Разумът в лудостта на дон кихот



Дата11.01.2018
Размер120.23 Kb.
РАЗУМЪТ В ЛУДОСТТА НА ДОН КИХОТ
Този час ще продължим разговора за героя на Сервантес, като потърсим основанията на писателя да представи своите разбирания за света и човека на времето, в което живее, чрез образа на един луд. Всъщност героите са двама, защото Алфонсо Кихана, макар беден и обикновен, в началото на романа минава за нормален човек. В края на историята дон Кихот отново се превръща в Алфонсо и какви са последиците от тази повторна трансформация ще коментираме по-нататък. Но е очевидно, че между двамата има съществена разлика. И какви са техните художествени функции ще опитаме да разберем, като наблюдаваме поведението и речта им, както и отношението на останалите герои към тях.
Преди това обаче да помислим как се възприема лудостта в прекия и преносния смисъл на това състояние? – като физическо състояние лудостта е заболяване на съзнанието, при което човек губи ориентацията си в реалността и попада в някакъв собствен въобразен свят; това нарушава комуникацията му с околните, които не са в състояние да го разберат и го отчуждават от живота на общността. Като символ лудият се възприема като ‘дете на бога’, което е белязано и стои най-близо до него, защото е незасегнато от въздействията на действителността; той е различният, необикновеният, другият. Като състояние на духа лудостта се мисли като способност за прекрачване на обичайните граници, за нарушаване на общоприетите правила, еуфория, която дава сили да се извършват неща, на които хората не са вярвали, че са способни – т.е. в този смисъл лудостта е двигател на промените в обществените отношения, причина за откривателства в различните области на познанието.
Кои от тези значения откривате в образа на Дон Кихот? – всички в различните прояви на същността му. След ‘изсъхването на мозъка’ му той наистина заживява в собствен свят, където ветрените мелници са великани, ханът е замък, болката от побоите не се усеща...С това, че извършва дела, на които другите не са способни, Дон Кихот наистина е различен, необикновен, а думите му често напомнят проповеди на учител, който познава философията и висшите добродетели на християнството. Желанието му да направи света по-добър и справедлив, въпреки трудностите на битието му, го представя като своеобразен революционер в епохата на социална и духовна деградация.
Припомнете още веднъж целта, която си поставя героят при вземане на решението да се посвети в рицарство (началото на втора глава)
задачите, които го очакваха: да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите
Виждате ли нещо налудничаво във всички тези очаквания? – точно обратното: това са смислени и достойни цели, чрез които се търси възстановяването на нарушената обществена хармония, просто времето и начинът на осъществяването им ги превръщат в невъзможни. Оказва се, че в лудостта си Дон Кихот проявява разум, какъвто нормалните около него нямат. Нека проследим как се развива този привиден парадокс в романа. Запишете темата на разговора:
РАЗУМЪТ В ЛУДОСТТА НА ДОН КИХОТ
Дайте примери, в които се откроява лудостта на героя като въобразяване на свят (изчакват се повече изказвания). Да се спрем по-задълбочено на превърналата се в емблематична за романа осма глава, където Дон Кихот се бие с ветрените мелници. Цялата случка е разгърната в 2 плана – реалистичен, през погледа на Санчо; и въобразен – през погледа на Дон Кихот. Кои са причините за ‘виждането’ на мелниците като великани и как Дон Кихот доказва своята ‘истина’ пред Санчо? – четенето на рицарски романи е породило желанието на героя за приключения и по логиката, че човек вижда това, което иска да види, Дон Кихот си въобразява противник, с когото да премери силата си. Великаните са познати от митологията образи на злото, от което трябва да бъде прочистен светът и мелниците се превръщат в тяхно проявление (прочит на реплики, които трябва да убедят Санчо в тяхната истинност и да подчертаят липсата на въображение у Санчо). След приключване на битката Дон Кихот продължава с обясненията за живота на рицарите, докато оръженосецът лекува раните му (прочит на изказванията за лишенията от храна и сън на рицарите, което ги представя като хора с необикновена физическа издържливост).
Как се чувства Дон Кихот в лудостта си? – щастлив или нещастен е той? – докато останалите му се подиграват или се учудват на думите и делата му, Дон Кихот е в приповдигнато настроение, самооценява се като велик рицар и дори да не се чувства успял в начинанието си, не се отказва и продължава към следващото.
Извод: Тази и всички останали ситуации, в които Дон Кихот се възприема от останалите като луд, представят героя като човек с богато въображение. В думите и действията му има последователност и логика, но тя следва познатите модели на говорене и поведение от рицарските романи. Оказва се, че като попада в света на илюзиите, които мисли като истина, Дон Кихот се изолира от реалността и тя не му влияе с негативните си страни – не вижда жалките хора, които живеят без значими цели; не вижда духовното и социалното разпадане на родината си и това му помага да се чувства добре, да смята, че животът му има смисъл. Т.е. лудостта е някакво спасение от безсмислието на съществуването.
Но в думите на Дон Кихот често прозвучават истини, които са валидни не само за времето, в което живее, но имат и универсална стойност (знае се, че бащата на Мигел Сервантес е имал сериозна подготовка и звание в областта на хуманитарните науки, така че и неговият син очевидно е знаел доста не само от трудния си житейски опит, но и от книгите, които е чел). Кои идеи на Дон Кихот изказват разумното му отношение към света и човека? (изчакват се повече изказвания) - в много от разговорите със Санчо героят споделя истини за ценности, които осмислят живеенето (например за ‘свободата’), дава му съвети за ползата от знанието, за начина, по който да се справя в отношенията си с хората. Един от ключовите моменти в текста, където може да се види представата на Дон Кихот за социално устройство, е речта му пред козарите в единайсета глава:


  • За да видиш, Санчо, какви добродетели крие в себе си странствуващото рицарство и как бързо всички, които са му се посветили, достигат до положението да бъдат уважавани и почитани в света, искам да седнеш до мене, сред тези добри хора, за да се почувствуваш равен с мене, твоя сеньор и господар. Искам да ядеш от моята чиния и да пиеш оттам, откъдето и аз пия, защото за странствуващото рицарство може да се каже това, което се казва за любовта: то прави всички равни.


Козарите нищо не разбираха от всички тия брътвежи за странствуващи рицари и оръженосци. Те ядяха, мълчаха и гледаха гостите си, които с голяма охота гълтаха парчета пастърма, едри колкото юмрук. Като се наситиха на месото, козарите сложиха на кожите голямо количество сухи желъди и до тях половин буца сирене, по-кораво от кирпич. Между това рогът се движеше в кръг, от ръка на ръка, ту пълен, ту празен, като ведро на водно колело, с такава бързина, че скоро се изпразни единият от двата меха, които стояха на открито. След като Дон Кихот задоволи добре стомаха си, взе шепа желъди в ръката си и като ги разглеждаше внимателно, се впусна в следните разсъждения:

Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен, не защото златото, което толкова се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години с всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова „твое“ и „мое“. В онова свещено време всички неща са били общи: за да осигурят хляба си насъщен, достатъчно е било хората да вдигнат ръка и да си откъснат сладкия и вкусен плод на едростволестите дъбове, които така щедро са им го предлагали/.../. Навсякъде по това време царували мир, приятелство и сговор/.../ Любовта се е изразявала тогава с простота и непринуденост, така както хората са я чувствували, без да се търсят изкуствени и претенциозни словесни увъртания, за да й се придаде по-благоприличен вид. В онова време истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията, още повече че тогава не е имало повод за съдебни дела, нито престъпник, който да бъде съден. Девиците и невинността са се движели, както казах, навред ръка за ръка, без страх да бъдат осквернени от хорска дързост и мъжка похотливост, и ако момите губели девствеността си, то е било само защото така са искали и желаели. А сега, в това наше отвратително време, никоя не е сигурна, дори ако я скрият и затворят в някой нов лабиринт, подобен на критския, защото дори и там, през пролуките или чрез самия въздух, прониква любовната зараза, която разбива на пух и прах волята им за въздържание. С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомагат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават все по-лоши, е бил създаден Орденът на странствуващото рицарство. На този рицарски орден принадлежа и аз, братя козари. Много съм ви признателен за угощението и радушния прием, които оказахте на мене и на моя оръженосец. Защото, макар и по силата на естествения закон всички живи същества да са задължени да съдействуват на странствуващите рицари, все пак, като си давам сметка, че вие ме приехте и нагостихте, без да ви е било известно това ваше задължение, аз съм в правото си да ви благодаря от сърце за вашата Сърдечност.



Коментирайте основните определения за ценностите, които според Дон Кихот са превърнали една отминала епоха в ‘златен век’? – равноправието (още в поканата към Санчо да седне до него), което е равно на любов; липсата на собственически чувства, които разделят хората на имащи и нямащи; спокойствие и разбирателство между хората; истинност простота (истинските неща са винаги прости и естатствени); липса на похот, уважение към избора на другите (напр. девиците да се отдават само когато решат); гостоприемството като желание за приобщаване на непознатите към общността. Как възприемате този обществен и човешки модел, като го съотнесете с времето на Сервантес и с нашето време? – всички изброени ценности създават представата за една хармония на човешкото с природното и толерантност, разбиране на другите в общността. Но те не са възможни нито във времето на писателя, нито в нашето, а вероятно и в никоя друга епоха, защото в своята еволюция хората повече са се отдалечавали един от друг по интереси и начин на живеене, отколкото са се разбирали – собственическите отношения раждат различията и съревнованието между имащите и нямащите (богатите и бедните), провокират пороците (богатите мислят, че могат да си позволят всичко).
Извод: Следователно изказаният от Дон Кихот проект за свят и човек е един непостижим идеал, утопия (невъзможност), но той събира в себе си всички най-ценни достижения на човешката мисъл и преживяване в отделните исторически етапи на съществуването му. През думите на Дон Кихот чуваме гласа на Сервантес, неговата тъга по изгубената естественост и единност на живеенето – никой няма да повярва на думите на един луд, а и простите, неуки хора нямат уши да чуят и разберат гласа на разума и познанието (езикът на Дон Кихот в тази реч е твърде подреден и с висок стил, далеч от елементарния начин на говорене на хора, които по цял ден са с козите и почти нямат нужда от комуникация).
Другият емблематичен момент, изказващ философията на автора, е разговорът на Дон Кихот със Санчо Панса в 42 глава на втория том от романа, непосредствено преди поемането на губернаторския пост от оръженосеца. Съветите, които Дон Кихот дава на Санчо, са сързани с отговорностите на човек при управлението на други хора. Но заедно с това споделя и необходимостта от отстояване на ценности от универсален характер:

И сега, ако сърцето ти е разположено да вярва в това, което ще ти говоря, изслушай, сине мой, внимателно своя Катон, 1 който желае да ти даде съвети и да бъде твой компас и водач, за да те води и отведе в сигурно пристанище сред това бурно море, в което ти отиваш да се хвърлиш, защото службите и големите длъжности са само дълбока бездна на премеждия.

На първо място, сине, трябва да се боиш от Бога, защото в страха от Бога се крие мъдростта, а мъдър ли си, няма да сгрешиш в нищо.

Второ, обърни поглед към себе си и се помъчи сам да се познаеш, защото от всички познания това най-мъчно се постига. Познаеш ли се, ти няма да се надуваш като жабата, която искала да стигне вола. В противен случай ще се дуеш като паун с разкошна опашка, а като погледнеш грозните си крака, ще се сещаш, че си пасъл свине в родното си село.

Гордей се, Санчо, със скромността на своя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин. Когато другите видят, че не се червиш от срам, никой няма да те осмее. Гледай да бъдеш по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник. Няма брой числото на тези, които са се издигнали от по-ниско потекло до най-високо папско или императорско достойнство. Такава е истината и бих могъл да я подкрепя с толкова примери, че ще се умориш да ме слушаш.

Помни, Санчо — ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни дела, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.

Щом всичко това е тъй, както ти казвам, ако случайно дойде да те посети, когато бъдеш на острова си, някой твой роднина, не го пъди и не го обиждай. Напротив, приеми го с почести и го нагости, защото само така провидението ще бъде доволно от тебе, тъй като то не иска да презираме неговите създания, и само така ще се съобразиш с мъдрия ред, установен от природата.

Ако вземеш и жена си при себе си — а не е добре хората, които управляват, да бъдат разделени дълго време от жените си, — поучавай я, просвещавай я, окастри природната й недодяланост, защото всичко, което спечели един умен губернатор, може да го погуби и опропасти една проста и глупава жена.

Не тълкувай никога произволно законите, защото така постъпват само невежите, които се мислят за много умни.

Нека сълзите на бедния намират у тебе състрадание, но нека не влияят на присъдите, които ще раздаваш, повече от жалбите на богатия.

Стреми се да откриеш истината както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията и досадните придиряния на бедния.

Там, където може и трябва да се зачете справедливостта, недей стоварва върху виновния закона в цялата му суровост, защото славата на строгия съдия не е по-голяма от тази на милостивия съдия.

Ако някога жезълът на правосъдието се огъне в ръцете ти, нека това не става под бремето на даровете, а под тежестта на състраданието.

Ако ти се случи да съдиш някой свой враг, забрави обидата и се помъчи да вникнеш и да разбереш на чия страна е истината.

Нека не те заслепява личното пристрастие, когато разглеждаш чужди дела, защото ще извършиш грешки, в повечето случаи непоправими, а ако са поправими, то ще бъде за сметка на доброто ти име, пък дори и на кесията ти.

Ако някоя хубава жена дойде при тебе да иска правосъдие, отклони погледа си от сълзите й и не се вслушвай в риданията й, а разгледай грижливо същността на молбата й, ако не желаеш разумът ти да потъне в нейните сълзи, а добродетелта ти — в нейните въздишки.

Ако трябва да наложиш някому наказание, не го оскърбявай с думи, защото стига му на нещастника мъката от наказанието и без да прибавяш жестоки слова.

Гледай на виновника, когото са довели пред тебе на съд, като на нещастен човек, изложен на слабостите на покварената ни природа, и във всичко, което зависи от тебе, бъди милостив и състрадателен към него, без да увредиш на противната страна. Защото, макар и всички божи добродетели да са еднакви, милосърдието повече блести и изпъква пред погледа ни, отколкото справедливостта.

Санчо, ако следваш тези наставления и тези правила, дълъг ще бъде животът ти, вечна славата ти, желанията ти ще се изпълняват и блаженството ти ще бъде неизказано.

Кои от тези препоръки имат според вас смисъл и в съвременната ситуация? (коментират се подчертаните напътствия)
В следващата глава Дон Кихот дава и ценни наставления, свързани с етикета на доброто държание на благородника в обществото – как да ходи, как да се храни, какво да говори или премълчава. По-късно в писмото си до вече действащия губернатор Дон Кихот допълва съветите си за уважаване на хората, които живеят в губернаторството и се подписва накрая като ‘приятел’.
Трябва да споменем и прословутото обяснение за свободата (53 глава), с което ДК успокоява Санчо след приключването на неговото губернаторство:
Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.

Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувствува задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.

Коментирайте разбирането за свободата на ДК – какво от него ви се струва основателно и за съвременния човек? (в една съвременна реклама се профанира това обръщение – за ‘свободата или салама’ – но всъщност тя извлича есенцията от него, само че го обръща наопъки, акцентувайки върху зависимостта от яденето).
Извод: По време на своята лудост Дон Кихот изговаря иронично лудостта на нормалния свят, превърнл се в хаос, загубил опорите на човечността и социалната стабилност. Лудият се възприема от читателя като пророк, говорещ истини, но останал неразбран от съвременниците си (‘Никой не е пророк в собствената си страна’ – Библията). За ‘нормалните’ Дон Кихот е смешен и трагичен: смешен, защото върши и говори неща, които се разминават с условията на случване и говорене; трагичен, защото не може да осъществи целите си в един лишен от идеали свят.
След третото си завръщане от рицарските походи Дон Кихот се освобождава от лудостта си и се превръща отново в Алфонсо Кихана. И скоро след това умира. Какъв е смисълът на тази повторна трансформация на героя? – ‘излизането’ от лудостта е тъжната равносметка на автора за абсолютната непостижимост на доброто и справедливостта в действителността на Испания от времето на текстопораждането. Връщането на разума е всъщност духовното умиране на Дон Кихот, за когото животът вече няма смисъл и затова смъртта му е естественият край на историята за лудостта като пожелаване на свободата и доброто за другите и за самия себе си.
Обобщение: Лудостта в романа остава като определение на човешката неразумност да вярваш в доброто, дори когато липсват условия за съществуването му. И на щастието да се усещаш жив сред множество мъртви души. Една съвременна интерпретация на донкихотовската невъзможност е фрагмент от една песен на ‘Щурците’:
И Дон кихот прегърнал здраво чашата

Във кръчмата спореше със неверници,

Които му подхвърляха от масите,

Че днес дори в музея няма мелници...
Следващия час ще говорите за двойката Дон Кихот – Санчо Панса, за да потърсите основанията за включването на оръженосеца в изграждането на представата за самозвания рицар.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница