Разговори с небесата Посланията на един медиум за живота след смъртта Джеймс Ван Прааг



страница1/9
Дата11.01.2018
Размер2.16 Mb.
#43080
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
Разговори с небесата

Посланията на един медиум за живота след смъртта

Джеймс Ван Прааг
На корицата:

„Това е една чудесна, повдигаща духа книга, която аз силно ви препоръчвам. Ако някога сте се страхували от смъртта или сте страдали от загубата на любим човек, духовните истории и уроци на Джеймс Ван Прааг ще излекуват сърцето ви. Той е без съмнение един от най-надарените медиуми на планетата в момента. Тази вдъхновяваща книга просто трябва да бъде прочетена.“

Д-р Брайън Л. Уайс, автор на „Не един живот, не един учител“.
„Всеки, който се съмнява в живота след смъртта, трябва да прочете „Разговори с небесата“. Тя не само потвърждава съществуването на духовен свят, но ви дава и сили да се освободите от страха от загубата. Това изпълнено с любов произведение ви дава напътствие как да развиете своите собствени способности, за да общувате с онези, които са се завърнали отново у дома.“

Даниън Бринкли, автор на „Да намериш покой в светлината“


Посланията на един медиум за живота след смъртта

Джеймс Ван Прааг се радва на една необикновена дарба - може да общува с духовете на мъже, жени, деца и животни, които са починали. Рядката способност, която той притежава, гради мостове над пропастта между физическия и духовния свят, дава утеха на онези, които са загубили любимите си същества, и им предава ценни послания от отвъдния свят. В своята забележителна, вдъхновяваща книга този признат в цялата страна медиум ни показва какво лежи зад видимия свят и отговаря на нашите най-съкровени въпроси за живота след смъртта.

Малко са хората, които разбират духовния свят по-добре от Джеймс Ван Прааг. Като малък, той дори не осъзнавал своя особен талант. Но след като разбрал какъв е и какво може да прави, той превърнал дарбата си в средство, с което да помага на другите. Оттогава насам много хора са идвали при Ван Прааг, за да търсят утеха и доказателства за съществуването на отвъдния свят, където могат да се срещнат отново с онези, които са загубили.

В книгата Разговори с небесата, авторът ще сподели с вас много лични и дълбоко трогателни истории за общуване между хора от двата свята - от разказа на майка, която намира надежда и смисъл да живее, след като чува нежни и окуражителни думи от своята малка дъщеричка, починала от СПИН, до историята на един смел войник, загинал във Виетнам. Ще бъдете развълнувани от разказа за момчето, което моли майка си да му прости самоубийството, и ще ликувате заедно със съпруга, който отново се среща с покойната си жена на тяхната 50-годишнина от сватбата. Онова, което тези духове споделят за себе си, за прекрасното място, изпълнено със спокойствие и светлина, и за неразрушимите връзки на любовта, ще ни изпълни със страхопочитание и вдъхновение.

Тъй като осъзнава мъчителната болка, която смъртта носи, Ван Прааг ни предлага положителен и здравословен начин за справяне със скръбта и загубата. Той ни показва как сами можем да се свържем със света на духовете и не само да открием своите духовни водачи, но и да опознаем "духовните знаци", които любимите хора ни изпращат тук, на Земята.

Отчасти духовна биография, отчасти ръководство, Разговори с небесата е могъщо и вълнуващо послание от другия свят. Изпълнена с надежда и просветление за нашето духовно бъдеще, това е една книга, която завинаги ще промени отношението ви към смъртта и живота.

Джеймс Ван Прааг е световноизвестен медиум, популярен с това, че осъществява комуникация между двата свята и съобщава послания от духовния свят. Той е участвал в многобройни радио и телевизионни шоу-програми и е водещ на Другата страна, едно предаване по Ен Би Си. Ван Прааг пътува много из страната, изнася лекции, прави демонстрации и разпространява знанията си за живота след смъртта. Той провежда специализирани гостувания в духовните центрове по целия свят, включително Бразилия, Египет, Мексико и Седона, Аризона. Създал е серия от касети за медитация и видеокасети с инструкции за развитие на интуитивните способности. Ван Прааг живее в Лос Анджелис.
На Кони,

първият ангел, когото срещнах на Земята и който ми показа как да докосна слънцето.
БЛАГОДАРНОСТИ

Когато някой се захване със задачата да си припомни своите преживявания в хронологичен ред, като им вдъхва живот чрез думите, това се прави с надеждата, че в някаква степен, макар и малка, тези думи ще дадат знания, ще кажат интересни неща и ще бъдат един помощник в осветяването на пътя на другите. Писането на това произведение беше едно начинание, което вероятно не можеше да бъде осъществено самостоятелно. То беше създадено в резултат от съчетаване на мислите, идеите, опита и живота на онези, които смело се докоснаха до мен.

Преди всичко трябва да благодаря на Творческото начало, което бива назовавано с различни имена като Бог, Аллах, Йехова, Божественото и Великата Светлина. Точно тази сила ще нарека "Източник", "Източникът на Всичко".

Искам да благодаря на онези скъпи хора на Земята, които дойдоха при мен с историите си, изпълнени с трагедии и любов, за да търсят напътствия, близост, изцеление и мир. Надявам се, че съм задоволил техните очаквания и съм успокоил умовете и сърцата им.

Благодаря и високо ценя всички онези скъпи същества в духовния свят, които като съновидения се връщаха при мен, за да помогнат в земния живот на своите семейства и приятели. Тези спомени, сега втъкани в килима на времето, са доказателство и утеха, защото ни убеждават, че няма смърт, а само живот. Чрез силата на любовта и само чрез любовта тези изпълнени с любов духове се свързват с нас, дават ни смелост, кураж, сила и напътствия и ни помагат да следваме собствените си земни съдби.

Искам да благодаря на небесните си водачи и учители, които са с мен от раждането на моята дарба. Те никога не са пропускали да обединят своята сила, мощ и мъдрост, за да ми помогнат като се превърнат в пример за развитие, просветление и усъвършенстване не само за мен, а и за цялото човечество.

Също така изказвам любовта и благодарността си на онези хора, които живеят на тази земя и които ми помагат по пътя с тяхната любов, подкрепа и окуражителни думи: Брайън Е. Хърст, Керъл Шумейкър, Мари Ан Саксън, Мерилин Дженсън, Питър Редгроув, Линда Томкин и Ками Фароун.

Изказвам благодарността си към всички и към всеки поотделно от моето семейство, приятели и любими хора в този живот. Времето, прекарано с тях на Земята не само обогати моята душа, но от тях получих и ценни уроци по отношение на емоционалното изразяване на човешкото сърце. Любовта е прослава на живота. Благодаря ви, че прославихте целостта на това, което сме били, което сме и което ще бъдем.

Благодаря на всички за това, че споделиха с мен своята светлина и това никога незавършващо пътуване на любов и живот ръка за ръка.
Част I

РАЗБУЛВАНЕТО

Глава 1

МЕДИУМЪТ
Често ме питат дали съм роден медиум, или съм станал такъв в резултат на ужасна болест или на странен инцидент, който е бил причина за някакъв вид травма на главата, или това е следствие от друго изживяване, при което съм се докоснал до смъртта. Колкото и впечатляващи да са тези възможности, не мога да заявя, че съм преживял подобен драматичен момент, който да се е превърнал в причина за основната дейност в живота ми.

Аз не съм по-различен от останалите. Всички ние се раждаме с определено ниво на парапсихични способности. Въпросът е дали ги съзнаваме и използваме след това. Подобно на много други хора и аз не знаех какво означава да имаш парапсихични способности. Струва ми се, че за първи път чух термина "парапсихичен" в една телевизионна игра. Бях щастлив, ако успеех да го произнеса, да не говорим за това, че ми беше напълно непонятно какво означава той. Тази дума се оказа най-подходяща като обяснение на това, защо знаех разни неща за хора току-що влезли в стаята. Това беше и причината моята учителка от католическото училище, което посещавах, да ме задържи един ден след часовете.

Обедната почивка беше свършила и децата се втурнаха в класната стая. Аз току-що бях приключил с обичайния си домашно приготвен обяд, когато моята учителка, госпожа Уейнлик, влезе в стаята. Очите ни се срещнаха и внезапно ме завладя чувство на тъга. Тогава се приближих към нея и казах: "Всичко ще бъде наред. Джон си е счупил крака." Тя ме погледна с ядосано изражение и каза: "За какво говориш?" Аз отвърнах: "Джон с бил блъснат от кола, но е добре. Само си е счупил крака." Стори ми се, че очите й ще изхвърчат от орбитите си. Тя посочи моя чин и ми каза да не ставам от там до края на учебния ден. Около час по-късно на вратата се показа директорът и съобщи нещо на госпожа Уейнлик. Внезапно тя се изплаши, пребледня и изтича с писък от стаята.

На следващия ден изглежда моята учителка беше дошла на себе си и всичко беше нормално, с изключение на това, че през цялото време не спря да се взира в мен. Помоли ме да остана след часовете, за да разговаряме. Бог да я благослови! От този разговор разбрах за парапсихичните си способности. Изглежда, че предишния ден синът й Джон е бил блъснат от кола, но по чудо се отървал само със счупен крак. Тя ме попита: "Как разбра какво ще се случи?" Аз се чудех как да й отговоря. Просто знаех. Чувствах го. Тя ме гледаше втренчено и аз започнах да плача. Дали аз не бях виновен за този инцидент и за травмата на сина й?

Е, не е необходимо да казвам, че тя ме успокои и ми каза да не се разстройвам. "Много деца и възрастни хора знаят неща, преди те да се случат", каза госпожа Уейнлик. Тя ме нарече "един от Божиите посланици и ми съобщи, че Господ ме е надарил с талант. След това продължи: "Един ден ще можеш да помагаш на хората" и ме посъветва никога да не се чувствам виновен за онова, което виждам. "Ти си особен", каза тя, но ме предупреди да внимавам с кого споделям онова, което знам.

Това беше първото за мен разяснение, свързано с парапсихичните способности. Когато се връщам към спомена за тази случка, аз съм много благодарен на моята учителка за разговора. Той ми помогна толкова много. Ако тя беше монахиня, а не светска жена, животът ми може би щеше да протече по съвсем различен начин.

Днес аз напълно разбирам способностите си да виждам и да чувствам неща, които не са от физическия свят. Много често наричани шесто чувство, парапсихичните способности са известни и като интуиция, вътрешно усещане, предчувствие или знаене на нещо. Всички ние използваме тази способност непрекъснато, без дори да забелязваме. Например колко пъти сте си мислили за някого и минути след това телефонът звъни, а този човек е от другата страна на линията? Или пък имате предчувствие, че трябва да смените платното по магистралата и по-нататък по пътя откривате, че има катастрофа в платното, в което сте карали. Вероятно на път към работата сте имали чувството, че шефът ви ще бъде в лошо настроение, и когато стигате там, се оказва, че това е вярно. Колко пъти сте си мислили за песен и само след минути сте я чували по радиото? Това са примери за парапсихични способности. Откъде идва това шесто чувство? Думата "психически" е с гръцки произход и означава "духовен". Когато използваме тези способности, ние се настройваме на честотата на душата, или на естествените сили на живота, с които е проникнато всяко живо същество.

Като бебета ние сме имали дори още по-големи парапсихични способности, отколкото имаме като възрастни. Всъщност може би не сме били с по-големи парапсихични способности, а с по-отворени парапсихични възприятия. Може би е така, защото речта и мислите ни не са били добре развити и е трябвало да се осланяме на нашите чувства или усещания, за да се справяме с физическия свят, а не само защото сме били все още прекалено близо до другата страна на живота. Всички сме виждали как едно бебе започва да плаче, когато го вземе на ръце някой човек, и спира веднага, когато го поеме друг. Бебето със сигурност чувства по-хармоничните или безопасни вибрации при втория. Ето защо бебетата винаги искат своите майки. Между майката и нейното бебе съществува силна парапсихична връзка. Колко често тя се втурва в детската стая, защото чувства, че бебето има нужда от нея, и открива, че то току-що се събужда? Тази връзка става все по-здрава и скоро майката просто чувства нуждите на своето дете дори без то да говори.

Парапсихичната енергия действа и в царството на растенията и животните. Растенията са изключително чувствителни и често виреят по-добре, ако усещат, че за тях се грижат с любов и внимание. Това ми напомня за една много интересна история. Когато работех на фиксирано работно време - от девет до пет - един ден закарах моя колежка до дома й. След като влязох в апартамента й, чух един писклив звук. Тази крещяща вибрация изпълваше цялото пространство наоколо. Тя беше такава сякаш някой е наранен и плаче за помощ. Огледах се и накрая разбрах откъде идваше. Всички растения в апартамента на колежката ми бяха изсъхнали и умираха. Те плачеха за вода. Аз веднага й казах за това и тя ми съобщи, че не ги е поливала повече от две седмици.

Идеята за плачещите растения може да се стори странна на много хора. На тях бих препоръчал да прочетат някои книги на тази тема, особено една от тях със заглавие Тайния живот на растенията от Питър Томкинс. Трябва да осъзнаем, че магията на ЖИВОТА се проявява във всички форми, размери и цветове, дори и при растенията. Ние можем да научим повече за тези форми на живот, ако отделим време да отворим сетивата си и да се вслушаме в собствените си парапсихически способности и в енергията около нас.

Освен царството на растенията, за животните също е известно, че се осланят на шестото си чувство. Наблюдавайте поведението на вашите домашни любимци. Колко често сте виждали кучето да настръхва или да лае безспирно, когато срещне определени хора? Или как става така, че се залепва за един човек, докато се разхожда в стая, пълна с хора. Защо по време на природни бедствия, като земетресения, торнадо, урагани, животните стават нервни и дезориентирани и често се крият в шкаф или под мебелите. Животното не е чуло новината от екрана на телевизора, както правим ние. То просто знае. Обикновено животните предусещат бедствията. Освен това са много чувствителни към човешкото безпокойство. Ако искате да разберете каква е прогнозата за времето, тогава наблюдавайте животните около вас. Преди буря кравите често лягат на тревата. От началото на съществуването си, животните силно са зависили от парапсихичните си възприятия или инстинкти, които са им помагали да се защитят и да продължат живота си.
ИСКАМ ЛИЧНО ДА ВИДЯ БОГ

Дори преди да осъзная своите парапсихични способности, аз често мислех за съществуването на Бог. Макар че съм отгледан в семейство на католици и девет години съм посещавал католическо училище, открих, че католическата представа за Бог е прекалено ограничена и нереалистична. Ние трябваше да приемем божествеността на сляпа вяра и това много ме объркваше. Вълнуваха ме въпроси като: Как да разберем дали Бог наистина съществува? Виждал ли го е някой някога? Как Господ създава неща от нищото? Кой е написал историите в Библията и дали те са истина?

Колкото и да исках да вярвам в Бог, представен от ритуалите и каноните на Църквата, аз не го чувствах вътре в себе си. Мой дълг ли беше просто да изтърпявам ежедневните церемонии? Чувствах, че съм пропуснал една частица от пъзела. Може би монахините бяха скрили нещо от мен? Дали в бъркотията бях пропуснал онова, което всички останали бяха разбрали? Аз ли бях единственият, който се съмняваше в техните вярвания? "Ако има Бог, нека видя доказателство за това!" - тази молба изглеждаше съвсем естествена за детския ми ум.

Получих отговор на молитвата си, когато бях на осем години. Рано една сутрин, както си лежах в леглото, почувствах силен полъх на хладен вятър около лицето си. Аз придърпах одеялото по-нагоре и погледнах към прозореца на спалнята. Той беше плътно затворен. Докато се опитвах да разбера как този полъх е нахлул в стаята ми, погледнах нагоре към тавана и видях една огромна ръка с обърната надолу длан. Ръката блестеше с пулсираща бяла светлина. Бях като хипнотизиран, но изобщо не се страхувах. Не разбирах какво става, но не се боях, вероятно защото бях още дете. Искаше ми се да приема образа, който виждах като истински. Изведнъж ме изпълни чувство на изумително спокойствие, радост и любов. Макар че отсъстваше ехтящият глас на Бог (както често се описва в Библията), който да отговори на въпросите ми или да разкрие съдбата ми, аз знаех, че това е той. Също така бях сигурен, че ще направя каквото е необходимо, за да изпитам това радостно чувство отново. Тогава разбрах, че животът е нещо много повече от това, което бях учил и което можех да видя с физическите си очи.

Светещата божия ръка беше първото ми изживяване като ясновидец и макар че образът беше впечатляващ, аз никога не споменах за това пред другите. Чувствах го като моя тайна, а освен това и никой нямаше да ми повярва. По-късно щях да науча още много неща за ясновиждането, при което умът е изпълнен с най-различни образи, форми, сцени, духове, лица и далечни места, невидими за физическите очи. Например вечер преди заспиване съзнанието се изпълва с много различни форми, лица и сценарии. Ясновиждането е подобно на това, да виждаш такива картини в ума си. На ясновиждането ще се спра подробно в Глава 2.
СЕАНСЪТ В РАННИТЕ ЧАСОВЕ НА ЕДНА СЪБОТНА ВЕЧЕР

След изумителната поява на ръката вече бях убеден в съществуването на Бог. В края на краищата само той можеше да се появи от прозрачния въздух. Но много нови въпроси се втурнаха в моето съзнание. Бях заинтригуван от идеята за смъртта и от това, какво става след като умрем. Бях изпълнен с желание да науча повече за небето и за живота след смъртта. Къде отиваме, след като умрем? Има ли наистина рай или ад, или междинно място? Дали животът е безкраен? Всичко, което знаех, беше онова, което ме бяха учили в католическото училище, и то беше прекалено едностранчиво. Какво вярват другите хора, че представлява Бог и живота след смъртта? Исках да разбера това. Исках да знам повече. Исках да продължа да намирам отговори. Тогава изобщо не подозирах, че съвсем скоро отново ще се сблъскам със свръхестествено изживяване.

Скот и аз бяхме добри приятели. Играехме на топка и правехме всички останали неща, които децата вършат заедно. Не пропускахме и да експериментираме с обикновените паранормални игри, които изглежда са част от порастването на повечето деца. Шеговито задавахме въпроси на "Магическата осморка", но насмешливото ни настроение скоро изчезваше, след като се появяваха отговори като: "Отговорът е неясен" и "Попитайте отново по-късно". Как всъщност тя би могла да знае? Освен това ние разговаряхме с духове с помощта магическа дъска, макар че всеки от нас тайно вярваше, че другият бута малкия диск. Така че съвсем естествено една събота сутрин решихме да проведем сеанс в седем часа същата вечер. Седем беше най-близо до представа за злокобния час на дванадесетгодишни момчета като нас.

Спомням си този ден съвсем ясно. Изглеждаше сякаш никога няма да се изниже. През съзнанието ми минаваха образи от филми, свързани с духове. По някакъв начин усещах, че тази вечер ще бъде специална - нещо голямо трябваше да се случи. В седем без петнадесет повече не можех да чакам. Два часа по-рано бях намерил една бяла свещ и я пъхнах в джоба си. Мислех си, че ще ни бъде необходима, за да създадем подходяща обстановка. Изтичах до къщата на Скот за рекордно кратко време. Казах припряно "Здравейте!" на родителите му и се втурнахме към неговата стая. Дадох му свещта, той я запали и тържествено я постави в средата на един пепелник на масата между нас. Затворихме прозорците, загасихме осветлението, седнахме един срещу друг и зачакахме. И двамата бяхме малко нервни, макар и да си казвахме, че това е само игра. Атмосферата беше призрачна и съвсем подходяща. Свещта създаваше странни сенки в стаята и очертаваше лицата ни с тайнствена светлина. Най-интересното в тази игра беше да видим кой ще се изплаши и ще хукне да бяга пръв.

Седяхме тихо около половин час. Накрая вече не можех да издържам.

- Какво ще правим сега? - попитах нетърпеливо. Скот сви рамене.

- Може би трябва да поискаме да говорим с някого.

Този ден се навършваше една година от смъртта на Дженис Джоплин, така че Скот предложи да извикаме нея. Следващите десет минути ние призовавахме духа й. След това зачакахме. Нищо не се случи. Повикахме я отново. Пламъкът на свещта остана неподвижен. Нямаше мистериозни почуквания по масата. През стаята не премина студен полъх. Почакахме още малко. Очите ни непрекъснато шареха наоколо, като следяха за всяко движение, за всеки знак, че Дженис е пристигнала. Но, за съжаление, ние бяхме две дванадесетгодишни момчета, които започваха да се отегчават.

Реших да опитам с една последна молба.

- Дженис, ако си в стаята, дай ни знак със свещта - изкомандвах аз с най-дълбокия си и мелодраматичен глас.

Пламъкът леко потрепна. Изведнъж се наклони наляво и остана там около секунда. След това се премести вдясно и застина за известно време. Скот и аз седяхме вцепенени на местата си. Пламъкът се движеше френетично наляво, надясно и обратно. Нито един от нас не можеше да си поеме дъх от страх. Не знам какво го местеше, но със сигурност не беше нито един от нас. Ние бяхме прекалено вцепенени, за да правим каквото и да било. Внезапно свещта загасна и стаята потъна в пълен мрак. В пристъп на смелост и двамата се втурнахме с писъци към вратата, за да потърсим сигурност при родителите на Скот.

Бяхме ли се свързали с Дженис Джоплин? Кой знае? Аз истински вярвам, че отворихме една врата към нещо или към някой извън физическия свят. Но наистина ми се струва иронично, че това, което започна като игра на две деца, беше едно забавно начало на онова, което щеше да се превърне в моя професия.


ДРУГИ ПАРАПСИХИЧНИ ФЕНОМЕНИ

Припомняйки си и други събития от моето детство, мога да кажа, че съм имал много странни изживявания, които не принадлежат на този свят. Вероятно бихте си помислили, че този сеанс е бил най-злокобният и драматичен. Но той беше само едно от няколко подобни изживявания, които - сега разбирам това - бяха ясни предсказания, че моят земен път ще бъде изпълнен с духове, напрежение и мистерия. Онова, в което съм вярвал през целия си живот, е, че: НЕПОЗНАТОТО Е НЕЩО, КОЕТО ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ОТКРИТО. Част от моята природа е да търся необясними неща и да намирам техните отговори. Така че моето любопитство често ме водеше на места, където дори ангелите се страхуваха да пристъпят. Като дете, аз често измислях различни игри, предмети, забавления, които ми помагаха да докажа съществуването и пленителността на окултния свят. Едно от най-привлекателните и любими мои занимания бяха къщите с духове и гробищата. Мисълта, че къщата вероятно се обитава от невидими живи същества, които се разхождат из коридорите, силно ме вълнуваше. Детективът в мен надделяваше и аз не намирах покой, докато не разбудя мистерията, която стоеше пред мен.

Бел Хауз беше една такава мистерия. Това беше страховито изглеждаща къща със стара, олющена сива боя и износени капаци на прозорците, които едва се крепяха на пантите си. Някои от тях бяха полузатворени над блестящите в жълто прозорци. Бел Хауз беше преживяла векове и помнеше времето, когато коне и двуколки са обикаляли по улиците, а добитъкът кротко е пасял по ливадите. Къщата, или Господарското имение, както я наричаха, представляваше една злокобна гледка, която се намираше далеч от улицата, скрита под вековни дървета. През детските ми очи изглеждаше сякаш острите върхове на кулите й се забиваха в небето. Бел Хауз беше изоставена повече от петдесет години, но тя стана един призрачен знак по пътя ми към и от училище. Спомням си, че когато минавахме оттам, ние бягахме колкото е възможно по-бързо заради историите, които се разказваха за нея. В една от тях се споменаваше за стара беловласа дама, чиито безспирни ридания се носели из къщата.

Според историята, тази жена имала син, който бил морски търговец. След много месеци безделие, тя настояла той да тръгне отново на път. Синът заминал неохотно и никой повече не го видял. Изглежда, че времето внезапно се променило и корабът, на който плавал синът, потънал, когато се извила страховита буря. Никой не оцелял. Майката никога не се примирила с това обяснение и мислела, че синът й се е отървал. Оттогава, тя често била виждана да се лута из стаите на къщата, да търси своето момче и тъжно да ридае през нощта. Понякога оставяла запалена свещ, като се надявала, че синът й ще я види и това ще му помогне да намери пътя към дома. Но това не беше най-лошото. Всички ние, децата, знаехме, че ако случайно погледнем към къщата и очите ни попаднат на лицето на старата дама, тя ще дойде в спалнята ни през нощта и докато спим, ще ни вземе и ще ни заведе в къщата си, където ще трябва да останем да живеем с нея завинаги!

Моите приятели и аз никога не забравяхме тази история за Бел Хауз и дори и да не беше истина, тя определено добавяше малко вълнение към скучното ежедневно ходене от вкъщи до училище и обратно. Когато станах малко по-голям, вероятно около десет, единадесетгодишен, аз вече не вярвах толкова на безобидните разкази за старата дама и нейния син, но все още бях невероятно заинтригуван от къщата. Спирах пред нея и гледах към прозореца на втория етаж, като се надявах да зърна пламъка на горяща свещ или да чуя приглушени звуци на утихващ плач. Определено имаше нещо в тази къща. Знаех го. Изглежда, че то ме привличаше и аз трябваше да отговоря на този повик.

Един ден го направих. Моят бъдещ другар в света на мистиката, Скот, и още няколко смелчаци, които бяха съседски деца, решиха да ме последват в къщата. Трябваше по някакъв начин да влезем в нея. Решихме, че е най-добре да се вмъкнем вътре от задната страна, която беше буквално затрупана под дърветата. Нямаше ограда, която да ни пречи, така че работата беше по-лесна, отколкото си мислехме в началото. След като си проправихме път през дърветата, пред очите ни се изправи старата и разнебитена дървена къща. Крепостта, която някога беше предмет на толкова страховити и ужасяващи истории, изглежда не беше нищо повече от купчина изгнило дърво и остарял цимент.

За наш късмет, до задната врата имаше прозорец. Докато едно от момчетата наблюдаваше, останалите махнахме капаците от прозореца. Слънчевите лъчи докоснаха от векове потъналия в мрак дом. Ние внимателно пропълзяхме в къщата, която беше почти разрушена от годините. Веднага, след като влязох в една от стаите, по тялото ми преминаха ледени тръпки. Но внезапното ми чувство на уплаха и страх премина в чувство на радост и веселие. Като се огледах наоколо, видях стая, която приличаше на огромен, много дълъг хол. По стените имаше мокри петна от дъжда, паднал предния ден, и пропитите с вода розови тапети висяха изтънели и скъсани. На места по стените имаше огромни, зеещи дупки, които бяха покрити с дървени дъски. Докато вървях из стаята, аз имах странно чувство, че това е било място, където са се играели салонни танци. Почти можех да видя хората във вихъра на валса. В единия ъгъл на голямата стая си представях малък оркестър, който свири за гостите до малките часове на другата утрин. Продължих напред и стигнах до една прилежаща стая от срещуположната страна. Най-вероятно това беше трапезария и тя беше с размери достатъчни, за да се побере доста голяма група хора. Можех да видя маса за банкет, пълна с най-изискани блюда. Над масата имаше полюлей и светлината от неговите свещи осветяваше вечерната забава. Внезапно бях изтръгнат от мислите си от крясъците на моя приятел Кевин.

"Боже Господи, погледнете тук", викаше той.

Когато отидох при него и при останалите момчета в другата стая, аз видях онова, което ги беше развълнувало толкова. На пода лежаха разхвърляни различни книги и снимки във всички форми и размери. По-голяма част от литературата беше на търговска и морска тематика. Имаше и няколко счетоводни книги, които бяха изпълнени с написани с молив цифри. Когато всички забелязахме, че книгите са на морска тематика, лицата ни пребледняха! Заедно се втурнахме към вратата - най-близкото място, откъдето да избягаме. Всички веднага ясно си спомнихме разказите от ранното ни детство за сина-търговец и за неговата майка. Беше ли това истина в края на краищата? Страхувахме се дори да си помислим какво може да ни се случи. Ами ако това място е изпълнено с духове, които ни дебнат из коридорите? Не знам каква беше причината, но никой не показа колко е изплашен, макар и да знаех, че всички треперим от страх. Решихме да стоим близо един до друг и да продължим да претърсваме къщата.

Аз взех няколко снимки от пода и ги погледнах. На една от тях имаше бебе, а на друга - две спретнато облечени момчета. Тяхната прилика ясно ми подсказа, че са братя. Докато държах снимките, имах чувството, че някой стои зад мен. Знаете това усещане - когато си мислите, че някой ходи зад вас. То е същото. Силно изплашен, аз веднага пуснах снимките на пода. Това сигурно е белокосата дама, която идва да ме вземе! Бавно завъртях главата си, погледнах назад, но не видях нищо. Трябва да е било въображението ми.

И тогава се случи най-странното нещо. Внезапно почувствах подтик да отида до ъгъла на стаята и да вдигна снимката, която беше най-близо до стената. И така, отидох до там, наведох се и вдигнах снимката, която беше в рамка. От нея ме гледаше една очарователна дама в дълга тъмна рокля, която държеше красив букет. Тя имаше забележително красиво лице с дълбоки очи, които изглеждаха сякаш гледат право в мен; косата й беше на кок, покрит с мрежа. Когато погледнах снимката по-отблизо, почувствах, че това е майката на децата от двете снимки. Не мога да опиша как точно разбрах, но просто знаех. Погледнах надолу и видях снимка на мъж с мустаци. Ръцете му бяха скръстени и очите му гледаха право напред. Вдигнах и тази снимка. Докато я разглеждах, знаех че това е съпругът на дамата. Имах усещането, че това семейство често е давало приеми. Вероятно са били много заможни и влиятелни хора в областта. Докато разглеждах другите семейни снимки, у мен се появи чувство, че те са имали някаква връзка с политиката. Не можех да обясня на приятелите си защо мисля така и всички си помислиха, че съм луд или имам доста живо въображение. Но знаех, че има някаква сила, която ме е подтикнала да отида в този ъгъл на стаята. Каква беше тя? Кой беше това? Откъде знаех, че това семейство е обичало да дава приеми или че са се месили в политиката? Дали ми го бяха казали призраците, които все още се разхождаха из коридорите? Беше ли истина историята, която знаех от детството си, за дамата с бялата коса и за нейния син-търговеи?

Отговорите на всички тези въпроси открих три години по-късно. Никога няма да забравя това. Бях сам у дома и пощата току-що беше пристигнала. Имаше една брошура от историческото дружество "Бейсайд" със заглавие Бейсайд - вчера и днес. В нея се описваха първите заселници в града - различни индиански племена, след това датчани и накрая английски търговци. Моят интерес се възбуди, когато стигнах до страницата, където се разказваше за Бел Хауз.

Ейбръхам Бел, заможен морски търговец, купил триста акра земя, върху която построил имение за семейството си през 1849 г. То било доста голямо, защото имал двама сина на почти еднаква възраст. Той бил един от първите заселници в Бейсайд. Аз продължих да чета. Семейство Бел било част от елита, от висшето общество, и често давали приеми за държавни служители от Ню Йорк и за различни политици от Вашингтон. Впечатлен, аз продължих да чета. Прелистих следващата страница и зяпнах от изненада. Оттам ме гледаха господин и госпожа Бел - от същите снимки, които бях държал в ръцете си преди три години! Това беше потвърждение на чувствата, които ме изпълниха при онова запомнящо се посещение.

И останалите ми изживявания, изпълнени с мистичност, се появиха приблизително по това време, когато бях десет, единадесетгодишен. Веднъж по време на една обедна почивка аз и още няколко момчета силно се отегчавахме и искахме да правим нещо различно от това, да играем на топка или да скачаме на въже с момичетата. Някои от по-хладнокръвните ни съученици отиваха в града да видят колко неща могат да задигнат от местния смесен магазин за всичко, без да ги хванат. Когато се връщаха в училище след обяд, те гордо ни показваха плячката си - обикновено химикалки, линии и маркери. (Чудесно извънучебно занимание за ученици в католическо училище!)

Както и да е, тъй като аз не бях нито хладнокръвен, нито крадец, правех нещо друго, което смятах, че е геройство. Заедно с няколко момчета ходех в гробището "Лоурънс". Това гробище, построено в началото на миналия век, беше частна собственост. От тогава то се бе превърнало в историческа забележителност. При едно посещение на гробището имах много интересно и интригуващо изживяване. Аз и още двама мои съученици седяхме под едно дърво и вече приключвахме с обяда. Изцяло се наслаждавахме на слънчевия и топъл пролетен ден сред спокойствието на гробището и се изкушавахме от идеята да не се връщаме в училище до края на деня. Докато обсъждахме доводите за и против, ние ненадейно чухме две деца да се смеят недалеч от нас. Всички погледнахме към мястото, откъдето идваше смехът, но не видяхме нищо. Помислихме си, че вероятно има деца в задния двор на една къща, която се намираше наблизо, и че техните гласове долитат до нас. Задоволихме се с това обяснение, но смехът отново достигна до нас. Бяхме много озадачени и леко изплашени, но все пак решихме да проверим откъде идва смехът. Както вървяхме към това място, чухме гласовете на децата още веднъж, но не можехме да видим нищо и неохотно продължихме нататък.

Когато наближихме, моят приятел Питър изкрещя: "Вижте!" Видяхме две малки деца, момче и момиче, които си приличаха. Изглеждаха около пет, шестгодишни. Когато тръгнахме към тях, те избягаха и ние не можахме да ги намерим никъде. Това е странната част. Бяхме посещавали гробището толкова пъти и почти не бяхме срещали човек, да не говорим за малки деца. Решихме, че е по-добре да се върнем в училище. Когато се обърнахме да си тръгваме, приятелят ми Тим изпищя: "Погледни тук." Той се беше вторачил в нещо. Това беше надгробна плоча с имената на две деца, брат и сестра, които бяха починали на четири и петгодишна възраст! Бяха ли това духове? Честно казано, не мога да твърдя, но приятелите ми никога повече не пожелаха да говорим за този случай.

Тези събития биха могли да ми подскажат моето бъдеще, ако можех да ги разбера навреме. Но като всяко друго нормално дете, аз проявявах по-голям интерес към бейзболните карти, топката и детския футболен отбор.
ГОДИНИТЕ В КАТОЛИЧЕСКОТО УЧИЛИЩЕ

Между забавленията ми в изоставени къщи и гробища, аз посещавах католическото училище на ордена на Светото Сърце. Подобно на много други деца на моята възраст, никога не успях да разбера напълно концепцията за Бог. Мислех си, че той е приятен мъж с брада, който ни обича, но ако направим нещо лошо, той ще ни намрази и за наказание ще горим в ада. Малко страшно за малко дете, не мислите ли? Спомням си, че седях в църквата и гледах стенописите над олтара. Там имаше една красива стара фреска, от която Исус се усмихваше на света. Спомням си, че си мислех: Как може такъв човек да те изпрати да гориш в ада?

Другото, което учехме, бяха молитви. Господ трябваше да ги чуе и да отговори на тях. Ами, аз не си спомням някоя от молитвите ми да е получила отговор. Изобщо не можех да разбера тази концепция. Като дете непрекъснато задавах въпроси за Бог, на които рядко получавах отговор. А когато получавах, отговорите не задоволяваха първоначалните ми въпроси, а вместо това пораждаха още повече въпроси. Например монахините в училището бяха облечени в черни одежди, на места акцентирани с бяло. Когато ги видях за първи път, аз така се изплаших, че не исках да ходя на училище. Тези жени не приличаха на Божиите невести от моите представи, особено с това черно облекло. Когато попитах: "Защо сте облечени в черно?", те не можаха да отговорят.

От най-ранна възраст аз бях изпълнен с усещане за небето. Макар че си го представях с врати, украсени с бисери, крилати ангели и т.н., знаех, че то е повече от това. Знаех, че когато ние отидем там, ще видим всичките си приятели и членове на семейството ни, които са починали преди нас. Монахините се съгласяваха, че ще срещнем нашите любими хора на небето, но те говореха за тях като за души. Аз никога не разбрах какво е душа. Знаех, че хората живеят на небето, но ако те живееха там, тогава къде бяха техните души? Беше ли душата част от тях? Такива въпроси отново объркваха монахините. За нещастие, техният стандартен отговор беше: "Бъди послушен и не задавай толкова много въпроси." И към това добавяха: "Един ден ще разбереш къде отиват тези души и тогава ще ти се иска да не беше питал толкова много." Предполагам, те са имали предвид, че ще открия отговора, когато отида на оня свят.

Спомням си един случай, когато бях във втори клас, който ме накара да задавам на Бог още повече въпроси. Нямах за урока молив в подходящ цвят, затова сестра Матилда ме удари - толкова силно, че паднах на пода и за момент загубих съзнание. Когато седнах отново на мястото си, тя вече се намираше на другия край на стаята. Беше ясно, че не проявяваше загриженост за моето състояние. Тогава бях само на седем години. Спомням си, че си помислих: Защо ме удари? Никого не бях наранил. Не бях направил нищо лошо. Как може някой, който говори да се обичаме един друг, някой, който е омъжен за Бог, да се отнася с мен по този начин? Така че от много ранна възраст вярата ми в Католическата църква се превърна в деликатно балансиране между това, което се говореше, и онова, което се правеше. Всичко това породи у мен съмнения.

Останах в католическото училище заради строгата ми майка, която беше ирландска католичка. Тя ходеше на църква всеки дек и настояваше, че това е единственият път към рая. Когато я разпитах за другите религии, тя просто ги наричаше "онези езичници." (Според Католическата църква, единствената праведна религия е нейната.) Аз не исках да бъда езичник или да горя в ада, така че останах в Светото Сърце, но бях скептично настроен към тези дебели дами, които приличаха на пингвини!

Сега, като погледна назад, мога да разбера защо сестрите бяха толкова груби с децата и защо някои (не всички) от свещениците ставаха алкохолици, педофили или имаха някакви непристойни връзки. Мисля, че е много трудно и някак си нечовешко да се живее благоприлично през цялото време. Моля ви се, ние сме просто човешки същества! Разбира се, има хора, които могат да водят такъв суров живот и не казвам нищо лошо за тях. За по-голямата част обаче това е невъзможно. Не е чудно тогава, че има такъв огромен спад в броя на кандидатите за семинариите и за богословските училища. Католическата църква има невероятно архаична система от вярвания. В много отношения това са принципите на петнадесети век. Животът непрекъснато се променя и развива. Онова, което е било истина за нашите прародители, вероятно вече не се отнася за нас. Ние непрекъснато израстваме и се развиваме като същества на Земята. Вместо да разграничаваме хората в зависимост от религиозните им вярвания, ние трябва да погледнем на себе си като едно цяло. Не казвам, че религията е лошо нещо. Напротив. Ако повечето от нас живеят с идеалите на религията, която изповядваме, този свят определено ще бъде едно по-щастливо място за живот. Никой няма да бъде убиван на съседната улица или във война. Никой няма да бъде гладен или бездомен. За нещастие мисля, че религиозните водачи се интересуват повече от това, да притежават по-голяма власт на Земята, отколкото да подготвят стадото си за спасението.
ЖИВОТЪТ В СЕМИНАРИЯТА НЕ БЕШЕ ЗА МЕН

След осем години в "Светото Сърце" аз продължих образованието си в семинарията "Еймард" в Хайд Парк, Ню Йорк. Идеята да стана свещеник беше на майка ми, не моя. Но аз винаги съм искал да бъда далеч от родния си град и гледах на тази възможност като на шанс. Животът в семинарията беше много труден за мен. Това беше първият път, когато бях далеч от дома, и изпитвах носталгия. Нешо повече, чувствах се изоставен. Аз бях едно четиринадесетгодишно, силно депресирано момче. За щастие, открих, че много от съучениците ми преминаваха през подобно емоционално приспособяване. Ако има нещо, на което Католическата църква учи добре, това е, че обикновената тъга е мощен обединител. В края на краищата всички свикнахме с този живот.

В семинарията аз се върнах още веднъж към подредения и дисциплиниран живот. Тъй като бях чувствителен, често бивах объркван от свещениците и братята. Чувствах, че повечето от тях предпочитаха светските удоволствия, но поради неизвестна причина бяха отдали живота си на Бог. Когато бях студент в семинарията, аз също исках да отдам живота си на Бог, но не исках да ставам свещеник или брат, защото този начин на живот беше прекалено ограничаващ. Също така се съмнявах, че идеите, които се изразяваха в проповедите, са абсолютна истина. Освен това, както в началното училище, аз не се чувствах доволен от това, че моята религия е изцяло свързана само с Бог. Изглеждаше, че има прекалено много правила и прекалено малко проявяване на думите на Бог в земния живот. Единственото упорито спазвано правило беше събирането на парични помощи за църквата.

През първата година в семинарията често размишлявах върху въпросите, свързани с Бог. Винаги пазех подобни мисли за себе си, защото се страхувах, че останалите ще ме сметнат за луд. Често, докато слушах някоя проповед, аз се съсредоточавах върху мисълта: кой или какво е Бог? Когато го правех, изживяването с протегнатата ръка, обгърната в светлина, отново се появяваше в ума ми. Мислех си: Дали тази ръка ме беше превела през католическото училище? Дали тя беше насочила пътя ми към семинарията? Колкото повече въпроси си задавах, толкова по-несигурен се чувствах по отношение на религията. Защо не можех да получа отговор на тези въпроси? Не след дълго най-накрая открих отговора.

Това се случи през Страстната седмица и по-точно на Разпети Петък. Всички произведения, дело на човешка ръка, бяха отстранени от олтара, а останалите статуи, кръстове и други подобни бяха завити с покривка. Дарохранителницата беше поставена на страничния олтар. (Дарохранителницата е много дълъг, златен кръст с орнаменти, със светени нафори, които представят тялото на Христос.) Всички студенти се изредихме за молитва пред нея. Нямахме строго установени молитви, така че се осланяхме изцяло на онова, което чувствахме. Всеки от нас коленичеше или седеше в продължение на тридесет минути в определеното му време в петък, събота или неделя.

Когато на Разпети Петък седнах там, това вероятно беше първия път след изживяването с ръката, когато почувствах Бог. Разположих се в малката стая и се вторачих в това невероятно златно късче изкуство, украсено с цветя. Продължих да се взирам в него и след двадесет минути осъзнах, че Бог беше в стаята. Не в буквалния смисъл, като фигура, която стоеше до мен, а като усещане за спокойствие вътре в мен. Това беше същото чувство, което имах, когато бях на осем години. Още веднъж усетих, че това е доказателството, което търсех, доказателството, че Бог съществува. Знаех, че това не е нафората пред мен. Той беше много повече от нея. Беше вътре в мен. Той говореше в сърцето ми - не с думи, а чрез усещането за невероятната любов, която Бог има за мен и от която аз бях част. Тогава разбрах, че това усещане за Бог не може да бъде намерено в семинарията или в църквата, а навсякъде и във всичко. Господ е безпределен. Най-сетне имах отговор и знаех, че това беше причината да бъда в семинарията. Трябваше да запазя това усещане за Бог в себе си. Оттогава никога повече не съм си задавал въпроси за съществуването му. Просто трябваше да погледна в сърцето си, за да го видя.

След това изживяване вече не се чувствах задължен да завърша семинарията. Знаех, че няма какво повече да науча там. Ако преподавателите ми бяха възнамерявали да ме подготвят да разбера Божието присъствие, тогава те бяха успели. Осъзнах, че Бог е част от мен и от всичко, което правя. Той беше любов и неосъждане, разбиране и компромиси, справедливост и честност. Аз осъзнах, че всички ние носим Бог в себе си.

Животът в семинарията ме научи на много неща, и в ретроспектива, аз съм благодарен за това, че имах подобен опит. Открих собственото си усещане за Аза, което преди това ми липсваше. По принуда бях свързан с другите и трябваше да разпознавам доброто и злото в тях. По ирония на съдбата семинарията ми помогна също така да осъзная, че католицизмът не е за мен. Аз открих нещо много по-богато и дълбоко, в което да вярвам - Бог. Но това не беше Бог, който седеше на трон в небесата, или неговият син, който висеше на кръста. Това, което беше у мен, беше Богът на любовта.

След тези открития осъзнах, че не мога да продължа да се прекланям пред Бог, обременен от църковни правила, които бяха остарели и неверни. Не можех повече да вярвам в митология, която беше съсредоточена върху вината и наказанието.

Все още ми се струва малко невероятно, че Католическата църква учи на подобни неща. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Всеки има право да вярва в онова, което смята за правилно. Аз просто говоря за моя собствен опит.


ОБЩУВАНЕ С ОТВЪДНОТО

Напуснах семинарията след първата година и прекарах следващите три години в Общественото училище в Ню Йорк. Още веднъж напуснах дома си, когато влязох в Държавния колеж в Сан Франциско, за да се специализирам в областта на работата в радиото и телевизията. Мечтаех за кариера на сценарист. Имах късмета, докато ръководех конференция с творческия екип на "Блусовете на Хил Стрийт", да се сприятеля с един от продуцентите на шоуто. Когато му казах, че скоро завършвам, той ми предложи нещо, което смятах за първия си голям пробив. Никога няма да забравя неговите магически думи: "Обади ми се, когато пристигнеш в Лос Анджелис. Вероятно ще можем да те назначим като асистент на продукция в шоуто." Асистент на продукция! Внезапно животът ми се беше завъртял.

След като завърших, пропилях известно време в Ню Йорк. След това си купих кола, опаковах си нещата и се отправих на запад. Пристигнах в Лос Анджелис на 7 юли, 1982 г. Най-накрая бях сред големите звезди. Отидох в Холивуд! Зарекох се, че няма да напусна Тинсъл Таун, докато не реализирам мечтата си и не стана сценарист. Звъннах на моя приятел, продуцента, за да му кажа, че съм готов да започна новия си живот. Него го нямаше.

Преживях известно време, работейки на временен договор за пълен работен ден в мазето на агенцията на "Уйлям Морис". На плещите ми лежеше огромната отговорност да махам телчетата от папките, които се подготвяха за микрофиш. Прекарвах по-голяма част от времето си като мечтаех да стана известен автор на сценарии и да живея бляскав живот. Макар че настоящата ми работа не беше тази, която бленувах, аз имах странното вътрешно усещане, че е важно да остана там. Много скоро разбрах защо.

Един ден с моята началничка, Керъл Шумейкър, говорехме за метафизика. Тя имаше среща с един медиум на име Брайън Хърст. "Искаш ли да дойдеш с мен?", попита ме тя. Аз нямах никаква представа какво е това медиум, но се възползвах от възможността да напусна пощенската стая и да открия нещо ново.

Пристигнахме в Манхатън Бийч няколко минути преди определеното ни време в седем. В края на краищата може би все пак часа седем беше злокобния час. Аз бях малко нервен по отношение на всичко това. В главата ми непрекъснато нахлуваха спомени за сеанса със Скот и Дженис. Започнах да се питам дали контактът с покойник е добра идея.

Не се успокоих дори от вида на усмихнатия англичанин с големи зелени очи, който ни посрещна на вратата. Когато се представи, си помислих, че изглежда прекалено приятен човек за такава работа. Докато влизахме в дома му, умът ми работеше на бързи обороти и в него нахлуваха образи на демони, които магьосникът можеше да накара да се появят. Независимо от това, Керъл и аз се настанихме удобно на един яркооранжев диван. Бяхме ли готови за изпитанието? Не бях много сигурен.

Брайън посвети следващия половин час в описание на това, какво да очакваме. Той ни обясни, че е ясночуващ - буквално можеше да чува гласове на духове с ушите си. След това каза: "Духовете имат много бързи вибрации. Те говорят с голяма скорост. Понякога звучат като морзовата азбука. Аз получавам информацията като пиукане." След като приключи с обяснението, той каза на Керъл, че нейният баща стои в ъгъла на стаята. "Изглежда сякаш си е наранил пръста."

Керъл отговори, че баща й си е срязал пръста точно преди да почине. Аз бях поразен. Откъде той знаеше това! Седнах накрая на дивана и нетърпеливо зачаках да чуя още нещо.

Брайън продължи да говори за бащата на Керъл. Нямаше никакви мятащи се в различни посоки пламъци на свещи или почуквания по масата.

След двадесет минути Брайън се обърна към мен. Каза, че е дошъл още един дух на име Джеймс, който много ме обича и проявява интерес към моя живот. Нямах представа кой е той. По-късно научих, че наистина съм имал чичо на име Джеймс, който е починал преди години.

Към края на сеанса Брайън каза: "Ти знаеш, Джеймс, че притежаваш силни способности на медиум. Духовете ми казват, че един ден ще можеш да правиш разпитания като това на други хора. Духовете смятат да те използват."

Не знаех как да отговоря на това, което чух. В края на краищата, целите ми бяха в напълно различна посока. Не бях готов животът ми да се завърти на сто и осемдесет градуса. Малко ядосан, аз отговорих: "И без това си имам достатъчно проблеми в живота. Защо трябва да искам да говоря с покойници?"

Брайън просто се усмихна и спокойно ме увери: "Един ден ще го правиш."


В ТЪРСЕНЕ НА СОБСТВЕНИТЕ МИ ПАРАПСИХИЧНИ СПОСОБНОСТИ

Месеци след този сеанс предсказанието на Брайън ме преследваше. Той непрекъснато ми обясняваше, че не всеки може да издигне вибрациите си на ниво, което да позволи директна връзка с духовете. "За щастие ти, Джеймс, ще можеш да осъществиш това приспособяване."

Аз бях смаян от връзката на Брайън със света на духовете и учуден от преценката му за моите способности да правя същото нещо. Любопитството от моето детство излезе на преден план. Защо аз? Какво съм направил, за да мога да върша това? В сърцето си знаех, че това е моето бъдеще и че всички събития в живота ми досега са ме подготвяли за този обрат на нещата. Но мозъкът ми не можеше да възприеме такава необичайна перспектива. В края на краищата, това не беше животът, който бях планирал. Какво ще стане с кариерата ми на сценарист? Нали това беше причината да съм в Лос Анджелис? Може би има някакъв друг план за мен? Реших да открия за себе си дали имам парапсихични способности.

Купих си всички книги, които можех да намеря, свързани с развиването на парапсихичните и медиумни способности. Много от тях описваха различни техники, с които да се усъвършенстват естествените парапсихични способности, които всички притежаваме. Част от техниките бяха следните: Трябваше да държа предмет, да затворя очите си и да видя какви усещания, свързани с него, ще изпитам. Те можеха да бъдат под формата на картини, звуци, имена или емоции. Друга техника беше да държа снимка на един или на няколко човека и да записвам на лист хартия всички свои мисли за тях, например за тяхната възраст, нещата, които харесват и не харесват, дали са щастливи, тъжни, напрегнати, обезпокоени за нещо и други подобни. Едно от упражненията включваше цяла група хора. Един човек трябваше да седи на стол, така че групата да не вижда лицето му. Друг човек трябваше да застане на около половин метър зад него. Тогава онзи, който седи на стола, трябваше да опише всичко, което чувства за правостоящия индивид. Дали излъчваната енергия е на мъж или на жена? Кои бяха най-отличителните черти на човека? Да опише неговите дрехи. Да каже дали той носи очила.

Всички тези упражнения бяха предназначени да ми помогнат да използвам чувствата, вместо главата си, за да усетя света около мен. Съвсем скоро аз прилагах някои от упражненията във всекидневния си живот. Например по пътя си към офиса се опитвах да позная кой асансьор ще дойде пръв. Или се стараех интуитивно да отгатна в какви цветове ще бъдат дрехите на моите колеги този ден. Колкото повече практикувах, толкова по-често догадките ми се оказваха верни.

В няколко случая тези упражнения ми бяха много полезни и забавни в същото време. Спомням си, че в службата ми организирахме събрание в една зала за конференции, и аз се опитах да отгатна колко човека ще дойдат. Първото число, което ми дойде наум, беше двадесет и четири. Затова, без да питам никой, поставих двадесет и четири стола и двадесет и четири чаши с вода. По това време много от колегите ми знаеха за парапсихичните ми игрички, така че не бяха изненадани като видяха стаята предварително подредена. След като тя беше готова, групата започна да влиза през вратата. Един по един те сядаха на масата, докато не се запълниха двадесет и две от местата. Помислих си: "Как мога да сбъркам с двама?" Моята колежка Джоди ме погледна и ми намигна, сякаш искаше да ми каже: "По-голям късмет следващия път." Не е необходимо да казвам, че наведох разочаровано глава. Пет минути, след като събранието беше започнало, директорът съобщи, че е наел нов служител. Вратата се отвори и там застана г-н Райън и неговата секретарка Кармен. Те седнаха на свободните два стола. Аз погледнах Джоди и също й намигнах: "Видя ли."

Когато станах по-уверен в интуицията, която бях развил, аз започнах да правя разчитане на хората. Правех това като превключвах на тяхното емоционално ниво. Предполагам, че ще наречете този метод интуиция. Работех по същия начин, както при упражнението със снимката. Изкушавах се да почувствам какво става вътре в човека. Дали беше добър? Криеше ли нещо? Беше ли щастлив или тъжен? Какви бяха неговите желания? Какво го мотивираше? Аз регистрирах чувствата си и след това поглеждах физическия човек пред мен, за да видя дали това, което бях схванал интуитивно, му подхождаше физически. В началото ми отнемаше известно време да преценявам какви въпроси да си задавам. Но след известна практика ми бяха необходими само няколко секунди, за да направя разчитане на някого.

Отново се убеждавах, че колкото по-често следвам първоначалния си порив, толкова по-често съм прав. Трябваше да се науча да не се страхувам да питам себе си: Дали чувството, което усещам, е оцветено от собствените ми пристрастия и преценки? Дали това е наистина първото ми впечатление, или съм мислил прекалено много? Бързо ми стана ясно, че е необходимо да се науча да вярвам на първите си впечатления и да следвам първоначалния си порив, защото те са много ценни, независимо от причините, поради които го правя, и от това, къде ме води пътя на живота ми.

Около година след началото на моята програма с упражнения за интуицията, чувствителността ми се беше изострила драматично. Хората в работата започнаха да ме канят в домовете си и да ми задават въпроси за бъдещето. Повечето от тези въпроси имаха връзка с взаимоотношенията им и тези вибрации бяха най-лесните за разчитане. Поне аз можех веднага да почувствам дали има нещо, което не е наред. Започнах да виждам в съзнанието си лицата на хората, за които говорим. Можех да определя цвета на косата и очите им, формата на лицата им, понякога дори можех да посоча белег по рождение. Почти всеки път, когато по телефона описвах физическите характеристики на нечий любим човек, аз бях неизменно прав. Можех също да кажа и типа на емоционалната връзка, която съществува.

Например, веднъж правих разчитане по телефона на жена на име Паула. Когато тя ме попита за нейния приятел, Майкъл, аз веднага се настроих на нейната емоционална вибрация и почувствах, че тя е самотна. (Много по-лесно е да правиш това по телефона, защото външният вид пречи на чувствата.) Казах й, че усещам, че в емоционално отношение тя е самотна и че отчаяно желае да има балансирана и нормална връзка с Майкъл, но той проявява безразличие към нея. Тя отговори: "Да." По-нататък й съобщих, че той не само емоционално е далеч от нея, но често отсъства и физически. (Когато един човек има връзка с друг, енергията на всеки от партньорите остава при другия.

Ако една двойка не прекарва достатъчно време физически заедно, енергията около другия човек значително се разсейва.)

При един друг случай млада жена на име Синди ме попита какво мисля за нейния годеник. Аз почувствах енергията на Синди по телефона и попитах за името на годеника й. Настроих се на честотата на неговото име и на нейната енергия и усетих пълно разминаване. Казах й, че смятам нейния избор за не особено добър. Посъветвах я да отложи брака си за известно време. Тя каза: "Вие напълно грешите", и това беше краят на разговора ни. Две години по-късно една приятелка случайно ми напомни за разговора ми със Синди по телефона. Тя ми каза, че Синди наистина се е омъжила за младия мъж три месеца по-късно. Бракът им продължил пет месеца и след това те подали молба за развод.

Не искам да оставате с впечатлението, че никога не греша. Разбира се, че се случва и това. Просто искам да обясня, че за мен най-лесния начин да направя разчитане на някого е чрез емоциите. Емоциите са най-необработената форма на енергията и независимо дали го осъзнават, повечето хора сякаш носят сърцата на ревера си.

Колкото повече време минаваше, толкова повече използвах интуитивните си способности, толкова по-силни ставаха те и аз се учех все повече да им вярвам. Съвсем скоро приятелите, а след това и приятелите на приятелите ми, започнаха да ми звънят, за да ми задават въпроси, които касаеха живота им. Никога не ми бе хрумвало да вземам пари от някой от тях, защото все още учех. Освен това, за мен беше достатъчна отплата фактът, че моите усещания се потвърждаваха. По време на този етап на самоналожено интуитивно развитие се сбъднаха и предсказанията на Брайън за общуване с духове. Говорех по телефона с една млада дама за нейния проблем. Внезапно почувствах завладяващо желание да я попитам дали познава някоя Хелън.

- Да - отговори тя. - Хелън е моята баба. Тя почина преди известно време.

- Тя мисли за Идахо. - продължих аз.

- Да, тя живееше там! - каза момичето

- Баба ви ми съобщава, че е обичала да бродира и е направила няколко възглавнички за дивана си. Тя иска табуретката й за крака винаги да стои на обичайното си място. Също така казва, че е обичала да гледа красивата покривка на рози, която е върху табуретката. Хелън иска да знаете, че е направила подобна и на небето.

Последва дълго мълчание от другата страна на телефона. Момичето беше шокирано, но потвърди, че всичко, което съм й казал, е истина. Аз оставих слушалката и веднага взех два аспирина. Не можех да повярвам, че това наистина се случва. Предсказанието на Брайън се беше сбъднало - аз действително бях говорил с духове. Дори след всичко, което бях научил и след като знаех за моето бъдеще, не бях подготвен за този момент. Един изцяло нов свят от невероятни чувства и разбирания се беше открил пред мен. Възможностите бяха вълнуващи, отговорностите - огромни.

Научих, че когато издигна вибрацията си, за да достигна до другия свят, връзката ме изпълва с невероятно усещане за свобода, любов и радост. Това беше същото чувство за Бог, което ме беше изпълнило като малко момче. Задържането на вибрациите на толкова високо ниво ме изтощаваше, но онова, което получавах в замяна, си струваше. Трудностите идваха, когато сеансът свършваше и аз отново трябваше да се върна към триизмерния, физически свят. Трябваше да се науча да балансирам добре, за да остана с разума си.

Молбите за разчитане започнаха да валят. Аз никога не съм убеждавал клиенти - всички те идваха, защото някой ме беше препоръчал. Скоро желаещите бяха толкова много, че аз трябваше да направя избор. Или трябваше да остана на новата си работа в отдела за договори в Парамаунт Студио, или трябваше да практикувам дарбата, която ми беше дадена, на пълен работен ден. В действителност, избор нямаше. Толкова много от моите преживявания ме бяха довели до този момент. Просто трябваше да имам куража и самоувереността да предприема следващата стъпка. И аз я направих.

През изминалото десетилетие имах щастието да говоря с хиляди хора по време на индивидуални разчитания, групови срещи, международни симпозиуми, а напоследък и по радиото и телевизията. Преживяванията им, за някои от които ще прочетете в тази книга, бяха изключително приятни, силно емоционални и с изумително позитивно въздействие. Аз трябваше да се науча да не се поддавам на личните си желания и да позволявам на живота ми да тече в своята си посока. Това определено беше едно вълнуващо приключение. И сега с нетърпение чакам да видя какво следва.


В КАКВО ВЯРВАМ

След изживяването с ръката, когато бях осемгодишен, и след времето, прекарано в католическото училище, аз продължих духовното си търсене. По време на моите пътувания често ме питат дали вярвам в съществуването на Бог, на рай и ад. Като се опирам на опита си при духовното общуване и на стотиците книги, които съм прочел, мога да направя следните заключения.

Преди всичко, аз наистина вярвам в Бог. В действителност, вярвам, че всички ние сме Бог. Какво означава това? Ами, вярвам, че всички ние сме създадени по образ и подобие на Бог. Говоря не за човешките, а за духовните качества. Макар че имаме различна външност, ние сме еднакви отвътре. Когато осъзнаем духовността на личността, ние започваме да виждаме Божията Светлина в човека и с тази мъдрост осъзнаваме, че всички сме едни и същи. Всички сме създадени от Божията искра. Дори и най-нисшите същества, които пълзят по земята, са създадени от същата Божия искра. Дори онези, които изглеждат лоши и зли, са създадени пак от тази Божия искра. Злите същества вероятно са най-отдалечени от Бог, защото той е съвършенство във всичко. Бог е съзидателност във всичко. Всеки от нас може да бъде съвършен, ако само потърси своята божественост. Но повечето хора са впримчени в своето его, или в своята човешка част, така че рядко се доближаваме до истината за това, кои сме всъщност.

Къде се намира Бог? Моят отговор е: вътре в нас. В самата ни сърцевина. Бог е нашата същност. Той е самият живот. Аз не мисля, че той е фигура в пространството, която ни наблюдава. Имало е много хора, които са представяли великата Божия Светлина в човешка форма, и същата Божия искра, която е била в тях, е във всеки един от нас. Бог е моята светлина, твоята светлина и всички останали хора също носят тази светлина. Разликата вероятно е в степента - някои светлини са по-ярки, а други много мъгляви.

Второ, аз вярвам в живота на небето. Вярвам, че небето е другата страна на нашия физически свят и то много прилича на физическия ни свят, има подобни гледки и звуци, които обаче са по-живи и много ярки. Небето е място, където можем да се разходим в градината, да караме колело или лодка. В действителност ние можем да правим всичко, което пожелаем и колкото пожелаем, стига да сме го заслужили. Много от нас обаче са изпълнени с идеята за "Християнско" небе. Аз често се питам: Къде отиват мюсюлманите или евреите след смъртта си? Определено не отиват на християнското небе! Достатъчно е да се каже, че всяка религия си има рай и ад, съответстващи и на нейните вярвания.

Освен това смятам, че небето има много нива и ние отиваме на това ниво, което сме заслужили с нашите мисли, думи и дела, докато сме били на Земята. Тези от нас, които са израснали до едно и също духовно ниво, ще останат заедно и на небето. Съществата, които са духовно по-развити, отиват на по-високо ниво, а по-малко развитите души остават на по-ниско ниво. Ние никога не можем да преминем на по-високо ниво, докато не го заслужим. Но тези същества, които са по-съвършени духовно, могат да преминат в по-ниската сфера и в много случаи те наистина го правят, за да помагат на онези души, които не са достатъчно развити. И така, къде отиват лошите и злите хора? Те отиват на небето, или в ада, който са изградили със своите думи, мисли и дела на Земята. Те също живеят заедно с други същества, които са на тяхното ниво на духовно развитие.

(В тази книга се надявам да изясня тези вярвания, така че вашите въпроси, свързани с Бог и с духовния свят, да получат отговор, така както получиха моите.)



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница