Р е ц е н з и я от проф д. и н. Надя Христова Данова

за научната продукция на гл. ас. д-р Драгомира Василева Вълчева

във връзка с участието й в конкурса за заемане на академичната длъжност „доцент”
На заседанието си от 4 октомври 2016 г. назначената със заповед № РД 38-606/29.9.2016 на Ректора на Софийския университет „Св. Климент Охридски” комисия в състав: проф. д-р Мадлен Данова, проф. д-р Милена Попова и доц. д-р Йоана Сиракова взема решение на обявения в бр. 58 от 26 юли 2016 г. на „Държавен вестник” конкурс към катедра „Класическа филология” за заемане на академичната длъжност „доцент” по професионалното направление 2.1. Филология (Теория и практика на превода – гръцки език) като единствен кандидат да бъде допусната гл. ас. д-р Драгомира Василева Вълчева.

Биографичната справка показва, че пред нас е една всестранно изградена специалистка в областта на класическата филология, която има необходимата подготовка, за да формира млади хора. Специализациите й в Гърция и Франиция несъмнено за допринесли за повишаването на нейната квалификация като филолог, както и за обогатяването на езиковата й култура с прекрасно познаване на гръцкия език в неговата историческа еволюция.

Драгомира Вълчева е автор на 29 научни публикации. Издала е 5 превода от старогръцки език и преводи на три романа от новогръцки език. В рецензията си ще се спра на публикациите на Драгомира Вълчева, след 2003 г., т. е. след защитата на дисертационния й труд на тема „Динамичната система на средногръцките пространствени предлози според корпус от византийски рицарски романи XIII-XV век”.

И така Драгомира Вълчева се представя на настоящия конкурс с 19 научни публикации, една от които представлява монографично изследване. Научните статии на Драгомира Вълчева могат да бъдат обединени около няколко проблемни кръга.

На първо място се очертават публикациите, които са свързани с дейността на Констанин Фотинов като преводач, и които в известна степен са намерили място в споменатата монография. Това са публикациите под номера 8, 8а, 14, 15, 17, 18. Към този проблемен кръг принадлежи и публикация № 12, посветена на преводиите на Константин Фотинов, Александър Балабанов и Богдан Богданов на „Заплеса” от „Характери” на Теофраст. Наблюденията на Драгомира Вълчева върху рецепцията на това произведение на Теофраст й позволява да твърди, че преводът на Константин Фотинов функционира динамично в системата на приемната култура, предлагайки пример за назидание, докато преводите на Балабанов и Богданов функционарит статично.

Към втория проблемен кръг публикации спадат изследванията, посветени на българските преводи на старогръцки автори през XIX век. Става дума за публикациите №№ 3, 4, 4а, 7, 8, 10, 12, 13, 13а, 17. Изводът, до който стига авторката, е, че при тези преводи доминира дидактическата или идеологическата, в случая етноформационната, им функция. От особен интерес са регистрираните от Драгомира Вълчева примери за скрита рецепця на Плуарх в българската учебникарска книжнина през XIX век. Бих искала да поставя специален акцент на успешния й опит да сумира данните за латентна рецепция на Плутарх още преди появата на преводи на цялостни произведения. Въз основа на внимателно вглеждане в съчиненията на Петър Берон, Неофит Бозвели и Емануил Васкидович авторката изнася много важни примери за „скрита рецепция” на съчиненията на старогръцките автори, като сред тях най-лично място заемат трудовете на Плутарх.

Към отделна група бих причислила пубикациите под №№ 3, 4, 4е, 9, 10, чрез които се разкрива една характерна за епохата на формирането на националните идентичности практика за манипулативно прениписване на античните текстовете от страна на Стефан Захариев и Пандели Кисимов. Авторката има заслугата, че не само е идентифицирала източниците на българските преводачи, но и е посочила спецификите на констатираното побългаряване на „Гощавка на софисти” на Атеней и на диалога на Лукиан „Токсарис или приятелството”, ситуирайки тези текстове в историческия им контекст.

Като отделна група се обособяват публикациите на Драгомира Вълчева, посветени на проблеми на художествения превод от новогръцки на български. Това са публикациите под №№ 1, 2, 5, 6, 11. Тези текстове са от особено значение, тъй като в тях е вложен опитът на авторката като преводач на произведенията на няколко новогръцки автора и същевременно е направен високо компетентен анализ на възникващите пред преводача казуси при преминаването на едно произведение от една култура в друга.

Сред публикаците на Драгомира Вълчева особено място заема текстът, озаглавен „Септагуинтата между свидетелския разказ и легендата: две антични версии за създаването на един превод”(№ 16). В него авторката предоставя в българки превод двата антични откъса : „Писмото на Аристей от II век пр. н. е. и „Живота на Мойсей” от Филон Александрийски. Проследено е историческото битие на легендата за създаването на старогръцкия превод на „Стария завет”, т. н. Септагуинта, като много компетентно се разкрива мястото на тези текстове в полето на традуктологията и се внасят уточнения относно точните компоненти на легендата.

Монографичното изследване на Драгомира Вълчева под заглавие „Любословие” на Константин Фотинов: Просвещението в български превод” излиза от печат през 2016 г. и обхваща 369 стр. Трудът се състои от девет глави, заключение и библиография, като смея да твърдя, че структурата му е много добре премислена и подходяща за постигането на основната му задача - описанието на преводните текстове в „Любословие” и тяхното място в системата на приемната българска култура. Що се отнася до приложения в монографията метод, авторката се е насочила към дескриптивно-системния изследователски подход, разработен от Гидеон Тури и утвърдил се в средата на 80-те години на ХХ век. Като историчка, работеща предимно с текстове от изминалите столетия, смятам, че предложеният инструментариум на системно-дескриптивния метод е подходящ с оглед характера на приемната литература - в случая българската преводна литература. Напълно уместно Драгомира Вълчева прави уточнения по отношение на използваните понятия, като отделя специално внимание на превода като пренаписване и преводните техники. От особен интерес за мен са страниците, посветени на адаптирането на системно-дескриптивния метод към преводния корпус на Фотиновото списание „Любословие”. Напълно се присъединявам към мнението на Драгомира Вълчева, че работата на Фотинов като преводач позволява да се твърди че при него няма нищо случайно и че при него може да се говори за съзнателно изградена от издателя система, която действа като фактор, диктуващ опрделени преводни решения. На практика това е първото прилагане на полето на новата академична дисциплина преводознанието на инструментариума на описателно-системната парадигма към емпиричния материал българската преводна продукция от втората четвърт на ХIХ век, а именно – статиите във Фотиновото списание.

Трудът на Драгомира Вълчева е изграден на базата на отлично познаване ва изворовата база – в случая корпус от печатни и ръкописни текстове на български и гръцки език от XVIII-XIX век. Авторката засвидетелства завидна информираност по отношение на българските и гръцките публикации по проблемите свързани с разглеждания от нея период от българската и балканската история, както и несъмнена добросъвестност и колегиална коректност по отношение на своите предшественици.

Прилагайки методологията за системно-описателните изследвания Драгомира Вълчева пристъпва към контекстуализиране на явлението „Любословие”, като определя мястото му в системата на българската култура през втората четвърт на ХIХ век.Тя установява факторите, оказали влияние върху неговия генезис. Прилагайки удачно избрани евристични процедури авторката определя статуса на изследвания текстови корпус тя стига до добре обоснования извод, че текстът цел е преводен. Основанията за обособяването на този времеви отрязък като отделен са напълво приемливи, тъй като става дума добре артикулиран етап от развоя на новобългарския език. Очертавайки особеностите на българския книжовен живот през втората четвърт на ХIХ век, авторката подчертава преобладаващия характер на преводната книжнина. Смея да твърдя, че авторката показва едно отлично познаване на българската книжовна продукция от онова време и в процеса на убедитилно извършваното контекстуализирането на списанието „Любословие” тя обобосява ясно основните задачи, които изпъкват пред българските книжовници.

Важната стъпка – установяването на изходния текст - завършва с извода, че предполагаемият текст източник са материалите, поместени в гръцкото списание „Хранилище на полезни знания”. Следващата стъпка обхваща обобщенията, свързани с нормите и ограниченията, определили преводния процес.

Следващ основен въпрос, на който се спира Драгомира Вълчева, е гръцката образователна система, формирала българските образовани мъже от първата половита на ХIХ век. По-голямата част от тях са и действащи преводачи, които определят просветните и книжовни практики в българския духовен живот с подчертана филологическа центрираност и ролята на превода като основен дидактичен способ, изискващ определени преводни стратегии. И по този въпрос, както и при обсъждането на проблемите на български книжовен живот Драгомира Вълчева проявява отлична осведоменост по процесите в гръцкия духовен живот и несъмнена способност да оползотвори натрупаната информация с оглед на явленията на българска почва.

Обсъждайки проблемите на образованието, Драгомира Вълчева се спира специално на годините, през които Фотинов преминава през гръцкото училище. Вглеждайки се внимателно в изворите от епохата, тя коригира някои битуващи в книжнината твърдения и приема, че Фотинов е учил в Кидония. В това отношение съм готова да приема нейната аргумантеция, оборваща моето собствено мнение, че Фотинов е учил в Смирна. Изнесената информация за Гимназията/Академията в Кидония/Айвали е изключително интересна и важна с оглед на целта на книгата. Не мога да се стърпя да не цитирам следния пасаж от книгата, с който се аргументира идеята, че Фотинонв е учил в Кидония при Вениамин Лесвиос: „Писменото наследство на Лесвиос включва главно учебни помагала – съчинения по метафизика, етика, аритметика, геометрия, физика и химия, – които той е използвал в преподаването си, някои от тях издадени, други запазени в множество ръкописни преписи. В изповядваната от него научна система водещо място заема математиката, която се възприема за основа както на емпиричните, така и на философските науки. Последните, на свой ред, обемат цялото научно знание, като метафизиката предхожда натурфилософията, в която пък се включват множество други познавателни области като химия, астрономия и космология. Ако допуснем, че Фотинов е бил негов ученик, бихме могли да разчетем следите на този холистичен и системен подход към знанието в програмната и редакционната стратегия на Любословие.”

Напълно основателно, друг важен въпрос, на който Драгомира Вълчева отделя специално внимание, е ролята на протестантските мисионери в Смирна. Този въпрос е от особено голямо значение, тъй като, както е известно, Фотинов осъществява своя проект „Любословие” именно благодарение на подкрепата на представителите на протестантските мисии в града. Драгомира Вълчева надгражда ново знание и по този пункт. Тя успява да открие нови интересни данни, засягащи биографията на Николаос Петрококинос – издателя на сп. „Хранилище на полезни днания”, който служи за модел и източник на материали за Фотинов. От особено голямо значение е, че тя обогатява информацията ни за изворите на Петрококинос при съставянето на неговите текстове и по-специално за две английски издания. Използваната от нея аргуменация за доказване на връзката между „Любословие” и английските издания е убедителна и говори за наблюдателност, информираност и инвентивност.

Следващият важен с оглед на разработката на темата проблем, на който се спира Драгомира Вълчева, е състоянието на новобългарския книжовен език през втората четвърт на ХIХ век и начинът, по който езикът на Фотинов се разполага в общата картина. Приемам напълно заключението на авторката, направено въз основа на много внимателен анализ на езика на „Любослове”, че традиционно приписвания на Фотинов черковнославянизъм в никакъв случай не отговаря на езика на „Любословие”, който си остава смесен славянобългарски. До този извод стигнах и аз в своя ненапълно професионален анализ на езика на Фотинов, разширявайки емпириния материал с неговото цялостно книжовно и ръкописно наследство. Просто този език изглежда е отговарял на разбирането на Фотинов за т. н. „среден път” на дееца на Гръцкото просвещение Адамандиос Кораис. Нещо повече, смея да твърдя, че дори кореспонденцията на Фотинов и неговото „Землеопиание” дават основание да се говори за постепенно доближаване до говоримия език – тенденция, който гръцките изследователи наблюдават и у Кораис.

Приемам решението на авторката да включи в текста на монографията си екскурса, посветен на Смирна, който несъмнено допринася за потапянето в атмосферата, в която се ражда първото българско списание.

Следващият основен проблем, на който се фокусира изследването, са преводните решения на Фотинов, подчинени на интралингвистичти фактори - на ограниченията от граматичен порядък. Убедително на базата на богата нова информация са разгледани последователно страгетиите, определени от екстралингвистични фактори, довели до т. н. пренаписване на текста. Към тази крайно ценна с богатта си информация част от труда бих си позволила да подчертая, че споменатите от авторката свидетелства на лоялност по отношене на султана според мен не са само поради цензурни съображения, но съм убедена, че става до голяма степен за убеждението на редица представители на българския инелектуален живот, които хранят искрено надеждата, че Османската империя е тръгнала по пътя на своето реформиране. Става дума за едно проектиране на политическата идеология на „Просветения деспотизъм” при наши условия. Впрочем в това отношение и насочването към текстовете на Изократ не е случайно, тъй като те са функционирали в културата на европейските народи, включително и балкансите като наръчник за формиране на бъдещия просветен монарх. Поради това и мисля, че не би трябвало да се твърди, че античността в „Любословие” запълва само две ниши – етическата и историческа. Смея да твърдя, че именно словата на Изократ са напечатани в списанието с цел възпитаването в началата на просветения абсолютизъм, изповядван от множество съвременници, между които и Неофит Бозвели – убеждения, прокарани и в трудове, които не са предназначени за печат, т. е. не са търсили заобикаляне на официалната цензура. Извън границите на чисто етическото и историческото излиза и текстът на Изократ, в който се давава наставление, че народните представители трябва да излизан от властта със същия имот, с какъвно са встъпили в нея, т.е. възпитава в политическа култура. Става дума за периода на Танзимата, когато в Османсата имвеприя се появяват различни форми на самоуправление и представителство с участието на всички етноси.

Заключението обобщава нормите, които управляват преводните практики в българската културна система през втората четвърт на ХIX век, като според приложената дескриптивно-системна парадигма се откроянат първоначални, предварителни и оперативни преводни норми.

В заключение смея да твърдя, че пред нас е един оригинален и приносен труд, изграден върху много знание, написан на високо професионално ниво и надграждащ над познаното за Българския ХIX век. Монографичният труд, както и останалите публикации на Драгомира Вълчева са прекрасен атестат за нея като изследовател.

Преподаваните от нея дисциплини в бакалавърска и магистърска степен са посветени на важни теми, които имат значение за изграждането на бъдещите филолози. Справката за академична натовареност показва, че Драгомира Вълчева има натовареност от 90 часа лекции и 150 часа упражнения в бакалавълсата програма

Изнасяла е лекции в университет в Солун и Букурещкия университет и е участвала в многобройни научни форуми у нас и в чужбина. За нейните качества като учен свидетелстват многобройните цитирания на нейните трудоне, както и получените от нея отличия.

Въз основа на гореказаното твърдя убедено, че гл. ас. д-р Драгомира Вълчева притежава необходимите качества за заемане на академичната длъжност „доцент”.