Работната хипотеза – концептуална сърцевина на научното изследване



Дата22.07.2016
Размер236.96 Kb.

Работната хипотеза – концептуална сърцевина на научното изследване

проф. д.ик.н. Пано Лулански

УНСС, катедра „Икономика и управление на социално-културните дейности”

Резюме: Работната хипотеза (очната ставка между теорията и практиката) е структурообразуващ елемент на всяко научно изследване. Тя се „вписва” в неговата инфраструктура наравно със заглавието, темата, съдържанието и целта (като ги детерминира в определена степен). В друг аспект тя определя риска на изследването, неговите иновационни аспекти и фактическа полезност.

Проверката на хипотезата се извършва с доминирането на индуктивния или дедуктивния подход, респективно - на общото над единичното и обратното. Хипотезата се доказва изцяло, отчасти или се отхвърля.


Ключови думи: хипотеза; теза; индукция; дедукция; риск при научните изследвания.

JEL: B4; B40; B41; B48

Науката е гробище на хипотези.

Анри Поанкрие
Творчеството и изкуството са роднини. Всяко научно изследване е творчески процес и съществременно изкуство да се обхване системата в нейната цялост и да се обобщят определящите я същностни и специфични черти. Този процес е израз на: креативността на изследователя, напрупания творчески опит, степента на познаване на проблема, възможността той да се представи едновременно в интересна и полезна за потребителя форма и др.

Заглавието на монографията, статията, студията ги легитимира като наименование на научен жанр, но съдържанието на изследването и неговата полезност са подвластни на възприетата от автора работна хипотеза (една или няколко).

Хипотезата е опорният лост на всяка научна разработка. Тя е носеща конструкция на новината в изследването, която се съобщава от автора на научната общественост. Формата на тази новина може да бъде разнообразна. Общото е в имплицитно втъканата новост като: теория, методика, потвърдителни факти, програма, изобретение, препоръки и др.

Целта на настоящата статия е чрез анализ на природата, формите, механизма на формиране и верифициране на хипотезата да се очертае нейното значение за уточняване на главното в авторовата идея в контекста на монолитността и високото качество на икономическото изследване.

Постигането на тази цел предполага решаването на следните задачи: а) изследване на природата и основните характеристики на хипотезата в научното познание; б) видове хипотези; в) място и роля на хипотезата в изследователския проект; г) подходи за формиране и доказване на хипотезата.

Природа и основни черти
Хипотетичният метод е валиден за всяко изследване и изложение. Той се основава на допускане за съществуване на някакакво възможно взаимодействие между явления и процеси, от една страна, и съпътстващи го резултати - от друга страна, догадка за очаквана истина, която при определени условия може да се прояви изцяло, отчасти, а може и да отсъства (1).

Основните черти на всяка хипотеза са:

а) Тя се изгражда върху твърдения, които са малко доказани, но достатъчни, за да се аргументира определено априорно предположение. Доказването на истинността на хипотезата е същевременно разширяване на теорията, в т. ч. на нейните познавателна сила и приложна функция.

б) Предположението е вероятно и подлежи на доказване. То съдържа ново знание, което трябва да се потвърди с доказателства.

в) Хипотезата се поражда, когато наличните факти не могат да обяснят дадено явление, т.е. търсят се нови доказателства.

г) Във всяко изследване се генерират различни хипотези, които са неговата опорна точка. Те са потенциална новост до доказване на тяхната истинност. В този смисъл новостта е външната форма на постоянния процес на възпроизводство на хипотези.

д) В изследването някои хипотези се потвърждават, а други се оказват невалидни – това е пътят „проба-грешка” в реалния процес на търсенето на истината. Хипотезата е основоположен елемент на теорията в стадия на нейното формиране и проверка. С нейната правдивост се доказва адекватността между теорията и практиката.

е) Някои от основните изисквания към хипотезата са:



  • да е максимално конкретна;

  • да е формулирана разбираемо и еднозначно;

  • да носи ново знание;

  • да се изгражда върху достатъчен изходен материал от теорията и практиката – да оперира с широка съвкупност от обекти, а не с ограничен контингент;

  • да има предсказателна сила;

  • да бъде коректно дефинирана;

  • да предполага тенденция, а не разнообразни факти;

  • да съдържа потенциал на саморазвитие на знанието и др.

ж) В специализираната литература се обобщават следните правила за формулиране на хипотезата (2):

  • да е концептуално ясна, без двусмислие и противоречивост;

  • да има емпирично реверентно поле, което обхваща изследвания феномен;

  • да не съдържа морални оценки и съждения;

  • по възможност да не е единствена и да се диференцира на подхипотези;

  • да са налице възможности за проверка чрез адекватни инструменти.

Отхвърлената хипотеза означава, че пътят, по който е протичал досега анализът свършва и се налага търсенето на нови възможности за постигане на истината. Хипотезата е възможност, а потвърдената хипотезатеза, т.е. реална действителност. Това е част от йероглифа на научното познание.
Видово разнообразие
Хипотезата е условно категориално умозаключение, силует на бъдещ феномен. Ако тя се докаже, става продукт на изследването, негова огледална форма, част от теорията и практиката.

Разработването на хипотеза (3) се осъществява в две фази: зараждане и окончателно формулиране. Зараждането й е изходната фаза на изследователския процес, свързано е с догадка, интересна идея, озарено авторово прозрение. Неговата честота и интензивност са в зависимост от интуицията и опита на изследователя. Окончателното формулиране на хипотезата предполага внимателното й осмисляне, критично анализиране на генетични, текущи и преходни стойности, редактиране на нейния запис, диференциране на изграждащото я съдържание, микроконкретизация и др.

Теорията разполага с арсенал от хипотези, чиито основни класификации са:

а) От гледна точка на последователността в тяхното функциониране – работни и доказани (тези) хипотези.

б) От гледна точка на изразяваните връзки – причинно-следствени и описателни хипотези.

Първите са свързани с пряката детерминираност на предполагаемите черти на изследвания предмет. Тяхната конструкция може да бъде различна: ”колкото повече, толкова…”, „ на единица от Х, У нараства със …” и др.

Вторите са свързани с непряко детерминирани твърдения и се конструират с „ако….., то…..” или „нарастването на…..води до……” и др.

в) От гледна точка на техния характер хипотезите биват абстрактни (общи) и конкретни. Обикновено общите хипотези са характерни за фундаменталните изследвания, а конкретните – за приложните проучвания.

г) Съобразно статистическия признак биват статистически значими и нулеви и др.


Място в изследването

Хипотезата е основоположна част от елементите на всяко научно изследване. Тя предопределя неговата структура, целенасоченост, вътрешна система и външни функции (Таблица 1).


Таблица 1. Общи етапи на изследователския процес

№ по

ред


Съдържание на дейността

1.

Избор, формулиране на работната тема и оценяване на риска

2.

Информационно осигуряване на изследователския процес по темата

3.

Систематизация на информацията и изграждане на съдържанието на изследването – преформулиране на темата, избор на работни хипотези (хипотеза), определяне на целта, определяне на задачите и методите на изследване

4.

Написване на труда – рекапитулация на валидализирането на хипотезите (хипотезата), обощаване и аргументиране на вида на постигнатия научен продукт и техническо оформяне – библиографско осигуряване, цитиране и др.

5.

Рецензиране, поправка и издаване на труда.

Формулирането на хипотезата (хипотезите) има важно стратегическо значение за успеха на всяко изследване. Тя трябва да съдържа в себе си основните идеи, главният фокус на бъдещото проучване. Хипотезата е основната нишка на цялостната изследователска дейност и е строго свързана с целта и задачите на извършваното изследване. Между нея и целта има приближение от първа степен, те са в причинно-следствена конюнкция, като в повечето случай хипотезата предопределя целта.

Възможни са и обратни решения – за синхронизацията между хипотезата и целта се налагат изменения и в двете страни. Хипотезата е израз на някаква вътрешна предполагаема необходимост (а значи и случайност) в изследвания предмет, на някакава възможност. Нейното идентифициране (доказване или отхвърляне) ще се извърши, като строго се съблюдават дефинираната цел и съответстващите й задачи. В същото време целта може да се постигне и чрез елиминиране на първоначалния вариант на хипотезата и възприемане на нова основна идея.

Хипотезата е като подвижна основа на сграда – в зависимост от проектираната височина тя може да се променя. В този случай височината на сградата изпълнява функцията на цел на изследването и е отражение на неговия предмет. В зависимост от нея се регулират параметрите на основата на извършваното строителство – дълбочина, широчина, географско разположение и височина. В продължение на това образно сравнение – ако се измени темата (назначението на сградата), се изменя хипотезата и съпътстващите я цели и задачи на изследването – сградата приема нова архитектурна форма и присъщ силует.

Тези моменти предполагат авторът да има ясна представа за главното по темата в наличните публикации, за нейните практически аспекти, възникващи проблеми и т.н. Хипотезата е резултат на сериозно познаване на проблема (като теория и практика), а не само на логичното и безпристрастното мислене на изследователя.

В зависимост от темата могат да се формулират много хипотези, както и хипотези в едно направление (основна – обща хипотеза и поддържащи –частни микрохипотези). Независимо от избора на броя на хипотезите (една или препоръчително – няколко) от особена важност е този въпрос да бъде обсъден много внимателно, тъй като от него ще зависи: първо, изборът на съдържание на разработката; второ, изборът на методите на изследване; трето, доказване на съждение, което ще е новост за теорията и практиката; четвърто, реалното развитие на науката.

Необходима е висока степен на внимание. Ограничаването на анализа само до една хипотеза рискува неговото израждане в псевдотеория. Всяка единствена хипотеза опростява значително нещата и е предпоставка за неверни изводи.

Формулирането на хипотезата трябва да бъде извършено паралелно с определянето на целта и предмета на изследване. Тези три елемента се синхронизират като хипотезата има водещо място. От една страна, основният замисъл на изследването, прозиращата от темата идея трябва да се инплантира, първо, в работната хипотеза, и второ, в целта и съдържанието на изследването. Целта е средство за разгръщане на анализ, чрез който ще се докаже или отхвърли хипотезата.

Последователната логика на взаимодействие между тези три страни е: хипотеза – тема – цел. Първата връзка „хипотеза – тема” изразява образно абцисата на всяко изследване. Тази релация показва каква е носещата идея на изследователския замисъл и производната й тема. Втората връзка „хипотеза – цел” (опосредствена от темата) изразява целенасочеността на изследването за проверка на хипотезата (степен на доказване или абсолютно отхвърляне). Това е ординатната ос на изследователската дейност, нейната осигуряваща система. На основа на тези релации се формира съдържателната страна на разработката.

Осмислянето на хипотезата в контекста на изследователското поле е сложен и отговорен етап в технологията на всяко проучване. То е своеобразна прескриптивна дисекция на проблема и определяне на предварителната му вероятна диагноза за пътищата на постигане на необходимото му „здравословно състояние”. Ето защо не е трудно да се обобщи, че търсеното съответствие между елементите на горепосочената триада (решаването на проблема) е резултат на: общата култура на изследователя; неговата подготовка по избраното изследователско направление; познаването на състоянието на проблема в литературата и в практиката; способността му да генерира алтернативни идеи за неговото решаване; очакваните ползи; възможните остатъчни проблеми и др.



Алтернативни практически проекции

1. Нека темата на проучването е с наименование: „Изменения в ключовите умения и компетенции на трудовия фактор в България в условията на неговата интермобилност”.

Тази тема се анализира при следната презумпция: ако нашата работна сила трябва да бъде безпрепятствено мобилна в глобален аспект, нужно е тя да притежава ключови умения и компетенции (в практиката се доказва, че 85% от мобилността на трудовия фактор е за сметка на горепосочените умения), близки до тези в развитите страни. Следователно основната хипотеза (от описателен тип) на изследването може да бъде записана така: ”Активизирането на съвременната мобилност на работната сила в България (и особено при предстоящото ни приемане в ЕС) не може да се извърши без преодоляване на дефицита от ключови умения и компетенции на националния трудов фактор”. Хипотезата показва какво трябва да се направи, за да бъде българската работна сила интермобилна. Чрез изследване на измененията в нейните параметри ще се очертаят тенденциите в този процес, а чрез сравнение на равнището и тенденциите му с развитите страни – нашата дистанция. Тя може да се преодолее само ако се извършат редица неотложни промени. Така се поражда интригата в научното изследване.

При тази постановка целта на разработката може да се формулира примерно така: ”Като се определи равнището на несъответствие между ключовите умения и компетенциите на работната сила на страните от ЕС и на България, да се обобщят препоръки за преодоляване на този дефицит с оглед мобилността на българската работна сила”. В този смисъл целта е средство за доказване на издигнатата хипотеза. Ако тя има и свои съпътстващи елементи – микрохипотези, тяхното постигане ще се осъществи чрез решаването на конкретни задачи, които в същото време са страна на съдържанието на изследването.

2. Всяка хипотеза може да се диференцира на съставни синергетично формулирани елементи. Да примемем, че проучването е на тема ”Образователен профил на заетостта и безработицата в България”. Идеята е да се изследва и оцени въздействието на равнището и на вида на завършеното образование върху заетостта и безработицата. В тази тема активното е да се проучи влиянието на образованието върху пазарните форми на работната сила. От само себе си се разбира, че в случая става въпрос за измерване на еластичността на търсенето и предлагането на работни места от завършеното равнище на образование.

Примерният вариант за основна хипотеза на това изследване изглежда така: ”По високата заетост, респективно – по-ниската безработица, са в най-голяма степен еластични към притежаваното от работната сила по-високо образователно равнище, поради което то активизира нейната пазарна реализация”. Тази хипотеза се допълва от няколко микрохипотези: а) образователното подобрение в работната сила е определящо, но не е единственият компонент на човешкия капитал; б) само пазарно организираното образование и обучение е фактор за създаване на равновесие между търсенето и предлагането на работна сила, в т.ч. чрез повишаване на нейната мобилност и поддържане на ниска социална цена на безработицата; в) по-високото равнище на образование намалява склонността към безработица и увеличава тази към икономическата активност и заетостта; г) на всеки етап от стопанското развитие се налага преоценяване на приоритетите в равнищната структура на професионалния профил на създавания образователен продукт, като следяща система на професионално-квалификационната структура на заетостта, предодпределена от провежданата икономическа и социална политика; д) все по-неотложна е необходимостта от активно развитие на непрекъснатото професионално обучение, в т. ч. и за безработни – младежи и възрастни.

При тази комплексна хипотеза целта на изследването може да се формулира така: „Като се анализира образователният портрет на заетостта и безработицата, да се оцени въздействието на завършеното образование върху пазарните форми на работната сила в процеса на нейната реализация и да се обобщят препоръки към организацията на образованието, обучението и функционирането на институциите на пазара на труда”.

Работната хипотеза във всяко изследване се формулира след решаването на изходния въпрос: какво е това? След като авторът изследва внимателно възприетия конкретен предмет на анализа, неговите теоретични и практически черти, решени и нерешени въпроси, той намира своя ракурс на бъдещото проучване чрез формулиране на подходяща изходна работна хипотеза (респективно и макрохипотези). Така се изгражда кофражът на сградата на научното изследване. На тази основа се предефинират първоначалните цели, поставят се за решаване нови задачи, избира се подходящият метод и т.н.




Рискове на избора

Опасността от избор на неподходяща хипотеза се свързва с редица моменти. Рисковият проблем (4) на изследването се проявява в следните няколко пункта :



Първо, избира се хипотеза, която авторът не може да докаже или въобще е недоказуема при съвременните условия на развитие на науката. Подобен ( фалшив) ход предопределя пълен неуспех на изследването.

Второ, избира се хипотеза, чийто потенциал на новост е нищожен – изследваният въпрос е решен още преди години в други страни. Преоткривателството (бягането на място) е често явление в специализираната научна литература.

Възприетата новост трябва да бъде актуална за по-продължителен период от време или да обхваща по-голям брой случаи. Ако тази новост не отговаря на горепосоченото, тя кумулира сериозен риск за изследователя. Например, колкото и качествено изследване да се извърши по въпросите на икономиката и организацията на колежанското образование (което, първо, е свързано само с 6-7% от студентите в България, и второ, не се счита за сериозна образователна степен нито от политиците, нито от потребителите –друг е въпросът дали това е правилно?), то ще се приеме трудно от научната общественост или от членовете на Специализиран научен съвет. Същото може да се твърди и за теоретичния анализ на формите на приватизация в преходния период, за които, като правило, са решени главните въпроси и едва ли могат да бъдат актуална тема на сериозно изследване.



Трето, възприемането на тема, по която работят мнозина и е с вероятнност тя да бъде решена бързо, крие подмолни рискове, свързани с намаляването на срока на неопределеност на изследвания процес. Анализаторът може да организира сериозни проучвания, да формулира по блестящ начин хипотезата си, но след като е изпреварен от друг автор, всичко извършено в тази насока е безпредметно.

Рискът е част от търсенето на собствената гледна точка на изследователя. Той е в неопределеността, а тя е част от нашето ежедневие. Ето защо трябва да го отчитаме и да се стремим да го елиминираме.



Определящ подход на целевото изследавателско поле

Работата на изследователя по решаването на даден научен казус неизбежно е свързана с дефинирането (издигането) на определена хипотеза или система от хипотези и тяхната верификация преди всичко чрез анализ на връзките между общото и единичното в контекста на индукцията и дедукцията. Това не означава подценяване използването на останалите методи за анализ – абстракция, сравнение, синтез, ретроспекция и др., а предоставяне на приоритет на хипотетично-индуктивния и хипотетично-дедуктивния подход в целевото ориентиране на изследователското поле.

За по-внимателното осмисляне на работната хипотеза (5), като опорен лост на всяко изследване и потенциал на истината, се налага дефинирането на няколко изходни момента:

а) Всепризнато е, че общото изразява същността, природата на изследвания феномен, неговите релевантни идентификационни признаци. Проявява се в умозаключение с голяма степен на обхват и дълбочина, присъщо на цялото многообразие на класа на изследваните явления или процеси. Общото е с вътрешно присъщо значение и изразява постоянна, повтаряща се връзка. В друг ракурс то е кондензирано познание, олицетворено в категория или закон. Например твърди се, че производителността на труда е категория, с която се характеризира главното в ефективността на живия труд и на тази база се обобщава закон за нарастващата производителност на труда.

б) Единичното изразява умозаключение за частното. То е с малка степен на обхват на признаковото покритие. Единичното се символизира и конкретизира в определено понятие. Изразява външна, повърхностна, периферийна, непостоянна, преходна черта на дадено явление, процес или система. В същото време тази черта е и израз на определени условия.

в) Дедукцията (връзката общо – единично) допълва и доказва индуктивния извод (продукт на връзката единично – общо), който се проявява в някакава обща за системата тенденция.

г) Емпиричините положения (единичните факти) и проявените тенденции (общи тенденции) се проверяват чрез съпоставяне с теоретичните постижения (наличното до момента знание) и обратното – генериранато ново знание – с живата практика. В оборот са две твърдения: първото, обобщаване от фактите на тенденции и закони ( индуктивно умозаключение) и второто - извеждане от законите на специфичните черти на даден обект ( дедуктивно умозаключение).

Индукцията е основа на дедукцията и обратно – тези две страни взаимно се предопределят, отричат и допълват.



Верификация

След формулирането на хипотезата следва стръмният път за нейното доказване или отхвърляне. В същинската страна на процеса на изследването се включват: доказателства (теоретични и емпирични), в т.ч. и описание на факти и събития, свързани с тях; опитна проверка на резултатите и изводите с позитивен и негативен акцент (какво да се измени, усъвършенства, активизира и какво да се разширява, утвърждава и т.н.) и др.

Няма съмнение, че цялостното изследване се подчинява на комплексната връзка ”хипотеза – тема (обект и предмет) – цел – задачи”.

По вертикалата се осъществява рамкиране на анализа, а по хоризонталата – разширяване на неговата познавателна функция. Тези две координати трябва да са съотносителни и между тях е необходимо да съществува теоретична последователност (по вертикалата) и смислова непротиворечивост (по хоризонталата). Това може да се представи в информационна решетка на изследването (Таблица 2).


Таблица 2. Примерна информационна решетка на изследването


Общо съдържание

Цел

Задачи

Хипотеза

Доказателства

Теза

Приноси

Хипертема

Основна

Основна

Основна

1.
2.
3.
4.
5.
….

Основна

1.
2.
3.
4.

n


Първи подпроблем (глава)

Допъл нителни

Първа микрозадача

Първа микротеза
Втора микротеза
Трета микротеза

Първа теза
Втора теза
Трета теза

Втори подпроблем

Втора микрозадача

Трети подпроблем

Трета микрозадача

От таблица следва, че целите, задачите, основната хипотеза и теза си кореспондират със заглавието на изследването, а главите – само със задачите. В общност се осигурява съотносителност между елементите на инфраструктурата на изследването.



Доказателство на хипотеза – генерирана теза

Гореизложеното позволява да се обобщят три форми на доказване на работна хипотеза. От тях две са ”чист вид” и една е смесена.



Първата форма е със старт и доминиране на индуктивно-хипопетичното направление на анализ. При него изследователят формулира и доказва от единичините факти съждения с по-общ характер. Налице е преход от по-малък към по-голям обхват на признаково покритие на единичното. Това е своеобразен синтез на свойства и обобщаване на общи черти, тенденции и закони.

Итерациите на проверка на издигната работна хипотеза (Х) са следните (Таблица 3):

Таблица 3. Проверка на хипотезата с определящо значение на индуктивния метод

Единично (Е)

Трансформационни елементи

Общо (О)

Изходно положение

Ео

Ао

Оо

Во

Първа итерация

Е1

А1

О1

В1


Втора итерация

Е2

А2

О2

В2










N-та сумарна итерация

Еn

Аn

Оn

Вn

В изходното положение е фиксирано обстоятелството за наличието в явлението на Оо общи, респективно на Ео единични черти. Означените с А и В трасформационни елементи (приети са два броя: фактически – А и контролни – В) характеризират измененията в общите черти на системата (хипотетични и реални) в контекста на промените в единичното. Ао е изходната връзка между общото и единичното (в общност на определяне на Оо от Ео).

Издигнатата хипотеза Х (Х не е Ао) е за нова детерминация на общото от единичното. Разликата между Х и Ао (респективо Во, ако става въпрос за обратната контролна връзка) е новото, което изследователят търси, генерира и трябва да доказва. В друг аспект то е свързано с индуктивното въздействие.

В първата итерация на анализа и доказателството А1 е „извървяната” част от доказването на новото (Е1 – Ео), а В1 – дедуктивната проверка на горепосоченото, т.е дали тези черти на прираста в единичното са присъщи на общото. Налице е изключване на несъществените качества на предмета (явление или процес) и обобщаване на типичните за него общи страни в контекста на единичното.

Във втората итерация А2 е другата част (сегмент) на доказваното ново (в обем Е2 – Е1), а В2 – неговата дедуктивна проверка.

В N-тия стадии (сумарен) е извършена окончателна рекапитулация – сумираните нови черти на общото (Оп – Оо) , произтичащи от измененията в единичното (Еп – Ео), са проверени и доказани чрез Вn аргументи.

Налице е следното равенство:сума Оп – Оо = Ап = Х – Ао = Еп - Ео

В този случай е доказано универсалността на съждението А. Изследователят е постигнал абсолютен теоретичен принос с формални размери , ако Х – (Ап - Ао) = 0. Хипотезата е доказана – потвърждава се общото в изследвания предмет на основа доминиране на индуктивно обобщение.

В зависимост от отклонението между Х и добавеното А положение се определя степента на доказаване на хипотезата (частично или изцяло нейното отхвърляне).

Вторият вариант е с приоритет на дедуктивно-хипотетичното начало. Изходна точка е преходът от общите и съществени обстоятелства към съждение с предметна конкретност. Налице е преход от умозаключение с по-широк обхват към аналогично с по-ограничено поле, т.е. диференциране на анализа. Приносният резултат от подобно изследване намира израз в генериране на нови и потвърдителни факти.

Итерацията на това решение е показана на таблица 4 .

Таблица 4. Проверка на хипотезата с определящо значение на дедуктивния метод

Общо (О)

Трансформационни елементи

Единично (Е)

Изходно положение

Оо

Ао

Ео

Во

Първа итерация

О1

А1

Е1

В1


Втора итерация

О2

А2

Е2

В2










N-та сумарна итерация

Оn

Аn

Еn

Вn

Дефинирана е хипотезата У, а се доказва нейното значение чрез сравнение със състоянието на сумарния компонент Аn. Чрез итерациите по А се извършва изключване на съществените черти в изследвания предмет и търсене в него на несъществени (единични) такива, на признаци с идиографично значение. Потвърждава се обстоятелството за наличието в обекта на качества, несъществени за цялото, които съществуват под формата на потвърдителни факти. Акцентира се върху индивидуалното в предмета. В анализа доминира дедуктивното обобщение, а индуктивният метод е форма на контрол върху доказателствата.



Третият (смесеният, общият) вариант има междинно значение. При него единството на индуктивното и дедуктивното се изразява на съдържателна основа. Единичното чрез индукцията генерира общото в явлението, а общото, чрез дедукцията – единичното. В друг аспект това означава, че единичното е част от общото, или че последното е системно сумиране от единичното.

В първия вариант индуктивният подход е съдържателна страна, а дедуктивният – форма на контролно умозаключение. Във втория вариант, обратното –дедуктивният подход е съдържанието, а индуктивният – формата на контрол. Тези моменти показват единството между форма и съдържание, което е безусловно необходимо за всяко научно изследване.

Всяка итерация на анализа (1…n) е издигане на по-високо равнище на знанието за предметната област на изследване. Аn е окончателното генерирано и сумирано ново знание под формата на нова теория, нови и потвърдителни факти и други научни приноси.
Реквизити на доказателството
Проверката на работната хипотеза се извършва чрез три реквизитa: сходство (С), различие (Р) и остатъци (О).

Изходната хипотетична „формула” на анализа е, че сумата между сходството и различието формира цялото. На тази основа може да се реализират две относително независими и в същото време допълващи се логики: индуктивна и дедуктивна.

В индуктивната логика са налице следните търсени равенства (респективно остатъци) на сходство и различие:

1. Равенство между работната хипотеза (Х) и Аn, като необходимо условие за пълно доказване на дефинираните или усъвършенствани теория и методи.

2. Равенство между сума Вn и Аn – достатъчно условие за пълно доказване на теоретични или методологични постулати.

3. Остатъци в сходството – разлика между Аn и Х – необходимо условие за частично или цялостно отхвърляне на възприетата хипотеза.

4. Остатъци в различието – разлика между Вn и Аn – достатъчно условие за частично или цялостно отхвърляне на хипотезата.

Аналогично е положението и в дедуктивната логика:

1. Равенство между хипотеза У и Аn – необходимо условие за пълно доказване на генерирани черти чрез нови и потвърдителни факти.

2. Равенство между Вn и Аn – достатъчно условие за пълно доказване на генерирани черти чрез нови и потвърдителни факти.

3. Остатъци в сходството – разлика между Аn и У – необходимо условие за частично или цялостно отхвърляне на възприетата хипотеза.

4. Остатъци в различието-разлика между сума Вn и Аn – достатъчно условие за частично или цялостно отхвърляне на хипотезата.



Заключение

Всяка хипотеза съдържа някакава истина, която трябва да се провери. Тя може да е и случайна причинна моментна връзка. Този въпрос не бива да се отминава с „лека ръка”, тъй като в неговото „дешифриране” се съдържат импулсите на развитие, факторната детерминираност на процеса. Нужно е да се напомни още, че хипотезата може да бъде свързана с разнородни неща, генериращи различни приноси: доказване на нова теория или усъвършенстване на съществуваща, създаване на нов метод или нова методика, обогатяване, потвърждаване, оспорване или прецизиране на отделни страни на теорията и др.

Независимо от вида на хипотезата и приности, съпътстващи нейното доказване, итерациите за проверка на истинността й са еднакви.
Бележки
1. Налице са и други определения. Някои руски автори определят хипотезата като „..теоретично твърдение за предполагаема връзка на две или повече явления, изразена в понятия”. Вж. Добреньков В.И. и А.И. Кравченко. Фундаментальна социология. т.I. Методология изследования, Москва: ИНФРА-М, 2003, с.584. В Българския тълковен речник хипотезата се определя като: ”1. Научно предположение, което обяснява някой недоказан въпрос, докато той се установи научно и стане теория или закон. 2. Предположение, догадка”. (Вж. Български тълковен речник. С. Наука и изкуство, 2003, с.1040.)

2. Добреньков В.И. и А.И. Кравченко, цит. книга, с.594-596.

3. Пак там, с.586 и 590.

4. Петкова, Кр., Границите на научния риск. С. Партиздат, 1990, с.55.

5. Използвани са някои постановки на Анг. Бънков. Вж: Проблеми на логиката.-С. БАН, 1967, с. 19-29.
Някои обобщения
1. Хипотезата не е вярна и не е невярна, тя е неопределена и се намира между истината и неистината.

2. Изискванията към хипотезата са: непротиворечивост на установените до момента закони и теории, експериментална проверяемост, приложимост и пълно съотвествие към предметната област на изследването, простота на формулиране, логичност в доказателствата.

3. Истинността на хипотезата доказва истиннността на теорията.

4. Хипотезата е въпрос, зададен в съотвествие с научните правила.

5. Доказаната хипотеза е част от реалната теория.

6. Хипотезата трябва да оперира с широка гама от обекти, а не с единствено събитие.

7. Колкото е по-високо равнището на обобщаване на хипотезата, толкова тя е по-ценна за науката.

8. Хипотезата е логическа истина, която дедуктивно се извежда от теорията и практиката.

9. Проверката на хипотезата е очна ставка между теорията и практиката.

10. Хипотезата е предположение, което се опира на резултатите от науката, но вградени в нещо, което трябва да се докаже.






База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница