Р. Музил, „По образ и подобие



страница3/4
Дата01.09.2016
Размер0.62 Mb.
#8036
1   2   3   4

И днес обаче светът гъмжи от влюбени и разлюбени, които са уверени, че закрепостяването им към интимния партньор, вкопчването им в него е не паразитизъм, не себеразтваряне, себепогубване в една болнава и най-често екзалтирана емоционална връзка, не личностово разстройство, което можем да окачествим като загуба на цялостност и патологична себенедостатъчност, а любов. Аномалията, до която тази себенедостатъчност води, разкрива с особена яснота гениалният автор на „Човекът без качества”: „Когато една жена не е твоя, тя е като месечина, която нощем се издига все по-нависоко и смуче ли, смуче от сърцето ти; когато обаче вече е била твоя, ти иде да я сриташ с ботуш в лицето.” Би могло да ти иде и да я погалиш, вместо да я сриташ, но за целта тя би трябвало не да бъде твоя, а да бъде обичана от теб – а това е една много сериозна разлика. Когато сексуалното желание не е придружено от облагородяващото присъствие на любовта, то води до потребността от натрупване на физически наслади – една потребност, която е компенсаторна по своя генезис, която е неутолима и която рано или късно прераства в алчност. А тъй като тази неутолима алчност не се различава принципно от алчността на сребролюбеца и вещомана, тя подхранва ревността. Така че не за обич става дума в цитирания пасаж, а за взаимно консумиране на сексуалните партньори, които са заменили свободата на любовта с робството на взаимната консумация, на нагона. Ето защо всички сериозни автори, които изследват феномена със средствата на науката, са единодушни в констатацията си, че любовта е преди всичко свобода, докато като антитеза на любовта ревността е не свобода, а робство.



На всички онези (а те са огромното мнозинство не само на родна земя), на които подобно виждане се стори прекалено сухо, рационалистично, лишено от въображение и лиризъм, ще припомня, че в целия генезис на човешкия род, задвижен и подхранван преди всичко от любовта, тъкмо любовта е страдала най-много от митологизиране, от декорирането й в романния смисъл на понятието, от инфантилно романтизиране, от дискриминиране на разума за сметка на емоциите. Както не се уморих да повтарям, стратегическа цел на любовта е взаимното духовно израстване, а в пелените на емоциите духовен растеж няма – емоции имат и животните, докато нашата дарба да бъдем разумни ни прави същества с богоподобен дух, създания, отчетливо разграничени от всички останали безсловесни твари. И ако, въпреки баналността си, тезата, че без любовта животът няма смисъл, е вярна, то е само защото любовта вдъхва смисъл на живота, защото тя е единственият му съществен, онтологичен смисъл. В психологията съществува един фундаментален принцип, който гласи: чувстваш това, което мислиш – не и обратното. Умът е не само, както учи Буда, предшественик, а и водител, кормчия на всички събития. От което пък следва, че само разумът е уникалната привилегия на човека, онази искра Божия, която осмисля целия космос и без която целият космос се обезсмисля. А след като другата, не по-малко уникална, привилегия на хомо сапиенс е талантът му да обича, значи двете привилегии са свързани – и то не как да е, а каузално. И когато, обяснявайки безпомощно любовта, един роден литературен герой стига до нейната необяснимост, до извода, че „любовта е такова нещо, което не върви с акъла”, трябва да възразя, че истината е точно противоположната: любовта върви само с акъла воглаве, а без акъла изобщо не върви. Друг роден писател пък пита риторично: „… но кога в любовта прозрението е имало някакво значение?”. Винаги и всякога – ще отговори посветеният – любовта е най-чистата форма на прозрение. Когато пък – все в същия дух – един невзрачен поет уверява, че обича любимата си, защото му действа като дрога, мога да го върна в реалността с уверението, че като дрога действа само дрогата – любовта действа като любов. Коментирайки йерархията на чувствата и тяхното място в битието, Музил стига до извода, че „чувствата са длъжни или да служат, или да принадлежат на някакво всеобхватно, все още неописано състояние, огромно като безбрежно море”. Именно да принадлежат към него и да му служат, сиреч не да го владеят, а да бъдат владени от него; да бъдат негов придатък, а не негов фаворит; да го допълват, а не да го детерминират. А кое е това състояние, не е трудно да отгатнем – неговата всеобхватност, неговата безбрежност, пък и неговата неописаност, подсказват името му: духът, духовността, интелектът. Който подчинява чувствата ни на висшата цел, която неотклонно преследва генезисът – израстването ни, превръща тези чувства от първични импулси в съавтори на очовечаването, на личностното ни усъвършенстване. Което е възможно, само ако е задвижено от любовта. В чийто базначален и безмерен генезис чувствата са не водещо начало и не дори пълноправни спътници, а само редови шерпи на път към върха, към духовните висини. Разумът – учат древните мъдреци – ни показва целта, докато страстите ни отклоняват от нея. И в този смисъл трябва да бъде разбирана старата лещенска поговорка, която мъдро съветва: „Учен да те не бие, прост да те не милва” – явно е по-добре да става обратното: любовта и простотията са природно несъвместими така, както са несъвместими и умността и насилието. „Човекът без качества” учи, че е богохулство да обозначиш с една и съща дума както любовта към Бога, така и любовта към риболова. Преди всичко, защото в двата случая става дума не само за неравностойни, а и за разнородни изживявания. За да има любов, трябва да има духовност, духовно отношение. Тъкмо затова любов към Бога има, а любов към риболова не може да има – може да има пристрастяване, удоволствие, хоби, желание, някаква психологическа потребност дори и дори зависимост, но не и любов. Емоциите, чувствата, намеренията са противоречиви и многозначни – те могат да ни поведат и встрани от духовното начало, могат да бъдат и деструктивни, любовта обаче е винаги конструктивна, творческа, съзидателна и, доколкото е познание, е истинолюбива, недвусмислено, последователно насочена само към истината. Морис Метерлинк вярва, че в цялата си пълнота истината е достъпна само за обичащите се хора, че когато обичаме, ние участваме в една непонятна за необичащия тайнствена истина, която е по-дълбока и същностна от обикновената. В концепцията на белгийския символист аз откривам съчетание на рационалното и мистичното в любовното изживяване – съчетание, което води до овеществяване на свободата. Онази свобода, която, както споменах, е немислима без духовност и затова е принципно несъвместима със симбиозата. Ето защо, доколкото не отрича, а предполага свободата, любовта не е, не може да бъде сливане на душите ведно – по-скоро тяхното открояване, тяхното индивидуализиране, тяхното пробуждане за нов живот, тяхното взаимно обогатяване, хармонизирането им, при което, макар и в синхрон с другия, всеки от партньорите запазва и дори подсилва, доразгръща собствената си характерност, собствената си идентичност. Докато симбиотичната връзка неминуемо води до срастване на двамата партньори, до разпадане на собствените им контури, до размиване на личността и загуба на най-ценното човешко съкровище – собственото аз, до деперсонализация и в крайна сметка до себеунищожение. Ето защо аз не повярвах на очите си, когато в книгата, считана за короната на мъдростта на целия ислямски Изток – „Хиляда и една нощ” – прочетох следното разбиране за любов:

„Щом с друг съдбата си разделяш, ти две съдби обединяваш

и два живота поотделно в един живот се въплъщават!”

А Западът допълни Изтока с думите на „Парижката Света Богородица”: „Двама души, а сякаш са един”. Цел и смисъл на любовта е не да превърне два живота в един, а да направи тези животи съвместими, но съхранявайки, откроявайки и доразвивайки тяхната индивидуалност. Нека животите ни се обичат взаимно, но запазвайки и разширявайки личностите ни, обогатявайки и индивидуализирайки биографиите ни. Така че популярната представа за любов, в която „ти и аз сме едно” е по същество антитеза на любовта. Чиято цел е не да прочисти партньорите от различията им и да ги слее в едно хомогенно цяло, а напротив: да ги обособи, да зачете и оцени, да съхрани и доразвие онези различия, онези отлики, които градят индивидуалността на всеки от нас, да направи тези различия съвместими, превръщайки ги в творчески потенциал.

Колко пагубна е симбиозата и колко необходимо е съхраняването на личната свобода и независимост в любовното съжителство, разкриват блестящо лиричните строфи на пророка Халил Джубран, съчетали по изумителен начин любовта и мъдростта, съжителството и индивидуалността, топлотата на интимността и целомъдрието на дистанцираността в едно органично цяло, което бихме могли да наречем царство на щастието:

„Нека има пространство в единството ви

и нека между вас ветровете на рая се вихрят.

Обичайте другия, но любовта не обвързвайте –

по-добре между душите ви море да се разлива.

Пълнете на другия чашата, но всеки да пие от своята.

Дайте на другия от хляба си, но нека той общ да не бъде.

Танцувайте и пейте, но нека всеки сам да остава,

тъй както струните на лирата сами са, но в съзвучие трептят.

Отдайте сърцата си един на друг, но не ги разменяйте,

защото Животът само е съсъд на вашите сърца.

Един до друг бъдете близо, но не и твърде близо.

Така колоните на храма издигат се раздалечени,

а борът и дъбът не могат да виреят в сянката на другия.”



Ето защо имаме достатъчно основание да дефинираме любовта като дистанцирана близост, в хода на която партньорите следват древната мъдрост: различни, но заедно – заедно, но различни. Без заедността несъмнено няма любов, но със същата несъмненост няма любов и без различността. Така че, истинска ли е една любов, тя ще се побере цяла-целеничка в мотото на Европейския съюз: „Единни в различията”. Към което, за да бъде щастието пълно, аз бих добавил: „И различни в единението.” Диалектиката на този кръговрат съдържа динамиката на двустранното духовно израстване. В така осъществяваната взаимност, раздавайки се, всеки се себесъхранява. Става дума за онова описано от класика „даващо” и „вземащо” съзерцание, за онази „обгърната” и „обгръщаща” душевност, която незабележимо, но неуморно ни води към нови и нови духовни хоризонти. Тази благородна размяна на съзерцания и душевности е интелектуален, а не емоционален процес. Емоциите, пък дори и чувствата, се осъществяват с елементарно, с много ограничено участие на разума, което ще рече, че и реалността на общуването, което ги поражда, е ограничена. Оттук и нереалността, мнимостта, привидността на щастието, до което те обещават да ни отведат. Това виждане е по своята природа и по своите последствия демитологизиране, заземяване на любовта, реанимирането, разкрепостяването й от смъртоносните клишета и предразсъдъци, в които хилядолетията са я стегнали чрез догмите си като в корсет. В тази трудна битка пророкът Халил Джубран не е сам – той се радва на подкрепата на най-мъдрата литературна класика. Разбираната като химия, като предопределение на звездите, като тръпка и опиянение на душите, като неудържим водопад от чувства, като анархия на разнопосочни и слепи вълнения, като емоционален взрив, като капан, от който, стъпиш ли веднъж в него, няма излизане, като свръхнова на неведоми и неподвластни на разума страсти любов в една от пиесите си Шекспир окачествява като бяс, който трябва да бъде избиван с бич от телата на побеснелите. А любов и бяс са различни неща: беснеят бесните – не и обичащите. Така че не за любов става дума в случая, а за такива органично несъвместими с любовта феномени като съперничество между партньорите или за садомазохистични и властови поведенчески модели, които протичат по схемата палач-жертва. На подобна любов (или по-скоро пародия на любов) лекарят Скот Пек гледа или като на вид мозъчно увреждане, или като на психична диагноза, която има нужда не от лъчисти пълнолуния, от сантиментални копнения и мелодични серенади под живописни тераси, а от медикаменти или поне от кушетката на психоаналитика. Лекомислената подмяна на терапевтичната кушетка с брачното, предбрачното или извънбрачното легло значи по същество подмяна на любовта с някой от многобройните епигони на любовта. Това се случва ежедневно пред очите ни – унаследените представи за любовта като участ, като съдбовно предопределение, като поличба на звездите са много по-популярни, защото са по-лесно усвоими, отколкото същинската любов. Масовото господство на тези клишета, които, за разлика от любовта, не изискват наш личен принос, наше собствено участие, говори, че тръгналите след тях интимни партньори са се себеподчинили на външните нормативи, преди да са си изградили свои вътрешни нормативи. Тази аномалия аз бих нарекъл осиротяване на душата, тя е деструктивна по своите последствия и не стимулира, а възпрепятства екзистенциалното израстване на личността, което е висш смисъл и доживотна цел на любовното изживяване, пък и на битието като цяло. Ако, както считат мъдреците, цялата история на човешкия род протича под господството на два подхода към живота – метафоричния и еднозначния – и ако ограничеността на познанието ни за света и всемира е резултат от несъвместимостта, от неуморното двуборство на тези два подхода, можем с увереност да кажем, че любовта е единствената сила, която е в състояние да надмогне това противопоставяне и да съчетае двата базисни подхода в най-плодотворното, в най-животворното, в най-творческото единство. Оттук и незаменимата роля на любовта не само в градежа на личното ни щастие, а и в целокупния познавателен процес. Но оттук и рисковете любовта да бъде сбъркана с някой неин епигон. Любовта е една – епигоните й са многобройни и един от друг по-притворни. Любовта и гъбарството имат нещо общо: както най-прелестните и вкусни ядивни гъби имат най-опасните отровни двойници, така и най-благородната любов има най-опасните и най-трудно разпознаваеми епигони. Безпогрешният разпознавателен белег е един: участието или безучастието на разума в интимността. Тъкмо затова един народен писател отсече като с нож: „Който обичал – обичал, който не обичал, нищо не разбрал.”

Едно от най-популярните и клиширани схващания разглежда любовта като късмет, като щастлива случайност. Вярващите в това лотарийно понятие за любовта си представят разпределението на благата така: Следвайки крачка по крачка предопределения си житейски път, хората с късмет срещат любовта, а хората без късмет не я срещат – кое как. Първите се себеизживяват като облагодетелствани, вторите – като дискриминирани от съдбата. А дискриминатор и на двамата е всъщност самата постановка – игнорирайки личното участие на потърпевши и привилегировани в собствената им биография, тя онеправдава и едните, и другите. Защото любовта, както между впрочем и щастието, не се среща инцидентно пътьом – тя се изгражда с лично умение и лично усилие. Съжителството между двама обичащи се партньори бихме могли да окачествим като коалиция с нематериален предмет на дейност, в чието изграждане и в чието съхраняване всеки дава своя индивидуален принос. Нейното поддържане е обща грижа и тази велика грижа се състои от ежедневните дребни грижи на всеки от двамата поотделно. Пътеката към другия тревясва, ако не се обгрижва непрекъснато и в дома на любовта никой от партньорите не може да живее на гърба на другия, за сметка на неговите усилия. Всяко шикалкавене тук е неуместно – това правило е без изключение. Когато единият работи за коалицията, а другият паразитира в нея, може и да се получи съжителство. Това съжителство може да се окаже дори доживотно и без видими, външни конфликти, но то при всички случаи няма да е любов. Защото любовта е общ път, сиреч път, прокарван и от двамата. Пътниците в този път не се експлоатират и не се консумират, не се надхитряват и надлъгват взаимно – те впрягат взаимността си в една обща духовна посока, при преследването на която, укрепвайки общността, всеки израства в своята индивидуалност. Диалектиката на това общуване е самата органика на любовта – всичко останало е от лукавого. Доколкото любовта е винаги динамика и никога – статика, да приемаш човека до себе си за даденост, значи да убиваш любовта, да й отнемеш развитието, да я превърнеш от процес в състояние. А, доколкото любовта е непрекъсната еволюция, състояние на любов няма – има само състояние на не-любов.



Не ще и дума, че случайността и парадоксът също имат своето място в междучовешките отношения – включително и в интимните ни връзки. Напълно е възможно, следвайки земния си път, в един момент внезапно да срещнем човек, който, незнайно защо, как и с какво, да ни плени, да ни омае, да ни повлече с неудържима сила към леглото. Всичко това е естествено, то се е случвало неведнъж на почти всеки от нас. Неестествено е обаче да окачествим тези епизодични свалки, които сами по себе си могат да се окажат колкото фриволни, толкова и интензивни и чаровни, като любов. Еротичната страст, с която тези мимолетни изживявания са заредени, е безнадеждно далеч от любовта – те в най-добрия случай могат да се окажат само начало, само първа стъпка, само предвестие на любовта. И то като изключение – обикновено веднага след задоволяването на избухналата страст тези контакти изчезват безследно така внезапно, както са се появили. Оставяйки след себе си усещането за празнота и блудкав привкус. За да бъдат любов, на тези отношения им липсват двете най-съществени предпоставки: свободният съзнателен избор – от една страна – и духовното съизживяване – от друга. Разпознаването на истинската любов може да стане само на базата на съзнанието, че любовта е не мигновен трепет, не състояние, а процес, който предполага нашето активно лично участие в него. Тъкмо затова, разкривайки свещените ключове на живота, Елеазар Хараш, за когото се твърди, че е постигнал нирвикалпа самадхи, говори за „динамическата сила на Любовта”. Майка Тереза учи: „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”. Ето защо аз бих окачествил (по примера на Пек) любовта като работа, конкретна, оперативна, делова работа за разширяване на духовните хоризонти на обичания човек. Процесът е двупосочен: разширявайки духовните граници на любимия, обичащият неминуемо приближава, докосва и собствените си духовни граници, отмествайки, разширявайки и тях. Така духовностите на двамата партньори се импулсират, катализират се взаимно в хода на една интелектуална еволюция, която е самата същност на очовечаването и която е немислима без приноса на любовта. Тъкмо това има предвид Екзюпери като казва, че любов гори не тогава, когато двама души се гледат взаимно в очите, а когато двамата гледат в една обща посока. Тази посока може да бъде само една взаимна, една споделена духовна цел. Която предполага съзнателен стремеж към нея. Асен Игнатов: Любовта „в никакъв случай не е природна даденост на човека, вродено качество на психиката му, а е по-скоро една задача пред него.” В случая Асен коментира Христовата любов, но всъщност задача е всяка любов. А една задача човек си поставя съзнателно, съзнателно я следва и съзнателно я решава – място за случайности в този нелек път няма. Аз не вярвам ни най-малко на уверението на Проперций, че „любовта се заражда от само себе си” – Проперций едва ли е, както сам се хвали, добър генерал и добър войник на любовта. От само себе си може да завали дъжд или да духне вятър, докато любовта е по правило съзнателен път и съзнателно усилие. Тъкмо затова истинската, зрялата, еволюиралата от емоционалното към духовното любов не изключва, а включва разсъдъка. И то не как да е, а като режисьор на любовния спектакъл. Този спектакъл не дискриминира никого от участниците – в него всеки получава по естествен път ролята, която му подобава. Човек, който губи окончателно разума си, когато се целува, не ще да е бил кой знае колко щедро надарен с него и преди целуването – като верния приятел, разумът има доброто качество да не ни изоставя и в най-съкровените, и в най-вълнуващите моменти. Става дума не за господството на сухия рационализъм за сметка на лиризма, не за онова състояние, в което умът измества, замества и имитира душата. В спектакъла има място и за страсти, и за романтични пориви, и за чувства, но тяхната роля е само поддържаща. Чувствата са безспорно наше богатство, но това богатство трябва да бъде стопанисвано от разума, под доминантата на разума трябва да се изграждат и да функционират всички поведенчески модели и най-малко любовта прави изключение от това фундаментално правило. Или, казано с думите на една мъдра сентенция, когато сърцето ти пее от любов, по-добре е разумът да не припява, а да дирижира. Само така човек обича пълномерно, с цялата си същност. Да обичаш с цялата си същност, значи само да обичаш искрено, а не да се себеотдадеш докрай, да изгубиш себе си, да се себепогубиш, жертвайки идентичността си и посвещавайки се безрезервно и сляпо на другия. Обичащият се себеотдава с мярка, така, че, себеотдавайки се, се себесъхранява и дори себеобогатява. Един талантлив роден лирик предупреди, че в любовта „гибел носи всеотдайността”. Нищожни и жалки са хората, които нямат дарбата да съизживяват, да се себеотдават, но не по-малко нищожни и жалки са и хората, които така радикално съизживяват и така изцяло се себеотдават, че нищо, нищичко от тях не остава съхранено. Или, както казва един високо интелигентен и безмерно одухотворен капиталист от европейската литературна класика, „когато някой съзнава своята отговорност, дори да дарява душата си, има право да пожертва само лихвите, но никога основния капитал!” В едно отчаяно писмо, което звучи като предсмъртен вик за помощ, изправен на ръба на лудостта, един пациент пише на травматолога на любовта Владимир Леви по адрес на пиедестализираното (именно пиедестализирано, а не обичано!) от него момиче: „без нея ме няма и мен самия”. Подателят сигурно е искрен, той едва ли позира, той навярно точно така изживява себе си в отсъствието на дамата на сърцето. Истински обича обаче не онзи, който не може да живее без любимия човек – истински обича само онзи, който може да живее и без любимия си, но предпочита, избира да живее с него. „Аз не мога без теб” е свидетелство не за любов, а за нежизнеспособност, за недостиг на цялостност, за една или друга форма на личностно разстройство. Скот Пек стига до извода, че когато един човек не може да живее без друг човек, той паразитира върху последния, използва го като патерица, тъй като не е в състояние сам да стои на краката си. В „аз не мога без теб” липсва най-важната предпоставка за любов: свободният избор. „Аз не мога без теб” разкрива наличието не на избор, а на безизходица. Безизходицата от своя страна поражда диктати, а диктатът е несъвместим с любовта. Така че когато един от най-даровитите ни съвременни поети уверява, че „истинската любов е любовта, без която не мога”, аз не му вярвам – истината за истинската любов е тъкмо противоположната: любовта е не тиранията на не-моженето без другия, а предпочитано, доброволно избрано съжителство с партньор, който също доброволно и съзнателно те е избрал. Става дума за онзи съществен избор, който в името на смисъла измества господството на принципа „аз не мога без теб”. Не-моженето без другия често води до една или друга форма на себепогубване: алкохолизъм, наркомания, отшелничество и дори самоубийство. Запитана какво би казала на мъж, който заплашва, че ще се самоубие, ако бъде отхвърлен от нея, Марина Цветаева отговаря: „Застреляйте се. Веднага!” Това е единственият отговор, който изнудвачът заслужава. Но той заслужава вероятно и терапия. Защото ситуацията аз-не-мога-без-теб е ситуация не на любов, а на привързаност – най-често патологична. Мъдрецът Харидас Чадхури пише: „Духовната философия разкрива, че привързаността е израз на непросветеност. Постепенното усъвършенстване на човешката природа се състои в освобождаване на любовта от примесите на привързаността… Усъвършенстването или разгръщането на любовта се състои в постепенното откъсване от привързаността.” Сиреч, от ревността, която е закономерно и неминуемо следствие от привързаността. Този път на откъсване, на автономизиране на любовта ние още не сме извървели, още не сме осъзнали, че словосъчетанието „сляпа любов” е истински абсурд, че докато привързаността е сляпа, любовта не е. Преди стотина години един изследовател писа, че „само ако хората са изцяло обективни, … биха могли да са и въплъщение на любовта”. Но хората не му повярваха, хората предпочетоха да си останат в плен на субективната емоционалност. Не от зла воля, а защото така е по-леко. Да се оставиш, да се себепредоставиш безучастно на произвола на връхлетелите те емоции и настроения, е удобно. Да тръгнеш към обективността, значи да се дистанцираш от самия себе си, за да се себеразбереш, а това от своя страна значи да положиш усилие. Човек обаче е така устроен, че предпочита да си спести усилието – дори на цената на невежеството. Ето защо в огромното си мнозинство цялото човечество живее не в свободния порив и в прозрението на любовта, а в слепотата, в робството, в шаблона на нейния сурогат – привързаността. Така разбираната любов е не конструктивна, а деструктивна сила – вместо да ни поведе към високите духовни сфери, подчинявайки се безпрекословно на нашествието на емоциите, подобна псевдолюбов препречва пътя ни към тях. Харидас Чадхури: „Привързаността пречи на любовта към света да се развие в по-висшата форма на любов към Бога, към безкрайното, към вечното.” А тъкмо тази любов е благородна и истинска – любовта към безкрайното и вечното е върховна любов, нейното върховенство включва, съдържа в плътта си и любов към крайното и преходното. Тъкмо защото като атеист Жан-Пол Сартър не отчита духовния характер на любовта, той я окачествява като безплодна страст. А любовта не е страст – още по-малко пристрастеност. Страсти – много и всякакви: ненавистта е също страст. Докато любовта може да бъде най-точно дефинирана като постигане на онзи чист и благороден съюз (именно съюз, а не сливане) на душите, който будистките духовни водачи препоръчват безусловно като висше благо. Те са единодушни в убедеността си, че на това ниво любовното увлечение градира до чистия пламък на божествената любов и разликата между любовта и свободата изчезва напълно. Тъкмо в този смисъл (в отличие от Фройд) мистикът Юнг посочва, че водещата човешка потребност е не сексуалният нагон, а либидото или психическата енергия, която е далеч по-всеобхватна категория – нагонът е само една от нейните прояви. Докато един наш поет окачестви страстта като „ад безмерен”, вещаещ опустошителна самота, еволюцията от чувствената страст към ореола на любовта е път към блаженството: индивидуалната любов се слива с духа на универсалната любов и човек преживява единството на всичко съществуващо – единство, което Алберт Швайцер окачествява като благоговение пред целия живот. Така, пътувайки към това заветно единство, превъзмогваме унаследената си дихотомичност и стигаме до просветлението, а просветлението е върховна цел и висш смисъл на истинската любов. Във „Философия на любовта” четем: „Любовта е голяма радост и идеята да се себеотдаваш и себераздаваш е силно привличаща. Това е импулсът на себенадмогването. В основата си любовта, философски разбирана, е импулс на себенадмогването. Тя избуява извън черупката на его-съществуването.” Или, казано по-простичко, любов е стесняване, свиване на собственото его с цел разширяване на собствените екзистенциални и духовни граници, сиреч разрастване на личността. Тъкмо затова будизмът често обозначава любовта като себеразширяване и себеуголемяване, при което обичащият непрекъснато открива и преоткрива, осъзнава и преосъзнава себе си на ново, все по-високо и по-високо духовно стъпало. В същия смисъл О. Уайлд заяви, че да обичаш, значи да надминеш себе си. Разумът ни води към любовта, а страстите ни отклоняват от нея. Бих казал така: докато страстта стеснява света (вътрешен и дори външен), любовта го разширява. Доколкото човешкият дух е безграничен, и процесът на това разширяване е безкраен, негова висша цел е Божията необятност или, казано на езика на далекоизточните духовни учители, нивото сатва любов – най-високото постижимо в рамките на земното екзистенциално ниво, което предвещава последното стъпало, което се нарича трансцедентална любов и се изразява в тоталното единение с Твореца. От другата страна на този животворен процес дебне реалната опасност от загуба на свободата и индивидуалността. Когато робството победи свободата, налице е антилюбов; когато победи свободата, победила е любовта. Това е победа на живота над антиживота. На фона на нейното величие многократно възпяваната и превъзпявана от родната класическа лирика ранена на смърт от любов душа става открай докрай недостоверна. Любовта лекува – поболява и убива само страстта, емоционалната зависимост. Тъкмо затова Джон Чапмън нарече любовта второ животворно слънце, огряващо людския ни свят. Да обичаш нещо, казва Конфуций, означава да искаш то да живее – не да умира. Докато емоционалната зависимост е не любов, а антилюбов, която неминуемо води до заробване и смърт (духовна, а понякога и физическа) – така, както любовта води до разкрепостяване на душата. В тази си присъда „Философия на любовта” е недвусмислена: „Когато хората изпаднат в емоционална обвързаност, пътят на диктатурата е открит. Тиранията, деспотизмът и фашизмът (тук аз бих включил с чиста съвест и комунизма – б. а.) са възможни поради склонността на човека към емоционална зависимост. Такава зависимост не се реализира, ако растем свободно и развиваме любовта си на по-високи нива.” Какво да се прави – човек е непоследователен и слаб, той често предпочита да бяга от свободата, защото, както пише Фром, тя се оказва непосилно бреме за него. Емоционалната зависимост е патерицата на това бягство, което за милиони наши съвременници продължава доживотно. Онези от тях, които, за сметка на това, се развиват, растат и израстват със силата на любовта доживотно, са малцина. Съществуват два вида отдадености: заробваща (безусловна) и разкрепостяваща (условна). Името на първата е зависимост (сиреч антилюбов), името на втората – любов (сиреч независимост). Като съзнаващи същества ние не сме безпомощни пред този факт – да съзнаваш, значи да селектираш. Така че, доколкото притежаваме свободна воля, изборът е в наши ръце. Този избор не е прост – той само изглежда прост. Сложността идва от факта, че двете отдадености (заробващата и разкрепостяващата), които са еманации съответно на антилюбовта и на любовта, си приличат оптически, макар и в същността си да са коренно разнородни. Тяхното разграничаване е от ключово значение за всеки от нас, но е достъпно за малцина. Един велик писател окачестви любовния час като „перо, паднало от крилото на ангел или от крилото на гъска”. Двете пера са радикално различни и противопоставени като метафора, но си приличат до припознаване оптически и външно – така, както си приличат (отново само оптически и външно) любовта и псевдолюбовта. Само посветеният може да разграничи едната от другата. А това разграничение е от особена важност – само на базата на него можем да реабилитираме подценяваната през епохите от романтици и псевдоромантици роля на разума в любовното изживяване, считано често за ирационален процес. Свикнали сме да казваме и слушаме, че без любов животът няма смисъл. Това клише е несъмнено истинно. Не по-малко истинно е обаче и едно друго, по-малко популярно становище: без смисъла няма любов. Тази постановка неминуемо ни връща към първоначалата на християнството, доколкото всички съществени, всички екзистенциални морални блага се съдържат в декалога. Тръгнем ли от него, логично ще стигнем до въпроса за ролята на любовта към себе си в любовта към любимия човек. Това е една изключително сериозна тема, която в момента ще засегна само периферно, само между другото ще спомена, че разнополовата любов започва с еднополовата любов, но не в смисъл на една или друга форма на хомосексуализъм или на полова дисфобия, а в смисъла на себелюбовта, на любовта към себе си. Която е фундаментално, изначално, основополагащо благо – без нея няма и любов изобщо. В „Изкуството да бъдеш Бог” Пек пише, че „обичта ни към себе си и към другите не само вървят заедно, но на практика са неразличими”. Неслучайно Спасителя съветва да обичаш ближния като себе си – не по-малко от себе си, не и повече от себе си, а като себе си. От което пък логически следва, че не обичаш ли себе си, не само цялата библейска нравственост, а и цялото мироздание се разпада – доколкото е християнска, цялата ни цивилизация се гради върху любовта към ближния. Която се припокрива, която е в органично единство, в диалектическо взаимодействие с любовта към себе си. Тази любов често се бърка със себевлюбеността, с нарцисизма, но в дълбоката си същност тя е негово безусловно отрицание.

Когато като юноша бледен за пръв път видях на театралната сцена „Ромео и Жулиета”, още щом падна завесата, спонтанно се запитах защо, започнала така красиво и благородно, цялата романтична история трябваше да свърши толкова трагично. Защо тъкмо в попрището на най-животворната сила – любовта – краен победител се оказа не съзидателният живот, а разрухата и смъртта? Защо финалът на пиесата превърна двамата влюбени в мъртъвци, а не в щастливо многодетно семейство, да речем? След като Шекспир е най-безспорният гений измежду гениите, какво му е попречило да увенчае любовта им с венеца на щастието, да сбере влюбените в щастливо съжителство сред уюта на домашното огнище? Особено след като е ясно като ден, че всички преживени премеждия и всички понесени от двамата влюбени изпитания биха били подобаващо възнаградени по този начин. Какво е спряло перото на гения пред многоочаквания щастлив финал и го е повело към смъртта? До отговора се добрах чак след години, когато започнах да се занимавам по-сериозно с психология на любовта. Този отговор стъписва с трезвостта си: Оказа се, че най-известната любовна творба на всички времена не е любовна – „Ромео и Жулиета” е разказ не за любовта, а за дегизираната като любов зависимост, за патологичната привързаност, която е не любов, а антилюбов, налудничава и заробваща сляпа страст. Сам Шекспир препоръчва в пиесата „любовта с мярка” като здравословна алтернатива на смъртоносните опасности, които крие „несдържаната страст”. Тази незачетена от Ромео и Жулиета препоръка едва ли е случайна – геният е нетърпим към случайността. Така че тривиалната, познатата ни от векове интерпретация, според която чрез смъртта на двамата влюбени в края на пиесата тържествува и побеждава любовта, е заблуда – винаги, когато побеждава, любовта побеждава в името на живота, а не за сметка на живота. Така че не от любов, съвсем не от любов е ранена онази лирична и според строфите „на смърт ранена от любов” душа на Яворов. Точно така неубедителен е и Теокрит, когато в „Сватбена песен за Елена” характеризира обичащите се като хора, „ранени от любов и от желания”. Неслучайно в „Балада за Ромео и Жулиета” Христо Фотев е непреклонен: „Аз ще ти кажа – ние сме родени да помириме любовта с живота!”. „По дяволите твоята отрова, аптекарю!” – е категоричната и животворна присъда на баладичния поет. Така че не любовта тържествува и не любовта побеждава чрез самоубийството и на Ромео и Жулиета, и на Яворов и Лора – любовта е смазана, удавена, задушена от демоничната и гибелна страст. Тази опустошителна, тази изгаряща страст е неподвластна на разума и това обстоятелство я превръща в деструктивна сила, в психопатология, чрез която любовта е дискриминирана и низвергната, а надделява и триумфира смъртта. И от „Ромео и Жулиета”, и от „Балада за Ромео и Жулиета”, и от драмата на Яворов и Лора умният читател ще извлече поуката, че докато чувствата и страстите могат да бъдат и гибелни, любовта не може – любовта е винаги творческа, съзидателна, градивна, оцеляваща.




Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница