Разтройство на динамиката и качеството на мисленето



страница14/14
Дата23.08.2017
Размер3.39 Mb.
#28634
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
ТЕМА №: 41

ИЗГОТВИЛ: ВИОЛИНА ДАМЯНОВА ЦАКОВА

СПЕЦИАЛНОСТ: ПСИХОЛОГИЯ – МАГИСТЪРСКА ПРОГРАМА, ТРЕТИ СЕМЕСТЪР, Ф.№: 0931

ДАТА: 03.12.2008г. гр. ВРАЦА

Психопатологията е научна дисциплина, изучаваща анормалните поведения, с цел да ги опише, предвидии промени анормалните модели на функциониране.

Ниското интелектуално ниво, показателно чрез IQ-точките, може да определи умствено изостаналите индивиди-нещо, което се смята за анормално статистически, въпреки че умствено изостаналите лица, също могат да участват пълноценно в живота, едновременно с това високоинтелигентни индивиди също отразяват статистическа девияция, но не е психопатология. Разтройствата на интелекта се разпределят в две големи групи – деменции и олигофрении.

При олигофрениите имаме забавено или дефектно развитие. Идиотията е най-тежката степен на олигофренията-в изразените вариянти липсва реч и мислене. Имбецилността е средна степен, при нея са ограничени възможностите за развитие на мисъл и реч. Дебилността е най-леката форма на олигофренията-децата прохождат и проговарят по-късно, но с повече подготовка и занимания, те могат да посещават масови училища. За тяхната интеграция, Министерство на образованието и културата, както и членове от други министерства разработват редица програми и проекти, финансирани, както от държавния бюджет, така и от Европейският съюз.

Интелектът е термин, с който се определя човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информацията, възможността за изграждане и надграждане на умения и способности, както и за тяхното успешно прилагане в различни ситуации.

В латинската терминология е с по-тясно значение, например от „ratio” (разум), с което се описва висока степен на логическо и абстрактно мислене.

В психологията думата „интелект” е обобщено понятие за мисловните способности на човек, т.е. способността му да разбира, да умее да се абстрахира, да решава проблеми, прилагайки познанията си, както и да си служи с речта.

Най-общо в разговорният език под интелект се разбира способността на човек да мисли.

Мисловната дейност е онази сложна психична дейност, при която изборно оживяват следите в паметта, оставени от нагледните образи, конкретните или най-абстрактни представи и понятия и свързването по между им, по определен начин, при което могат да сеизвършват съждения и умозаключения.

Оперативното използване на отделни усещания, възприятия и енграмите от тях, тяхното включване в последователни асоциации, свързани с техните словесни обозначения е конкретно или образно мислене. Мисленето е такава психична функция, посредством която се извършва синтез и анализ на явленията от заобикалящия ни свят, разкриват се сложните взаимоотношения и закономерностите на възникване и развитие на предметите и явленията.

Мисленето е не само пасивно , но и активно отражение на дествителността. Мисленето е свойство, функция, продукт на психичната дейностна мозъка. Тосе обуславя от определени нервни процеси, които имат строго материален характер. У здравия възрастен човек мислене без думи е невъзможно. Наистина мисловният процес може да бъденаситен с повече или по-малко представи от зрително, слухово или друго естество, но всякога той представлява свързване на отделни словесни образи и техни сложни съчетания. При анализирането на явленията, мисленето може да си послужи с отделни образи или сцени от действителността, търсейки най-важното в тях, преминавайки бързо от един обект върху друг или върху отделни негови страни.

Словесната форма на мисленето се нарича още реч. Речта е специфична човешка дейност, която служи за общуване можду хората и за външно изразяване на процесите на мисленето. Тя се дели на устна и писмена. В ежедневието разграничаваме още – външна (експресивна) реч, предназначена за установяване на духовен контакт с околните. Вътрешната или импресивната реч, представлява оживяване на двигателните представи на словесните образи.

Мисленето се реализира от голям брой мозъчни структкури и функционални системи, заангажиращи дейността на целия главен мозък, а развитието на функциите на мисленето и изпълването на неговото съдържание се определя от социалната среда.

За да се осъществят процесите на мисленето са необходими определени предпоставки. Яснотата на съзнанието е една от тях. При помрачено съзнание, мисленето е затруднено, а отражението на действителността се извършва неточно и дори изопачено. Мисловният процес, за да доведе до определени резултати е необходимо внимание. За да се възпроизвеждат следите от индивидуалният опит в техните естествени връзки е задължително участитето на паметовите функции и правилното протичане на асоциативния поток.

Човешката патология разграничава нарушения на артикулацията, което разговорно означава, нарушения на говора. Към тях се причисляват:


  • Анартрия – липса на говор;

  • Дизартрия – размазан говор;

  • Афония – липса на глас;

  • Заекването ;

  • Косноезиченето ;

За психопатологията, обект на по-големи изследвания имат нарушенията на мисленето, които са и обект на общата психопатология. Условно можем да ги разделим на три групи – с предимно засягане на неговото протичане (скорост и равномерност), по структура и по съдържание. Не рядко се наблядават и съчетания от различни нарушения.

Болестната забавеност на мисловния процес клинично се проявява със забавен говор, бедни асоциации, лаконични изказвания, липса на идеи. То се съпровожда с потисната психомоторика. Това разтройство се наблюдава при депресивни състояния.



Ускореното мислене е израз на общата възбуда на психичната дейност. Болните са оживени, непрекъснато се захващат с различни дейности. Мисленето им се характеризира с богатство на идеи, които бързо се сменят, говорят без умора. Мисленето им е повърхностно.

Мисловната разкъсаност има важно значение за психопатологията. Тя се наблюдава сравнително често при тежките форми на шизофренните психози. Самото понятие шизофрения озн. разкъсана душевност. Разкъсаното мислене се характеризира с отсъствиетона вътрешенлогичен смисъл в отделни изречения, които имат правилна граматична форма. Типична мисловна разкъсаност може да се открие и в словесните слухови халюцинации на шизофренно болните.

Нерядко в хода на мисловната разкъсаност се откриват нелогизми. Това са новосъздадени слова, при които е нарушен етимологичният, а понякога дори и логичният строеж.

Крайна и най-тежка разновидност на разкъсаното мислене е т.нар. шизофазия, известна под името- „словесна салата”. При нея се нанизват една след друга отделни думи. Произнасят се много слова без връзка помежду си и неоформени в определени мисли.

Инкохерентното или по-просто казано - несъгласуваното мислене, външно е сходно с разкъсаното мислене. И тук отсъства не само логична връзка, но е налице още и разпад на граматичните форми. Инкохерентното мислене обикновено се появява при помрачение на съзнанието, докато при мисловната разкъсаност и шизофазията съзнанието по правило е ясно. Несъгласуваното мислене се среща при остри психози. Поради промените в яснотата на съзнанието възприемането на действителността е фрагментирано или силно затруднено. Мисловният процес протича несъзнателно и автоматично. Разкъсаното и инкохерентното мислене се срещат не само в говоримата, но и в писмената реч на болните.

Обстоятелственото мислене е свойствено на болните с епилепсия, шизофрения, психопатия и др. То е наситено с големи и ненужни детайли и поради това е непродуктивно. Въпреки крайната цел на мисленето се запазва и получава своя естествен завършек.

Подобно на обстоятелственото мислене е т.нар. вискозност.То се състои в това, че болните се „залепват” за една тема и трудно се откъсват от нея.

Наблюдаваната застойност при обстоятелственото и вискозното мислене намира своя краен израз при персеверацията на мислите. При нея доминира определена мисъл с еднообразно повтаряне на едни и същи изразни средства. Дословното повтаряне на отделни думи се нарича вербигерация. Персевериране се долавя при органични нарушения на мозъка, шизофрения, епилепсия и др.

Резоньорството е безплодно и отвлечено философстване, лишено от познавателен смисъл. То е свойствено за шизофренно болните, при тях се съчетава с мисловна разкъсаност, но на по-големи интервали. Може да се срещне и при някои психопатии, но без структурни нарушения на мисловният процес.

Паралогичното мислене е друг от вариантите на мисловната разкъсаност, според някои автори това е нейният начален етап. То проличава най-добре при отговори на щизофренно болни, където няма връзка със зададеният въпрос.

Някои от шизофренно болните се оплакват от внезапно прекъсване на мислите. Те съобщават, че тяхната мисъл изведнъж спира и главата им остава празна, друг път казват, че имат наплив на мисли и в съзнанието им нахлуват различни асоциации. Двата феномена се включват в идеаторния вариант на синдрома на Кандински – Клерамбо .

Описано е още символно мислене . При него се открива произволно или символно тълкуване на говоримата и писмена реч.

При аутистичното мислене, болният се откъсва от действителността и се затваря в собствен свят, който може единствен да му донесе вътрешен мир. Мисленето му е отвлечено, нереално, непродуктивно.



Амбивалентното мислене е заболяване, което се характеризира с едновременно възникване на противоположни една на друга, мисли. Среща се рядко.

Налудните идеи са една от най-важните и най-чести прояви на психичната болест в тесен смисъл на думата психоза. Налудностите не са само патология на мисленето, а продукт на разтройствата на цялата психична дейност, като се започне от усещанията и се стигне до възприятия, афекти, воля и съзнание. За разлика от грешките на логическото мислене, налудните идеи са нещо повече и много по-дълбоко от погрешните, неверните съждения и умозаключения. Те не се коригират.

Всеобща приета класификация на налудностите , няма, но най-широко разпространение засега получи систематизирането им по тяхното съдържание или фабула. Въз основа на този критерии се обособяват три групи: параноидни, за величие и депресивни.

Към групата на параноидните се причисляват: налудностите за преследване, за отношение, за изневяра и др.

Налудните идеи за величие се наричат още мегаломанни или експанзивни, те се делят на три подгрупи-при първата изказванията са донякъде допустими, при втората са повече логично свързани, без значителни разтройства нва афектите, третата група се включват идеи с груб и нелеп нереалистичен характер.

Широко разпространение имат и депресивните налудности. Те биват за: виновност, хипохондрични, нихилистични, пауперистични,1 за осъждане и др.

Психопатологията на мисловният процес е един от най-важните дялове, които са обект на изучаване, изследване и описване. Мисленето предопределя поведението и външният езраз на човешката същност. При настъпили нарушения, страдащият не е само болният, но и тези от заобикалящата го среда, за това е от голямо значение какви ще бъдат постиженията в тази насока.



Използвана литература:


  1. Милев, В., Р. Милев, „Психопатология”С, 1994 г. стр. 67-87;

  2. www. Лекар.bg ;

  3. Стоименов, Й. „Психиатричен клиничен речник” С., 1994;

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

„ПСИХОПАТОЛОГИЯ”,авт.Васил Милев,Румен Милев
КУРСОВА РАБОТА
ТЕМА:РАЗСТРОЙСТВО НА ЕМОЦИИТЕ И ЧУВСТВАТА
Изготвил:Татяна Ангелова

Спец.”Психология”курс II

Ф№0937

Субективната оцветеност на психичната дейност,изразяваща нашата положителна или отрицателна вътрешна нагласа,чувствения тон или вътрешното преживяване на удоволствие или неудоволствие се нарича емоция или чувство.Няма потребност,действие или поведенчески акт,който да е лишен от съответно емоционално състояние.Емоциите сигнализират удовлетворяването на потребностите и с това изпълняват жизнена функция.Те се намират в пряка зависимост от възрастта и от особеностите и значимостта на дадения външен или интерорецептивен дразнител. В периода на детските години емоциите са силно развити и доминират.В зряла възраст те са отмерени и по–трудно се изявяват,т.е. налеци е сдържаност на чувствата.През старостта емоционалните реакции са по–оскъдни,но никога не липсват,т.е.преобладават интелектуалните над чувствените прояви.Темперамента на индивида,неговия жизнен опит,възпитание,здравословно състояние,средата в която се намира в момента,наличието или липсата на умора определят трайността и величината на емоциите.Те са също зависими и от половата принадлежност на човека.У жените те са по –ярки, по–изразени.Утях емоционалната реактивност е по–жива,емоционалното отношение излиза повече на преден план в сравнение с мъжкия пол.В своята емоционална изява жените стоят по–близо до децата.



По своя ви и варианти,по степен на изразеност и нюанси емоциите са извъвредно много на брой.Едва ли не всяка психична реакция се отличава с характерните за нея емоции.На тях са присъщи определени качества или параметри:индивидуалност,неповторима уникалност,еспанзивност и интензивност,съразмерност и своевревенност,стабилност или неустойчивост,инертност,динамичност и др.Мнозина автори разпределят емоциите в две основни групи–низши и висши емоциПървите се наричат примитивни,витални или инстинктивни потребности.Задоволяването на биологичните потребности –насищане с хране,утоляване на жажда и пр.обуславя пораждането на емоциите на удоволствие.Висшите емоции са присъщи само на човека.Наричат се чувства.Те са свързани с неговите духовни нужди.Културния индивид изживява голямо удовобствие при извършването на творческа дейност.Някои обособяват моролнополитически чувства,към които отнасят чувствата на колективизъм,но положително отношение към труда и собствеността,чувство на патриотизъм,мъжество,смелост,солидарност и иптимизъм.Всички те заедно с така наречените морални чувства,като дълг,справедливост,срам,разкаяние са сложни психични преживявания,съставени от съзнателни,мисловни,възприятно представни и емоционални съставки.

Разделянето на чувствата на висши и низши е условно. Психичната дейност е единна,но въпреки това в нея се разграничават весши и низши психични процеси и в този смисъл се говори за висши и низшиемоции.У здравия индивид инстинктивните потребности са дълбоко преобразени .Те са наслоени с чисто социални потребности и придобиват човешки вид.Да вземем например половия инстинк.У човека той е видоизменен до неузнаваемост.Обуславяйки своето биологично предназначение–продължението на рода,той същевременно е неизчерпаем извор на истински човешки чувства.Чувствата на любов и обич са били и ще продължават да бъдат винаги едни от основните стимули за творческа,художествена,научноизследователска и всяка друга дейност.

Емоциите се подразделят още и на стенични,които повишават енергията и дейността на организма–радост,възторг,гняв,и астенични,които потискат енергетичните,волевите и действените възможности–мъка, и угризение.Те могат да групират още в положителни –радостни и отрицателни–печални. Разглеждат се основните чувства,които са четири–радост,гняв,страх,тъга ,а всички останали са производни на тя.В повечето случаи чувствата не се изявяват в изолиран вид,а се срещат разнообразни емоционални комплекси.

Трайно емоционално състояние е настроението,на фона на което възникват различни чувства.То се определя от биологичния тонус,от интерорецептивните въздействия.Настроението представлява още и изява на вътрешно самочувствие и е в първостепенна зависимост от особеностите на темперамента.То оказва мощно въздействие върху всички психични процеси и поведението.То есъщевременно израз на състоянието на психичния тонус, може и дато поражда.Психолозите оворят за мажорно или жизнерадостно настроение,при което преобладават чувствата на радост,бодрост,ентусиазъм и веселие.Обротното се нарича миньорно настроение с присъщите скръб,мъка,печал,униние и пр.В психологията се разграничават още и еутимия–пълна уравновесеност в емоционалния живот и синтимия–съответствие между основното настроение и останалите психични дейности.

Бурен емоционален взрив е афектът.Изключително силно и кратковременно чувство,съпровожда се от обилни вегетативни прояви/зачервяване или бледост,сърцебиене,промени в кръвното налягане и пр./,силни двигателни и словесни реакции и стесняване на обема на съзнанието,без да се загубва напълно способността да се ръководят постъпките.Разграничават се афектти на гняв,ярост или възторг и афекти на страх,тъга,угнетение и др.Тези състояния се определят от моментното състояние на психичната дейност,от силата и значимостта на дразнителя и от темперамента.Дълготрайно интензивно и устойчиво чувство е СТРАСТТА.Свързана е с особена нагласа на личността.Необходима предпоставка е за постигане на творчески успехи.Тя се характеризира с пълна мобилизация на духовните и физическите сили.Страстта бива:положителна–насочена е към разрешаване на проблеми,имащи значение за индивида и обществото,и отлицателна–стои в основата на влечения към наркотични средства и комар,на алчност към пари,на кариеризма,сексуалната разпуснатост и др.Близки състояния свързани с настоението на личността са хипертимията и еуфорията.Хипертимичните личности са лъчезарнио весели,радостни,изпълени с хумор.Те са оптимистични,прокомерно общителни,контактни,с намалени критични възможности.Тъхната веселост е заразителна за околните.Съчева се с ускор,ване на асициативния поток,многоречивост,неуморимост,отвлекаемост,повърхност на съжденията,психомоторна оживеност и пр.т. налице е маниен синдром.Еуфорията се проявава с благодушно весело настроение,безгрижие и с недооценяване на собственото състояние.Болните са леко оживени.Склонни са към двежения и действия при отсъствие на интелектуална подвижност.Среща се при органични мозъчни заболявания с начеващо или изразено слабоумие/тумори на мозъка,прогресивна парализа,хроничен алкохолизъм,сенилна дименция/.Морията е също сходно състояние,изразяващо се с глуповата веселост,остроумничене лекомисленост,понижена инициативност.Това е синдромът присъщ на челните мозъчни тумори.

Сътояние,в което се проявява непродължително но силно изживяване на блаженство,възникнало на основата на болестно повишено весело настроение,се нарича ЕКСТАЗ.Болният е с приповдигнато самочувствие,съзанието е стеснено и насочено към конкретен обект.Наблюдава се наю–често при епилепсия,по–рядко при хистерия или при употреба на упойващи вещества.

Състояние,обратно на хипертимията,свързано с потиснато,тъжно настроение и отделен вид заболяване равностйно на невротична депресия и депресивна невроза се обозначава с понятието ДИСТИМИЯ.Болестната потиснтост на настроението се характеризира с силни отрицателни емоции,като безпределна тъга,неудоволсвие,отчаяние,чувство за безисходност,безнадежност,безперспективност,предстояща гибел.Тя се съчетава с забавеност на мисловния процес,двигателна и обща психична потиснатост,безсилие,хипохондрия,малоценност,запек,отлабване на тегло,безсъние.Това е изключително мъчително състояние,при което по някога се стига до самообийство.Нерядко дистимията се изразява с безпричинна тревога и страх.в такива случаи болните са психомоторно оживени.Непрекъснато се вайкат,тъпчат с крака,кършат ръце.Дистимията е основен,симптом при различните депресивни синдроми,възникващи в рамките на ендогенните психози или при други психични заболявания.Друго емоционално разстройство е ДИСФОРИЯТА–при нея настроението е мрачно.Болните са напрегнати,враждебни,злобни,агресивни,отмъстителни и психомоторно неспокойни или възбудени.Заредени са със силни отрицателни емоции.Те са постоянно раздразнителни и недоволни от всичко.Даже и при нищожен повод могат да извършат жестоки насилия.Това сложно преживяване съдържа още и страх,гняв,опасение.Подразделя се нормалпсихологична,кризисна,стресогенна,невротична и психотична.Може да бъде черта на нормална или психопатно структурирана личност.Среща се при епилептична болест,психопатия,органични психози и др.Дисфорията обикновенно настъпва внезапно с повод или без видими причини.Продължава с часове или дни.В по–изразени случаи съзнанието е стеснено.В редки случаи може да завърши с запой или с бесцелно скитане и пътуване.

При дълбоките депресивни състояния понякога се открива едно мъчително преживяване,известно под името АНЕСТЕЗИЯ ДОЛОРОЗА–болезнена психична безчувственост.Тя се характеризира с оплаквания,че болните са загубили положителните си чувства,че е настъпила отчужденост към най–близките и към заобикалящата ги среда.Те плачат и силно страдат,затова че немогат да обичатсвоите роднини,не са в състояние да се радват на децата си.Емоциите не отслабват,напротив те са болесно засилени.В това мъчително състояние понякога се извършват опити за самоубийство.

Често срещана емоция е и СТРАХЪТ.Приссъщ е на зрави хора и е особено характерна за него психомоториката/устата и очите са широко отворени,долавя се готовност за бягство,паническа обърканост или обездвижване,вцепененост/.Страхът особено често се открива при разнообразни психически заболявания,при някои от неврозите може да има водещо значение например страховата невроза.Освен невротичен се разграничава се и психотичен страх.Както при другите чувства,така и страхът може да се прояви в различни степени на изразеност имногобройни нюанси,от опасение до ужас.Характерна е по–честата обективация,но понякога е неопределен.Например,болният се намира в недоумение,очаквайки всеки момент д а се случи нещо съдбоносно,нещо изключително страшно,което застрашава цялото му същество,но той не е в състояние да посочи от къде идва този необясним страх.Не е в съсътояние да го свърже с конкретен предмет или лице.Този силен страх се нарича витална /жизнена/застрашеност и се среща при някои форми на шизофренните психози.Психичните състояния на неопределеност и витална застрашеност представляват по–сложно преживяване,наречено ТРЕВОЖНОСТ.В нея се откриват три вида компоненти.Афективен–гняв,тъга,вълнение,смут и др.Идеаторен компонент–лошо предчувствие,заплаха, опастност,беда.Моторен компонент–неспокойствие,възбуда.Соматовегетативен–зачервяване,пребледняване,изпотяване,сухота в устата и др.

Страха и тревожността се разграничават трудно,но все пак има съществени разлики и те са ,че страхът се обуславя от конкретни външни дразнители и има почти еднаква продължителност с стресогенната ситуация.При очакване тя да се повтори вече е налице тревожност.Най–важната емоционална съставка за страха е гнева,а за тревожността –тъгата.

Човешкия живот е немислим,без емоции.Това е така,тъй като те са един от трите градивни елементи на нашата душевност.Освен,че сме разумни и волеви,ние сме и дълбоко чувстващи.Затова,когато липсва емоционалния живот,се ракъсва цялостта на структурата и това се превръща в проблем.Състояние,характеризиращо се с липса на емоционален живот се нарича АТИМИЯ или още апатия.Болните са безчувствени,не остановяват връзка с околните.Нищо не може да ги изведе от това състояние–нито радостни,нито скръбни вести.Към всичко са равнодушни.Повечето време прекарват в леглото или някъде сами.Среща се при глобални деменции.Друга крайност в емоционалното състояние,в което емоциите не подлежат на волеви контрол,или трудно се овладяват реакциите е ЕМОЦИОНАЛНАТА ЛАБИЛНОСТ.При нея настроението и чувството са крайно неустойчиви–противоположни състояния се сменят бързо по нищожни поводи.Най–изразената лабилност е емоционалната инконтиненция.При нея е невъзможно задържането на възникналите при определен повод чувства.Болните,по незначителен повод се смеят,плачат,избухват.При слушане на обикновени случки и гледане на филми те ту плачат,ту се смеят.Това разстройство е присъщо на органични поражения на мозъка и преди всичко на мозъчната атеросклероза.Уневротично болните и псохопатни личности емоционалните реакции се развихрят също по незначителни поводи,но са бързопреходни.Или така наречената раздразнителна слабост,когато болния реагира бурно,обикновенно с чувство на гняв,след което настъпва бърза уморяемост и изтощителност.

Друг вид разстрйство свързано с нарушение на емоционалните реакции е ПАРАТИМИЯТА.При нея възникналите чувства не съответстват на реалната ситуация.Например,при радостни вести болния се натъжава и обратното.Налице е неадекватност на емоциите.Те са дълбоко извратени.Паратимията е свойствена за шизофренните психози.Отлонение в емоционалната част от структурата е състоянието на двойнственост или още АМБИВАЛЕНТНОСТТА.При което се разкриват едновременно или бързо възникващи една след друга имоции от противоположен характер,например любов и омраза,плач и смях,жалост и жестокост.Подобна двойнственост на емоциите може да се срещне и у здрави хора и правилно отразява едновременното изживяване на противоположни чувства.При патологични условия тя е характерна за шизофренията.

ВТУ „ СВ. СВ.КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

КАТЕДРА ПСИХОЛОГИЯ,

МАГИСТЪРСКА ПРОГРАМА



ПСИХОПАТОЛОГИЯ

НА

АГРЕСИВНОСТТА
/ КУРСОВА РАБОТА /

ИЗГОТВИЛ: ПРЕПОДАВАТЕЛ:

МИГЛЕНА Н. ГОРЧЕВА ДОЦ. Д-Р ИЛИЯ СТОЙКОВ

Ф. № 0927

Не минава ден, в който да не чуем или да не прочетем в медиите за извършен акт на насилие. През последните години чувствително се увеличават агресивните прояви. Насилието съпровожда всекидневието ни. Хората са свидетели на насилие и много често възпроизвеждат това поведение.

Според Жан жак Русо човекът в естественото си състояние е мило и добро създание, а обществото с ограниченията си му налага да бъде агресивен и го покварява.

Под понятието агресия се разбират многообразните действия, които нарушават физическата или психическата цялост на друг човек или на самия него, носят му материални щети, пречат да осъществява намеренията си, противопоставят се на интересите му или водят до унищожаването му.

Проблемът за агресията и насилието се поставят винаги, когато се търсят факторите и причините за разрушаване и прекъсване на социалната комуникация, за нарушаване на моралните и правните норми. Какво обаче е агресия ? Агресията винаги ли включва насилие? Колкото и прост да е на пръв поглед този въпрос, в действителност никак не е лесно да се опредили кое поведение е агресия и кое- не е . Хората също така имат много различни подходи и към оправданието на агресията и насилието.

Агресията е основна поведенческа форма, причинена от болка , страх , яд , провокация, заплаха и разни вътрешни и външни дразнители и се влияе от усвоените знания.

Най- разпространения вариант на класификация на теориите за агресивността в социалната психология фиксира четири направления:

1. Биологично направление.

2. Бихевиористично направление, в което е изградена хипотезата „ Фрустрация- агресия” и нейните ревизии.

3. Направление на социалното научаване с основен представител А. Бандура.

4. Когнитивно направление с основни представители С. Фешбах и Х. Конрадт.

Ситуационните условия и фактори, които обуславят агресивните прояви, могат да действат продължително време или да влияят непосредствено преди агресивната проява.

Към първата група условия могат да се отнесат : социализацията на личността, социалнопсихичната атмосфера на социалната среда и формиране в резултат на нея социални нагласи на личността . Психолозите от направлението за социално научаване

анализират въздействията на околната среда не като равностойни, а с различна степен на значимост. Някои от тях поставят поведението на родителите като най – важно и изтъкват следните характеристики:

а/ Незадоволителната емоционалност от страна на родителите;

б/ Авторитарно- наказващия стил на възпитание от страна на родителите, който е определящ за агресивността;

в/ Гневът в родителския модел на поведение води до реактивна агресивност:

Семейството е един от най- важните фактори. От него до голяма степен зависи наличието или липсата на агресивно, асоциално поведение. При несполучливите бракове страхът, депресията, тревожността, слабостта пораждат безпокойство и несигурност. Най- често изкупителни жертви в такива семейства са децата. В семействата където няма хармония, а тираничност, прекалена взискателност, властност или мекушавост винаги има противодействие. Противопоставянето е в основата на неврозата или на някаква поведенческа недостатъчност- бягство, лицемерие, прикрита или явна омраза, потиснатост или открита заплаха.

Защо семейството е дин от най- важните фактори? Социално- психологичната атмосфера в семейството влияе непосредствено. Там протича първичната социализация, изграждат се типове отношения и поведенчески модели. Пропуските в педагогическия подход, възпитанието в авторитарен стил, конфликтната атмосфера, враждебността, незадоволяване на потребността от общуване, липсата на емоционална близост, строгостта и особено жестокостта от наказанието от страна на родителите могат да доведат до формиране на агресивни наклонности при децата. Има опасност тази агресия да се прояви и в зряла възраст и да прерасне в склонност към насилие и жестокост.


Втората група условия и фактори за агресивна проява се отнасят до непосредствената ситуация. Те са изследвани главно в рамките на бихевиористичната парадигма. Включват три вида променливи- антецеденти, намесващи се и резултативни.

С „ антецедент” се обозначава непосредствено предшестващата ситуация- причина и стимул за агресия. „Намесващи се” променливи в ситуацията са главно актуализирани впечатления на личността, свързани с предишния й агресивен опит.

Важен антецедент на агресията е атаката. Някои изследователи я сочат като главен социален причинител на агресия. Изследването на този антецедент става , след като

експериментаторът обиди изследваното лице по повод някакава негова грешка или пък без причина, след което на атакуванания се дава възможност вербално или с „шокове” да изрази агресия.

Теорията за социалното научаване сочи като антецедент или стимулатор за агресивност наблюдаваните или лично изпитаните последици от агресивно поведение. Натрупването на идентични ситуации в социалния опит на личността, при което са насърчавани агресивни образци на поведение, трасира пътя, по който се изгражда агресивният тип личност. При анализа на агресивната личност трябва да отчитаме както социално- психичните, така и биологичните детерминанти. На вродените качества и склонности обръща внимание К. Леонхард. Той се спира на характеристиките на т. нар. възбудими личности, като открива у тях патологична власт на влеченията.

Съвременните търсения в тази научна област са характерни с разглеждането на агресията като междуличностно явление, което се проявява в определен социален контекст. Тази теза се предлага от Жак- Филип Лейенс и Адам Фрончек.

Много от проявите на агресивното поведение не попадат в една категория. В много от случайте предпоставките за агресията могат да бъдат свързани или да бъдат обусловени от: непредвидимостта на фрустрацията; ролята на междуличностните конфликти като пречка за реализиране на желаното действие.

Една ранна теория за агресията поддържа , че фрустрацията е необходимо условие за да се породят агресивни реакции. Тази теория също така поддържа, че фрустрираният човек често ще измества агресията от обекта , към който е насочена към други цели. Изместването обикновено е по- специално към такива , които не са в състояние да отговорят. Условията, при които изместената агресия ще се прояви , не се свеждат само до неспособността на целта да отвърне. Сходството на целта на изместената агресия с оригиналния обект е друга предпоставка . Изследван е и феноменът на повишените очаквания като фактор за проява на насилие и агресия. Съгласно този феномен угнетени хора преживяват период на повишени очаквания, свързан с евентуална фрустрация, при който се наблюдава нарастване на агресията.

Агресивното поведение в значителна степен е свързано с начина, по който личността подхожда към жизнените ситуации. Майър Фрийдмън и Рей Роузънмън идентифицират два различни жизнени стила , които имат отношение към агресията: тип А и тип Б. Множество изследвания доказват, че хората с поведение от тип А имат няколко общи черти:



  • Времеви натиск: винаги бързат, никога не им достига времето за всички задачи, с които са се заели или което се изисква от тях, свръхангажирани с липсата на време.

  • Съревнователност: по природа са съревнователно настроени и действат по този начин дори в ситуации, в които съревнованието не се изисква и не е уместно. Много силно осъзнават статуса и различията в него. Загрижени са за запазването на „имиджа” и репутацията си- трябва винаги да са първи, да имат успех, да бъдат ценени от околните и нямат време да се отпуснат и да се забавляват. Изключително амбициозни.

  • Враждебност: нетолерантни, лесно избухват и се разгневяват, когато са забавени или околните „ им се пречкат из краката”, непрекъснато са на щрек да не би някой да ги изпревари.

  • Потребност от контрол: неимоверна потребност да се контролират нещата в живота , включително и поведението на околните. Този тип хора буквално сами се „изгарят”, защото възприемат почти всичко като заплашително и не могат да разграничат кои събития могат да се контролират и да се променят и кои-не.

Поведението от тип А е съществен рисков фактор за преждевременното развитие на сърдечносъдови заболявания в сравнение с лицата с поведение тип Б. Най- опасният компонент на поведението от тип А е „потенциалът към враждебност”, който е свързан директно и с агресивното поведение. Хората с тип А поведение действат по- агресивно към околните, за да им причинят болка и страдание.

Една от най- често цитираната класификация принадлежи на А. Бъс, който я разглежда по три дименсии: (1) физическа- вербална; (2) активна- пасивна; (3) директна- индиректна.

Първо агресията може да се по физическата природа- дали има физически действия или вербални изказвания, които могат да се изразяват и в злонамерено занижена оценка на някой подчинен например, в клетви и заплахи. Втори въпрос е колко директно и активно е действието и дали може да се определи като атака върху „жертвата” на агресора, или да се предприемат някои по заобиколни пътища за нанасянето на вредата.

Друго разграничение е издигнато от А. Бъс и С. Фешбах- враждебната и инструменталната агресия. При враждебната агресия човек често цели единствено да нанесе вреда или нараняване на жертвата. Изпитва някаква силна и неприятна емоция- например гняв и реагира, като я насочва срещу другия. Поради тази причина Зилман я нарича агресия, мотивирана от раздразнение, защото целта е редуцирането на неприятно емоционално състояние.

Вторият термин- инструментална агресия- се прилага в случаи, в които агресорът атакува другия не само заради силното желание да го види да страда, а като средство за постигане на някаква друга цел, т. е. нанасянето на вредата не е цел само по себе си, а подпомага за получаването на нещо друго. Зилман нарича тази агресия „мотивирана от стимул”.

Друга дименсия, по която могат да се класифицират актовете на агресия, според Бърковиц е степента на съзнателен контрол или импулсивност на поведението. Някои атаки се извършват хладнокръвно и обмислено, други се осъществяват, без много да се мисли какво ще се спечели освен причиняването на вреда на жертвата или каква ще бъде цената на стореното.

Повечето изследователи се опитват да дадат дефиниция на агресията и да определят видовете агресия. Арнълд Бъс твърди , че всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. Според него агресията е реакция, която представя неприатен стимул на друг организъм, т. е. всяко поведение, което вреди или наранява другите. Л. Бърковиц и Сеймур Фешбах издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия. Долф Зилман ограничава термина агресия до опитите да се нанесе телесно или психично нараняване на другите. Джеймс Тедеши и колегите му твърдят, че онези поведения, обикновено дефинирани или наричани като „агресивни”, е по- добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да опражни власт чрез принуда над околните. Бандура защитавайки позиция по отношение на агресията от гледна точка на теорията за социалното учене , я определя като поведение, изпълнено извън социално одобрената роля.

Друго становище особено в литературата за семейното насилие- свързва агресията с властта и доминацията. У. Гууд например разработва теорията за ресурсите според която хората имат малко ресурси или ограничена способност да упражняват контрол по друг начин, са склонни да прибягват до насилие като средство за влияние и доминиране върху другите и изследванията наистина показват, че големите статусни различия в двойката са свързани с по- голяма честота на актове на насилие, особено ако мъжът е този с по- ниския статус. Някои следователи дори извеждат специален вид агресия- на доминирането.

Немалко изследователи разглеждат поне някои агресивни действия като тактика за борба, т. е. като имащи инструментални цели, а именно постигането на победа или разгромяването на противника в някакъв социален конфликт. Използващият агресията според тях цели да накара опонента да отстъпи по пътя към постигането на съгласие: заплахи, че ще се прекратят преговорите, твърдото настояване на собствената позиция, оказване на натиск, омаловажаване на аргументите на опонента, завладяването на общи ресурси, омаловажаване на самия опонент, въоръжаване, изграждане на политическа сила и т. н.

Друга позиция се защитава от теоретиците, работещи в парадигмата на управлението на впечатленията, според която агресията служи за предпазване на Аз- образа на агресора, който се стреми да създаде впечатление за безстрашна, внушителна , страшна фигура. Хората са склонни да „си връщат”, когато са поставени в отрицателна ситуационна идентичност и поведението им има тенденцията да е по- социално желателно, когато се извършва пред публика и когато загрижеността за идентичността е по-видима. Голяма част от агресията е легитимно поведение в определени контекстове и за определени публики.

Независимо от всички тези различия в дефинирането на агресията, едно от най- широко приеманите определения на агресията принадлежи на Робърт Барон и се състои от три ключови елемента: агресията е всяка форма на (1) поведение, насочено към (2) целта да се навреди или да се нарани друго живо същество , което е (3) мотивирано да избегне такова отношение, с други думи трябва да се търси поведението, а не отрицателните чувства като гняв, ярост или мотиви. За да се класифицират действията като агресия, насреща трябва да има живо същество , което не иска да бъде третирано по този начин. Последният елемент е включен, за да се разграничат тези случаи, в които „жертвата” не е мотивирана да избегне агресивното третиране- например в садомазохистичните отношения или при самоубийство, в което агресорът и жертвата са всъщност едно и също лице, което търси нанасянето на вредата , а не се стреми да я избегне.

Въпреки многобройните изследвания агресията и досега си остава недоизяснен проблем. Сравнително по- висока е агресивността при подрастващите и се дължи на това, че поради недоизградената им личност и липсата на житейски опит, кризата през този период е най- трудна и продължителна.

Повечето учени оптимистично смятат, че агресията във всичките и форми може да бъде предотвратена или поне редуцирана. Корекционно- възпитателната работа в такива случаи е насочена към повишаване на увереността в собствените сили, в изработването на по- зрели възгледи за живота и отношението към другите, а също и във възможността да се продобият необходимите социални навици. Това налага промяна на неблагоприятнато среда, приобщаването към нови социални ангажименти.

Един от начините за редуциране на агресията е наказанието, но за да бъде ефективно, то трябва да отговаря на няколко условия: (1) да е непосредствено, т. е. колкото по- малко време е изминало между агресивният акт и наказанието, толкова вероятността то да действа задържащо е по- голяма; (2) да е интензивно,т. е. да е достатъчно силно, за да е неприятно на потенциалния агресор; (3) да е вероятно,т. е. вероятността да последва агресивното действие да е достатъчно висока.

Втората възможност е хипотезата за катарзиса. Защитниците на хипотезата за катарзиса твърдят, че е полезно да се действа агресивно, дори ако никой не е нараняван или нападан. Но дори ако се приеме, че съществува, възможно е катарзисът да е изключително временно явление.

Една от най- ефективните стратегии за редуциране на агресията е извинението. Извиненията, които насочват към външни атрибуции ( извън контрола на човека, т. е. посочващи т. нар. смекчаващи вината обстоятелства) са доста по- ефективни при редуцирането на агресивното поведение от тези, насочващи към вътрешни причини.

Теорията за социалното учене обръща специално внимание на излагането на неагресивни модели- хора, които се държат по неагресивен и въздържан начин.

Хуморът също е мощно средство за справяне с отрицателните емоции и агресията : хората с добро чувство за хумор е по- малко вероятно да се подават на провокации и отрицателни настроения, по- вероятно да се опитват да надвият гнева, тъгата и депресията и имат по- добри шансове да се радват на по- добро здраве. Изследванията в областта на агресивното поведение също показват, че добронамерения и невраждебен смях редуцира последващата агресия.



Редуцирането на агресията има важно значение за благополучието на личността с оглед това, че тя се разминава като стил със себеутвърждаването. Себеутвърждаващото поведение включва защитаването на собствената позиция и желания и въпреки това зачитане на другия и осигуряване на честни „ правила на играта” за всеки от взаимодействащите. Агресивната реакция включва заплашването или нарушаването правата на партньора т. е. „да се спечели”, без значение какво мисли или как се чувства другия. Агресията включва себеизразяване, което се характеризира с нарушаване правата на другите и унижаването им в опитите да постигнат собствените си цели. Поради това агресията може да се разглежда като пречка пред благополучието и щастието на личността.

Използвана литература:
1. Шафертер, Кристин, Обща психопатология, Плевен, 1999г.
2. Андреева, Л. , Социално познание и междуличностно взаимодействие , С., 1999г.
Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница