Разговор с Десислава Лилова и Орлин Спасов
Изтегляне 419.48 Kb.
|
Д.Л.: Не. О.С.: Не, така си и останахме. - Или по групи? О.С.: По групи по се събирахме на купони, но същественото групиране не следваше мострата на институционално формираните групи в курса. Д.Л.: Не беше толкова важно с кой ходиш да играеш бридж. Получаваш статут през това колко знаеш – не просто какви оценки получаваш на изпити, но най-вече как се изявяваш на упражнение. Това ни създаваше статута, динамиката в курса. О.С.: Скъсвахме се от учене, много конкурентна беше средата. Д.Л.: Знаехме много, но също така бяхме и арогантни в демонстрацията на това знание. Руми Корсемова, например, който ни беше асистентка по руска класическа литература и тогава е била в началото на кариерата си, си спомня, че е изпушвала по една кутия цигари на наше упражнение. Основният й враг беше Джими Камбуров, който беше завършил руска гимназия и задаваше едни въпроси, от които тя изпадаше в шок, а ние – в екстаз. Нещо от типа на това: "На 78-а страница, през прозореца на Разколников се вижда еди какво си. Как ще коментирате значението на този очевидно знаков детайл?" Тя естествено тази 78-а страница няма как да я помни, камо ли въпросния детайл, за чието значение Джими има особено мнение. Сашо Кьосев беше блестящ преподавател и сигурно още е, но тогава просто ни омагьосваше. И един ден той влиза и започва да ни омагьосва на тема Стоян Михайловски. И по-точно ставаше дума за безумна поема, която за нищо на света няма да се насилиш да прочетеш – освен ако Кьосев не ти обясни защо е важна. Заглавието й е "Въздишка от дълбините" – „Suspiria de profundis”. И аз от самото начало на упражнението установявам, че Сашо не знае къде се сага ударението на susp`iria – въздишки. Той го произнасяше suspir`ia. О.С.: По гръцки... Д.Л.: Да, третираше думата като гръцка, а тя е латинска. И аз го чувам как я произнася погрешно насред блестящия си монолог, но ми е адски интересно какво обяснява и си мълча. Обаче накрая на часа вдигнах ръка и небрежно му съобщих: "Само да ви кажа ,че не е suspir`ia, susp`iria" (т.е. на предпоследната, а не на последната сричка – бел. моя). Сашо Кьосев още помни това. Наистина беше ужасно от моя страна. Представяш ли си да ти се случи такова нещо? Е, такива бяхме – арогантни. Кьосев беше изключителен ерудит, но обективно нямаше как да знае къде се пада въпросното ударение, защото не е завършил класическа гимназия и не е учил латински пет години. Не беше редно от моя страна, но ние редовно правехме такива неща. - Не напротив, така се правят сериозни упражнения - някой да застане срещу теб, да извади някои неща, които ти не знаеш дори, защото така според мен се получават нещата, а сега малко липсва. Да слушаш всяка дума на преподавателя. Д.Л.: Сега няма чак такъв хъс. Такава беше атмосферата края на 80-те годни, когато университетът и знанието се смятаха за важни неща, които са в състояние да променят обществото и света. О.С.: Не беше само мрежа за социални контакти, както е станало сега. - Нещо екзистенциално. Д.Л.: Абсолютно. Това от своя страна обяснява защо неформалният авторитет не се печелеше по линия на субкултурите. Защо да си правиш косата на ивици, когато имаш този ресурс? И ние го ползвахме. О.С.: И така се формира някакъв елитаризъм. Д.Л.: Да, така е, и не мога да кажа, че си спомням този аспект с особена гордост. Самочувствието ни беше прекалено, не беше хубаво. О.С.: После много сме страдали от това. - Защо? Д.Л: Защото не беше редно и си платихме. О.С.: Защото нямаше реализация, а ти си с някакво много голямо самочувствие, но внезапно осъзнаваш... Д.Л.: ...къде ти е мястото в живота. - Добре, а чужбина не ви ли се е виждала подходящ вариант, да заминете като преподаватели? Д.Л.: Мислехме, обаче мислехме погрешно. Ако бяхме мислили така, щяхме да отидем. Ние мислехме, че тук стават интересните неща и ще участваме в промяната. Защо да бягам, когато тук стават интересните неща? - За да станеш световноизвестен учен? О.С.: Абе, тогава мислехме, че и тук можеш. Просто защото беше наистина много високо нивото. И чак после се разви това усещане за провинциализация и тогава вече много ни се прииска да отидем някъде навън. Но през студентските години и непосредствено след това не сме имали такова желание. По-скоро имахме амбицията тук да правим важните неща. Д.Л.: Да, и вярвахме, че можем. Защото наистина имаше интелектуална инерция, енергия за промяна – независимо от това, че сме махали другото знаменце. Сега изглежда така, сякаш тогава от едната страна е била тази воля, а от другата е седяла съпротивата срещу нея. Но не беше така. И на нашите площади имаше същата вяра, че светът ще се промени сега. Имаше усещане, че ти участваш в тази промяна и това беше важно. Това, че нищо не е излязло нито от едната, нито от другата страна, е отделен въпрос. И труден въпрос – особено като си спомниш какво си искал в онзи момент. Искахме един свят, който да е по-добър. Не сме си представяли света, който в крайна сметка реално произведохме. Преходът е грешен, но не защото си искаме обратно комунизма, а защото резултатът от него не заслужава да погребеш в него едно-две поколения. И не може сега да махнем с ръка, защото винаги е имало поколения, които някак си се изгубват между редовете на историята. Не може, защото историческият разказ не е анонимен, нали? Той се прави от хора, има си автори. Докато преходът беше направен с едно такова постмодерно чувство на игрова безотговорност. Сега ще приватизираме това, после ще договорим онова, после ще сложим на власт тоя или ще поръчаме оня – всичко по някакви конюнктурно оправдани съображения. Докато човешките съдби, които междувременно изтичаха в канала, дори не знам дали могат сега да се определят като жертви, защото не е ясно в името на какво са били пожертвани. Все пак, като ще правиш преход, трябва да помислиш три пъти – имаш ли проект за резултата и какви са ти гаранциите. О.С.: Какво стои накрая. Д.Л.: А не каквото правехме ние – качвахме на власт хора, които въобще не правеха това, за което са били избрани, а ние нямахме нито достатъчно изисквания, нито достатъчно съзнание, че е необходимо да има контрол върху тях, че трябва непрекъснато да се питаме дали наистина сме представени от тях. Този тъпизъм е непростим. И сега е непростим, но това не ни оневинява. - Добре, а имахте ли любими преподаватели, освен Сашо Кьосев, който ви е организирал? Д.Л.: Имахме, да. О.С.: Сашо ни организира в групата по метафората и след това в Синтез. Те се засичаха до голяма степен. Д.Л.: Да, той вля Метафората в Синтез, където вече и приятелският му кръг беше интегриран, докато Метафората беше само студентска и изследователска група. О.С.: Всички бяхме негови студенти, но от различни курсове, които той си беше избрал. Д.Л.: Да, там се запознахме с Жана (Жана Дамянова). Всъщност, май единственият член на Метафората, който днес не е в университет или научен институт, е Георги Пашов. Той съзнателно се отказа от академична кариера и стана прекрасен преводач от английски. - Той не пишеше ли стихове? Д.Л.: Да, и то хубави. О.С.: Той беше докторант, но му писна, не му се разправяше с наука и си хвана другия бизнес, преводаческия. Така че почти всички, които са минали през Метафората, сега се занимават с наука. Д.Л.: Джими Камбуров, Данчо Господинов – от Института по литература, Валя Измирлиева, която замина за Чикаго... О.С.: И в тази група правехме много сериозни неща и страшно много сме работели. Всеки правеше изследване и периодично представяше текущия резултат за обсъждане. Останалите съответно се готвеха предварително за всяка дискусия. Д.Л.: Представи си я като проект. - Но с ентусиазъм, без никакво финансиране. Д.Л.: Абсолютно никакво финансиране и с много повече работа, отколкото съм правила по който и да е проект. Честно. О.С.: Сега като се замисля какви едновременно мащабни и методични проучвания сме правили – още седят в къщи кутии с фишове и анализи, печатани на пишеща машина. Колекционирахме метафори. Д.Л.: Всъщност ние бяхме събрани, за да докажем концепцията на Сашо за метафората. Ние не сме се съпротивлявали на тази йерархия, защото той ни беше нещо като гуру. Той твърдеше, че литературният език има една основна фигура и ако я махнеш, той става нелитературен. Нищо друго не го прави толкова художествен, колкото метафората. И ако ти разбереш как се произвеждат метафори, ще можеш да разбереш всичко. Като алхимици. О.С.: То беше по-скоро близко до формализма. Д.Л.: Точно така – до формализма. И в този смисъл това си беше един мащабен, интелектуално ляв проект, който обаче влизаше в противоречие в официалните идеологически догми. А другото привлекателно нещо беше, че Кьосев ни говореше за автори, които ние въобще не бяхме чували. О.С.: Той ни караше и да ги четем. Имаше цяла индустрия на фотокопиране, примерно Школовски, Тинянов, Потебня... Д.Л.: Всичките тези от А до Я във времена, които никой не ги издава. О.С.: Още ги помня - такива камари. Д.Л: И това също е тип мотивация да работиш адски много, защото изведнъж ти получаваш ключ към знание, което университетът не ти е дал, макар че като институция е бил призван да направи точно това. Има голяма вероятност голяма част от преподавателите ни изобщо да не са ги знаели тия руски формалисти, с изключение на Никола Георгиев. Но трябва да призная, че освен формалистите имаше една Кете Хамбургер, която аз още тогава не можах да разбера защо е важна, но това не ни пречеше да я обожаваме, защото Сашо само за тая Кете Хамбургер говореше. Както и да е, иначе всеки си избираше по един автор за исторически анализ и по един теоретичен проблем, след което изнасяше доклад. О.С.: И се редувахме всяка седмица. Примерно тази седмица ти представяш да кажем текст на Потебня за еди-какво си, макар че никой в училище или в университета не ти е споменавал за въпросния автор. Представи си какво означава да се подготвиш за такова представяне и колко много трябва да знаеш, как трябва да търсиш сам това знание, за да стигнеш до него. Д.Л.: И останалите членове на групата също изчитат въпросните текстове, за да ги дискутират. А освен това паралелно на тези представяния, които бяха ежеседмични, всеки си правеше вече и историческо проучване. Ние с Орлин се заехме с Найден Геров, защото искахме да разберем как се появяват метафори във възрожденската поезия. Ти представяш ли си каква смешно ентусиазирана мъка е да се взираш в едни нескопосани стихотворения, които дори не са стихотворения. И се мъчиш да решиш това метафора ли е, метонимия ли е, синекдоха ли е, за да го картотекираш. Аз намерих кутията с тази картотека у дома – още седи. Целта беше в края на първия етап от работата на групата да направим тезаурус на възрожденската метафорика, за да разберем как точно се ражда модерната литература. - Какво стана с всички тези изследвания? Д.Л.: Нищо не стана, защото... О.С.: ...си писнахме. Ако бяхме се събрали, може би щяхме да успеем да направим публикация, но... Д.Л.: Тогава дойде Синтез. Това беше по-важен проект, и за самия Сашо. Ние ходехме с много голям ентусиазъм на Синтез и участвахме в дискусиите. О.С.: И изведнъж Синтез подмени тези много дълбоки академични занимания с много секси неща. Просто вместо за Геров, стана важно да знаеш за Бодрияр. Сменихме изцяло парадигмата. Нова задача. Д.Л.: Започнахме да анализираме Константин Павлов вместо Найден Геров. О.С.: През Бодрияр. (смее се) Д.Л.: През Бодрияр обаче. Точно така. От него научихме, че вече не трябва да се картотекира, а трябва да се деконструира, защото живеем в свят на симулакруми. О.С.: Синтез беше по-скоро салон, докато Метафората си беше кръжок. Академичен. - А кои бяха магическите думи в Синтез, да кажем? Д.Л.: Симулакрум. Първата дума е симулакрум. Тя стана важна, защото вербализираше основният проблем на действителността, а именно усещането за лъжа, за декор, налепен цитати от Маркс и Енгелс. О.С.: Възникна въпросът за автентичността и истината... - Добре какво беше автентичното? Д.Л.: Аз ако знаех, че автентичното е капитализмът, нямаше да стъпя в Синтез. - Чакай, така ли се оказа? Д.Л.: Не мисля, че тогава някой имаше такава идея. О.С.: Напротив, мисля, че именно в Синтез през самите автори, които ни бяха важни – като Бодрияр, например – започнахме да мислим критично и капитализма. И даже от тази гледна точка, в известен смисъл там по-скоро се е говорело критично за капитализма, отколкото за социализма. Д.Л.: А на мен ми се струва, че по-скоро се търсеше начин през Бодрияр да се говори за тук. В текстовете на Иван Кръстев от този период много добре си личи как използва представата за симулакрум, за да обясни късния социализъм. - Винаги има моден академичен жаргон... Д.Л.: Надали има някой, който да не си спомни, че „симулакрум” беше най-важната дума. - И автентичност. Д.Л.: Да, макар че „автентичност” се оказа дума, която днес се натовари с такива значения, че е срамота да я използваш, за да обясняваш света. - А задължителните автори? Д.Л.: Чакай да видим... Фуко вече беше важен, както и Дерида, Борхес, Витгенщайн и езиковите игри. И също така още по време на Синтез в полезрението ни се яви Батай. Но Борхес беше по-важен от Батай. Той е просто структурен за тази среда. Както и Фуко. Аз така бих ги степенувала: Бодрияр, Фуко, Витгенщайн. И бих поставила Борхес наравно с тях, макар че той концептуализира не през философията, а през литературата. Но представите за мистификация и оригинал, за лабиринт и ред започнаха да стават важни. О.С.: Кьосев тогава написа "Индигото на Гьоте". Неслучайно, защото текстът му е проектиран през „Пиер Менар” на Борхес. Д.Л.: Ние с теб тогава повече слушахме и четяхме, отколкото пишехме. О.С.: И освен това ние с теб някак си не сме ги възприемали политически тези автори – Дерида, Фуко, Бодрияр, Борхес. Чак после ни просветна. - А постмодернизъм появи ли се? О.С.: О, да, много. Сашо ставаше и лягаше с постмодернизма. Д.Л.: И това продължи дълго след Синтез. Спомням си, че в края на 90-те години Орлето защити във вашата катедра дисертацията си. Там е обоснована тезата, че постмодернизмът е основната дискурсивна стратегия на 90-те и той я намира за проблематична. О.С.: Тогава критиката на постмодернизма не беше на мода тук. Д.Л.: Във всеки случай критиката беше не само ранна, но и приносна, за да разберем спецификата на резултатите от прехода. Ако резултатът е такъв, постмодернизмът на интелектуалните елити не е невинен. Това е тезата на Орлин. И тя си мина през катедрата, всичко ОК, но след това Сашо Кьосев и Ивайло Дичев го бяха заклещили да му кажат: "Не може така…" О.С.: "…да говориш за постмодернизма". Д.Л.: И той се върна много учуден. Каза ми: "Хем ме харесаха, хем така ми се скараха.. " Не беше огорчен, а и не е имал основание за това. Беше просто учуден, но точно тогава си дадохме сметка колко важен е бил постмодернизмът за Кьосев и Дичев. О.С.: В някакъв смисъл след промените постмодернизмът се асоциира с ранния антикомунизъм. Превърна се в негова интелектуална платформа, ако мога така да кажа. И чак после се осъзна каква е политическата платформа на постмодернизма на Запад. После разбрахме, че всъщност той е ляв, но много късно. Д.Л.: Но по онова време никой не го мислеше като ляв... О.С.: ... а се мислеше като антистатукво. Д.Л.: Когато се разбра, че е ляв, тутакси излезе от мода, веднага го изхвърлиха. Сега е ретро. - А психоанализата? Д.Л.: Ами, имаше хора, на които им беше важна – Миглена Николчина, Албена Стамболова. Но не мога да кажа, че дискурсът на Синтез е бил доминиран от психоанализата. - А в какви отношения бяхте с фолклористите? Д.Л: О, вярно, че фолклорът още по времето на Метафората стана важен. Тогава Данчо Господинов откриваше метафори във фолклора. О.С: Имаше усилие да се намерят метафори там, което би показало, че фолклорът също е тип квазилитература. Тогава наличието на метафори се смяташе за релевантен критерий. Д.Л.: Ние с Орлин като студенти сме чели извън курикулума, напълно доброволно и ентусиазирано, абсолютно всичко, което можеше да се намери за фолклор. Това бяха най-вече руски структуралистки анализи – Проп, школата на Лотман в Тарту, имаше и един кръг от ленинградски фолклористи, който ни се струваше интересен. Защо беше важен фолклорът? Защото го схващахме като някаква десоциологизирана словесност, чието изследване не може да се вкара в догматични идеологически кодове. Ако ще изследваш фолклор не можеш да говориш за работническа класа, произход на семейството и т.н. Така фолклорът се оказваше възможност да правиш наука без тези неща или с други думи – възприемахме го като чистата словесност. От днешна гледна точка, това ми се вижда тъпо. Но в късния соц всякакви мета неща изглеждаха свръхважни. Така на някои хора им е бил важен примерно Рьорих, докато на Никола Георгиев, на Сашо Кьосев, а и на нас покрай него, беше важна чистата словесност. Въобще като тип противостояние на официалния дискурс беше избрана именно тази десоциологизираност на знанието. Аз лично страшно съжалявам за това. Мисля, че това е огромен, колосален пропуск на моето образование, че аз не можах в тези години да добия сериозни познания по социология на литературата, защото тази дисциплина се преподаваше догматично. Като ти втълпяват, че поетът е станал прогресивен, защото баща му е бил работник, просто нищо не научаваш. И като не ти дава инструменти да разбираш света, ти някак си решаваш, че социологията на литературата просто ти слага тапи в ушите и капаци на очите, така че я зарязваш. Дори започваш да мислиш, че самата социологизираност на знанието е вредна, защото предварително ти задава гледна точка и те ограничава. - Е, не общувахте ли със социолозите? Д.Л.: Сакън. Не. Ние не. Сашо си общуваше там в друг кръг, но ние никога не сме ходили. - Въобще не сте имали пресичане с този кръг? Д.Л.: Имахме в Синтез. Те идваха в Синтез, но те не даваха там тон за песен. Там бяха литераторите. О.С.: Да, литераторите като Мишо Неделчев, но и философите имаха мощно присъствие. Литераторите и философите задаваха тона. Имаше и театрали. - А интерес към мистика, религия? Д.Л.: В нашите среди нямаше, изобщо. О.С: Нито в Метафората, нито в Синтез е имало някой, който през тази парадигма да прави каквото и да е. Д.Л.: Примерно Мишо Неделчев е религиозен човек, но ако го познаваш, ще знаеш, че това не му структурира мисленето, това е някъде... О.С.: ... в приватната сфера. Не го експлицира. Д.Л.: Да, не го ползва инструментално. О.С.: Това беше абсолютно неработещ код в нашите среди. Но вероятно в други среди не е било така. За нас отварянето на средата беше от голямо значение. Ако Метафората беше нещо много тясно и професионално, то новата група затова се казваше Синтез, защото идеята беше да дойдат хора от различни области. Например, беше много важно какво правят художниците. Групата "Градът" беше асоцииран член на Синтез и ходехме на техни изложби, коментирахме ги след това, те самите се включваха в дискусии по други теми. Д.Л.: Актьори нямаше чак толкова, но идваха писатели. О.С.: Актьори може и да не е имало много, но режисьорката Възкресия Вихърова идваше и ходехме на нейните спектакли. Тя ни водеше на разни „дзън” истории. Д.Л.: Изглежда богата палитра, но всъщност всички вървяха в една и съща посока – десоциолгизираност, игра на формите, симулакруми. Мисли се през игри, играта беше важна. - Докато социолозите са си правели Марксов семинар. Д.Л.: Ами сериозни хора, макар че не знам защо са го правели, след като в голямата си част не са били марксисти... Аз по това време нямах желание да ходя на Марксов семинар. - А имали ли сте желание някога да отидете на Гьолечица? Д.Л.: Може да сме имали, но никой не ни е канил. Те бяха затворени. О.С.: Така е, за Гьолечица нас специално не са ни канили. Докато имаше хора от Синтез и от Метафората, които ходеха там. Д.Л.: Помня как Сашо се оплакваше, че не го приемат добре. Ние му съчувствахме. О.С.: Вярно е, той имаше проблеми в този кръг. А много искаше да се утвърди на Гьолечица, защото това беше интердисциплинарен форум. Д.Л.: А те не го признаваха не защото не е добър, а защото имаше стремеж към интердисциплинарност, но имаше и борба за авторитет между полетата, между факултетите. Философът слуша философ, не слуша филолог. Не го признаваха. И Сашо тогава си имаше тъга голяма. А бях на негова страна. Вярвах, че парадигмата му е друга и затова не го приемат. О.С: Ако за Сашо беше важно да се утвърди в този кръг на философите, за нас двамата това не беше от такова значение. Ние се преориентирахме по-скоро социологически и това направи философите по-малко атрактивни. За нас стана много по-интересно да се занимаваме с всекидневна и популярна култура. С медии. Д.Л.: Това обаче стана, след като ни остракираха, защото тогава, как да кажа, озовахме се във вакуум. - Кога ви остракираха? Д.Л.: След 10-ти ноември хората взеха да стават от масата, след като седнем в Яйцето. И като ти се случи веднъж, втори път не отиваш. О.С.: Беше нещо като карантина. Д.Л.: Да, и точно в този карантинен период нямаше как да не осъзнаем, че ако продължаваме да мислим в кода на играта и симулакрумите, няма да разберем какво ни се случва. И така се ориентирахме към социологията. О.С.: Всъщност знаеш ли какво се получи? Получи се това, че нас Синтез ни развали като автори. Той развали всички, даже и Сашо. Започнахме да пишем такива едни, леко дрогирани текстове и по-точно от изследване на метафората минахме към метафори в писането. Д.Л.: Да, аз от онова време имам един-два текста, добре че не съм успявала да ги публикувам. О.С.: Това са едни езикови хватки, разни трикчета. Д.Л.: Виж, например, текстовете от Аrs Erotica, които са писани по онова време. Там всяко изречение съдържа някаква езикова хватка и тя започва да поражда смисъл. Казал си нещо интересно, нещо ефектно, дали вярно или не няма значение. Важното е да е секси, куул, шикарно. Полезно ли е да правиш такава наука – не, нали? А ние се научихме да я правим така, защото в Синтез това ти даваше престиж. - Това не ти ли върши работа за преподаване – да бъдеш атрактивен? Д.Л.: Това може да ти върши работа пред някакво поколение, което не го е набил животът, но като го набие един-два пъти, какво ще му говориш глупости. О.С.: И знаеш ли колко трудно се върнахме към друг език и друг вид писане. Д.Л.: То беше като да излезеш от наркозависимост. Веднъж да се научиш да пишеш по този начин и става адски трудно да излезеш от капана. И точно тогава влязохме в този карантинен период, когато нито имахме ангажименти да пишем текстове за публикация, нито те търсят за нещо академично. Но ние си бяхме двамата и в този смисъл не мога да кажа, че сме били в някаква самотна Рилска пустиня. Така или иначе имахме период, когато нямахме други ангажименти. Аз не можах дори докторант да стана. Скъсаха ме на всички конкурси, на които се явих. На някои дори ми казаха да не се явявам. О.С.: С тази фамилия. Д.Л.: Да, точно така ми казаха – „с тази фамилия”. И бях благодарна на тези, които директно ми казаха: "Не се явявайте, конкурсът е за друг и няма да ви вземем". Бях направо благодарна, защото ти спестяват унижението и времето. Имаше един такъв период, но ние го използвахме по свой начин – за препрограмиране, ако може така да се каже. - Това колко време продължи? Каталог: wp-content -> uploads -> 2014 2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии 2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово 2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година 2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура 2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил 2014 -> 1. Do you live in Madrid? A 2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г 2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116 Изтегляне 419.48 Kb. Сподели с приятели:
|