Някои разпоредби съдържат (закрепват) „права“ поради предмета си, или дори поради същността си, и същевременно „принципи“ поради начина си на действие.
Тези категории е трябвало да улеснят не само постигането на консенсус в рамките на първия Конвент, но и практическото прилагане на разпоредбите на Хартата.
Обозначавано в първоначалните проекти като „социални принципи“
очевидно е, че основното притеснение на авторите на Хартата е по отношение на правата на обезщетение и на социално-трудовите права
От текста на Хартата е видно, че „принципите“ съдържат задължения за публичните органи, за разлика от „правата“, при които целта е да се предостави защита на пряко определени индивидуални правни положения, макар конкретизацията им на по-ниски равнища на правния ред също да е възможна.
не се определят индивидуални правни положения, а общи въпроси и резултати, които обуславят намесата на всички публични органи.
„принципите“ се характеризират чрез понятието за задължение
Когато разпоредбата не е достатъчно конкретна – и особено когато изисква конкретизация в последващия съюзно и/или национално право – тя трябва да се разглежда като принцип.
От член 52, параграф 5 от Хартата се вижда, че неговата формулировка изключва имплицитно, но несъмнено, възможността да се направи пряко позоваване на „принцип“ с оглед на упражняването на основано на този принцип субективно право
Ladenburger, C. Protection of Fundamental Rights post-Lisbon – The interaction between the Charter of Fundamental Rights, the European Convention of Human Rights and National Constitutions ― Institutional Report, FIDE 2012, p. 33: „only one point is clear: Article 52 (5) 2nd sentence does not exclude any justiciability of principles“.
Трайната практика на Съда, съгласно която в спорове между частноправни субекти е недопустимо позоваване на директивите, освен за тълкувателни цели. Измежду многото решения вж. най-вече Решение от 26 февруари 1986 г. по дело Marshall (152/84, Recueil, стр. 723), Решение от 12 юли 1990 г. по дело Foster и др. (C 188/89, Recueil, стр. I 3313), Решение от 14 юли 1994 г. по дело Faccini Dori (C 91/92, Recueil, стр. I 3325), Решение от 7 март 1996 г. по дело El Corte Inglés (C 192/94, Recueil, стр. I 1281), Решение от 14 септември 2000 г. по дело Collino е Chiappero (C 343/98, Recueil, стр. I 6659), Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. (C 397/01—C 403/01, Recueil, стр. I 8835) и Решение по дело Dominguez, посочено по-горе. Относно развитието на тази съдебна практика вж. например трудовете на DeWitte, B. Direct effect, primacy and the nature of the legal order in: Craig, P. и De Búrca, G. The Evolution of EU Law, 2 ed., Oxford University Press, Oxford, 2011, p. 329―340; Simon, D. L’invocabilité des directives dans les litiges horizontaux: confirmation ou infléchissement? ― Europe nº 3, III, 2010 и Dougan, M. When Worlds Collide: Competing Visions of the Relationship Between Direct Effect and Supremacy ― 44 Common Market Law Review, 2007.
практиката на Съда, който, също по-много конкретен начин, е допуснал по отношение на националните актове обективен контрол за законност от гледна точка на директивите в спорове между частноправни субекти.
При спор между частноправни субекти, дори съдът да се ограничи с това да обяви за недействителен или да остави без приложение незаконен акт, винаги ще има страна, за която ще възникне задължение, което първоначално тя не е смятала, че ще трябва да поеме!