Интернационализирането на църквата

Целта на Учителя за формиране на ученици трябваше да се извърши сред нациите. Ако трябваше да бъдат открити ученици сред всички нации, това означаваше, че християнството не трябва да се локализира в юдеизма, но да се преобразува в една международна църква. Интернационализирането на църквата се появи много бързо в практиката на ранното християнство. Докато първите апостоли все още бяха живи, християнството вече бе престанало да е юдейска секта и бе станало международна църква, която апелираше сред културните предели.

Тази интернационализация на църквата не би могла да се появи, ако християнството не станеше културно приложимо сред различните нации. Ако църквата настояваше практиката на християнството да се подчини на юдейските обичаи, заповедта на Христос да се формират ученици сред всички народи щеше да е трудна за изпълнение.
църквата и културата

Първият поглед на културни различия се появява в Деяния 6 глава, скоро след Петдесятница, когато гръцките юдейски християни се оплакали, че общността, говореща арамейски, пренебрегва вдовиците им в ежедневното раздаване. Интересно, не бе арамейската общност, която се оплака, но гръцката. Защо? Арамейската общност бяха първите християни, гръцката общност - по-новата група. Въпреки че и двете бяха от юдейски произход, имаше културни различия, които трябваше да бъдат разрешени.

Най-поразителният пример за това как ранната църква става културно свързана с групите, които били евангелизирани, се вижда в съвета на Ерусалим (Деяния 15 гл.). Бързото разпространение на християнството отвъд юдейските му корени, особено чрез усилията на апостол Павел и службата му към езичниците, даде като резултат основаването на много християнски църкви сред хората, които не са имали юдейско потелко. Би ли трябвало юдейските обичаи да се налагат на тези вярващи езичници? С други думи, трябваше ли езичниците най-напред да станат юдеи, за да станат християни?

За да се отговори на този най-главен въпрос, църквата трябваше да дефинира какво по същество бе християнството и какво бе културното в изразяването им на това християнство. Едно от най-трудните неща, които трябва да направи една църква, е да раздели култура от духовна същност. Деяния гл. 15 разкрива, че ранната църква е успяла да направи това. Но за тях беше много трудно да се приспособят към различни културни изрази и да не гледа на тях като на отстъпничество от същността на вярата. Резултатът беше, че учениците се увеличиха из римския свят и християнството престана да бъде просто юдейска секта, защото скоро новообърналите се езичници далеч надвишаваха новообърналите се юдеи.

Адвентизмът също така преживя интернационализацията на църквата. С нашите източници в Америка от 19 век е лесно да се наложи културният багаж на Северна Америка върху развитието на адвентизма около света. Когато адвентизмът е интернационализиран, различни културни изрази на нашата вяра са се развили сред нациите, както и вътре в нациите. Беше трудно за северо-американците да разберат различните културни различия сред адвентисти в различни части от света. Искаме да действат точно като нас. За по-голяма част от историята на Адвентната църква Северна Америка контролираше църквата и затова контролираше културното различие. Обаче църквата се е разрастнала до мястото, където североамериканците са превишили числено десет от един, Северна Америка не може вече да контролира църквата. Това бе болезнено изяснено на сесията на Генералната Конференция в Утрехт.

Тъй като адвентизмът стана присъщ на местните църкви и местното ръководство пое управлението, църквата се разрастна по-бързо, отколкото го бе направила под контрола на Северна Америка. Същият феномен, който се случи с адвентизма, се бе случил в ранната църква, откривайки отново, че църквата расте най-добре, когато е контролирана от местното ръководство и изразена в местната култура.

Предизвикателството на Адвентната църква, когато навлиза в 21 век, вече не е дали североамериканците ще позволят или няма да позволят различни културни изрази на вярата в тетия свят, но дали третият свят ще се опита да наложи културата си върху Северна Америка и така да възпрепятства Северна Америка да има културно свързана вяра. Да се надяваме, че третият свят, който сега контролира църквата, няма да направи същата грешка, която Северна Америка направи първоначално, когато се опита да наложи културния си израз на вяра върху третия свят.

Тъй като адвентизмът се приспособи към различни култури, различни културни изрази на адвентизма се развиха около света. Особено поклонението е различно в много несевероамерикански църкви, дори и в границите на Северна Америка. Това обезпокоява много североамерикански адвентисти, много от които виждат това различие като отстъпничество от вярата. Проблемът, с който се борят, е много подобен до онзи, изживят от ранното християнство. Трябва да научат как да разделят култура от същността на тяхната вяра, защото неуспехът да се направи (постигне) това разделение ще задуши разрастването на Божията църква. Най-голямото предизвикателство, с което Северна Америка застава лице в лице, е дали да позволи различни културни изрази в самата Северна Америка.

Само когато Новозаветната църква позволи различни културни изрази на християнството, можеше наистина да стане международна църква, която формира ученици от всички нации. Тези различни културни изрази са абсолютно необходими за изпълнението на великото поръчение. Когато християнството се прави културно свързано, църквата не трябва да приема и да следва паднала култура. След като всички култури, включително североамериканско-англосаксонската, са паднали, понякога е трудно за една църква да определи какво е културно приемливо и какво не. Тенденцията на повечето християни е да определи приемливост, както е определено от доминиращата култура. Но библейски единственото определение за право трябва да е Божието Слово. Една култура може само да бъде потвърдена или отречена въз основа на съответствието й с принципите на Писанието.

Трябва да има обективен стандарт чрез който една култура се преценява като правилна или погрешна. За адвентистите този стандарт е Библията. Писанието ни е представено, както е видяно в културата на Средния Изток. Затова човек трябва да се обърне към принципите на Писанието, когато определя какво е културно свъзрано. Трябва да запомни, че всички култури, включително тези на Средния Изток и Америка, са паднали. Църквата, която е културно свъзрана (приложима), може да раздели културните изрази от същината на Писанието.

Това означава, че културно свързаната църква няма да промени основната вест на Писанието или адвентизма, но ще обърне тази вест по начин, който е значим за хората, които се опитва да достигне. Например, адвентизмът в края на двадесети век не използва същата фонетична таблица, използвана от Millentes и ранните адвентисти. Тази черно-бяла, с много образи схема няма да се разбере особено от нашето съвременно общество. Вместо това използваме видео, компютри, пълзящи скали и т. н. - методи, които предават вестта от тази таблица до съвременното общество. Когато използваме такива съвременни техники, се надяваме да направим представянето на вестта културно звързана до днешното общество.

Но някои църкви не могат да се откъснат от начина, по който правят нещата. Те искат да продължат да използват ранната таблица и смятат да използват някой друг метод, отколкото използвания от пионерите като остъпничество. Очевидно никоя църква днес не би могла наистина да направи такова твърдение над пророческата таблица. Разбираме културната връзка там, но църквите днес имат проблеми с други форми на изразяване, които са преместили от средата на методологията до изпита на правоверността. Такива възгледи ще спънат онези църкви от това да достигнат до днешното общество. Вестта никога не трябва да се променя - тя е вечното евангелие - но начинът, по който се представя евангелието, трябва постоянно да се приспособява към различните групи, които се опитваме да достигнем. Това се има предвид под културно-свързана църква. Апостол Павел изясни, че църквата трябва да е културно свързана, ако се отнася сериозно към достигането на хора сред различните културни групи на земята:

“Защото при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия по-мнозината. На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи, на тия, които са под закон, станах като под закон (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон (при все че не съм без закон спрямо Бога, защото съм под закон спряво Христа), за да придобия тия, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по някакъв начин да спася неколцина. Всичко това върша зарали благовестието, за да участвам и аз в него.”¹⁰

Ясно е, че стратегията на Павел беше да направи евангелието културно свързано до всяка група, която се опитваше да достигне. Павел можеше да разнообразява методологията си, без да променя вестта си. Павел не направи компромис с това, което вярваше, че е основното християнство просто за да достигне хората, но той главно разбра онези части, които бяха културно неутрални и затова приспособи неговите представи, за да се запознае с умовете на хората в културата, в която живеят. Според Павел всяка стратегия, която не направила компромис с гланвото евангелие, би могла и би трябвало да се използва, за да достигне изгубените хора.

Би било много по-лесно за църквата днес, ако имаше пророчески поглед затова, в какво се състои културно приемлива практика на християнството. Вместо това църквата трябва непрестанно да се бори с този въпрос и в същото време да се опитва да се нагоди (привикне) към културна връзка с онези култури, в които се стреми да проникне. Това е трудната част. Това е този страх от правене на компромис с вярата чрез привикване към културна срева, която принуждава една църква да стане без връзка. Затова църквата трябва да работи усилено да стане културно свързана, без да прави компромис с вярата си.
Елън Уайт и въвеждането на нови методи

Елън Уайт осигурява същото предизвикателство на църквата днес, което апостол Павел осигури по неговото време. Докато тя беше непреклонна за едно непроменимо евангелие, Елън Уайт непрестанно подкикваше църквата да търси нови методи за достигане на хора. Забележете някои от проницателните й изказвания:

“В днешните градове, където има толкова много привлекателност и задоволство, хората не могат да бъдат заинтересовани от обикновени усилия... Положете допълнителни усилия, за да приковете вниманието на множествата... Използвайте всяко средство, което би могло да се изобрети, за да накара истината да изпъква ясно и забележимо.”

“Методите и средствата, чрез които достигаме определени краища, не винаги са същите. [Вие]... трябва да използвате здрав разум и разсъдливост... Трябва да се ангажират различни методи на работа, да се използват, за да се запазят различни такива. Различни методи на работа са наистина от съществено значение. Трябва да се въвеждат нови методи.”

“Навлиза се от едно поле в друго, от нови обстоятелства ще възникнат нови методи и планове. Ще се появят нови мисли с нови работници, които се отдават на работата. Като търсят Господа за помощ, Той ще общува с тях. Те ще получат планове, измислени от самия Господ.”

“Църковната организация... не трябва да припише точния начин, по който би трябвало да работим... Не трябва да има фиксирани правила, нашата работа върви напред и не трябва да се оставя място за методи, върху които да се извършва подобрение.”

“Някои от методите, използвани в тази работа, ще бъдат различни от методите, използвани в миналото, но нека заради това никой да не блокира пътя с критикуване. Не трябва да има недружелюбна критика, нито да се прави на пух и прах работата на някой друг.”¹¹

Елън Уайт говори ясно за използваните от църквата различни методи. Дори изглежда, че предвижда опозицията на църковните членове към нови дейности и ги съветв да не застават на пътя на нови методи за достигане на хора. Тя можа ясно да разграничи между вест и методи много по-добре, отколкото много църкви могат да направят това днес. Докато здраво се придържа към същността на адвентизма, тя подтикна църквата да развие новаторски средства за достигане на хората. Може ли църквата да продължи да отказва да следва съвета й, когато навлиза в 21-вия век?

В същото време необходимо е църквите да са внимателни, за да не правят компромис с вярата. Църквите, които упорито работят към привикване към културната среда, накрая ще станат като света около тях и няма да се забелязва някаква разграничима разлика. Следователно онези църкви престават да растат, защото няма предимство при ставането на член. Подобно на това, църкви, които се опитват да наблягат върху разликата между църквата и света, стават толкова различни, че престават да говорят на света. Такива църкви също не ще успеят да се разрастнат. Съветът от Библията и Елън Уайт подтиква съвременния адвентизъм да следва пътя между тези две крайности. Адвентизмът трябва да продължи да се придържа към твърдите си библейски убеждения и в същото време да става културно свързан с онези, които се опитва да достигне.

Едно нещо, от което църквата трябва да се предпазва, като се опитва да направи посланието си културно свързано, е тенденцията да се приспособи до културата просто защото “работи”. Причините за това, да сме културно свързани, трябва да произхождат от мисионското съзнание на ранната църква и великото поръчение. Изпълнението на великото поръчение “към нациите” изиства една международна църква, която е културно пригодена. Църквата не трябва да се приспособява към културата просто заради това да е свързана със съвременното общество. Трябва да се приспособи заради мисията на Христос. Много от настоящото приспособяване към дадена култура е разделено (отделено) от мисионската заповед. Културната чувствителност е само значима в контекста на мисията на Христос, както е описано във великото поръчение.

Великото поръчение и центрирането на мисията на ранната църква изисква една културно звързана църква днес. Днешната Църква трябва да изгради теологичната си основа на същата солидна основа като онази, формирана от апостол Павел в неговата културно свъзрана теология, изразена в 1 Коринтяни гл. 9.
Ученици, които не зависят от духовенството

Ранната църква не само разви един културно свързан подход, защото желаеше да изпълни великото поръчение, също разви стратегия на израстване, изградена по-скоро около идеята за формиране на ученици, отколкото около новообърнали се зависими от духовенството. Фокусът на ранната църква беше върху формирането на ученици, за да може хората, обучени за ученици, да станат местни и независими и да занесат евангелието на други.

Това беше този фокус, който стоеше зад стратегията на Павел за основаване на църкви и всичкото (цялото) новозаветно израстване. Стратегията на Павел бе да санади нова църква в нова културна група. Той остана достатъчно дълго с църквата, да е сигурен, че има формирани ученици, обучени лидери и новите ученици бяха ангажирани във формирането на ученици. След това ги остави, за да издигне нова църква. Той не направи новите църкви зависими от него или от други апостоли. След като веднъж са получили евангелието, им бе дадена пълна власт да продължат да разнасят евангелието из тяхната територия и отвъд нея. По този начин се разрастна ранната църква.

Ако църквата от първи век се бе опитала да основе църкви, както правим днес чрез назначаване на пастор, който да наглежда всяка нова църква, резултатът щеше да бъде слаби църкви, съставени от незрели християни, които не са ученици. Но това не бе техният подход. Исус нареди работата им да се състои във формирането на ученици. Тези ученици не бяха хладки новообърнали се, но ученици в най-истинския смисъл на определението, както Исус го е разбирал. За да е ученик, човек трябва да е асомстоятелен, независим от други християни, за да остане духовно жив. Новозаветните християни поддържаха духовността си, като непрекъснато обучаваха други за ученици. Само така вярата може да се запази жива. Както Роналд Алън отбелязва:

“Там, където на църквите се помага най-много, там те са слаби, безжизнени и безпомощни.”¹²

“Нищо не е така отслабващо, както навикът да се зависи от други за онези неща, които трябва да осигурим за себе си.”¹³

Новозаветната църква и особено Павел, ясно разбраха загрижеността, изразена от Алън, че зависимостта възпитава слаби християни. Но по-голяма част от църквите действат според модела на зависимостта. Много ръководители не са склонни да основават нови църкви просто защото църквата няма пари да осигури пастор за новата църква. Новозаветната църква не се занимаваше с такива въпроси, защото не осигуряваше пастори за местните църкви. От новите църкви назначиха лидери, които обучиха, но тези лидери не бяха копието на съвременния пастор, осигуряващ духовна храна. Те бяха миряни. Местната църква действаше независимо от определените (назначените) пастори. Ако Новозаветната църква бе одобрила разпределение на платени пастори над събранията, разрастването й щеше да бъде обезсилено.¹⁴

Моделът на ранната християнска църква бе схванат от ранните адвентисти, които развиха духовенство, състоящо се главно от евангелизатори и църковни работници. За първите 50 години от адвентната организация нямаше локализирани пастори над църквите. Местните старейшини накараха църквата да се погрижи за себе си и да евангелизира територията си. Адвентното духовенство в ранните дни бе преди всичко свободно да евангелизира нови територии и да основава нови църкви в нови групи от хора. След като адвентистите веднъж са приспособили модела на зависимостта и са поставили пастори над местните църкви, църковното разрастване спадна. Едно от най-удивителните развития в адвентизма е, че единствените части в света, които не показват значително църковно разрастване, са онези райони, като Северна Америка, които са приспособили модела на зависимостта. Райони в света, които все още действат по модела на ранния адвентизъм, където пасторит имат по 20 или повече църкви и главно функционират (работят) като благовестители, показват най-високото ниво на църковно израстване днес. Би ли могло да има взаимна връзка между липсата на израстване и приспособяването на модела на зависимостта на пасторството?

Лесно еда успокоим съзнанието си със Североамериканската липса на израстване, като вярваме, че разликите се дължат по-скоро на култура, отколкото на приспособяването ни към небиблейски модел на църква. Но този автор твърдо вярва, че има силна взаимна връзка между израстване и функциониране на ранния църковен модел на независимост. Вярно е, че има културни разлики, но според опита на автора, когато една църква действа според библейския модел, където пасторът е инструктор/снабдител и е свободен да евангелизира, тази църква израства също както църквите от третия свят. Вместо да успокоим съзнанието си, като се обръщаме към дадена култура, се нуждаем да се покаем заради неуспеха си да формираме радикални ученици за Исус. Вместо това сме създали ученици, които са зависими от духовенството за духовна подкрепа.

Днес ние всъщност задушаваме израстването на нови църкви, като назначаваме над тях пастори, които не са местни. Колкото и искрени могат да са тези пастори, те не се свързват с новосъздаденото паство, нито да го разбират. Затова те незабавно си поставят за цел да спечелят контрол и да поставят новите членове във зависсима връзка с тях. Това задушава новата църква, пречи на истинското развитие на ученичеството и създава друга зависима, бездейна църква. За да се поставим над една новозаветна църква пастор, който не е местен, означава да се признае, че не сме изпълнили работата на великото поръчение - не сме формирали ученици от тези нови членове. Следователно те изискват грижа за малки деца. Но ако сме извършили работата, която Исус изиства във великото поръчение - да формираме ученици - то новата църква би трябвало да може да съществува сама. Чуйте как Алън продължава:

“Ако в даден момент открием, че някой върши нещо спонтанно и изпратим платено лице да го направи вместо него, ние спираме работата му и възпираме други да следват примера му.”¹⁵

“Ако искаме да видим естествено разширяване, трябва да основем местни църкви, свободни от нашия контрол.”¹⁶

Това не означав система на самоуправление на всяка отделна църква, като всяка църква прави това, което е правилно в нейните очи. Това означава, че се доверяваме на работата, която сме направили във формирането на ученици в тази нова църква. Ние се доверяваме толкова, че поверяваме грижата и по-нататъшното разширение на тази нова църква в ръцете на местното мирянско ръководство, което сме назначили. Ние не внедряваме аутсайдер, който да господства над църквата. Вендъж основана, новата църква би трябвало да се грижи за себе си. Ако чувстваме, че трябва да назначим действащ пастор, не сме довършили работата си да формираме новообърналите се в ученици.
Формирането на радикални ученици

Апостол Павел и онези, които последваха примера му, прекараха значително време с църква, като формираха ученици и обучаваха местно ръководство. Той не изпрати (отпрати) лидери, които да се обучат - той ги обучи в собствената им среда. Апостол Павел моделира метода на Христос на действащото обучение.

“Той обучи неколцина, с които беше в най-тясна лична връзка; ние обучихме мнозина, които просто преминаха през училищата ни с цел на изучаване и назначаване. Христос обучи лидерите Си в средата на собствения им народ, така че интимността (близостта) на тяхната връзка със собствения им народ не беше помрачена и те можеха да се движат свободно сред тях като един от тях; ние обучаваме лидерите си в оранжерия и близостта им със собствения им народ е толкова помрачена, че не могат никога след това да живеят като един от тях или да споделят техния начин на мислене.

Някои църковни лидери са разтревожени от един такъв план. Те се опасяват, че ако не трябваше да има пасторски контрол върху църквите, щяха да навлязат ереси. Но сегашната, зависима от пастор, църква не е имунизирана срещу ереси. Все още има отстъпничество. Всъщност по-възможно е да възникнат ереси сред онези църкви, които не са се включили в мисионското поръчение на Христос. Алън отговар на тази критика кратко и ясно:

“Големите ереси в ранната църква не възникнаха от бързото разширение, което е резултат от работата на тези неизвестни учители; но в онези църкви, които бяха най-дълго утвърждавани и където християните не бяха толкова активно ангажирани в обръщането на езичниците около тях.”¹⁸

Така, извън missiological, теологична основа, новозаветната църква основа църкви, които не бяха зависими от пастор. Тази основа беше великото поръчение. То даде заповед за формиране на ученици. Ученици, както разбираха термина от думите на Исус, включваше формирането на вярващи, които непрекъснато обучаваха за ученици други и които не се нуждаеха от постоянен надзор и наблюдение. С други думи мисията им да издигнат църкви, които не са зависими от пастори, възникна от разбирането им на заповедта за великото поръчение да формират истински, радикални ученици.

Също съществено в теологията на великото поръчение е практическата стратегия на ранната църква да основава църкви сред всички групи от хора. Великото поръчение не само заповяда (нареди) формирането на ученици, но определи, че това трябва да се извърши сред всички нации. Само една сигурна стратегия за основаване на църкви би могла някога да извърши това някога. Това, че Павел отнесе евангелието в римсикя свят и формира там ученици, възникна от теологията на великото поръчение.
Великото поръчение и основаването на нови църкви

Исус заповяда да се формират ученици от всички етноси - на едно общество. Този термин има по-широко значение, отколкото просто “нации от земята”. Браун определя думата “етнос” по следния начин:

“Ethnos” произлиза от “ethos”, обичай, навик, означава група, която се обединява от обичаи, една група; следователно тълпа, компания, хора. Думата е започнала да се употребява в пренебрежителния смисъл на прости хора.”¹⁹

Затова великото поръчение изисква да се формират ученици във всяка подгрупа от хора на планетата Земя, особено сред простите хора. Една църква в една нация или град няма да достигне всички групи. Следователно църквата, която е вярна на великото поръчение, ще основава нови църкви сред нови групи от хора, докато Исус дойде. Стари църкви увяхват и умират. Нови църкви са свежи и живи. Затова ако ние като деноминация се отнасяме сериозно към изпълнението на великото поръчение, трябва да се отнесем сериозно към основаването на нови църкви. Боб Лоугън, който забеляза авторитет в основаването на църкви, наблюдава:

“На върха на всичко това е фактът, че никога няма да изпълним великото поръчение без умножаването на църкви.”²⁰

Всъщност основаването на нови църкви е предмет на цяла мисионска стратегия. Основаването на нова църква би трябвало да е целта на всяко църковно събрание. Само когато в църквата се възстанови приоритет за основаване на църкви и когато непрекъснато се основават нови църкви в нови групи от хора, ще можем да видим фантастичното израстване, предвидяно (представено) от великото поръчение. Но тези църкви не трябва да се основат по настоящия модел за зависимост от пастор, или ще създадем финансов кошмар в Адвентната църква. Призовава се за една нова стратегия в основаването на църкви - стратегия, основана на великото поръчение, което ще формира ученици, които могат да съществуват без пастор, който да ги храни (духовно). Боб Лоугън обобщава израстването, което би трябвало да се очаква от една предприемлива стратегия на основаване на църкви:

“Например вземете впредвид ябълковото дърво. Обикновено считаме, че плодът от ябълковото дърво е ябълка, но това е само част от картината. Ябълката е просто пакет от семена, определени да произведат крайния продукт - повече яболъкови дървета. Тялото на Христос е като ябълково дърво - произвежда индивидуални ученици и повече църкви.”²¹

Толкова често в евангелизма сме преди всичко загрижени за узряването на индивидуални ученици. Вместо това, според Лоугън, трябва да гледаме на всеки потенциален ученик като на семе от много други ученици. Всъщност всеки новообърнал се би могъл потенциално да стане потенциално център (зародиш) на една изцяло нова църква. Това, което имаме предвид, е изоставянето на късогледия фокус на сегашния ни евангелизъм и реализацията, която трябва да насочим към резултатите от формирането на ученици, които ще се размножат. Всеки нов ученик носи потенциала за стотици нови ученици.