Р е з ю м е т а н а н а у ч н и т е п у б л и к а ц и и на д-р Камелия Вунова – Нарлева



страница1/3
Дата31.12.2017
Размер447.47 Kb.
  1   2   3

р е з ю м е т а н а н а у ч н и т е п у б л и к а ц и и

на д-р Камелия Вунова – Нарлева

на длъжност: „Главен асистент”

в катедра: „Социални, стопански и правни науки”,

факултет: „Навигационен”


ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” Варна

(научни трудове, публикувани след защита на дисертационен труд)


2.1. Монография и глави от книги:
2.1.1.Нарлева К. СОЦИАЛНОТО ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО. Издателство Матадор - 74, Варна, 2011, ISBN 978-954-371-302-8.
(Резюме)
Социалното предприемачество e концепция, която все по-успешно разширява своето присъствие в опит да отговори по нов начин на нарастващите социални и икономически потребности, свързани с бедността, заетостта, миграцията, образованието, здравеопазването, екологията и техните различни лица в контекста на глобалната и регионалната икономика. Тя представлява съвременна управленска технология, чиито граници като теоретична и приложната област са изключително широки. В нея се синтезират усилията на социалния предприемач, неговите цели и поведение. Стига се до глобалните проблеми пред хората, институциите и икономиките.

Промените в обществата от осемдесетте години на миналия век предопределят нови насоки в развитието на предприемаческото знание и практики, с цел създаване на богатство и тяхното насочване към значими социални проблеми. Сред водещите предпоставки за тези промени са глобализацията, либерализацията на националните икономики и пазари, институционалните и държавни провали, промяната на демографската картина в световен мащаб, ролята на знанието, на информацията, на културния диалог, нарастването на значимостта на нестопанския сектор, както и на транснационалните корпорации.

В резултат на посочените предизвикателства, от началото на Новия век, въпросът за социалното предприемачество придобива особена актуалност и пракитико-приложна значимост. Причините, анализирани в по-тесен изследователски аспект, са от икономически, социален и технологичен характер. Икономическите причини са свързани с явлението „социално предприемачество”, действащо като механизъм за отключване на стопанската инициатива и предприемчивост, както на микро, така и на макрониво и същевременно, проявяващо се като централен въпрос при разрешаването на нарастващите, по мащаб и по значимост, обществени противоречия и проблеми.

Социалните предпоставки, на свой ред, акцентират върху промените в живота на хората, в резултат на формирането и реализирането на социалното предприемачество. Управленската концепция намира приложение при идентифицирането и удовлетворяването на социални и икономически потребности в контекста на развиващия се и развития свят. Натрупването на критична маса изследвания относно ролята на социалните фактори в предприемачеството обуславят технологичните причини, кореспондиращи още с управленските методи, механизми и модели, така необходими за постигане на желаните параметри в развитието на социалните институции, нестопанския сектор и бизнеса.

След приемането на България като пълноправен член на Европейския съюз, важен индикатор за конкурентоспособността на родната икономика е степента на предприемаческа активност. Ето защо, въпросът за стимулирането на предприемачеството и особено на социалното предприемачество в опит да разреши множеството социални и икономически проблеми на нашето развитие, е изключително актуален. Неговата нарастваща значимост се предопределя и от ролята на европейските структурни фондове в социалната сфера за подпомагане на региони, изоставящи в своето развитие, адаптация и модернизация на политиките и системата на образование, опазване на здравето на хората и природата. Освен широко практическо приложение, теоретичните основи на социалното предприемачество са потенциален инструмент за формиране на нови социални и икономически идеи и по-важното - за тяхното ефективно и целенасочено управление в бъдеще.

В предвид на посочените аргументи, въпросът за социалното предприемачество е обект на засилен дебат особено през последните три десетилетия. Принос за появата на темата в научната литература, през последните десетилетия на миналия век, имат трудовете на изследователи, сред които Й. Меер, Д. Робинсън, К. Хокертс, А. Нихолс и П. Дракър1. За последващото развитие на концепцията важна роля имат изследванията на учени като Д. Браун, Ю. Летс, Г. Прабху, С. Бринкенхоф, Д Шорт, Т. Мос, Д. Лапкин и много други.2 За утвърждаването на социалното предприемачество като приложна технология от особено значение са създадените научно-изследователски центрове във водещи образователни институции като Център за социални иновации в Станфорд, Център за социално-предприемачески инициативи, Харвард, Институт за социално предприемачество, Оксфорд и др.

Изследването и анализът на научни трудове, посветени на темата, дават основание да се твърди, че въпреки своята значимост и актуално присъствие, въпросите за същността, влияещите фактори, механизмите на осъществяване и формите на проявление на социалното предприемачество в действителността, са недостатъчно проучени. В предвид на своята „ранна възраст” и преди всичко в резултат на своя многоспектърен характер, при определяне на явлението в научната литература съществува закономерна „неопределеност”, логично следствие на отъждествяване на понятието с термини близки по природа, например, социалната отговорност; формирането и реализирането на социалното предприемачество като своеобразна релация между две обществени системи – икономическата и социалната – всяка със своите ограничения, възможности, подходи, според възприет академичен инструментариум. В резултат на посочените и други фактори, се открояват дискусионни теоретико-методологични дилеми при дефиниране, тълкуване и приложение на социалното предприемачество, така например, личностният срещу поведенческия предприемачески подход при изследване на явлението; икономическите срещу социалните цели при формиране и реализиране на процеса; стопанският срещу нестопанския сектор като субект на социално предприемачество и пр.



Изхождайки от актуалността и степента на познание на обекта, целта на разработката е въз основа на теоретично изследване и анализ на същността, моделите и формите на социалното предприемачество, да се проучат въздействащите фактори върху социално-предприемаческата активност и се изведат насоки за нейното развитие.

Така формулираната цел поставя пред изследването следните задачи:



Първата е да се идентифицират, анализират и систематизират измеренията относно проявленията и подходите при дефиниране и изследване на социалното предприемачество, чрез теоретично проучване на предпоставките, същността и критичен анализ на еволюционното развитие на концепцията.

Втората задача е чрез изследване и анализ на теоретичните достижения, да се проучат, систематизират, адаптират и развият моделите и обуславящите ги фактори, определящи формирането и реализирането на социалното предприемачество.

Третата задача е да се изведат насоки за развитие на социално–предприемаческата активност в социално-предприемаческите организации, въз основа на теоретично проучване на техните видове, особености и приложения на съвременни управленски технологии

Проучването на научните разработки и приложни изследвания дават основание да се изведе основната теза на настоящата разработка, чието изследване и анализ позволява по-доброто познание на обекта и контекста, в който той се реализира, а именно:



Социалното предприемачество е актуална и значима управленска концепция. Нейното формиране и реализиране е в зависимост от въздействащите фактори на средата, вида на социално-предприемаческата организация и приложените иновативни управленски технологии за развитие на социално-предприемаческата активност.

Обект на настоящото проучване е социалното предприемачество, неговата същност, модели и форми. Предмет на изследването е влиянието на факторите върху формирането на социалното предприемачество и развитието на социално-предприемаческата активност в социално-предприемаческите организации.

Настоящият труд ползва достъпния в рамките на наличните възможности набор от подходи и методи, въз основа на изследване и анализ на водещи литературни източници и емпирични изследвания. В проучването се прилага системният подход при изследването на моделите и въздействащите фактори върху формиране и реализиране на процеса, а индуктивният и дедуктивният подход се ползват при анализ на аспектите, при извеждане на подходите за изследване на социалното предприемачество, както и при проучване на връзката: „социално предприемачество – корпоративна социална отговорност”.

За развитие на теоретичната основа на разработката и особено за по-добрата обоснованост на определени схващания и концепции, в изследването се извеждат, синтезират и адаптират резултати от извършени предходни емпирични проучвания. За реализацията на целта и задачите на настоящата разработка се представят и анализират резултати от каузални изследвания, включващи успешни примери на социално предприемачество от българската и международна практика.

Постигането на целта и задачите на разработката отчита, че като обект на анализ, социалното предприемачество е иновативен процес, детерминиращите го фактори и елементи са многообразни и в сложни взаимозависимости. Растящата актуалност на изследванията по темата, откроява все нови и нови изследователски въпроси и създава нужда от последващи, системни изследвания. От тази позиция, целите и задачите пред неговото изучаване са многобройни, както от теоретико-методологичен, така и от емпиричен характер.

Една от причините за това е, че социалното предприемачество е управленска съвременна технология, която включва знание по различни дисциплини – икономика, управление, социални дейности, културна теория, социология, психология и пр. Настоящото проучване поставя, обаче, предприемачеството като основен методологичен подход, интегриращ в себе си различни направления, „собствени” подходи и школи и обединяващ, понякога крайно противоречиви и нееднозначно определени изследователски позиции. В този смисъл, изложението е вид „конструкция”, чиито основи се изграждат на база на възприетия теоретико-методологичен подход и произтичащите от това, ограничения и възможности. Приложението на друг изследователски подход или на интердисциплинарен такъв, в бъдещи изследвания, ще обогати и ще усъвършенства теоретичните постановки по темата, както и ще разкрие нови проявления на социалното предприемачество.

Настоящото проучване обхваща въпросите за същността и еволюцията на социалното предприемачество, етичните му основи, приложните модели за неговото формиране и реализиране, формите на социално-предприемаческите организации и пр. – все основополагащи теми за развитието на знанието и практиките. Редица въпроси остават обаче на следващ план – за връзката между социалното предприемачество и социалния капитал, за ролята на националната и регионалните икономически и социални политики при формиране на социално-предприемаческите инициативи, за практическата полезност, значимост и ефективност на оперативните програми и финансовите механизми на държавата и институциите й за стимулиране на социалното предприемачество и др. Тези особено актуални и важни за нашето социално и икономическо развитие въпроси са перспективни области за нови научни търсения и предприемачески възможности за тези, които ще последват пътя на социалното предприемачество. Тяхното изследване и анализ е своеобразно следствие на вече решени теоретични и методологични въпроси, каквито съпътстват всяка една нова област в научната реалност, такава, каквато е социалното предприемачество.

В разработката „Социалното предприемачество” са изследвани и анализирани целенасочено редица емпирични и каузални изследвания от българската и международна практика3. За развитие и усъвършенстване на социално предприемачество като иновативно приложно направление са необходими допълнителни, системни проучвания. Причините за това са най-малко две. От една страна, анализът на научните разработки показва, че емпиричните проучвания по въпроса са малко, а доколкото те въобще съществуват, се ограничават най-вече до изследване и анализ на каузални, единични случаи4. В основата на това допускане се съдържа и втората важна причина. Както сочат резултатите от настоящото проучване, всеки един конкретен случай, за да бъде приложен в реален план, той следва да бъден адаптиран към съответните условия на средата. Само така, той може да отговори на винаги конкретните нужди на практиката. Поради тези две причини, цялостното изследване следва да се възприема като опит за оценка на валидността на теорията и на практиката на социалното предприемачество, а не да се разглежда като обобщение на изследователския проблем в един твърде динамичен икономически и социален контекст.

Монографичния труд е в обем от 225 страници и се състои от въведение, изложение, заключение и литература. Монографичнят труд включва 25 фигури и 18 таблици, имащи доказателствен характер към целта и задачите на проучването.

Във въведението на монографичния труд се извеждат актуалността, целта, задачите, основната теза, предмета, обекта и ограниченията на изследването.



Първа глава е посветена на изследване и анализ на същността на социалното предприемачество. Изследвани са предпоставките за възникване на самото явление, както и приносът на изследователи при дефиниране на интересуващото ни понятие. В резултат на извършен критичен анализ, е установена закономерна „неопределеност” на понятието; извеждат се и дискусионни въпроси, чието изследване обогатява концепцията за социалното предприемачество и очертава палитра от теоретико-методологични проблеми относно същността и границите на нейното проявление.

Детайлното теоретично проучване и анализът на изведените дискусионни области на познанието, дават основание да се формулира, анализира и приложи при изследване на същността и проявленията на концепцията в действителността „интегрален подход към социалното предприемачество”. Той се основава на приноса на различни дисциплини и техни направления при тълкуване на явлението; на преосмислянето на критични възгледи относно връзките и зависимостите между социалните и предприемаческите изследвания; на развитието на релацията: „социално предприемачество – социална отговорност”; на проучването на ролята на етични концепции за обяснение на същността на интересуващото ни явление. Не на последно място, анализът по изведените следствие на интегралния подход теоретични дилеми и разностранни позиции, очертава перспективни области за бъдещо развитие на социалното предприемачество като човешка инициатива.



Във втора глава се проучват моделите за формиране и осъществяване на процеса на социалното предприемачество. Те представляват теоретико-приложни конструкции, които онагледяват как се формира и реализира явлението на различните етапи на развитие на организацията, кои са въздействащите фактори и механизми, какви са резултатите от неговото приложение. Разнообразието от подходи, приложени в моделите: стратегическо управление, мениджмънт, организационна психология – осигуряват теоретико-методологична база за обяснение на социалното предприемачество като комплексен феномен и очертават нови насоки при неговото проучване – регионален контекст, културна обусловеност, нагласи за социалното предприемачество и пр.

Въз основа на теоретичното изследване, както и приведените, като доказателства, каузални и други емпирични изследвания, се извеждат основните фактори за формиране и реализиране на процеса на социалното предприемачество, детерминират се зависимостите между тях и се дават насоки за анализ и оценка на въздействащите фактори и механизми, от гледна точна на българската социална и икономическа действителност. В допълнение на представените теоретико-методологични постижения за изучаване и изследване на социалното предприемачество, се извежда и анализира модел, основан на науката за култура, изследващ взаимната обусловеност между проявленията на социално-предприемаческата активност и културната характеристика на средата.



Трета глава включва проучване и анализ на формите на проявление на социалното предприемачество в действителността. Изследванията поставят на преден план дискусията за организацията на дейността и за дихотомната линия: „социални - икономически цели”, реализирана в социално-предприемаческите организации. Граничните форми – структурите на гражданското общество и аспектите на фирменото управление, са проучени с оглед на техните специфични механизми и особености при проектиране и развитие на процеса. Приложен е и иновативен подход за организация и управление на социалните и предприемачески дейности, основан на приноса на вътрешното предприемачество и предприемаческото управление за развитието на практиката и теорията по темата, както и за формулирането и приложението на нови идеи за стимулиране на социално-предприемаческата активност.

В тази част на разработката се извеждат и анализират резултати от приложението на концепцията на социалното предприемачество в български и международни организации. Извършеното изследване доказва, че специфичният инструмент на тяхното управление е системното и целенасочено предприемачество в търсене, създаване и развитие на социални и икономически блага в полза на обществото и неговите граждани. В резултат на изследванията и анализите се установява, че социалното предприемачество не е универсална, а специфична управленска технология, зависима от вида на социално-предприемаческата организация, въздействащите фактори от средата и степента на приложение на иновативни управленски подходи, механизми и практики за стимулиране на социалната и предприемаческа активност.



В заключението се представят изводи от цялостното изследване, които допълват изведените обобщения и насоки за формиране, развитие и стимулиране на социалното предприемачество и социално-предприемаческата активност. По-важните от тях са:

  • Социалното предприемачество е актуална управленска концепция. Темата придобива значимост, от изследователска гледна точка, през последните две десетилетия на двадесети и началото на двадесет и първи век. До този исторически момент се формират предпоставки, глобални, обществени, организационни и пр., които предопределят ролята на социалното предприемачество като едно от най-приоритетните изследователски направления в предприемаческата теория. Неговото теоретично и приложно знание има за цел да разкрие и обогати в съдържателно отношение, по още един начин, сложния и многоспектърен характер на предприемачеството.

  • Проучването на процеса на формиране и развитие на явлението, изисква съобразяване на изследователя с различен комплекс от влияещи фактори, характеризиращи обекта, предмета на изследването и контекста, в който социалното предприемачество се реализира. По този път изследванията на социалното предприемачество могат да се фокусират върху индивидуалното, а така също и върху общественото равнище, както върху статичното и динамичното измерение на явлението, неговите проекции в миналото и тяхното отражение в настоящето и бъдещето.

  • Социалното предприемачество е системен, планиран и организиран управленски процес за създаване на социални и икономически иновации. Растящите, в световен план, социални нужди и съвременните предизвикателства в организационен, регионален и глобален аспект, ще поставят нови изпитания пред концепцията, пред нейните теоретични основи и практически достижения. Тяхното развитие и усъвършенстване ще даде следващи научни доказателства за природата, определящите фактори и проявленията на социалното предприемачество в действителността.



2.1.2. Вунова, К., Коев, Й. УПРАВЛЕНИЕ НА ЧОВЕШКИТЕ РЕСУРСИ В СТРУКТУРИТЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО. Издателство Стено, Варна, 2008, ISBN 978-954-449-365-3.
(Резюме)
През последните години изследванията върху теорията и практиката на нестопанския сектор е обект на засилен интерес от страна на учени и специалисти. Този интерес е продиктуван от две събития, а именно:

  • Първо, финализирането на процеса на присъединяване на страната ни към Европейския съюз наложи решаването на множество въпроси, свързани с функционирането и развитието на структурите на гражданското общество, което неизбежно привлича интереса на различни общности.

  • Второ, особеното внимание, на което се радва нестопанския сектор в икономически по-развитите страни и множеството и значими полезности, които този сектор създава, изведе проблематиката на фокуса на вниманието, с всички нейни недостатъчно решени проблеми.

Развитието на гражданските организации и степента на тяхното участие в обществения живот на страната, освен публична визия и политическа воля, изискват привличането на знания и опит, финансови ресурси и управленски инструменти. Страните с модерно изградени и добре функциониращи структури на гражданското общество са наситени с много добри примери как от една чудесна идея - нейното проектно форматиране, ресурсно осигуряване и управление на човешките ресурси, по един стратегически начин - се достига до формулирания в началото значим обществен резултат.

За изминалите близо двадесет години на политически, икономически и социален преход, структурите и механизмите на гражданското общество в България постигнаха сериозно развитие, съдействаха за натрупване на добър опит и на полезни за обществото практики. Представителите на неправителствения сектор у нас вече са в състояние умело да откриват и очертават проблемната ниша и да извличат значимите за обществото цели.

Същевременно, внимателният анализ на развитието на структурите на гражданското общество (СГО) във времето показва и редицата нереализирани добри идеи и пропуснати обществени ползи. Подобни резултати потвърждават, че допълнителни знания и опит в сферата на мениджмънта, и в частност, на управлението на човешките ресурси са необходими както на програмните ръководители в СГО, така и на проектните мениджъри, с цел реализиране на предварително набелязаните обществени приоритети.

В това отношение, авторите на тази част от книгата представят изчерпателни знания по правилата и техниките на ефективното управление на човешките ресурси през погледа на СГО - значимост на човешкия капитал, системен подход в управлението на хората, съвременни предизвикателства и особености на управлението на човешките ресурси в СГО. Книгата, „Управление на човешките ресурси в структурите на гражданското общество”, е част от интегрирана програма за изграждане на управленски капацитет и умения у нестопанските ръководители. Книгата обяснява най-същественото, което нестопанските ръководители следва да знаят да управлението на своите служители.

Основаната теза на авторите е, че ефективното управление на човешките ресурси е ключът към просперитета на нестопанската организация. Същевременно, формулата за успешното развитие на структурите на гражданското общество, основано в много голяма степен на ефективния мениджмънт на хората в организацията, се състои не само от проблеми, а от решения, и че успехът на нестопанските ръководители зависи в решаваща степен от самите тях - от техните знания, умения, нагласи.

Именно зарази това, основните теми в книгата са свързани с прилагане на съвременни методи и механизми за ефективното управление и функциониране на системата за управление на човешките ресурси – основни функции, направления, подходи. Изследвани са подробно и въпросите свързани с развитието на организационната култура и аспектите на предприемаческо управление и вътрешно предприемачество.


2.1.3. Вунова – Нарлева, К., Коев, Й., Минков, И. ПРЕДПРИЕМАЧЕСКА И ФИРМЕНА КУЛТУРА В ПРЕХОДА КЪМ ПАЗАРНО СТОПАНСТВО. Издателство Наука и икономика, Варна, 2009, ISBN 978-954-21-0452-0 .
(Резюме)
Промените настъпили в българската икономика през последните три десетилетия са свързани с два основни, паралелно протичащи процеса – преминаване на собствеността от държавна към частна и на предприятията от големи организации, към дребни и средни фирми. Катализатор на тези промени е дейността на предприемача, на когото са присъщи рационално икономическо поведение и вземането на решения в условията на риск и несигурност при получаване на желаните резултати. Този именно факт е в основата културните и по-конкретно на ценностните различия между предприемачите и останалите хора в обществото. В този смисъл, интерес за икономическата наука представляват движещите сили на промяната на индивида към предприемач, както и трансформацията настъпваща в ценностите на личността при този преход.

При изграждане на ценностната система на личността на предприемача влияние оказват две групи фактори, които в зависимост от характера, степента и времето си на проявление, могат да се разграничат на външни и вътрешни:



  • Вътрешни фактори – към тях се причисляват влиянието на националните и етническите особености на индивида, семейното възпитание и традиции, нормите на близкото обкръжение и социалната група, възприетите обществени правила и др. Тези фактори имат до голяма степен подсъзнателно въздействие върху решенията и поведението на предприемача. Те формират основата, върху която се доизгражда впоследствие ценностната му система. Тяхното влияние върху предприемача е по-голямо в началните стадии на бизнеса, отколкото във фазата на зрялост.

  • Външни фактори – те обхващат от една страна влиянието на установените норми при взаимоотношенията с клиентите, доставчиците, конкурентите, финансовите и институции и останалите участници във външната обкръжаваща среда. От друга страна се отчита въздействието оказвано върху ценностите на предприемача от страна на хората в управляваната от него организация, както и влиянието на принципите на установилата се фирмена ценностна система. Може да се каже, че въздействието на първите върху предприемача е еднопосочно, докато с вторите взаимовръзката е двупосочна (т.е както предприемача търпи влиянието на организационните ценности, така и той в голяма степен допринася за формирането на фирмените ценностни приоритети).

В този труд се доказва твърдението, че в процеса на развитие на бизнеса именно влиянието на втората група фактори е доминиращо при формирането на облика на ценностната система на предприемача. Това е продиктувано от принципите на икономическата рационалност и от интензитета на посочените взаимоотношения. В тази връзка, целта на разработката е да се идентифицират по теоретичен и емпиричен път промените, настъпващи в ценностите на предприемача в процеса на развитие на бизнеса и да се откроят причините водещи до тази трансформация.

Емпиричното изследване по посочената проблематика обхваща 457 ръководители на фирми5 на територията на Североизточна България. Трансформацията (промяната), която настъпва в ценностите на предприемача е проучена в два времеви диапазона – при и след стартиране на дейността на организацията.

За установяване на трансформация на предприемачите и свързания с това преход на културата от предприемаческа към организационна (фирмена), в проучването се анализира значението на ценности, норми, традиции, практики, традиционни вярвания, символи и пр. културни елементи, проявени в реалната предприемаческата практика в началото и на по-късен етап от развитието на бизнеса.


Каталог: konkursi-proceduri -> Kamelia
konkursi-proceduri -> Резюмета на трудовете на гл асистент д-р инж. Георги Кънчев Люцканов
konkursi-proceduri -> Резюмета на трудовете и приносите в публикации на д-р инж. Емил Стефанов Барудов
konkursi-proceduri -> Висше военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” факултет „навигационен”
konkursi-proceduri -> Конкурс за „професор" по професионално направление "Администрация и управление", научна специалност " Икономика и управление"
konkursi-proceduri -> Ввму „никола йонков вапцаров” факултет „инженерен”
konkursi-proceduri -> На дисертационния труд
konkursi-proceduri -> Програма за оптимизация при избор и оценка на кинематиката на кораби, движещи се на догонващи се курсове
konkursi-proceduri -> Програма за оптимизация при избор и оценка на кинематиката на кораби, движещи се на догонващи се курсове
Kamelia -> Конкурс за заемане на академичната длъжност„доцент" по научната специалност 05. 02. 24 „Организация и управление извън сферата на материалното производство"


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница