Разпоредбите на чл. 9 и чл. 11 на екпчос



Дата31.03.2018
Размер216.4 Kb.
#63481

РАЗПОРЕДБите на чл. 9 и чл. 11 на ЕКПЧОС




Мария Вранеску



Искра Александрова
Май, 2006 г.

Разпоредбата на чл. 9 от ЕКПЧ



Ал.1 ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА СВОБОДА НА




  • МИСЪЛТА,

  • СЪВЕСТТА и

  • РЕЛИГИЯТА



ТОВА ПРАВО ВКЛЮЧВА СВОБОДАТА НА ВСЕКИ


  • да променя своята религия или убеждения и

  • да изповядва своята религия или убеждения :

= индивидуално или колективно

= публично или в частен кръг чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.


ал.2

Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ОГРАНИЧЕНИЯ,



  • които са предвидени от закона и

  • са необходими в едно демократично общество

= в интерес на обществената сигурност,

= за защита на обществения ред, здравето и морала или

= за защита на правата и свободите на другите.
І. ПРАВОТО НА СВОБОДА НА МИСЪЛТА И СЪВЕСТТА според КОНВЕНЦИЯТА.

Конвенцията и практиката на съда не дават ясно и пълно изработено понятие за правото защитимо от чл.9, с оглед сложността и спецификата на духовния, вътрешен свят на човека.

За да се дадем ясна представа за кръга обществени отношения регулирани от нормата следва най-общо да дадем определения на „мисъл”, „съвест”, „религия”, които са преди всичко понятия от други науки, като философията и психологията.

ПОНЯТИЕТО "МИСЪЛ " Мисленето, като конкретен психичен процес представлява процес на преработка, чрез съзнанието на конкретния индивид, на възприетата информация от външния обективен свят. В резултат на този процес в съзнанието на човек възниква "модел" на част от обективната реалност - външния свят, която може да определим като мисъл.

ПОНЯТИЕТО "СЪВЕСТ" Съвестта е свързана със съзнанието като единство от знание и преживяване на стойността и значимостта на предвиждани, реализирани или нереализирани действия, в аспекта на тяхното съответствие или несъответствие на осъзнати и признати поведенчески норми. Способност и готовност на личността да съди за нравствено етичната стойност на извършени или отказани действия или постъпки въз основа на положителни нравствени задължения и норми, като преживява емоционално отклоненията от тези норми.

ПОНЯТИЕТО "РЕЛИГИЯ" Религията е светоглед и светоусещане, за които характерен белег е вярата в свръхестествените или божествени сили и които отразяват отношението на човека към Бог.

От тук можем да изведем, че разпоредбата на чл.9 от ЕКПЧОС дава защита на правото на свобода на ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ на човек, вътрешната свобода на мисълта, съвестта и вярата. Това включва свободно формиране на идеи, ненасилствено оформяне начин на мислене, на религиозните вярвания, включително и на възможността да не се вярва в съществуването на бог .

Това включва и защита срещу всякакви форми на принуда да се изразяват мнения и вярвания, както и опити да се промени насилствено мнение, убеждение, вяра и начин на мислене. За да се приложи разпоредбата на чл.9 ”убеждението трябва да е достигнало „известно равнище на убедителност , сериозност, вътрешна последователност и жизненост.” Следва да се разграничават „придържането към убеждения и споделяне на убеждения и действия мотивирани от убеждения, но нямащи ключово значение за неговото изразяване”.

Тази норма не включва външното изразяване на убежденията. Защитата на външното изразяване на вътрешния свят е дадена с нормите на чл.10 - Свобода на изразяване на мнения - свои и чужди и чл.11 - свобода на сдружаване и събрания закрепени в ЕКПЧОС.

От друга страна нормата на чл. 9 не дава защита и не гарантира неограничената свобода да се действа по съвест, тъй като външното проявление на съвестта в действие, на всеки отделен индивид по отделно, би довело до премахване на правния ред, като общозадължителни правила. Свободата на съвестта следователно включва защита на възможността свободно да преценяваш етичната и нравствена стойност на определени действия и постъпки и да преживяваш емоционално отклоненията от приетите нравствени и етични норми, но само като част от твоя вътрешен свят .

Доколкото чл.9 не включва външното изразяване на убежденията, а както се посочи по-горе закрила на външното изразяване на вътрешния свят се дава с нормата на чл.10 ЕКПЧОС тук е добре да се направи разграничение от нормата на чл. 10 ЕКПЧОС, с оглед правилна преценка приложното поле на едната и на другата разпоредба:

Разпоредбата на чл. 10 ЕКПЧОС предвижда правото на свобода на изразяване на мнения, като в това включва:


  • правото да отстоява своето мнение,както й

  • правото да получава и да разпространява информация и идеи, без намеса на държавните власти и независимо от границите.

Свободата на изразяване на мнение е тясно свързана със свободата на мисълта, съвестта и религията, като при първото се набляга върху съдържанието на изразеното мнение. Чл. 10 предвижда защита на всяко изразено мнение, независимо дали е вътрешно убеждение за изразилото го лице, или то предава нечие чуждо становище, докато при чл. 9 мнението трябва да изразява убежденията на лицето, което го е изразило. Под нормата на чл. 10 попада защитата на разпространение на информация чрез печата и аудиовизуалните средства.

ІІ. РЕЛИГИЯ


  1. Комисията е давала широко тълкуване на понятието

религия или убеждение”.

А. Според нея в тези понятия се включват не само традиционните религии и убеждения, но и всякакви малцинствени виждания. Пр. Пацифизмът се смята за убеждение, което попада в приложното поле на чл. 9 . За да бъде едно виждане подведено под разпоредбата на чл. 9 от Конвенцията е необходимо то да е “достигнало известно равнище на убедителност, сериозност, единство и значимост, т.е не всяко лично мнение и предпочитание е “религия или убеждение”.

Б. Свобода на религията : свободата да се приеме религия или убеждение; да се променя собствената религия или убеждение; свобода човек да няма религия или убеждение; свободата човек да не бъде задължаван да действа по начин , който изразява приемане на религия или убеждения които той не подкрепя и не споделя.

Комисията е имала повод да каже в решенията си, че специалните ограничения , които църквата налага на свещенослужителите си и на други лица, които работят за нея за да запази чистота на доктрината и гарантира единство на вероизповеданията е в съответствие с чл. 9 от Конвенцията .

Комисията е на становище, че църквата не е длъжна да осигурява религиозна свобода на своите служители и членове, за разлика от държавата , която има такова задължение по отношение на всички под нейната юрисдикция. Личната им свобода на мисълта съвестта или религията се упражнява в момента, в който лицата приемат или откажат да работят като духовни лица, а правото им да напуснат църквата гарантира свободата им на религия, ако те се противопоставят на каноните на тази църква .

В. Комисията дава ограничено тълкуване на термините “изповядва” и “практикува” - не всяко действие мотивирано от религия или убеждение е “изповядване “ или “практика” по смисъла на чл. 9 от Конвенцията.

- В делото “Ароусмит”, г-жа Ароусмит твърди, че има право да разпространява брошури във военен лагер на британската армия ,в които пропагандира виждането ,че войниците не трябва да служат в Северна Ирландия, като според нея, чл.9 и дава право чрез тази практика да изрази пацифистичните си убеждения – Комисията прилага обективен критерии, като казва, че тъй като брошурите не изразяват пацифистични виждания, лицето не изповядва убеждение по смисъла на чл. 9 от Конвенцията.

- изборът на конкретен лекар не е изповядване на убеждение

Т.е според Комисията, критериите които следва да се приложат относно преценката представлява ли едно действие проява на изповядване /практикуване на религия или убеждение/ следва да са обективни, а не да се остави на отделния човек да отговаря на въпроса дали изповядва своята религия или убеждение и дали може да се позове на чл. 9 от Конвенцията.

От практиката на Комисията може да се направи извод ,че изповядване /практикуване на религия или убеждения по смисъла на чл. 9 от Конвенцията е налице тогава, когато самите извършвани действия съставляват аспекти на практика на една религия или убеждение в общоприета форма.

2. СУБЕКТИ НА ПРАВОТО

А/ физическите лица - отделните индивиди

Б/ юридическите лица – църквата, други организации /благотворителни организации на църквите /



  • първоначална позиция на Комисията – църквата , която е юридическо лице не може да бъде носител и да упражнява правата по чл. 9 т. 1 от Конвенцията

  • последваща позиция-свободата на мисълта и съвестта и свободата на избор на религия или убеждение са строго лични, докато правото на религия има не само личностно, но и колективно измерение;

Религията може да бъде практикувана във всяка от двете форми-индивидуално или колективно. В делото Хасан и Чауш срещу България Съдът по правата на човека изрично се е произнесъл, че „организационния живот на религиозната общност е защитен от чл. 9 на Конституцията”.

Съдът е приел, че държавата може да ограничи въздействието върху съответните убеждения,религия, ако то се упражнява чрез неправомерен натиск или чрез злоупотреба с власт.Държавата обаче не може да налага задължения, които накърняват човешките убеждения на индивида ако тези задължения не са необходими в едно демократично общество – Делото Бускарини и др. срещу Сан Марино и такива задължения не се ползват със защитата на чл. 9 ЕКПЧОС.


ІІІ. ВОЕННА СЛУЖБА:

Под нормата на чл. 9 ЕКПЧОС се подвеждат и случаите в които едно лице, поради непредолими причини свързани със съвестта му не желае, не може и отказва да носи оръжие. Тези причини най-често се свързват със светогледа и религията, верските убеждения на индивида.

За страните, присъединили се към Конвенцията няма задължение да приемат алтернативната служба и задължително освобождаване от военна служба, поради религиозни съображения. Предоставена е свобода на преценка на отделните държави и там където те са приели възможността за алтернативна служба, то се признава правото на държавата да се вмени в задължение алтернативната служба , вместо военната служба . В тази връзка възможно е да се предвидят санкции от държавата при отказ да се изпълни и определената алтернативна служба. Допустимо е и алтернативната служба, смятана за по лека в сравнение с военната да е за по-дълъг срок.

Може да се постави въпроса оправдано ли е лицата възразяващи по принцип само поради своето вътрешно убеждение, че не желаят да носят оръжие да не бъдат освобождавани от военна служба и да носят наказателна отговорност при отклоняване от същата, а лицата които изтъкват религиозни съображения да могат да бъдат освобождавани и съответно да получават в замяна право на алтернативна служба.?

В Р. България е уредено правото на замяна на военната служба с алтернативна такава, както в Конституцията, така и със закон.

По жалба № 32438/96 г.на лице, осъдено за отказ да носи военна служба срещу Р България, която съдът е намерил за допустима той за първи път приема, че отказът на индивида да носи военна служба поради убежденията си следва да се разгледа в светлината на чл. 9 ЕКПЧОС. Тази жалба приключва със споразумение и няма решение, което да установява тази нова практика, но това дело дава възможност да се измени нашият ЗЗВЗАС, с което той се приближава до европейските стандарти.


ІV. ОГРАНИЧЕНИЯ НА ПРАВОТО :

Правото на свобода на мисълта, съвестта и религията подлежат на ограничение, както и всички останали права по Конвенцията, като в конкретния случай критериите са посочени в ал. 2 на чл. 9 и доразвити от практиката. Те включват :

на първо место ограниченията да са изрично предвидени в закон, което означава разпоредбите да са ясни, достъпни за всеки гражданин и да дават ясна процедура и гаранции, и

на второ место ограничението да е необходимо в едно демократично общество.Необходимостта има предвид, че ограничението се прави в интерес на обществената сигурност - за защита на обществения ред, здраве и морал, както и за защита на правата и свободите на другите .

на трето место ограничението следва да се съразмерно и пропорционално на нуждата, следва да съответства на целта на закона.

В Българската Конституция, наред с допустимите по ЕКПЧОС чл. 9, ал. 2 ограничения е предвидено още една възможност за ограничение правото на свобода на съвестта, мисълта и религията, а именно това е ограничението на тези права в интерес на националната сигурност. То би могло да се разгледа в рамките на по-широкото понятие - обществена сигурност, но нашият законодател е приел, че националната сигурност следва да се изведе като самостоятелно основание за ограничение.


ІV. ЗАЩИТА правото на свобода на мисълта и съвестта по българското законодателство:

Уредбата на правото на свобода на мисълта, съвестта и религията в българското законодателство включва както отделни норми в Конституцията, така и намира приложение в законови и подзаконови актове. Уредбата в Конституцията на Р България е в чл. 13 касаеща вероизповеданията и чл. 37 уреждащ правото на свобода на мисълта, съвестта и религията. Изрично в чл. 13 е предвидено, че вероизповеданията са свободни, като религиозните институции са отделени от държавата. Конституцията с тази си норма забранява ползването на верските убеждения за политически цели и образуването на политически партии на верска основа.


Чл. 37 Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.

Чл. 38. Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за свои или чужди убеждения.

Едновременно с това Българската Конституция не допуска ограничаване на това основно човешко право по време на война или извънредно положение - чл. 57.

Конкретно проявление защитата на това право е намерило в уредбата на вероизповеденията чрез Законът за вероизповеданията, както и в уредбата на носенето на военна служба и възможността за замяна с алтернативна чрез Закона за замяна на воинските задължения с алтернативна служба.
Проблемите, които се поставят са следните :
Допустимо ли е въведеното ограничение на правото по чл. 9 ЕКПЧОС на основание, че нечия религиозна дейност представлява „заплаха за национална сигурност”. На това основание е осъществявана намеса от страна на държавата и са били експулсирани чужденци изповядващи и проповядващи мюсюлманска религия, както и поддръжници на други религии като Свидетели на Йехова. По заведените дела в Страсбург България е осъдена по делото Ал Нашиф, но там съдът е намерил само нарушение на чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията, като не е изследвал налице ли е нарушение и на чл. 9 от ЕКПЧОС.

По отношение правната уредба на вероизповеданията до 1992 г. е действал Законът за вероизповеданията от 1949 г., който не съдържа юридически гаранции за адекватна защита при нарушаване на правото на свобода на религията. Предвижда режим на регистрация на изповеданията към изпълнителната власт без да съдържа ясна процедура и изрично уредена възможност за съдебен контрол, което е давало възможност за намеса на изпълнитенителната власт в дейността и организационния живот на религиозните общности. По тази причина Р България е осъдена през 2000 г. по делото Хасан и Чауш, като в своето решение съдът е приел, че организационния живот на религиозната общност попада под разпоредбата на чл. 9 на ЕКПЧОС. Приел е, че е била налице намеса от страна на държавата във вътрешната организация на мюсюлманската общност, която не е била предвидена от закона, т.е. била е произволна, неясна и непредвидима, с което е приел, че е допуснато нарушение на чл. 9. От друга страна съдът е приел, че не са били налице ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу нарушението на чл. 9, поради което намира и наличието на нарушение на чл. 13 от ЕКПЧОС.

Съществено за тълкуването на правото на вероизповедание при действието на този закон е и едно решение на Конституционния съд № 5/92 г.

От 1.01.03 г. е в сила нов Закон за вероизповеданията, който е крачка напред в реализиране свободата на религията. В него конституционно закрепените принципи намират конкретно приложение, чрез подобряване механизмите за упражняване и защита правото на вероизповедание.


СЪДЕБНА ПРАКТИКА

ЛАРИСИС СРЕЩУ ГЪРЦИЯ

БУСКАРИНИ И ДР. СРЕЩУ САН МАРИНО

КАЛАЧ СРЕЩУ ТУРЦИЯ
ЛЕЙЛА ШАХИН СРЕЩУ ТУРЦИЯ

ХАСАН И ЧАУШ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

И.С. СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ - решение по допустимост


Решение № 5 от 11.06.1992 г.на Конституционния Съд на РБ.

Решение № 11299 от 15.12.03 г.,по а.х.д. №5116/03 г.

Решение №6 от 5.01.04 г. по а.х.д. №7821/04 г.
Решение №11820 от 19.12.2002 г. по а.х.д. №7035/02 г.
Решение №6783/ от 03.07.2003 г. по а.х.д. №2332/02 г.

РАЗПОРЕДБАТА на чл.11 на ЕКПЧОС


Ал.1 Всеки има ПРАВО НА СВОБОДА


  • на МИРНИТЕ СЪБРАНИЯ и




  • на СВОБОДНО СДРУЖВАНЕ,

включително ПРАВОТО ДА ОБРАЗУВА и ЧЛЕНУВА в ПРОФЕСИОНАЛНИ СЪЮЗИ за защита на своите интереси.


Ал.2 Упражняването на това право не подлежи на никакви ОГРАНИЧЕНИЯ, освен на тези,

  • предвидени в закона и




  • необходими в едно демократично общество

= в интерес на националната или обществената сигурност,


= за предотвратяване на безредици или престъпления,
= за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
Този член не изключва въвеждането на законни ограничения върху упражняването на тези права от служещите във въоръжените сили, полицията или държавната администрация.
V. ПРАВО НА СВОБОДА НА СДРУЖАВАНЕ
1. СДРУЖАВАНЕ - ХАРАКТЕРИСТИКА

Касае се за самостоятелно право по Конвенцията, независимо от понятието за сдружаване, което се дава в отделното национално право. Понятието се извежда от определение дадено от Комисията в решението Сдружението Х срещу Швеция - "обща способност на гражданите да членуват в сдружения без намеса от страна на държавата, с оглед постигането на различни цели." Под сдружаване се има в предвид доброволно сдружаване на няколко физически и/или юридически лица за определен срок, което има институционна структура и преследва общи цели.


2. ПРОФЕСИОНАЛНИ СЪЮЗИ

В чл.11 ЕКПЧОС изрично се споменава правото на лицата да се сдружават в професионални съюзи. Това право се явява като част от правото на свобода на сдружаването. То включва както правото на членство, така и правата и свободите нужни за упражняването му. Наред с това на самите профсъюзи следва да се предостави достатъчно свобода да осъществяват функциите и целите си и да защитават интересите на членовете си .

Под тази норма се подвеждат и свободата да се преговаря и отношенията да се уреждат, чрез колективни трудови договори, но не се въздига в задължение на държавата сключването на такива договори. Приема се, че правото да се участва в колективно трудово преговаряне от страна на профсъюза и това преследва правомерни интереси попадащи под чл.11, като обаче тълкуването което съдът дава е, че чл.11 не гарантира както положителното да се участва в колективно договаряне, така и отрицателното право да не се участва в колективно договаряне.

Правото на стачка е едно от допустимите средства за защита на профсъюзната свобода, но то във всички случаи трябва да бъде подложено на ограничения от националния законодател.

Разпоредбата на чл.11 включва в себе си и възможността професионалните съюзи да упражняват правата и свободите и по отношение на трети лица, както и правото да се предостави правосубектност на тези сдружения.

Не попадат в аспекта на това право и съответно под закрилата на чл.11 участието в управителния орган на профсъюз, както й хипотезите, в които професионалното сдружение изпълнява функции в областта на публичното право.

Дълго време в съдебната практика на ЕС се е развивало и оформяло и отрицателното право на сдружаване, а именно правото да имаш свободата да не членуваш в профсъюз или сдружаване. Част от държавите приели приложението на Конвенцията - Исландия, Великобритания и др. имат правната фигура на "затворения магазин" - задължително членство в определен профсъюз, ако работиш определена професия или длъжност, както и договореността в определено предприятие да работят само профсъюзни членове. Първоначално съдът не приема, че задължителното членство е нарушение на правото на свобода на сдружаването, но заплахата от уволнение в случай при отказ за членство приема за форма на принуда, която не може да се приеме за необходима в едно демократично общество /Делото Янг, Джеймс и Уебстър/ . В последствие становището му еволюира и в делото Сигурдур А. Сигурьонсон приема, че чл. 11 включва и отрицателното право на сдружаване.


  1. ОГРАНИЧЕНИЯ

Втората алинея на чл.11 предвижда възможност правото на свобода на сдружаване да бъде ограничавано, като и тук изрично е предвидено ограниченията да са закрепени в закона и да са необходими в едно демократично общество. В тази разпоредба изрично е предвидена възможността да се ограничат синдикалните права на служителите във въоръжените сили, полицията и държавната администрация.. Доколкото няма единно понятие за държавен служител и уредбата в отделните държави е различна, изисква се във всеки конкретен случай да се прави преценка на понятието държавен служител, което се тълкува стеснително.


  1. УРЕДБА В БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО


чл. 43 от Конституцията урежда правото на събрания, а чл. 44 правото на сдружаване.

Правата на законово ниво са уредени със Законът за събранията митингите и манифестациите, Законът за политическите партии, Закон за юридическите лица с нестопанска цел и специалните закони уреждащи сдружаването на държавните служители, на военните, служителите в МВР, на лекари и зъболекари, на работниците и служителите.


Правото на мирни събрания на закрито е абсолютно и за него не се изискват разрешения.

Правото на събрания и манифестации на открито със законът са ограничени и е дадена възможност на органите на местната власт да откажат или наложат забрана като основанията за това са посочени изчерпателно:



  • създаване на условия за нарушаване на обществения ред или безопасността на движението

  • насочени са към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната

  • застрашават обществения ред в съответното населено място

  • нарушават правата и свободите на другите граждани

В законът се предвижда ред за контрол пред административен орган и районния съд, която процедура е остаряла, доколкото посочения административен орган – ИК на ОбНС вече не съществува и има различна съдебна практика по процедурата. Така се забавя срокът за произнасяне на съда и се отнема необходимата бързина за едно такова производство, което законодателят е предвидил с кратките срокове уредени в закона за провеждане и произнасяне от страна на административния орган и съда.


Основни проблеми, по които са възниквали спорове във връзка с приложимостта на това основно право по конвенцията е във връзка с отказа на регистрация на политически партии – ОМО ”Илинден”, ОМО ”Пирин”, както и обявяване на противоконституционност на ОМО ”Илинден” с решение на Конституционния съд.

Нашата съдебна практика влиза в противоречие с установените принципи от Съда в Страсбург. В тази връзка следва да се отбележат становищата на съда по делата Свободна и демократическа партия и „Социалистическа партия и др. Позицията на съда е, че”самата същност на демокрацията изисква да бъдат предлагани и обсъждани различни политически проекти, дори и такива които оспорват съществуващата държавна организация, ако сами по себе си те не накърняват демокрацията”. Съдът приема наред с това , че „не може да има оправдание за възпрепятстване на политическата група, единствено поради факта, че тя се стреми към публичен дебат върху положението на част от населението и към участие в политическия живот, за да намери в съответствие с демократическите правила , решения които да задоволяват всички засегнати лица.” В делото Сидиропулос срещу Гърция съдът казвза „Посочването на самосъзнанието за принадлежност към малцинствена група и запазване и развиване на културата на дадено малцинство не може да се считат, че представляват заплаха за демократичното общество.”

Тук следва се направи преценка доколко във всеки конкретен случай не сме пред ограничителните клаузи на ал. 2 на чл.11 и не е налице заплаха за обществената и национална сигурност.

Основните дела, в които България е била страна и следва да се обсъдят са Станков и ОМО Илинден срещу България, Цонев срещу България и ОМО „Илинден” и др. срещу България.


СЪДЕБНА ПРАКТИКА.
СИГУРДУР А.СИГУРЬОНСОН СРЕЩУ ИСЛАНДИЯ

ЛЬО КОНТ, ВАН ЛЬОВЕН, ДЕ МАЙЕРЕ СРЕЩУ БЕЛГИЯ

ШМИД И ДАЛСТРЬОМ СРЕЩУ ШВЕЦИЯ

ЯНГ, ДЖЕЙМС и УЕБСТЪР СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО

ЛЕКАРИ ЗА ЖИВОТА СРЕЩУ АВСТРИЯ

СТАНКОВ И ОМО ИЛИНДЕН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

ОМО „ИЛИНДЕН” СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

ЦОНЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
КАЗУС по чл. 9 ЕКПЧОС:

Ж.П., родена и израснала в Смолян, изповядваща исляма, следвало да подмени паспорта си с лична карта по Закона за българските документи за самоличност. Представя към заявлението си три броя снимки, на които е с покрита глава със забрадка. Паспортната служба при МВР отказва да й издаде лична карта, тъй като представените от нея снимки не отговарят на изискванията на т. 12 от Приложение № 3 към ППБДС. Главата на жалбоподателката била изцяло покрита със забрадка и не се виждали двете й уши, както изисквал нормативния акт. Жалбоподателката обжалвала отказа по съдебен ред. Жалбите и били отхвърлени, както от окръжния, така и от Върховния административен съд, с мотива, че към заявлението си не е представила снимки, които могат да бъдат годни за нейната идентификация, според изискванията на закона, което води до невъзможност да й се издаде годен документ.

Пред Европейския Съд по правата на човека жалбоподателката предявява жалба в 6 месечен срок от решението на ВАС, като поддържа, че е налице нарушение на чл.9 ЕКПЧОС. Твърди, че й е нарушено правото на свобода на съвестта и свобода на вероизповеданието, тъй като с изискването на закона за представяне на снимка с две открити уши и част от косата се нарушава дълга й на мюсюлманка да се показва с покрита глава, който тя смята да следва. Твърди, че по този начин срещу нея се оказва принуда да не следва стриктно правилата на вярата си, с което се упражнява натиск върху нейните вярвания и съвест. Твърди, че е поставена в неравностойно положение по отношение на останалите граждани в страната, които притежавайки друга вяра, не са принудени да нарушават убежденията си. С неиздаването на личния документ на самоличност е било нарушено и правото й на свободно придвижване, тъй като не може да пътува свободно и спокойно без такъв документ. Претендира заплащане на обезщетение.
Въпроси:


  • Допустима ли е жалбата?

  • Налице ли е твърдение за нарушение на права защитени от ЕКПЧОС и на кои конкретно?

  • Налице ли е нарушение на правото на свобода на религията и по какъв начин ако е налице?

  • Налице ли е допустимо ограничение на това право съобразно изискванията на конвенцията? Критерии за преценка.



КАЗУС по чл. 11 ЕКПЧОС :

Жалбоподателят И.П., лекар по професия и с 10 годишна практика ,през януари 1999г. подал молба до Директора на РЗОК за сключване на договор за извършване на извънболнична медицинска помощ. Административния орган изискал от молителя представяне на доказателство, че същият е член на Българският лекарски съюз, създаден по новия Закон за съсловните организации на лекарите и стоматолозите. След не представяне на изискуемия документ му било отказано сключването на договор. Молителят е обжалвал отказът както пред окръжния, така и пред Върховния административен съд. Отказът бил потвърден и от двете съдебни инстанции. Мотивът на съдилищата бил, че правната уредба към момента на отправяне на искането, предвиждала всеки лекар за да може да упражнява извън болнична медицинска помощ да е член на Българския лекарски съюз.



Пред Европейския Съд по правата на човека жалбоподателката предявява жалба в 6 месечен срок от решението на ВАС, като поддържа, че е налице нарушение на разпоредбите на ЕКПЧОС. Твърди, че е нарушено правото му на сдружаване и по скоро правото да не членува в професионален съюз и съответно нарушава се правото му да упражнява свободно професията си. Претендира заплащане на обезщетение.
Въпроси:

  • Допустима ли е жалбата?

  • Какъв е характерът на Българския лекарски съюз?

  • Налице ли е твърдение за нарушение на права защитени от ЕКПЧОС и на кои конкретно?

  • Налице ли е нарушение на отрицателното право да не се членува в професионален съюз като част от правото на сдружаване?




 Материалът е предоставен от Националния институт на правосъдието със съгласието на авторите. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г.

Съдия в Софийски градски съд.

Съдия в Софийски градски съд.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница