Развитие и характер на законодателството в България2

э

Д-р Константин Стоилов Роден на 23 септември 1853 г. в гр. Пловдив. Назначен на 1-ви август 1878 г. за член на Пловдивския губернски (апелативен) съд, На 26.01.1879 г. е повишен за председател на Софийския губернски съд, след което се установява на адвокатска практика. Виден общественик, народен представител, министър-председател, министър на външните работи, министър на вътрешните работи, министър на пощите и телеграфите и неколкократно министър на правосъдието — през негово време се изработва Наказателният закон и редица правилници. Починал на 23. III. 1901 година.

От гореказаното става явно, че Меджелето не може да има претенцията на граждански законник в съвременен смисъл на думата. То е било изработено от една комисия, състояща се от седем улеми (доктори по свещеното право), назначена в 1868 г. по заповед на тогавашния турски владетел Абдул Азис и е черпено почти изключително от свещения закон (Шерията). При все това - много от неговите постановления си приличат с тия на Code Napoleon. Публикуването му е траяло около десет години: почнато е в 1869 г., а приключило в 1879 г. Основните начала и първа книга - за продажбата, са обнародвани през 1875 г., а останалите 15 книги са публикувани постепенно в течението на следните десет години и са поместени в първите три тома на Дестура³.

Отоманският граждански законник остана в сила у нас, докато постепенно бе заменен с наши закони, издадени по на­длежния законодателен ред, предписан от Конституцията, а именно със Закона за настойничеството от 24. март 1890 г. За­кона за лицата от 17. декември 1907 г., Закона за наследството от 25. януари 1890 г., Закона за задълженията и договорите от 5. декември 1892 г., Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите от 7. февруари 1904 г., Закона за привилегиите и ипотеките от 26. януари 1908 г. и Закона за давността от 30. януари 1898 г.

Всички тия закони са заимствани от Code Napoleon чрез италианския граждански законник Codice civile от 1865 г. Възниква въпрос - защо нашият законодател не се е погрижил да създаде самобитен закон, основан на обичайното право, както е направено в някои други страни, а се е задоволил да заимства чуждо законодателство. Този въпрос не се засяга в докладите, с които проектите по въпросните закони са били внесени в Народното събрание, обаче не е мъчно да си обясним причините на това явление. Създаването на самобитен закон пред­полага съществуването на обичайно право и съдебна практика. А за събирането на обичайното право и за изработването на съдебна практика се изисква време. Между това, по време на приготвянето на въпросните закони, у нас не само не е имало сборници, каквито са били напр. сборниците на Дюмулен, Домат и Потие във Франция, разните „огледала“ (Spiegel) в Германия (така наречени, защото отразявали в себе си обичайното право), сборника на Пахмана в Русия (История кодификации гражданскаго права), тоя на Хубера в Швейцария (System und Geschichte des Schweizerischen Privatrechts), сборника на Богишича в Хърватско (Zbornik pravnih obi u juinih slovena) или тоя на Блякстона в Англия (Commentaries on the Laws of England), но у нас не е имало никакъв сборник - било по обичайното право, била по съдебната практика.

Известният изследовател на древното право - Хенри Съмнер Мейн - говори, че римският кодекс не е нищо друго, освен изражение на римските обичаи, които са съществували по онова време у римския народ.⁴ Но тези обичаи трябвало да се съберат и систематизират. Известно е, че голяма част от днешното ан­глийско право е обичайно право (Common Law), при всичко, че по­нятието, което ние имаме за обичайното право, значително се раз­личава от понятието, което англичаните имат за това право, тъй като под обичайно право те разбират главно правото, основано на съдебни прецеденти или съдебни решения. Но ако днес англи­чаните би решили да кодифицират обичайното си право (което по тяхно уверение едва ли би било полезно), това не би представлявало голямо затруднение, тъй като те имат събрани пълни мате­риали по своето обичайно право. Въпросът за кодифицирането на обичайното право и въобще за кодификацията на правото е бил обстойно и всестранно разискван в юридическата литература през миналия век - и в настоящето време този въпрос се счита за изчерпан. Известен е, между друго, шумният спор между Хайделбергския професор Thibaut и знаменития романист Савини в началото на миналия век. Тибо, горещ патриот, искал съз­даването на общогермански граждански кодекс. Савини, основателят на историческата школа на правото, със страст оспорвал ползата от кодификация и мислите си по този повод изложил в един вид манифест „Vom Beruf unserer Zeit fur Gesetzgebung und Rechtswissenschaft (1814), а по-после и в своята System des romischen Rechts, а така също в основаното от него списание Zeitschrift fur geschichliche Rechswissenschaft. Савини и основаната от него школа считали, че кодификацията означава смърт и неподвижност на правото. Те твърдели, че кодификацията е вредна, защото спира прогреса на правото със своите строги формули. Привържениците на Тибо възразявали, че ако обичаят представлява известни предимства, то тия предимства не могат да се равнят на предимствата на писания закон, защото правото, формулирано в закон, е ясно и всеки може да го знае. Времето показало, че тезата на Савини е погрешна. Неговият съвет не бил послушан дори в неговата родина. Учението на историческата школа е имало за последствие само това, че забавило изработването на общогерманския граждански законник. В наши дни Германия счита редактирането на гражданския си законник от 1896 г., влязъл в сила през 1900 г., като венец на своето обединение. Независимо от това, и от историческо гледище не се потвърждава учението на историческата школа, че правото всякога и всякъде е спонтанен продукт на страната, в която то трябва да упражни своята власт. Френският Code civil не е ли упражнил грамадно влияние върху законодателството на много страни? Интересни са в това отношение разсъжденията на автора на швейцарския граждански законник, проф. Хубер, който, ако и да стои на местна, национална почва, като разглежда задачите на законо­дателството (Die Aufgabe der gesetzgebung), казва: „Всеки юриди­чески институт в своя индивидуален вид израства и се раз­вива на собствена почва и в продължение на векове. Никакво под­ражание, никаква доктрина, никаква фантазия не могат да заменят действителния живот. Но законодателството не трябва да се обръща в никаква китайска стена. Законодателят трябва да бъде запознат с правовия бит и на други народи. Чуждестранните кодекси могат да принесат грамадна полза особено когато правните институти на собствената страна са сходни с институ­тите на друга страна“⁵.

Още по-категоричен в това отношение е известният правоведец Лоран, който по същия повод казва: „Всеки народ трябва да стъкмява законите си според своите нужди, своите чувства и своите схващания, което обаче не значи, че ако ние намерим в друг народ някой закон, който да подхожда на нашите нрави, че не бихме могли и не би трябвало да му подражаваме. Между народите съществува обща връзка, въпреки различията в народността, която ги разделя. Частното право на различните народи клони към сближаване. Това сближаване ще бъде едно голямо благо, тъй като стълкновенията, които произлизат от различието на за­конодателствата ще се намалят; тогава вече няма да виждаме правосъдието да се мени от бряг на бряг на една река - и това, което е справедливо отсам планината, да се отхвърля като несправедливо в ближната долина. Ако Паскал е имал право да се присмива на едно правосъдие, което се изменя заедно с границите, то трябва да признаем, че човешкото правосъдие, ако и несъвършено, непрестанно се усъвършенства“ (Laurent, Avant-projet du Code civil, стр. VIII).

Както и да е, но обичайното право днес почти навсякъде е заменено с писано право - с изключение на Англия и Съедине­ните държави, където обичайното право още заема важно място. Обаче стремежът и в тия страни е към кодифициране на правото. Като се има предвид, от една страна, че обичайното право у нас не беше събрано и че за събирането му се изискваше време, а от друга страна, че нуждата от законоположения по гражданско право от ден на ден ставаше по-чувствителна, то лесно можем да си обясним защо нашият законодател при изработването на съответните закони по тази материя е прибегнал към заимствания от чуждо законодателство.

Остава да се обясни още един въпрос, а именно защо нашият законодател е предпочел френския граждански законник, respective италианския Codice civile, пред други граждански ко­декси. В някои от докладите, с които съответните законо­проекти по гражданско право са били внесени в Народното събрание, наистина се споменава, че италианският граждански законник е един от най-добрите, но в какво именно се състои неговото пре­възходство не е достатъчно обяснено. Преди всичко трябва да забележим, че по време на приго­товлението на въпросните законопроекти още не бяха се появили двата бележити кодекса от края на XIX век, а именно германския граждански законник от 18. август 1896 г. и швейцарския граж­дански законник от 10. декември 1907 г. Прекрасният унгарски проект от 1903 г. (Gesetzentwurf eines biirgerlichen Gesetzbuches) също не беше още привършен. Образуваната в 1882 г. в Русия редакционна комисия по съставянето на „Проект гражданскаго уложеня“ едва що беше почнала своите работи. Белгийската за­конодателна комисия (Commission royale pour la revision du Code civil beige) така също още не беше редактирала своите ценни трудове по ревизията на белгийския граждански законник.

По време на съставянето на първите наши законопроекти по гражданско право по-бележити граждански закони в света бяха: френският граждански законник от 1804 г., австрийският граж­дански законник от 1811 г., италианският граждански законник от 1865 г., пруският граждански законник от 1794 (Allgemeines Lan­drecht', саксонският гражд. законник от 1863 г., цюрихският гражд. законник от 1887 г., сръбският граждански законник от 1844 г., и руските граждански закони от 1832 г. (Свод законов граждански, том X, част първа). За приемането на руските граждански закони като образец при съставянето на нашите закони по гражданско право и дума не е могло да става, тъй като въпросните закони се отличават с голяма непълнота, казуистика и крайно несъвършенство на своята техника.⁶) Дори руската юридическа комисия, учредена през 1878 г. за изработване подготвителните работи по устройството на съдеб­ната част в България, не е посмяла да ги препоръча. Неудовлетворителността на цялата система на руските граждански закони е послужила като основание за образуването през 1882 г. на редакционна комисия за съставянето на проект за руски граждански закон­ник, който е бил завършен едва през 1905 г. Пруският Allge­meines Landrecht, известен повечето под название Codex Fredericus, без съмнение представлява предимства пред Codex Maximi - lianus Bavaricus civilis от 1756 г., но и той беше остарял, казуистичен и тежък по изложение. Наистина, той е една бележита творба, която съдържа следи от философските идеи на епохата, но същевременно съдържа и голямо число остарели обичаи от чисто германски произход. Саксонският граждански закон от 1863 г., удовлетворителен по форма и съдържание, е може би най-важното творение по гражданско право през първата половина на XIX век. Като модерно научно произведение, той смело е черпил от всички източници, които представляват нещо добро и полезно. Но както пруският Landrecht, тъй и саксонският граждански закон­ник, като основани главно на местни обичаи, които са били добри за Прусия и Саксония, не са били пригодни за други страни. Цю­рихският граждански законник от 1887 г. е заемал едно от почетните места сред европейските кодекси, съставен от известния публицист Блунчли и неговият знаменит заместник Д-р Шнайдер. Но и за този кодекс следва да се каже същото, което се каза за саксонския. Австрийският граждански законник от 1811 г., ако и да е бил на времето си един от най-добрите кодекси, като отразяващ в себе си напредничавите идеи на епо­хата, но за времето 1880-1900 той се явява остарял както по форма, така и по съдържание. Той е разделен на три части и по системата си може да се отнесе по-скоро към институционната система на Гай, която дели делото гражданско право на три части (Personae, Res и Actiones).⁷ В съществената си част той е една компилация на правила на римското право.⁸ Той е бил критикуван за недостатъци на неговата система, неговите дефиниции; а най-вече за отсъствието на социални идеи. И наистина, много от неговите постановления не отговарят вече на изискванията на вре­мето. Това е било признато дори в сама Австрия, която в 1911 г. предприе една ревизия на кодекса, осъществена едва на 1. януари 1917 г., когато в него се внесоха значителни поправки, осо­бено относно договора за наем на работа и относно договорната и деликатна отговорност, в основа на която легнаха ученията на правниците Pfaff, Strohal и Randa.⁹ Впрочем трябва да признаем, че този кодекс, въпреки всичко, съставлява законодателна работа, която разкрива една дълбока доктрина и широко чувство на справедливост. Може дори да се каже, че в някои свои части той и днес може да служи за образец.¹⁰ Тия негови достойнства са послужили като главно основание на новосъздадената чехословашка република да избере него за Образец при съставянето на своя най-нов проект за граждански закон.¹¹ Наистина, в него липсват постановления по важния институт Actio Pauliana, но тази материя е уредена в австрийското право с особен закон от 16. март 1884 г. uber die Anfechtung von Rechtshandlungen, welche das Vermogen eines zahlungsunfahigen Schuldners betreffen (Закон относно оспорването на правни сделки, които се отнасят до неплатежоспособен длъжник) или по-кратко Anfechtungsgesetz.

Сръбският граждански законник, съставен през 1844 г. от Иован Хаджич, който получил юридическото си образование в Будапещенския университет, е едно съкратено издание на австрийския граждански законник, и нему са присъщи въобще достойн­ствата и недостатъците на тоя последния закон. Той също е разделен на три части: първата част (глава I до IV, §§ 1 до 181) е посветена на лицата, втората част (гл. I до XXX, §§ 182 до 826) е посветена на вещите, а третата част (гл. I до IV, §§ 827 до 950) съдържа общи разпореждания върху личните и вещни права. Освен това, той съдържа един увод, който излага: 1-во правила върху гражданските закони изобщо (§§ 1 до 14) и 2-ро правила върху характерните черти на правосъдието и справедливостта в граж­данските закони (§§ 15 до 35). Но той е непълен, тъй като съдържа около половината от постановленията на австрийския граж­дански законник. Този последният кодекс съдържа 1502 пара­графа, когато сръбският в първото си издание от 1844 г. съ­държа само 950 параграфа.¹² Вследствие на това съкращение сръбският граждански кодекс страда откъм точност и яснота.¹³

Сръбският граждански законник, както и неговия образец, е една компилация на римско право с тази разлика, че той съдържа и няколко оригинални постановления, от които заслужава да споменем: 1-во постановлението по наследственото право (§ 396), което осветява предпочитане на децата от мъжки пол пред тези от женски пол; 2-ро постановленията относно брака (§ 60 и след.), според които в Сърбия бракът може да бъде само религиозен, когато в австрийското право съществува и граждански брак; 3-то постановлението на § 409, според което извънбрачното дете не може да наследява ab intestat нито баща си, нито майка си, ко­гато според § 754 от австрийския законник извънбрачните деца могат да наследяват дори ab intestat майка си. Но главната раз­лика между сръбския и австрийския граждански законник се съ­стои в това, че първият установява института на семейната об­щина или задруга, която в кодекса образува цяла глава - (глава 15-та от втората част на законника, §§ 507 до 529). Редакторът на сръбския законник Иован Хаджич открил задругата в сръбското обичайно право и я въвел в кодекса. Но сръбският граждански законник съвършено изменил колективния характер на собствеността в задругата, като я свел към римската квиритска собственост, тъй като § 492 осветява правото на делба, а §§ 515 и 521 признават на всекиго от членовете на задругата право на разпореждане било с актове приживе, било с актове causa mortis.¹⁴ Със закон от 5-17. май 1864 г. и 7-19. май 1868 г. в сръбския граждански законник били внесени някои изменения и допълнения, в които се отразява духа на Code Napoleon. Такова е напр. постановлението на § 303.а, което въвежда в Сърбия така наречения Actio Pauliana — Павлиянски иск, който не се съдържа в гражданския законник от 1844 г. - по простата причина, че и австрийският закон не е съдържал постановления относно Actio Pauliana. Тази материя в австрийското право, както видяхме, се урежда днес с особен закон от 16. март 1884 г.
На реда си, френския граждански законник Code civil известен повече под названието Code Napoleon, ако и да носи доста ранна дата (1804 г.), в епохата, за която се касае, беше запазил в значителна степен своето обаяние. Наистина, той вече не беше предмет на ония преувеличени хвалби, с които първоначално го обсипваха дори неговите съставители, които бяха го нарекли „безсмъртен кодекс“, „скрижали на завета“, „писания разум“, „все­мирния морал, достоен за свещена почит“, „кодекс, който ще бъде цитиран в течението на векове“.¹⁵ Но все пак, поради някои негови ценни качества, а главно поради голямата яснота, с която беше редактиран, той запазваше едно от най-видните места сред европейските кодекси. Вън от това, Code Napoleon беше преминал от Франция в Европа и дори в Америка. Той стана граждански законник в Италия, Белгия, Холандия, Баден, Насау, Варшава, на свободните градове Данциг и Франкфурт на Майн, Вестфалия, Румъния, Испания, Португалия и няколко австрийски кантона. Някои народи, на които френските победи бяха го нало­жили през време на Наполеоновите войни, счетоха за необходимо да го задържат дори и след като извоюваха своята независимост. Така именно стана в Белгия и Великото Херцогство Люксембург.¹⁶ Съществените принципи, които бяха легнали в осно­вата на този кодекс, бяха принципите на личната свобода, заедно с последиците на тази свобода, закрилата на частната собственост и пълното равенство на гражданите пред закона.

Въпреки безспорните достойнства на този кодекс, в течението на половин век от появяването му бяха възникнали многобройни контроверси по повод на прилагането му. През това време правната наука и съдебната практика бяха посочили някои негови недостатъци, когато в 1865 г. се появи италианският граждански кодекс. Изготвянето на тоя последния кодекс е траяло повече от четиридесет години. Изработен от най-до­брите италиански законоведи, със съдействието на магистратурата и парламента, италианският кодекс е могъл да бъде поздравен като творба, достойна за „латинския гении“, и без съмнение - в много отношения той представлява предимства пред Code Napo­leon. Историята на италианското гражданско право до издаването на Codice civile е твърде интересна и ако и да има известна връзка с нашата тема, поради малкото място, с което разполагаме, не ще можем да встъпим тук в изложение по този предмет.

Ще се ограничим да споменем само, че в първата половина на XIX век в Италия бяха издадени няколко граждански законници, от които по-важни са: кодексът на двете Сицилии (Codice pel Regno delie Due Sicilie) от 21. март 1819 г.; кодексът на Парма от 1. юли 1820 г.; Сардинският граждански законник от 20. юни 1837 г., известен повечето под названието Codice civile Albertino,