Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я министерство на здравеопазването наредба № …/ за определяне на подробни правила за представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент

4.11. Силикагел, обработен с октадецилсилан, 10 µm.

4.12. Стандартни разтвори: претеглят се около 0,005; 0,01; 0,015 и 0,02 g безводен хинин (4.5) с точност 0,001g и се поставят съответно в мерителни колби от 100 cm³ (ml). Долива се до марката с метанол (4.6) и съдържанието на колбите се разклаща до разтваряне на хинина. Всяка проба се филтрува през 0,5 µm филтър.

5. Апаратура

5.1. Стандартно лабораторно оборудване.

5.2. Ултразвукова вана.

5.3. Течен хроматограф с УВ-детектор с променлива дължина на вълната.

5.4. Колона: дължина – 25 сm, вътрешен диаметър - 4,6 mm, пълнеж – силикагел (4.11).

5.5. Филтър Millipore, FH 0,5 µm или еквивалентен, с подходящо оборудване за филтруване.

6.1. Приготвяне на пробата

В мерителна колба от 100 cm³ (ml) се претегля проба с точност 0,001 g, която съдържа около 0,01 g безводен хинин. Прибавят се 20 cm³ (ml) метанол и колбата се поставя в ултразвукова вана (5.2) за 20 min. Долива се до марката с метанол (4.6). Разтворът се разбърква и след това се филтрува (5.5).

6.2. Хроматографиране

Скорост на потока: 1,0 cm³ (ml)/min.

Дължина на вълната на детектора (5.3): 332 nm.

Обем на дозиране: 10 µl филтруван разтвор (6.1).

Измерване: площ на пика.

6.3. Стандартна крива

Най-малко три пъти се дозират 10 µl от всеки стандартен разтвор (4.12), измерва се площта на пиковете и се изчислява средната площ за всяка концентрация.

Построява се стандартната крива и се проверява нейната линейност.

7. Изчисления

7.1. От стандартната крива (6.3) се определя количеството в µg на безводен хинин, присъстващ в дозирания обем (6.2).

7.2. Концентрацията на безводен хинин в пробата, изразена като % (M/M) се получава по следната формула:

където:

За съдържание на безводен хинин от 0,5% (M/M), разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава 0,02% (M/M).

За съдържание на безводен хинин от 0,2% (M/M), разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава 0,01% (M/M).

(¹) виж ISO 5725

Методът се отнася за идентификация и определяне на неорганични сулфити и хидрогенсулфити в козметични продукти. Той е приложим само за продукти, които имат водна или алкохолна фаза и за концентрации до 0,2% серен диоксид.

Пробата се нагрява в солна киселина и отделеният серен диоксид се идентифицира или по неговия мирис, или по действието му върху индикаторна хартия.

Всички реактиви са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

2.1. Солна киселина, 4 М.

2.2. Индикаторна хартия с калиев йодат и скорбяла или друга подходяща.

3.1. Стандартно лабораторно оборудване.

3.2. Колба от 25 cm³ (ml), снабдена с къс обратен хладник.

4. Процедура

4.1. Около 2,5 g от пробата се поставят в колба (3.2) с 10 cm³ (ml) солна киселина (2.1).

4.2. Разбърква се и се нагрява до кипене.

4.3. Изпитва се за отделяне на серен диоксид или по миризмата, или с индикаторна хартия (2.2).

Съдържанието на сулфити или хидрогенсулфити в пробата, определени по този метод, се изразява в % (М/М) като серен диоксид.

Отделеният серен диоксид, след подкисляване на пробата, се дестилира в разтвор на водороден пероксид. Образуваната сярна киселина се титрува със стандартен разтвор на натриев хидроксид.

Всички реактиви са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

3.1. Водороден пероксид, 0,2% (M/V). Приготвя се непосредствено преди анализа.

3.2. Ортофосфорна киселина (d₄²⁵ = 1,75).

3.3. Метанол.

3.4. Натриев хидроксид, 0,01 М стандартен разтвор.

3.5. Азот.

3.6. Индикатор: смес 1:1 (V/V) от метилово червено, 0,03% (M/V) в етанол и метиленово синьо, 0,05% (M/V) в етанол. Разтворът се филтрува.

4.1. Стандартно лабораторно оборудване.

4.2. Дестилационна апаратура (виж фигурата).

5. Процедура

5.1. Претегля се около 2,5 g от пробата с точност 0,001g в дестилационната колба А (виж фигурата).

5.2. Прибавят се 60 cm³ (ml) вода и 50 cm³ (ml) метанол (3.3) и се разбърква.

5.3. В дестилационния приемник D (виж фигурата) се поставят 10 cm³ (ml) водороден пероксид (3.1), 60 cm³ (ml) вода и няколко капки индикатор (3.6). Прибавят се няколко капки натриев хидроксид (3.4), докато индикаторът промени цвета си в зелен.

5.4. За промивния съд Е (виж фигурата) се повтаря процедура 5.3.

5.5. Апаратурата се сглобява и се нагласява потокът от азот (3.5) на около 60 мехурчета в min.

5.6. Посредством фунията в дестилационната колба А се прибавят 15 cm³ (ml) ортофосфорна киселина (3.2).

5.7. Нагрява се бързо до кипене и след това се поддържа слабо кипене за общо 30 min.

5.8. Отделя се дестилационния приемник D. Тръбата се промива и след това се титрува с разтвор на натриев хидроксид (3.4) до промяна на индикатора (3.6) в зелено.

6. Изчисления

Съдържанието на сулфит или хидрогенсулфит се изчислява като %(М/М) в пробата чрез израза:

където:

За съдържание на серен диоксид от 0,2% (M/M), разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава 0,006%.

(¹) виж ISO 5725

Методът се отнася за идентификация и определяне на хлорати в пасти за зъби и други козметични продукти.

Хлоратите се отделят от другите халогенати чрез тънкослойна хроматография и се идентифицират чрез окисление на йодид до йод.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

2.1. Стандартни разтвори: водни разтвори на калиев хлорат, бромат и йодат, 0,2% (M/V), приготвени непосредствено преди употреба.

2.2. Подвижна фаза: разтвор на амоняк, 28% (M/V) : ацетон : бутанол = 60:130:30 (V/V/V).

2.3. Калиев йодид, воден разтвор, 5% (M/V).

2.4. Разтвор на скорбяла, 1 до 5% (M/V).

2.5. Солна киселина, 1 М.

2.6. Готови плаки за тънкослойна хроматография със слой целулоза 0,25 mm.

Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография.

4.1. Около 1 g от пробата се екстрахира с вода, филтрува се и се разрежда до около 25 cm³ (ml).

4.2. Върху плаката (2.6) се нанасят 2 µl от разтвор (4.1) и по 2 µl от стандартните разтвори (2.1).

4.3. Плаката се поставя в хроматографската вана и се развива възходящо до 3/4 от височината на плаката (2.6) с подвижната фаза 2.2.

4.4. Плаката се изважда от ваната и се оставя да се изпари разтворителя. (Забележка: това може да отнеме до 2 h).

4.5. Плаката се напръсква с калиев йодид (2.3) и се оставя да се изсуши за около 5 min.

4.6. Плаката се напръсква с разтвор на скорбяла (2.4) и се оставя да се изсуши за около 5 min.

4.7. Плаката се напръсква със солна киселина (2.5).

Ако присъства хлорат се наблюдава синьо петно (възможно е петното да бъде кафяво), което се появява след 30 min. с R_f стойност приблизително 0,7–0,8.

Халогенати	Rf
Йодат	0 до 0,2
Бромат	0,5 до 0,6
Хлорат	0,7 до 0,8

Трябва да се отбележи, че броматите и йодатите реагират веднага.

Да се внимава да не се объркат петната на броматите и хлоратите.

Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ

1. Дефиниция

Съдържанието на хлорат, определено по този метод, се изразява като % (M/M) хлорат.

Хлоратът се редуцира с цинков прах в кисела среда. Образуваният хлорид се измерва чрез потенциометрично титруване с разтвор на сребърен нитрат. Такова определяне, извършено преди редукцията, дава възможност да се установи възможно присъствие на халогениди.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

3.1. Оцетна киселина, 80% (M/M).

3.2. Цинков прах.

3.3. Стандартен разтвор 0,1 М.

4. Апаратура

4.1. Стандартно лабораторно оборудване.

4.2. Потенциометър, снабден със сребърен индикаторен електрод.

5. Процедура

5.1. Приготвяне на пробата

Претегля се около 2 g от пробата с точност 0,001 g (M) в центрофужна епруветка. Прибавят се около 15 cm³ (ml) оцетна киселина (3.1) и внимателно се разбърква. Изчакват се 30 min. и се центрофугира 15 min. при 2000 rpm. Бистрият филтрат се прехвърля в мерителна колба от 50 cm³ (ml). Центрофугирането се повтаря още два пъти, като към остатъка се прибавят по 15 cm³ (ml) оцетна киселина (3.1). Разтворите, съдържащи хлората, се събират в същата мерителна колба. Долива се до марката с оцетна киселина (3.1).

5.2. Редуциране на хлоратите

Вземат се 20 cm³ (ml) от разтвор 5 1 и се прибавя 0,6 g цинков прах (3.2). Сместа се довежда до кипене в колба, снабдена с обратен хладник. Кипи се в продължение на 30 min., охлажда се и се филтрува. Колбата се изплаква с вода. Промивните води след филтруване се прибавят към първия филтрат.

5.3. Определяне на хлориди

20 cm³ (ml) от разтвор 5.2 се титрува със сребърен нитрат (3.3), като се използва потенциометър (4.2). По същия начин се титруват 20 cm³ (ml) от разтвор 5.1 със сребърен нитрат (3.3).

Забележка: Ако продуктът съдържа бромни или йодни производни, които могат да дадат бромиди и йодиди при редукцията, кривата на титруване ще има няколко инфлексни точки. В такъв случай обемът на титруващия разтвор (3.3), съответстващ на хлоридите, се получава като разлика между предпоследната и последната инфлексни точки.

6. Изчисления

Съдържанието на хлорати в пробата % (M/M) се изчисляват по формулата:

където:

За съдържание на хлорат от 3 до 5%, разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава 0,07% (M/M).

(¹) виж ISO 5725

ХХІХ. ИДЕНТИФИКАЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАТРИЕВ ЙОДАТ

ОБЛАСТ НА ПРИЛОЖЕНИЕ

Методът се отнася за идентификация и определяне на натриев йодат в козметични продукти.

Натриевият йодат се отделя от другите халогенати чрез тънкослойна хроматография и се идентифицира чрез окисление на йодид до йод.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

2.1. Стандартни разтвори: водни разтвори на калиев хлорат, бромат и йодат, 0,2% (M/V), приготвени непосредствено преди употреба.

2.2. Подвижна фаза: разтвор на амоняк, 28% (M/V) : ацетон : бутанол = 60:130:30 (V/V/V).

2.3. Калиев йодид, 5% (M/V).

2.4. Разтвор на скорбяла, 1 до 5% (M/V).

2.5. Солна киселина, 1 М.

3. Апаратура

3.1. Готови плаки за тънкослойна хроматография със слой целулоза 0,25 mm.

3.2. Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография.

4 .Процедура

4.1. Около 1 g от пробата се екстрахира с вода, филтрува се и се разрежда до около 10 cm³ (ml).

4.2. На стартовата линия върху плаката се нанасят 2 µl от този разтвор и по 2 µl от всеки от трите стандартни разтвори (2.1).

4.3. Плаката се поставя в хроматографската вана и се развива възходящо до 3/4 от височината на плаката с подвижната фаза (2.2).

4.4. Плаката се изважда от ваната и се оставя да се изпари разтворителя при стайна температура. (Забележка: това може да отнеме до 2 h).

4.5. Плаката се напръсква с калиев йодид (2.3) и се оставя да се изсуши за около 5 min.

4.6. Плаката се напръсква с разтвор на скорбяла (2.4) и се оставя да изсъхне за около 5 min.

4.7. Накрая се напръсква със солна киселина (2.5).

При наличие на йодат се наблюдава синьо петно (цветът може да бъде кафяв или да стане кафяв при престояване) с R_f стойност приблизително от 0 до 0,2.

Трябва да се отбележи, че броматите дават веднага положителна реакция при R_f приблизително от 0,5 до 0,6, а хлоратите–след около 30 min. при R_f от 0,7 до 0,8.

Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ

1. Дефиниция

Съдържанието на натриев йодат, определено по този метод, се изразява като % (M/M) натриев йодат.

Натриевият йодат се разтваря във вода и се определя чрез високоефективна течна хроматография с използване на последователно свързани колони с С₁₈ обърната фаза и анионобменна колона.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “за ВЕТХ”, а водата - бидестилирана.

3.1. Солна киселина, 4 М.

3.2. Натриев сулфит, 5% (M/V).

3.3. Основен разтвор на натриев йодат.

Приготвя се основен разтвор, който съдържа 50 mg натриев йодат в 100 cm³ (ml) вода.

3.4. Калиев дихидрогенортофосфат.

3.5. Динатриев хидрогенортофосфат.2Н₂О.

3.6. Подвижна фаза за ВЕТХ: разтварят се 3,88 g калиев дихидрогенортофосфат (3.4) и 1,19 g динатриев хидрогенортофосфат. 2Н₂О (3.5) в 1dm³ (l) вода. рН на получения разтвор трябва да бъде 6,2.

3.7. Хартиен универсален индикатор, рН 1-11.

4.1. Стандартно лабораторно оборудване.

4.2. Кръгове филтърна хартия с диаметър 11 сm, Schleicher and Schull №575 или еквивалентна.

4.3. Високоефективен течен хроматограф с детектор с променлива дължина на вълната.

4.4. Колони: дължина–12 сm, вътрешен диаметър–4,6 mm, брой–две, свързани последователно; първа колона–Nucleosil^R 5 C₁₈ или еквивалентна; втора колона–Vydac^TM 301-SB или еквивалентна.

5. Процедура

5.1. Приготвяне на пробата

5.1.1. Течни проби (шампоани)

Претегля се около 1 g от пробата за изпитване с точност 0,001g в стъклена градуирана епруветка със запушалка или в мерителна колба от 10 cm³ (ml). Долива се до марката с вода и се разбърква. Ако е необходимо, разтворът се филтрува.

Определя се съдържанието на йодат в разтвора чрез ВЕТХ, по начина, описан в 5.2.

5.1.2. Твърди проби (сапуни)

Внимателно се отделя част от пробата и се претегля около 1,0 g с точност 0,001 g в стъклен мерителен цилиндър от 100 cm³ (ml) със запушалка. Напълва се до 50 cm³ (ml) с вода и се разбърква енергично в продължение на една min. Центрофугира се и се филтрува през филтърна хартия (4.2) или сместа се оставя да престои една нощ.

Желеобразният разтвор се разклаща енергично и се филтрува през филтърна хартия (4.2).

Определя се съдържанието на йодат в разтвора чрез ВЕТХ, по начина, описан в 5.2.

5.2. Хроматография

Скорост на потока - 1 cm³ (ml)/min.

Дължина на вълната на детектора (4.3) - 210 nm.

Обем за дозиране - 10 µl.

Измерване - площ на пика.

5.3. Стандартна крива

В мерителни колби от 50 cm³ (ml) се поставят с пипета съответно 1,0; 2,0; 5,0; 10,0 и 20,0 cm³ (ml) от основния разтвор на натриев йодат (3.3). Доливат се до марката и се разбъркват. Така получените разтвори съдържат съответно 0,01; 0,02; 0,05; 0,10 и 0,20 mg/cm³ (ml) натриев йодат.

В течния хроматограф (4.3) се дозират по 10 µl от всеки стандартен разтвор на йодат и се получава хроматограма. Определя се площта на пика на йодата и се построява стандартна крива от площите на пиковете спрямо концентрациите на натриевия йодат.

6. Изчисления

Съдържанието на натриев йодат в % (M/M) се изчислява по формулата:

където:

7. Повторяемост (¹)

За съдържание на натриев йодат от 0,1% (M/M), разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава 0,002%.

8. Потвърждаване

8.1. Принцип

В подкислен разтвор на козметичния продукт, йодатa (IO₃^–) се редуцира до йодид (I^–) със сулфит и полученият разтвор се изследва с ВЕТХ. Ако пикът, който има време на задържане, отговарящо на времето на задържане на йодата изчезне след третиране със сулфит, то твърде вероятно е оригиналният пик да се дължи на йодат.

8.2. Процедура

От разтвора на пробата, получен както е описано в 5.1 се вземат с пипета 5 cm³ (ml) и се поставят в конична колба.

рН на разтвора се довежда до стойност 3 или по-ниска със солна киселина (3.1); използва се хартиен универсален индикатор (3.7).

Прибавят се 3 капки разтвор на натриев сулфит (3.2) и се разбърква.

Дозират се 10 µl от получения разтвор в течния хроматограф (4.3).

Сравнява се тази хроматограма с хроматограмата, получена както е описано в т. 5 за същата проба.

(¹) виж ISO 5725

Методът се отнася за идентификацията на сребърен нитрат като сребро във водни козметични продукти.

Среброто се идентифицира като характерна бяла утайка, образувана с хлорни йони.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота.

3.1. Солна киселина, 2 М.

3.2. Амоняк: концентриран разтвор на амониев хидроксид (d₂₀ = 0,88 g/сm³ (ml) се разрежда с равен обем вода и се разбърква.

3.3. Азотна киселина, 2 М.

4. Апаратура

4.1. Стандартно лабораторно оборудване.

4.2. Центрофуга.

5. Процедура

5.1. Към около 1 g от пробата в центрофужна епруветка се добавя на капки 2 М разтвор на солна киселина (3.1) до пълно утаяване; разбърква се и се центрофугира.

5.2. Отстранява се бистрия разтвор и утайката се промива еднократно с пет капки студена вода. Промивната вода се изхвърля.

5.3. В центрофужната епруветка се добавя количество вода, равно на обема на утайката. Нагрява се до кипене при разбъркване.

5.4. Горещата смес се центрофугира; отстранява се бистрия разтвор.

5.5. Към утайката се прибавят няколко капки амонячен разтвор (3.2); разбърква се и се центрофугира.

5.6. Една капка от бистрия разтвор се поставя върху стъклена плочка и към нея се прибавят няколко капки азотна киселина (3.3).

5.7. Бяла утайка показва наличието на сребро.

Този метод се отнася за определяне на сребърен нитрат като сребро в козметични продукти, предназначени за оцветяване на мигли и вежди.

Среброто в продукта се определя чрез атомно-абсорбционна спектрометрия.

Всички реактиви трябва да са с квалификация “чист за анализ” (ч.з.а.), а водата бидестилирана.

3.1. Азотна киселина, 0,02 М.

3.2. Стандартни разтвори на сребро.

3.2.1. Основен стандартен разтвор на сребро, 1000 µg/сm³ (ml) в

0,5 М разтвор на азотна киселина (Spectrosol или еквивалентен).

3.2.2. Работен стандартен разтвор на сребро, 100 µg/cm³ (ml); с пипета се прехвърлят 10 cm³ (ml) от основния стандартен разтвор на сребро (3.2.1) в мерителна колба от 100 cm³ (ml). Долива се до марката с 0,02 М разтвор на азотна киселина (3.1) и се разбърква. Този стандартен разтвор трябва да е приготвен непосредствено преди употреба и да се съхранява в бутилка от тъмно стъкло.

4. Апаратура

4.1. Стандартно лабораторно оборудване.

4.2. Атомно-абсорбционен спектрометър със сребърна лампа (кухокатодна).

5. Процедура

5.1. Приготвяне на пробата

Претегля се около 0,1 g (М) с точност 0,001 g от хомогенна проба на продукта. Прехвърля се количествено в мерителна колба от 1 dm³ (l) и се долива до марката с 0,02 М разтвор на азотна киселина (3.1) и се разбърква.