Работни дела



страница1/10
Дата28.05.2017
Размер1.87 Mb.
#22263
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Испор Йелохим


РАБОТНИ ДЕЛА

Посвещавам тази книга на достойните служители от полицейските и специалните служби на България, които платиха за привилегията да служат на народа си, с цената на провалената си кариера, съсипаното благополучие на семействата си, здравето си, нерядко с живота си и живота на най-близките си, предавани и продавани от извратената политическа върхушка през тежките години на Прехода.

Искам да изразя специалната си благодарност

към семейството ми, което ме изтърпя през тази година и половина докато пишех и подготвях тази книга. А и преди това.

към тези които ме подкрепяха с думи и действия.

към тези които ме насърчаваха.

към тези които ми вярваха.

към тези които ме критикуваха.

към тези които ми помагаха

към тези които я прочетоха.

към тези които ще я прочетат.

Авторът



Всички събития и персонажи в тях са плод на фантазията на автора. Но може и да греша…
Посолство на Русия

София. 11.34 ч.

Слънцето в тази страна понякога печеше наистина жестоко и караше всеки, който може, да се спасява от лъчите му с бягство. През прозореца се виждаха дърветата със спаружени листа, покрити с дебел сив слой пепеляк от близкия строеж. Втори месец булевардът пред посолството бе с ограничено движение от бариери и знаци. Служебните коли правеха невероятни маневри и бавно се провираха през дупките, което вледеняваше сърцата на хората от охраната. Трамвайните релси бяха изкъртени за три-четири дни с огромни механични чукове, вдигащи невъобразим шум, но облекчение още нямаше. Нивото на боботенето от строежа на поредния етап, от изграждането на местното метро, спадна с неповече от пет децибела.



Якорцев предполагаше, че на столичното кметство, за пълното изграждане на метрополитена, с тези темпове ще му са напълно достатъчни само около триста и петдесет години. Самото обявяване на започване на работата по всеки следващ етап, се конкурираше по безсмислена зрелищност и плямпане с юбилейните конгреси на КППС от недавното минало в собствената му столица. Капитанът въздъхна и отмествайки поглед от бучащия строеж, затвори папката с едва доловим жест на раздразнение. Иди, че пиши анализ при тоя грохот. Не можеше да си позволи да се премести в друга стая на огромната сграда. Щеше да наруши разпоредбите за работа със строго секретни материали, а това вече граничеше с престъпление. Утвърдената процедура беше една от светая светих в професията и капитанът я спазваше абсолютно точно. Попълни датата на титулния лист и се подписа за работата с документите, набра кода на сейфа и подрънка с двойката перчати ключове. Огнеупорната каса погълна дебелата папка, меко затвори вратата си и след още свещенодействия с двете нормални и електронната ключалка потъна в невъзмутимо мълчание. Някъде дълбоко в седеметажните недра на посолството мощен сървър отчете отварянето на касата и автоматично включи и изключи миниатюрната, цветна, свръхчувствителна камера, старателно прикрита в сейфа. Капитанът седна на разчистеното бюро, поигра с лъжичката от мелхиор и отпи от чая. Незаменимият вкус и превъзходният аромат го изпълниха със спомена за родната сибирска тайга и брезите, суровата здрава зима на Западното Приобие, високите сондажни кули на нефтяниците и огромните тръбопроводи транспортиращи газ към Европа. Газта, която сплете по-силно от всяка дружба капиталите на Русия и западноевропейските страни. Друга Вечна Дружба нямаше, тук той го видя на практика. В тази “братска” страна където преди десетина години народа живееше богаташки, в сравнение с неговите сънародници и цели фамилии работеха по строежите на необятната Русия, добиваха дървен материал от руската гора и получаваха образованието си в най-добрите висши институти, нещата се обърнаха на всичките шестнадесет румба. И така бе в целия бивш източен блок. Нима тези глупаци не разбираха, че не от разграждането на военния Варшавски договор се интересуваха враговете им от студената война. Главната цел беше Съвета за Икономическа Взаимопомощ, той правеше възможно толкова години изродената политическа система да устои на мощния икономически натиск на Запада. Разрушаването на главния носещ стълб, повлече и военната организация, и срина окончателно дори и Русия. Разбира се обраслата със самодоволна партокрация, система на работническо-селската власт, с грешки, величествени като идеята, която изповядваше, никак не беше за ожалване. Именно партийните бонзи, първи дадоха старт на ограбването обезпечено в научните термини “масова” и “касова” приватизация. Мащабите и безочието на това дело изуми дори провокиралата го американска администрация. ЦРУ с години не можеше да направи някакъв, що-годе свестен анализ на ситуацията и се наложи да работи на парче. Степента на разпад на държавите наподобяваше ядрена реакция. Аналитиците в Ленгли и Мъгливото дъно си скубеха косите и всичко оставаше в ръцете на сътрудниците работещи на терен, и надеждата, че алчността на бившите им врагове ще ги направи предсказуеми.

Преди повече от десет години, току-що завършилия Ленинградската морска академия лейтенат, бе изпратен да служи на ракетен кораб, клас “Кинда”. Две години се бори мъжки с коварното Балтийско море в учения и патрулиране, в състава на всевъзможни флотски формирования. За добрата си служба, го очакваше поста на трети помощник-капитан на ракетния крайцер “Варяг ”, но мощният кораб влезе на док за шест месеца, за да получи ядрена, ракетна система от ново поколение „Базалт”. Модернизацията се проточи повече от година заради дооборудването на крайцера с нова навигационна апаратура и свръхсекретна, уникална, ракетна система “Москит”. После започна модернизация на парните турбини и кариерата на моряка започна да се вкоренява дълбоко в брега, когато кадровото му дело за наблюдение, започнато от офицер от КГБ, внедрен в Академията като преподавател, попадна на бюрото на генерал-майор Карелин. Генералът, който минувачите можеха да вземат за работник в областта на експлоатацията на трамваите, отговяряше за оперативната работа и активните операции в Червенознаменния балтийски флот. След упорита работа на съответните старши офицери и екип на аналитичния отдел, набъбналото кадрово дело с готово предложение за привличането му, получи съответния параф в секретната, с нищо не впечатляваща сграда на Проспект “Латишките стрелци” в Ленинград. Три месеца по-късно кадровиците на Главното Разузнавателно Управление на Съветския флот разбраха, че чекистите са им измъкнали човека под носа. Реакцията им беше не по-различна от очакваната, лейтенанта-отличник окончателно заседна на сухо, като началник на голям склад за флотски вехтории в дъното на Калининградския порт.

След още година добре режисирана неразбория, Якорцев попадна в школата на Комитета, където с обичайната си прилежност усвои изкуството на разузнавача, мимикрията, начините за придобиване на оперативно-интересната информация, вербоването и какво ли не още.

Първото му назначение беше в Турция, посещаваше Истанбул като бизнесмен, прикрепен беше към опитен оперативник с повече от петнадесет години стаж. Напредваше бързо, имаше и усет за работата и подход към хората. По него време Първо Главно Управление на Комитета поддържаше не-помалко от сто и двадесет хиляди оперативни офицери в целия свят, но работата на капитана не остана незабелязана за началниците му.

Така попадна в София, която през мандата на предшественика му се бе превърнала в регионален център на шпионажа. Възползвайки се от неграмотното и на моменти престъпно управление на страната, от масовото изгонване на професионалистите от специалните служби, които доскоро с активните си мероприятия държаха противниците си в прединфарктно състояние, ЦРУ наблъска старата сграда на посолството в центъра на столицата с повече от четиридесет тона най-съвременна апаратура. Това така претовари старата сграда, че се наложи да отвътре да изградят стоманена носеща конструкция до петия етаж, но пък сега зданието се оказа тясно. На руското КГБ не му остана друго освен да наблюдава процеса и да засича информацията си със съмишлениците си в българските спецслужби. В това време израелците не оставаха по-назад, активизира се старата мрежа от саяними, а успоредно с това трескаво течеше създаването на нова агентура, особено в средите на огромната арабска общност. Друг беше въпроса, че и мухабаратите на арабските държави се разшетаха. Не останаха назад и турската МИД, и кой ли не още. Започна борба за овладяване пътя на хероина, минаващ от незапомнени времена от тук. Който го овладееше, контролираше огромните парични потоци. С тях се финансираха от политическите и чисто военните операции до мафиотските фамилии и бизнеса им, проникнал с метастазите си до най-горните етажи на властта в почти всички държави.

Что делать? Работа такая. - си помисли капитанът, необличал униформа седем години. Липсваше му морето, солените мъжки характери и късия офицерски бушлат.

Якорцев вдигна слушалката на телефона и промърмори паролата за днес. Заключи кабинета си и пъхна връзката ключове в джоба си. Някъде в подземието, оператора пред огромен пулт, натисна копчето обозначаващо неговия кабинет. Компютърът включи трите рубежа на охранителната система и на двадесет и един инчовия монитор “СОНИ” се изписаха две последователни съобщения, първото потвърждаваше компютърния анализ на гласа, второто – поемането на охраната, а главният сървър в друга подсигурена зала, отчете всичко в паметта си и незабавно направи компресиран запис на дивиди. Абсолютна сигурност, разбира се не съществуваше, но специалистите от КГБ бяха преценили, че са се подсигурили срещу неканени гости шейсет и пет процента … е имаха и други изненади, но…

Подземният гараж на посолството се пазеше малко по-особено. Още повече и тази част. По-голямата част. Там се прибираха колите на посланника, секретарите на посолството и аташетата, както и някои други. Якорцев погледна на пръв поглед безлюдния подвал, извади карта и я вкара в цепнатината. Нищо стряскащо не последва, освен, че системата потвърди нареждането на оператора и скритите, монтирани в прикрити амбразури, 12.7 мм. картечници “КОРД”, отклониха дулата си от него. Четирите камери и шестте лазерни прицела продължиха да го следят докато открехналата се врата не го погълна… Някъде долу, в подземието сървърът отчете всичко това и независимо от основния охранителен компютър, попълни безкрайните си записи…

Решетестата врата на посолството се придвижи настрани на обилно гресираната си ролкова система, за да пропусне синята “Нива Шеви” и наблюдателят вдигна джиесем-а към ухото си. Набраният номер отговори почти веднага, без характерното изчакване. “Наблюдателят” бавно и отчетливо продиктува номера на колата наобратно и псевдонима на евентуалния пасажер. После затвори и окото му пак се върна до уреда. Нивата преодоля дупките от строежа, без да бърза и бе снимана 4 – 5 пъти, на автоматичен режим, от друг “наблюдател”.

Колата излезе срещу парк-хотел “Москва” и с оптимална за трафика скорост се включи в движението. После направи десен завой на старата телевизионна кула повличайки четири коли след себе си жълто, облъскано такси “Деу Елантра”. Измъкна се надясно по Цариградско шосе, увеличавайки на максимално допустимите осемдесет километра в час. Два полицейски мотора на “Сигма” прелетяха покрай него и се загубиха напред в навалицата. Юри, шофьора на Нивата, зърна за секунда жулнатия оптекател на единият от мотоциклетите. Абсолютно сигурно мерна двата моториста на моста на “четвърти километър” и продължи направо, активно оглеждайки се за останалите от от екипа за наблюдение. Якорцев седеше на дясната седалка, невъзмутимо в жегата. Според плана гумите изпушиха от почти обратния завой за към гара Искър. Прелетяха покрай голямо трамвайно депо и се вмъкнаха между панелните блокове на жилищния комплекс. След няколко преки обаче пак зърнаха мотопатрул. Излязоха на бившата “Чапаев” и поеха към румънското посолство, а около зала “Универсиада” забелязаха следващото ги ауди. След малко ги пое шкодичка. Тя пък предаде щафетата на зелен самосвал, преди задръстването на Сточна гара. Караха към централната железопътна гара, когато Юри рязко зави наляво към хотел “Принцес”, между трамваите. Якорцев моментално скочи от колата и на неговото място седна друг мъж с абсолютно същите дрехи и подобна фигура. Капитанът седна в евтиното голфче с ръждиви калници и наметна бяла арабска наметка. Скри очите си с тъмни очила и мигновено си залепи тънки черни мустачки. Тоя маскарад едва ли бе много ефективен, си помисли офицерът, но в момента други възможности май нямаше. Фолксвагенът паркира в тясна уличка и “арабина” махна на едно от минаващите таксита. Допотопният дизелов опел остави на кръстовището кълбо дим и сажди, включи се в движението и след още тридесет минути изскрибуца отвратително със спирачките си пред ресторанта на миниатюрен хотел.

Якорцев слезе от таксито, без да се оплете в белия бурнус и се шмугна през стъклените врати. Вътре се оказа хладно и луксозно. На втората маса седеше човек с пооголяло теме, пред който димеше дебела пура и меню, което кой знае защо, господина разглеждаше отзад напред. Якорцев седна срещу него след десетината разменени думи на турски. Говореха тихо, поръчаха на български с акцент и менюто мина от ръцете на единия в другия. Човекът беше на около четиридесет и пет, здрав, но по ориенталски леко напълнял. Без да задържа поглед към сътрапезника си, поднесе пура и след одобрителните възклицание на “арабина” с жест побутна кутията с пурите към него. Последваха обичайните фрази на благодарност, неприкрито възхищение от щедростта на пооплешивелия. Всъщност това беше Хатиф, изпечен крупен контрабандист на дрога, оръжие, стоки и какво ли не още. Преди двадесеттина години баща му, стария Хатиф, човек с изключително силен търговски нюх, се засели в България. С покровителството на държавата въртеше полузаконна транзитна търговия на това най-тясно митническо място между Европа и Мала Азия, но най често идеше реч за здрава контрабанда. Доставяше оръжие на кюрдската ПКК, на палестинците, на ливанците, йорданците и на кого ли не още. Въртеше дрогата, с която те плащаха. Местната Държавна Сигурност изгради около него защитен пояс, обезпечи го с възможности, създаваха си взаимно всякакви контакти, дори му уредиха българско гражданство, но и му налагаше граници на допустимото. След смъртта му бизнеса премина под управлението на сина. Той се легализира с българско име и след 1990 година всичко си остана по старому, с изключение на един малък нюанс. Парите от бизнеса отиваха само в джоба му. И на подкупни чиновници в политическите и административните кръгове. Големите мангизи се препираха чрез магазини, търговски вериги, популярни каси и какво ли не още. Част от голямата пералня беше и най-голямата търговска верига за търговия със злато и златни изделия, с магазини из цялата страна. Стотици килограми злато, сребро, накити. Фиктивен управител на веригата беше бивш командос, сириец или йорданец.

Якорцев се надигна с благодарности, измъкна се леко и седна в такси, което чакаше на стоянката, пренебрегвайки поръчаното по телефона. Смени ловко колите още два пъти, преди да заседне в ресторант “Петър Първи” и четири часа по-късно, ни лук ял, ни лук мирисъл, се прибра с кола на посолството, повикана по телефона. Хатиф се изниза през кухнята и през коридор, заринат с амбалаж. Излезе в някакъв мъничък, вътрешен двор и през желязна врата попадна в коридора на магазин, натъпкан с всевъзможни арабски сувенири. Собственика на магазинчето му се поклони с поглед и му подаде кехлибарена броеница, застинал в мълчаливо раболепие. Оплешивяващият премина с котешка стъпка през магазинчето, пое с царствен жест броеницата и се шмугна в съседния магазин, който също беше негов, без да продума и дума. Продавачът изпи чаша вода, успокои спрялото си сърце и безмълвно седна на стола си. Ризата му беше залепнала от пот. Въпреки климатика.

Десет минути по-късно младата двойка от ресторанта повика сервитьора и плати. Бяха стояли два часа, обядваха, гледаха се в очите, а мъжът честичко погалваше под масата бедрото на тъмнорусата си слабичка, спътница. Ако някой провереше тези хора щеше да установи, че са пилот и стюардеса на товарен самолет, долетял от Ростов на Дон с товар за Ла Валета. Всъщност и двамата бяха от подсигуряващия екип. Получиха пистолетите си и мобилните телефони от чакащия ги таксиджия и с него пристигнаха в ресторанта. Без да създават и най-малко впечатление на клиентите или персонала, огледаха тоалетната, салона и изходите, и заеха удобната маса. Всъщност “стюардесата” беше старшият и при опастност трябваше да вземе мигновено решение, да стреля първа, докато съекипника й извежда застрашения оперативен офицер и го прикрива до чакащата наблизо кола. В таксито, което ги докара оставиха оръжието си, мобилните си телефони и влязоха във фоайето на хотел “Плиска”, там отсядаха екипажите на самолетите при престоя си в София. Качиха се в нейната стая. Тя изрита униформените си обувки с високи токчета, свали бързо дрехите си и изпреварвайки колегата си, почти по бельо се вмъкна в банята, душът не е като ваната, но в тази горещина беше повече от удоволствие. Измъкна се увита в огромна, белоснежна хавлия и с друга навита на главата. Мъжът беше добре сложен с белези по тялото. Тънка резка от нож минаваше покрай слабините му и стигаше до над пъпа, спомен от десетинагодишното момче, което се опита да вземе органите му за трофей и да докаже, че вече е достоен мъж и войн на свещения джихад в чеченските планини. Сваленият пилот на транспортен вертолет, замаян при катастрофата, бе дошъл в съзнание тъкмо навреме за да изпразни пълнителя на пистолета си в гърдите на хлапето. Петдесет секунди по-късно съпровождащите Ми-24” обсипаха с огъня си подстъпите около останалите живи свои другари и ги евакуираха под прикритието на ракетнобомбения удар на дванадесетте “Сухой”. По време на операцията във военнополевата болница, същите тези „Сухой” СУ-25, бяха превърнали съседните на инцидента аули в купчини димящи надгробни камъни.

Пилотът излезе от банята и бос стъпи на мокета в миниатюрната стаичка. Жената го пресрещна, обви ръце около хладното от водата тяло и се притисна към него.Той я прегърна да не залитне, ръката й нежно се плъзна към белега, а другата с едно движение освободи хавлията от тялото й. Гърдите й бяха големи за тънката фигура. Той я прегърна без да може да гъкне и тя го побутна на края на леглото. Косата й освободена от кърпата се надвеси над лицето му, устните им се докоснаха и после се впиха в целувка. Тя го възседна и го пое в себе си с одобрително измъркване, захапа леко долната му устна и се сниши докрай надолу. Бутна го да легне назад и се впи с цялото си тяло в неговото. Петнадесет минути по-късно се свлече до него потна и успокоена, но само за малко. Продължиха докато заспаха около седем вечерта, а в един през нощта им предстоеше полет.



Министерство на

вътрешните работи.

София 14.40 ч.

Някога “християните в действие”* изпращаха в тази балканска страна не най-опитните си служители. Големите клечки имаха предвид това, че България не провежда самостоятелна външна политика и има брутен вътрешен продукт стотина пъти по-малък от щата Калифорния. Следователно такова би било и нивото на службите им. Така са мислили вероятно аналитиците и босовете им, надвесени над бюрата си в търсене на България на картата. Може би около два месеца поне са им били необходими, за да разберат, че някой от тях си е поставил запалката върху надписа с името на страната. Друго оправдание нямаше за провалите на агентурата и операциите в тази балканска дупка. Много години след това се изясни, че официалните доклади за работата там са били нищо по-различно от това, да обявиш потъващия кораб за подводница. Дан Рейни потръпваше неволно и го обливаше мъртвешка хладина, като си спомнеше за това как преди тринадесет години тогавашния вътрешен министър Семен Джиев, за да спечели благоразположението им и вицепрезиденския пост, показа на тогавашния американски военно аташе миниатюрната камера, незнайно как попаднала в “абсолютната свръхсекретна стая” в посолството, в която оперативния състав се преобличаше и подготвяше за среща с агентите. Беше разговарял лично с полковника, по онова време майор. Опитният разузнавач беше споделил с него, че и сега като се сетел, ръцете му се вкочаняват и българите може да са ти приятели и съюзнизници, но и след петстотин години ще те изработят. Турците са го разбрали най- добре на свой гръб.

*Християни в дейсвие / CIA / - жаргонно название на ЦРУ.
Дан влезе в колата, а охраната - морски пехотинец в цивилно облекло затвори вратата и ловко се настани до шофьора. Тясното беемве се изпълни от широките му рамене, които заплашиха да сплескат шофьора в страничното стъкло. Мощният мотор на петицата изстреля колата без усилие по улицата, но на Дан така и не му стана по-комфортно. Необяснима бе манията на европейците по коли с размерите на консервна кутия от риба тон. Срещата в министерството мина според очакванията, всички седящи срещу него около дългата маса потвърждаваха думите му, кимаха в съгласие, а погледите им изразяваха максимална загриженост и разбиране. Много нерви и настойчивост бяха необходими за да се свърши нещо тук, е не беше като в Латинска Америка, но беше необходимо по-вече от упоритост. Българите го наричаха инат.

Колата изведнъж застина и предницата й тежко потъна в дупка по изровеното пътно платно, с размерите на бомбена яма. Шофьорът с привична маневра, без да се впечатлява, ловко измъкна тъмносиньото беемве от клопката и се вля в потока автомобили по “Раковска”. Тясната улица, претъпкана с пъплещи коли и с пробягващи между тях пешеходци, неведнъж бе ставала арена на мафиотски престрелки. Полицаи на мотоциклети патрулираха или проверяваха документите на шофьорите, като често това се израждаше в рекет. Дан разсеяно гледаше през прозореца. Вчерашната му среща с представител на израелците не му излизаше от ума. На думи всичко вървеше като по вода, но момчетата се стискаха за всяка информация, която подаваха. А тя беше не само оскъдна, но и мъглява. Дори не помогна и това, че Дан беше евреин, не особено религиозен, но почти редовно посещаваше синагогата.

Добре знаеше, че зад всяка споделена информация стои къртовски труд, напрежение и немалко пари, но в този бизнес беше така.

- Мамка му! – Дан не ругаеше на английски, откакто живееше тук.

Дик от предната седалка се извъртя към него, смазвайки с раменете си българина-шофьор, който открито се забавляваше от опитите на Дан да псува.

- Сър? – увисна ченето на морския пехотинец.

- Нищо, движението е отвратително! – Дан посочи облаците дим на чакащият на светофара трабант, аспуха му усърдно вкарваше мирис на недоизгоряло гориво през филтъра на климатика. В този момент светна зелено и димната завеса окончателно скри картонената кола от погледите им. Завиха към посолството, прелазиха под вдигнатата бариера под погледите на охраната и паркираха на оставеното за тях свободно място. След единайсти септември всички подстъпи към улицата бяха оградени с бетонни бариери. Под един от огромните кестени постоянно се мъдреше полицейска кола, а петима слънчасали полицаи обикаляха наоколо с отегчен вид. Загражденията караха гражданите да заобикалят по отсрещния тротоар в блъсканицата, част от тях приемаха мерките за сигурност като необходимо зло, но повечето мърмореха по адрес на американците. По откровените, разбира се открито псуваха.

Вратата бързо се отвори и Дан и другите се промушиха покрай двамата морски пехотинци, бъркайки за пропуските си. Следваше втори пропуск, където двама цивилни служители, без да бързат, внимателно провериха документите. Прекараха ги през нещо като терминал и едва след това отвориха втората бронирана врата.

В градинката отсреща, въоръжени с дигитална камера “Сони” семейство снимаше играта на малкото си момиченце и уж случайно в кадъра се появи колата на служителя от американското разузнаване. Камерата в ръцете на бащата проследи Дан и бодигарда му, афроамериканец с излъчване на градоносен облак, до влизането им в посолството.

Материалите от видеонаблюдението заминаваха всяка седмица с кола за Йордания.




Посолство на Русия

София 09.45 ч.

На следващата сутрин слънцето заплашваше да стопи каменната облицовка на посолството. Отражението от стъклата на парк-хотел „Москва”, правеше безсмислени опитите да се наблюдава булеварда с просто око. Якорцев без да бърза, премина през процедурата на проверките в железобетонния лабиринт на подземните етажи и попадна в малка добре изолирана стаичка без прозорци, наблъскана със столове и едно бюро. На стената обаче бе монтиран огромен цветен екран с фантастична резолюция. Якорцев предаде на “техника” Вова тънкия диск и включи настолната лампа.

- Да почвам ли Игор Степанович, или ще има и други зрители?- Гласът на Вова издаваше равнодушие.

- Не, други няма да има, Вовка, така че давай.

Като на кино, само че самичък – Якорцев се усмихна на спомена от детството си. Като малък на село в Кубанска област, едва не го смля комбайн и оттогава по време на жътва не го пускаха на огромните блокове с пшеница. Там беше интересно, ревеше всякаква техника, а той бе принуден да седи сам в селския киносалон, където леля Наталия се мъчеше да го забавлява с мултфилми. Но на тази възраст по го забавляваха огромните й в неговите очи, твърди гърди, недокоснати от сутиен.

Екранът светна и пред очите му се появи неголяма банкетна зала, където някакви хора с костюми и отработени движения си говореха тихо. Познати от снимките във вестниците лица се въртяха натам-насам. Появи се и звук. След минута настана някаква лека суматоха, в кадър попаднаха лицата на един бивш министър – председател. Мургавото му остро лице с дебели устни и приведената му фигура издадоха името му, след него около огромната заседателна маса насядаха антуражът му: дълъг очилат адвокат – гей, арменец с характерния хитър поглед и достоен господин с огромен безформен нос. Очилата му с масивни рогови рамки имаха дебели лещи, на които би завидял дори и космическия телескоп “Хабъл”. Всички се настаниха, започна се с официалното представяне, някоя и друга шега, но хората около масата не се отпуснаха. По-голямата част от поканените бяха стари банкери и банкови директори на обявените в несъстоятелност банки.

Предишния министър-председател Видин Жаров, разбрал че губи властта, беше решил да не оставя на политическите си противници работеща банкова система и покрай издънените банки, затвори и тези, които не бяха спирали плащанията си нито за минута. Партизанска тактика - след нас яжте мъх и корени. Дойде и реда да се изкаже и новоизбрания премиер. Якорцев разбираше местния език, но все пак си беше чужд език. Сега обаче не беше време за преводач. След обичайните приветствия речта му продължаваще уж меко, а в същност френското му “р” сякаш издаваше непоколебимостта му да реже глави, ако се наложи.

- И така ние очакваме, че ще ни съдействате безусловно в нелеката задача да възстановяваме икономиката на страната – преподавателската му усмивка по политикономия на социализма, отработена пред студентите, подкупваше, но не лъжеше никого – ниЯ, аз и моят екип си даваме сметка какво е състоянието на банковата ни система и икономиката ни като цяло. Засега креатури на комунистите и бившата Държавна Сигурност владеят ключовите места в бизнеса и се занимават с контрабанда, през каналите от времето на Тодор Живков. Знаем и че не малко пари бяха източени посредством банковата, застрахователната и финансовата система на страната. Едва ли някои от присъстващите тук са участвали в такива неща, разбира се. Може да е имало грешки при управлението, но ниЯ можем да помогнем за отстраняването на евентуалните последствия. НиЯ /така произнесено местоимението придобиваше друг нюанс/ имаме необходимост от Вашето съдействие и на Ваше място бих приел. Защото сте хора - професионалисти, с житейски опит, който ние оценяваме. Страната има нужда да откъсне обрастванията на Митницата, МВР, Данъчната система и другите държавни органи от комунистическата напаст, която докара икономиката ни до разруха. Трябва да се ликвидират фирмите им, ненужните кооперации “орсовки” и да се прочистят естествените държавни монополи в доставките на газ и енергетиката. Служебният премиер преди мен не беше много решителен, но ниЯ, аз и моят екип, сме твърдо решени да стигнем до генезиса на цялата ситуация, до дъното на проблемите и ще успеем, бъдете сигурни, да се справим, ако се наложи и сами, с цената на много твърдост и безкомпромисност. И който не е част от този процес и остане вън от него … едвали ще може да бъде намерено основание, за да му се помага в бъдеще. Такива хора би трябвало да са готови да платят твърде висока цена, за да останат незасегнати от процесите и едва ли ще могат да се изолират от последствията докрай. Всички знаем какво означава това, да останеш в самоизолация. Ако някой си мисли, че живее на някакъв остров насред океана, бъдете сигурни, това е много измамно чувство, далеч от реалностите, в които живеем… Затова Ви призовавам да дадете своя принос за налагането на новите, демократични правила в икономическия ни живот. Повярвайте ми, имаме безрезервната подкрепа на партньорите ни от Западна Европа и оттатък океана. Сега бих искал да чуя Вашето мнение на експерти и професионалисти. Моля.

С ехидна, тънка усмивка премиера леко се завъртя, седна на стола си и зачака. Минаха почти две минути преди някой да се осмели да стане да вземе думата. Изправи се Директора на Външнотърговската банка, човек с авторитет, работил от Бейрут до Лондон, банкер, за който нямаше затворена врата по целия свят.

- Уважаеми господа, - започна той - тук всички чухме добре, а и повечето от нас прекрасно разбират отговорностите и целите на сегашното Правителство, то безспорно е натоварено с много очаквания, наследи тежка разруха в икономиката в резултат от въпиюща некомпетентност, партизанщина и корупция. Тук едва ли има някой, който да не е изпитвал на гърба си тези явления. Но отговорностите ни са не само пред вече изброените институции и пред акционерите на управляваните от нас банки, а и пред вложителите ни ако щете. Банковата система като еластична свързка поема напрежението между реалната икономика и обществените очаквания. В тази криза сляпото провеждане на революционни промени в банковата система, в такава чувствителна, консервативна и по тази причина резистентна към външна, каквато е по принцип всяка партийна намеса, би била с определено тежки последици. Банковата сфера не е и категорично не може да бъде заложник на тяснопартийни и групови интереси. То се видя в последните три-четири години. Обръщам се към Вас, господа, като Правителство, което дойде да укрепи демокрацията и да завърши прехода. В обединена Европа няма място за крайности, а за съгласие. Не превръщайте банковата система в заложник на партизанлък и външни интереси, иначе ще си търсим нов Голям Брат, а както се вижда май някои са си го и припознали.

След тези думи Чавдаров седна и отпи от голямата чаша с минерална вода. Надигнаха се и другите директори на банките. Изказваха се един по един, без да се прекъсват, почти всички от две години живееха в постоянно напрежение, пред очите им съградените структури се затриваха и ограбваха, синдиците назначени от съда вършеха нечувани безобразия за обезкървяването на банките им, самите те бушони в голямата игра на политически и бизнесинтереси. Част от банкерите бяха следствени, доста от тях без доходи. Директорът на най-голямата държавна банка, държала до преди две години шейсет и пет процента от банковия пазар на страната, бе натирен в девета глуха и едва не бе убит от килъри, за да не вдига много шум. Премиера Иванов, по силата на висшестоящото си положение, бе хвърлил на същата тази банка око за приватизация. Дълго време тя бе кредитирала военнопромишления комплекс и най-важното, Атомната централа в Козлодуй и “Фулгаз”- местния държавен монополист в доставките на руския природен газ.

“Ну чтож… идеи нам близки – первье, лучшие куски”!1 ... - строфата от песента на Володя Висоцки развесели Якорцев, идваше си точно на мястото.

До края на записа стана ясно, че старите, опитни банкери, няма да работят с новия Командир на държавата. В пресата, от известно време, се промъкваха съобщения за образувани дела в следствието, персонално срещу директорите. Премиерът им показваше кой командва парада. И тепърва шоуто започваше, за цели четири години, че и малко повече както се оказа.

Следващият запис беше правен пак с миниатюрна скрита камера с доста високо качество. Изображението и звука бяха сякаш от студиото на “Сони Интертеймънт” в щатите. На разкошните бледозелени, копринени фотьойли седяха един срещу друг Коста Иванов, облечен неглиже за премиер на държава и плешивото теме на Хатиф. Разположили се бяха като стари приятели, но напрежението тежко висеше над мраморната масичка помежду им.

- Докога бе другарю Иванов, докога ще даваме. Това са големи цифри - гласът на Хатиф звучеше възмутено, но учтиво - Помагали сме много пъти, помагаме и сега. Оставете ни вече.

- Да, но докато сте помагали на нас, сте отпускали доста средства и на противниците ни, таман ги бяхме задушили финансово. Наема на централата си и парното не си бяха плащали, а Вие ги спасихте. Ако не бяхте Вие, да са пълен политически труп. Предупредихме Ви, още повече. И сега ще имате много да давате, за да не ви останат възможности за такива кръвопреливания. Цял министър ви пратих да разговаря с вас тогава, не, вие от дума не разбирате. Сега ще давате. Ще ви увеся генерала на врата. И извинете ме, но ме чака жена ми.

Иванов се надигна и последван дискретно от охраната се отдалечи по посока на морския бряг. Филмчето изведнъж прекъсна. Якорцев знаеше за тази среща, но доказателството за нея беше повече от категорично. Знаеше и че плешивия не беше се стреснал много-много и не беше излял рога на изобилието в посока на указаната от премиера фондация.

Якорцев се замисли, ако досега на плешивия нищо не му се беше случило, значи всеки ден му е подарък. Иванов не беше човек, който си поплюва, още повече че ставаше дума за политика и много пари. Това го пишеше и в досието му, от времето прекарано в украинския град Кременчук, града, в който произвеждаха камионите КРАЗ. “Труден на компромиси, мнителен, отмъстителен, нетърпящ възражение”. Капитанът добре помнеше подчертаните качества на характера му, които с години се бяха задълбочили, но сега оставаха полускрити зад маската на политика.

Офицерът се надигна, цигарата още лежеше на бюрото пред него незапалена. Подписа се на съответния формуляр за използването на техниката, почеса се по скулата и пое диска от ръката на Вова. Измъкна се назад, отблъсквайки с крак стола и неодобрително изгледа техника.

- Володя, наистина ли няма бутилка с вода тук, пие ми се. Оставете ако щете и цяла туба, но без грам вода бива ли?



- Вода в това помещение.. би било обидно….но ако сте наистина жаден, то можем направо тук да разлеем по петдесет грама. Няма да хулиганим, разбира се.

- Запои тук … Абсолютно недопустимо. Само да ви хвана, че пиете тук … Ще ви изпратя обратно в къщи… Ще има да си чакате преводите после. - На никой разбира се не му и идваше на ум да пие в тези помещения, за такава издънка Комитета изпращаше на служба в Биробиджан за пет-шест години. А това беше малко по-надолу от долната част на гърба на географията. Комарите там бяха колкото врабчета и по-гладни от сибирски вълци, а температурните разлики между зимата и лятото бяха повече от деветдесет градуса. Якорцев излезе от стаята, повървя по коридорите, изкачи умопомрачително количество стъпала и два пъти се идентифицира пред постове от по трима души, преди да излезе в широкия тъмен паркинг. Напусна подземието по единствения възможен път - през вратата охранявана от картечниците, премина през първия подземен етаж и с един от асансьорите попадна в коридора, водещ към кабинета му. Клатещата се моряшка походка не го отведе до там, а до къс, страничен коридор, през който стигна до друга стая, обитавана от две жени. Едната понастоящем в отпуска, някъде в покрайнините на Велики Новгород, ръководеше анализа на явнодостъпната информация в посолството. Сега това беше легнало на плещите на по-младата й ученичка, но понеже работата имаше и за целия китайски народ помагаха им още две неомъжени деветнадесетгодишни студентки, чиито семейства работеха във визовия отдел. Тези двете така и в сънищата си не се постараха да останат девици, но това не им пречеше да притежават остър ум и невероятен нюх към работата. Валентина Фьодоровна по баща Ермакова, беше завършила информационни науки в МГУ и защитила миналата година докторат по психология в Новосибирск, притежаваше биокомпютър вместо мозък, фигура на активно тренираща волейболистка, тъмнокафяви очи, мургава кожа, естествено тъмноруса коса, сплетена на невероятно дебела плитка и огън между бедрата. Никой не успяваше да предположи, че е на тридесет и седем. Развела се бе преди шест години. Бившият й мъж работеше като зам. шеф на Оперативното управление на КГБ в Приморския край. За няколко години на високия пост, с компании, на лов и в командировки, подполковника от КГБ се пропи и животът с него се превърна в ад. Не че беше изолиран случай, но на гости на командира на пограничния отряд при поредния запой, простреля съпругата на друг офицер, с която правиха секс в парилката на руската баня. Тя също беше порядъчно пила, но алкохолизма на зам. началника прескачаше вече всякакви граници. Простреляната оживя, но военния съд и властта на водката прекъснаха кариерата му, а условната присъда и откомандироването му в Средна Азия доведоха до естествения край на семейството. Комитетът обаче не я остави на мира и заради способностите й, и поради прякото ходотайство на брата на бившия и съпруг, вече генерал-лейтенат от Вътрешни войски (които по традиция си бяха в структурата на Комитета), я приеха на работа и вече седма година беше щатен офицер в руското разузнаване. В МГУ беше живяла в общежитие с българска студентка (обичайна практика на службите) разбираше български идеално и говореше сносно (проклетият език беше твърд като витошки гранит). Якорцев благодареше на Бога, че работеше с нея. Валентина възпитаваше две деца, дъщеря на седемнадесет и син на тринадесет. Учеха в руското училище към посолството, имаха българчета приятели, щъкаха по дискотеките, изобщо водеха живота на съвременните тинейджъри. Капитанът чукна по вратата, късо по моряшки и веднага влезе в стаята. Две бюра натоварени с вестници, справочници и какво ли не още, компютърна конфигурация, и безброй шкафове за документи. Два въртящи се стола на колелца, Валентина Фьодоровна разтъркваща зачервените си от монитора очи и цвете в саксия допълваха пейзажа.

Якорцев поздрави вежливо и без да дочака покана седна на свободния стол. Седалката беше твърда като бронята на Т-90 и също тъй удобна. Валентина беше скрила в единия от шкафовете възглавничката, така досадниците не се заседяваха повече от две минути при нея, а и тя не се увличаше пред монитора. Жената свали очилата, с които работеше пред компютъра, пооправи се пред микроскопично огледалце, малко по-голямо от тези които ползваха зъболекарите и вдигна поглед към офицера. Формално капитанът й беше началник, но отношенията им отдавна бяха преминали уставно регламентираните. Морякът винаги отвръщаше достойно на желанията на Валентина Фьодоровна, а и тя работеше с ентусиазма на адвокат докоснал пачка с петстотиндоларови банкноти, дебела поне две педи. Тъмнооката жена с меки деликатни движения, мълчешком наля чай във високите, стъклени чаши с масивни сребърни подстакани, добави по една лъжичка пчелен мед и отправи поглед към офицера. Якорцев кимна едва забележимо и пое от ръката й изящната, ефирна, кристална чашка. Бутилката коняк “Белы аист”* пробълбука с тънкото си гърло и пропусна червенозлатната течност на два пъти.

- За Ваше здраве! - офицерът като всеки моряк си оставаше кавалер. Чашите им се срещнаха и леко се докоснаха с нежен звън. Отпиха и се спогледаха.

Валентина се върна зад бюрото си, вдигна ъгъла на един ситно изписан лист с изящно движение между показалеца и средния си пръст. Погледна капитана срещу себе си, отпи от коняка и каза:

- Единственото оправдание за един мъж, който пие преди обяд е да го прави с жена.

- Само с красива жена. - поправи я Якорцев.

- В Турция ли стана ласкател или си по рождение такъв.

- Когато става дума за теб Валя, няма нужда от ласкателство.

- Добре де изплюй камъчето, какво има?

- Обичайната каша, нещо не се получава по план.

- Мислех си, че можем да се видим довечера. - Валентина Фьодоровна след дългите години без любов си бе внушила, че са и нужни поне пет пъти в седмицата. Странното беше, че това й отиваше, завехналата й външност на билиотекарка изчезна само за двадесет дни. Лицето й се промени, походката също. Тъмните й очи заблестяха, талията й стана по-стегната, а кожата светна, изчезващия за по-няколко месеца, болезен цикъл възстанови швейцарската си точност. Промяната беше и в друго, в леглото стана по-ненаситна и любопитна, сама отиваше на експерименти, изживяваше докрай благото, от което бе лишена толкова години, отвратена от тоталния алкохолизъм, който беше принудена да понася. Работеше и не усещаше умора, като двадесетгодишна. Децата вече не я дразнеха, а дъщеря й дяволито и се усмихваше.

*”Белы аист”- скъп висококачествен коняк произвеждан в Молдова от времето на СССР. – бел.авт.

- Ще се прибера около осем, въобще не ми се гледа футбол. - Якорцев отпи от чая.

- Дъщеря ми ще има гост и аз май ще преча, така че около осем и нещо ще съм при теб.

“Цветя, може би рози.” - помисли си капитанът. Проклетият стол беше едвадоловимо по-удобен от електрическия в пандиза на щата Виджиния. Кръста вече го болеше неописуемо.

- Ако искаш да минем първо през парилката. Да се освежим.

- Е, аз по цял ден тук съм като в парилка, по-добре ще е вана. Може да ми се наложи да направя и няколко сандвича, ако дъщеря ми не ме изгони естествено.

- Валя, каква ти е оценката за това, като експерт. - Якорцев почука по статията във вестник “Труд” броя от 18 септември двехилядната година, в който някой възмутен, но очевидно интелигентен човек беше публикувал едно към едно стенограма с гриф “строго секретно от особена важност”. Стенограмата беше от заседание на Колегиума на Министерството на Вътрешните работи и третираше създаването на единен закон за вътрешния ред и сигурност в страната. Съдържанието на текста хвърляше в недоумение двете жени, колкото и да го четяха. Нищо не се разбираше от думите на участващите. Шест месеца го проучваха и зачакаха решението от Москва. Центърът за анализи в едно московско предградие, решавал толкова сложни задачи и казуси, правещ прогнози и препоръчващ решения за петдесет години напред, мълча цели осем месеца. Заповедта пристигнала от там с дипломатическата поща даже не смая Валентина Фьодоровна. „ Да се набере допълнителна информация и да се изготвят на терен психопортрети на участниците в съвещанието”, още повече че единият от участниците при последвалите рокади след изборите запази генералския си пост (въпреки, че четеше със запъване). Друг, бивш Главен секретар, създаде информационен център при фондацията на бившия премиер Коста Иванов, а трети му стана съветник по сигурността. Все хора влияещи на политиката и икономиката в страната много активно с действията си и становищата, които формираха и предлагаха на политиците в дясното пространство. Информация имаше, не че нямаше, но да се направи свестен анализ, издържан и точен беше повече от невероятно.

В този момент се почука, вратата се отвори и останалото незаето пространство на дължина, ширина и височина се запълни от помощника на Якорцев. Лебедев беше огромен човек, именно огромен, без да е дебел и много мускулест. Капитанът недоумяваше колко трябва да е пребивавал в умопомрачение кадровика, изготвил предложението за изпращането на човек с такава физика на оперативна работа зад граница. Ако не беше чел личното му кадрово дело, първото нещо, което Якорцев щеше да свърши в София беше подробно, добре аргументирано предложиние за връщането на Лебедев в Русия. На улицата стърчеше между пешеходците с поне тридесет сантиметра, а виетнамските колеги му стигаха до малко под пъпа. В „нива”та седеше полуприведен, а коленете му запушваха ушите. В бял костюм отдалеч приличаше на платноходка. Но в папката пишеше друго. На осемнайсет - на работа като професионален “ловец по добива на кожи” по средното течение на Енисей. Завършен с отличие курс “спецназ” при “прилепите”. Орден за храброст от Афганистан… в разузнавателния отдел на 40-та армия при генерал Громов. Успешни операции по проникване в американската агентура между муджахидините и съветник при генерал Рашид Достум за година и половина. От прапорщик до старши лейтенант за две. Оперативна школа някъде в Сибир. Снайперски курс - с отличие. Това можеха и да не го пишат, човекът бе работил ловец в тайгата почти три години. Успешно участие в съвместна операция в Подмосковието и Ижевска област с “Вимпел”. Блестяща операция в Самарска, Полтавска и Варненска област. Девет убити в Афганистан (двама американци продаващи ракети “Стингър”). Единайсет чеченски терористи в различните операции, от които един във Варна. Режеше като хирургически лазер и редовно биеше на шах, където и когото докопа. Якорцев още в Москва поиска допълнителни данни - не беше за вярване историята с проникването в американската агентура. В Афганистан!!! От архива дойде само миниатюрна бележцица напечатана на машина с подписа на първия Зам. Генерален директор на службата, наблюдаващ секретариата и архива. Значението на сухия текст на нормален руски език се превеждаше лаконично като “Пошел ты на хрен! Блядь!2 Веселяк и добродушен като всеки едър човек, Лебедев стъпваше бавно и меко като усурийски тигър, нещо, което му бе останало от времето, когато на ден прострелваше по стотина катерички с тежката, малокалибрена пушка “Белка”. Без да обели и дума пое рюмката с коняк, изпи я бавно, усещайки вкусът на слънце във всяка глътка. Беззвучно примлясна и очите му блеснаха от благодарност.

- Много Ви благодаря, Валентина Фьодоровна. – гласът му боботеше топло. - Шеф! Съжалявам, но имаме малко размърдване и си ни нужен.



- При теб или при мен. - Умът на Якорцев превключи мигновено.

Вместо отговор помощникът му се измъкна през вратата с характерната си мека, тигрова походка. Якорцев махна с ръка, почука с показалеца по дисплея на мобилния си телефон и кимна към Валентина Фьодоровна. Надигна се бавно от “стола на мъченията” и разгъна с мъка изтръпналото си тяло. На няколко крачки от вратата Лебедев беше препречил коридора с огромните си рамене. Якорцев го погледна изпитателно и го последва през подземния гараж с картечниците до асансьора. Лебедев отключи вратата, намърда се странично в кабината, изчака шефа си и пъхна картата в процепа, накрая постави десния си палец върху тъмното стъкълце, идентифицира се и на глас обяви третия подземен етаж. Компютъра опозна името, палеца и гласа, записа нещо в сървъра и кабината започна да пропада бавно надолу. Спряха три етажа по-надолу. Лебедев отключи вратата на асансьора, премина пръв по късия коридор с мижаво, изкуствено осветление и след секунда се идентифицираха пред желязната врата на един от многото сектори на подземието. Вратата се отвори и ги посрещна Анатоли, дежурен в този момент. Преведе ги в малка стаичка, обзаведена с три – четири стола наредени покрай стената, огромен екран до тях и бюра затрупани с какви ли не компютри и телефони. Двамата изключиха мобилните си телефони и извадиха батериите. Оставиха ги на масичката в коридора, седнаха зад бюрата и зачакаха Анатоли с чая. Толята влезе в трите подстакана в едната ръка и захарницата в другата и се намърда на последното свободно, работно място. Ръцете му зашариха по клавиатурата, бързо и ловко. На екрана на тънкия черен монитор се измъдри предаденото кодирано съобщение по интернет във вид на обява за набиране на оферти за подизпълнители на някаква доставка. Разбира се последва разпечатка, после Толята мълчаливо постави листа в скенера и качи текста на друг, много по-мощен компютър, така се пазеха от вируси и чужди очи и уши. Лебедев вкара собствената си парола и дешифрирането започна. Програмата обработи текста в цифров вид и получи от миниатюрен дивиди друга програма, изпълняваща ролятя на “кодовата книга”. Компютърът се забави цели двадесет секунди и разшифрова текста. Толята мълчаливо се изнесе от стайчето и истинският текст блесна на екрана. Беше доклад от агент на прикиритие в “КуЛойл нефтохим”. Руската компания със седалище в западносибирския град Когалым, беше приватизирала завода и сега заедно с взетите под аренда малки гръцки рафинерии и неотдавна закупената “Петробрази” в Питещ, определяше политиката и цените на горивата в региона. След подробните данни за отклонени милиони от данъчно облагане, следваше не по-малко интересното съобщение, че повторно са засечени два екипа с постоянно променящ се състав, “обезпечаващ с външно наблюдение” финансовия директор Сергей Баламуров. За всички в завода Баламуров беше странна птица, но Якорцев и Лебедев бяха в час. Баща му генерал-лейтенат Баламуров е бил през 80-те години Главен финансов ревизор и Началник на ревизионният отдел на Главният щаб на Западната група войски, дислоциран в Чехословакия. Завършил Висшето Военно Финансово Училище с отличие. По националност татарин от Казан (в кадровото дело беше отбелязано “с българско самосъзнание”) женен с две деца. Синът поема пътя на баща си във военните финанси, но за разлика от блестящата кариера на генерала, напуска армията още като старши лейтенат и отива на работа при нефтяниците в Когалым, тогава закрит град, който даже и руснаците посещаваха само с открит лист. От подалите молба за заветният “вкладыш” положителен отговор получаваха едва процент и половина. Решението на местния отдел на КГБ не подлежеше на обжалване и преразглеждане, а получилите веднъж отказ губеха правото на повторна молба.

Началник и Зам. се спогледаха машинално. Якорцев вдигна недоверчиво вежди към текста.

- Местните момчета?

- Едва ли, освен, ако закъсняват с превода на ДДС-то, ама справките не показват нищо подобно. Пък и от Москва ги предупредиха в прав текст.

Якорцев знаеше добре, че ако ДДС-то на рафинeрията закъснее с превода дори два дни, бюджета на страната незабавно хващаше пневмония. Това беше лост за натиск върху властта, но употребата му беше твърде рискована. Преди три месеца някакъв глупак от Агенцията за държавни вземания, без въобще да мисли, блокира с писмо до банките разплащателните сметки на завода. В петък на обяд. През следващите два часа финансовият министър едва не получи инсулт и инфаркт едновременно, екип на Министерство на финансите оправяше кашата до девет вечерта, а в банките открито се забавляваха със скудоумието на олигофрените на държавна служба. Гафът подсказа на анализаторите от посолството, че ударът върху бюджета е много ефективен, но може да предизвика непредсказуеми последици, а безпределът не беше нужен никому.

- Трябва да разберем какво става, по дяволите. Някой трябва да потвърди тази информация, а тя не ми се вижда достоверна. Такова наблюдение би трябвало да обслужва някого. Как са финансово към настоящият момент?

- Оня ден заслушвах бате Федя, при мене е и текущата справка по оперативното дело за наблюдение и по информационното дело. В справката пише, че в Данъчна служба ”Големи данъкоплатци” са успели да внедрят за началник Кичка, бившата шефка на Регионалното данъчно управление в Бургас.

- Техен човек ли е?- в ума на Якорцев се загнездваше съмнението.

- Кучка! Но са я опитомили.- Лебедев присви очи. – Накратко, за да не се налага да фантазирам, предлагам да отскоча до Бургас и да се огледам наоколо.

- Да бе, та ти стърчиш като кулата в Останкино, ще повлечеш цялото Бюро за Оперативно Издирване и ще изплашите всички. През интернет и някоя “космическа птичка” риска да ни засекат е по-малък.

- Това не пречи на другото. Все пак ако видя, че имам “приятели” ще се изкъпя в морето и ще се прибера веднага. Няма да предприема нищо, без да те информирам, негласно смятам да наблюдаваме и нашият човек, и въобще да се огледам, не пречи. – той премести несъзнателно оперативния кобур с малокалибрения пистолет. Никога не се разделяше с плоският си ПСМ калибър 5.45. Навремето оръжието го грабна с компактните си размери, простото си безотказно устройство, наподобяващо системата на “Макаров”, високата си точност и страховитият си, коварен патрон. Конструкторите от “Точмаш” за да избегнат флоберовото възпламеняване и множеството засечки, а и за да увеличат поражението, конструираха бутилкообразен патрон с капсулно взривяване. В задния край диаметъра на гилзата беше осем милиметра, а на куршума 5.45. И за да няма празно, изместиха удачно центърът на тежестта. В резултат почти нямаше значение къде ще попадне куршумчето, деветдесет процента от улучените умираха. Имаше случаи, когато при попадение в главата, изостреното като шило парче олово в медна ризница, излизаше през бъбрек или други меки части на тялото.

Якорцев имаше право за “птичката”. Само преди месеци новите, искрени, американски приятели почувствали, че без зелените пари руската космонавтика е обречена, решиха, че могат да откраднат втори разузнавателен спътник на Космическите Ракетни Войски. Този път хвърлиха око на сателит от последно поколение и совалката, отделила се от Международната Космическа Станция прихвана с работизираната си ръка руската “птичка”. Член на екипажа бе млада индийка, компютърен гений, включена в екипажа за да разбие софтуерната защита на спътника. “Ловът” на сателита се оказа не чак толкова лесна работа въпреки виртуалните тренировки на земята и минаха десетина часа докато “крилатия варел” полегне в търбуха на космическия кораб. Президентът Пухин запази мълчание, ... но поиска възмездие. Майсторството на руснаците и ограниченото време прецакаха всичко, а гениалността на индийката не бе достатъчна за разбиването на многорубежната система за самоунищожение на спътника. Явно руските генерали имаха какво да крият така ревностно. Кислорода на “Атлантис” привършваше и принуди Хюстън и Пентагона да отидат на риск. В резултат НАСА загуби многобройния екипаж и космическата совалка, а САЩ бяха изритани от космоса задълго и безапелационно, след като руснаците обявиха, че спират да ги возят безплатно. “Разследването” показа, че се е откъртило парче термоизолация и т.н., но истинската причина не остана скрита от световната общественост. В Китай наблюдаваха внимателно развитието на случая, но там поне никой не си правеше илюзии, че руснаците са в космоса с дарствени намерения и ще правят безплатен подарък - свръхсъвременен, разузнавателен спътник, при това струващ колкото цялата авиогрупа на ударен самолетоносач. В екипа на Пухин от година и нещо спазваха свято принципа “Стига донорство!!!”

- Добре де, поразтъпчи се. Няма да те уча какво да правиш, в краен случай там имаме и консулство. – шефът беззлобно се ухили на забележката си.

- Считам, че Леонтиев е идеален повод за отиването ми там, поне официално. - Лебедев имаше в предвид едно моряшко сбиване в морската градина на Бургас, в следствие, на което моряка от руския моторен кораб “Ростов” разтоварващ автомобили, бе задържан от полицията с пистолет “Макаров” в джоба. Бедното копеле твърдеше пред консула, че не знае как пистолетът се е оказал под дрехите му, но вече месец отлежаваше в ареста. Делото се мотаеше по инстанциите и нещата отиваха към подкуп, кораба все още висеше на рейда и края на тази идиотщина не се виждаше в обозримо бъдеще.

- Е, остава някой да го пришие пак на нас, като се появиш и обявиш официалната си версия. По-добре се установи на кални бани в Поморие, летището ти е близо, ще помислят, че се интересуваш от американците… Ако си решил да си търсиш компания ...

Преди два месеца по междуправителствено съглашение на Бургаското летище “Сарафово” пристигна един взвод на американските ВВС. Те се готвеха да обслужват и охраняват самолетите на американската транспортна авиогрупа при започналата медувременно какафония в Ирак.

- Ще направя план и ще се чуем допълнително, да се надяваме, че четири часа не са от голямо значение, едва ли ще му посегнат. Смятам, разбира се, да му подскажем да не щъка много нагоре-надолу. Можем да му намекнем да внимава.

- В никой случай, той не е глупак, ще се сети. Ще се затвори или ще увеличи охраната, на “гостите” веднага ще им светне под шапките и ще се потопят. Добре, чакам те с планчето и ми прати Бате Федя с неговите материали.

Бате Федя (Бащицата Фьодор) беше опитен оперативник на служба от незапомнени времена. Колегите се шегуваха, че като влязъл за пръв път в кабинета си, за да образува ЧК, преди да поръча първата чаша чай, Феликс Едмундович Дзерджински изпратил да повикат „Бате Федя от втория етаж”. Слуховете за аналитичния му талант граничеха с митологията, а за агентурната му мрежа се шепнеха легенди. Факт беше обаче, че човекът беше оплешивял напълно в България. Ходеше бавно, редовно си пиеше лекарствата за високото кръвно и пишеше всяка година рапорти за пенсиониране, които незабавно и закономерно попадаха от бюрото на Директора, с отлично изчислена балистична треактория в кошчето за изгаряне на секретни отпадъци. Вместо отговор обичайно беше на работа в посолството да се появи нов член на семейството му. Генералният консул беше стигнал до основателно и добре мотивирано предположение, че около 2009 година на различни длъжности в посолският апарат, културния институт и търговското представителство в София ще работят само преки или косвени роднини на Бате Федя.

Бате Федя не дойде с папки и хартии. За неговите материали му трябваше поне самосвал. Вместо това пристигна в кабинета на шефа си с неголям здрав куфар „Самсонайт” пълен с дивиди. Якорцев въздъхна тежко и се преместиха в друга стая на същия етаж.

Шест часа по-късно Лебедев в спортни дрехи и старичък сак, сгъна дългите си крака в двуместната „мазда”. Без да бърза и да се крие руснакът напусна специалната част на гаража, територията на посолството и внимателно залавира между строителния обект, и бариерите в напразни опити да избегне дупките. Наблюдателят в тъмната стаичка на отсрещната сграда отдели окото си от уреда наподобяващ перископ, извърши познатите действия по позната процедура с мобилния телефон, пое димящата чаша с кафе от ръката на колегата си и се протегна.

Маздата излезе на бул. ”Цариградско шосе” и се отправи към „Църна маца” без пируети по страничните улици. Стъпвайки на магистралата Лебедев натисна рязко газта и изпита истинската тръпка от феноменалното ускорение на роторния „ванкелов” двигател с двеста двадесет и пет конски сили. При превключването от пета на шеста скорост стрелката отчете осемнадесет хиляди оборота и колата занесе леко надясно преди да се стрелне покрай някакво ауди А 8, като покрай празна, поцинкована кофа за смет.





Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница