За външнополитическата ориентация на Тайния централен български комитет

Студията анализира проявите на външнополитическа активност на Тайния централен български комитет. В изследването се прави опит да се докаже, че от началото до края на своето съществуване ТЦБК е обърнат към Русия, откъдето членовете на организацията очакват реална помощ за облекчаване на участта на българите и за разрешаването на Източния въпрос. До април – май 1867 г. ТЦБК прави много, за да спечели благоволението на руското правителство и да получи неговата морална и материална помощ. Положителното отношение към Русия комитетът демонстрира с достойнство до слизането си от полити­ческата сцена. Разбира се, дейците на комитета съзнават, че борбата на християн­ските народи срещу Турция съвпада с интересите на руския царизъм, и за разлика от Добродетелната дружина вярно тълкуват инициативите на Петербург, които не винаги са движени от грижата за българите. Освен това ТЦБК чрез своя орган в. „Народност” категорично разграничава руския народ от управляващите руски кръгове. Към западноевропейските страни се съблюдавал изключително необ­ходимият във всички времена дипломатически етикет.

Внимателното анализиране на документите, свързани с дейността на ТЦБК, проучването на пресата и най-вече задълбоченото преглеждане на в. „Народност”, на кореспонденцията на българите от Русия, Румъния и Австро-Ун­гария с редакцията на вестника, изследването и на други публикувани и непубликувани документи налагат необходимостта от сериозна преоценка по въпроса за външнополитическата ориентация на комитета. Според автора из­ползването на термините „русофилство” и „русофобство” и на техните производ­ни е по-скоро политикански, отколкото научен прийом, който не ни дава най-вярната представа за отношението на политическите дейци, течения, организации и партии към тази славянска страна.
39. Плановете за въстание в България, свързани със Сръбско-турската война 1876 година. // Военноист. сб., 1986, № 6, с. 52–69.

Сръбско-турската война от 1876 г. се оказва нов епизод в борбата на покорените и зависимите балкански народи срещу Турция, който вдъхва надежда у българите за скорошно освобождение. Раждат се нови планове за въстание, които, макар и да не са винаги дело на българи, са съобразени с действителното поло­жение в българските земи след април 1876 г. и са свързани със стремежите на народа за политическа независимост. Някои от тези планове са останали не­изследвани. Новооткрити руски документи хвърлят допълнителна светлина върху изнесените досега факти.

Разгледани са плановете за въстание в България, съответно на офицера с латвийски произход Я. Сколмайстер, участник в Сръбско-турската война; на ген. Р. А. Фадеев и Иван Кишелски; на ген. Черняев; на БЦБО и вторият план за въс­тание на българите на ген. Ростислав Фадеев, съобразен с очертаващата се Руско-турска война.

В повечето от новите планове за въстание в България въстаническите дей­ствия се свързват с борбата на Сърбия и Черна гора срещу Турция, като бъл­гарите трябвало да разединят турските сили и по този начин да допринесат за успехите на сръбско-черногорските войски. В други планове се предвижда самостоятелно въстание, което се облекчава от конфликта в западната част на Балканския полуостров. При евентуален успех на българите се разчита на Русия, която трябвало да разреши окончателно въпроса за възстановяването на българската държава.

40. Благотворителната дейност на руските славянски общества в Свищовско и Великотърновско по време на Освободителната война 1877–1878 г. // Сборник 110 години от изгрева на свободата при Свищов : [Материали от юбил. науч. сесия и тържествата, посветени на 110-год. от преминаването на освободителните руски войски при Свищов]. – Свищов, 1987, с. 93–104.

В статията са разгледани проблемите, свързани с благотворителната дейност на руските Славянски общества по време на бойните действия на Руско-турската война и непосредствено след нея в Свищовско и Великотър­нов­ско. Акцентира се на дейността на княз Наришкин и П. Алабин, които правят изклю­чително много за бежанците от Южна България, за българските училища и църкви, за запазване на културноисторическото наследство на Сред­новековна Бъл­гария и за децата, останали без семейства и дом.
41. Дейността на Московския славянски комитет по обмундиро­ването на Българското опълчение. // Военноист. сб., 1987, № 3, с. 52–59.

Разкрива се ролята на Московския комитет за обмундироването и снаряжаването на първите шест дружини на Българското опълчение. Опирайки се на оригинални архивни материали от фонда на заместник-председателя на Мос­ковския комитет Ив. С. Аксаков, обособени в Протоколи от заседанията при Московския славянски комитет, авторът реконструира хронологията и мащабите на дейността по обмундироване на руско-български отряд от 6000 човека между датите 18 ноември 1876–11 февруари 1877 г. Използвани са и други непубликувани и публикувани документи и разработки по проблема. Приложен е подробен опис на осигурените от комитета вещи.

Разглеждат се някои непълно изследвани дотогава въпроси около исто­рията на Българското опълчение, свързани с обезпечаването му с оръжие и обмундироването на дружините на опълчението.

Изложението маркира проблемите и препятствията във връзка със закупу­ването и транспортирането на оръжията за опълчението, противоречията между генерал Р. А. Фадеев и Московския славянски комитет, както и помощта на българската емиграция при довеждането на това предприятие докрай. Участието на Московския славянски комитет в доставянето на оръжието и снаряжението за опълченците може да се смята като най-значителния му принос в освободи­телната борба на българския народ.

В изследването са използвани преимуществено архивни материали, голямата част от които се оповестяват за пръв път.

Съобщението представя съдържанието на три документа в превод от ори­гиналите на руски език, съхранявани във Фонд № 3 на Ръкописния отдел в Ин­ститута за руска литература „Пушкинский дом” в Санкт Петербург. Първите два документа са писма на Михаил Александрович Хитрово от София до Иван Сергеевич Аксаков. Едното от тях е написано непосредствено след идването на Хитрово в България и носи дата 6 май 1881 г. В него дипломатическият агент застава изцяло в подкрепа на извършения преврат и дава важни сведения за разби­ранията на руските представители в Княжество България относно полити­ческите сили и обстановката във възстановената държава. Освен това препоръчва на Аксаков да обработи руското обществено мнение в полза на преврата.

В другото писмо, което е лично и поверително, с дата 14 февруари 1882 г., отношението на Хитрово към преврата е коренно променено – адресантът вече прозира в замисъла на случващото се след преврата реална опасност от измест­ване на руското влияние от Австро-Унгария.

Третият документ е секретна записка, съставена в Москва и носеща дата 25 септември 1882 г. Тя е с неизвестен автор и адресат, но изследователят пред­полага, че е съставена от славянофилския кръг около Ив. Аксаков, тъй като изло­жението Ј съответства на политическата линия, поддържана от в. „Русь”. В нея отново се прави оценка на преврата в опит да се докаже, че той е в интерес на западните сили и в ущърб на Русия.

44. Велико Търново през Руско-турската освободителна война. // Янтра : Лит. алманах, 1988, № 9, с. 118–122.

Освобождаването на българския старопрестолен град от руските войски има важно значение както за хода на военните действия, така и за самочувствието и националната гордост на българите. Получил свободата си в самото начало на военните действия, градът се превръща във фокус, към който се устремяват видни представители на българската интелигенция и на революционно-демо­кратичната мисъл – личности, посветили себе си на Отечеството. Особено много нараства значението на Търново след неуспехите на руските войски в Южна България. Градът се превръща в координационен център за подпомагане и наста­няване на десетките хиляди бежанци, напуснали родните си места при настъпле­нието на Сюлейман паша.

Изложението се задълбочава в описание на конкретните дейности на бла­го­творителните комитети. Прави се корекция на утвърденото становище, че ини­циатор за създаването на благотворителни комитети в Търново е Л. Кара­велов. Идеята за основаване на благотворителни комитети (дружества) в България принадлежи на свищовските граждани, докато в Търново този почин е на княз Наришкин.

Текстът синтезирано и същевременно информативно изяснява обстоя­тел­ствата около съставянето и изпращането на този съдбоносен за българите документ, който възвестява началото на политиката на явна намеса на Русия в българските дела. За да осветли епизода, авторът използва дневника на А. А. Полов­цев, който не е бил въведен в научно обращение дотогава. От него стават ясни както колебанията на руския император относно тона на телеграмата, така и нейната точна датировка. Телеграмата на император Александър ІІІ принуж­дава княз Батенберг да се откаже от българския престол, но отношенията между двете страни не се подобряват, а се влошават още повече. Това пък е показателно за дълбоката и непреодолима основа на противоречията и причините за възникналите взаимоотношения, в центъра на която не стои само личността на българския княз.

46. Българският буржоазен печат за обявяването на независи­мост­та на България през 1908 г. // Обявяване на независимостта на България през 1908 г. – С., 1989, с. 69–79.

При оценяване акта на обявяване на независимостта в историографията съ­ществува мнение, че това събитие, като укрепило престижа и позициите на бъл­гарското правителство, увеличило възможностите му за политически комби­нации и за подготовката на една война. От направеното изложение се вижда, че въпросът за обявяване на независимостта се възприемал от буржоазните партии и от целия народ като част от българския национален въпрос и е неразривно свързан с проблема за съдбата на поробеното българско население в Македония и Одринска Тракия.
47. Руският кандидат [Николай Давидович Дадиани] за българ­ския престол през 1886 г. // Ист. прегл., 1989, № 6, с. 54–61.

През ноември 1886 г. Русия предлага в качеството му на кандидат за бъл­гарския княжески престол Николай Давидович Дадиани – княз Мингрелий­ски. Тази кандидатура разбунва духовете както в България, така и в Европа. Сил­ната опозиция, зародила се против нея, е предизвикана от неизвестността на пре­тендента, от азиатския му произход и, преди всичко, от неговото тъмно поли­тическо минало.

В статията се изясняват въпроси, вълнували през 1886–1887 г. българската и европейската общественост и заинтересованите политически кръгове. Използ­вани са неизвестни дотогава източникови материали, съхранявани в Петербург­ските архиви, с които авторът осветлява празнотите, свързани преди всичко с изменението на статута на Мингрелийското княжество (Западна Грузия) и с някои важни моменти от живота на монарха му през 1860–1867 г., както и полити­ческите механизми, които принуждават злополучно Николай Дадиани да продаде Мингрелия в началото на 1867 г.
48. [Сто и десет] 110 години от изработването на Търновската конституция. // Роден глас (Прага), ХV, № 42–43, февр.–апр. 1989, с. 15.

В списанието, издавано от българската общност в Прага, с редактор Димитър Великов (бивш преподавател във Филологическия факултет на ВТУ), са изложени основните аспекти около изработването на Търновската конститу­ция на Княжество България – първият основен закон на възстановената бъл­гарска държава.

49. Болгаро-росэйськэ торговельнi зв’язки в першi рокi пiсля визволення БолгарiЇ. // Пробл. слов’янознавства (Львiв), 42, 1990, с. 105–106.

Въз основа на нови документи, извлечени от руските архиви в Петербург, се осветляват търговските връзки между България и Русия в първите години след Освобождението ни.
50. Търговски връзки между България и Русия в първите го­дини след Освобождението. // Ист. прегл., 1990, № 7, с. 27–40.

Целта на статията е да се разкрият опитите за активизиране на търговските връзки между Русия и България непосредствено след Освобождението и да се изяснят причините, които довеждат до провалянето на тези намерения. Като основни източници са използвани предимно новооткрити материали на участ­ниците в руската търговска експедиция в княжеството през лятото на 1882 г. А. И. Мураневич и А. Т. Макаров.

Многобройните опити за активизиране на руско-българските търговски връзки непосредствено след Освобождението завършват с неуспех. Авторът не приема твърдението, че за това вина има преди всичко изостаналото икономи­ческо равнище на България. Доминиращата в изследването теза е, че причините за незадоволителните икономически връзки между двете страни трябва да се търсят най-вече в незаинтересоваността на управляващите кръгове на Петербург, недостатъчното икономическо развитие на Руската империя, инертността на руските търговски кръгове и патриархалната организация на руското търговско със­ловие, както и в неконкурентноспособността на руските манифактурни стоки.

1991

51. Нови данни за събитията в българските земи в началото на XIX век. // Ист. прегл., 1991, № 11, с. 64–72.

По време на работата си в Петербург авторът открива изключително интересни материали, свързани с феодалните размирици в българските земи, с участието на българите в Сръбското въстание и във войната на Русия с Турция през 1806–1812 г. Тези материали, озаглавени „Записки за войната на Русия с Портата”, обхващат периода от март 1806 г. до 22 март 1811 г. и се намират в Архив­ния фонд на фамилията Воронцови. Приведените данни от откритите и анали­зирани документи имат своето значение за изясняване не само на отноше­нието на българите към руско-турските войни от началото на ХІХ век, но и за вник­ване в руските планове относно балканските народи. В изследването се публикува първото открито до този момент определение за кърджалийството като явление в българските земи, което е от 1809 г. и което предхожда това на Вук Караджич, публикувано в Сръбски речник, Белград, 1818 г., с цели девет години.

1992

52. Благотворителната дейност на руските славянски общества в България по време на Освободителната война. // Тр. Великотърн. унив. “Св. св. Кирил и Методий”, 25, 1992, № 3, с. 109–138.

Изследването разкрива благотворителната дейност на Московския славянски комитет и на Петербургския отдел на Московския славянски комитет, които от 12 април 1877 г. са трансформирани в Славянски благотворителни общества, на подчинение на Министерството на вътрешните дела.

По време на Освободителната война тези организации оказват значителна помощ на бедстващото българско население. Техните агенти Д. А. Хомяков, А. А. Наришкин, П. В. Алабин устройват приют и за деца и възрастни, раздават храна и средства на най-нуждаещите се. Особено адекватни се явяват техните грижи за бежанците от Южна България, които намират защита от турските вар­варства на север от Балкана. По инициатива на Наришкин и Алабин в няколко големи български градове са сформирани местни благотворителни общества и комитети.

Друга съществена дейност на Славянските общества е възстановяването на църкви и училища, особено на онези от тях, които след Берлинския договор остават извън пределите на Княжество България и Източна Румелия. Доказателст­вената част на изложението разчита преимуществено на автентични материали, съхранявани в архивните фондове на Ив. С. Аксаков. Те дават сравнително пълна и вярна картина на дейността на разглежданите организации по поддържането и снабдяването със средства на бедствуващото българско население.
53. Две записки за обучението на българите в Русия през 60-те години на XIX век. // Ист. прегл., 1992, № 3, с. 92–98.

Публикацията обнародва и анализира две неизползвани дотогава записки, свързани с обучението на българите в Русия. Първата е дело на члена на Москов­ския славянски комитет Яков Онисимович Орел-Ошмянцев и е озаглавена „Запис­ка о необходимости разширения обучения болгар в высших учебных заве­дениях России” и на базата на текстуален и идеен паралел се доказва сходство с позициите на Каравелов, изложени в „Чем можно помочь болгарам?”. Втората (съхранявана в архивния фонд на Санкт-Петербургската духовна академия) е с характер на отчет, анонимна и без специално онасловяване. Предполага се, че съчинителят Ј е сред ръководството на Санкт-Петербургската духовна академия, ръководството на Духовно-учебното управление на Руския Свети синод или сред членовете на Петербургския отдел на Московския славянски комитет, който се формира през 1866 г.

Приложени са пълните текстове на двата документа.
54. Дейността на Славянските комитети през есента на 1876 година и българското освободително движение. // Изв. държ. архиви, 63, 1992, с. 230–252.

Съдържа и текста на десет писма, преведени от руски от автора.

В центъра на научното изследване са десет писма, изложени в хроноло­гичен ред, от които пет на М. Шчербачов до инж. А. Н. Горчаков, две на барон Д. Ф. Стюарт до Ив. С. Аксаков, едно на княз А. И. Василчиков до Ив. С. Аксаков и по едно на БЦБО и БЧН до Ив. С. Аксаков. И десетте документа са в ръкопис на руски език. Те са подбрани от изследователя между множеството други доку­менти, съхранявани в архивния фонд на Ив. С. Аксаков и се публикуват за първи път. Разглежданите в тях въпроси са от изключителна важност, а това несъмнено дава възможност за разширяване на информацията, получена дотогава от на­личните документални издания. Публикуваните писма дават интересни сведения за подготовката по изпращането на оръжия за българите участници в Сръбско-турската война; за помощта на българската емиграция в това дело; за дейността на БЦБО и БЧН във връзка с предоставянето на помощи на бедстващите български емигранти в Румъния през 1876 г. В писмата се съдържат сведения и за подкрепата, оказана от славянските комитети на българското националноосвобо­дително движение през есента на 1876 г.
55. Една поправка към биографията на Любен Каравелов. // България, Балканите и Европа : Докл. от конф., посветена на 65-год. от рождението на проф. д-р Симеон Дамянов. – В. Търново, 1992, с. 177–180.

Въпреки добросъвестното, компетентно и всестранно проучване на жи­вота и дейността на Любен Каравелов от цяла плеяда историци, остават недо­писани и тъмни страници от биографията му.

В основата на документалната изворова база на съобщението стоят писмото на Каравелов до председателя на Обществото за подпомагане на нуждае­щите се литератори и учени Егор Петрович Ковалевски от 7 октомври 1863 г. и запазените протоколи от 94-то заседание на Обществото от 24 октомври 1863 г.

Цитираните нови данни, почерпени от руските архиви в Санкт Петербург, дават възможност за доуточняване на някои въпроси, свързани с желанието на Любен Каравелов да се завърне в България през 1863 г. и с източника на средствата, получени за тази цел.

Текстът представлява анализ на историко-документалната основа на сюжета на „Романът на императора”, който описва през очите на съвременник вълнуващия разказ за връзката между император Александър ІІ и княгиня Екатерина Михайловна Долгорука-Юревска. Освен това включва оценка на худо­жествените качества на повествованието и конструирането на образите на героите.

Съобщението представя съдържанието на три писма, извлечени при работата на автора в архивохранилищата на Санкт Петербург, съответно:

– писмо на Градската община в Беброво до архимандрит Софроний от юни 1862 г.;

– на Екзарх Йосиф от Цариград до Иван Сергеевич Аксаков в Москва, без дата;

– на Атанас Шопов, секретар на Българската екзархия в Цариград, до И. С. Аксаков в Москва. Второто и третото писмо са написани на руски език и се публикуват в превод на български език, извършен от автора.

Трите документа не са тематично свързани, но поради своята близост в кон­текста на съобщението, те отразяват една тенденция, наложила се в българ­ското общество през вековете на османското потисничество в българските земи – търсене на помощ и реална подкрепа от страна на православна Русия както срещу поробителя, така и при решаването на църковната разпра с Цариградската патриаршия.

58. Дуализмът в идейните виждания на Тайния централен бъл­гарски комитет. // Епохи, 1993, № 3–4, с. 23–37.

Текстът заявява амбицията си да опровергае снизходителния тон, наложен от историческата наука по отношение както на Тайния централен български комитет, така и на пропагандираните от него идеи, определяни като предателски, позорни и вредни за развитието на българското националноосвободително движение.

Статията подробно разглежда съдържанието и идейните постановки на основните програмни документи на комитета – „Акт за свещена коалиция меж­ду румъни и българи”, брошурата „България пред Европа”, „Основно законопо­ло­жение на народните тайни комитети”, „Мемоар до Султан Абдул Азис”, „Обяв­ления към българския народ”, както и материали в печатния орган на комитета в. „Народност”. Разглеждат се алтернативните виждания на комитета за бъдещето на българската държавност:

– възстановяване на независимо българско царство;

– възстановяване на българското царство самостоятелно под зависи­мостта на Портата;

– конфедерация (съюз) със съседните народи.

От публичните и дипломатически изяви на организацията става ясно, че идеята за пълна административна, политическа и духовна автономия в рамките на Османската империя, т.е. за дуализъм, е устойчива идея, предложена от хора, познаващи основно европейската политика и Източния въпрос.

Самостоятелният политически живот на българската държава след 1879 г. започва бурно. Още по време на първото управление на Либералната партия наяве излизат несъответствията между опитите за запазване на дребната частна собственост като господстваща в Княжеството и обективния ход на икономичес­ките процеси. Новите отношения все по-уверено набират скорост, а това води до превръщане на част от икономическата програма на либералите в утопия.

По време на второто си самостоятелно управление същата партия пости­га големи успехи както във вътрешната, така и във външната политика, но се оказва безсилна да реши сложните проблеми, свързани с българо-руските отно­ше­ния и с династическия въпрос. Според автора далеч не само Либералната пар­тия носи политическата отговорност за събитията от лятото на 1886 г. и послед­валата ги политическа криза. Но в изострената политическа обстановка именно Либералната партия, отслабена от колебливата си политика, атакувана безогледно от политически противници, получава последния удар през август 1886 г., а последвалите събития поставят край на нейното съществуване.
60. Тайният централен български комитет и българите в Южна Русия. // Българите в Северното Причерноморие : Изследвания и материали. Т. 2. – В. Търново, 1993, с. 162–173.

Обект на проучването е една от най-значимите политически организации на българската буржоазия през втората половина на ХІХ в. Разкриването на добрите взаимоотношения между ТЦБК и българите в Южна Русия подсказва зна­чението и мястото на тази организация в живота на българската емиграция през 60-те години на ХІХ век, през годините, в които функционират и Доброде­телната дружина, и Одеското българско настоятелство, и Върховното народно бъл­гарско тайно гражданско началство на Раковски. Освен това, разкриването на тези взаимоотношения безспорно показва и мястото на южноруските българи в инициативите и действията на ТЦБК. Според автора не е за подценяване фактът, че голямата част от необходимите материални разходи на ТЦБК са поети от Одес­кото българско настоятелство. Това само по себе си е твърде красноречиво дока­зателство и показва, че идеите, пропагандирани от неговия орган „Народ­ност”, се възприемат положително от българската емиграция в Болград, Измаил, Одеса, Москва и др.