Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий”

Изготвил: Валя Г. Дафинина – Петрова

Фак. № 0933

Психопатологията е наука за разнообразните разстройства и аномалии на психичната дейност на личността, които израстват от основите на психологичното, и е тясно свързана и с психиатрията, и с психологията. Като научно и физиологично знание психопатологията е необходима и на дефектолога, и на педагога, и на философа, и на юриста, и на социолога, и на политолога. Тази наука се занимава с изучаване и описание на проявите на психичните расзтройства и отклонения, със закономерностите на възникване , протичане и изменението им под влиянието на различни фактори като среда, вътрешни особенисти на организма и др.

В тясна връзка с изясняването на предмета на психопатологията са понятията психика, психична болест и психично здраве, чиито значения са, съответно, съвкупност от всички психични процеси, съзнание, подсъзнание, подтици, чувства, памет, емоции, мислене, интелект и т. н.; разстройство или аномалия на психичната дейност и многокомпонентна психична система, включваща обичайните налични потенции на личността; цялостното й нормално функциониране.

Емпиричните резултати в областта на психопатологията се получават и доказват чрез активното клинично наблюдение, описанието, структурираното интервю, ескперимента и логичното обобщение.

Вид разстройства, изучавани от психопатологията са тези на речта. Речта като словесна форма на мисленето, като средство за комуникация и въздействие, средство за предаване на идеи, страхове, желания и потребности.

Усвояването на речта е процес, протичащ през целия живот на човека като най – бързо се развива той през ранното детство. До шестгодишната си възраст децата вече са усвоили основното в произношението, граматиката и лексиката.

Съществуват две твърде различни теории за за обяснявяне на човешката способност за усвояване на езика – на Б. Скинър и на Н. Чомски/Д. Макнийл. Според теорията на Б. Скинър – Verbal Behavior – децата усвояват езика чрез класическо и оперантно обуславяне. Според теорията на Н. Чомски/Д. Макнийл усвояването на езика в голяма степен е вродена способност. Тези две теории естествено имат своите привърженици, но днес популярност получава и една трета възможност за научно обяснение на усвояването на езика, а именно – взаимодействието между двама души – детето и човекът, който го отглежда и ощува с него непрекъснато.Така усвояването на четирите аспекта на езика – фонология, синтаксис, семантика и прагматика – е изключително улеснено и ползотворно.

Освен аспекти, речта има и своите видове. Тя бива устна и писмена, експресивна и импресивна, като последната може да осъществи и инервация на фонационно – артикулационния апарат, видима или чуваема са страничен наблюдател като шепот.

Речевата патология като вид разстройство на психологическото развитие се класифицира в четири широки симптомни категории:

1 – разстройства в ритъма на речта;

2 – разстройства във фонацията;

3 – разстройства в артикулацията;

4 – разстройства в символизацията.

Разстройствата в ритъма на речта са със силна емоционална и конфликтна основа и важна роля при тях играе тревожността, пораждаща спазмите, характерни за запъването и заекването. В повечето случаи този вид разстройства са психологически, в редки случаи може да са резултат от мозъчносъдови или неврофизиологични смущения.

Нарушеният ритъм се проявява като прекъсвания на речевия поток поради трудно произнасяне на началната част на думата, от внезапна пауза и спазми след започнато вече произнасяне на звука или удължаване на гласните звукове в средата на думата.

Запъвянета и заекването се проявяват най – често около тригодишната възраст на децата или при тръгване училище, т.е. когато по . рязко се променя социалното им обкръжение и тревожността се появява като резултат от загуба на обичайната среда, изпълнена с множество успокояващи опори. Правилният подход при коригирането на разстройства в ритъма на речта е неакцентиране върху проблема, за да не се появят и вторични симптоми, постоянна подкрепа и внимание от страна на хората, с които детето контактува ежедневно.

Възможно е разстройствата в ритъма да се появят и в началото на пубертета / V – VІІ кл. / като роля тук играе не само тревожността, породена от социалните взаимоотношения, но и тревожността, породена от физиологичните промени в организма на подрастващия, стремежът му да се итегрира по – пълноценно в средата, която днес е доста агресивна.

Брадифазията е значително забавяне на речта и е резултат от брадипсихия – обща психична затормозеност. Тук можем да споменем и забавеното проговаряне при децата, но то е по – скоро фамилна особеност, въпреки че се среща и при олигофрениите. Тук е мястото и на термина „логорея” – силно ускорена, непрекъсната и многословна реч.

Разстройствата във фонацията се характеризират с нарушения в тембъра, интензитета и височината на речта. За нарушена фонация се считат стереотипните интонационни извивки, хиперназалните звуци, фалцетите, гърлената реч, подчертаван чужд акцент, насечената реч. Този вид разстройства обикновено се коригират от логопеди или психолози с познания в областта на патологията на речта.

Има случаи и на пълно мълчание, наречени мутизъм – важен симптом за кататонни разстройства. При децата може да се срещне и елективен мутизъм – резултат от реактивни състояния.

Следващата категория психопатологии на речта е нарушената артикулация. Проявите й са изкривяване, подмяна, пропускане или добавяне на звукове.

Характрен пример е забавената реч, отличаваща се с оскъдни или неразбираеми звуци – дизартрия, която може да се дължи на мозъчно увреждане. Дизартрията е по – лека форма на анартрията, която пък от своя страна е с подкоров произход, липса на нарушение на гласопроизвеждащите органи и се изразява в невъзможност да се артикулират думи, чието разбиране, четене и писане са нормални. Анартрията е чисто моторна афазия, при която болният може да произнася само руготни и възклицания, но не и цели смислени изрази. Обикновено анартрията е придружена от хемиплегия и лицева парализа, в някои случаи засяга и вътрешната реч.

Към артикулационните разстройства на речта се отнася и дислалията или логопатията, наричани още косноезичие. Логопатията се превръща в патология след четиригодишната възраст на детето и се изразява в смутена употреба на речевите звукове. Детето изостава в сравнение с връстниците си в правилния изговор, но това състояние преминава окончателно след 11 – 12 – годишна възраст. За да бъде диагностицирано като патология, нарушенията трябва да са във видимо тежка форма, а вербалният интелект – в границите на нормата.

Психопатологичните разстройства на речта включват в себе си и различни видове фъфлене и съскане, като и понятия като:

ротацизъм – неправилен изговор на звука „Р”;

гамацизъм – неправилен изговор на звука „г”;

сигматизъм – неправилен изговор на звуковете „с”, „з”, „ц”, „ш” и „ж”;

капацизъм – неправилен изговор на звука „к”;

ламбдацизъм – неправилен изговар на звука „л”;

бетацизъм – неправилен изговор на звуковете „б” и „п”.

С термина „картавост” се бележи гърленото произношение на „р”. Има и речеви разстройства, изразяващи се в затруднен изговор на „т” и „д”, а с термина „параротацизъм” се назовава замяната на езин съгласен звук с друг, напр „р” с „л”. Литералната парафазия е заместването или разместването на звукове или срички. Вербалната парафазия е термин, с който се обозначава заместването на една дума с друга, без да има смислова връзка между тях.

Има случаи, в които е невъзможно или е сериозно затруднено заучаването на процеса на четене, въпреки наличието на нормална интелектуална дейност, т. нар. дислексия. Дислексията има определено практическо значение и ранното й диагностициране предпазва от неправилно отношение към децата.

Дислексията бива два вида – придобита и на развитието. При придобитата дислексия затрудненията в четенето настъпват след травма или мозъчно увреждане. На три големи типа може да се раздели придобитата дислексия: фонологична, дълбока и повърхностна. Дислексията на развитието е съвкупността от специфични затруднения на детето по време на обучението в четене и се наблюдава при деца с нормална интелигентност, без неврологични нарушения или афективни такива. Все още този вид дислексия се изучава чрез използването на различни методи: генетични, елктрофизиологични, изследване на кръвно – мозъчния дебит, съвременни образни техники за изучаване на мозъка, различни изследвания на очните движения и способността заидентификация на буквите, изследване на периферното зрение при фиксация и др. Винаги трябва да се помни обаче, че четенето е културална, а не природна дейност, тясно свързана със символите на езика.

Голям принос за идентификацията на дислексията има и когнитивната психология, изтъкваща необходимостта да бъдат разделени причините от следствията при изучаване на това психично разстройство чрез използването на метода на сравнението.

Дислексията има не само типове, но и степени: може четенето да не се усвоява или текстът да остава неразбираем поради смесване на сходни писмено или звуково букви. Това психопатологично разстройство е много често срещано и може да има тежки последствия, породени от липсата и на ранна диагностика, и на постоянство и обич при преодоляването му. Промените в правописа, от които е придружена дислексията може да се коригират с помощта на специалист по ортофония, а при наличие на афективни смущения – чрез психотерапия.

Към артикулационните разстройства на речта трябва да отнесем и легастенията – затруднено заучаване на прочетеното;афонията – загуба на гласа; дисграфията – разстройство в овладяване на писмената реч, проявяващо се на ниво пространствени компоненти на писането без да са засегнати морфо – синтактичните структури; афемията – невъзможност за произнасяне на думи въпреки ясното съзнание, че те съществуват.

Разстойствата на речта при символизацията най – често се появяват при афазия и дисфазия.Афазията може да бъде разделена на много видове. По определение тя е смущение на говора в резултат на кортикално, в повечето случаи мозъчно увреждане, в лявата хемисфера, а може да е и в резултат на анатомични физически инсулти и органични мозъчни нарушения в комбинация с психологични проблеми, явяващи се в ролята на първоизточници.

Различават се много форми на афазия в зависимост от засягането на вербалния дебит и доминантното смущение в различните вербални активности. Тази класификация е база за нови изследвания и има следния вид:

Към таблицата би трябвало да добавим и придобитата афазия с епилепсия / синдром на Ландау – Клефнер /, изразяваща се в загуба на експресивните и рецептивните езикове възможности след първоначално нормалното им развитие. Обикновено се наблюдава меоду три – и седемгодишна възраст след поява на леки епилептични симптоми. Протичането на този вид афазия е променливо и при повече от 50% от болните възстановяването е пълно.

Твърде редки, но и най – тежки, са вродените и първичните психопатологични разстройства на речта, наречени алалии. При тях речта не се развива изобщо след тригодишна възраст въпреки относително доброто интелектуално ниво. Алалиите може да са израз или на тежки увреждания на мозъчните центрове на речта, или на дизонтогенеза – забавена миелинизация на съответните корови области и се наблюдава у деца, у които е невъзможно развитието на речта. Причините за това може да са разстройства на речевата моторика при съхранено усвояване на слуховата реч /моторна алалия/ или невъзможност за овладяване на речта поради невъзприемане на чуждата реч /сензорна алалия/.

Психопатологията на речта познава случаи на създаване на собствен език – криптофазия и на собствена писменост – криптография.

Съществува и разстройство на речта, детерминирано от средата, т.е. под влиянието на депривация или необичайност на окръжаващата среда. Такова състояние може да възникне у деца, отглеждани от недочуващи, глухи, умствено изостанали родители и др. Това нарушение не е полово диференцирано и при него настъпва бързо подобрение при благоприятна промяна на условията на отглеждане и възпитание.

В заключение можем да обобщим, че по – голямата част от психопатологичните разстройства на речта са преодолими и лечими. За целта е нужна не само компетентната намеса на специалист, но и много обич, разбиране и подкрепа в ежедневните социални контакти и среда на страдащите. Не бива да игнорираме и развитието на психологическата наука с всички нейни клонове, целящи психичното изцеление ии стабилизиране на глобализираната личност на XXI в.

Библиография:

1. 
   „Психопатология”, проф. д –р В. Милев, д.м.н. д-р Р. Милев, к.м.н., С., 1994;
   
2. 
   „Енциклопедия по психология и поведенческа наука”, ред.:У. Едуард Крейгхед, Ч. Б. Немероф, С., 2008;
   
3. 
   „Речник по психиатрия”, ред.: Ж. Постел, Пл.,2000.
   

Психоанализата на Фройд показва, че хората не са господари на собствената си психика. Те се подчиняват и биват управлявани от несъзнавани психични процеси, от желания, страхове, конфликти и фантазии.

В “Психология на сексуалността” са обединени ранни и по-късни произведения на Фройд, като основно място заемат “Три студии върху теорията на сексуалността”(1905г.). Именно там са разгледани проблемите на сексуалността на човешкия индивид.

Фройд дефинира сексуалността като съвкупност от явления в сферата на половия живот; усещане и чувство за принадлежност към един от половете и начин, по който чрез поведението се изразява това. Тя включва физически и психически възможности да се даде и получи удоволствие. Сексуалността се развива в процеса на взаимодействието между биологично-телесни и психически социални фактори. Едновременно се обуславя от органична зрелост и от социокултурни условия. Обект е на известни ограничения от религиозно и морално естество.

Фактът на съществуване на полови потребности у човека и животните се изразява в биологията с приемането на „полов нагон” по аналогия с инстинкта за приемане на храна – с глада. В народния език липсва обозначение, отговарящо на думата „глад” – науката употребява думата „либидо”. Според Фройд това е определено количество енергия, устремена в дадена посока.

Разграничават се източник, обект и цел на нагона. Под източник се разбира възбуденото състояние в организма. Лицето, от което изхожда половото влечение, се нарича сексуален обект, а действието, към което се стреми нагонът – сексуална цел. Опитът показва, че съществуват множество отклонения, както по отношение на сексуалния обект, така и по отношение на сексуалната цел. Тези отклонения най-общо могат да се нарекат перверзии или парафилии. По същество те представляват психосексуални разтройства, характеризирани от полова възбуда в отговор на обекти или ситуации, които не принадлежат на нормативните модели и в една или друга степен могат да пречат на способността за полова дейност, базираща се на взаимна привързаност. Перверзията обхваща известен брой разновидности на половото поведение, които понастоящем са достатъчно несъответни на обществените норми и стандарти за приемливо поведение.

Интерес за Фройд представляват и отклоненията по отношение на сексуалната цел. За нормална сексуална цел се смята съединението на гениталиите в акт, който води до разтоварване на сексуалното напрежение и до удовлетворяването на половия нагон. Отклоненията от тези норми също се наричат перверзии.

Една от най-разпространените перверзии от първия тип е фетишизмът, който се изразява в използването на някакви обекти или части от човешкото тяло, като предпочитан и единствен начин за получаване на полова възбуда. Обектите, избрани за фетиши могат да бъдат доста различни и често включват дамско бельо, облекло, аксесоари. Частите на тялото, които най-често стават фетиши са гърдите, косата, ушите, ръцете и краката.

Други широко разпространени перверзии са садизма и мазохизма, на които по-долу ще се отдели специално внимание.

В “Психология на сексуалността” Фройд обръща голямо внимание върху инфантилната или детската сексуалност. Той посочва факта, че се отрича съществуването на полов нагон в детската възраст и че такива сексуални прояви на детето се описват като анормални явления. Напротив Фройд приема, че инстинктивните сили започват да действат още при детето, оказват влияние върху поведението, изисквайки да бъдат задоволени, и по-късно намират израз в половото желание на възрастния човек. Доказателствата в подкрепа на това твърдение са следните. Първото е прякото наблюдение над малките деца. Сексуалното влечение в поведението на малките деца е очевидно, ако те се наблюдават обективно или без предразсъдъци, или ако се разговаря с тях. Съществува обаче едно затруднение – това е склонността на всеки човек да забравя и отрича сексуалните си желания и конфликти от ранното детство. Другите източници са психоанализата на децата и психоанализата на възрастните. Ролята на инфантилните сексуални влечения може да се установи пряко в хода на анализата на децата и да се изведе ретроспективно в хода на анализата на възрастните. Сексуалните желания на децата между три- и петгодишна възраст поразително приличат на желанията на възрастните.

При нормалното детско развитие още в първите прояви на новороденото се наблюдават действия, насочени към доставяне на удоволствие, които по-късно се вграждат в половата възбуда и допринасят за задоволяването й. Това са целувките, галенето, наблюдаването и показването на голота и т.н. Другото наблюдение е в случаи на разстроено сексуално развитие, някои инфантилни любопитствия и действия придобиват в зряла възраст значението на главен източник на половото задоволяване. Това са най-често орални, анални или визуални интереси. Следващото наблюдение се позовава на данните, получени от практическото прилагане на психоанализата за лекуване на неврозите, които показват, че такива \"перверзни” (Бренър 2000, 32) желания действат върху психиката на такива пациенти. Разликата е, че вместо да са съзнавани и да се преживяват като сексуална възбуда, както е при перверзните личности, при невротиците те са несъзнавани и стават източник на страхове и чувство за вина.

От казаното до тук следва, че детето се ражда с наченки на сексуална дейност. През първата година и половина от живота му устата, устните и езикът са основният сексуален орган. Това означава, че неговите желания и удоволствия са предимно орални. Тези данни са преди всичко резултат от реконструкция, т.е. те са извлечени от психоанализа на възрастни или по-големи деца. Наблюдават се действия като сукане, близане и хапане, които доставят удоволствие на деца от тази възраст.

През следващата фаза, траеща също година и половина, анусът става източник на сексуално напрежение и удоволствие. Задържането и отделянето на изпражненията са свързани с приятни и неприятни усещания, които заедно с изпражненията и тяхната миризма са от изключителен интерес за детето.

Следователно през т.нар. “орален” и “анален” етап от развитието на детето удовлетворението възниква преди всичко в резултат на подходящо деликатно възбуждане на “еротични зони” (Фройд 1991, 119), в качеството на каквито могат да функционират всяко място на кожата и всеки сетивен орган, по всяка вероятност всеки орган, при което съществуват известни забележителни ерогенни зони. Възбудите от всички тези източници все още не се съчетават, а всяка преследва отделно своята цел, която се състои просто в изпитването на определено удоволствие. Половият нагон в детската възраст не е центриран и отначало няма обект, а е автоеротичен.

Към края на третата година водещата сексуална роля започва да се поема от гениталиите. Тази фаза се нарича фалична, защото интересът на децата и от двата пола се насочва към пениса. Ерогенните зони на гениталиите започват да се проявяват било като доставят удовлетворение при подходящо дразнение подобно на всяка друга ерогенна зона, било като по съвсем непонятен начин едновременно с удовлетворението от другите източници предизвикват сексуална възбуда. През фаличната фаза съществуват и други прояви на сексуалния нагон. Една от тях е удоволствието да се наблюдава – воайорство, а нейната обратна страна е желанието да се показва голота – ексхибиционизъм. Малкото дете желае да види гениталните части на другите хора, както и да им покаже своите. Неговото любопитство и ексхибиционизъм се отнасят и до други части на тялото и неговите функции.

Друга основна черта на детската сексуалност е интересът към урината и уринирането. Това явление се нарича уретрален еротизъм. Част от детската сексуалност са също осезателните, слуховите и обонятелните възприятия, които създават възможности за голямо индивидуално разнообразие в тази насока.

Обобщено изразено изследването на невротичните смущения показват, че в детския сексуален живот от самото начало, могат да се видят наченки на една организация на компонентите на половия нагон. В първата фаза на преден план стои “оралната еротика” (Фройд 1991, 120); втората от тези “предгенитални” (Фройд 1991, 120) организации се характеризират с преобладаването на садизма и “аналната еротика”(Фройд 1991, 120) и едва в третата фаза сексуалният живот се определя от участието на същинските генитални зони. Характерът на сексуалните прояви се оказва предимно мастурбационен. “Половият нагон на детето се утвърждава като полиморфно - перверзен” (Фройд 1991, 121). Такава ранна сексуална дейност намалява податливостта на детето на възпитание.

През пубертета настъпва подчиняване на всички източници на сексуална възбуда под главната роля на гениталните зони и процеси на намиране на обект. Първото става посредством механизма на използване на предварителното удоволствие, при което самостоятелните сексуални актове са свързани с удоволствие и възбуда, стават подготвителни актове за новата сексуална цел, а именно освобождаването от половите продукти, постигането на което слага край на половата възбуда при голямо удоволствие. Трябва да се има предвид, че диференцирането на половото същество на мъж и жена, и да се установи, че за превръщане в жена е необходимо ново изтласкване, което премахва известна доза инфантилна мъжественост и подготвя жената за промяна на водещата генитална зона. Установява се, че изборът на обект през пубертета се направлява от инфантилните наченки на детето към родителите му и към лицата, които са полагали грижи за него. По време на преходния период на пубертета соматичните и психичните процеси на развитие протичат известно време изолирано един от друг, докато посредством едно стигащо до интервенция на гениталиите интензивно любовно вълнение се създава нормално единство на любовната функция.

Дотук се описват последователните фази, през които преминава нормалното сексуално развитие на детето. Предполага се, че тези фази влияят на психичния живот на детето и определят силата на интересите му, значението на отделните сексуални обекти и формите на задоволяване на сексуалния нагон през отделните периоди. Тези промени не се извършват рязко, а постепенно: старите обекти и форми на задоволяване на нагона бавно губят значението си и едва когато се установят напълно, старите отстъпват ръководните си позиции.

Може да се каже, че либидонозният катексис на инфантилните обекти намалява постепенно с настъпването на следващата фаза, но въпреки това той продължава да е вложен в тези обекти още известно време, докато новата фаза не се установи и обектите, подходящи на нея не станат основните носители на катексиса. Либидото, което катексира обектите и формите на задоволяване от по-ранната фаза, се отдръпва постепенно от тях и се катексира в обекти и форми на задоволяване, характерни за следващата фаза. По този начин например, либидото, което е катексирано в гърдата, или по-точно в психичния й образ, се прекатексира в изпражненията и по-късно в пениса. Според теорията за психичната енергия по време на психосексуалното развитие либидото се прехвърля от един обект към друг и от една форма на задоволяване към друга. В най-общи линии този процес вероятно е предопределен от конституционални фактори, валидни за всички хора, като същевременно показва индивидуални различия.

Ако либидонозният катексис е много силен, той никога не може да се преодолее. Въпреки че по-голямата част от либидото може да премине към нови обекти, една, макар и минимална част от него, продължава да е свързана с първоначалня обект. Задържането на катексиса в обекти, характерни за ранното детство и през по-късните периоди от живота, се нарича фиксиране на либидото. Така например момчето може да се “фиксира” към майка си и по-късно да не е в състояние да пренесе чувствата си към друга жена, както става при нормалното развитие. Терминът “фиксиране” може да се приложи и към начина на задоволяване. Така например се говори за хора, “фиксирани” към орални или анални начини на задоволяване.

Фиксирането най-често е израз на психопатология. Наличието на ранни катексиси е открито и описано от Фройд и последователите му при болни от невроза. Фиксирането може да бъде характерна черта на психичното развитие и се проявява като болест, само ако катексисът е много силен.