Цялата й отрова се бе вляла във вените му. Тя би могла да убие няколко дузини едри мъже, но ефектът върху Лейс бе три секунди парализираща агония. Когато ефекта отшумя, ревнителят се хвърли върху все още прикованата за земята сукуба с тигров скок. Не успя да избегне костния камшик, който се уви около глезена му. Демонът вложи цялата си останала сила, за да го изпрати надолу с главата в каменния под. Чу се зловещо пукане и плисна кръв. Бичът започна да пълзи към гърлото на ревнителя. Щипката се откачи, намерила подходящо място в корема на мъжа...

Лейс се претърколи настрани и се затича към противника си. Достигна я преди тя да успее да мръдне и я повали на земята. Нанесе й серия от удари по лицето, изкривявайки и без това зловещите й черти.

Миг преди битката да свърши, сукубата изпрати магическа огнена стрела към ревнителя. Тя се плъзна по кожата му, промени посоката си и се вряза в демона, превръщайки се в огнена факла.

“Суицидност!” – поклати глава Лейс и погледна ръката си, от която продължаваха да стърчат зъбите на демона. Не трябваше да й позволява да му нанесе толкова сериозни щети. Беше я подценил. Обеща си да не повтаря същата грешка с мисията си.

Премини на 6.
5

Лейс се опита да пази дистанция. Дебнеше като хищник, готов да се възползва и от най-малката пролука в защитата на сукубата. За съжаление, дългият бич бе опасен именно от такова разстояние и това му създаваше проблеми. Лейс ловко избегна жилото с претъркулване напред. Искаше да забие железния си юмрук в челюстта й, така че да може да я зашемети и да се опита да я пречупи. Но, едно рязко движение на главата й изпрати вампирските й зъби на пътя на ръката му. Сукубата изхвърча на два метра, без да изпуска бича си.

Ревнителят се свлече на земята. Дълбоко забити в ръката му бяха двата горни зъба на демона. Цялата й отрова се бе вляла във вените му. Тя би могла да убие няколко дузини едри мъже, но ефектът върху Лейс бе три секунди парализираща агония. Не можа да се сдържи и изруга на глас. Ако ударът му бе по-премерен, вече всичко щеше да е свършило и той щеше да има робиня.Когато ефекта отшумя, ревнителят се хвърли върху все още прикованата за земята сукуба с тигров скок. Не успя да избегне костния камшик, който се уви около глезена му. Демонът вложи цялата си останала сила, за да го изпрати надолу с главата в каменния под. Чу се зловещо пукане и плисна кръв. Бичът започна да пълзи към гърлото на ревнителя. Щипката се откачи, намерила подходящо място в корема на мъжа...

Лейс се претърколи настрани и се затича към противника си. Достигна я преди тя да успее да мръдне и я повали на земята. Заби пръстите си в сънната й артерия и изстреля ревнителската си енергия през палеца и показалеца си. Сукубата започна да губи съзнание.

– Не, не умирай още, нужна си ми!

Но съществуването й скоро щеше да приключи. Лейс се опита да влее малко енергия на Мрака, с която да я излекува, но това го разсея и той прекъсна ревнителския поток.

“Явно все още имам какво да уча!” – поклати глава Лейс и погледна ръката си, от която продължаваха да стърчат зъбите на демона. Не трябваше да й позволява да му нанесе толкова сериозни щети. Беше се надценил. Обеща си да не повтаря същата грешка с мисията си.

Запиши си една черна точка, поради решението си да се опиташ да създадеш още един враг на главните герои. Премини на 6.
6

Джейкъб изведнъж се озова в изповедалнята на храма. Почувства се изтръгнат от компанията на ангелите. Усещането не бе от най-приятните, чувстваше, че Светлината е някъде далече от него, макар да знаеше, че може да я достигне с молитва.

От централната зала се чу шум. Излезе от изповедалнята и видя Калия. Беше заменила обичайната си зелена рокля с черни одежди. Седнала на една от пейките, беше подпряла лакти на коленете си. До нея стоеше Кайн, който с интерес оглеждаше храма.

Калия чу свещеника и бързо се изправи. Очите й бяха подпухнали, а кожата й бе мъртвешки бледа.

– Отче! Не знаехме, че си бил тук през цялото време.

“Не бях” – помисли си Джейкъб, но не каза нищо.

– Имам нужда от помощта ти – нервно продължи Калия. – Аз...не мога да открия сина ми...- тя затвори очи и постави ръка на челото си. – Опитах всичко – казана на истината, елементни съгледвачи, нишката на кръвта, но нищо не помага. Може би този проклетник Хенрик е маскирал присъствието му – при произнасянето на името на покойната си половинка, зъбите й се свиха.

– Успокой се сестро, сигурен съм, че Светлината ще ти даде сили и посока, за да се справиш с това изпитание. Съгласен съм да бъда проводника, стига да не се наложи да участвам в някакъв вещерски ритуал. Знаеш, че имам ограничения, свързани с расото ми, които не мога да прекрачвам, дори когато каузата е чиста.

Калия кимна.

– Единственото, което ще искам от теб е да кажеш молитва, с която да призовеш Светлината да ни напътства.

Джейкъб погледна към Кайн.

– Отче, аз също си мисля, че ти можеш да помогнеш. Няма да забравя как ме отклони от пътя на мрака.

– Това е моето призвание, синко. Надявам се Светлината да помогне.

– Дължа ти извинение за това, че не ти казах цялата истина за вещерските ритуали, в които участвах с Калия и ...Хенрик – Кайн погледна загрижено към Калия, но тя дори не трепна. – Но, нямаше как.

Свещеникът кимна.

– Знам, Кайн, няма проблем.

**

Някъде отвън се чу трясък, последван от викове. Джейкъб излезе от храма и Видя, че входната врата на съседната къща е разбита сякаш с тежък чук. До нея лежеше един от редниците на градската стража. На главата му имаше кървяща рана. В близост до храма стоеше едно от хлапетата, което възхитено подскачаше наляво-надясно.



– Отче, беше невероятно, трябваше да го видиш. Аз...ще го помня цял живот, кълна се – момченцето не спираше да жестикулира.

– Успокой се синко и ми кажи какво точно видя.

– Едно огромно и космато нещо се появи от нищото. Беше ей-толкова голямо – момчето разтвори ръце – Не, пет пъти по-голямо. Очите му бяха въглени, ръцете му като лопати. Удари два пъти по вратата и я счупи. После влезе вътре за миг и излезе. Консервеният човек бе дошъл...

– Момчето ми, не е учтиво да говориш така за пазителите на реда – поправи го Джейкъб.

Прости ми отче, стражарят дойде тогава. Извика нещо на звяра, но не посмя да се приближи. Косматият изръмжа нещо и тръгна да бяга на четири лапи. Кон...стражът уж тръгна до го гони...отче пак ще ми направиш забележка, ама и той си знае, че с този бирен търбух никога нямаше да го хване.

Свещеникът едвам успя да сдържа усмивката си.

– И онези растения до къщата – момчето посочи розовите храсти с размерите на човешки бой – се раздвижиха и го спънаха. И бронирания падна и си удари главата в ей-този камък. Беше много забавно, хи-хик.

– Синко, чуждата болка е повод за съжаление, не за радост. Благодаря ти, че ми разказа какво е станало – каза отецът и се приближи до стража.Той продължаваше да охка и да се опитва да спре кръвта. Джейкъб изрече кратка молитва, която го накара да се почувства по-добре.

– Какво се случи, братко? – попита, когато прецени, че може да говори

– Докато патрулирах забелязах, че нещо огромно и космато се опитва да влезе в тази къща – той посочи към тази с разбитата врата. – Не бях далече, но докато стигна, съществото вече бе разбило вратата и бе вътре. Явно чу потракването на ризницата ми, защото побърза да излезе. Не му дадох никакъв шанс да нарани някого вътре, но получих тежка рана на главата....

“Мисля, че не е чак толкова тежка.” – помисли си брат Джейкъб. Но точно този страж имаше склонност да преувеличава.

– ...после чудовището избяга. А най-странното бе, че носеше дрехи. Изглеждаха, красиви. Би ли погледнал дали всичко е наред вътре? Имам нужда да остана седнал още известно време.

Отецът кимна. Докато минаваше през вратата, забеляза, че сред треските има много косми. Бяха фини, дълги и гарваново черни. Намери и един нокът, който наподобяваше острието на кама.

Нещо се размърда в гардероба. Брат Джейкъб се стресна, но от там не излезе чудовище, а девойката, която живееше в къщата.

– Отче, благословена да е Светлината, мислех, че чудовището ще ме намери и убие.

– Ако в това същество има нещо вълче, сигурно я е надушил, докато е бил вътре. Целта му е била друга – обади се Калия, която междувременно бе влязла. Навън се виждаше Кайн, който разговаряше с кмета Пибси и началника на стражата Роулс.

– Нещо липсва ли ти, дъще?

Момичето се огледа.

– Да, венецът от огледални клепачи и бебешки сълзи.

– Бебешки сълзи... едно от най-рядко срещаните цветя в региона. Най-доброто обяснение в любов, за което едно момиче може да мечтае.

Девойката се изчерви.

– Джейкъб, сигурно кметът ще иска да говори с теб. Аз ще вляза в църквата. Каквото и да решите, моля те, отбий се при мен. Искам да ти кажа нещо.

Свещеникът кимна.

– Отче – кметът се приближи до Джейкъб, веднага щом го видя да излиза от къщата. – Имаме си работа със създание на Мрака, нали така?

– Ами, не съм...

– Наполовина човек, наполовина вълк, свързани със силата на липсата на Светлина.

– Мисля, че това не е невъзможно.

– Точно така – отбеляза кметът. Трябва да организираме ловна дружинка, която да залови чудовището преди да е убило някого. Пибси погледна към началника на стражата.

– Изключено, моята задача е да пазя селото, не да преследвам създания на Мрака. Но брат Джейкъб може би ще се справи по-добре.

Кметът кимна.

– Разбира се, групичката в случая следва да бъде оглавена от свещеник. Роулс, би ли проверил дали има доброволци сред стражите.

Брат Джейкъб бе учуден, че имаше цели двама – Слейтър и Игзейбиър. За Слейтър се говореше, че е много добър с арбалета, а Игзейбиер се славеше с кроткия си нрав и послушното изпълнение на заповеди.

Отецът не изгаряше от желание да поведе малката група по следите на върколака, но и той бе на мнение, че като служител на Светлината трябва да изпълни дълга си.

Замислен, влезе в храма.

– Мисля, че знам, къде е – каза Калия. Джейкъб бе забравил за присъствието й. – Събира вещерски билки. Най-вероятно е в новата гора. Моля те, не ги води там. Искам да се срещна със създанието. То разбира от магиите на природата, личи си, че е използвало такава, за да спъне и обездвижи стража. Ако се свържа с него... това може да е единствения ми шанс да намеря сина ми.

– Мислех, че искаш помощ от мен.

– Не, отче, това бе последната надежда на една отчаяна майка. Знам, че няма да се получи с теб – тя го погледна в очите. Довери ми се.

Брат Джейкъб се замисли. Дали можеше да се довери на чистите й намерения и да поведе групата далече от новата гора или да я насочи точно натам? Запомни избора си и мини на 7.


7

Калия се бе насочила към пещерите. Имаше усещането, че ще успее да намери общ език с човека-вълк, но не бе успяла да преодолее страха си. Ако нещата се объркаха и той припознаеше в нея враг, щеше да й е трудно да се защити. Грубата физическа сила на върколака сигурно щеше да бъде фатална за нея.

Видя ги – сгушени край огъня. Ръката му бе обгърнала раменете й, сякаш за да я предпази от студа, който тя едва ли усещаше. Уил се изправи.

– Калия, какво правиш тук посред нощ?

– Извинявайте, не исках да ви прекъсвам, но реших, че е важно. Имам нужда от помощ.

– Разбира се, с какво можем да бъдем полезни?

– Говори за себе си, Уил! – каза под носа си Линридия.

Залез я погледна въпросително, но не каза нищо.

– Преди малко, докато говорех с брат Джейкъб, чухме как някой разбива врата на съседна къща. Свидетелите го описаха като върколак. Кметът нареди Джейкъб да оглави преследването...

– И какво, очакваш да помогнем на твоето приятелче, за да не бъде изядено от големия лош вълк? – театрално попита Лин.

Калия направи пауза, стъписана от реакцията на немъртвата.

– Не... това, което не успях да кажа е, че според мен не става въпрос за върколак... поне не такъв, какъвто е описан в бестиарите на Мрака. Този има вещерски способности. Използвал е растително оплитане, за да неутрализира притеклия се на помощ страж. Искам само да ме придружите, когато установя контакт с него. Мисля, че ще успея да го убедя да ми помогне да намеря Джони.

– Какво ще кажеш, Лин?

– И без това от тази жена няма мира. Искам да приключим и да си ходим. А и отдавна не съм посичала върколак. Ако се окаже такъв, ще си направя шапка от кожата на муцуната му.

– Къде смяташ, че може да е? – попита Уил.

– От къщата е взел единствено венец от сушени цветя. Ако наистина търси растения, сигурно вече е в новата гора. Там се срещат видовете с най-силни магически свойства.

– Добре, тогава. Нека размърдаме.

Ако си решил брат Джейкъб да насочи малката си група към новата гора, премини на 8. В противен случай – 15 те очаква.
8

Калия имаше мрачно предчувствие. Край новата гора бе необичайно тихо. В далечината се виждаше слаб огън. Тримата се насочиха бързо към него. На вещицата й идваше да крещи.

Опрял гърба си на едно младо дърво, човекът вълк направи последното си движение – извади от пояса си малка пръчка и се опита да я подаде към брат Джейкъб, който гледаше вцепенен разиграващата се пред него случка. От гърдите на чудовището стърчеше стрела, наскоро напуснала арбалета на Слейтър, който вече бе презареден и все така насочен към косматата твар. В страни от тях, Игзейбиър прехвърляше меча си от ръка на ръка, готов да го забие в човека вълк.

Джейкъб погледна към Калия.

– Сестро, беше права... Това не бе върколак. Ако беше създание на Мрака, молитвите ми щяха да го сразят. Аз... съжалявам, трябваше да те послушам. В очите му... имаше толкова интелект... толкова Светлина. Дано почива в мир и Светлината ни прости за това, което извършихме...

Слейтър понечи да каже нещо, но се отказа. Не искаше да си позволява нервен изблик точно сега.

– Отче, мисля, че той искаше да ти даде нещо. Хейде, вземи го.

Свещеникът се наведе и внимателно вдигна пръчицата. Беше грубо издялана. Стори му се лека, сякаш бе куха.

– Може би в нея има нещо ценно. Защо той искаше аз да я взема. Нима не знаеше, че аз организирах неговата смърт?

– Джейкъб, нещата не са толкова прости – опита се да го успокои Калия. – Явно е смятал, че най-добре ще съхраниш ценния предмет. Сигурна съм, че когато се успокоиш, Светлината ще ти покаже какво да правиш с нея.

– Аз ще се погрижа тялото му да бъде погребано – обади се Залез.

– Уил, това ти ли си? Не очаквах да те видя отново – каза Джейкъб.

– Да, отче, аз съм. Съжалявам, че се виждаме при такива обстоятелства.

– А най-голям повод за съжаление имам аз – пророни една сълза Калия. – След като вещерът вълк е мъртъв, няма кой да ми помогне да намеря сина ми.

– Нали искаше да го направя аз? – каза свещеникът. – Точно за това си говорехме, когато... той разби вратата.

Вещицата поклати глава.

– Няма как да се получи, отче. Източниците ни на сила са много различни. Може би трябва да приема, че съм загубила не само Хенрик, а и Джони.

– Хайде стига – каза Линридия, която до този момент бе успяла да остане незабележима. – Ела тук – приближи се към Калия и я прегърна с костеливите си ръце.

– Кой е това? – попита Джейкъб.

– Просто я игнорирай отче. Приятел е.

Свещеника кимна.

Запиши си две черни точки заради убийството на човека-вълк, което предизвика Премини на 16.
9

Джейкъб, затвори очи и получи силен световъртеж. Опита се да поеме въздух, но не успя. Започна да го обзема паника...

– Хей, ти трябва да си новия лечител...

– Аз ли?


– Естествено, хайде, побързай, току що докараха ранените.

Свещеника разтърси глава. Неприятният ефект от пътуването бе започнал да отминава. Огледа се. Намираше се пред огромна сграда, може би дворец. Или манастир, ако се съдеше по няколкото знамена – изобразяващи водна капка и стилизирано слънце на бял фон.

– Побързай, братко, умиращите се нуждаят от нас!

Брат Джейкъб бе поразен. Жената пред него бе в дрехи, наподобяващи тези на монахините от неговия свят. Но, нямаше покривало на главата, така че можеше да види огненорусата й коса, грижливо вплетена на плитка. Устните й изглеждаха неестествено червени, може би бяха боядисани с нещо.

– Отче, извини ме, че не спазих етикета. Аз съм сестра Улмия – тя подаде изваяната си ръка към свещеника.

– Брат Джейкъб. Нека Светлината озари дните ти, сестро – каза той, неспособен да се откъсне от звездите в зелените й очи.

– Светли са всички дни, в които изпълняваме волята на Бога.

“Какъв Бог, в името на Светлината?” – помисли си свещеника, но не каза нищо.

Улмия хвана Джейкъб за ръката, явно решила, че трябва да вземе по-сериозни мерки, за да го накара да се размърда и го поведе по каменния път към сградата с болните.

Бяха около половин дузина – агонизиращи, с тежки наранявания, с пропити от пот и кръв дрехи – проснати на груби черги, направо на пода. Две сестри почистваха раните им с някаква течност, но явно това бе всичко, което можеха да направят, за да облекчат страданията им.

– Сестро Никия, сестро Верасен, благодаря оттук поемаме ние.

Дано светлината на Създателя ви помогне да излекувате тези хора, прелате – каза една от тях на Улмия, докато оглеждаше новодошлия, малко преди да излезе.

– Това са сериозни наранявания – налагаше се Джейкъб да повиши тон, за да надвика стенанията. Мъжът пред него бе с отхапан бицепс

– Никога преди ли не си виждал жертви на лупини?

Свещеника поклати глава.

– Добре, нека не се бавим повече. Моля, поеми този пред теб, аз ще отида в дъното. Там май имаме нещо по-сериозно.

Брат Джейкъб изрече молитва към Светлината и постави ръката си на болното място на мъжа. С периферното си зрение видя, че Улмия се обръща към него, явно учудена, че не е чувала за тази молитва, но после продължи напред.

Свещеникът бе удивен от ефекта. Само след секунда ръката му бе възстановена напълно. Мъжът се хвана за мястото, където до скоро зееше кратер, невярващ на очите си. Джейкъб се насочи към останалите. Явно в този свят, лечебните му молитви имаха много по-силен ефект. Успя да излекува още трима – разбито рамо, тежка рана на главата и почти отхапан крак.

Беше само да метър от Улмия, така че в шок успя да види как лекува сестра Улмия. Тя докосна разкъсания корем на мъжа, на лицето й се изписа широка усмивка. После кожата й стана червена, чу се демоничен смях. Това продължи не повече от две секунди, така че брат Джейкъб не бе сигурен дали не му се е сторило. В крайна сметка, болният бе излекуван.

– Братко, нима успя да се справиш с нараняванията на четиримата?

Улмия огледа оздравелите.

– Не, аз сестро, просто съм проводник на силата са Светлината.

– Светлината е най-силното превъплъщение на Бога, значи на това ви учат в Таксос.

– Всъщност не...

“Не гледай към очите...” – опита се да си наложи отецът.

–... съм от Таксос. Малко е сложно за обяснение.

– Добре, ще ми разкажеш по-късно. Сега отиди да си починеш. На теб е отредено бунгалото до лазарета. Поръчала съм да ти оставят и нещо за хапване. Сестра Никия приготвя невероятен пай с месо и яйчени курабийки – обърна се към другите мъже. – А вие, ще останете тук до утре сутринта. Може да имате скрити наранявания, които да дадат усложнения.

– А за нас ще има ли пай и курабийки? – обади се един от тях.

– Може би, ако сте послушни – усмихна се закачливо монахинята. – След няколко часа, ще изпратя сестрите, да проверят как сте.

С Улмия излязоха.

– Когато се възстановиш, брат Джейкъб, искам да дойдеш в стаята ми, за да ми разкажеш за себе си. Дано се чувстваш комфортно в бунгалото.

Тя му махна за сбогом.

Всъщност, обстановката бе по-скоро луксозна. Удобно бюро, меко легло. А храната бе великолепна. Не му трябваше дълга почивка, за да се почувства като нов.

Ако искаш, брат Джейкъб може да уважи поканата на сестра Улмия (10), или да потърси хората-вълци (13).
10

Джейкъб се качваше бавно по извитата каменна стълба. С удивление забеляза, че всеки един камък бе изваян със старание и бе покрит с лъскав слой, в който проблясваха малки светлинки, когато ги погледнеше под определен ъгъл. Стаята на сестра Улмия бе на третия етаж. Масивната дървена врата бе широко отворена, така че свещеника влезе направо, без да чука.

Монахинята бе застанала на терасата. Вятърът се заиграваше с ефирните краища на робата й, както и с непокорните й чупливи кичури които не бяха обхванати в стегнатата плитка.

Тя го чу, обърна се и влезе.

Брат Джейкъб, бях започнала да си мисля, че няма да дойдеш – усмихна му се тя.

Отецът я погледна в очите само за миг, след което извърна поглед. Усети нетипична топлина в бузите си. Беше му много трудно, дори болезнено да вижда тези изумрудени очи. Събуждаха в него непознати чувства.

Улмия наля чаша плодов сок в две метални чаши и подаде едната на Джейкъб. Той я пое с треперещи пръсти.

– Кой си ти, брат Джейкъб? Появяваш се тук, точно когато имаме нужда от лечител. Произнасяш молитви, които уж са насочени към Бога на Светлината, но са такива, каквито никога не съм чувала. А аз съм учила свещената книга в централния манастир на Ан.

Джейкъб въздъхна.

– Аз съм пришелец. Идвам от свят, който е на път да бъде завладян от мрака. Дойдох тук, защото си мисля, че тук ще мога да намеря средството, с което да възстановя равновесието. Не съм чувал за Бог на Светлината, макар вярата, която изповядвам да е към Светлината. Знам ли, може би говорим за едно и също.

– Надявам се, брат Джейкъб. Наистина бих искала да изповядваме една и съща религия.

Свещеника повдигна вежди?

– Защо?

– Ами, много от моите братя и сестри по расо не успяват да позволят на Светлината да проникне в душите им, така че да могат да дадат дара на изцелението на ранените. Ако останеш тук, това би било полезно на църквата ни. Ако ли не – Улмия отметна опашката си – Ще знам, че дори в други светове имам толкова достоен брат.



Джейкъб преглътна шумно.

– Знаеш ли, така и не разбрах, защо е този конфликт с хората-вълци.

– Лупините са пазители на гората. Богинята Майка – съпругата на Богът на Светлината – им е поверила грижата за гората. Най-вече за дърветата, тъй като те не могат да се защитават сами. Но, хората биха замръзнали през зимата, ако не палят огън в домовете си с дървесина - Улмия докосна рамото на Джейкъб за секунда – разкажи ми за това, което заплашва твоя свят.

– Ами... При вас има ли Храм на Предопределението – осмели се да погледне в очите й отново?

Монахинята поклати глава отрицателно.

– Не разбирам за какво говориш, брат Джейкъб.

– За храм, който да играе ролята на буфер между сблъсъците на силите на Светлината и Мрака.

– Звучи като добра идея. Щеше да е добре, ако имаше някой, който да регулира сблъсъците между дърво секачите и лупините...

– Може би не сестро. Имам предвид, поне в моя свят не се получава добре. Върховния Жрец се грижи само за интересите на Мрака. Аз... трябва да го спра. Иначе всичко, в което някога съм вярвал ще бъде обречено на неуспех.

Улмия се доближи до Джейкъб.

– Има ли нещо, с което да мога да ти помогна, за да направиш следващите стъпки по пътя, по който си тръгнал?

Свещеникът се потопи в изгарящия студ на очите й. И този път не успя да се откъсне. Усещаше как неволно се приближава към нея...

1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница