Пътят на Предопределението



страница3/4
Дата14.01.2018
Размер0.5 Mb.
1   2   3   4


Ако позволиш на брат Джейкъб да се подчини на порива и да целуне Улмия, премини на 11. В случай, че решиш, че отецът трябва да продължи да се бори със страстите си, мини на 12.
11

Устните им се сляха. Джейкъб усети, че потъва в мека мъгла. Ръцете му неусетно обхванаха врата й.

– Сестро, не бива...

Отецът се отдръпна и видя коренната промяна, която бе претърпяла Улмия. Кожата й бе кървавочервена, зелените й очи бяха потъмнели, а зеницата се бе издължила и очите й приличаха на змийски. От главата й израснаха две нежни рогца.

– Джейкъб, не искам... не трябва да ме виждаш в този вид. Не е редно, аз... не съм демон. Поне не вече.

– Всичко е наред – свещеника се доближи до нея и я прегърна. – Демон или не, ти служиш на Светлината, сестро. Това е важното за мен. А и видях да приемаш този вид в лазарета вчера, докато лекуваше.

Сестра Улмия направи крачка назад. Отново си бе възвърнала човешкия облик.

– Нима това не те кара да се отвращаваш от мен? – попита плахо тя.

– Не, никой не избира какъв ще се роди. Важно е по кой път ще тръгне – той я хвана за ръката. – Все пак, би ли искала да споделиш с мен на какво се дължи тази трансформация, през която преминаваш понякога?

– Предполагам не си чувал легендата за парафина Второ.

– Не, но ще се радвам да ми я разкажеш.

– В името на Бога на Светлината, разбира се, че не си я чувал, та ти не си от нашия свят. В най-общи линии, Рицарят на Светлината Второ навлязъл дълбоко в земите на Мрака. Там научил, че един вид демони има удивителното свойство да поглъща болката на смъртно ранените и така да ги успокоява или дори лекува. Отвлякъл едно малко девойче и го донесъл в църквата. Там... ме поели екзорсистите. Не си спомням какво са ми правили. Но, сега съм това, което виждаш пред себе си.

– Най-прекрасната гледка, която Светлината ми е позволила да видя през целия си живот.

Улмия сведе поглед.

– Ласкаеш ме...

– Ще ми обясниш ли какво е това, с което си покрила устните си? Направи ми впечатление още първия път, когато те видях. Кара ги да изглеждат кървавочервени. А на вкус е... трудно ми е да го определя, но е приятно.

– Това е червено багрило. Приготвя се от екстракт от яголина. Много от жените тук го използват, за да изглеждат по-красиви.

Джейкъб повдигна вежди.

– Нима тук е прието служителите на Светлината да бъдат суетни.

– Разбира се – Богът- Създател е направил хората по свое подобие. Няма нищо лошо в това човек да подчертава красотата си. Само че, на служителите на църквата на светлината е забранено да показват нещо повече от лицата, врата и дланите си.

Брат Джейкъб кимна.

– Спомена ми за някакво средство за премахване на Върховния Жрец на онзи храм...

– Храмът на Предопределението!

– Да... какво трябва да представлява?

– Не съм сигурен... кама или копие.

– Кама – Улмия се ентусиазира изведнъж – Казва ли са ми, че когато са ме донесли в храма, в пелените ми е имало кама. Сега ще ти я покажа.

Монахинята се наведе под леглото, бързо извади металния предмет и го подаде на брат Джейкъб. Отецът го огледа. Острие на практика липсваше – вместо него имаше три преплетени шипа. Дръжката бе от ковано желязо – великолепна стилизация на пламък. На върха на дръжката се виждаше скъпоценен камък с цвета на очите на Улмия, когато бе в човешката си форма. Джейкъб усети силно затопляне в дланите си.

– Мисля, че това е оръжието, което търсех.

– Само не ми казвай, че аз съм само средството да достигнеш до нея...

– Не, сестро, ти си нещо много повече. Сега ме извини, трябва да се върна в моя свят.

– Ще се върнеш ли?

– Разбира се. Това ще е първото нещо, което ще направя, след като победя върховния жрец.

– Ще чакам. Нека Светлината във всичките й форми да бди над теб, брат Джейкъб.

Преди да успее да отвърне каквото и да било, отново усети вкуса на екстракта от яголина...



Запиши си една черна точка. Премини на 14.
12

Брат Джейкъб започна да трепери.

– Всичко наред ли е, Джейкъб. Не изглеждаш добре. Бузите ти са червени, сякаш имаш треска.

“Разбира се, че не съм добре. Като постещ, попаднал на пир.”

Улмия понечи да докосне челото му, но той се отдръпна.

– Попита ме дали би могла да ми помогнеш с нещо.

– Точно така, отче. Сигурна съм, че Богът на Светлината... Светлината не те е срещнала с мен случайно.

“Дано повече не ми изпраща такива изпитания.”

– Да, сестро. Нуждая се от определено оръжие. Копие или кама.

– Сещам се за една кама... не, едва ли е тя. Знаеш ли, може би ще е по-добре да се качим до върха на кулата, за да попиташ ангела.

– Тук живее ангел?

– През по-голямата част от времето. Хайде. – Улмия подаде ръка, после, видяла объркания му поглед добави – Знаеш, че няма да те нараня.

“Изобщо не съм сигурен. Сърцето ми вече кърви.”

С треперещи пръсти я докосна и двамата се заискачваха по стълбите. До малка стая без врата.

Заповядайте, чада на Светлината. Никсъс се радва да ви види. – посрещна ги плътен глас.

Очите на Джейкъб се разшириха. Ангелът бе висок над два метра. Изрязаната му роба трудно скриваше огромните му мускули. Брадата му бе добре оформена. Само масивните бели криле на гърба му загатваха че пред свещеника бе светло същество, а не професионален войник.

– В Анфолдия някои неща изглеждат по-различни, отколкото в света, от който идваш. Но, различията са само повърхностни. Уверявам те, че в мен има толкова Светлина, колкото и в Клариса.

– Познаваш малкия ангел?

– Разбира се, често отправяме молитви заедно, когато сме в Светлодом. Тя ми каза за теб. Вървиш по път, предначертан от Светлината. И се справяш отлично.

– Не е съвсем така. Понякога се чувствам слаб.

Никсъс се разсмя.

– Мога да те уверя, че Светлината не те е срещнала със сестра Улмия за да те изпитва.

– Но канона...

– Остави канона. Има места дори в Църквата, където Светлината не е огряла. И някои от тях са свързани с канона. Но, ти имаш свободната воля да решаваш какво да правиш. А относно мисията ти, Улмия, камата, която е нужна на брат Джейкъб е точно тази за която си мислиш.

Сестрата кимна и посегна към кръста си, където в една от гънките на робата й бе скрит малък кожен калъф. Бързо извади метален предмет от него и го подаде на брат Джейкъб. Отецът го огледа. Острие на практика липсваше – вместо него имаше три преплетени шипа. Дръжката бе от ковано желязо – великолепна стилизация на пламък. На върха на дръжката се виждаше скъпоценен камък с цвета на очите на Улмия. Джейкъб усети силно затопляне в дланите си.

– Мисля, че това е оръжието, което търсех.

– Само не ми казвай, че аз съм само средството да достигнеш до нея...

– Остави го, Улмия. Объркан е. Има нужда от време, за да разбере волята на Светлината.

На Джейкъб му се стори, че за секунда очите й се изпълват със сълзи. Във следващия момент го гледаха вертикални зеници. Свещеникът реши, че може би напрежението му идваше много и си въобразява някои неща.

– Сигурен съм, че имате какво да си кажете следващия път, когато се видите. Но, сега е време брат Джейкъб да се срещне с Върховния Жрец на Храма на Предопределението. И основната причина Мракът да е толкова силен в неговия свят.

Улмия целуна върха на пръстите си, приближи се до Джейкъб и с тях докосна бузата му...

Премини на 14.

13

Джейкъб попита една от сестрите къде може да се срещне с хората вълци. Тя го изгледа подозрително, после го упъти към местността, където се бе разиграла битката. Не бе далече. Свещеника се наслаждаваше на свежия въздух, докато крачеше по отъпкания хълмист път. Достигна до сечището – на границата на пътеката и гората. Някои от дънерите бяха покрити с кръв. И специфичната козина, която Джейкъб бе намерил сред треските в родното си село.



Сърцето му учести своето биене, докато навлизаше в гората. Храстите ставаха все по-гъсти. Лупините, както някои наричаха тези същества, можеха да бъдат скрити навсякъде около него и да го повалят само с един удар, без дори да успее да ги види преди това.

За щастие, спотайващия се човек – вълк реши да му даде шанс да обясни. Беше много едър и с черна козина, покрита с груби кожени доспехи.

– Изгуби ли се, отче – попита той с дрезгавия с баритон.

Свещеника спря на място, парализиран от страх.

– Вие, хората не сте добре дошли в гората ни. Ако не искаш кръвта ти да напои корените на дърветата, обърни се и се върни там, откъдето си дошъл.

– Искам да се срещна с водача ви – каза отецът и извади дебелия дървен жезъл от пояса си.

– Много от безкосместите искат да поговорят с него. Или да го убият. – той разгледа внимателно жезъла. – Имаш късмет, Върховният Друид е тук. И ще ти позволя да се срещнеш него.

Лупинът му направи знак да го последва и двамата се отправиха по-дълбоко в гората. Човекът-вълк се движеше доста бързо за масивното му тяло, така че на Джейкъб му се налагаше да подтичва, за да го настигне.

Достигнаха до палатка – направена от грубо окастрени клони и кожи. Пред нея се бяха настанили четирима снежнобели лупини. При вида на Джейкъб, единият от тях скочи на крака и долепи муцуната си до расото на свещеника. Той се почувства доста неловко при мисълта за масивните челюсти, които бяха на милиметри от него.

– Слот, всичко е наред – каза някой с необичайно спокоен за звероподобните тон.

От палатката бе излязъл лупин, в чиито очи се четеше необичаен интелект. Вървеше трудно, подпирайки се на изящен дървен жезъл.

– Можете да ни оставите сами.

– Но... алфа друиде, наш дълг е да те оставяме опасностите да те доближат – опита се да възрази Слот.

– Точно така, червенооки. Уверявам те, обаче, че нищо такова няма да ми се случи с този човек. Моля да ни оставите насаме.

С неохотни движения, четиримата албиноси и черния лупин, който бе придружавал Джейкъб си тръгнаха.

– Не си оттук, човече – каза друидът.

– Как позна?

– По миризмата. Не е толкова неприятна като на тукашните хора – той се опита да се разсмее. – Виждам, че носиш вълшебната пръчка на Грол. Какво се случи с него?

Свещеникът понечи да каже нещо, но веднага бе прекъснат от лупина.

Всъщност, няма значение. Грол знаеше, че отива на смъртоносно опасна мисия. За мен няма значение, дори да си го убил лично. В което се съмнявам – друидът протегна ръка, в която Джейкъб сложи пръчката.

Лупинът изръмжа и малкото клонче се отвори. Отвътре изпадна сушеното листо от бебешки сълзи и коренът от манащирка.

– Благодаря ти, че помогна за изпълнението на задачата. Богинята Майка, в превъплъщенито си на Майката Природа, създала ни, за да пазим Вечната Гора, ти благодари.

– Не познавам вашата история и традиции, така че не знам как е правилно да отговоря. Но, радвам се, ако наистина съм помогнал.

– Разбира се. Виждаш ли тези листа – друидът посочи към най-ниските на дървото зад свещеника.

По тях се виждаха малки дупчици, от които капеше течност.

– Дървесна чума. Появи се преди няколко луни. Смятах, че може да се излекува, само с помощта на две редки растения. Толкова редки, че дори не се срещат в нашия свят.

– Често ли пътувате между световете.

Друидът показа острите си зъби.

– Не. Може да бъде извънредно опасно. Има ли нещо, с което да мога да ти бъда полезен.

– Да, нуждая се от вълшебно оръжие, с което да победя върховния жрец на Храма на Предопределението в моя свят.

– Какво трябва да представлява?

– Според предсказанието – копие или кама.

– Копие значи. Явно ти си белоризецът, за който е отредена кривата остра пръчка.

Брат Джейкъб погледна въпросително.

– Една от старите легенди, която никога не съм разбирал.

Лупинът откъсна едно клонче с болни листа и го заби в земята. Духна го, то израсна пред очите на свещеника и се превърна в нещо, което наподобяваше копие.

– То ще те отведе обратно там, откъдето идваш. Нека вятърът духа винаги в гърба ти.

Мини на 14.

14

Джейкъб усети леко да му се повдига, светът около него се завъртя и когато спря вече не беше същият. Намираше се в пищно украсена зала – гоблени по стените, праморен под, мек килим, който водеше до трон.



– А, значи все пак успя да стигнеш до тук – посрещна го седящият на трона – възрастен мъж, облечен в оранжеви дрехи като тези, които носеше ревнителят Лейс. – Впечатлен съм. Обикновено аз пиша пророчествата и те се сбъдват. Но това, конкретно идва от силата, на която служиш. От Светлината. И моите усилия да го предотвратя се оказаха неуспешни. Е, какво да се прави – небрежно махна с ръка. – Всяко нещо си има начало и край. Дори да ми се иска, не мога да остана на трона безкрайно. Много скоро ще разбереш, че той е по-скоро проклятие, отколкото благословия.

– Не съм тук, за да взема властта ти, а за да спра престъпленията към Светлината, които извършваш.

– Може да си тук с друга цел, но едно е сигурно. Един от нас ще напусне стаята по един или друг начин, другият ще бъде Върховния Жрец на Храма на предопределението. Не, не си мисли, че главата на храма седи само тук, говорех фигуративно. Значи Лейс се е разговорил. Не е типично за него. Явно и той се е поддал на пророчеството на Светлината. Казал ти е за това, че имам пръст в загубата на душата на демонолога Хенрик и почти нелечимата болест, с която все пак успя да се справиш?

Свещеникът кимна.

– Защо го правиш?

Върховният Жрец се усмихна.

– Сигурно са ти казали за ролята на Храма на Предопределението – да пази баланса между Светлината и Мрака. Това обяснява защо понякога изливам Мрак в света ни. Но, наистина харесвам Мрака повече.

– Нима? Светлината стои зад всичко добро и красиво...

– Всичко добро и красиво е временно – почти изкрещя жрецът. – И после идва смъртта, разрухата и болката. Всичко това е безсмислено. Каква е ползата от Светлината, при положение, че рано или късно всичко потъва в Мрак. Бориш се за празна кауза, брат Джейкъб.

– Не е така. Едно цвете може и да увехне, но други разцъфват на негово място и красят градините край гората.

Жрецът вдигна ръка.

– Не ми се слушат повече глупостите на промитото ти съзнание. Виждам оръжие в ръката ти. Ако искаш да ме убиеш, няма да се съпротивлявам. Хайде, стигна дотук, направи последната крачка!



Ако искаш брат Джейкъб да убие Върховния Жрец, премини на 22. В противен случай – на 23.
15

– Тихо, останете тук. Моля да се намесите само в краен случай – прошепна Калия, когато видя силуета на масивния звяр на стотина разкрача пред тях.

– Страхотно. Значи просто ще гледаме как той ще вечеря с нея – не й остана длъжна Линридия.

Човекът-вълк ги бе надушил отдалече. Не искаше да бяга. Не атакуваше. Просто стоеше в сумрака, осветен от двете луни. Видимо спокоен, гледаше със светещите си червени очи право в тези на Калия. Вещицата вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжена.

Звярът се разсмя.

– В името на Майката Природа, какво се опитваш да ми покажеш? Нима за един друид липсата на оръжие значи нещ? Особено тук в гората.

Калия се слиса.

– Не знаех, че говориш нашия език... Бъди добре дошъл в гората, която споделяме.

– Магически особености на двата ни свята – каза многозначително човекът-вълк. – Добре че и тук има друиди, с които мога да поговоря спокойно.

– Вещери – поправи го Калия. – Така се наричаме тук.

– Вещи в...

– Познаването на Законите на Природата. С какво аз или гората можем да ти помогнем.

– Вече с нищо. Намерих двете растения, от които имах нужда. Сега ще мога да спася вечната гора, която Богинята Майка ни е поверила да пазим. Моля те, вземи тази пръчица, в нея съм сложил по късче от двете цветя. Дай го на духовния водач на селото ви. Аз ще трябва да продължа към друг свят, където да намеря лек за сестра ми.

– Съжалявам за нея... Защо точно на духовния ни водач?

– Не знам, прочетох едно предсказание на Върховния ни друид. В него се казваше, че водачът на духовете на селото, където могат да бъдат открити животворните растения ще ги донесе лично при Вечната Гора. Или нещо такова. Обикновено, когато Върховния Друид е в транс, думите, които изрича са трудни за разбиране.

– Добре, ще го дам на брат Джейкъб... Извинявай, забравих да се представя. Наричат ме Калия.

– Грол

– Грол, имам нужда от твоята помощ. Опитвам се да намеря сина си. Скрит е с магия, направена с помощта на магия на Мрака. Всичките ми опити да го намеря с помощта на търсещо заклинание се оказаха неуспешни.



– Не разбирам какво значи Мрак, но мога да опитам да помогна. Хайде, дай ми ръка. Нека мислите ни се слеят и Майката Природа, второто превълпъщение на Богинята Майка ни помогне.

**

Калия падна на земята. Извика в отчаяние и заскуба косата си.



– Съжалявам, жено, сигурен съм, че е някъде тук, но... не мога да го намеря.

– Няма нищо, Грол, вината не е твоя.

– Понякога искам да съм по-силен. За да мога да бъда полезен.

Вещицата му махна за сбогом и се отдалечи с несигурни крачки към храстите, където я чакаха Уил и Линридия.

**

– Отче!


Брат Джейкъб бе заспал на една от дървените пейки.

– Да, сестро.

– Опасността от човекът-вълк вече не съществува. Всъщност, никога не я е имало. Говорих с него – дошъл е тук само за две растения. Вече няма да ни притеснява.

– Радвам се. Дано Светлината не му позволи да промени плановете си.

– За съжаление, не успя да ми помогне да намеря сина ми – пръстите на ръцете й се размърдаха нервно. – Върколакът ме помоли да ти дам тази пръчица?

– Защо?


– Нямам представа. Искаше да бъде при духовния водач на селото.

Джейкъб прие странния предмет с недоверие.



Мини на 16.
16

Брат Джейкъб бе в храма. Беше изтощен от среднощната обиколка в търсене на върколака. Искаше му се да остане сам със мислите и молитвите си, но при него бе Калия и явно не искаше да си тръгне. Очите й бяха подпухнали. Загубила всяка надежда да намери сина си, най-накрая се бе отдала на отчаянието. Свещеникът се страхуваше, че ще е поредната вещица, потънала в обятията на Мрака.

– Отче, бъди благословен, както и майката лечителка.

– Клариса, дъще, радвам се да те видя – каза Джейкъб, вдигна на ръце малкия ангел и я завъртя във въздуха. Светлокестенявите й къдрици се разхвърчаха свободно из въздуха.

– Калия, запознай се с Клариса. Тя е ангел.

– На три годинки – каза момиченцето и направи реверанс.

Вещицата се усмихна и също се поклони.

– Калия, Светлината знае за болката ти и е съпричастна към твоето страдание. Беше ми дадена задача да намеря сина ти и да го доведа при теб. Джони, време е да се срещнеш с мама.

Момчето се материализира до Клариса и с радостен писък се хвърли в обятията на майка си.

– Къде го откри?

– Там, където само един ангел би могъл да го намери. Няма да ви кажа. Пък!

Брат Джейкъб я погледна въпросително.

– Ние също си имаме нашите малки тайни.

В този момент вратата се отвори и влязоха Залез и Линридия.

– Очаквах ви – каза Клариса.

– Какво е това момиченце? Това да не е детска градина? – отговори й Линридия

– Уил, разбирам, че понякога не ти е лесно.

Демонологът повдигна вежди.

– Нима ни познаваш?

– Пророческите дарби са типични за някои ангели, особено при навършването на определена възраст.

Примерно, когато вече трябва да се сменят не повече от пет пелени дневно.

Момиченцето се нацупи.

– Ти ми се подиграваш. А наистина имам да ви кажа нещо важно. Но я по-добре споделете вие. Какво ви доведе в светата обител?

– Нашият стар познат Лейс отново е в района. Усещам го... настръхва ми косата. Той е ревнител от Храма на Предопределението. Сигурен съм, че идването му тук не е случайно. И ще е свързано с неприятности.

– Напълно си прав, Уил. Той е тук, за да се справи с теб и с брат Джейкъб.

– Защо с мен? – обади се Джейкъб.

– Защото Върховният жрец на Храма знае, че именно ти ще заемеш неговото място. И, че Уил ще ти помогне.

– Какъв е този Храм – попита отецът.

– Уил, би ли бил така любезен да осведомиш брат Джейкъб. Сигурна съм, че си наясно за какво става въпрос – каза Клариса.

Залез търпеливо изпълни молбата на момиченцето.

– Запомнете, Върховният жрец не може да бъде победен със средства от този свят. Необходимо е да намерите точни определени кама или копие от друг свят. Уил, знаеш легендата за разрушения храм, нали?

Залез кимна.

– А какво ще стане, ако не се противопоставим на храма? – попита Джейкъб.

– Много скоро ще имаш отговор на този въпрос. Време е да си тръгвам. Много съм изтощена... Калия, Лейс ще влезе тук всеки момент. Може би ще е по-добре да отведа Джони с мен, където ще е на сигурно място.

Калия целуна сина си по челото.

– Ела Джонатан, ще те запозная с всичките си приятелки.

– И те ли са толкова хубави?

– Чаровник! – възкликна Клариса и изчезнаха, заедно с момчето.

**

На вратата се почука грубо.



– Вратите на храмът на Светлината са винаги отворени – провикна се Джейкъб.

Вътре влетяха двама мъже с униформи на професионални войници. И Лейс.

– Добър вечер. Дошъл съм да арестувам брат Джейкъб и Уил Залез.

– Ти трябва да бъдеш арестуван, портокал такъв. За престъпления против ценностите, които изповядвахме преди – не се сдържа Уил.

– Уважаеми, моето минало няма нищо общо. Важното е, че сега съм ревнител в истинския храм. И че вие двамата трябва да платите за това, което сте сторили – каза Лейс.

– По-точно?

– Брат Джейкъб е обвинен в директно противопоставяне на волята на Върховния жрец. По-конкретно, лекуването на заразата и освобождаването на затворените ангели

– Кучи син! Нима Хенрик загуби душата си заради волята на проклетия ти жрец – изкрещя Калия.

– Жено, душата на един човек не струва колкото и едно дихание на Върховния жрец.

– Светотатство! – възпротиви се отецът.

– Уил, теб обвинявам в кражба на черна роза,

– Не съм я откраднал – отгледах си я сам.

– Това няма никакво значение. Всяко едно цвете от този вид по право принадлежи на върховния предопределител. Тези господа ще ви отведат до местния затвор, където ще прекарате нощта. А на сутринта, ще бъдете съдени. Въпроси?

– Що за сила ще е замесена в зараза като онази която едва не погуби селяните ни?

Могъща сила, на която не й пука за Светлината. Аз самия съм извивал вратовете на няколко ангели и знам, че усещането е върховно.

– Внимавайте – ядоса се Джейкъб. – Не заставайте на пътя на Светлината, ако не искате свещения й гняв да ви помете.

– Силни думи, отче. Един съвет. Радвай се на Светлината, докато още я има. Е, ще дойдете ли доброволно?

– В името на Светлината, готов съм да се изправя срещу всеки, който дръзне да оспори волята й – каза Джейкъб под носа си.

Уил също излизаше извън кожата си...

Ако решиш, че е по-добре свещеникът и демонологът да тръгнат доброволно, премини на 20. В случай че сметнеш, че не трябва да се предават без бой, мини на 21.
17

– Хей, вие двамата, заспахте ли? – попита с тънкото си гласче Клариса, докато се опитваше да отключи вратата на килията.

– Дребка, казах ти, че не трябва да идваме – изсъска Лин. – Разваляме им съня. По-добре да си ходим. И прибери тези ключове. Скърцат.

Брат Джейкъб се прозя.

– Извинявайте, с Уил се заприказвахме и съм се унесъл.

– Да, отецът е отличен събеседник. Какво се е случило с онези?

– Двамата не успяха да оцелеят след срещата с меча ми – усмихна се немъртвата. – Онзи със смешните дрехи... май загуби ухо и се измъкна.

– Джейкъб, тази жена е жестока, ние ангелите не правим така – оплака се Клариса.

1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница