7.
Говорихме за толкова много неща. Ти наистина разкри тук значителна информация. Можем ли отново да минем на друга тема? Готов ли си да продължим?
Ами ти?
Да, вече съм готов да продължавам до безкрайност. Най-сетне добих инерция и ми се иска да задам всички въпроси, за които три години чаках да задам.
Готов съм да ти отговоря. Казвай!
Спокойно! Бих искал да поговорим за една друга езотерична мистерия. Ще ми кажеш ли нещо за прераждането?
Разбира се.
Много религии твърдят, че прераждането е лъжлива доктрина; че ние имаме един живот тук; един-единствен шанс.
Зная. Това не е точно.
Как става така, че те грешат по отношение на нещо, което е от такава важност? Възможно ли е да не знаят истината за толкова основен и съществен въпрос?
Трябва да си даваш сметка, че хората имат множество религии, основаващи се на страха, чиито учения се основават на една доктрина за Бог, на когото трябва да се подчиняват и от когото трябва да се страхуват.
Тъкмо посредством страха цялото общество на Земята се е реформирало от матриархат към патриархат. Тъкмо чрез страха ранните духовници или жреци са карали хората да „поправят своите лоши навици" и „да се подчиняват на словото Божие". Чрез страх църквите са привличали и контролирали своите членове.
Една от църквите дори твърди, че Бог ще би наказва, ако не посещавате църква всяка неделя. Непосещаването на църква е било обявено за грях.
При това не която и да било църква. Човек е бил длъжен да посещава точно определената църква. Ако посетиш църква от различна деноминация, това също се обявява за грях. Това е опит да се упражнява чисто и просто контрол, използвайки страха. Най-удивителното е, че опитът се оказва успешен. По дяволите, той продължава да бъде успешен.
Виж, Ти си Бог. Недей да ругаеш!
Кой ругае? Аз изразявах само твърдение, основано на фактите. Казах „по дяволите - той все още е успешен".
Хората винаги ще вярват в дявола и в един Бог, който ще ги изпраща в ада, дотогава докато вярват, че Бог е като човек - безскрупулен, себичен, непростителен и отмъстителен.
В миналото повечето хора не биха могли да си представят един Бог, който би могъл да се издигне над всичко, така че са възприели учението на много църкви да се боят от „ужасното отмъщение на Бога".
Сякаш хората не са имали доверие на самите себе си, че могат да бъдат добри и да постъпват правилно от само себе си и със своя вътрешна мотивация. Ето защо е трябвало да се създаде религия, която излага доктрините за един яростен, отмъстителен Бог, така че да могат да вървят в правия път.
И ето че идеята за прераждането не се съгласува с всичко това.
Но защо? Какво прави такава една доктрина толкова опасна?
Църквата е заявявала, че човек трябва да бъде послушен, защото иначе... А ето че се явяват онези, които вярват в прераждането и казват: „Вие ще имате и друг шанс и още един и още един. Ще имате много възможности. Ето защо не се тревожете. Правете най-доброто, на което сте способни, не се парализирайте от страх за това, че не сте способни да се промените. Обещайте си да се стремите и да бъдете по-добри и вървете напред".
Естествено ранната църква не е била в състояние да приеме подобни проповеди. Тъй че тя е направила две неща: първо - обявила доктрината за прераждането за еретична. После е създала тайнството на изповедта. Изповедта е трябвало да изпълни за принадлежащия на църквата онова, което е обещавало прераждането. Тоест да му даде още един шанс.
И така, създава се обстановка, при която Бог ще те накаже за твоите грехове, ако не ги изповядаш. В този случаи човек се чувства уверен и сигурен като знае, че Бог е чул неговата изповед и му е простил.
Да, но в това има известна уловка. Такова опрощение не би могло да дойде направо от Бога. То е трябвало да протече през църквата, чиито духовници са налагали „покаяния", които е трябвало да се изпълняват. Това обикновено са молитви, които се изискват от грешника. Така че вече са съществували две причини, поради които хората да членуват в църквата.
Църквата установява, че изповедта е такъв добър коз, че много скоро обявява за грях да не правиш изповед. Всеки е бил длъжен да се изповядва поне веднъж. Ако не го прави, Бог ще има още една допълнителна причина да се гневи.
Все повече и повече правила - много от които произволни и капризни - започват да се налагат от църквата и всяко от тези правила е трябвало да се изпълнява под заплаха от вечното Божие осъждане, освен ако човек не изповяда неговото нарушение. В такъв случай човече получава Божието опрощение и осъждането е бивало избягвано.
Но има и още един проблем. Хората започнали да си мислят, че могат да вършат всичко, след като само е необходимо да го изповядат. Църквата не знае как да излезе от това затруднение. Страхът бил напуснал душите на хората. Намалява числото на хората, които посещават църква. Те започват да идват, за да се изповядат веднъж в годината. Казват покаятелни молитви и получават прошка за греховете си, след което продължават да си живеят живота.
Не можело да има никакво съмнение. Трябвало да се намери някакъв начин да се всели отново страх в сърцата на хората. Така било измислено чистилището.
Чистилището ли?
Чистилището. То било представено като място, наподобяващо ада, но не вечно. Тази нова доктрина обявявала, че Бог ще прати на хората страдание за греховете им дори, ако са ги изповядали.
Според тази доктрина известно страдание се праща от Бога на всяка несъвършена душа в зависимост от броя и вида на извършените грехове. Съществували „смъртни" грехове и „простими" грехове. Смъртните грехове отпращали хората направо в ада, ако не бъдат изповядани преди смъртта.
Посещението на църква отново нараства. Започват да се събират пожертвования - защото доктрината за чистилището е включвала начин човек да се откупи от своето страдание.
Моля?
Според учението на църквата човек е можел да получи специална индулгенция - но отново не направо от Бога - а само от официалния представител на църквата. Тези специални индулгенции са освобождаването на хората от страданията в чистилището, каквито страдания те са си „спечелвали" със своите грехове - или поне отчасти са ги освобождавали от тези страдания.
Нещо като „отпуска за добро поведение", така ли?
Да. Но, разбира се, такава отмяна на присъдата се е давала само на малцина. Обикновено това са били хора, които са правили големи дарения на църквата.
Срещу пари човек е можел да се сдобие с абсолютна индулгенция. Това означавало никакво време в чистилището. Това е бил пропуск направо за небето.
Такава особена привилегия от Бога е била достъпна наистина само за малцина. За хората, които са засвидетелствали верноподанически чувства и за свръхбогатите. Огромно количество пари, скъпоценности и земи са били дадени в замяна на подобни абсолютни индулгенции. Ала изключителните привилегии във връзка с всичко това довели до голямо напрежение и съпротива от страна на масите - и то не на шега.
Та нали бедният селянин не е имал никаква надежда да се сдобие с индулгенция от епископа - и така низшите слоеве на населението са загубвали вяра в системата и църковното членство заплашвало отново да намалее.
И тогава какво направило духовенството?
Били въведени свещите новена.
Хората можели да идват в църквата и да запалят свещи за „бедните души в чистилището" и като изричали една новена (поредица от молитви в точно определен ред, които можели да бъдат изречени за определено време), те можели да спестят дълги години от „присъдата" на техните починали близки, като по този начин ги изведат от чистилището по-скоро, отколкото в други случаи Бог би им позволил. Ако не са можели да направят нищо за себе си, то поне са можели да се молят за милост над починалите. Разбира се, такова нещо би могло да бъде от полза само ако се пуснат в ковчежето една-две монети за всяка запалена свещ.
Множество малки свещи блещукали зад множество червени стъкла и множество монети били пускани в много малки ковчежета в опита да Ме накарат да „облекча" страданията, наложени на душите в чистилището.
О! Та това е невероятно! Нима искаш да кажеш, че хората не са можели да прозрат истината? Че хората не са разбирали този отчаян опит на една отчаяна църква да държи в отчаяние своите членове, така че да са готови всичко да направят, за да се защитят от един главорез, когото наричат Бог? Нима хората наистина са можели да повярват на всичко това?
Съвсем буквално.
Нищо чудно, че църквата е обявила прераждането за неистина.
Да. Когато Аз съм ви сътворил, не съм ви създал така, че да можете да живеете един-единствен живот -един безкрайно мъничък период всъщност, ако се сравни с вековете на вселената - да направите грешките, които неизбежно ще направите, и после да се надявате на нещо добро накрая. Опитвал съм се да си представя как биха изглеждали нещата, ако ги бях създал по такъв начин, но не мога да разбера каква би могла да бъде Моята цел.
И вие също не бихте могли да я проумеете. Ето защо ви се налага да повтаряте неща като: „Бог има мистични начини на действие, Той твори чудеса". Но Аз нямам мистериозни начини на действие. Всичко, което правя, има своята причина и тя е съвършено ясна. Вече много пъти в тази трилогия обясних защо съм ви сътворил и какъв е смисълът на вашия живот.
Прераждането съвършено се вписва в този смисъл, който за Мене е да пресътворявам и преживявам Своята Същност чрез вас живот след живот, а също и чрез милионите други творения със съзнание, които съм създал във вселената.
А това означава, че наистина има живот на други...
Разбира се, че има. Нима наистина вярвате, че сте единствени в тази гигантска вселена? Но това е друга тема, за която ще говорим по-късно...
... Обещаваш ли?
Обещавам.
И така смисълът, целта на душата е да преживеете самите себе си във всичко. Ние еволюираме. Ние непрестанно... ставаме.
Ставаме какво? Не знаем това! Не можем да го узнаем, докато не го постигнем! Но за нас самото пътуване е радост и наслада! И щом го „постигнем", щом създадем поредната най-висша идея за Собствената си Същност, Ние сътворяваме една по-висша мисъл, една по-висша идея и продължаваме радостта вечно.
Разбираш ли Ме в този случай?
Да. Вече почти съм в състояние да повторя това дословно.
Добре.
И така... смисълът и съдържанието на твоя живот е да решиш и да бъдеш Своя Истински Аз. Ти постигаш това всеки ден. С всяко свое действие, с всяка мисъл, с всяка дума. Това е, което правиш.
И така в онази степен, в която си удовлетворен - доволен си от Своя Истински Аз, такъв,какъвто го преживяваш - в такава степен ще бъдеш в хармония повече или по-малко с творението, като само от време на време правиш незначителни промени, за да се приближаваш все повече и повече до съвършенството.
Парамаханса Иогананда е образец на човек, който е бил много близо до „съвършенството" като изява на онова, което е мислил за себе си. Той е имал много ясна представа за себе си и за своето отношение към Мен и е употребил живота си, за да „изяви" това. Искал е да преживее своята представа за себе си в собствената си реалност; да познае себе си като такъв в опита.
Бейб Рут е направил същото. Имал е много ясна представа за себе си и за своето отношение към Мен и е употребил Живота си, за да изяви това; да познае себе си от своя опит.
Не са много хората, живели на такова равнище. Йогананда и Бейб са имали две съвършено различни представи за самите себе си, но и двамата са ги осъществили великолепно.
Те са имали и различни представи за Мен. Това е сигурно. И са изхождали от различни нива на съзнание по отношение на Моята Същност и по отношение на същинското си отношение към Мен. И тези нива на съзнание са се отразили на тяхното мислене, на техните думи и действия.
Единият е бил в състояние на мир и спокойствие през по-голямата част от живота си и е внушавал дълбок мир и спокойствие на другите. Другият е бил в състояние на тревога, смут и понякога гняв (особено когато не е можел да наложи себе си) и е внасял смут в живота на онези, които са го заобикаляли.
И двамата са били обаче добри и сърдечни - никой не е бил толкова нежен като Бейб - и разликата между двама им е, че единият не е имал буквално нищо като физическа придобивка, но никога не е искал повече от това, което е имал, докато другият е „имал всичко" и никога не е постигнал онова, което в действителност е искал.
Ако това е бил краят за Джордж Хърман, предполагам, че ние всички бихме изпитали известна тъга, но душата, която се е въплътила като Бейб Рут, съвсем не е завършила този процес, наречен еволюция. Тя е имала възможност да преразгледа опита, който си е изградила, както и преживяванията, които е предизвикала в другите, и сега решава какво предпочита да преживее по-нататък в стремежа си да сътворява и пресътворява себе си във все по-висши и висши версии.
Тук ще прекъснем разказа си за тези две души, защото те и двете вече са направили своя следващ избор по отношение на това какво искат да преживеят и фактически го преживяват.
Имаш предвид, че вече и двамата са се превъплътили в други тела ли?
Би било погрешно да се приеме, че превъплъщението -връщането в друго физическо тяло - е била единствената възможност, отворена за тях.
Съществуват ли и други възможности?
Всъщност те имат възможност да бъдат всичко, което пожелаят.
Вече обясних тук какво става след онова, което вие наричате смърт.
Някои души чувстват, че има далеч още много неща, които биха искали да узнаят и затова отиват „на училище", където се учат от други, така наречените „стари духове". И на какво ги учат? Че няма нищо, което да научат. Че никога не е имало нищо, което да се учи. Че всичко, което трябва да правят, е да си припомнят, да си припомнят Своята Истинска Същност.
Те „научават", че трябва да изявят своята Истинска Същност, за да я преживеят. Това им се напомня чрез внимателно демонстриране.
Други души вече са си спомнили това, наскоро след като са стигнали в „отвъдното". (в момента използвам език, който ти е познат, говорейки с твоите термини, за да не превръщаме думите в пречка.) Тогава тези души може да пожелаят да преживеят непосредствената радост от собственото си „битие". Могат да изберат измежду милионите, квадрилиони Мои аспекти да преживеят точно там и тогава един от тези аспекти. Някои могат да решат, че най-добре е да се върнат във физическа форма, за да преживеят тази радост.
В каквато ида било физическа форма ли? В каквато и да било.
Значи е истина, че душите могат да се връщат като животни - че Бог би могъл да бъде крава? Значи кравите са наистина свещени? Свещена крава!
(Хм.) Извинявай!
Ти имаше цял един живот, за да разиграваш комедия, и между другото, ако се вгледаме в живота ти, го правиш доста добре.
Бум- бум. Това беше стрелба от упор. Ако имах тук чинел, щях да го запратя срещу Теб.
Благодаря. Благодаря.
Но сериозно...
Отговорът на въпроса, който задаваш - дали една душа може да се върне като животно е да, разбира се. Реалният въпрос е дали би го сторила. Отговорът е - вероятно не.
Имат ли животните душа?
Всеки, който се е вгледал в очите на едно животно, вече знае отговора на този въпрос.
Тогава отвъде мога да зная дали моята баба не се е превъплътила в моята котка?
Процесът, който дискутираме тук, е пресътворяването на самия себе си и еволюцията, а еволюцията е еднопосочна, само нагоре, винаги нагоре.
Най-голямото желание на душата е да преживее по-висши и по-висши аспекти на себе си и затова се стреми да се движи нагоре, а не надолу по еволюционната скала. Докато преживее онова, което се нарича Нирвана - пълната Единност с Всичко, тоест с Мен.
Но щом душата желае все по-висши и по-висши преживявания на самата себе си, защо ще се занимава с това да се завръща като човешко същество? Това със сигурност не би могло да бъде стъпва „нагоре".
Ако душата се завръща в човешка форма, това винаги е стремеж към задълбочаване на преживяванията и опитността, които й позволяват да еволюира. Съществуват много нива на еволюция, които се наблюдават и демонстрират при хората. Един дух може да се завръща обратно за много прераждания - за стотици прераждания - и да продължи да напредва в своята еволюция. Но движението нагоре, което е най-голямото желание на душата, не се постига чрез връщане към по-низши форми на живот. Ето защо подобно връщане не се случва. Не преди душата да достигне върховното възсъединяване с Всичко, Което Е.
А това трябва да означава, че съществуват „нови души", които влизат ежедневно в системата, приемащи по-низши форми на живот.
Не. Всяка душа е сътворена в самото Начало. Ние всички сме Тук и Сега. Но както обясних вече, когато една душа (част от Мен) постига върховна реализация, тя има възможност да „започне отново", буквално „да забрави всичко", така че може отново да си спомни и пресьтвори самата себе си наново още веднъж. По този начин Бог продължава да преживява отново и отново Себе си.
Някои души могат също така да изберат да „преминат отново цикъла" на определена форма на живот на определено ниво толкова често, колкото това им харесва.
Ако нямаше прераждане - ако не съществуваше възможност за повторно връщане във физическа форма - душата щеше да се наложи да осъществи всичко, към което се стреми за един живот, който е билион пъти по-кратък от мигването на окото на Космическия часовник.
О, да, разбира се, прераждането е факт, то е реално, целенасочено и е съвършено.
Добре, но има още нещо, което ме обърква. Ти сам каза, че не съществува време; че всички неща се случват в настоящия миг, вярно ли е?
Така е.
А след това спомена във втора книга, когато се задълбочи върху този въпрос, че ние съществуваме „през цялото време на различни нива" или „на различни точки на време-пространствения континуум".
Това е вярно.
Добре, но ето тук аз се обърквам. Ако едно мое „Аз" във време-пространствения континуум „умре" и после се върне обратно тук като друг човек... тогава, тогава кой съм Аз? Ще трябва да съществувам като двама души едновременно. И ако през цялата вечност повтарям това, както Ти Самият казваш, тогава аз се явявам стотици хора едновременно! Хиляди. Милиони. Милион версии на милион хора в милион точки на време-пространствения континуум.
Да. Това никак не ми е ясно. Съзнанието ми не може да го обхване.
Всъщност се справяш доста добре с този въпрос. Това е твърде напредничава концепция и ти я схващаш доста добре.
Но... но... ако това е истина, тогава „Аз" - тази част от мен, която е безсмъртна - трябва да еволюирам по билион различни начини, в билион различни форми на билион различни точки в Космическото колело във Вечния Сегашен Момент.
Отново е точно така. Тъкмо това правя и Аз. Но аз имах предвид себе си.
Отново е точно така. Това имах предвид и Аз. Не, не, аз казах...
Зная какво каза. Каза точно това, което казах и Аз, че си казал. Объркването тук идва от там, че ти все още мислиш, че Ние не сме Едно цяло.
А Едно цяло ли сме?
Никога не е било различно. Ние сме Едно цяло. Винаги. Нима сега установяваш този факт?
Искаш да кажеш, че аз тук говоря със самия себе си?
Нещо подобно. Значи искаш за кажеш, че Ти не си Бог?
Не съм казвал това. Значи искаш да кажеш, че си Бог?
Тъкмо това казах.
Но ако си Бог, и Ти си аз и аз съм Ти, тогава... тогава... аз съм Бог.
Ти си Бог, да. Точно така е. Съвсем правилно Ме разбираш.
Но не само съм Бог, ами съм и всеки друг човек. Да.
Но - означава ли това, че никой и нищо друго, освен мен не съществува?
Не съм ли казвал, че Аз и Моят Отец сме Едно? До, но...
Не съм ли казал, че Ние всички сме Едно?
Да, но аз не знаех, че го имаш пред Вид буквално. Мислех си, че го казваш фигуративно. Мислех си, че това е по-скоро философско твърдение, а не фактологическо.
Това е фактологическо твърдение. Ние всички сме Едно. Това имат предвид думите: „Каквото направите на най-последния измежду тях... на Мене го правите".
Сега разбираш ли?
Да.
А, най-сетне. Дълго време ти трябваше да разбереш.
Но... прости ми, че оспорвам това, но... Когато съм с някой друг - със съпругата си, например, с децата си, имам чувството, че съм отделен от тях; че те са различни от „мен".
Съзнанието е чудно нещо. То може да бъде раздробено на хиляди частици. На милиони. На милион пъти по милиони частици.
Аз съм разделил Себе си на безкраен брой „частици" -тъй че всяка „частица" от Мен да може да обърне поглед към Самата Себе Си и да види чудото на Моята Истинска Същност.
Но защо се налага да премине през такъв период на забрава, на неверие? Аз все още не съм напълно вярващ! Аз все още се намирам в забрава.
Не бъди толкова суров към Себе си. Това е част от Процеса. Няма нищо лошо, че нещата стават по този начин.
Тогава защо ми казваш всичко това сега?
Защото ти бе престанал да се наслаждаваш. Животът бе престанал да ти носи радост. Ти започна да се хващаш като в капан в Процеса, забравяйки, че това е само процес.
И ето че Ме повика; помоли Ме да дойда при теб; да ти помогна да разбереш; да ти покажа Божествената истина; да ти разкрия най-голямата тайна. Тайната, която сам криеш от себе си. Тайната на Истинската ти Същност.
И ето че Аз го направих. Сега за пореден път ти дадох възможност да си припомниш. Ще даде ли това някакъв резултат? Ще промени ли твоите по-нататъшни действия? Ще те накара ли да виждаш нещата по по-различен начин?
Дали ще започнеш да лекуваш болките на наранените, да успокояваш тревогите на уплашените, да посрещаш нуждите на бедните, да се радваш на тържеството на осъществилите себе си, да виждаш всичко през Моите очи?
Дали това поредно припомняне на истината ще промени твоя живот и ще ти позволи да промениш живота и на другите?
Или ти ще се върнеш към забравата; ще се върнеш към егоизма; дали ще се върнеш, за да съществуваш в онова малко пространство или в онази незначителност, която си представяше, че е твоя същност, преди да се бе пробудил?
Кое от двете ще се случи?
8.
Животът наистина продължава вечно и завинаги, нали?
С пълна сигурност това е така. И няма край.
Няма край. Прераждането е факт.
То е факт. Можеш да се върнеш към тленна форма -тоест към физическа форма, която може да „умира" - винаги, когато и както пожелаеш.
Ние ли решаваме кога според нашето желание да се върнем? Да. Решавате „дали" и „кога" да се върнете.
И ние ли решаваме кога да напуснем физическия свят? Ние ли избираме кога искаме да умрем?
Никакво преживяване не бива наложено на душата противно на нейната воля. То е по определение нещо „невъзможно", тъй като душата сама сътворява всяка своя опитност.
Душата няма нужда от нищо. Душата има всичко - цялата мъдрост, цялото познание, цялото могъщество и цялата слава. Душата е част от Теб, Която никога не заспива; никога не забравя.
Дали душата желае тялото да умре? Не. Желанието на душата е ти да не умираш никога, ала ще напусне тялото, ще промени своята телесна форма, оставайки материалното тяло зад себе си с едно мигване на окото, когато види, че няма повече смисъл да продължава да бъде в тази форма.
Щом желанието на душата е ние никога да не умираме, защо Все пак умираме?
Вие не умирате, само променяте формата си.
А щом душата желае никога да не правим това, защо все пак го правим?
Това не е желание на душата!
Ти си, който променяш формата си. Когато не съществува понататъшна полза от това да бъдеш в определена форма, душата променя формата си - напълно доброволно, съзнателно и с радост - и продължава да се движи по-нататък по Космическото колело.
С радост ли?
С голяма радост. Никоя душа ли не умира със съжаление?
Никоя душа не умира - никога.
Искам да кажа, дали никоя душа не съжалява, задето променя настоящата си физическа форма и е на път да „умре"?
Тялото никога не умира, а просто променя формата си заедно с душата. Но Аз разбирам какво имаш предвид и сега ще ти отговоря на езика, който за теб е обичаен.
Ако ясно разбираш какво желаеш да сътвориш в отвъдното или ако имаш ясни убеждения, които подкрепят твоето възсьединяване с Бога след смъртта, в такъв случай никога не ще съжаляваш за онова, което се нарича смърт.
Смъртта в този случай е прекрасен момент; удивително преживяване. Сега душата може да се завърне към естествената си форма, към своето нормално състояние. Изпитва невероятна светлина, чувство за пълно освобождаване и безграничност. И осъзнаване на Единството, което е едновременно блажено и сюблимно.
Невъзможно е душата да съжалява, когато преминава към подобно състояние.
Нима твърдиш, че смъртта е щастливо преживяване?
За онази душа, която желае смъртта да е щастливо преживяване, то винаги е тазова.
Добре, щом душата толкова много желае да излезе от тялото, защо просто не го напусне? Какво я задържа при него?
Не съм казал, че душата „Желае да бъде вън от тялото", а казах само, че душата изпитва радост, когато го напусне. Това са две различни неща.
Ти можеш да бъдеш щастлив, когато вършиш едно, а после да бъдеш щастлив, вършейки друго. Фактът, че с радост вършиш второто, не означава, че си нещастен по време на първото.
Душата не е нещастна, когато е в тялото, напротив - душата е доволна, когато е в настоящата си форма. Това не изключва възможността да бъде също толкова доволна, когато се раздели от тялото.
Очевидно има много неща във връзка със смъртта, които не разбирам.
Да, и това е така, защото не обичаш да мислиш за смъртта, ала ти трябва да размишляваш върху смъртта и загубата във всеки миг на живота, защото няма да възприемеш живота пълноценно, а ще познаеш само половината от него.
Всеки момент свършва в мига, в който започва. Ако не разбираш това, няма да разбереш колко изключителен е всеки миг и ще го възприемаш като нещо съвсем обичайно.
Всяко взаимодействие „започва, за да свърши" още в мига, в който „започва, за да започне". Само когато истински размислиш и дълбоко разбереш това, ще ти се открие цялото богатство на всеки миг и на самия живот.
Животът няма да ти се разкрие, ако не разбереш смъртта. Трябва даже нещо повече от разбиране. Трябва да я обикнеш, точно както обичаш живота.
Времето ти с даден човек ще бъде по-свято, ако знаеш, че си с него за последен път. Всеки миг ще преживяваш по-силно от всякога, ако смяташ, че това е последният ти подобен миг. Отказвайки да размишляваш върху смъртта, ти всъщност отказваш да размишляваш върху живота.
Ти не го виждаш такъв, какъвто е. Пропускаш момента и всичко, което ти носи този момент. Минаваш покрай него, вместо да го преживееш.
Когато проникне задълбочено в нещо, той го вижда истински. Да съзерцаваш дълбоко нещо, означава истински да го видиш. Тогава илюзията престава да съществува, тогава ти виждаш съответното нещо такова, каквото е в реалността. Само тогава можеш истински да му се насладиш - с други думи да вкусиш неговата сладост.
В такъв случай, можеш да се насладиш дори на илюзията, защото ще знаеш, че е илюзия, а това е половината от насладата! Фактът, че възприемаш илюзията за нещо реално, е това, което ти причинява цялата болка.
Нищо не може да бъде болезнено, ако не го възприемаш за реално. Нека да повторя това.
Нищо не може да бъде болезнено, ако не го възприемаш за реално.
То е като филм, като драма, която се играе на сцената на твоето съзнание. Ти сътворяваш ситуацията и характерите. Ти пишеш текста.
Нищо не може да бъде болезнено в момента, в който разбереш, че то не е реално.
Това е толкова вярно за смъртта, колкото и за живота.
Когато разбереш, че и смъртта също е една илюзия, тогава можеш да кажеш: „О, смърт, къде ти е жилото?"
Тогава ще можеш да се насладиш дори на смъртта! Можеш да се насладиш дори на смъртта на някой друг.
Не е ли странно това? Не е ли странно да се изрича нещо подобно?
Странно е, но само ако не разбираш смъртта - и живота.
Смъртта не е никога край, а е винаги начало. Смъртта е отворена врата, а не врата, която се затваря.
Когато разбереш, че животът е вечен, ти разбираш, че смъртта е твоя илюзия, която те кара да бъдеш особено загрижен за тялото си и следователно ти помага да бъдеш убеден, че ти си твоето тяло. Ала ти не си тялото и по тази причина унищожението на тялото ти няма никакво отношение към самия теб.
Смъртта би трябвало да те научи, че животът е онова, което е реално. А животът учи, че неизбежна е не смъртта, неизбежна е промяната.
Промяната е единствената истина.
Нищо не е трайно. Всичко се променя във всеки миг, във всеки един момент.
Ако нещо е трайно, то не би могло да има битие. Защото дори самото понятие за трайност е зависимо от понятието нетрайност, което му придава смисъл. Следователно, дори трайността е нетрайна. Вгледай се дълбоко в това, размисли над тази истина. Разбери я и ще разбереш Бога.
Това е Дхарма и това е Буда. Това е Буда Дхарма. Това е учението и учителят. Това е урокът и онзи, който го преподава. Това е обектът и субектът, свързани в едно.
Те никога не са били нещо друго, освен Едно. Ти си този, който е отделил субекта от обекта, за да се разгърне своя живот в линеарна посока.
Но в същото време, в което наблюдаваш своя живот да се разгръща пред теб, недей самият ти да се разединяваш. Съхрани цялостен своя Аз! Виждай илюзията! Наслаждавай й се! Но не се отъждествявай с тази илюзия!
Ти не си илюзията, а нейният създател.
Ти си в този свят, но не принадлежиш на него.
И така, възползвай се от илюзията за смъртта. Използвай я! Позволи й тя да стане за тебе ключ, който да ти отключи повече страни на живота.
Погледнеш ли цвят, който умира, ти ще погледнеш с тъга на този цвят. Но ако видиш цвета като част от цялото дърво, което се променя и скоро ще даде плодове, ти ще можеш да сьзерцаваш истинската му Красота. Когато разбереш, че цъфтежът и увяхването на цвета е знак, че дървото е готово да роди плод, тогава ти разбираш живота.
Огледай се внимателно и ще видиш, че животът представлява метафора на самия себе си.
Винаги помни, че ти не си цветето, нито дори плода, ти си дървото. И твоите корени са дълбоки, вкоренени в Мен. Аз съм почвата, от която си израснал, и твоите цветове, както и плодовете ти, ще се завърнат към Мен, създавайки още по-богата почва. И така животът поражда живот и никога не може да познае смъртта.
Всичко това е толкова красиво, толкова е красиво. Благодаря Ти. Ще ми поговориш ли сега за нещо, което твърде много ме тревожи? Имам нужда да поговоря за самоубийството. Защо съществува такова табу срещу това човек да сложи край на живота си?
Наистина защо?
Искаш да кажеш, че няма нищо нередно в това да се самоубиеш, така ли?
Този въпрос не може да получи отговор, който да бъде удовлетворителен за теб, защото самият въпрос съдържа две погрешни представи; той се основава на две неправилни предпоставки; съдържа две грешки.
Първата погрешна предпоставка е, че съществува „добро" и „зло". Втората погрешна предпоставка е, че е възможно убийството или самоубийството. Самият ти въпрос, следователно, в момента, в който бъде анализиран, се разпада.
„Доброто" и „злото" са философски полярности в човешката ценностна система, които нямат нищо общо с върховната реалност - твърдение, което многократно съм повтарял в целия този диалог, нещо повече, те дори не са постоянни, трайни понятия във вашата собствена система, а по-скоро ценности, които от време на време се променят.
Вие сами извършвате тази промяна, като променяте отношението си към тези ценности така, както би е удобно (което е основателно, тъй като вие еволюирате), но в същото бреме на всяка крачка от пътя настоявате, че не сте ги променяли и че това са вашите неизменни ценности и те оформят ядрото на интегритета на вашето общество. По този начин сте съградили цялото си общество върху един парадокс. Непрестанно променяте своите ценности, а в същото време заявявате, че това са неизменните ценности, които... ами, които цените!
Отговорът на проблемите, поставени от този парадокс, не е да хвърляте студена вода върху пясъка, опитвайки се да го циментирате, а да приветствате подвижността на пясъка. Приветствайте неговата красота, докато той оформя вашия замък, но след това приветствайте и новата форма, която придобива, богато го залее вълната.
Приветствайте подвижните пясъци, докато те оформят новите планини, по които да се възкачвате и на чийто връх ще построите своите нови замъци. Ала разбирайте, че тези планини и тези замъци са паметници на промяната, а не на трайността.
Прославяйте онова, което сте днес, без да заклеймявате онова, което сте били вчера, нито да предопределяте какво можете да бъдете утре.
Разбирайте, че „доброто" и „злото" са извлечени от вашето въображение и че „това е добро", а „това не е добро" са просто изявления на последните би предпочитания и представи.
Така например по въпроса за това дали човек има право да сложи край на живота си понастоящем, мнозинството от хората са на мнение, че това „не е редно".
Аналогично мнозина от вас все още са убедени, че не е редно да помогнеш на друг човек, който пожелае да сложи край на своя живот.
И в двата случая вие настоявате, че „това е нарушение на закона". До това заключение стигате, когато човек сложи край на живота си относително бързо. Действията, които слагат край на един живот за по-продължителен период от време не са нарушение на закона, дори ако водят до същия резултат.
Така, ако човек във вашето общество се самоубие с пушка, членовете на неговото семейство губят възможностите да получат застраховка. Ако той обаче се самоубие с цигари, те не губят възможност.
Ако един лекар помогне на някого да извърши самоубийство, той бива наричан убиец, докато ако една тютюнева компания го направи, това се нарича търговия.
При вас, хората, този въпрос изглежда въпрос на време. Дали е легално и оправдано самоунищожението - „добро" или „зло" е то - изглежда, че е въпрос само на това, доколко бързо се извършва деянието, както и кой го върши. Колкото по-бързо е причинена смъртта, толкова по-голямо злодеяние изглежда тя. Колкото по-бавно се причинява смъртта, толкова повече нещата се доближават до това, което е „редно".
Любопитното е, че това е тъкмо противоположно на заключението, което би направило едно истински хуманно общество. Според всяко разумно определение на това, което се нарича „хуманност", колкото по-краткотрайна е смъртта, толкова по-добре, а вашето общество наказва онези, които се стремят да избършат хуманното и награждава онези, които предпочитат безумното действие.
Безумно е да се смята, че безкрайното страдание може да бъде Божие изискване и че бързият, човешки край на страданието е „нереден".
„Наказвай хуманното, награждавай безумното."
Такъв девиз би могъл да се приеме само от общество от същества с ограничени разбирания.
Та вие отравяте организма си като вдишвате канцерогени, отравяте организма си като ядете храни, обработвани с химически вещества, които с течение на времето ви унищожават и отравяте организма си като дишате въздух, който постоянно бива замърсяван. Вие отравяте своя организъм по стотици различни начини в хиляди моменти и го правите, знаейки добре, че това е вредно за вас. Ала тъй като подобно самоубийство става за по-продължителен период от време
Сподели с приятели: |