Радикални ученици за революционни църкви” Ръсел Бърил съдържание

Тази квалификация на ученичество има важни заключения за евангелски похвати, защото предполага, че като част от началното обучение на хора да станат ученици, те биват обучени да печелят души. Ако печеленето на хора за Христос е толкова съществена част от ученичеството, как може евангелският процес да избягва обучението на печелене на души? В противен случай хората влизат в църквата с тяхното собствено посвещение на Христос и след това прекарват остатъка от техния християнски живот, като служат на себе си, а не на другите. За да се осъществи напълно тази идея, църквата трябва да внедри новообърнали се в програма за обучение, така че да могат незабавно да бъдат поставени в някаква служба, която е в хармония с техните духовни дарби.

За да се пусне това в действие с местната църква, изисква структурата, за която говорех в “Революция в църквата”. Това означава, че хората, които се присъединяват към църквата, са открили дарбите си и са открили място за служба в тялото (църковното тяло). Трагедията на съвременния адвентизъм е, че сме развили църква, пълна с много членове, които не са научени да са ученици. Затова неколцина са ангажирани в някакъв вид служба. Превъзпитаването на членовете може да бъде трудно. Може да бъде много по-лесно да се започне с новообърнали се, като се промени евангелският процес така че всички, които влизат в църквата, да правят така с разбирането, че да трябва да открият тяхното място на служба.

Съществено в призива, да бъдеш ученик на Исус, е призива, да бъдеш християнин, който произвежда плод. В този смисъл Исус твърди, че християнското ученичество не може да съществува, докато една личност не се включи в печеленето на ученици. Това се свързва с великото посвещение, когато, както видяхме, Исус изисква Неговите последователи да отидат и да формират ученици.

Всеки християнин би трябвало да достигне зрелостта на ученичеството и тогава да развие други ученици. Всеки ученик би трябвало да бъде един духовен родител за други израстващи ученици, след това дядо и в последствие прадядо (прародител).¹⁴

Всеки истински учинк се ражда в Божието царство като мисионер.

Обръщането в този смисъл е промяната на онези, които “не бяха народ”, да станат народ в служба на Бога, активното, ангажираното, служещо тяло на Христос.¹⁶

В действителност случаят, при който може да се достигне пълно и изцяло обръщане в библейския смисъл на думата, е процес, състоящ се от три части и включващ: 1) обръщане към Бога в (лицето на) Исус Христос, 2) обръщане към църквата, тялото на Христос и 3) обръщане към служба в света, за когото Христос умря.¹⁷

Това предполага, че в Нашата евангелска методология и подготовка за членство в църквата на новия ученик би трябвало да се даде достатъчно информация и да е развил достатъчно опит така че той или тя да може да започне процеса на развитие като ученик. Този процес е необходимо да стане съществен в началния призив да бъдеш християнин. Един човек не би трябвало да бъде призован в ученичество, без да преживее призива за печелене на ученици. Това предполага по-скоро процес, който води до обръщане, отколкото бърз отговор на призива да се приеме Христос и човек да бъде кръстен.

Едно изследване на пасажа, който се занивама с ученичеството, разкрива следното относно разбирането на Исус какво означава да се стане ученик:

1. Ученик е онзи, който е готов да претърпи преследване и подигравки заради Христос. Такъв ученик поддържа отношението на учащ се, който е винаги схватлив.

2. Ученик е онзи, който живее в абсолютна преданост към господството (управлението) на Христос, такъв, който е готов да изостави всичко - собственост, семейство, приятели и т. н. - заради Христос.

3. Ученик е онзи, който разбира и пази основните учения на Исус.

4. Ученик е онзи, който доказва, че любовта агапе се намира в неговия живот заради връзката, която има с Христос.

5. Ученик е онзи, който принася плодове, като печели други ученици за Христос.

Ако дадените по-горе точки показват какво Исус има предвид под “ученик”, то Неговата заповед във великото поръчение, да се печелят ученици, би означавала, че евангелската методология, използвана от учениците, ще произведе хора, които илюстрират тези пет точки в живота си. Това е съвсем различно от разбирането на МакГаврън за ученик - че човек се счита за такъв от началното си идване при Христос. Трябва да има стабилно развитие във вярата на хората, които се формират за ученици. Такова разбиране на вярата не се получава изведнъж. Изисква известно време, което е предположено и от самата употреба на термина “ученик” - да опише какво Исус е искал църквата Му да извърши.

Указът на Учителя на християнската църква е ясно описан в Матей 28:19. Този указ изисква процес на развитие на вярата, което довежда хората до мястото, където ясно да илюстрират белезите на ученичество, изброени по-горе. Всяка евангелска методология, която не успее да се концентрира върху това, е дефектна методология. Хората не могат да бъдат спечелени като маси въз основа на факта, че един групов лидер казва, че те трябва да станат християни; или дори адвентисти. Този групов лидер може да има силно влияние да доведе своята група при Христос, но членовете на тази група трябва да бъдат въведени в ученичество индивидуално. Само такова внимание, на което е придаден индивидуален характер, може да е в съгласие с призива на Учителя във великото поръчение. Такава индивидуална инструкция може да бъде извършена само когато всички настоящи ученици видят в себе си хора, готови да формират ученици. Ако трябва да разчитаме на духовенството да усигури такава инструкция, това никога няма да се случи. Ето защо в Новия Завет всички християни са служители и хора, които формират ученици.

Дори МакГаврън забелязва, че адвентисти, които са упражнявали един по-силен предкръщелен период се приспособяват (издържат) по-добре отколкото онези групи, които само учат какво е в хармония с тяхната собствена теология на обучение на ученици.¹⁸ Защо днес ние, адвентистите, бихме искали да изоставим това, което ни е помогнало да се приспособим (издържим) по-добре от други църкви? Наистина би било странно за нас да изоставим този модел и да копираме известния протестантски модел, когато същите тези протестанти сега говорят за копиране на адвентния модел. Дори нашият адвентен модел се нуждае от укрепяване. Такава добра работа, каквато сме извършили, можем да извършим по-добре, ако се концентрираме повече на ученичеството, както Исус го е разбрал, отколкото само индокриниране във вярванията на църквата. Това не означава, че не учим и не очакваме съгласие с нашите доктрини, но трябва да сме еднакво загрижени да развием този вид ученик, който Исус ни е заповядал да развием. Всъщност както ще покажем по-късно в тази книга, нашите доктрини са особено полезни в развитието на този вид ученик. Нашата трагедия е, че сме ги използвали само като доктрини и не сме ги видели като полезни в развитието на ученици за Исус. Това трябва да се промени.

Според поръчението на Исус хората най-напред трябва да бъдат доведени до начално ученичество, както ги описахме. След това се кръщават в тялото на Христос, което Новият Завет ясно дефинира като църквата на Исус (1 Коринтяни 12:1). В този смисъл е невъзможно да има кръщение, без да се стане член на църквата. Предпоставката за членство е началното ученичество, както е определено от Исус, което осигурява ясна теологична основа за кръщението на един вярващ. Така кръстените знаят, че са встъпили във връзка да бъдат обучавани за ученици от Исус.

Да се отлага кръщението, докато няма очевидни доказателства в живота за начално ученичество, е в разрез с повечето планове за израстване днес. Все пак би изглеждало по-добре да има солидното израстване, което печеленето на ученици изисква, отколкото повърхностното израстване, кеото други планове биха допуснали. Църквата трябва да запомни, че заповедта на великото поръчение е формирането на ученици, а не броят на произведените църковни членове. А онези, които са формирани като ученици, трябва да бъдат незабавно кръстени в църквата, ако църквата е вярна на великото поръчение. Повечето новозаветни примери за кръщение сочат, че хора се кръщават много скоро след като са навлезли в това радикално ученичество, което прави Исус истински и напълно Господар на техния живот. Два примера са скопецът от Етиопия и затворника от Филипи. Тези примери посочват, че кръщението не беше въпрос на време, но на напълно обръщане към Исус като Господ.

Тази глава не е молба да се слагат органичения във времето върху хора, преди да бъдат кръстени. Не е молба хората да бъдат напълно усъвършенствани преди кръщението. Нито пък е молба да се кръщават хора преждевременно преди да са доведени до началното ученичество. Вместо това тази глава заяви, че мисията на Христос е изпълнена, когато църквата следва нареждането на Онзи, Който ни заповядва да печелим ученици. Това означава, че онези, които кръщаваме, трябва да се запознаят с изискванията за началното ученичество, както е писано от Исус и изброено в тази глава.

Необходимо е кръщението да се разбере като нещо повече от символ на прощение на греховете. Това без съмнение е съществено в кръщението, но от Писанието е внушено повече. Има силно новозаветно доказателство, че кръщението също носи символ на ръкополагане в служба на всички вярващи. Дискутирах това в моята книга “Революция в църквата”. В глава 7 на тази книга показах, че Новият Завет дава силно доказателство, което свързва полагането на ръце със събитието на кръщение, за да посочи въвеждането в служба на всеки новоповярвал. За да бъде в хармония с новозаветната теология на тази мисия, църквата днес ще се нуждае да върне отново това ръкополагане в духовенството на всички вярващи като част от въвеждането в християнството. Ако кръщението символизира, както кръщението на Исус символизираше за Него влизането в служба, тогава формирането на ученици, което е преди кръщението, трябва да подготви хора да се включат в служба за Христос. Това по себе си изключва възможността за едно прибързано кръщение, след като Христос бъде признат като Стасител. Онзи, който се кръсти, трябва да е готов да навлезе в служба за Христос, както се вижда във вярващите, които Той вече е събрал в църквата Си. Теологът Чарлз Ван Енген, който се занимава с развитието на църквата, свързва кръщението и ръкополагането в следните думи:

“Когато мисионерските църковни общества се видят като единен Божии народ, те ще могат да променят тяхното определение за ръкополагане. Когато учениците на Исус се затвърдят като членове на Христовото тяло, те трябва да признаят, че в това затвърждаване има заповед за служба в църквата и в света. Ръкополагането се превръща в отделяне от целия народ на онези, които ще подготвят, мотивират и мобилизират членовете за служба и мисия. Тогава, по някакъв начин ръкополагането ще остави настрана онези, които ще помагат на гленовете да затвърдят тяхното призвание като мисионерски народ на Бога.”²¹

Нещо повече, според великото поръчение църквата не е призована само да обучава ученици и да кръщава, но да продължи процеса на обучение след обръщането и кръщението. Всъщност църквата много пъти пренебрегва този последен елемент, че когато хората се кръстят, те много често биват забравени. Вместо това част от изпълнението на великото поръчение е да се поставят хора в среда на обучение, където научават всички учения на Исус и продължават да израстват във връзката си с Него.

Докато този автор силно вярва, че ние, адвентистите, трябва да прекарваме повече време да включваме хора в нашите църкви, той все още е еднакво убеден от Писанието, че не трябва и не можем да пренебрегнем познавателните учения на Христос. Това познавателно послание е част от великото поръчение. Ударението на Исус пада върху развитието на ученици, които пазят заповедите. Така решаващото изпитание на онези, които са обучени за ученици и кръстени, се вижда в непрекъснатото им послушание към ученията на Исус. Променени животи ще се виждат като доказателство в онези, които са навлезли в посветено ученичество. Те ще бъдат различни.

В тази глава развихме едно библейско разбиране за това какво означава да си ученик. То е това библейско разбиране, формулирано от историческия Исус, което Той даде като заповед на църквата Си, когато я упълномощи да съществува, за да печели ученици, да ги кръщава и непрекъснато да ги поддържа верни на Неговите учения. Само когато църквата се върне към този библейски възглед на ученичество, ще може адекватно и вярно да е послушна на великото поръчение. За нас, адвентистите, които изявяваме, че сме църквата, пазеща заповедите, е наложително да останем и да се опитваме да бъдем по-добри пазители на тази велика заповед на Исус - великото поръчение.
3. МИСИЯТА В НОВИЯ ЗАВЕТ
Святият Дух и мисията

Новозаветната ера започва с предизвикателството на великото поръчение, което кънти в ушите на учениците на Исус. Загрижени да изпълнят тази мисия, те побързали да се покорят на инструкциите на Учителя. Следващите десет дни бяха прекарани в ревностно очакване за обещаното изливане на Духа, което щеше да ги упълномощи за тяхната мисия. Чакането им не трябваше да има за резултат разочарование. Десет дни по-късно настъпи великото събитие на Петдесятница и църквата започна процеса на изпълнение на великото поръчение.

Исус беше инструктирал учениците да чакат силата на Святия Дух. Някои изказаха предположението, че църквата днес се нуждае да чака силата, преди да се впусне в мисия. Резултатът е, че много църкви прекарват цялото си време в чакане и не отиват сред народите. Но чакането, произнесено от Исус, беше някогашно събитие и беше изпълнено от учениците. Това чакане беше възнаградено от събитието на Петдесятница. Не е необходимо по-нататъшно чакане. Сега живеем в даването (изливането) на Святия Дух. Духът вече е излят. Сега изливането е на разположение на всички вярващи. Когато хората навлязат в ученичество с Христос, силата на Святия Дух е на разположение да им помогне да споделят вярата си с други.

Може да има нужда понякога църквата да чака Духа, но само защото сме се отклонили толкова далеч от Духа за упълномощаването на служба. Може да се нуждаем от време да си върнем разположението да получим Духа за тази цел. Но това не е защото Бог не иска да ни изпрати Духа за служба; но защото не искаме да позволим на Святия Дух да ни използва в служба, изпълнени с Духа.

Като адвентисти ние сме запознати с термина “ранен и късен дъжд”. Този термин е произлязъл от земеделския живот на Палестина. Нанният дъжд се излива през октомври и ноември, като отвори изсушената земя за засаждането на земната реколта. Късният дъжд се излива през март и април - изключително изобилие на дъжд, което ускорява процеса на узряване на зърното. Но това, което много адвентисти са забравили в тази аналогия е, че времето между ранния и късния дъжд е времето на дъждовния сезон. Междувременно вали през цялото време. Така, като следваме правилно аналогията, осъзнаваме, че днес живеем в дъждовния сезон на Святия Дух. Духът е постоянно и непрестанно на наше разположение, когато се ангажираме в мисията на Христос. Затова не трябва да чакаме изливането на Святия Дух, както са чакали учениците. Духът вече е излят. Всичко, което трябва да направим да достигнем хора за Исус, е да сме на разположение като канали за изливане на Святия Дух.

Резултатът от изливането на Духа над upperroom църква беше незабавното провъзгласяване на вестта на Исус с цел да се формират ученици. Осезаемите резултати се видяха в трите хиляди, които бяха кръстени същия ден.¹ Без съмнение те бяха резултат от учителската служба на Исус по време на Неговата три и половина години служба. Сега, под влиянието на Святия Дух тези семена се принасят в плод.

Резултатът от Петдесятница беше изливането на дарбите на Духа - особено дарбата на езиците. Тази дарба даде възможност на ранната църква да започне процеса на формиране на ученици сред различните националности, живеещи в Ерусалим по онова време. Затова дарбите на Духа могат да бъдат правилно разбрани само в светлината на събитията на Петдесятница, а педтесятница може да бъде разбрана само в светлината на великото поръчение. Затова дарбите на Духа и особено дарбата на езиците са дадени на църквата с цел да се изпълни великото поръчение и формирането на учиници. Да се използват дарбите на Духа за някаква друга цел, означава да се злоупотребява с тях.

Исус е посочил, че процесът за формиране на ученици трябва да започне с Ерусалим и след това да продължи до (сред) всички нации. Учениците са следвали този образец за първите няколко години. След това възникна опасността, че младата църква би могла просто да се развие в друга юдейска секта и да не сподели универсалната си вест с всичките нации. Със солидна основа, изградена сега в Ерусалим, Святият Дух трябва да ги подтикне да отидат сред нациите да формират ученици.

“Преследването, което надвисна над църквата в Ерусалим, даде като резултат даването на един голям устрем на делото на евангелието. Успех съпътстваше службата на Словото в това място и имаше опасност учениците да се забавят там за много дълго, отнасяйки се небрежно към поръчението на Спасителя да отидат в света. Като забравят, че силата да се съпротивлява човек на злото най-добре се печели от настойчива (предприемчива) служба, те започнаха да мислят, че нямат толкова важна работа като тази за отбраняването (защитаването) на църквата в Ерусалим от атаките на врага. Вместо новообърналите се да се обучат да разнасят евангелието до онези, които не са го чули, те бяха в опасност да поемат курс, който би ги довел до удовлетворение от това, което се е извършило. За да разпръсне представителите Си из други страни, където биха могли да работят за други, Исус Христос допусна да бъдат преследвани. Прогонени от Ерусалим, вярващите “се разпръснаха да проповядват словото.”

Преследването в Ерусалим даде за резултат бързото разпространение на християнството сред нациите. Забележителната служба на апостол Павел бързо доведе до интернационализация на християнството. Преди да разгледаме службата на Павел сред нациите, нека та отбележим едно общо наблюдение относно новозаветната църква. Новозаветната църква изглеждаше ангажирана с една цел - да изпълни великото поръчение. Нищо не можеше да ги отклони от тяхната велика цел.

“Всеки християнин видя в своя брат подобие на човеколюбие и любов. Преобладаваше един интерес. Една тема бе погълнала всички други. Всички сърца туптяха в хармония. Единствената амбиция на вярващите бе да разкрият подобие на Христовия характер и да работят за разширяване на Неговото царство.”³
Причината за съществуването на църквата

Това обединение на целта заради мисията разкрива, че Новозаветната църква ясно е разбрала, че причината за съществуването й се корени във формирането на ученици сред всички нации. Приоритетът на мисията беше поразителната цел на тази ранна църква. Всъщност ранната църква не може да бъде разбрана, като изключим мисионското съзнание (съзнанието за мисия). Тя обхваща всичко, което са направили, защото църквата съществуваше единствено заради изпълнението на великото поръчение на Исус, техния Господ - за формиране на ученици сред нациите.

Човек може само да се чуди как една църква в този век може да твърди, че е църквата на Исус Христос, когато не е ангажирана в мисията на Христос, която самият Исус точно определи като формирането на ученици. Когато църквата изгуби причината за съществуването си, тя може да стане обществен клуб, но не е църквата на Исус Христос. Само църква, дейно ангажирана в процеса за формиране на ученици, може да твърди, че е църквата, която Исус е основал, за да изрази целта на формирането на ученици.

“Всеки, който познава Исус Христос като свой Господ и Спасител, трябва пламенно да желае други да споделят това познание и трябва да се радва, когато броят на онези, които го правят, се увеличава. Там, където това желание и радост отсъстват, трябва да попитаме дали нещо не е както трябва в самия център на църковния живот.”⁴

След като много съвременни адвентни църкви вече не показват мисията, характерна за ранната църква, трябва да има нещо, което наистина не е наред. Това, което наистина не е наред, е липсата на мисионски характер. Тази централизираност с мисионска насоченост трябва да се изживее отново от съвременната църква, ако тя е вярна на задачата, дадена й от самия Учител. Църквата днес трябва още веднъж да навлезе в дело за формиране на ученици. Това означава, че църквата трябва да прецени всичко, което прави, от позицията на изпълнение мисията на Христос. Вестта на Ван Енген е много подходяща за адвентните паства днес:

“Това, което църквата прави вътре без намерение да повлияе на света извън самия него, не е мисия.”

“Това, което твърде често забравяме обаче е, че няма смисъл провъзгласяването на евангелието да се прави от Христовите ученици само до Христовите ученици в границите на местната църква. Провъзгласяването е само проповедническо (проповядване на словото), когато е умишлено адресирано до онези, които не са приели Исус като Господ.”⁶

“църквата не може да бъде напълно Христово тяло, Божии народ, ако не извършва служба в света.”⁷

Повечето адвентни паства днес прекарват по-голяма част от времето си, като служат на онези, които вече са членове на тялото и които би трябвало да са обучени като ученици преди години. Поради това, че църковните членове не са обучени да са ученици, те са неподготвени да отидат в света и да обучават други за ученици. Те виждат остро противоречие между света на църквата и света, където работят. Още преди ранната църква тези два свята се замъглиха, защото те не видяха църквата “събрана” като същината на църквата. Вместо това те схванаха като същината на църквата, църквата, разпръсната в света, “сол”, търсене на други ученици.

Съсредоточената върху мисията новозаветна църква бе организирана за целта на мисията, докато днешната църква изглежда по-често организирана за запазването на светиите. Резултатът е, че повечето църкви прекарват по-голяма част от времето си, енергията, талантите и парите просто да се опитат да оцелеят. Но това не е Божията гледна точка за църквата. Гледната точка на Бог за църквата е тази на непрестанно разширяване, на непрекъснато движение отвъд сигурните й стени в света, който отчаяно се нуждае от спасителната вест на ученичество в Исус. Призивът на Исус е призив да излезем от удобната си среда и сигурните, стабилни (безопасни) стени на нашите църкви и да се опитаме да достигнем онези, които не познават Исус Христос. Точно както Исус изостави сигурността и безопасността на небето, за да ни спаси, ние, Неговите ученици, сме призовани да напуснем безопасното небе на нашите удобни църкви и да отведем Христос в реалния свят отвъд границите на църквата.

Изглежда, че едно гето на мисловна способност е погълнало съвременната църква. Затова нашите членове са много доволни да “играят на църква”, докато Рим гори. Хриситяните живеят в една среда на църквата. Техните приятели са “в безопасност” в църквата. Дейностите им извън учебния план се концентрират в църквата и за тях се организират програми в църковната сграда. Съвременният “ученик” някакси е разделил работата си в света от работата си за Христос. Затова средният християнин не вижда мисионерска функция в своя живот в света през седмицата.

С това разделение между работа в света и света на църквата християните имат малко влияние върху света около тях. И онези извън църквата са я отписали като че не е в течение с настоящия свят - като спомен на отминалите дни. Това е естественият резултат от това, че съвременната църква пренебрегва мисията на Христос. Църквите, за които се предполага, че са съсредоточени в мисия, вместо това са съсредоточени в себе си, има малко разрастване. Кент Хънтър забелязва:

“Когато не се появява разрастване, вината не е в Божието поръчение. Състои се в някакъв пропуск от хора. Когато живият организъм, църквата, не е здрава и не се разраства, това е, защото хората са се провалили в следването на Учителя. Забравили са да следват волята на Учителя... За щастие има покаяние. Разрастване на църквата има, когато Божият народ се отвърне от пропуснатото (пропускането, изпускането) и следва поръчението на Бог.”⁸

Адвентната църква винаги е твърдяла, че е Божията църква на остатъка, защото пази всичките Божии заповеди. Би ли могло да е вярно, че една църква не може да твърди да е църква на остатъка, ако не пази заповедите на Христос? Това просто би означавало, че за да е църква на остатъка, църквата трябва да пази великото поръчение, което изисква формирането на ученици като главната цел на мисията на църквата. Всяка църква, която не прави това, не може да твърди, че е църква на остатъка. Такава непокорна църква трябва да се покае заради пропуска си - нейният неуспех да изпълни великото поръчение. Не е ли моментът Адвентната църква из цяла Северна Америка сериозно да се питат дали са или не са верни на Христовото поръчение. И ако не са, не би ли трябвало да се покаят заради непокорството си? Часът е твърде напреднал да се позволи на църквата да продължи в лаодикийско безразличие, докато светът загива. Време е за дълбоко сърдечно покаяние за греха от пропуснатото - неуспеха да се изпълни великото сърдечно желание на Исус - да се формират ученици сред всички групи от хора.

Нуждата на църквата днес е да улови отново чувството на мисия, което е подтиквало ранната църква да формира ученици - мисията, съсредоточена върху изпълнението на великото поръчение. Църквата днес не трябва да развива теология просто да търси изгубените, но теология, съсредоточена върху формирането на ученици. Работата на църквата не е само да провъзгласява добрата вест, но също и да довежда изгубените при Христос - трябва да ги формира в ученици в най-истинския библейски смисъл. Ранната църква не само търсеше изгубените, но ги и намираше. Църквата растеше с много ускорени темпове, защото виждаше главната си отговорност да намира изгубените и да се формират в ученици.