Разговор с Десислава Лилова и Орлин Спасов
О.С.: Е, години си беше. Д.Л
Изтегляне 419.48 Kb.
|
О.С.: Е, години си беше. Д.Л.: Колкото трае едно следване. Колкото се научаваш на нещо, толкова се и разучаваш и си научаваш новото. О.С.: Но така си направихме едно ново следване, защото започнахме да си намираме книги в нови парадигми. Започнахме да четем за cultural studies. Беше още през 90-те години и никой не ги знаеше. А ние четяхме като луди Стюарт Хол, Ричард Хогарт, Дик Хебдидж, Дейвид Морли и после ги популяризирахме. Д.Л: Ние сами си ги намерихме. Никой не ни ги е препоръчвал. Но тогава направиха библиотеката на British Council и там ги имаше. Даже си намерих връзки, за да получа достъп, защото тогава нямах никакъв статут в университета, други хора ми взимаха книгите. - Добре как се ориентирахте точно в тази посока? Д.Л.: Просто се ядосваш. О.С.: Просто виждаш, че това не работи, че това не ти обяснява добре света. Д.Л.: С това, което дотук си правил, изобщо не разбираш какво става наоколо. О.С.: Това беше дефект и на самото ни образование. Д.Л.: Нито този схоластичен марксизъм помагаше, нито тия интерпретации на постмодернизма, които бяхме усвоили, защото и марксизмът, и постмодернизмът може би помагат, ама трябва поне правилно да ги разбираш. О.С.: А ние не ги разбирахме правилно, защото чак след това разбрахме колко мощен критически потенциал има в тях. Д.Л.: И тогава започваш да търсиш това и само това, което никой не ти е посочил. Е, може би ако бяхме десни, щяхме да търсим някакви други източници. Но ние търсехме нещо, което най-сетне да сложи ред в разбирането ни са света, да рационализира жизнения ни опит, да придаде интелектуален хоризонт на левите ни убеждения. О.С.: И така попаднахме на cultural studies. Те хем са леви, хем са критични и някак си много ни харесаха, защото те самите бяха минали през школата на автори, които и ние преди това бяхме чели. Просто тази парадигма на културните изследвания включва френска теория, която ние през Синтез я бяхме минали вече – Фуко, Бодрияр, Дерида т.н. Включва също немска теория – примерно Франкфуртска школа, Адорно и Хоркхаймер, които също бяхме чели, така че тези два основни стълба ни бяха ясни. Д.Л.: Изпитахме доверие, че тук разбираме за какво става дума. О.С.: И някак си се закачихме и досега сме си там, всъщност това ни е парадигмата. Д.Л.: Формативната, от която не сме се отказали. Не че все още работим изцяло в това... - А имаше ли нови кръгове покрай тази парадигма, в които влязохте или вие бяхте пионери? Д.Л.: Не, когато започнахме да търсим леви теоретици, които дават леви перспективи, ние вече нямахме среда. Знаехме, че има един ляво ориентиран кръг в социалните науки, но те много се занимаваха с Мамардашвили, към който ние не успяхме да развием интерес. Не бяхме в тази среда и не можехме да се възползваме от техния опит и тяхната перспектива, а други нямаше. Такова ни е поколението – нямаше кого да ангажираме с идеята, че е важно да си открием някакви леви опорни точки. Сега, от няколко години, това започна да се променя, дори да става cool. Но тогава не беше така. Със сигурност е имало по същото време и други леви интелектуалци, но те не са били в академичния ни хоризонт. Ние си бяхме в една изолирана ниша и си прекарахме дълго време там. - Добре, а интересът ти към Възраждането? Д.Л.: Съвършено случайно. Аз никога не съм имала специален интерес към Възраждането – изследването на Найден Геров беше само заради групата по метафората. Просто много дълго време нямах абсолютно никакъв достъп до академични изяви и среди, докато накрая Илия Конев се съгласи да ме вземе за докторантка. И то за задочна докторантура, защото вече бях минала възрастта, в която беше допустимо да се явя да редовна докторантура. Просто това се оказа единствената възможност. Аз толкова исках да се занимавам с наука, че ако Илия Конев се занимаваше не с Възраждане, а с китайски, щях да науча и китайски. - Но след това книгите ти, резултатът си струва много. Д.Л.: За всичко можеш да намериш гледна точка, която да ти го направи интересно. - А сега появи ли се у вас чувство за школа - със студентите? О.С: Не. Д.Л.: Не. - Щях да ви питам как са сега университетските кръгове, кои от приятелствата ви оцеляха? О.С.: Сега Ивайло Дичев се опитва да направи нещо като кръг около списание “Семинар-БГ”. Там сме и ние. И това е нещо позитивно, но не е кръг в онзи смисъл, в който си говорехме. Д.Л.: Ако имаше такъв, щяхме да се събираме често и да си говорим за това, което правим заедно, защото го чувстваме екзистенциално важно. Докато сега наистина имаме общ кръг от интереси и това безспорно е важно, но принципът е по-скоро проектен – реализация на серия от конкретни изследвания, които се популяризират в публичното пространство посредством създаденото от нас списание. - А трябва ли да има такива полу-формални, полу-места? О.С.: Сега вече има голям избор. Просто тези кръгове не са ни толкова важни. Те са свързани с възможности да се свърши някаква работа, които възникват в определени моменти. Даже около фондация "Медийна демокрация”, където имаме определен кръг от автори, които работят с нас, в никакъв случай не се формира общност. Макар че от време на време се събираме, нещо обсъждаме заедно, разпределяме си задачи и всички си отиват по къщите, свършват си задачите, изпращат текстове и те излизат в съвместна публикация, това в крайна сметка не резултира нито в по-тесни приятелски кръгове, нито в някаква по-плътна професионална среда. Затова си мисля, че много трудно може да се случи отново онова, за което си говорехме. То се случваше включително и заради обстоятелството, че тогава нямаше много голям избор къде да отидеш и с кого да общуваш. Д.Л.: Това е ужасно важно. Нямаше интернет, нямаше фейсбук, нямаше виртуални форуми, имаше два канала по телевизията, видеофилмите бяха дефицит.... О.С.: И така групата ти става суперважна, докато сега групи колкото искаш. - Сега има опити за връщане към фейс ту фейс общуването... Д.Л.: Не е въпрос в технологията, която е изхвърлила от употреба директното общуване. Технологията само е дала опции, които в края краищата са се оказали по-удобни или по-интересни за теб. О.С: Е, има едно завръщане пак към кухничките, домовете и техните микрокръгове. Сега някои наши познати, включително и Сашо, се опитаха да направят нещо като салон, в който да идват хора от различни кръгове. Но мисля, че не се получи, не става насила. Д.Л.: Не става, защото не е достатъчно да имаш интелектуална харизма, за да организираш кръг. Част от харизмата е лична, но нейният капитал се набавя от статута на знанието и неговите институции. В момента нито знанието, нито академичните институции имат авторитет. Обществото ги възприема като сборище на хора, които ядат народна пара и лъжат децата да се обучават в специалности, от които никой няма нужда. За да се ангажираш трайно в неформален кръг, трябва да си вярваш, че знанието, което ще произведете заедно, има важно социално значение. За да се култивира такава вяра, е нужно много повече от лична харизма. А може би пак да се върнем към въпроса защо не се опитахте да пробиете в чужбина? Според вас тези, които заминаха в чужбина успяха ли? О.С.: Някои успяха. Д.Л.: А някои не успяха. Но се боя, че успехът е разтегливо понятие и ние тук изхождаме само от формалния критерий, т.е. наличие на постоянен щат в престижна академична институция. - А може би спомени за първите ви сблъсъци с международната академична общност, бяха ли много ентусиазиращи или не? Д.Л.: Първите ми контакти бяха много късно. Чак като завърших докторантурата отидох в чужбина. О.С: И аз започнах да пътувам доста късно – в края на 90-те. Д.Л.: Да, в края на 90-те... И имаше шок, че изобщо съм интересна на някого там - заради травмата, че на тукашните хора дълго време не им бях интересна. И като попаднах в чужбина, очаквах, че там ще съм хептен неинтересна, а не беше така. Беше много окуражаващо. Казах си, че явно не пиша чак такива глупости и че може би ще мога да напиша и книга. О.С.: Аз си спомням нещо друго, което показваше как се е променила конюнктурата на академичната мобилност в периода, когато ние започнахме да пътуваме. Веднага след 89-а имаше една първа вълна, която много лесно отиде, започна там да прави магистратури, после докторантури и така вече влезе по-бързо в международния обмен, получи повече ресурс да направи контакти. След това обаче започна полека да идва един момент на стагнация, когато западните университети и фондации започнаха да затягат кранчето, а ние точно тогава получихме мобилност. Дотогава все ни отхвърляха кандидатурите. Но в края на 90-те се запознахме с една френска професорка, при която Деси беше на специализация. И тя ни отвори очите за начина, по който по това време на запад се възприемаше академичната мобилност на преподаватели от бившия соцлагер. Каза ни горе-долу следното: "Вие сте много готини хора, голяма полза от вас ще има българската академична среда. Ние в Париж сме много отворени, винаги можете да идвате за седмица или за месец, да трупате знание и после да го връщате и да го популяризирате в родината.” И покрай магистралата на това еднопосочно ноу-хау се простираше международният академичен трудов пазар (смее се). Д.Л.: Докато в началото на 90-те все още е бил жив рефлексът от студената война, когато Западът е бил мотивиран да привлича на постоянна работа елитни представители на източноевропейските науки. После тази мотивация изчезва и нагласите се променят. Разбира се, винаги е имало и ще има учени от Източна Европа с реализация на Запад, но не мисля, че някога ще се повтори необичайно активният режим на трансфер, характерен за първите години след падането на желязната завеса. - А Нов български университет привиждал ли се е като алтернатива? О.С.: Ние бяхме между членовете на Дружеството за Нов български университет. Даже сборникът Аrs Erotica, на който съм съставител, излезе като книга на Дружеството. Но после политическият профил на този университет стана много маркиран. Д.Л.: Докато бях без работа, се надявах, че може би ще се отвори възможност да кандидатствам в департамента за Нова българистика, но нещата се развиха по друг начин. От днешна гледна точка, не бих казала, че съжалявам за това. - Просто имам усещането, че тогава това се е възприемало като важна възможност. И Сашо много говори за това. O.С.: Имаше в някакъв определен момент една такава лека еуфория, че ето сега възниква едно алтернативно място и то ще изсмуче интересните хора, обаче това не се получи. -Нещо важно, което сме пропуснали. Не ви попитах за еуфорията от протестите... Д.Л.: А, да, видях този въпрос – дали има приемственост между неформалните групи преди 10-и ноември и протестите, нали така? О.С.: Тази аналогия беше направена видима при представянето на изложбата за Синтез и останалите неформални групи, защото в съседната зала беше направена изложба за протестите. Но според мен няма смисъл да подминаваме факта, че този протест не можа да се случи като общоуниверситетско събитие. Много малка част от студентите участваха. Примерно в нашия факултет нищо не стана. При нас окупираха една аудитория за два дни. Д.Л.: Още по-малко има основания да интерпретираме събитието като ангажимент на цялата студентска младеж. В останалите университети участието беше по-скоро символично. И точно символичният характер на жеста обяснява защо е било възможно в икономическия университет студентите да питат ректора коя аудитория би било удобно да окупират. И той казал: „Ето тази.” О.С.: Така да се каже: „Ето ви ключа, действайте”. - При нас бяха будните, интелигентите деца. О.С.: В това не се съмнявам. Аргументът ми е съвсем различен. Опитвам се да диференцирам евентуалното наличие на връзка между неформалните групи от 80-те години и протестите през 2013 г. Все пак през 80-те години университетът беше до голяма степен безалтернативно място – високият пиедестал, където се случват важните неща, докато сега университетът е просто едно от много възможности. Затова си мисля, че за бившите членове на неформални групи, които участваха в тези протести, окупацията се случи като носталгия по изгубения статут на окупираното място. Студентите обаче нямат жизнен опит, който да им подсказва, че университетът е място с приоритетно за обществото значение. И затова не бих направил някаква пряка връзка между тяхната мотивация и неформалната академична традиция на 80-те години. Д.Л.: Струва ми се, че високият статут на университета формира символния капитал и съответно огромния публичен резонанс на първата студентска стачка. О.С: Докато сега се създаваше усещане за почти субкултурно ехо, за дежавю, което не е в състояние да произведе същия ефект. - Мисля, че с това завършихме. Каталог: wp-content -> uploads -> 2014 2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии 2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово 2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година 2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура 2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил 2014 -> 1. Do you live in Madrid? A 2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г 2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116 Изтегляне 419.48 Kb. Сподели с приятели:
|