Работен вариант



страница4/4
Дата14.01.2018
Размер0.68 Mb.
#46057
1   2   3   4

За Достойнството


България, около двадесет години след комунистическия период, е страна с нисък жизнен стандарт за по-голямата част от населението и, стигащ до тотална мизерия за мнозина, като огледална противоположност на новозабогатели “VIP” персони. Повечето българи преживяваме в крайно унизителна бедност. Това битие е предпоставка за поставянето ни в графата “социално неравностойно положение”, особено на хората с висока ценностна система, които вярвахме че трябва да си стоим тук, които не предпочитаме да крадем и да се занимаваме с незаконен труд, който тук просто е наречен “далавера”. Това парадокс ли е? Честен християнин в България да означава беден? Безскрупулните “бивши” комунисти и потеклото им значи проспериращи, VIP, елит на обществото? Дали не се заблуждаваме в житейската си идеология, та следвайки пътя на честността, да се обричаме на мизерен живот отдаващ ни на житейско недостойно битие?

Имам една мечта! Поне това мога да имам днес. Искам да видя знамето на християнството високо и с гордост да се прокламира в родината ми, като висока житейска цел и да е гордост за всеки млад и стар гражданин на страната ми, а примитивизма и пошлостта да не са моден стандарт, заменил всички религиозни ценности.

В работата ми с млади хора, особено с израстващите в интернатните училища, погрешно назовавани от медиите “домове”, се сблъсквам с голям проблем – пропастта между ценностните ни възгледи. Как да им поднеса, че в бъдещия им живот ще е по-достойно да учат, да не крадат и да не се занимават с проституция, наркопласиране и бандитизъм, въпреки, че тези дейности ще им носят лукса на този свят. Достоен живот в този лукс, достоен живот ли ще бъде? Моята религия казва НЕ, в никакъв случай и на никаква цена!

Децата в българските пансиони са хиляди. Там има деца изоставени от родителите им (много малка част от тях са пълни сираци), но и от държавата, и от църквата. Осиротелите души израстват с изключително объркана ценностна система, защото самата система е объркана. От там се излиза с много ниско образование (само вметвам, че петокласници и шестокласници дори не могат да четат на български и как точно преминават в горен клас е пълна загадка за мен, т. е. зная как, уви!), и с гангстерска култура. В болшинството си те са обречени да запълват криминогенния контингент в страната и това се знае и от полиция, и от политици.

Едно проституиращо момиче от тези интернати каза, че получава закрила, хубави дрехи и телефон, доста джобни пари и по-натам ще има автомобил и хубава квартира, а все още е ученичка... Аз какво и предлагам? Думички за достоен живот! Колко ли им изглеждам глупаво и колко ли съм наивен пред тях спрямо техните идоли за следване и подражаване? Моите думички срещу думите на баткото, закрилник (сутеньор) със скъп автомобил, “с пари като шумата на гората”, който има приятели полицаи, политици и т.н.? Равностойна ли е тази “битка”? На хиляда, една душица за Господа, ще можем ли да спасим? Тази война не е за плътта, а за човешки души, които пагубната матрица бележи за олтара на антихристите. Трябва да се започне от малките неща. Да говорим за смисъла на думите. Така са правили и светите равноапостоли братята Кирил и Методий. Отваряли са очите на хората за смисъла на думите и така са отворили душите им за доброто на Бог!

Увереността ми в “думичките” идва от факта, че самият аз израснах в тези пансионни институции и тези деца са се запътили на там от където аз идвам – вярно, други времена бяха, друг държавен строй и други обществени ценности царяха, но в същността си ние представляваме “една порода и сме от един цирк”.

При завършването на последния випуск на абитюриенти от “домовете”, президентът на България и антураж от изтупани политици и бодигарди, използва ситуацията за PR и в медийно присъствие с огромна усмивка заяви: “Вие не сте сами...”!?

Възмутено питам: Знаете ли, г-н президент, какво е да си сам? Осъзнавате ли значението на думичката САМ? Дълбоко се съмнявам, защото осъзнаването на думичките е мъдрост, а не лицемерие.

Една приятелка от социално висше общество се съгласи да положи старание в разсъждаването и осмислянето на думичката “сам” и какво е да останеш „абсолютно сам“, след като й разказах за възмущението си от изказването на президента. Това занимание жестоко разтърси ценностната система на тази жена. Тя каза:

“Изолирах се, затворих очи, казах си няколко пъти думичката “сам” и започнах да се питам какво ли е да си изоставен сам в този живот... Да нямаш дом, закрила от любящи родители, всеки да те гледа враждебно, да нямаш никаква собственост, абсолютно нищо, и то не по аскетичен избор, а по съдба. Завършваш, и след речта на президента и абитуриентската вечер, с един сак отиваш на улицата и ... ? Да потърсиш ъгълче за преспиване, точно както е с бездомните „Бълхари“, кучета помияри (всъщност те по-точно знаят значението на думичката сам), да гледаш на човешката ръка като на потенциален удар, на твоята – като средство за просия или кражба! Да имаше родител – да те посрещне и прегърне – да, но милването на родител е абстракция. Самата дума родител не значи нищо или може би и какво означава семейство, домашен уют... Не знаеш къде си, кой си и на къде да тръгнеш, паника! Да си сам е ужас – това е адът на земята!”

Само дълбокото разбиране на душевността на изхвърлените в интернатите, ще ни даде достъп до тяхната същност и до мисленето как да помогнем на някои от тях да разберат правилната същност на думичката “дом”, “семейство”, “Любов”, “достойнство”... за да знаят как да живеят достойно. Те трябва да знаят какво е това и това да попълни пъзелът в обърканата им ценностна система. Нека поясня какво имам предвид: ценностната ни система е съвкупността от представите ни за света и образите, значенията и смисъла, които стоят зад думите (мое определение).

Пример е думичката “дом”. На тях цял живот им се казва, че живеят в дом и зад тази дума в представите им стоят интернатските условия и преживявания, които те несъзнателно ще копират в бъдещият си живот.*

*(Само в периода на писането на този текст научавам за брутални изнасилвания, педофилски афери и убийство на момиче от интерната в Трън и т.н.)

Ако те, за себе си не преформулират значението на думичките в ценностната си система, са обречени на гибел и житейска разруха и винаги ще имат различна представа за значението на понятията, това, какво е да живееш достоен живот в истински дом със семейство, за честността и т.н.

Kак ще съградят свое семейство, дом, и ще имат хармонични отношения към себе си и децата си и какви съпрузи и граждани ще бъдат те, ако представите им стоящи зад думите са извратени?

Кой е способен да извърши преустройството в душите на хилядите деца минаващи през ужасната матрица на българските интернати?

Дано Бог се смили над едно дете на хиляда, а сетне ще молим да е едно на сто и така нататък, защото да спасиш (да измъкнеш) една обречена детска душа, осъдена от българската матрица на “домовете”, това е истинско чудо в България днес, през Европейския XXI век!

Домът

В предишната част стана дума за хилядите изоставени деца в държавни институции (интернати, пансиони, сиропиталища и т.н.) или просто поставени на улицата за просия, кражби или проституция. Поставям акцент на това, колко е трудно да им се обясни какво е да живееш достойно заради разликата в разбирането на понятията. Това е съществено, защото не е маловажно дали България ще се изпълва с население живеещо по варварския закон за оцеляване и размножаване без значение на каква цена и на чий гръб ще е това.

Децата у нас от доста време израстват с объркани представи за това кое е смислено и ценно и за смисъла на понятията, като например – любов, семейство, дом и т.н. Това с пълна сила важи за децата в интернатите, които съвсем не са малко. Всичко започва от семейния олтар, от родителите създаващи сигурността, уюта, хармонията за оформянето на детската душевност. Тази първа школа е най-важна в оформянето на базисните натрупвания на емоции, умения и знания.

Думата жилище означава място за живеене (бърлогата, землянката, пещерата или проста палатка също са място за живеене). Казармите, затворите, интернатите също са място за живеене. Манастирите също, но там има храм, където не се живее, а се осъзнават аспекти от живота и се свещенодейства. Училището е като храма, научаваме за някои аспекти от живота, преживявайки някакво време на негова територия. Какво е тогава понятието дом?

Домът е и жилище, т.е. място за живеене. Той е и храм, защото ако обитателите му са религиозни, то те в него извършват свещенодействия, като например молитви. Домът е и училище, защото родителите са първите ни учители, а сетне ние ще учим наследниците си там. Домът обаче се случва само когато мъж и жена (тук е дискусионно съжителството на еднополови двойки, осиновили дете, какво оформят), поради вричане в Любов, решат да имат общо място на съжителство и там да родят и отгледат поколението си. За християните това начало става със свещенодействие – годеж и венчание.*

*(Бракосъчетанието е тайнство, в две части. Когато двойката се врича в любовта си и си предлагат общ житейски път, като си разменят пръстени, пред свидетелството на роднини и приятели. След известно време се случва и окончателното обвързване, наречено венчание, заради венците полагани на главите им. Днес двете служби са съединени.)

Сиропиталището и домът предлагат на детето храна, дрехи и някаква защита. Какво обаче се случва в дома? Вълшебните думички там са мама, тате, дядко, бабка и т.н. Отношението и допирът с тях създава т. нар. емоционална интелигентност (ЕИ), за разлика от умствената интелигентност (знанията) получена в училище. Именно тази ЕИ от първите ни предучилищни години изгражда личностите до края на живота. Липсата на това домашно общуване създава емоционалния дефицит, който прави от личностите лица (странното е, че полицейската лексика е да назовава гражданите “лицето”). Човек може да е ниско образован, т. е. с малко знания и успех в училище или дори да е полуграмотен, но да има богато емоционално наследство от началното си детство – в уютна къщичка, с прекрасна и добра бабка, също без образование, но пееща прекрасни народни песни пред къкрещото гърне на огнището и разказваща наследствени истории... И миризмите на билки от дрехите и да те преследват до края на живота ти. Ако на стената вечер е горяло кандилото пред образа на Иисус и Божията майка, а детенцето слуша обикновените думи на обикновена молитва, ето това е началото на израстването на човека, на личността с богата палитра от емоционален запас. Ето това липсва в интернатите.

Примитивизмът в България расте главоломно през последните две десетилетия, особено през последните десет години. В периода на комунизъм (1944 – 1990 год.) примитивите имаха друг произход и визия, а днес той е различен и различието идва от бездуховността, въпреки мненията за бедността. През комунистическия период официалната духовност беше атеизмът (тази идеология има също религиозен аспект), а сега е безразличието, пошлостта, нихилизмът и краденето превърнато в спорт, от най-ниско до най-високо ниво. И всичко това започва от децата отгледани в сурогат на семейства (т.е. незнаенето на дом), улицата и медийните зомбита на субкултурата. Ужасно е да наблюдавам как хора с висок морал са докарани да живеят просто по очи, смачкани от системата, а матрицата на тази система е инкубатор на паразитиращо население, най-често това е циганското население, което от векове носи своя култура на живеене. Малцина от тях ще се присъединят към т. н. европейска християнска култура. Разбира се и в техните среди има проспериращи с уменията и талантите си и с честност, поради което не е коректно да се обобщава, както е вярна и тенденцията много българи да приемат модела на ромите за паразитно съществуване. “Българският народ се е вциганил до неузнаваемост... чалгата и пошлостта са равни на религиозно изповедание!” Това е мнението на много социални анализатори и политолози и назоваването на ситуацията в прав текст не е грях, а стъпка напред. Изоставените деца са предимно от цигански произход – това е факт. Около 3000 бебета, от които много с трайни увреждания, се подхвърлят на държавата, а тя просто е абдикирала – това е факт!

Има много аспекти по темата, но аз ще завърша с един актуален пример по отношение на това как различното разбиране на думичката дом определя и крайната визия на създавания дом.

Погледнете снимките. Те са актуални и са само от една точка на България (имам сведения за Стара Загора и други места в България за подобни гледки). Това е жилищен комплекс в град Ямбол, наречен от местните “блокът Кербала” .*

*(Кербала беше българската военна база в Ирак, която беше взривена с камион бомба.)

Българската държава предостави за настаняване на крайно нуждаещи се граждани общински жилища, този жилищен комплекс е такъв. Тук, в Ямбол преди повече от десет години са настанени цигански семейства. Не съм проучил кое правителство и при какви условия е направено това. За мен е интересно как настанилите се постепенно оформят обитаемото място по свой образ и подобие според разбирането си за дом. Назовавайки и показвайки нещата в прав текст, констатирам следното, а именно това, което се вижда. Жилищен блок от който са отстранени и продадени прозорците с дограмите, всички кабели и метални тръби (следователно там няма ток и вода) и дори са премахнати панелни конструкции заради метала в тях, в следствие на което е премахнато междуапартаментното разделение (това вероятно отговаря на разбирането на понятието дом, като нещо за общо ползване?!). Около блоковото пространство се оформило в бунище и боклукът достигнал няколко метра.*

*(На фотографиите това не се вижда, защото седмица преди снимките багери изринаха сметта.)

Факт е, че по етажите спокойно се придвижват коне, свине и друг добитък – нещо като съвременен вариант на Ноевия ковчег, само дето Ной е имал друга цел за това съборно живеене, а дали тези обитатели имат такава? Ами, ако се окаже, че за тези български граждани има по-специална мисия, а ние мислим за тях с много негативи? Кой трябва да прецени дали те или ние живеем в положение на недостойнство? Факт е, че сега те искат нов жилищен блок за настаняване, понеже този не ставал, бил станал на кочина и гето*!? Е, това решава дилемата – те все пак осъзнават хубавото от лошото, но защо не оформят своите домове в нещо уютно и красиво?!

*(Думата гето идва от италианското ‘джетаре‘ и означава изхвърлен, което е близко до думата интерниран, от там и интернат като училище за отделени от другите, “изхвърлени” деца. Самата тази мисъл убива психиката на децата за цял живот и затова в след комунистическия период замениха с “Дом”.)

Вече в края, бих желал да завърша с нещо позитивно – един пример за друг вид отношение към дома.

В България, преди години пристигнаха пенсионирали се японци. Закупиха си жилища, запретнаха ръкави, започнаха да оформят своите жилища и местата около тях и паралелно с това усилено изучаваха езика и културата ни, историята и фолклора. До ден днешен няма едно оплакване от тях. Не крадат, не предизвикват безредици и не само това, но и с голямо учудване българите констатират, че те обикалят с чували и събират боклука около домовете си. Това продължило и по улиците и деретата на рекичките, които не са тяхна собственост, което много учудило населението, но никой от наблюдателите не пожелал да се включи в тези странни занимания. Вероятно си казват: “Ами нямат си друга работа, та почнали боклук да събират!”, т.е. ние сме толкова заети, че да се занимаваме с глупости – да не сме будали!

Няколко телевизионни интервюта с японците оформиха единното им мнение. Първо, никой не ги е организирал в това начинание. Второ, чистотата и хармонията в дома им и около него (а това не означава само рамките на техния двор) имат тясна връзка с личната им хармония, красота и достойнство, т.е. живеенето в такава среда рефлектира върху душевността на живеещия там и обратното, живеенето в хаоса на боклуците прави и мисленето на човек клошарско. Има и обратната логика. Ако си израснал в дом с родители изповядващи хармонично отношение към живота си и заобикалящата ги среда, няма начин да допуснеш домът ти да се превърне в жилищния блок “Кербала”.



Раздялата

- свещеник Марио М. Йонов - *

Всяка раздяла е тежка, а раздялата с приятел от казармата е много специално нещо, особено когато той не е загинал в изпълнение на войнския си дълг. Понякога глупост или сдухано стечение на обстоятелствата може да раздели житейските пътеки на армейски другари, а такава дружба, особено създадена във времето на комунистическата армия, о-о-о-о, тогава ставахме като мускетарите – “Един за всички и всички за един!”, т.е. до гроб! Ето и историята:

Годината беше 1989. Бяхме от различни батальони, но ни събра залата за ръкопашен бой. Предстоеше гостуване на офицери от НАТО, т.е. в онези години това означаваше ВРАГ-ове – гадни западняци! Предстояха разни прегледи, демонстриране на превъзмощия и надменност. Ако някой тогава ни беше казал, че в най-скоро бъдеще и българската армия ще бъде член на НАТО, о-о-о-о, щеше да има масово повръщане и освиркване, но ето, съдбовна ирония!

На мен ми гласуваха доверие или просто ме изкомандваха, не помня, но трябваше да подбера от около 3000 войници няколко подходящи за демонстрации на бойни изкуства и да подготвя такава група за около месец. Ха-ха-ха, казах аз на един майор и той ме прати в ареста. Всъщност това беше негово задължение (не да ме праща в ареста, а да подготви демонстрация по специализиран ръкопашен бой), но човекът, освен да заповядва, не се беше занимавал с никакъв ръкопашен бой и от няколко книги беше стъкмил някаква комедийна постановка с впечатляваща масовка. От досиетата ни знаеха за опита ми в бокса и тае-куон-до и изискаха мнението ми за вече подготвена демонстрация. Майорът попита редника, т.е. мен:

– Е, редник?

– Какво, е? – отговорих.

– Е, е? Е, ми, впечатляваща демонстрация, нали?

– Впечатляваща, за кого? – попитах аз. – За НАТО-вците пригответе пеленки и памперси, защото могат да се разхлабят от смях!

След тази консултация, ме пратиха пак в ареста – хем искат истината, хем недоволни, а и наказват! Но след два дни ме извика началник щаба и ме попита дали мога да подготвя нещо по-добро и аз се наех. Получих и правото да направя свой подбор на хората, както и разни екстри непозволени на войниците тогава. Така от избраните попаднах на Ицето (Христо). Той беше изключително пъргав и акробатичен и много своенравен – див, та див. Родът му се оказа със стигматичния прякор “Катърите”, защото били пословични побойници и нито се водят, нито се вкарват в правилната пътека. За мен вършеше работа и такъв катър още повече, като се оказа земляк. В демонстрацията Ицето играеше много важен фактор, защото трудно се убеждава някой да захапе цигара и друг да му я изрита от устата и сетне чаша от главата – отново с крак, ножове да се забиват около него, камара с тухли на гърдите да се бастисат (счупят) с “голямата мама” (голям танкистки чук), а той да лежи подпрял темето и петите на издигнати подпори. После същото стана и върху главата му, както и ред други чудесии. Това можеше да свърши само човек с манталитета на мелез между кон и магаре, т.е. катър.

След демонстрациите, майорът беше повишен, защото се оказа, че НАТО-вците били възхитени. Мен ме пратиха на много по-лека служба в спортна рота, в пряка близост до общежитието на девойките от художествената гимнастика (какво повече му трябваше на един войник!), а Ицето стана много популярен в бойното поделение и сетне остана на редовна служба. Приятелството ни обаче стана изключителна придобивка. Казармената дружба на двама мъже от онова време, не можеше да се купи с нищо и никаква дребнавост не можеше да застане между такава дружба – боен другар значи повече и от харем жени, и от торба жълтици, и от каквото там ти хрумне!

Мина време, Ицето се ожени за една красива циганка, която му роди две деца. Той е българин. Беше много здрав физически, синеок и с прекрасна усмивка, с генетично подарени два реда бели зъби. Когато му гостувах, се слагаше голямата софра, защото е дошъл голям гост, и се отрупваше с всякакви вкусотии. “Госпожата”, както гальовно наричаше жена си Ицко, като пъргава гейша със свенлива усмивка сервираше и отсервираше, но никога не оставаше с нас на масата. Двете му деца се боричкаха на килима в хола или на двора и само блажената усмивка по лицето на баща им показваше особена доволност, която само ние мъжете знаем какво означава. Срещите ни бяха разбира се поливани с доволно много алкохол и спомени от казармата, като например:

“Помниш ли масовия бой в столовата? Над 2000 кашимерия (пехотинци), киртаци и кемафи (новобранци и танкисти), гълъбари и фатмаци (парашутисти и старшини на роти)... егати мелето, и така не се разбра защо и кой го почна?”

Годините се занизаха и един ден Ицето се обади и каза: “Дедо попе, Госпожата умря, рак!”

От този ден до днес, моя боен другар не спря да пие, да псува живота, себе си и всички, Бог, мен и освен злоба и агресия, нищо друго не изпълва дните му.

Напусна циганския квартал. Децата останаха там. Здравото телосложение се стопи, няма я и белозъбата усмивка, постепенно тъмен облак обви живота на Христо – Ицко Катърчето – моят другар от казармата. Понякога много късно ми набира мобилния телефон и мълчи, скърца със зъби, мъртво пиян и само провлачено кълне живота: “Дее – ибаа и жии – вотъ – му и дейбъъъ ...”!

На срещите с него започнах да отказвам да употребявам алкохол и дори го помолих и той да не пие, но срещу мен имаше само надменни подигравки, богохулства и съвършено неадекватен човек, който с времето спря изобщо да слуша какво му се говори. Взех решение повече да не се срещам с него. Безсилен съм да му помогна, особено когато той не желае това, а аз се изморих да му бъда публика на бласфемното (хулително) представление. Дали с безсилието си да му помогна аз предавам приятеля от казармата? Опитите ми да му въздействам в посока трезвеност бяха толкова рахитични, че чак ме е срам. Катърският му нрав е непреклоним, дори и да разбира, че всичко води до самоубиване на душата и тялото. Толкова съм тъжен и безсилен и в молитвите си не забравям да моля Бог, да изтегли катърчето от калта, да го помилва и спаси, въпреки ината му. Как бих искал, още днес, да помахам с ръка към него и да кажа не “Край”, а “Добре дошъл бойни братко!”, а той да се ухили от сърце и да отвърне: “Добре си ме заварил, дедо попе!”

* Написах за сп. „Арка”, 01 септември 2009

ПП За разрушителната сила на скръбта, сп. „Арка” публикува мой материал „Ерос и Танатос”.

Следва продължение с допълване на други разкази:



Тук трябва да в „Деструктивност“, „Ерос и танатос“, „Белия лебед“ .... и последната глава на бъдещата ми книга остава „Последен танц с морските вълни“


Каталог: blog -> wp-content -> uploads -> 2009
uploads -> Колективен трудов договор за общински детски комплекс – варна
uploads -> Елена Ханджийска -10 б клас в зпг
uploads -> Charity marathon from Bucharest to Sofia collects donations to support social causes
2009 -> Предложение знания и умения, които трябва да притежават работещите в ит бранша
uploads -> Закон за доброволчеството!
uploads -> Съдържание: Въведение – 3 4 стр. Списък на тренинг-обученията: 5 – 6 стр. Общи условия на образователната платформа
uploads -> Средно общообразователно училище "Д-р Петър Берон" гр. Червен бряг Директор: 0659/9
2009 -> Телефон факс


Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница