Р. Музил, „По образ и подобие

Епосът е допълнен и от наш роден, от наш национален принос. Някъде преди около половин век в строфите си Божидар Божилов противопостави на догматизма и тесногръдието на тривиалната любов полигамията на най-популярния сваляч (който при това е не само литературен герой, а и физическо лице) на всички времена – „любовникът безсмъртен Казанова”. Който е чел мемоарите на „любовника безсмъртен” знае, че, въпреки решимостта си да се присламчи с всички хитрини и средства към аристократичния елит не само на Венеция, историческият Казанова е общо взето асоциална личност. При това, което е особено печално, асоциален е Казанова не защото е с богат дух и с артистична душевност, не с присъщата на всеки творец асоциалност – асоциален е той в най-баналния, в най-емпиричния, в най-ординарния, в най-битовия, в най-делничния и безинтересен смисъл. Богата и живописна само на пръв поглед, биографията на Джакомо Казанова онагледява колко пуст и изпразнен от вътрешно съдържание може да бъде един външно толкова бурен и пъстър живот. На Божидар Божилов обаче това съществено обстоятелство явно е убягнало – въпреки несъмнената асоциалност на Казанова, превръщайки го в лирически герой, поетът го натоварва със сериозни социални функции. Докато според собствената му мемоарна изповед, която не блести с литературни качества, но е открай докрай простодушна, ясната цел на Казанова е била просто и само да се наслади на плътските прелести и да се добере чрез многобройните си свалки кое-що до така недостъпното и така бленувано висше общество, според социалистическия реалист Божидар Божилов чрез сексуалните си подвизи Казанова съзнателно преследва конкретната класова цел да осмее лицемерието и несъстоятелността на буржоазния морал, да взриви кухите морални догми, да унизи и постави на мястото им „благородниците с титли знатни, с флотилии и корабни въжа”. Речено – сторено:

„Няма любов, а страст, която пепели,

а верността е смешната измама –

тя само в слабите сърца боли.

А ти си силен, ти си Казанова,

презрително усмихнат като бог,

беглецът из килии от олово,

на любовта из карцера жесток

към тръпнещата, мамеща и ясна

далечина на синята вода,

която е парлива и опасна,

която се нарича свобода.”

Отново и отново любовта е противопоставена на свободата. И талантливата ни поезия значи не е имунизирана срещу унаследените от векове клишета за любовта като за „страст, която пепели”. Ако Казанова действително е безпомощен и доживотен роб, той е роб именно на тази опустошителна страст – не и на любовта. Защото любов, превърнала се в килия и карцер, няма дори във Венеция – само една интимна връзка, нестоплена, необлагородена и неодухотворена от любовта, може да се превърне в ярем. Любовта никога никого не заробва – затова не позволява и тя самата да бъде заробена. Богатият опит на Пек като семеен терапевт го води до извода, че единствените щастливи брачни и извънбрачни интимни партньори са онези, които живеят в отворени връзки, връзки, в които влюбените се наслаждават на всички свободи и права, на които се наслаждават и необвързаните им съчовеци. До свобода и щастие – не до робство и нещастие води истинската любов. По моя преценка онзи, който е пожертвал свободата си пред брачния олтар, е загубил повече, отколкото е спечелил. Пък и освен това подобна саможертва е безпредметна: любовта не я поставя като предусловие – като предусловие я поставя само бракът. Който е институционален, а не екзистенциален акт. Екзистенциално, за сметка на това, любов и свобода са, както учи древната мъдрост, крилата на една и същ птица, чийто полет е нашият духовен възход. Любов и свобода не само че не са противопоставени – те се предпоставят взаимно, взаимно се мотивират. Дори нещо повече: любов и свобода се себесъдържат взаимно, те са единосъщи категории – живеят, протичат, развиват се в едно динамично, в едно диалектическо единодействие. Името на това единодействие е духовното израстване. Което пък е собственото име на щастието.

Друга подвеждаща заблуда, която извира от цитираните строфи, е отъждествяването на сексуалната страст със силата на характера. Сексуалната страст не е нищо повече от сексуална страст – към силата на характера тя няма отношение. Или ако има такова, то е противоположно на отношението, фиксирано от цитирания поет: победата, надмощието на сексуалната (пък и на всяка друга) страст говори по-скоро за безхарактерност – тъкмо слабите и безхарактерни личности се превръщат в безпомощни играчки и слуги на страстите си. Неслучайно редица далекоизточни учения, както и много християнски философи, както всъщност и библията, стигат до мъдрия извод, че най-убедителната, най-величествената победа е победата на личността над собствените й страсти. Едно сравнително изследване на Стефан Цвайг, което съпоставя образите на Дон Жуан и Казанова, разкрива психологически достоверно и радостта, и проклятието, до които сексуалната страст води. Именно радост – не и щастие: щастието е привилегия на любовта. А така горещо препоръчваната от поета „страст, която пепели”, си е чисто и просто само страст, която пепели – нищо повече. А че пепели в името и в служба на свободата, ми е трудно да си представя. Като щастието, и любовта и свободата са действителни само тогава, когато са осмислени – вън от смисъла, вън от духовното съдържание и духовните цели има експанзия на емоции и страсти, има и сурогати, имитации, подражания на свободата, но не и свобода.