Разговори с Бога



страница1/13
Дата11.04.2017
Размер3.86 Mb.
#18941
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


Разговори с Бога

книга трета
Това е изключителна книга. Мога да го заявя като човек, който има твърде малко общо с написването й. Всичко, което в действителност извърших, бе „да се явя на срещата", да задам няколко въпроса и след това да възприема продиктуваното.

Това е всичко, което съм правил от 1992 година, когато започна този разговор с Бога. В онази година стана така, че в момент на дълбока депресия аз извиках от болка: Какво трябва да сторя, за да променя живота си? И какво съм сторил, че да заслужа този живот, който е една непрестанна борба?

Записах тези въпроси върху лист жълта хартия в едно гневно писмо към Бога. За моя собствена изненада и удивление Бог ми отвърна. Отговорът му се появи под формата на думи, ко­ито долових в съзнанието си, прошепнати от един Безмълвен Глас. Имах щастието да запиша тези думи.

Това правя вече в продължение на шест години. И тъй като ми бе казано, че този личен диалог ще се превърне един ден в книга, изпратих първата част от тези слова на един издател в края на 1994 г. Седем месеца по-късно те вече бяха на лавици­те на книжарниците. Тази книга беше в списъка на бестселъри­те на в. „Ню Йорк таймс" в продължение на деветдесет и ед­на седмици.

Втората част на този диалог се превърна също в бестселър и остана в продължение на дълги месеци в списъка на „Таймс". А сега ето я третата, последна част на този необичаен разговор.

Написването на настоящата книга ми отне четири години.

Тя не беше написана лесно. Промеждутъците между моментите на вдъхновение бяха огромни. Нерядко те бяха отделяни от половингодишни интервали от време. Словата от първата книга ми бяха продиктувани в продължение на една година, втората книга дойде за един малко по-дълъг период от време, а този последен том трябваше да бъде написан в светлината на публичните прожектори. Навсякъде, където съм ходил след 1996 г. непрестанно чувах въпроса: „Кога ще излезе третата книга?", „Ами къде е третата книга?", „Кога можем да очакваме третата книга?".

Можете да си представите какво ми костваше всичко това. Как то се отрази на процеса на работата ми. Това беше все едно да правя любов на Янки стадион.

Всъщност подобен акт би бил по-уединен и интимен. Кога­то пишех третата книга, всеки път щом вземех писалката, чувствах как пет милиона души ме наблюдават, чакат и се вкопчват за всяка моя дума.

Казвам всичко това, не за да се поздравя с това, че съм завършил тази творба, а по-скоро, за да обясня защо тя ми костваше толкова дълго време. Моментите, в които имах мисловно, духовно и физическо усамотение през последните някол­ко години бяха много редки и през големи интервали.

Започнах да пиша тази книга през пролетта на 1994 година и началните части бяха написани през този период, после про­цесът на писане прекъсна за много месеци, докато накрая бе прескочена и цяла една година, и най-сетне се появиха завърш­ващите глави, написани през пролетта и лятото на 1998.

Поне на едно може да се разчита със сигурност: тази книга не бе насила написана по никакъв начин. Вдъхновението ми ид­ваше чисто и ако не, аз просто оставях писалката и се отказ­вах да пиша - в един от случаите за цели четиринадесет месе­ца. Бях решен да не създавам никаква книга, ако ми се налага да избирам между това и една книга, която съм принуден да напи­ша, защото съм заявил, че ще го направя. Въпреки че това дос­та притесни моя издател, то ме накара да бъда достатъчно убеден в информацията, която получавам, колкото и продължително време да траеше записването й. Сега имам доста­тъчна вътрешна увереност, с която да ви предложа тази ин­формация. Настоящата книга обобщава учението от първите два тома на трилогията. И по-нататък тя ги доразвива, дос­тигайки до логичното им вълнуващо и смайващо заключение.

Ако сте прочели предговора към всяка от двете части, сигурно знаете, че и в двата случая аз имах известни опасения. Всъщност бях уплашен от това каква ще бъде реакцията спря­мо тези мои писания. Сега обаче не се боя. Не изпитвам никакъв страх по отношение на третата книга. Зная, че тя ще докосне със своите прозрения и истинност, със своята топлота и любов мнозина от хората, които ще я прочетат.

Вярвам, че това е свещен духовен материал. Сега разбирам и виждам, че същото се отнася за цялата трилогия и че тези книги ще бъдат четени и изучавани десетилетия наред, дори и цели поколения, може би цели векове. Защото в нейната ця­лост трилогията обхваща удивителен обем от теми, като се започне от това как да имаме пълноценни взаимоотношения с хората и се стигне до естеството на върховната реалност и космологията на вселената. Тук се включват наблюдения вър­ху живота, смъртта, любовта, брака, секса, родителската отговорност, здравето, образованието, икономиката, политиката, духовността, религията, работата като житейски път и как правилно да печелим парите си, физиката, времето, обществените нрави и обичаи, процесът на творчество, наша­та връзка с Бога, екологията, престъпността и наказанието й, живота във високоразвитите общества на Космоса, добро­то и злото, културните митове и културната етика, душата, духовните партньори, същността на истинската любов и пъ­тят към величественото проявление на онази част от нас са­мите, която познава божественото като наше естествено наследие.

Моля се всички вие да имате полза от тази работа.

Бъдете благословени!

Нийл Доналд Уолш

Ашланд, щата Орегон, септември 1998



1.
Днес е неделя на Възкресение 1994 година и аз съм тук с писалка в ръка, както ми се каза. В очакване съм на Бога. Той обеща да се появи, както стори това миналите две Възкресения, за да започнем поредния си едногодишен разговор - третия и последен засега.

Този процес - това необичайно общуване - започна през 1992 година. То ще завърши на Възкресение 1995. Три години, три книги. Първата се занимаваше преди всичко с лични въпроси -с нашите любовни отношения, с това как да намерим най-подходящата за себе си работа, как да се справим с могъщите енергии на парите, любовта, секса и Бога; и как да ги интегри­раме в нашия ежедневен живот. Втората част разгърна по-нашироко тези теми и продължи по-нататък с основни геополитически проблеми - същността на властта, как да се създаде един свят без война, основа за единно интернационално общес­тво. Настоящата трета, финална част на трилогията ще се съсредоточи, както ми е казано, върху по-широки въпроси, пред които е изправен човекът. Тя разгръща представи, свър­зани с други сфери и измерения и с това как всичко е сложно преплетено, за да се съвмести в единство и цялостност.

Последователността е следната:

Индивидуални истини, Глобални истини, Универсални истини

Също както беше и при първите два ръкописа, нямам представа накъде ще ни изведе настоящият труд. Процесът е мно­го прост. Вземам писалка и хартия, задавам въпрос - и виждам какви мисли ще изплуват в съзнанието ми. Ако нищо не идва, ако не ми се дадат никакви думи, аз оставям всичко до следва­щия ден. Целият процес по написване на първата книга ми от­не една година, а написването на втората беше малко по-дълго от година. (Настоящата книга е все още в процес на писане.)

Очаквам, че тази книга ще бъде най-важна от всичките.

За първи път, откакто започна този процес, аз имам чувството, че зная напълно какво правя. Изминаха два месеца, откакто написах тези първи четири-пет параграфа. Два месеца изминаха от Възкресение, а нищо повече не ми се даде като информация - нищо, освен напълно съзнателното отношение към моя труд.

Бях прекарал седмици наред да препрочитам и поправям грешките на набрания текст в ръкописа на първата книга от настоящата трилогия - и тъкмо тази седмица получих пос­ледната коригирана версия на първа книга, само за да я бърна обратно с четирийсет и три отделни грешки, които трябва­ше да се поправят. Втората книга междувременно все още в ръкописен вид бе завършена миналата седмица - с двумесечно закъснение от „плана". (Тя трябваше да бъде завършена до Великден 1994 година.) Настоящата книга бе започната в една Великденска неделя, въпреки че втора книга още не бе довър­шена и събира праха в папка от тогава насам. Сега, когато втора книга е завършена, тази следваща работа крещи за вни­мание.

За първи път от 1992 година, когато започна всичко това, аз чувствам някаква съпротива спрямо този процес, дори из­вестно негодувание. Започвам да се чувствам обвързан от то­зи ангажимент, никога не ми е било приятно да върша нещо, което съм длъжен.

Освен това, след като вече съм раздал на някои хора некоригирани копия от първия ръкопис и чух техните отзиви, убеден съм, че и трите книги ще бъдат много четени, ще бъдат задълбочено изследвани и анализирани от гледна точка на теологическите им съответствия и ще бъдат повод за страст­ни дебати десетилетия напред.

По тази причина ми беше много трудно да стигна до тази страница; много трудно ми бе да погледна на тази писалка ка­то на мой приятел - защото макар и да зная, че този матери­ал трябва да се напише, зная също така, че това ме прави открит за най-вулгарни нападки, насмешки, а може би дори и ом­раза от страна на мнозина, затова, че съм се осмелил да запи­ша тази информация, и още повече да обявя, че тя идва до мен направо от Бога.

Струва ми се, че най-големият ми страх е, че аз ще се окажа най-неподходящият, най-несъответстващият „говорител" на Бога, имайки предвид безкрайната поредица от грешки и неправилни действия, които бележат моя живот и характеризират моето поведение.

Онези, които ме познават от миналото - бившите ми съп­руги и собствените ми деца - ще бъдат в пълното си право да излязат напред и да отхвърлят всички тези писания, основаващи се на недотам блестящото ми поведение като човек, в най-простите, основни функции на съпруг и баща. Аз жестоко се провалих в това и в други аспекти на живота, свързани с приятелството и почтеността, постоянството и чувство­то за отговорност.

Накратко казано, аз остро съзнавам, че не съм достоен да се представям като Божи човек или вестител на истината, аз съм последният човек, който би могъл да си припише подобна роля, дори да се осмели да я приеме. Несправедливост спрямо истината е да се наема да говоря от нейно име, когато цели­ят ми живот свидетелства за моите слабости.

По тези причини, Господи, моля Те, освободи ме от моите задължения като човек, който пише от Твое име и си намери друг, чийто живот го прави достоен за тази чест.

Бих искал да довършим онова, което сме започнали - макар че ти по никакъв начин не си длъжен да го сториш, ня­маш никакви „задължения" кьм мен, нито кьм когото и да било, макар че, както виждам, натрупал си огромно чувство за вина, благодарение на тази своя представа, че си длъжен.

Подведох множество хора, включително и собствените си деца.

Всичко, което се е случило през твоя живот, е станало точно така, както е най-добре за теб - и за всички души, свързани с теб - за да израствате точно по начина, по кой­то се нуждаете и желаете да растете.

Това е съвършено „измъкване", измислено от всички онези от Новата епоха, на които им се ще да избегнат отговор­ността за собствените си дела и всякакви неприятни резулта­ти от тях.

Аз чувствам, че бях егоист - невероятен егоист - през по-голямата част от живота си вършех онова, което ми харесва, независимо какво причинявам на другите.

Няма нищо лошо в това да вършиш каквото ти харесва... Да, но толкова много хора останаха наранени, предадени...

Въпросът е само един - какво най-много ти харесва. Както изглежда от думите ти, в настоящия момент ти харесва това да вършиш нещата така, че да причиняваш най-малко или никакви вреди на останалите.

Изразяваш се твърде меко.

Правя го съзнателно. Ти трябва да се научиш да бъдеш по-внимателен към самия себе си. И да спреш да се осьждаш.

Това е много трудно - особено когато останалите са вина­ги готови да те осъдят. Имам чувството, че ще поставя в не­ловко положение истината, че ако упорствам, завърша и пуб­ликувам тази трилогия, ще се окажа толкова лош изразител на Твоето послание, че ще го дискредитирам.

Не можеш да дискредитираш истината. Истината си е истина и тя не може нито да се докаже, нито да се от­хвърли. Тя просто е.

Красотата и великолепието на Моето послание не мо­же и няма да се влияе от мнението на хората за теб.

Всъщност ти си един от най-добрите посланици, за­щото си изживял живота си по начин, който определяш като не напълно съвършен.

Хората ще те чувстват близък, дори ако те осьждат. А ако видят, че си действително искрен, те могат дори да ти простят твоето „безчестно минало".

Но ето какво ще ти кажа: докато продължаваш да се тревожиш от онова, което другите мислят за теб, ти си в тяхна власт.

Само когато не очакваш одобрение отвън, можеш да бъдеш господар на себе си.

Грешката ми е по-скоро за посланието, отколкото за мене самия, безпокои ме това, че самото послание може да бъде опетнено.

Ако толкова се грижиш за посланието, тогава просто го запиши. Не се безпокой, че може да се опетни. Послани­ето ще говори само за себе си.

Спомни си какво съм те учил. Не е толкова важно колко добре се възприема едно послание, а колко добре се из­праща. Спомни си и още нещо: ти препредаваш онова, ко­ето сам трябва да научиш.

Не е необходимо да си постигнал съвършенство, за да говориш за съвършенството.

Не е необходимо да си овладял мъдростта, за да гово­риш за мъдрост.

Не е необходимо да си постигнал най-висшето ниво на еволюцията, за да говориш за най-висшите нива на еволю­цията.

Стреми се само да бъдеш искрен. Стреми се да бъдеш истински. Ако желаеш да премахнеш всички „вреди", кои­то си си представял, че си нанесъл, покажи го с делата си. Направи всичко, което можеш, и след това го остави в миналото.

Лесно е да се каже, но е трудно да се постигне. Понякога се чувствам толкова виновен.

Вината и страхът са единствените врагове на човека. Вината е важна, тя ни подсказва кога сме постъпили зле.

Не съществува такова нещо като „зло". Има само не­ща, които не са ти полезни; които не изразяват истина­та за Теб Самия и за това Кой Избираш Да Бъдеш.

Вината е чувство, което те обвързва с онова, което не си.

Но чувството за вина ти дава възможност да забележиш кога си се отклонил от правия път.

Ти говориш за самосъзнание, а не за чувство за вина.

Ето какво ще ти кажа: вината е поразата на тази земя - отровата, която унищожава растението.

Чрез чувството на вина ти не можеш да се развиваш, а само да се съсипеш и загинеш.

Осъзнаване е онова, към което се стремиш. Но осъзнава­нето не е вина и любовта не е страх. Страхът и вината са единствените твои врагове. Любовта и осъзнаването са единствените твои приятели. Не смесвай едното с друго­то, защото ще те убие, докато другото ти дава живот.

И значи не бива да „се чувствам виновен за нищо"?

Никога и за нищо. Каква полза има от чувството за ви­на? То само те кара да не се обичаш и унищожава единст­вения ти шанс да обичаш друг човек.

И от нищо не бива да се страхувам, така ли?

Страхът и предпазливостта са две различни неща. Бъ­ди предпазлив, бъди съзнателен - но не бъди страхлив. За­щото страхът само парализира, докато съзнанието мо­билизира.

Бъди мобилизиран, а не парализиран.

Винаги са ме учили да се боя от Бога.

Зная. И ти винаги си бил парализиран в своите отноше­ния с Мен оттогава и досега.

Едва когато престана да се страхуваш от Мен, ти можа да създадеш някакви смислени взаимоотношения с Мен.

Ако мога да ти дам някакъв дар, някаква специална бла­годат, това ще бъде да ти позволя да Ме откриеш, а то ще означава освобождаване от страха.

Благословени безстрашните, защото те ще познаят Бога.

Тоба означава, че трябва да бъдеш достатъчно безст­рашен, за да се освободиш от всичко, което си мислиш, че знаеш за Бог.

Трябва да бъдеш достатъчно безстрашен, за да се осво­бодиш от онова, което другите са ти казвали за Бога.

Трябва да бъдеш толкова безстрашен, че да се осмелиш да навлезеш в своето собствено преживяване на Бога.

И после не трябва да се чувстваш виновен за това. Ко­гато собственият ти опит разрушава онова, което си мислиш, че си знаел за Бога и онова, което всички остана­ли са ти казвали за Него, не бива да се чувстваш виновен.

Страхът и вината са единствените врагове на човека.

И все пак има хора, които ще кажат, че онова, което предлагаш е догобор с дявола; че само дяволът би предложил нещо подобно.

Дявол не сьществува. И това също би го казал дяволът.

Дяволът би казал всичко, което би казал Бог, така ли? Само че по-остроумно.

Дяволът е по-остроумен от Бога ли? Може да се определи като по-хитър.

И тъй дяволът „заговорничи" като твърди онова, кое­то Бог би казал?

Със съвсем „дребно" изкривябане. Само колкото да те отклони от пътя, да те подведе да се заблудиш.

Струва ми се, че трябва да поговорим малко за този „дявол".

Нали говорихме достатъчно на тази тема в първа книга?

Явно не е било достатъчно. А и има хора, които не са прочели първа книга. Нито пък втора.

И така, мисля, че е добре да започнем като обобщим някои от истините, които са изложени в първите две книги. Това ще подготви почвата за по-мащабните, универсални истини, които се разглеждат в тази трета книга. И ние отново в самото начало ще стигнем до дявола. Аз искам ти да разбереш по какьв начин и защо такова нещо е било „измислено".

Добре. Хубаво. Ти печелиш. Вече съм въвлечен в този диа­лог, така че той очевидно ще продължи. Но съществува нещо, което хората трябва да знаят сега, когато влизам в този трети разговор: половин година мина откакто написах първи­те думи, представени тук. Сега е 25 ноември 1994 г., един ден след Деня на благодарността. Отне ми двайсет и пет седми­ци да стигна дотук; двайсет и пет седмици от Твоите послед­ни думи в горния параграф до моите думи в този параграф. Много неща се случиха през тези двайсет и пет седмици, но това, което не се случи, е, че тази книга не потръгна дори с милиметър напред. Защо бе нужно толкова дълго време?

Разбираш ли как можеш да блокираш сам себе си? Виждаш ли как се самоблокираш? Съзнаваш ли по какьв начин можеш да се спреш в пътя си, когато си предприел нещо добро? Ето, точно това правиш през целия си живот.

Хей, почакай малко! Не аз забавям цялата тази работа. Та аз не мога нищо да направя - не мога да напиша дори една-едничка дума - ако не се чувствам подтикнат, ако не се чувствам... мра­зя да използвам тази дума, но мисля, че трябва да бъда Вдъхновен, за да се обърна към тази жълта канцеларска хартия и да ... А вдъхновението е Твоя работа, а не моя.

Разбирам. Значи си мислиш, че се бавя Аз, а не ти? Да, струва ми се, че е така.

Прекрасни мой приятелю, това толкова много ти подхожда - на теб, както и на другите човеци. Клатиш си краката в продължение на половин година, не правиш ни­що за свое добро, всъщност дори го отблъсваш, а след това обвиняваш някой друг или нещо извън себе си, за товба, че не си стигнал до никъде. Не виждаш ли в това някаква закономерност?

Ами...

Ето какво ще ти кажа: Не съществува такова време, когато Аз да не съм с теб, няма такьв миг, когато „да не съм готов".



Не съм ли ти казал това?

Ами да, но...

Аз винаги съм с теб и ще бъда с теб до края на времената.

И все пак няма да ти наложа своята воля никога.

Аз съм избрал за теб най-висшето ти добро, но повече от всичко друго съм избрал да ти дам свободна воля. А то­ва е най-сигурното мерило за любов.

Когато искам за теб онова, което ти исКаш за себе си, това означава, че наистина те обичам, когато искам за теб онова, което Аз искам, това означава, че обичам Се­бе си чрез тебе.

По този начин, прилагайки същия критерий, можеш да определиш дали другите те обичат и дали ти обичаш дру­гите, защото любовта никога не избира сама за себе си, а се стреми да направи единствено възможен избора на своя възлюбен.

Това изглежда в пряко противоречие с онова, което Ти Самият каза в първа книга за това, че любовта ни най-малко не се интересува от онова, което другият е, върши или има, а се интересува само от това, което Азът е, върши и има.

Това води и до някои други въпроси като например... Какво ще кажеш за онзи баща, който крещи на детето си: „Махай се от улицата!" или по-скоро рискува собствения си живот, хвърля се сред шеметното движение, за да спаси детето си? Какво ще кажеш за такъв баща, нима той не обича своето дете? И все пак той му налага собствената си воля. Спомни си, че де­тето се е намирало на улицата, защото е искало да бъде там.

Как ще обясниш тези противоречия?

Няма никакво противоречие, но ти не можеш да съз­реш хармонията. И няма да разбереш тази божествена доктрина за любовта, докато не разбереш, че Моят най-върховен избор за Мене самия е същият, както е твоят най-върховен избор за самия теб, а това е така, защото ти и Аз сме Едно.

Разбираш ли, Божествената Доктрина е също така и Божествена Дихотомия и това е така, защото самият живот е дихотомия - преживяване, при което две очевид­но противоречащи си истини могат да съществуват в ед­но и също пространство по едно и също време.

В настоящия случай явно противоречивите истини са, че ти и Аз сме разделени и че ти и Аз сме едно. Същото ви­димо противоречие се проявява по отношение на теб и на всички останали.

Продьлжавам да твърдя онова, което казах и в първа книга: най-голямата грешка, която правят хората в чо­вешките взаимоотношения, е, че се грижат за това какво прави другият, какво желае, какво е или какво има. Грижете се само за истинския си Аз. Какво този Аз представля­ва или има, какво Желае висшият Аз, какво избира, от как­во се нуждае? Кой е върховният избор на Аза?

Държа също и на още едно твърдение, което изразих в първа книга: най-върховният избор на Аза се превръща в най-върховния избор, който той прави в полза на някой друг, защото Азът съзнава, че няма други.

Следователно грешката ти не е, че си предпочел да следваш онова, което е най-добро за теб, а по-скоро в това, че не знаеш кое е най-доброто. Това произтича от факкта, че не знаеш Кой Е Истинският Ти Аз, а още по-малко пьк кой се стремиш да бъдеш.

Не Те разбирам.

Добре, ще ти дам един пример. Ако се стремиш да спечелиш Индианополис 500, може би най-доброто за теб ще бъде да караш със 150 мили в час, но ако се стремиш да стигнеш безпрепятствено до магазина, може би такава скорост не е най-добрата.

С други думи, Ти твърдиш, че всичко зависи от контекста?

Да. Целият живот зависи от контекста. Онова, което е „най-доброто", зависи от това Кой Си и Кой Се Стре­миш да Бъдеш. Не можеш разумно да избереш най-добро­то за себе си, ако преди това разумно не си решил Кой Си и Какво Си.

Аз като Бог зная какво се стремя да бъда, следовател­но зная какво е „най-доброто" за Мен.

И какво е то? Кажи ми какво е „най-доброто" за Бога? То изглежда доста интересно...

Най-доброто за Мен е да ти дам онова, което ти си ре­шил, че е най-доброто за теб. Защото Аз се опитвам да бъ­да проявление на Моето Аз, а това Аз съм чрез теб.

Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Да. Колкото и да не Ти се Вярва, всъщност Те разбирам.

Това е добре. А сега ще ти кажа нещо, което ще ти бъ­де трудно да повярваш.

Аз ти давам винаги онова, което е най-добро за тебе, макар че, признавам, ти не винаги знаеш това.

Тази загадка може би малко започва да се изяснява сега, когато ти започваш да разбираш към какво се стремя.

Аз съм Богът.

Аз съм Богинята.

Аз съм Върховното Същество. Всичко във Всичко. Нача­лото и Краят. Алфата и Омегата.

Аз съм Сумата и Субстанцията. Въпросът и Отгово­рът. Възходът и Падението. Ляво и Дясно, Тук и Сега, Пре­ди и След.

Аз съм Светлината и Аз съм Мракът, който създава Светлината и я прави възможна. Аз съм Доброто Без Край и „Ло­шото", което прави „Доброто" добро. Аз съм всичко - Всич­ко във Всичко, и не мога да изпитам и преживея частица от Своето Аз, без да изпитам и преживея Цялото Свое Аз.

И тъкмо това за Мен ти не разбираш. Искаш да напра­виш от Мен едно, а не друго. Висшето, но не и низшето, доброто, но не и злото. Ала отхвърляйки половината от Мен, ти отхвърляш половината от Себе си. А по този на­чин никога не можеш да бъдеш Своя Истински Аз.

Аз съм Величавото Всичко - онова, към което се стре­мя, е да позная Себе си чрез опита. А това Аз постигам чрез теб и чрез всичко друго, което съществува, и Аз пре-живявам Себе си в цялото си великолепие посредством изборите, които правя, защото всеки избор е себесътворяване. Всеки избор е самоопределение. Всеки избор пред­ставлява Мен - тоест представя Ме - Такъв, Какъвто Съм Избрал Да Бъда Сега.

Но Аз не мога да избера да бъда величествен, ако няма между какво да избирам. Някаква част от Мен трябва да е по-малко величествена, за да мога да избера онази част от Мен, която наистина носи величие.

По същия начин е и с теб. Аз Съм Бог. Актът на сътворяването на Самия Себе Си. Същото е и с теб.

Това е, за което копнее твоята душа. Това е, което ду­хът ти жадува.

Ако ти попреча да имаш онова, което си избрал, Аз бих попречил на себе си да имам онова, което Аз съм избрал.

Защото най-голямото ми желание е да преживея Себе си Такъв, Какъвто Съм. И както внимателно и много подроб­но ти обясних в първа книга, Аз мога да осъществя това само в пространството на Онова, Което Не Съм.

И така Аз внимателно съм съткорил Онока, Което Не Съм, за да мога да преживея Онова, Което Съм.

И все пак Аз Съм всичко, което сътворявам - и следова­телно Аз Съм Онова, Което Не Съм.

Но как е възможно някой да бъде онова, което не е?

Лесно. Ти го правиш през цялото време. Само наблюдавай своето поведение.

Постарай се да разбереш това. Няма нищо, което Аз да не Съм. Следователно Аз Съм Онова, Което Съм, и Аз Съм Онова, Което Не Съм.

В ТОВА Е БОЖЕСТВЕНАТА ДИХОТОМИЯ.

Тоба е Божествената Мистерия, която досега само най-висшите умове са могли да разберат. Сега Аз я разкрих по такъв начин, че повече хора да бъдат в състояние да я проумеят.

Това беше посланието на първа книга и тази основна истина трябва да разбереш - трябва дълбоко да познаеш - ако искаш да разбереш и да познаеш още по-върховните истини, които предстоят да се разкрият в трета книга.

Нека сега да разкрия една от тези върховни истини, за­щотов6 нея се състои отговорът на втората страна на твоя въпрос.

Надявах се да се върнем към тази част на въпроса ми. Как­во ще кажеш за любовта на онзи родител, който прави за де­тето си онова, което е най-добро за него, дори и когато тряб­ва за целта да наруши собствената воля на детето! Или може би родителят проявява най-истинска любов, когато остави детето си да си играе сред уличното движение?

Чудесен въпрос. Тоба е въпрос, който всеки родител за­дава под една или друга форма, откакто родители съществуват. Отговорът за теб като родител е такьв, какъвто е за Мен като Бог.

И какъв е този отговор?

Търпение, сине Мой, търпение. „Блаженство постига он­зи, който може да го дочака". Никога ли не си чувал това?

Да, баща ми много често ми го повтаряше и аз мразех тази пословица.

Разбирам. Но проявявай търпимост кьм себе си. Осо­бено когато изборът ти не ти донася онова, което ти се струва, че искаш. Да вземем например отговора на вто­рата част на въпроса ти.

Твърдиш, че искаш да знаеш отговора, ала не го изби­раш. Знаеш, че не си готов да избереш този отговор и за­това нямаш чувството, че ти е даден. В действител­ност, ти знаеш отговора и си го знаел през цялото време, просто не го избираш. Избираш да вярваш, че не знаеш този отговор и по този начин не го знаеш.

Да. За това Ти също говори в първа книга, аз притежавам всичко, което съм избрал в този момент - включително и пъл­но разбиране за Бога - но няма да го почувствам, докато не позная, че наистина това е така.

Именно. Формулира го съвършено.

Но как мога да позная, че разбирам Бога, ако не съм преживял това разбиране? Как мога да познавам нещо, което не съм преживял? Не беше ли казал един голям мислител: „Всяко познание е преживяване"?

Не е бил прав.

Познанието не следва преживяването - то го предхожда.

Половината свят мисли, че е обратното.

И според теб аз зная отговора на втората част от моя въпрос, само че не зная, че го зная?

Точно така. Но щом не зная, че го зная, значи не го зная.

Да. В това е парадоксът.

Не го разбирам... А може би го разбирам.

Наистина.

И така, как да стигна до това „да зная, че зная" нещо, ако „не зная, че го зная"?

„Да знаеш, че знаеш, означава да се държиш така, сякаш знаеш".

Мисля, че спомена нещо подобно в първата книга.

Да. Мисля, че е добре да започнем като преповторим онова, което знаем отпреди, и ти „съвсем случайно" задаваш точно тези въпроси, които ми позволяват да обобщя в началото на тази книга информацията, която разгледахме в по-големи подробности в предходния мате­риал.

В първа книга говорихме за парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш и за това, че хората обикновено я раз­бират в обратен ред.

Повечето хора вярват, че ако имат „нещо" (време, па­ри любов - каквото и да е), тогава ще могат най-сетне да „направят" нещо (да напишат книга, да се заемат със сво­ето хоби, да отидат на почивКа, да си купят къща, да за­почнат връзка с някого), което ще им позволи „да бъдат" нещо (доволни, в мир със себе си или влюбени).

В действителност те възприемат парадигмата да Бъ­деш - да Вършиш - да Имаш в обратен ред.

Във Вселената реално (за разлика от това, което си мислиш) „да имаш" не води до това „да бъдеш", а нещата вървят обратно.

Първо ти трябва „да бъдеш" онова, което наричаш „щастлив" (или „знаещ", или „мъдър", или „съпричастен", или какъвто и да е) и тогава можеш да започнеш „да вършиш" нещата от състоянието на своето битие - и скоро откриваш, че онова, което вършиш, ти носи нещата, които винаги си искал да „имаш".

Начинът да задвижиш този творчески процес (а това е именно процес на сътворяване) е да разбереш какво же­лаеш да „имаш", да се запиташ „какьв ще бъдеш", ако го „имаш" и тогава направо да се пренесеш в това състоя­ние - да бъдеш такъв.

По този начин ще започнеш да прилагаш на практика парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш - всъщ­ност ще започнеш да я прилагаш по правилния начин - и ще работиш съвместно, а не противоположно на творческата сила на вселената.

Ето един сбит начин, по-който може да се изрази този принцип:

В живота не се налага да вършиш нищо. ВсичКо е въпрос на това да бъдеш.

Това е едно от трите послания, на които ще се спра отново в края на този диалог. Ще завърша книгата с него.

Засега ще ти дам един пример: представи си човек, който мисли, че ако има малко повече време, малко повече пари или малко повече любов, ще бъде наистина щастлив.

Той не разбира каква е същинската връзка между „това, че не е достатъчно щастлив" в този момент и това, че няма време, пари или любовта, която желае.

Точно така. От друга страна, човек, който „бива" щас­тлив, изглежда така, сякаш има време да свърши всичко, което е важно за него, сякаш притежава всички необходими му средства и има любов, достатъчна за целия му живот.

Той намира всичко, от което се нуждае, за да „бъде" щастлив, Като „бъде щастлив" от самото начало!

Точно така. Когато предварително си решил какво изби­раш да бъдеш, това те кара да го преживееш.

„Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът".

Точно така. Щастието е състояние на съзнанието. И както всички състояния на съзнанието, то се пресьтворява във физическа форма.

Но как би могъл „да бъдеш" щастлив или да „бъдеш" онова, към което се стремиш - да успяваш или да бъдеш обичан, ако нямаш онова, от което се нуждаеш, за „да бъдеш" такъв?

Действай, сякаш че си го постигнал, действай, сякаш че го имаш и по този начин ще го привлечеш кьм себе си.

Значи, ако се проявяваш такъв, какьвто искаш да бъдеш, ти ставаш такъв.

С други думи: „Симулирай, докато постигнеш!".

Да, нещо такова. Но, когато бъдеш нещо наистина, не можеш да го „симулираш". Действията ти трябва да бъ­дат искрени.



Всичко прави искрено, защото в противен случай няма да ама полза от действията ти.

Това е така, не защото Аз няма да те „възнаградя". Бог не „възнаграждава", нито „наказва", както знаеш. Но Ес­тественият закон изисква тялото, съзнанието и духът да бъдат единни в мисъл, слово и действие, за да се осъ­ществи процесът на творчество.

Не можеш да излъжеш собственото си съзнание. Ако си неискрен, съзнанието ти го знае и толкова. Просто прекьсваш всеки шанс съзнанието ти да ти помогне в творческия процес.

Ти, разбира се, можеш да правиш неща без участие на съзнанието - макар и да е доста по-трудно. Можеш нап­ример да накараш тялото да прави нещо, в което съзна­нието не е убедено, и ако тялото ти го прави достатъч­но дълго, съзнанието ти просто ще се откаже от своята предишна мисъл по отношение на него и ще създаде Нова мисъл. След като веднъж си създал Нова мисъл за нещо, ти лесно можеш да го превърнеш в траен аспект на своето битие, а не в нещо, което временно осъществяваш.

Това прави нещата трудни, но дори и в такива случаи действията ти трябва да бъдат искрени. Защото, за раз­лика от начина, по който можеш да действаш спрямо хо­рата, ти не можеш да манипулираш вселената.

Тъй че в това отношение съществува много фин ба­ланс. Тялото извършва нещо, в което съзнанието не е убе­дено, но съзнанието трябва да добави един процент иск­реност към действието на тялото, за да може то да се осъществи.

Как е възможно съзнанието да внесе искреност в нещо, в което „не вярва" и което се извършва от тялото?

Като отстрани егоистичния елемент на личната пе­чалба.

Но ...

Съзнанието може да не вярва искрено, че действията на тялото ще ти донесат онова, което си избрал, но за него е напълно ясно, че Бог ще даде добро чрез теб на някой друг.



Затова винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг.

Може ли да повториш отново това?

Разбира се.

Винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг. Ако избираш да бъдеш щастлив, направи така, че друг да бъде щастлив. Ако избираш да имаш благоденствие, помогни и на друг да има благоденствие.

Ако избираш да има повече любов в твоя живот, направи така, че и другите да имат повече любов в техния.

Прави това искрено - не защото се стремиш към лич­ни придобивки, а защото искаш наистина другият да притежава това - и тогава всичко, което даваш ще потече към теб.

Но защо е така? Как функционира този принцип?

Самият акт на даването на нещо те кара за преживееш факта, че го имаш, за да можеш да го дадеш. Тъй като не можеш да дадеш нещо, което нямаш в момента, твое­то съзнание стига до един нов извод, да една Нова Мисъл по отношение на теб самия, а именно, че сигурно притежаваш това, за да можеш да го дадеш.

В такъв случай Новата Мисъл се превръща в твоя опитност. Ти започваш да „бъдеш" именно това, а веднъж започнеш ли да „бъдеш" дадено нещо, ти вече си задейст­вал механизма на най-могъщата творческа машина във Вселената - твоето Божествено Аз. Ти сътворяваш онова, което си превърнал в свое битие.

И кръгът се затваря. Ти ще сътворяваш все повече и повече от тази същност в своя живот и това ще се про­явява във физическата ти опитност.

Това е най-великата тайна на живота. Именно за това бяха написани първа и втора книга, за да ти разкрия тази тайна. Тя е цялата там, разкрита в най-големи подроб­ности.

Обясни, моля Те, защо искреността е толкова важна, кога­то даваш на друг тоба, което си избрал самият ти да имаш?

Когато даваш на друг лицемерно, като манипулация с цел самият ти да получиш, твоето съзнание знае това. По този начин ти сам му изпращаш сигнал, че не притежаваш това нещо. И тъй като вселената не е нищо друго освен една голяма копирна машина, възпроизвеждаща твоите мисли във физическа форма, тъкмо това и ще преживееш като опитност. С други думи, ще продължиш да изпитваш липсата на това нещо, независимо какво правиш.

Нещо повече, човекьт, на когото се опитваш да да­деш, ще изпита същото. Той ще разбере, че ти по-скоро се стремиш да получиш нещо и че ти нищо не му предла­гаш и нямаш какво да му предложиш и твоето даване ще бъде празен жест, видян в цялата му празна егоистичност, от която е породен.

По този начин ти ще отблъснеш точно онова, което се опитваш да привлечеш.

А когато даваш на някого с чисто сърце - защото виждаш, че той се нуждае от нещо, желае го и трябва да го има - тогава ще откриеш, че ти го имаш и можеш да го дадеш. А това е голямо откритие.

Това е точно така! Нещата действително се развиват точно по този начин! Спомням си какво се случи веднъж, кога­то в живота ми нещата не вървяха много добре. Бях се хванал за главата и все мислех, че парите ми са се свършили, имам още малко храна и не зная кога ще мога да се нахраня като хората и дали ще успея да си платя наема. Същата тази вечер зърнах една млада двойка на автобусната спирка. Бях излязъл да взе­ма някаква пратка и видях тези младежи, почти деца, сгушени на пейката, постлали си палтата вместо одеяло.

Видях ги и изпитах дълбока симпатия и съпричастие кьм тях, спомних си как, когато бях млад, почти като деца, с моите приятелки се скитахме по улиците и нямахме къде да отидем също като тези двама младежи. Приближих до тях и ги попитах, дали ще им бъде приятно да дойдат с мен в моя дом, да поседим край огъня, да пийнем малко горещ шоколад, може би после да разпънем дивана и спокойно да си починат. Те ме погледнаха с ококорени очи, както гледат децата сутрин на Коледа.

Отидохме в къщи и аз им приготвих вечеря. И тримата та­зи вечер се нахранихме по-добре, отколкото аз се бях хранил от известно време насам. Оказа се, че съм имал храна, хладилникът беше пълен, аз просто протегнах ръка и извадих всичко, което имаше там. Приготвих вечеря с каквото имаше и тя се оказа страхотна. Помня, че си мислех отвъде ли се бе намери­ла цялата тази храна.

На другата сутрин аз дори направих закуска на младежите и ги изпроводих по пътя им. Когато ги изпращах на автобусната спирка, бръкнах в джоба си и им дадох една двайсетдоларова банкнота. „Може да ви потрябва", - казах аз, прегърнах ги и се сбогубах с тях. Още същия ден започнах по-леко да приемам ситуаци­ята, в която се намирах. Не ме беше грижа за нищо през цялата седмица. И това преживяване, което запомних завинаги, предизвика дълбока промяна в моите къзгледи и разбирания за живота.

От онзи момент нататък нещата ми тръгнаха по-добре и сега, когато гледам лицето си тази сутрин, забелязвам нещо много Важно - все още съм тук.

Красива е тази история и ти си напълно прав. Точно по този начин стават нещата. Тъй че, когато се нуждаеш от нещо, отдай го. Тогава ти няма повече да се „нуждаеш" от него. Веднага ще преживееш факта, че го „имаш". От­там нататък всичко ще бъде въпрос на степени. Психологически на теб ще ти бъде по-лесно да добавяш все пове­че, отколкото да сьтворяваш нещо от нищо.

Чувствам, че узнах нещо с особена дълбочина. Можеш ли сега да го свържеш с втората част на моя въпрос. Има ли някаква връзка тук?

Аз твърдя, че ти вече знаеш отговора на този въпрос. В момента живееш с мисълта, че не знаеш този отговор, че ако го знаеше, щеше да бъдеш мъдър. Затова се обръщаш кьм Мен да получиш мъдрост. И все пак, казвам ти, бъди мъдростта и ще я имаш. А какьв е най-прекия път кьм това „да бъдеш мъдростта"? Помогни на друг да бъде мъдър.

Избираш ли да знаеш отговора на този въпрос? Дай то­зи отговор на друг.

И тава, Аз ще ти задам този въпрос. Ще се направя, че „не зная", а ти ще ми дадеш отговора.



Може ли да се каже, че един родител, който насила издърпва детето си от уличното движение, проявява към него искрена любов, ако искрена любов означава да желаеш за другия точно това, което той желае за себе си?

Не зная.


Добре. Зная, че не знаеш. Но ако си помислиш, че знаеш, ка-кьв щеше да бъде твоят отговор?

Ами бих казал, че родителят всъщност желае за детето същото, което и самото дете - желае то да бъде живо. Бих ка­зал, че детето не желае да умира, а просто не знае, че като се лута сред уличното движение може да му се случи точно това. Така че, когато хукне да издърпа детето си от улицата, роди­телят не лишава детето от собствена воля - той просто се съобразява с истинския избор на своето дете, с неговото най-дълбоко желание.

Тоба би бил един много добър отговор.

Ако това е истина, тогава Ти като Бог би трябвало да пра­виш само това да ни предпазваш да не се нараняваме, защото невъзможно е най-дълбокото ни желание да е непрекъснато да си вредим. Ала ние действително непрекъснато си вредим, а Ти стоиш отстрани и ни наблюдаваш.

Аз винаги съм в съприкосновение с вашите най-дълбоки желания и винаги ви давам онова, което желаете. Дори ко­гато то е нещо, което ще ви причини смърт, ако такова е най-дълбокото ви желание, това и получавате - преживявате „умиране".

Аз никога, по никакъв начин не преча на осъществяване­то на вашите ськровени желания.

Нима искаш да кажеш, че когато нанасяме вреда на себе си, това става по наше желание? По наше съкровено желание!

Вие не можете да нанесете „вреда" на себе си. Няма ни­що, което да може да бъде вредно за вас. „Вредата" е субективна реакция, а не обективно явление. Вие можете да из­берете да преживеете „вреда" за себе си при някаква среща или явление, но това е изцяло по ваше собствено решение. Имайки предвид тази истина, отговорът на въпроса ти е: Да, когато „навредите" на себе си, правите го, защо­то така сте поискали. Но аз говоря за едно много високо езотерично ниво, а твоят въпрос не „произтича оттам". В смисъла, в който ти го задаваш, в смисъла на съзнате­лен избор, Аз бих отговорил: Не, всеки път когато прави­те нещо, което наврежда на вас самите, то не е, защото го „желаете".

Детето, което е ударено от кола, защото е скитало по улицата, не е „желаело" (не се е стремило, не е избрало съзнателно) да бъде ударено от кола.

Мъжът, който все се жени за един тип жена - жена, ко­ято е крайно неподходяща за него, макар и да приема раз­лични образи - не „желае" (не се стреми, не избира съзна­телно) непрекъснато да създава неуспешни бракове.

Човек, който е ударил с чук палеца си, не може да се каже, че е „желаел" да преживее нещо такова. Това не е било нещо, към което той се стреми, не го е избрал съзнателно. И все пак, всички обективни явления са по някакъв под­съзнателен начин привлечени от теб самия; всички явле­ния са създадени от теб несъзнавано; всеки човек, място или събитие в твоя живот е извикано от теб самия - то е сътворено от твоя Аз, ако щеш - за да създаде точни­те и съвършени условия, съвършената възможност да преживееш следващото нещо, което желаеш да преживееш в процеса на своята еволюция.

Нищо не може да се случи, повтарям ти, нищо, ако то не ти дава съвършено точната възможност да изцелиш, сътвориш или преживееш нещо, което желаеш да изцелиш, сътвориш или преживееш, за да бъдеш Истинският си Аз.

А Кой е моят Истински Аз?

Този, който избираш да бъдеш. Аспектът на Божественото, Който желаеш да въплътиш в битие - това е Истинският ти Аз. То може да се промени във всеки даден момент. И наистина се променя всеки миг. И все пак, ако желаеш животът ти да се успокои, ако не искаш непрес­танно да имаш противоречиви и различни опитности, има начин да постигнеш това. Просто спри да променяш своето съзнание за Истинския си Аз и за Аза, който Изби­раш Да Бъдеш.

Лесно е да се каже, но трудно да се направи!

Аз разбирам, че ти вземаш тези решения на много раз­лични нива. Детето, което решава да изскочи на улицата и да играе сред движението на колите, не е избрало да ум­ре, то е направило редица други избори, но смъртта не е един от тях. Майката знае това.

Проблемът в случая не е, че то е избрало да умре, а че то е направило редица избори, които могат да добедат до най-различни резултати, включително и до неговата смърт. Този факт на него самото не му е съвсем ясен, той му е неизвестен. Липсата на информация пречи на дете­то да направи ясен и по-добър избор.

И така, както виждаш, ти анализира проблема с избора на детето съвършено.

И Аз като Бог никога няма да попреча на твоя избор, но винаги ще зная какьв е той.

Следователно, ти можеш спокойно да приемеш, че ако нещо ти се случва, то е съвършено в своето случване - за­щото нищо не може да избегне съвършенството на Божия свят. Планът на твоя живот - хората, местата и съби­тията в него, са сътворени съвършено от съвършения Творец на самото съвършенство - от теб. И от Мен... чрез теб и в теб.

И така, Ние можем да работим заедно в този съвмес­тен творчески процес, съзнателно или несъзнателно. Ти можеш да преминеш своя живот като го осъзнаваш или не. Ти можеш да вървиш по своята пътека, спейки или в буд­но състояние. Изборът е твой.

Почакай, можеш ли да се върнеш към този момент, в който говореше, че ние вземаме решения на много различни нива? Каза, ако искам животът ми да се успокои, ще трябва да спра да изменям съзнанието си за това Кой Съм и Кой Искам да Бъда. Като аз отвърнах, че това няма да е лесно, ти изрази наблюдението, че всички ние правим избор на много различни нива. Можеш ли по-подробно да обясниш какво означава, че правим избор в много различни нива? Какво предполага това?

Ако всичко беше такова, каквото душата ти желае, нещата щяха да бъдат съвсем прости. Ако се вслушваше само в онази част от теб, която е чист дух, всички твои решения щяха да бъдат лесни. Резултатът от всички тях щеше да бъде щастлив. Това е така, защото...

...изборът, който прави духът, е най-висшият избор. Не е необходимо той да се основава на предположения. Не е нужно да бъде анализиран и оценяван. Този избор - из­борът на духа, трябва само да се следва. Да се действа въз основа на него.

Ала ти не си само дух. Ти си Триединно Същество, което се състои от тяло, съзнание и дух. В това е едновре­менно величието и чудото на твоята същност. Защото често ти вземаш решения и правиш избор едновременно и на трите нива - и те по такъв начин не съвпадат винаги.

Никак не е необичайно тялото ти да иска едно, докато съзнанието ти се стреми към друго, а духът ти желае не­що трето. Това особено се отнася за децата, които чес­то не са достатъчно зрели, за да разграничат онова, кое­то е удоволствие за тялото, от онова, което е смислено за съзнанието - а още по-малко пък, което е съзвучно с ду­шата. Тъй че детето изведнъж се оказва на улицата. И ето че Аз като Бог осъзнавам всички избори, които правиш - дори и онези, които си направил несьзнавано. Аз никога не бих се изправил срещу тях, напротив, Моята рабо­та е да гарантирам осъществяването на всички твои из­бори. (В действителност ти сам ги гарантираш на самия Себе Си. Онова, което правя Аз, е, че съм създал система, която да ти дава възможност да гарантираш осъществяването на своите избори. Тази система се нарича процес на творчество и тя бе подробно обяснена в първа книга.

Когато изборите ти са противоречиви, когато тяло­то, съзнанието и духът не действат като едно цяло, про­цесът на творчество се осъществява на всички нива като води до смесени резултати. Ако, от друга страна, твоето същество е в хармония и твоите избори са един­ни, могат да се случат удивителни неща.

Вашите младежи имат един израз - „всички заедно в кюпа", който може да се използва, за да се опише това единно състояние на битието.

Съществуват освен това и нива в рамките на нивата по отношение на вземането на решения. Това е особено вярно за нивата на съзнанието.

Вашето съзнание може да взема решения и да прави избор на едно от трите вътрешни нива: логика, интуиция, чувст­во - а понякога едновременно и на трите нива - създавайки възможности за още по-големи вътрешни противоречия.

А вътре в едно от тези нива - нивото на чувствата -съществуват пет други нива - това са петте естествени чувства: скръб, гняв, завист, страх и любов.

А вътре в рамките на тези нива също съществуват две трайни нива: любов и страх.

Петте естествени чувства съдържат любовта и страха, а в същото време любовта и страхът са основа­та на всички чувства. Останалите три от петте естес­твени чувства са продължение на тези две.

В трайна сметка всички мисли са породени или от лю­бов, или от страх. Това е основната полярност. Това е първичният дуализъм. Всичко в края на краищата се свежда до тези две чувства. Всички чувства, идеи, концепции и решения, избори и действия се основават на тези две основни чувства.

И в края на краищата съществува реално само едно.

Любовта.


В действителност любовта е всичко, което същест­вува. Дори и страхът е продължение на любовта и когато се използва аКтивно, е проявление на любов.

Нима страхът може да бъде проявление на любов!

На най-висшо ниво - да. Всичко е проявление на любов, когато е израз на най-висшата си форма.

Онзи, който спасява детето си като го издърпва изсред уличното движение, страх ли проявява или любов?

Ами предполагам, че и двете. Страх за живота на детето лобов, Която е достатъчна, за да рискува собствения си Живот, за да спаси това дете.

Точно така. И ето, виждаме, че страхът в най-върхов­ните му форми се оказва любов... Е любов... която се проя­вява в страха.

По същия начин, движейки се по скалата на естестве­ните чувства: скръбта, гневът и завистта също са фор­ми на страх, който на свой ред е някаква форма на любов.

Едно нещо води до друго. Разбираш ли?

Проблемът възниква тогава, когато някое от петте естествени чувства бъде изкривено, тогава те стават гротескни и не могат да се разпознаят като продължения на любовта, а още по-малко на Бога, който е онова, което е Абсолютната Любов.

Чувал съм за тези пет естествени чувства и преди от мо­ята прекрасна колегиална работа с д-р Елизабет Кюблър-Рос. От нея научих за тях.

Да, наистина. Именно Аз я вдъхнових да учи хората на това.

С други думи, винаги когато човек прави някакъв избор, той е продиктуван от нивото, на което се прави, от съответна­та дълбочина, от която произтича.

Да, така е.

Кажи ми, моля Те, отново, защото съм забравил много от онова, на иоето учеше Елизабет - иажи ми всичко за тези пет естествени чувства.

Тъгата е естествено чувство. Тя е онази част в теб, която ти позволява да се сбогуваш, когато не ти се ще да се сбогуваш, да изразиш - да изтласкаш или проявиш онази мъка, която изпитваш при всек<и вид загуба. Това мо­же да бъде загуба на любим човек или загуба на контактните ти лещи.

Когато имаш възможност да изразиш своята тъга, ти се освобождаваш от нея. Децата, на които се позволява да бъдат тъжни, изпитват едно здраво чувство по отно­шение на тъгата след като станат възрастни и обикновено успяват бързо да се справят със скърбите си.

Децата, на които се казва „хайде, хайде не плачи", обикновено като възрастни не си позволяват да плачат, в края на краищата нали винаги им е казвано, че не трябва да правят това в живота. И така, те потискат своята скръб.

Тъга, която постоянно бива потискана, се превръща в хронична депресия - едно противоестествено чувство. Хората са убивали поради хронична депресия, войни са водени, народи са падали под робство.

Гневът е естествено чувство. Той е средството, което ти позволява да кажеш „Не, благодаря". Не е задьлжително той да бъде оскърбителен и в никакьв случай да вреди на друг човек. Когато на децата се позволява да да­ват израз на своя гняв, те развиват здравословно отно­шение кьм него в своите зрели години и обикновено успя­ват да го преодоляват много лесно. Децата, които са накарани да почувстват, че в гнева им има нещо лошо - че не трябва да дават израз на своя гняв и фактически не трябва да изпитват гняв - на тях ще им бъде трудно да се справят с гнева в зрелите си години.

Гняв, който постоянно се потиска, се превръща в ярост, което е съвсем противоестествено чувство.

Хората са убивали поради своята ярост, войни са се водели, народи са се проваляли, нации са се разбивали.

Завистта е естествено чувство. Това е чувството, което кара едно петгодишно дете да се стреми да дос­тигне дръжката на вратата, защото сестра му го може или да кара колело. Завистта е естественото чувство, което те кара да искаш да опиташ отново, да опиташ по-упорито; да продължиш да се стремиш, докато успе­еш. Много здравословно е да изпитваш завист и съвсем естествено. Когато се позволи на децата да дават израз на своята завист, те си създават здравословно отноше­ние към нея в зрелите си години и обикновено успяват да я преодолеят много бързо.

Деца, на които е внушавано, че завистта е нещо лошо, че не бива да й дават израз и фактически, че не бива да из­питват завист - на тях им е трудно да се справят със своята завист в зрелите си години.

Завист, която непрестанно бива потискана, се прев­ръща в ревност, която е противоестествено чувство.

Хората са убивали поради ревност, войни са се водели, народи са се проваляли.

Страхът е естествено чувство. Всички новородени идват на този свят с два страха: страха да не паднат и страха от много силен шум. Останалите страхове са усвоени реакции, които са предизвикани от околната среда, в която е поставено детето, и които детето е усвоило от родителите си. Смисълът на естествения страх е да изгради у чобека известна предпазливост. Предпазливост­та е средство, което пази живота на тялото, тя е последица от любовта - любовта към Аза.

Децата, които са научени, че страхът не е нещо доб­ро, че не бива да проявяват страх и фактически не бива да го изпитват - трудно ще успеят да се справят със страха в зрелите си години.

Страх, който постоянно се потиска, се превръща в паника, която е противоестествено чувство.

Хората са убивали поради паниката си, войни са се во­дели, народи са се проваляли.

Любовта е естествено чувство. Когато се позволи на детето да дава израз и да получава любов нормално и естествено, без ограничения и безусловно, без забрани и притеснения, то не се нуждае от нищо повече, защото радостта от изразяваната и получавана любов е доста­тъчна сама по себе си. Ала любов, която не е безусловна, която е ограничена, изопачена от наложени правила, ри­туали и забрани, която е контролирана, манипулирана и потискана, се превръща в нещо неестествено.

Деца, които са накарани да почувстват, че естестве­ната им любов не е нещо добро, че не бива да й дават из­раз и фактически не трябва да я преживяват, трудно ще успеят да се справят с любовта като възрастни.

Любов, която бива постоянно потискана, се превръща в стремеж да властваш над чувствата на другия, което е много противоестествено.

Хората са убивали поради това чувство за власт, вой­ни са се водели, народи са се проваляли.

И така, естествените чувства, когато биват потискани, предизвикват противоестествени реакции и отклици. А повечето естествени чувства биват потиснати у мнозинството от хората. А всъщност тези чувства са ваши приятели. Те са ваш дар. Те са божествените оръдия, чрез които да изваете своя опит.

Вие сте получили тези средства при самото си раждане. Те са ви дадени, за да ви помогнат да се приспособите към живота.

Защо става така, че тези естествени чувства биват потиснати у повечето хора?

Защото така са научени, да ги потискат. Казали са им, че така трябва.

Кой ги е научил на това?

Техните родители. Онези, които са ги възпитали. Но защо! Защо е трябвало да правят това?

Защото те на свой ред са били научени така от своите родители, които пък от своите.

Да, да, но защо? Какво всъщност става?

Става това, че родителските задължения се изпълняват не от онези, които трябва да ги изпълняват.

Какво имаш предвид? Кои са тези „неподходящи" хора, кои­то изпълняват родителски задължения?

Майката и бащата.

Нима майката и бащата могат да бъдат неподходящи хора, за да възпитават децата си?

Да, когато са млади. В повечето случаи е така. Фактически истинско чудо е, че мнозина от тях се справят толкова добре.

Никой не е по-неподготвен да възпитава едни деца от младите родители. И между другото никой не знае това по-добре от самите млади родители.

Повечето родители се заемат със задълженията на ро­дители с много малък житейски опит. Те самите не са излез­ли от състоянието, в което техните родители се грижат за тях. Те все още търсят своите отговори, търсят реше­ние на редица въпроси. Самите те не са открили все още себе си, а се опитват да напътстват и да стимулират дру­ги, още по-уязвими и от тях, да се търсят и себенамират. Самите те не са се достатъчно самоопределили, а са при­нудени да работят за самоопределението на други. Та те все още се опитват да преодолеят погрешната самолич­ност, която им е внушена от собствените им родители.

Още не са открили Своята Истинска Същност, а се опитват на други да го внушават и се напрягат страхот­но да изградят вярно самоопределение на своите деца, ко­гато те самите не са се самоопределили в своя живот. И така всичко излиза погрешно - техният живот и животът на техните деца.

Ако имат късмет, вредата за децата им няма да бъде чак толкова голяма. Техните деца ще я преодолеят - но вероятно не без да прехвърлят тази вреда на собствени­те си деца.

Повечето от вас се сдобиват с мъдрост, търпение, разбиране и любов, която им позволява да бъдат прекрас­ни родители, едва след като преминат възрастта, в която са родители.

Но защо става така? Аз не разбирам това. Виждам, че Твоите наблюдения са в много случаи верни, но защо става така?

Защото младежите, които създават деца, поначало не са предназначени за това да ги отглеждат и възпитават. Годините, в които вие трябва да започнете да отглеждате и възпитавате деца, реално са годините, в които сега това вече е свършил процес.

Все още продължавам да недоумявам.

Човешките създания биологически са способни да създа­ват деца още докато те самите са деца - което за изне­нада на повечето от вас трае до 40-50-годишна Възраст.

Хората са „самите те деца" до 40-50-годишна възраст ли!

Да, в известен смисъл е така. Зная, че ти е трудно да приемеш тази истина, но само се огледай наоколо си. Може би поведението на човешкия род ще ти помогне да разбереш какво имам предвид.

Трудността идва от това, че във вашето общество на вас ви се казва, че сте зрели хора и готови за живота на 21-годишна възраст. Като се добави към това и фактът, че мнозина от вас са възпитани от майки и бащи, когато самите те не са били много по-възрастни от 21 година, когато са започнали да ви възпитават, можеш да си дадеш смет­ка какъв е проблемът. Ако онези, които създабат деца, по начало е трябвало да отглеждат тези деца, то създаването на деца нямаше да бъде възможно до 50-годишна възраст! Създаването на деца е активност, предназначена за младежите, чиито тела са добре разбити и силни, отглеждането на децата е активност, предназначена за възраст­ните, чиито знания са добре разбити и силни.

Във вашето общество вие сте наложили мнението, че онези, които сьздават деца, носят отговорността за тяхното възпитание и отглеждане - и в резултат на това, не само, че сте направили целия процес на отглеждане на децата много труден, но също така сте довели до изкривяване на енергиите, свързани със сексуалния акт.

Ъъъ... би ли могъл да ми обясниш?

Мнозина са забелязали това, на което обръщам внима­ние. А именно, че доста хора - може би повечето от тях не са действително способни да отглеждат и възпитават деца във възрастта, в която са способни да ги създават. След като обаче са забелязали това, хората са предложили напълно погрешно разрешение на въпроса.

Вместо да позволите на младите да се наслаждават на секса и ако създадат деца, да ги предадат на възрастните за отглеждане, вие хората внушавате на своите младежи да не се занимават със секс, докато не бъдат подготвени да поемат отговорността да отглеждат децата си. Внушили сте им, че е нередно да имат сексуален опит преди да нас­тъпи този момент на зрялост и сте създали по този на­чин табу около онова, което е едно от най-радостните тържества на Живота.

Това, разбира се, е табу, на което вашите подраства­щи не обръщат много внимание - и съвсем основателно -напълно неестествено е да му се подчиняват.

Човешките същества имат желание да правят любов веднага щом почувстват вътрешния сигнал, че са готови за това. Такава е човешката природа.

Ала начинът, по който те мислят за собствената си природа, по-скоро е свързан с това, което вие като родители им казвате, отколкото с вътрешното чувство, ко­ето те имат. Вашите деца гледат към вас да им кажете в какво се състои животът.

Ето защо, когато изпитат първите си пориви да се до­коснат, да се милват невинно един друг, да опознаят „раз­личията" един на друг, те ще обърнат поглед към вас да им дадете сигнал за това дали тази страна на собствена та им природа е „добра"? Или е „лоша"? Дали вие я одоб­рявате? Дали не трябва да я потиснат, да я задушат? Да не й дадат право?

Забелязва се, че онова, което мнозина родители казват на своите деца във връзка с тази страна на човешката природа, произхожда от различни неща: от това, на кое­то те самите са били научени; от това, което тяхното вероизповедание твърди; от това, което смята общество­то — всичко, освен естествения ход на нещата.

В естествения ход на вашия род сексуалността е не­що, което напъпва във възрастта между 9 и 14 години, след 15-годишна възраст то присъства и получава израз у повечето хора. Така започва борбата срещу времето -децата се стремят да реализират своята бликаща сексу­ална енергия, а родителите се стремят да ги възпрат.

Родителите се нуЖдаят от всяка подкрепа и сътруд­ничество, каквито могат да имат в тази борба, защото, както бе отбелязано, те изискват от своите деца да не правят нещо, което е част от тяхната природа.

И така, възрастните са създали всякакви фамилни, културни, религиозни, социални и икономически ограничения, забрани и норми, които да оправдаят техните неестест­вени изисквания спрямо собственото им поколение. По то­зи начин децата са принудени да приемат, че собствената им сексуалност е нещо неестествено. Та нима може „нещо естествено" да бъде толкова срамно, винаги възпирано, контролирано, ограничавано, обуздавано и отхвърляно.

Е, тук ми се струва, че Ти малко преувеличаваш. Не мислиш ли, че преувеличаваш?

Наистина ли? Какво смяташ, че е въздействието върху едно 4-5-годишно дете, когато родителите му дори не из­ползват правилното название за определени части на тя­лото? Какво трябва да говори това на едно дете? Ще може ли то спокойно да се отнася към тях?

Ами...

Да... „ами..." наистина.



Чисто и просто „не се говорят такива думи", както казваше баба ми. Техните заместители звучат по-добре.

Това е така само защото придавате на действителни­те им названия толкова „негативен смисъл", че почти не сте в състояние да ги използвате в обикновен разговор.

В ранните години, разбира се, децата не знаят защо родителите им се чувстват по този начин, но остават с впечатление и то често неизличимо впечатление, че опре­делени части на тялото са „неприлични" и всичко свързано с тях е притеснително - да не кажем „непристойно". Когато децата пораснат и навлязат в юношеството, те започват да осъзнават, че това не е вярно, но тогава съвсем ясно им се дава да разберат каква е връзката между бременността и сексуалността и как трябва да се грижат за децата, които раждат, така че им се създава нова причина да чувстват „нещо непристойно" във връзка с всяка проява на сексуалност - и така кръгът се затваря. Това води до объркване и не малко опустошение в об­ществото - което винаги е резултат от опита да се измами природата.

Вие сте наложили притеснението от секса, сексуално­то потискане и срам - което е довело до сексуални задръжки, дисфункция и насилие.

Вие като общество винаги ще имате задръжки във връзка с онова, от което се притеснявате, винаги ще бъ­дете дисфункционални по отношение на поведение, кое­то бива потискано и винаги ще действате с насилие като протест срещу това, чевби карат да изпитвате срам за нещо, което в душата си знаете, че не би следвало да поражда такъв срам.

Значи, Фройд има право, когато твърди, чев голяма степен гневът в човешкия род е свързан със сексуалността - дълбоко вкоренена ярост за тока, че се налага да потискаш основните си инстинкти, интереси и пориви.

Не един психиатър е стигал до такива заключения. Чо­векът изпитва гняв, защото знае, че не би трябвало да се срамува от нещо, което чувства, че е добро - и въпреки това чувства срам и вина.

Първо хората започват да изпитват гняв към себе си, задето се чувстват толкова добре от нещо, което се предполага да е „порочно".

И когато най-сетне осъзнаят, че са били измамени, че сексуалността би трябвало да е прекрасно, почитано, велико­лепно човешко преживяване, те започват да изпитват гняв към другите, към родителите си, задето са ги потискали, към религията, задето ги е карала да се срамуват, към пред­ставителите на противоположния пол, задето са ги предиз­виквали и към цялото общество, задето ги е контролирало.

И най-сетне те започват да изпитват гняв към сами­те себе си за това, че са допуснали всичко това да ги на­кара да имат задръжки.

До голяма степен този потиснат гняв се насочва кьм създаване на изопачени и неправомерни морални ценности в обществото, в което живеете - едно общество, което възвеличава и отдава чест с паметници, статуи, въз­поменателни марки, филми и картини и телевизионни програми на някои от най-грозните актове на насилие в света, а в същото време скрива - и още по-лошо обезце­нява някои от най-красивите прояви на любов.

И всичко това - всичко това - е възникнало от една-единствена мисъл, че онези, които раждат деца, носят в същото време единствената отговорност за тяхното отглеждане.

Но ако хората, които имат деца, не са отговорни за тяхното отглеждане, тогава кой е отговорен?

Цялото общество със специално задължение на възрас­тните.

Възрастните ли?

В повечето напреднали раси и общества възрастните отглеждат децата, изхранват децата, възпитават деца­та и предават на младото поколение мъдростта, знания­та и традициите на рода. По-нататък, когато ще гово­рим за някои от тези напреднали цивилизации, Аз отново ще се спра на този момент.

Във всяко общество, кьдето създаването на деца на млада възраст не се смята за „неправилно" действие - за­щото старейшините на рода ги отглеждат и следовател­но няма смисъл да се превръща тази отговорност в тежко бреме - не е познато сексуалното потисничество и по тази причина изнасилването, сексуалните отронения и социално-сексуалната дисфункция са също непознати.

Съществуват ли подобни общества на нашата планета?

Да, макар че вече са на изчезване. Вие сте опитали да ги изтриете от лицето на земята, да ги асимилирате, защо­то ги смятате за варварски. Във вашите общества, кои­то не намирате за варварски, децата (както и съпругите и съпрузите) се смятат за собственост, за лично притежание и затова онези, които създават деца, трябва също така и да ги отглеждат, защото са длъжни да се грижат за онова, което „притежават".

Основата, в която се коренят много от проблемите на вашето общество, се състои в идеята, че съпругите и децата са лично притежание, че те са „ваши".

Ние ще разгледаме цялата тази тема за „собственост­та" по-късно, когато изследваме и дискутираме живота сред по-високоеволюиралите същества, но засега помисли по този въпрос поне за миг. Наистина ли някой е действи­телно емоционално готов да отглежда деца във възраст­та, когато е физически готов да има деца?

Истината е, че повечето хора не са подготвени да възпитават децата си дори на 30 и 40 години и това не би следвало да се очаква от тях. Те не са живели достатъчно като зрели хора, за да могат да предадат дълбоката мъд­рост на своите деца.

Чувал съм такава мисъл и преди. Марк Твен пишеше нещо за това. Говори се, че той отбелязал: „Когато бях на деветнай­сет, баща ми нищо не знаеше, а сега, когато съм на трийсет и пет, удивен съм от това колко много е научил Старецът."

Той е уловил нещата съвършено. Вашите млади години не са предназначени, за да учите другите на истината, а вие самите да усвоявате истината. Как бихте могли да учи­те децата си на истината, когато самите вие не сте я усвоили?

Разбира се, че не можете. И така все ще им повтаряте единствената истина, която знаете - истината на дру­гите. Истината на вашия баща, на вашата майка, на ва­шата култура, на вашата религия. Всичко друго, но не и собствената си истина, защото вие все още търсите собствената си истина.

И ще продължавате да търсите, да опитвате да откривате истината и да се проваляте, да я формулирате и да я преформулирате, да си изграждате представа за самия себе си чак докато бъдете половин век на тази земя или близо толкова, и тогава може би най-сетне ще започнете да установявате, да разбирате собствената си истина и може би най-голямата истина, която ще приемете е, че ня­ма постоянна истина; че истината, както и самият жи­вот е нещо променливо, нещо, което се развива и еволюира - и тъкмо когато си мислите, че този процес на еволюция е завършен, ще се окаже, че не е, а едва сега започва.

Да, аз съм стигнал до тази мисъл. Аз съм над 50г вече съм го разбрал.

Много добре. Сега си един помъдрял човек. Възрастен. Сега би трябвало да отглеждаш деца или още по-добре по­дир десет години. Възрастните са тези, които трябва да отглеждат младото поколение и това трябва да се очаква от тях.

Именно възрастните познават истината и живота, знаят какво е важно и какво не, знаят какво наистина означават думи като почтеност, честност, вярност, приятелство и любов.

В това отношение аз Те разбирам. Трудно е да се приеме, но мнозина от нас едва са преминали от състоянието на „дете" в състояние на „ученик", когато те самите имат собствени деца и чувстват, че трябва да бъдат техни учители. И така ние си казваме, ами добре аз ще ги науча на онова, на което са ме научили моите родители.

И така става, че греховете на родителите се изкупват от децата чак до седмо поколение.

Но как може да се промени това? Как да престанем да се въртим в този омагьосан кръг?

Възложете отглеждането на децата на уважаваните от вас възрастни. Родителите се виждат с децата си всеки път, когато желаят, живеят с тях, ако така пред­почитат, но не са единствено те отговорни за грижите и възпитанието им. Физическите, социални и духовни потребности на децата се посрещат от цялата общ­ност, а образованието и ценностите им се възпитават от възрастните хора в общността. По-нататък в нашия диалог, когато говорим за тези други Култури във вселена­та, ще разгледаме някои нови модели за живот. Ала тези модели не могат да бъдат функционални при начина, по който вие понастоящем сте организирали своя живот.

Какво имаш предвид?

Имам предвид не само неефективния модел на отглеждане на децата, но и целия ви начин на живот.

И какво по-точно?

Вие много сте се откъснали един от друг. Разделили сте семействата. Разбили сте по-малките общности в полза на огромните градове. В тези големи градове има много хо­ра, но все по-малко „племена", групи или кланове, членове­те, на които считат за своя отговорност - отговор­ността, която носят пред цялата общност. По този на­чин вие фактически сте се лишили от старейшини, какви­то са възрастните хора. Нямате такива възрастни хора, които да бъдат като старейшини, поне не наоколо си.

Но още по-лошо от това, че сте се откъснали от сво­ите възрастни, е това, че сте ги изтласкали на заден план, маргинализирали сте ги. Отхвърлили сте силата им и до­ри сте ги отрекли.

Да, представители на вашето общество дори отх­върлят по-възрастните сред вас, като твърдят, че те ви използват, отнемат все повече и повече от печалбата на младежите.

Това е вярно. Някои социолози предричат война между поколенията, при която по-възрастните хора ще бъдат обвинени в това, че имат все повече и повече изисквания, а допринасят по-малко. Броят на възрастните става все по-голям, “третото поколение" навлиза в годините на зрелостта, а и хора започват да живеят като цяло по-дълго.

И все пак, ако възрастните хора сред вас нямат по-го­лям принос, то е, защото вие не им позволявате да го имат. Вие изисквате от тях да се оттеглят от работа точно в момента, в който наистина могат да направят най-много за компанията. И да се оттеглят от активно и смислено участие в живота, точно когато това участие би могло да внесе разум във всичко ставащо само по отношение отглеждането на подрастващите, също така и в политиката и икономиката, и дори в рели­гията, където възрастните имат известно предимство. Вие сте станали едно общество, което се преКланя пред младежите и пренебрегва възрастните.

Вашето общество освен това се е превърнало в раз­единено общество. Това е общество от отделни индивиди, а не от групи.

И при положение, че сте направили обществото си силно индивидуализирано и младежко, вие сте загубили до голяма степен неговото богатство и ресурси. И сега сте лишени, както от богатството, така и от ресурсите му. Мнозина от вас живеят в емоционална и психологическа бедност.

Отново смятам да те попитам, съществува ли някакъв на­чин да се излезе от този омагьосан кръг?

Първо осъзнайте и си дайте сметка, че той е реален. Твърде много измежду вас живеят в условията на отрича­не. Твърде много измежду вас се правят, че това, което е така, не е така. Вие лъжете самите себе си и не желаете да чуете истината, а още по-малко да я изразите.

И затова също ще поговорим по-нататък, когато разглеждаме цивилизациите на по-високоеволюиралите общества, защото това отричане, този отказ да се забележи и признае нещо, което съществува, не е незначителен факт. Ако вие истински желаете да промените нещата, надявам се, че просто ще си позволите да чуете какво ви говоря.

Дошло е времето да се каже истината съвсем просто и ясно. Готови ли сте да я чуете?

Аз съм готов. Затова се обърнах към Теб. Така и започна целият този разговор.

Истината не винаги е удобна. Тя носи утеха само на хо­рата, които нямат желание да я пренебрегват. Тогава ис­тината става не само облекчение, но и вдъхновение.

За мен целият този тритомен диалог беше много вдъхновяващ, моля Те, продължи!

Съществува основателна причина да бъдеш вдъхновен, да чувстваш оптимизъм. Прави впечатление, че нещата са започнали да се променят. Сред човешкия род се забе­лязва все по-голям акцент върху създаването на общнос­ти, върху изграждането на разширени семейства 6 срав­нение с всички предходни години и вие оказвате все по-го­лямо уважение на възрастните хора сред вас, извличате смисъл и ценности от техния и чрез техния живот. Това е голяма крачка в една прекрасна посока.

И така, нещата се „обръщат". Вашата култура, изглежда, предприема тази стъпка. Сега оттук нататък следва едно положително развитие.

Тези промени не могат да се осъществят за един ден. Вие, например, не можете да промените цялостно, с един замах начина, по който отглеждате подрастващото си поколение, защото така е формирана цялата ви настояща система на мислене. Ала сте в състояние да промените своето бъдеще стъпка по стъпка.

Четенето на настоящата книга е една от тези стъпки. Този диалог ще се връща отново и отново на много важни теми, преди да завърши. Това преповтаряне няма да бъде случайно. То се прави за подчертаване.

Вие търсите идеи, за да градите своя утрешен ден.

Нека започнем като разгледаме вашето вчера.




Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница