Публикации на проф. Дин иван стоянов дисертационни трудове 1983 Либералната партия в Княжество България 1879

20. Велико Търново през Освободителната война. // Освобожде­нието на България и развитието на българската народна култура. – С., 1979, с. 89–98. (Съавт. с М. Петров).

През Освободителната война Търново има военно-стратегическо значение, защото с овладяването на града се осигурява по-лесното превземане на подстъпите към Шипченския, Тревненския, Твърдишкия и Хаинбоазкия про­хо­ди. Градът играе и твърде важна роля в началната политическа история на българското княжество. Поради това след Освобождението той отново се посе­щава от руски офицери, чужди дипломати, кореспонденти и др., някои от които предават и своите впечатления от видяното. Те разказват непосредствено за жи­вота и бита на търновци, като свидетелствата им не са лишени от прояви на су­бективизъм.

При написването на публикацията са използвани кореспонденции в руския печат от дописници, посетили България и град Търново; спомени на участ­ници във войната; наблюденията на Константин Иречек; спомени на депутати в Учредителното и Великото народно събрание и др. Това, което особено впечатлява при подбора на необходимия материал е, че всички автори се възхищават най-напред от природните забележителности и външния изглед на Търново и едва след това отделят внимание на живота на търновското население.

Публикацията си поставя за цел да разгледа взаимоотношенията между либералите и първото правителство на консерваторите след Освобождението във връзка с вътрешната политика на страната. Тя има за задача да отговори и на въп­росите какви форми на политическа борба използват либералите и как гледат на политическата власт, когато са в опозиция.

Изследваният период се характеризира с провала на руската политика да наложи стратегията на смесеното управление (между либерали и консерватори), което трябвало да доведе българите до национално обединение, направлявано от здраво обединително звено с подобаващ политически авторитет. Изложението на статията проследява хронологично фактологията около политическите борби, аргументите на политическите противници при вземането на важните полити­чески решения и при избистрянето на политическата линия.

Като извод се налага, че през този период политическите борби не пре­минават границите на позволеното в буржоазната демокрация. Във вихъра на политическите страсти либералите получават възможността да се легитимират пред българската общественост и постепенно да изградят структурите на своята политическа организация.

Също и в: Нова светлина, 32, № 91, 2 авг. 1977.

Като аргументира тезата за хуманното и съчувствено отношение на българите към турското население, авторът пряко доказва политическата зрелост и далновидност на народа ни, от една страна, а, от друга – оборва неоснователните твър­дения за жестокостта на българите по време на военната кампания. Емпи­ричният материал по темата е извлечен от редица документи с официален и неофициален характер, руски и английски кореспонденции от периода и свиде­телства за съвместния отпор, който дават българи и турци срещу башибозушките и черкезките набези.

Съчувственото отношение към мирното турско население, към ранените и пленени турски войници и офицери, разнообразната икономическа помощ, рели­гиозната търпимост и допускането след 1878 г. на турските представители в управителните органи от страна на българските власти и население довеждат до бързо отстраняване на последиците от ужасите на войната в Северна България. Това е безспорно доказателство и за демократичността на новостроящата се държавна система.

23. Народен съвет или Сенат? // Търновските законодатели. – С., 1980, с. 78–87.

След успешния край на Руско-турската война на дневен ред стои въпросът за уреждане на новосъздадената българска държава. На депутатите от Учре­дителното събрание предстои да решат каква ще бъде насоката в политическото развитие на освободеното отечество. Един от основните въпроси, по който стават най-оживени и бурни разисквания, е предложението за Държавен съвет. Пет­надесетчленна комисия, избрана от Събранието, трябвало да разгледа проекта и да го докладва с мнение на депутатите. В своя рапорт комисията предлага проек­тираният Държавен съвет да бъде превърнат във втора законодателна камара – Сенат.

Като проследява пътя на идеята за Сенат още в предосвобожденския период, авторът прилага и аргументите на застъпниците и противниците Ј в Учредителното събрание. Особено интересна е равносметката, която правят от дис­танция на времето някои от самите участници в обсъжданията. От споровете и мненията за Сенат или Държавен съвет става ясно, че предложеният от комисията Сенат е отхвърлен от депутатите в Учредителното събрание главно под натиска на либералното течение.

Историкът застъпва тезата, че ако е бил приет предложеният от страна на проф. М. Дринов Народен съвет, предвиден като постоянно функциониращ законодателен орган, контролиран от „главното Народно събрание”, това впоследствие би довело до отстраняването на сътресенията в политическия ни живот.
24. Политиката на първото българско правителство след Осво­бож­дението (юли–ноември 1879 г.). // Ист. прегл., 1980, № 2, с. 22–42. (Съавт. с М. Петров).

Авторите на студията си поставят за задача да разкрият вътрешната и външ­ната политика на първото българско правителство, като за основно градиво са използвани голям брой български, руски, английски и френски архивни материали, документи от личните архивни фондове на отделни министри и дипломати и ценни материали в тогавашните вестници, вкл. и Държавен вестник. След като Временното руско управление полага основите на държавната прак­тика в България, пред новосъздаденото българско правителство стоят много и отговорни задачи за довършване устройството на българското княжество – от стопански, административен, просветен и военен характер. Съгласно разбира­нията на консервативното течение правителството трябвало да изпълни две основни задачи – народно единство и, доколкото е възможно, образцово държав­но устройство. По първата задача програмата на правителството предполагала обе­динение на българската нация по пътя на интегриране на българите извън пределите на отечеството към новоосвободеното княжество.

Положителните страни обаче не дават основание на авторите да характе­ризират дейността на първото правителство след Освобождението като изцяло успешна. Възникналите политически борби около изборите за Първо обикно­вено народно събрание и неумението на първите министри да ръководят страната довеждат до първата политическа криза през 1879 г., която задълбочава враждата между либерали и консерватори. Тази вражда впоследствие има за последица усложняването на политическото положение в Княжество България.
25. Руският печат за преврата от 27 април 1881 г. в Княжество Бъл­­гария. // Военноист. сб., 1980, № 4, с. 48–59.

След април 1881 г. в Княжество България се случват важни политически събития, които руската общественост следи с голям интерес. Руският народ, загубил хиляди мъже в Освободителната война, се интересува и откликва живо на всяко по-значително събитие в княжеството. В продължение на няколко месеца руската преса отделя важно място на българските събития от края на април 1881 г. до края на Великото народно събрание в Свищов, като наред със сведенията за хронологията на събитията дава редица факти и преценки за същността на акта, за неговото значение и за бъдещите последици.

Очертават се две основни групи в застъпените от руските издания позиции:

– от една страна, консервативно, проправителствено и славянофилско;

– изразители на умерения буржоазен либерализъм и опозиционно настроени спрямо политиката на правителството.

За илюстриране на полифонията от мнения и оценки на ставащото в Бъл­гария са използвани официални правителствени документи, както и мно­жество извадки от периодичния печат и писма на дипломатически представители.

Авторът акцентира върху интересния факт, че руските вестници, с изклю­чение на „Голос”, нямат свои кореспонденти в Княжество България и публику­ваните материали се препечатват от западноевропейските вестници, което до­вежда до закъсняване на информацията и до предаването Ј със смисъл, изго­ден на западноевропейската преса, което се отнася дори до официоза „Правительст­венный вестник”. Все пак, елементи на обективност се откриват в съобщенията за извършените насилия в България, за действително обърканото състояние на вътрешнополитическата обстановка в Княжеството и възможните сериозни дългосрочни последици, които развитието на кризата би могло да причини.
26. Сръбските териториални претенции след Освобождението (1878–1879 г.). // Военноист. сб., 1980, № 1, с. 116–128. (Съавт. с М. Петров).

Целта на публикацията е да разкрие основанията на сръбските погра­нични претенции към българските земи непосредствено след Освободителната война, борбата на народа ни срещу сръбските денационализаторски опити и помощта на руските власти за присъединяване на значителна част от „спорните” територии към българското княжество.

На базата на исторически документи, съхранявани в архива на Марин Дринов, се проследяват опитите на българското население по време на Освободи­телната война в регионите, окупирани от сръбските войски (Трънско, Пиротско и др.), да докаже правото си на интегриране към българската държава.

Недоразуменията между България и Сърбия произтичат до голяма степен от клаузите на Берлинския договор, в който границите на българската държава не са уточнени в детайли. В резултат от тези неточности се влошава положението на българското население.

Информацията от използваните архиви, документални сборници, българ­ски и руски вестници дава достатъчно исторически факти и аргументи, които разкриват несъстоятелността на сръбските буржоазни претенции към западните български покрайнини. Съществуващият доказателствен материал не подава и нито едно сведение на руски представители, в което да се оправдават действията на сръбските управници.

1981

27. Руският печат и Сръбско-българската война през 1885 г. // Летопис на дружбата, 8, 1981, с. 385–407.

Руската общественост откликва живо на всичките балкански събития, като особено място печатът отделя на войната между двата братски народа. Не­зависимо от негативното отношение на руския царски двор към българските съ­бития и българските управляващи среди, руската общественост и сега откликва вярно и точно на събитията. Целта на проучването е да проследи отношението на руския печат към отделните аспекти на Сръбско-българската война – нейните при­чини и подготовка, нейното начало и ход, оценката за резултатите и значе­нието Ј.

Емпиричният материал на статията умишлено е подбран от руски печат­ни органи с най-различно направление: консервативно, умерено, либерално. Наблюденията сочат, че ако по редица важни политически въпроси те имат коренно противоположни мнения, по отношение на Сръбско-българската война са единодушни – остро се осъжда братоубийствената война, започната от крал Ми­лан и сръбската шовинистична буржоазия, и се оказва силна морална под­крепа на справедливото българско дело.

Руският печат и общественост не се задоволяват само с наблюдения и оценки, а правят опит да окажат въздействие и върху официалната политика на Русия.
28. Създаване на Либералната партия в Княжество България. // Тр. Великотърн. унив. “Кирил и Методий”, 18, 1981, № 3, с. 103–137.

Въпросът за формирането на политическата партийна система непо­средствено след освобождението на България през 1878 г. е основен при осветля­ването на обществено-политическото развитие на страната. По тази причина изло­жението на студията включва подробен преглед на възгледите за етимоло­гията и първите стъпки на партийно-политическата система в България. Изводът е, че при коренно новите условия, в които попада интелектуалният и полити­ческият елит на българите, съвсем неправилно е опростенческото свързване на поли­тическите течения до и след Освободителната война и механичното пре­хвърляне на програмите, изработени до 1877 г., към идейно-политическата поли­фония в Учредителното събрание.

Като сверява историческите факти с дефиницията за политическа партия и като се основава на липсата на номинална идентификация на политическите лица и групи през изследвания период, авторът аргументира тезата, че в Учреди­телното събрание оформени политически партии няма. Борбата при изработване на Търновската конституция е по-скоро борба за принципи, отколкото борба за от­стояване на определени политически програми.

Самата Либерална партия окончателно се оформя като такава едва към края на политическата криза от октомври-ноември 1879 г., когато са вече налице печатен орган, централно ръководство, изявен лидер в лицето на П. Каравелов, организирана в местни структури членска маса и програма. Според Иван Стоянов първата истинска (макар и непълна) политическа програма на либера­лите се ражда в острите политически борби на Първото Обикновено народно събрание и се състои в отговорите на въпросите, зададени на Петко Каравелов като бъдещ министър-председател.

29. Две писма на генерал Л. Н. Соболев от 1882 и 1884 г. за рус­ко-българските отношения. // Военноист. сб., 1982, № 1, с. 142–150.

Статията е посветена на един от руските дейци, свързани най-тясно с началната политическа история на Княжество България – генерал Леонид Николаевич Соболев. Като министър, привърженик на славянофилите, Соболев редовно кореспондира с Иван Аксаков. Писмата му всъщност са отчети за поли­тическото положение в България, за позициите на Великите сили в Княжеството и за мястото и ролята на Русия на Балканите и в България. След отстраняването му от българското правителство и завръщането му в Русия Соболев е назначен за командир на дивизия в руската армия, но продължава да се интересува от Бъл­гария, от българо-руските отношения, а като военен – и от руските военни планове на Балканите.

В статията за пръв път се публикува писмо на Соболев до Аксаков от 20 юни 1884 г., в което Соболев разкрива много съществени моменти от взаимо­отношенията между Русия и България и дава интересни сведения относно външ­но­по­литическите насоки в плановете на Руската империя. В него той дава и редица препоръки, които са в разрез с официалната политика на императорското правителство. Макар и с частен характер, писмото на Соболев дава важни све­дения за отношенията между България и Русия, за отношенията на руските управ­ляващи среди към княз Александър Батенберг и за руските военни планове на Балканите.

На 6 ноември 1886 г. са прекъснати дипломатическите връзки между Русия и Княжество България от руския дипломатически агент ген. барон Н. Каулбарс.

През 1890 г. един от видните обществено-политически дейци на Русия и близък до царския двор Сергей Спиридонович Татишчев посещава България, за да разбере причините, довели до тези драматични последствия, а след завръ­ща­нето си в Русия публикува констатациите си в поредица от материали във в. „Но­вое время”. В отговор на поместените факти и мнения Каулбарс отправя писмо до Татишчев, в което се опитва да оправдае действията си. Наред с това обаче, пис­мото му дава много интересни сведения, които хвърлят допълнителна свет­лина върху българо-руските отношения през периода от есента на 1886–1887 г. Статията предоставя на читателите пълното съдържание на писмото. Поместен е и коментарът на едно от най-авторитетните месечни списания „Вестник Евро­пы” относно политическата отговорност на Каулбарс за грешките му като руски представител в България.
31. Политически борби и разложение на Либералната партия (юни 1884–август 1886 г.). // Ист. прегл., 1982, № 5, с. 23–44.

Въпросът за политическите борби и разложението на Либералната партия в периода на самостоятелното Ј управление през 1884–1886 г. е основен предмет на студията. Либералната партия в периода 1879–1886 г. е изразител на интересите на дребната и отчасти на средната българска буржоазия, което закономерно я пре­връща в ръководител на огромна част от българския народ. Много силно влия­ние върху разложението Ј оказват политическите събития през 1884–1885 г. Вло­шаването на отношенията с Русия и изострянето на династическия въпрос разделят последователите Ј, като това разделение се изразява особено силно през 1885–1886 г. Съединението и Сръбско-българската война, позицията на Русия, Англия и останалите Велики сили довеждат до още по-осезаема поля­ризация на отделните либерални групировки. Присъединяването на Южна Бъл­гария донася нови идеи и фигури от партийните формации на Източна Румелия, включили се активно в политическия живот на обединена България. В тази кри­зисна политическа ситуация управляващата Либерална партия, отслабена от напускането на редовете Ј на нови фракции, отслабена и от своята колеблива и нере­шителна вътрешна и външна политика, атакувана безогледно от своите политически противници, получава последния удар през август 1886 г.

32. За преврата от април 1881 година в Княжество България. // Изследвания в чест на проф. д-р Хр. Гандев. – С., 1983, с. 301–316. (Съавт. с М. Петров).

Целта на статията е да разкрие как се е стигнало до 27 април 1881 г.; каква е била ролята на княз Александър Батенберг в разигралите се събития; как се отнася Русия към идеята за преврат, каква е нейната и на големите западноевро­пейски страни роля в осъществяването на това дело. Обект на специално проуч­ване е реакцията на българското управляващо общество и на народа спрямо подготовката и извършването на този политически акт. Откроени са три етапа в отношението на Русия към преврата.

За градивна документална основа на изследването са използвани бъл­гарски и чужди архивни и литературни източници. За пръв път се пускат в научно обращение български, руски, английски и австро-унгарски изворови материали.

Мястото на Търново в политическия живот на Княжеството след 1878 г. не е случайно. То се дължи на историческата приемственост, определяща го като център на българските земи още от ХІІ–ХІV в. През периода на Българското възраждане градът е един от най-големите икономически, политически и културни центрове. Тук се раждат, израстват и работят видни личности, между които първо място заема Стефан Стамболов: организатор и ръководител на двете най-крупни въоръжени прояви непосредствено преди Освобождението – Старозагорското и Априлското въстания – и една от основните политически фигури в първите две десетилетия на възродена България. След Освобождението тук се решават основните въпроси по устройството и бъдещите насоки в развитието на освобо­дена България.

В статията са разгледани действията и изявите на най-дейните политически фигури в Учредителното събрание и в Първото Велико народно събрание, където авторът вижда генезиса на политическите партии в България.
34. Съединението през 1885 г. и руският печат. // Военноист. сб., 1983, № 6, с. 60–74.

Берлинският договор разпокъсва Санстефанска България на няколко части и с това предопределя една от основните външнополитически линии на бъл­гарските буржоазни правителства – стремежа към обединение на българ­ската нация и територия. Един от върховите моменти и пръв акт в борбата за обединение на българския народ е Съединението на Из­точна Румелия с Кня­жество България. Статията разкрива отношението на руската общественост към събитията в България през есента на 1885 г. и главно към Съединението.

Проследени са реакциите на вестниците „Русь”, „Новое время”, „Русский курьер”, „Новости дня”, „Санкт-Петербургские ведомости”, „Журналь дьо Санкт Петербург”, сп. „Вестник Европы”. Констатира се, че докато непосредствено след Съединението руската преса се поддава на натиска на руската официална позиция, то блестящата победа на българите в Сръбско-българската война пре­настройва цялата руска общественост спрямо събитията в България във вярна посока, а самият печат подсказва, че моментът е повече от благоприятен за подо­бряване на отношенията между Русия и България.

Използвани са материали от руски вестници и списания, наличните из­следвания по въпроса, публикувани документи и архивни материали, които се оповестяват за първи път в историческата ни наука.

35. Либералната партия във Велико Търново (1879–1886 г.). // Велико Търново. 1185–1985. – С., 1985, с. 252–267.

Авторът прави хронологичен преглед на събитията с политически харак­тер, в които Либералната партия очертава своята важна роля на местно равнище. Политическите боричкания, изборните страсти, конфронтацията в парламента, посланията на партийните органи, първите митинги и първите политически про­во­кации – това са основните етапи, през които преминава съзряването на пар­тийните формации непосредствено след Освобождението.

Търново извоюва статута си на най-силната крепост на либералната пар­тия в Княжеството, статут, който се затвърждава по време на Петко-Каравеловото управление. Либералната организация в града се оказва най-силното местно звено на партията. Много изтъкнати либерали от Търновско заемат важни пос­тове в партийната и държавната организация. Между тях особено място заема Ст. Стамболов. В най-драматичните моменти от развитието на Княжество Бълга­рия търновските либерали и тяхната организация защитават безрезервно демо­кра­тичните традиции в изграждането и развитието на българската държава.

Един от основните проблеми, който стои пред българските буржоазни пра­вителства след Освобождението, е разрешаването на националния въпрос. Правителството на Либералната партия, възглавявано от П. Каравелов, не одобрява момента, в който се извършва Съединението, но предприема реши­телни мерки за неговата защита. С умели политически ходове управляващите съумяват да отстоят завоеванията на българския народ и в една твърде сложна международна обстановка да превърнат съединена България във важен фактор на Балканите. След Съединението Княжеството има 23 окръга с 84 околии, 70 града и 4684 села и махали.

Изследването е с амбицията да разкрие цялостно мероприятията от вътреш­нополитическо естество, осъществени от управляващата Либерална партия с подчертана политическа дързост, с държавническа зрелост и усет.

1986

37. Документи за разпространението на славянофилския вест­ник “День” (1861–1865 г.) сред българите. // Векове, 1986, № 5, с. 80–85.

Съобщението представя ролята на Ив. Аксаков, един от най-видните идеолози на славянофилството през 60-те години, за популяризирането на българската тематика в издавания от него вестник „День”. Вестникът запознава руското общество с борбата за независима българска църква и има значителен дял в промяната на официалната линия на Русия спрямо този въпрос.

За извличането на необходимата информация авторът публикува 5 писма с един и същи адресат – Ив. Аксаков, които се съхраняват в архива на Аксакови в Ръкописния отдел на Института за руска литература (Пушкинский дом) – Санкт Петербург, и са важни източници на сведения за значението, влиянието и раз­прост­ранението на „День” сред българите. Писмата са съответно:

– по едно от П. Калянджи и Теодор Минков;

– три от С. Филаретов за периода 1861–1863 г.

Те свидетелстват, че вестникът е търсен не само от българите в Цариград и във вътрешността на страната, но и от българите в Бесарабия и Южна Русия и че е добре известен сред българските младежи, обучаващи се в Западна Европа. Освен това писмата на С. Филаретов съдържат интересни подробности от борбата на българите за независима църква.
38.