ТЕМА:Налудни психични разстройства /параноя/ Изготвил

Полина Маринова Петрова Доц.Д-р. И.Д.Стойков

Ф.№ 0950

Враца

Налудното разстройство (преди се е наричало параноя). Нарича се още "параноидна психоза". Протича с персекуторни налудности, но без други данни за шизофрения. Налудните идеи могат да оформят сложна и логично разработена система, която не засяга останалите сфери на личността. Специфични примери за този синдром са болестната ревност и еротоманията). Водещ симптом е една налудност или системата от налудности, обединени от една обща тема (за отношение - мислят, че другите хора ги смятат напр. за хомосексуалисти; за откривателство; ревностова; сексуална, вкл. и еротична).

Налудните идеи- погрешни съждения или умозаключения, които не съответстват на действителността и не се коригират от данните на опита или по пътя на логиката.

От налудностите се изключват различни вярвания, които причисляват човека към една или друга религиозна група. Налудността е "самотно", идиосинкретично явление, специфично за всеки отделен човек. Важна характеристика на налудностите е тяхната неразколебимост - те не се поддават на логически аргументи или объркване. Налудните идеи се класифицират по различни критерии (напр. първични и вторични, периодични и постоянни и др.), но голямо практическо значение има разделянето им според тяхното съдържание:

- за преследване: налудна убеденост на болния, че е преследван от близки или непознати хора, от лични врагове, от терористични организации и др. (за да се защити, много често от преследван става преследвач). Наблюдава се при шизофрения и други психози с параноиден синдром.

- за отношение (сензитивна налудност): човек се усеща по един или друг начин в центъра на събитията (на Вселената). Има чувството, че хората го гледат по-особено, че разговорът прекъсва, когато той влезе, защото говорят за него, че си правят знаци зад гърба му. Налудна убеденост, че хората около него имат отрицателно предубедено отношение, че пренебрегват интересите му. Друг вариант на тази налудност: болният има усещане, че предмети и ситуации са подредени с някаква цел специално за него и ги тълкува.

- ревностова: налудна убеденост за измяна или опит за измяна от страна на близко лице (най-вече на брачен партньор). Наблюдава се при параноя, алкохолни психози и др.

Налудността е разстройство на съдържанието на мисловния процес, при което въображаеми факти се смятат за действителни.  Това повече или по-малко трайно психично състояние се среща при психичните, но също така и при инфекциозните болести, интоксикациите (алкохолизъм, токсикомания...) и дори при силна треска. Понякога налудността става хронична. Трайното й установяване означава тежко разстройство на личността и променя дълбоко отношенията на болния с неговото обкръжение. Хроничните налудности (параноялни налудности, хронични халюцинаторни налудности, фантастни налудности) заемат голямо място в психопатологията на възрастния поради разнообразието и важността им. Техните прояви, формиращите ги механизми и развитието им са безкрайни променливи. През XIX век В. Манян предлага еволютивно описание на налудностите, като разграничава четири последователни фази: безпокойство, налудност за преследване, налудност за величие и деменция, но впоследствие се забелязва, че тази схема не може да бъде приложена към всички случаи. Сега интересът е насочен към задълбоченото изучаване на личността. И наистина невъзможно е налудната идея да бъде откъсната от миналото на болния, от неговата афективност и житейски опит. Според психоаналитиците налудността е израз на изтласкани чувства, които съзнаващата личност на болния не може да приеме. Той приема като идващо отвън това, което всъщност му принадлежи („някой ме принуждава да говоря нецензурни думи\", „някой ме подтиква да извършвам неморални действия...\"). Параноялната налудност има същия източник: идеята „аз го мразя\" става „той ме мрази\". Or този момент освободеният от чувство за вина болен може да отприщи агресивността си и да стигне до убийство. Състоянието на налудност не предполага непременно наличие на интелектуална недостатъчност. Някои болни притежават забележителна интелигентност. Те може да имат нормална дейност и докато не се засегне специалната тема на тяхната налудност, не могат да бъдат различени от нормалните хора. Налудните теми са неизброими: преследване, фрустрация, виновност, величие, обсебеност и т. н. Някои се придружават от толкова интензивни образи, че се превръщат в халюцинаторни. Съществуват налудности, споделяни от двама или повече души. Така цели семейства могат да бъдат обхванати в налудни мрежи, като всеки привежда допълнителни аргументи, които засилват убедеността на членовете на групата.

Това разстройство се среща много по-рядко от шизофренията и обикновено не се установява фамилност (генетично предаване). Във възникването на този вид разстройство лежат много от причините за възникване на параноидните налудности.

ПЕРСИСТИРАЩИ НАЛУДНИ РАЗСТРОЙСТВА-тази група включва различни разстройства,. чиято единствена или най-изявена клинична особеност е наличието на дълготрайни налудности и които не могат да се класифицират като органични, шизофрении или афективни. Вероятно е те да са хетерогенна група заболявания, но изглежда не са свързани с шизофренията.

Относителното значение на генетичните фактори, личностовите особености и житейските обстоятелства в техния произход е неизяснено и вероятно варира от случай до случай.

Налудностите представляват единствената или най-изразената клинична характеристика. Налудността или налудностите трябва да са били налице най-малко в продължение на б месеца, и да имат определено личен, а не субкултурен характер. Интерминентно могат да възникват депресивни симптоми или дори разгърнат депресивен епизод , но при условие, че налудностите персистират и по време, когато липсва разстройство на настроението. Не трябва да има данни за мозъчно заболяване, слухови халюцинации (или само редки) и анамнеза за шизофрении симптоми (налудности за контрол, предаване на мисли и т.н.).

Това е резидуална категория за персистиращи налудни разстройства, които не удовлетворяват критериите за налудно разстройства . Тук се кодират разстройства, при които налудността или налудностите се съпровождат от трайни халюцинаторни гласове или от шизофрении симптоми, но които не са достатъчни за поставянето на диагноза шизофрения . Налудни разстройства с времетраене по-малко от 3 месеца.

Шизофренните разстройства се характеризират с основни и характерни отклонения в мисленето и възприятията и с несъответен или притъпен афект. С течение на времето може да настъпи известен когнитивен дефицит. Нарушенията засягат най-основните функции, които дават на здравия човек чувство за индивидуалност, неповторимост и самостоятелност. Най-интимните мисли, чувства и действия често се преживяват като разкрити за околните, могат да се развият налудности за сили, които влияят върху мислите и постъпките на пациента. Халюцинациите - особено слуховите - са чести и могат да коментират поведението или мислите на лицето. Цветовете или звуците могат да изглеждат необичайно ярки или променени. В ранния период често се наблюдава недоумение, всекидневни ситуации притежават особен, обикновено зловещ смисъл,предназначен единствено за болния.

Острото полиморфно психотично разстройство без шизофренни симптоми е краткотрайно внезапно възникващо разстройство с явни халюцинации, налудности и нарушения на възприятията, твърде променливи и динамични, до емоционална буря с интензивни преходни чувства на щастие и екстаз или страх и раздразнителност. Те не удовлетворяват диагностичните критерии за маниен епизод, депресивен епизод или шизофрения.

Параноя (от старогръцки para - против и noos - дух, думата е въведена от немския психиатър Johann Heinroth през 1772 г. и наложена от Kraepelin в края на ХІХ век) обозначава лудостта със систематичен делириум, непрестанни интерпретации на протичащото и запазване на интелектуалните способности. Смята се, че се дължи на делириум на референциите (скъсване с реалността) и илюзии на паметта, които пораждат теми за преследване, ревност, мания за величие. Параноикът е онзи хронично болен човек, който се смята за пророк, император, велик човек, оказал се по един или друг начин в център на световен заговор, насочен против него.

Фройд смята, че параноята е защита срещу страха от хомосексуалността. Болният се защитава срещу изригването на това желание с психотичния акт на разрушаването на света, тоест с радикалното отдръпване на либидното запълване от всички обекти, включително и от самия себе си. Много често този вътрешен “край на историята и на света” е последван от усилие за само изцеление, за усилие да се насели отново собствената душа и света - оттук халюцинациите и налудните истории и интерпретации, които разказва. Но тъй като този свят е поставен под знака на хомофобичното изтласкване, новият световен ред е оцветен параноялно, тоест е населен само с преследвачи. Болният не може да бъде смятан просто за луд и затварян в психиатриите и техните класификации, тъй като в налудното знание което има за самия себе си има толкова истина, колкото и в това на теоретика, който изгражда теориите си на базата на неговия случай. Съществено е да се отбележи, че за Фройд параноята е основен обяснителен модел за останалите психози.

Първият елемент от тези налудности е, че индивидът се чувства застрашен (по някаква причина) от действителна или въображаема заплаха (най-често е смесица между двете). Тогава той е склонен да търси потвърждение на предположението, че съществува такава заплаха от заобикалящата го действителност. При което: той нерядко чрез самото си търсене предизвиква враждебни реакции; става все по-изолиран от околните, поради което му става много трудно да си проверява предположенията (високо ниво на тревожност); започва трескаво да търси обяснение за тази изолираност. В един момент е възможно човек да намери обяснение и ако това обяснение е налудно, то бележи момента на възникване на параноидната налудност.

Много важен елемент е този, че човек е изолиран - в изолация по-трудно се разбира кое е фантазно и кое реално, особено ако индивидът има склонност да регресира. В такъв момент човек много лесно става психотичен и намира един или друг вид налудно обяснение. Веднъж появило се, налудното обяснение се укрепва (подкрепя) чрез всеки следващ факт. При това, ако някой каже на индивида с налудност, че не е прав, той бива причислен към групата на "враговете".

При параноидно разстройство пациентът проявява прекомерна чувствителност към унижение и отблъскване, склонност да тълкува погрешно неутралните или приятелски действия на околните като враждебни и презрителни, както и борбено и упорито чувство за лични права. Може да е склонен към ревност или прекалено чувство за собствена значимост. Такива хора лесно могат да се изживяват унижени и потискани и мисленето им е твърде себеотносно.

То е личностово разстройство, което се характеризира с: пре­комерна сензитивност към преживяване на неудачи и неуспехи; злопаметност по отношение на нанесени обиди и оскърбления, склонност към отмъстителност; мнителност и постоянна склонност към изопачено възприемане на околните, като например техни неутрални и дори приятелски действия превратно се тълкуват като враждебни или оскърбителни; борбено и непреклонно чувство за собствена правота, несъобразено с реалната ситуация; скло­нност към патологична ревност; склонност за преживяване на изключителна собствена значимост, изразяваща се в трайни себеотносни нагласи; свръх ангажираност с неоснователни "конспи­ративни" обяснения на събитията от непосредственото обкръжение или в света.

Параноидните личности масивно използват проекцията като защитен механизъм - виждат собствената си лошотия у другите. Хора с такъв вид особености могат да станат психотични, когато имат по-малко информация, когато каналите, по които могат да коригират фантазиите си относно реалността са малко- напр. в чужда страна, поради изолацията лесно се развиват налудностите, особено налудностите за отношение. Всеки от нас си има налудности, но обикновено ги държи в главата си.

При работа с такива хора не трябва да се провокират параноидните симптоми - на пациента трябва подробно да се обясни какви лекарства му се предписват (защо точно тези, а не други), за да не реши той, че искат да го отровят. Всяка интервенция трябва да бъде внимателна!

При налудното разстройство няма симптоми от I ранг на Шнайдер, няма негативни симптоми. Обикновено е налице задоволително социално функциониране.

Това разстройство се среща много по-рядко от шизофренията и обикновено не се установява фамилност (генетично предаване). Във възникването на този вид разстройство лежат много от причините за възникване на параноидните налудности.

ЛЕЧЕНИЕ: Най-важният въпрос е свързан с трудностите при изграждането на терапевтичния съюз, защото хората с налудно разстройство в голяма степен използват механизма на проекция и са склонни да откриват злонамереност у околните, включително и у терапевта. Нерядко тези хора функционират на добро ниво и налудностите не им създават голям дискомфорт (страдание), а именно той мотивира човека за лечение. На болните трудно може да им се обясни, че трябва да вземат мерки за здравето си. Ако все пак пациентът се мотивира за лечение, целта на терапията не е "излекуване", премахване на налудностите, а е по-скоро насочена към това как човека да живее с налудностите си така, че те да не му пречат. Налудностите не могат да се премахнат чрез разяснение, а чрез постепенно въвеждане в реалността.

Обикновено това разстройство е много трайно и постоянно, цикличност има по-скоро в проблемите, които то създава.

Литература:

1.Шафертер, Кристин, Обща психопатология, Плевен, 1999, 317с.

НА ТЕМА:

Изготвил: Проверяващ:

Гергана Стефанова Христова Доц. Д-р И. Д. Стойков

Ф.Н. 0952

2008г.

Като психологичен термин нарцисизма е въведен от Зигмунд Фройд. Той го използва в рамките на теорията си за либидото. Спори се дали въобще има такъв вид личностово разстройство.Основната характеристика е, че човек очаква специален и особен вид отношение спрямо самия него. Много важни за нарцистичната личност са престижът и славата, очакват да бъдат обект на възхищение и никога не се насищат. Реагират много болезнено при всякакъв вид критика. Във връзките, които изграждат с други хора, се интересуват само от себе си. Смята се, че тези хора са преживели много сериозни травми от родителите си в ранното детство. Преживели са мъчително ранните взаимоотношения с първите субекти около себе си и, много разочаровани от родителите си, са фокусирали цялата си енергия върху самите себе си. Имат стремеж да им се засвидетелства уважение, да минават по специален ред (не толкова "по втория начин", който обикновено е скрит от другите, а по-скоро "парадно").

Спорът за принадлежността на това разстройство към личностовите е поради това, че нарцистични черти има при всички личностови разстройства и че то не е ясно разграничена цялост. Обособяването на нарцистичната личност е продукт преди всичко на психоаналитичните идеи.

Идеята е взета от гръцката митология. Там е описан Нарцис- син на речен бог и нимфа. Той бил прекрасен, но горд и не обичал никой друг освен себе си. По тази причина Нарцис отхвърлил любовта на речната нимфа Ехо. Много ядосана Ехо го проклела да се влюби силно, но любовта му да бъде отхвърлена. Проклятието се сбъднало. Нарцис оглеждайки се във водата се влюбил в огледалният си образ. Самоубил се защото прекалил с любуването на себе си. Там където умрял поникнало цветето нарцис.

Според Фройд нагласата нарцисизъм се поражда тогава, когато либидото се оттегли от външният свят и се насочи изцяло към Аз-а. той разграничава „първичен” и „вторичен” нарцисизъм. Първичният се формира в ранното детство, тъй като тогава все още липсват отношения към външния свят. Това е нормален етап от детството. Детето се оглежда в огледалото в търсене на своя огледален Аз и така си изгражда своя видима идентичност. По-късно в хода на нормалното си развитие детето започва да разширява и развива либидните си взаимоотношения с околните, като ги насочва извън себе си. Вторичният се появява, ако след това детето оттегли либидната си привързаност от външните обекти и я насочи отново към себе си. Фройд смята, че дори да се развива нормално човек в някаква степен остава нарцисист през целия си живот. Като основа за формирането на идеала за себе си (Аз-идеал или Его-идеал), тази обич към себе си всъщност е предпоставка за възможността човек да обича и другите. Силното Его прави човека здрав и го пази от неврозите, но само ако е надживяна детската нарцистична обич. Ако не е това може да е причина за психично разстройство. Тогава либидото се изолира от света и се насочва навътре в Аз-а. Тази фиксация, понякога съчетана с регресия, води до психични разстройства от психотичен тип (нарцистични психотични състояния), които трудно се поддават на психоаналитична терапия, защото до несъзнаваното на нарцистичната личност няма достъп. Нарцистичната нагласа е използвана от Фройд за обясняване на различни явления като психоза или нарцистична невроза, любов, страх от кастрация, ревност и садизъм- в този аспект нарцисизма може да се разглежда като индивидуална личностна черта. Също така той прилага това понятие и за разбиране на масови явления, като например „готовността на подтиснатите класи да бъдат лоялни към своите управници”, а тук нарцисизма придобива вече обществен характер.

Ерих Фром, приемайки идеята на Фройд за първичния нарцисизъм описва нарцистични личности (непсихотични), които са едни от най-трудните случаи за психотерапията. Една от основните задачи при съзряването на личността е преодоляването на нарцисизма. Така човек се научава да обича другите.

Нарцистичният комплекс е тежко личностно разстройство. Този комплекс е характерен с прояви на самодоволство, себелюбие, егоцентризъм и възхищение от себе си. Нарцисът с удоволствие се наблюдава в огледалото, зависим от своя стремеж да се хареса на околните но най-вече на себе си. Той се нуждае от ласкателства и одобрение, издига в култ своя външен вид, идентифицира се с един измислен, идеален образ, който му придава тежест пред другите и го издига в собствените му очи. Дори най-малката критика относно неговата външност може да го извади от равновесие, затова е необходимо той да бъде стимулиран с възхищение и комплименти. Такъв тип личности обичат да излагат на показ своите познания и силни страни, своята красота или обществено положение, проявявайки склонност към маниерничене и самохвалство. Една от формите на нарцисизма е издигането в култ на личната сексуалност, което обикновено е компенсаторна реакция на комплекс за кастрация. Възможно е страдащият да не осъзнава какво се случва с него и причината се корени в детството- идентификацията продължава да има роля във взаимоотношенията и това е патология. Понякога се наблюдава и т.нар.автоеротизъм- рядко разстройство при което половото влечение е насочено към самия себе си. Това са хора, които обожават собственото си голо тяло.

Много хора наричат нарцисизма неправилно егоизъм. Възможността да са свързани нарцисизма и егоизма не е изключена, но не винаги себичната личност е сляпа за обективната действителност и „надценява собствените си субективни процеси”. Нарцисизмът развит до краен предел се изразява в неспособност да бъде изживяна пълно действителността, а при егоизма се наблюдава липса на любов и загриженост към другите. Егоистът не се интересува от нуждите на другите, нито уважава тяхното достойнство и цялостност. Той не вижда нищо друго освен себе си, преценява всеки и всичко от гледна точка на своята полза. Егоистът обича себе си не прекалено много, прекалено малко, всъщност той се ненавижда. Дава вид че много се грижи за себе си, но всъщност прави неуспешни опити да прикрие и да компенсира несполуката си в това отношение.

Нарцисизма е липса на интерес към света, концентриране върху себе си и собствената група (род, нация). Условие за пораждането му е материалната и духовната бедност. Центърът на света за нарцистичния човек е той самия. Това му пречи да има рационален и обективен поглед върху нещата, да е заинтересован от нещо, да общува пълноценно- това блокира развитието му. При нарцистичната личност е нарушена самооценката, проявяваща се от една страна с фантазии за самоидеализиране, а от друга с нереалистично чувство за малоценност. Нарциса е обидчив, недоверчив, държи се егоцентрично и манипулационно. Според определението на Ференци нарцисизмът е свръх надценяване на части от себе си, без индивидът да го приема за болестен процес.

Хайнц Кохут описва нарцистичното личностно разстройство, прието в класификациите на съвременната психиатрия като вид психично разстройство. Признаците са: изключително висока себе оценка; чувството, че си особена, специална личност; надценяване на собствените постижения; високомерно отношение към другите. Тази себе оценка е несигурна и индивидът изпитва силна потребност от одобрението, възхищението на околните; проявява свръх чувствителност към критики. В отношенията си другите такъв тип личност очаква по-специално отношение; в същото време проявява пренебрежение към тях, незаинтересуваност, неспособност за емпатия; експлоататорско отношение – склонност да се използват другите. Разстройството се среща близо два пъти по-често при мъже.

Според Кохут нарцисизма е резултат от лишаване от обич и емпатично отношение в детството. Противоположно на него Милън- теория за социалното учене, счита че е резултат от надценяване на детето в ранното детство и внушение за изключителност и перфектност на личността му.

Съществуват въпросници за измерване на нарцисизма. Най популярният от тях е Narcissistic Personality Inventory (NPI). Основава се на описанието на нарцистичното личностно разстройство. Съдържа четири фактора: лидерство/ авторитет; погълнатост от себе си/ възхищение; превъзходство/ високомерие; експлоататорска склонност.

Според Уорден, типичният отговор на нарцистичната личност при стресогенно събитие е изтласкване (омаловажаване) на значението му. Когато нарцистичните придобивки са застрашени, може да се реагира с регрес, който да приеме формата на депресия, хипохондричност, тревожност, срам, автоагресивност или гняв към другите. Уорден смята, че основният механизъм в нарцистичната личност, е поляризирането на добро и лошо с екстернализация на “лошите” атрибути и интернализация на “добрите”, за да бъдат стабилизирани грандиозните концепции за себе си и да се избегнат мисли, които ги застрашават. Това води до разстройство на връзките с реалността, както и висок капацитет за прикриване (от себе си и от другите) на разстройството. Прикриването е придружено с подмяна на значенията и използване на преувеличения или игнориране на области в реалността.

От друга гледна точка крайния нарцисизъм действа съвсем различно. Той е причина човек да не е в състояние да постави себе си и потребностите си на второ място когато е необходимо да си сътрудничи с околните. Прави хората неспособни да общуват и е пречка пред социалния живот. Следователно той е в конфликт с принципа на оцеляването. То е възможно само ако хората се обединяват в групи и осъществяват съвместна дейност. Възникналия парадокс може да бъде разрешен в две посоки. Първо – оптималният, а не максималният нарцисизъм е средство за подпомагане оцеляването. “Биологично необходимата степен на нарцисизма се свежда до степента съвместима с общественото сътрудничество”. Втората насока е, че индивидуалния нарцисизъм се преобразува в групов и тогава нацията, расата, религията и прочее заместват личността като предмет на нарцисизма. По този начин механизмът нарцисизъм се запазва, но се използва вече не за оцеляването на индивида, а на групата, разбира се само, ако нарцисизма се развива в оптимални граници.

Груповият нарцисизъм също има социална функция, която е успоредна на биологичната на личностния. Тя се изразява в това, че за всяка група бореща се да оцелее е важно членовете и да използват оптимален нарцисизъм, за да я зареждат с нарцистична енергия. Просъществуването й изключително зависи от факта членовете й да я считат за така значима както и самият им живот, да са убедени в правотата, уникалността и възвишеността й спрямо другите групи. Съществува и друга социална функция противоположна на горе описаната. Тя е свързана със злокачествения тип нарцисизъм. Има много общества, в които не всички членове могат да бъдат напълно удовлетворени, било в икономическо, културно или образователно отношение. На тях животът не предоставя възможност да развиват интересите си и те намират избавление в “раздутата” преувеличена предства за себе си като представители на “най-достойната за възхищение група на света”. Тази нарцистична гордост се предоставя от самото общество като единствена алтернатива за предотвратяване на недоволството на хората. Като пример може да послужи расовата дискриминация в Германия или Южна Америка. И в двата случая чувството за расово превъзходство често се намира в най-долните прослойки на средните класи. Тези хора, за които реална надежда за промяна на положението не съществува, разсъждават по един примитивен начин като считат, че макар бедни и онеправдани те все пак са членове на най-превъзходната група, раса или нация на света. В развитието на груповия нарцисизъм се наблюдават сходни явления с тези на индивидуалния. Тук също са налице доброкачествени и злокачествени форми. Ако обектът на обществения нарцисизъм е някакво постижение, нуждата да се създава нещо предполага разчупване на затворения кръг и проява на интерес към постижението. Ако, обаче, обектът на групата като такава е нейното величие, минали успехи или пък външния вид на членовете й, тогава нарцистичния заряд ще нараства и опасните последици ще се увеличават прогресивно.

Не е лесно да бъде разпознат груповия нарцисизъм за разлика от индивидуалния. Ако личност с предполагаема нарцистична ориентация сподели пред другите, че според него само той и неговите близки са интелигентни, добри, възвишени и т.н., повече от ясно е, че става въпрос за краен индивидуален нарцисизъм и останалите ще го сметнат за самодоволен грубиян. Ако нарцистичната личност бъде заместена от перфектен оратор излагащ фанатичната си теория относно нация, религия или политика пред масова аудитория, тогава множеството от хора, които слушат или наблюдават този човек ще се възхитят от патриотизма, любовта му към народа, готовността му за саможертва в името на бога и т.н. Няма значение дали изказването е разумно, щом мнозинството го приема единомислено. В рамките на групата личният нарцисизъм на всеки е поласкан и щом повечето са съгласни, значи казаното е правилно.

В незлокачествени проявления нарцисизма не влияе така пагубно нито на разума, нито на любовта, нито поражда разрушения, но всяка ориентация има различни нива на регресия, които се развиват от нормално до ”дълбоко архаично патологично равнище”.

Изпълнената с нарцисизъм група се нуждае от водач, който да предизвиква възхищението й и върху него да проектира нарцисизма си. Личности, които проявяват силен индивидуален нарцисизъм могат да играят тази роля, тъй като именно водач убеден в своето превъзходство привлича онези които му се подчиняват. Така той успява да задоволи нарцистичните нужди на масата. Акта на подчинение на силния водач е акт на симбиоза и идентификация. Груповия нарцисизъм се нуждае от задоволяване, което в някои случаи се състои в идеологията на групата, отстояваща тезата за превъзходството на собствената си група и несъвършенството на всички останали. Например при религиозните секти това удовлетворение се изразява в убеждението, че въпросната общност е единствената реално съществуваща и вярваща в истинския бог, а всички останали се състоят от неверници. Сходни на тези прояви могат да бъдат създадени и на светско равнище. Ако нарцисизма в дадена група бъде наранен, реакцията също както при индивидуалния ще бъде ярост и гняв. Исторически примери за това са изблиците на агресия при посегателство срещу националния флаг, накърняване на религиозните вярвания, загубите при война, всичко това води до масова жажда за отмъщение и е ставало поводи за войни. Наранения нарцисизъм може да бъде излекуван само ако се възмезди. Отмъщението било то индивидуално или национално често се основава върху наранен нарцисизъм и върху нуждата раната да се “излекува” чрез унищожаването на онзи, който я е нанесъл”.