Развитие на военното дело и борбата с тероризма Йордан Дойков



Дата22.10.2018
Размер68.5 Kb.
#92638
Развитие на военното дело и борбата с тероризма

Йордан Дойков []

Социалната дейност по повод и във връзка с войната като обществен феномен означаваме като военно дело. Подобна дефиниция предполага по-широка рефлексивност за тази специфична деятелност, която с право можем да определим и като „жизнена тоталност” [1]. Ще се съгласим с Георги Фотев, че военното дело е интердисциплинарно и мултидисциплинарно знание. Защото „армията и войната се изучават от различни науки” [2], които „разкриват това дело като многомерно и го представят като комплексна реалност” [3]. Изводимо от широкия смисъл на понятието за военно дело е представянето на по-операционализирано схващане за него. В най-синтезиран вид то е представено от Карл фон Клаузевиц – „военното изкуство е изкуство за ръководене на войната, като се оползотворяват в борбата средствата, с които се разполага непосредствено” [4]. Самият Клаузевиц конкретизира смисъла, който влага в това понятие, съпоставяйки: военната наука съдържа знанието – военното изкуство изисква творчески способности [5]. Но това съотнасяне позволява да го валидизираме именно като дело, а не като изкуство. Воденето на война чрез използването на наличните средства изисква знания и творчески способности, както за самото й водене, така и за създаването и ползването на тези средства. Всъщност Клаузевиц смята, че даденото от него определение е твърдение в широк смисъл. Защото военното дело обхваща „...всички дейности, които имат за цел войната, и в частност всички онези, които се отнасят до създаването на въоръжената сила, т.е. тези, които осигуряват набора, въоръжението, бойното снаряжение и обучението” [6]. Тук пруският военен теоретик ни подсказва, че дори в търсената от нас операционализация на понятието за военно дело то имплицитно съдържа интердисциплинарни знания. Все пак за Клаузевиц военното дело в тесния смисъл на понятието се представлява от „...воюването (което-б.а.) включва боравенето с боя и неговото водене” [7]. Оттук се извеждат основните структурни дейности на военното дело – тактиката и стратегията. „Първата учи как да се употребяват силите в боевете, а втората – как да се употребяват боевете за целта на войната” [8]. Усложняването на военното дело (воюването), породено от индустриалното производство след Първата световна война довежда до появата и на трети негов структурен компонент – оперативното изкуство. То заема междинно положение спрямо тактиката и стратегията. В духа на Клаузевиц можем да го определим като дейност, която учи как се употребяват силите за свързване на боевете. Всъщност тези три основни дейности изграждат и предмета на военното дело като наука [9]. Защото военното дело като социална деятелност предполага и знания, и творчески способности. Тези знания и творчески способности са насочени към формиране на умение, обобщено в класическия израз на Харолд Ласуел – „управление на насилието”. За реализацията на „управлението на насилието” е необходима организация. Първичният обществен продукт на военното дело е армията. Тя е институцията за упражняване на насилието. Оттук произтича и ролята на военните като „експерт(и) в употребата на сила при определени условия” [10]. Несъмнено тези условия са условията на войната. Но войната предполага разнообразие от ситуации и съответни начини и прийоми на воюване, отразени, систематизирани и класифицирани от тактиката, оперативното изкуство и стратегията. Защото всъщност „различията между военните командири от древността и... (днешните – б.а.), ...които контролират най-мощните съвременни оръжия... са по-скоро по отношение на технологиите и ресурсите, с които разполагат, отколкото в методиката на работата им” [11]. Все пак обаче, следва да отчетем, че именно технологията опосредства методите, с които се ръководи бойната дейност [12]. Това означава, че предметното поле на военното дело е неотделимо от неговата техническа система. Става въпрос за съответствие между познавателна (предметна) и техническа рационалност във военното дело, които на свой ред изискват пределно възможна организационна рационалност [13]. Отправната точка тук е противникът. В случая - тероризмът.

Какво е тероризъм?

Изследователите на този социален феномен все още не са достигнали до формулирането на общоприемливо определение. Но като че, ли налице е консенсусно разбиране за неговото дефиниране като триединство на цели, средства и обекти. Систематизацията е:

„Целта, преследвана от терористите, винаги е политическа.

Средствата, използвани от терористите (насилие или заплаха с насилие), са според конкретните цели на всеки отделен терористичен акт.

Обектите на терористичните актове са хора, превозни средства и/или сгради, при което разрушенията са огромни, а човешките жертви – многобройни” [14].

Важна съществена характеристика на тероризма е проявата на „синдромът на последиците от насилието”. Това означава, че обектите на терористичните действия не са само техните физически жертви и материални разрушения, колкото обществеността, в чиято нормална дейност ще властва страха. В този смисъл бихме могли да приемем, че тероризмът е един своеобразен „синтез на война и театър, една драматизация на най-отхвърляния вид насилие – онзи, който се извършва над невинни жертви, изиграван пред публика с надеждата за създаване на настроение на страх по политически причини” [15].

Какво представлява терористичната организация?

Един структурно-функционален подход на разглеждане показва, че терористичните организации биват с централизирани и децентрализирани структури. Редица изследователи открояват съвременни терористични организациии изградени на клетъчен принцип. Тяхната структура включва: щаб; нелегални бойни групи; звена за разузнаване и информация; психологическо звено; звена за логистично осигуряване. Отбелязва се и наличието на симпатизанти. Съставът на всяко звено (клетка) е от 5/6 до9/10 души.

Каква е тактиката на терористите?

Изследователите открояват три етапа в един терористичен акт: подготвителен, организационен и технически, както и четири типа тактически действия, според способа за постигане на набелязаните цели: взривяване (заплаха с взривяване) или използване на други общоопасни средства; засада; атакуване и временно овладяване на превозни средства, сгради и населени места (части от населени места) и обстрелване на обект от дистанция [16].

Тези най-общи характеристики на противника – терористичната организация дават основание за да изведем твърдението, че от военна гледна точка той не изненадва като организация и бойни способи на действие. Ако налице е елемент на някаква изненада и то на сегашния етап, то тя се крие в находчивото и оригинално използване на артефактите на съвременното постиндустриално информационно общество. (Все пак нали по-горе отбелязахме, че различията отпреди със сега са по-скоро по отношение на технологията и ресурсите, отколкото в методиката на действие!) Защо?

Очевидно, ако добре се вгледаме в класификацията, която изследователите представят на тактическите действия на терористите, веднъж като етапи на даден терористичен акт и втори път като тип тактически прийоми, ще забележим, че подобна методика е използвана от което и да е съпротивително (партизанско) движение срещу актуалната държавно организирана власт. Приликите са очевидни: всяка националносъпротивителна и/или партизанска война има политически цели; основният тактически прийом е изграден на принципа „удряй и бягай”, въплътен в знаменитата формула на Мао Дзе-дун: „Врагът атакува, ние отстъпваме. Врагът лагерува, ние го тормозим. Врагът стреля, ние атакуваме. Врагът отстъпва, ние го преследваме.” [17]; публичност на акциите; максимално оскъпяване на последствията за властта и др.

Същевременно воденето на съпротивителни (партизански) войни „почти винаги включва и голяма част от явление, ...познато като тероризъм...” [18] Със или без терористични техники, едно съпротивително (партизанско) движение, както и една терористична организация се стремят да прилагат доктрината “La politique du pire”, която не е нищо друго освен политика на постепенно влошаване на нещата, с надеждата да бъде провокирано масово недоволство и/или политическа криза и в стратегически план да се стигне до категорично сриване на актуалното “status quo”.

Разбира се, не можем да не отбележим съществената, принципната разлика между действията на терористичната организация и класическата национална съпротива и/или партизанско движение, изразена от Фромкин: „За разлика от войника, партизанина или революционера терористът... е винаги в парадоксалната позиция да предприема действия, непосредствените физически последици от които са не особено желани от него. Един обикновен убиец ще убие някого, защото той иска това лице да бъде мъртво, докато един терорист ще застреля някого, въпреки че му е напълно безразлично дали това лице ще живее или ще умре” [19].

Тази съпоставка между съпротивителна (партизанска) и терористична организации е важна. Защото използваната тактика като цяло е позната. Позната на военното дело и като наука, и като практика. И то далеч не само от гледна точка на организационната рационалност – противостоенето между военни и съпротивителни (партизански) формирования. А преди всичко като познавателна (предметна) и техническа рационалност. Какво означава това?

На ниво тактика военно дело от своето зараждане развива и усъвършенства начини и способи на действия в симетричен и асиметричен порядък. Тук ще обърнем внимание на асиметрията. Най-общо казано, тя означава липса на обща база за сравнение по отношение на количество, качество или действени (оперативни) способности. Очевидно и съпротивителната (партизанската) и терористичната заплахи са асиметрични заплахи спрямо държавата и нейните структурите, оторизирани да прилагат насилието. Но откакто съществува военното дело се изграждат способности на военните формирования за действия в специфични условия и среда, изискващи чисто военни специализирани асиметрични тактически действия и похвати. Те са залегнали във военните устави. Дали тях не можем да открием, дори в цели видове стандартни бойни осигурявания като например разузнаването с използваните в него засади и разузнавателния бой от типа „удряй, наблюдавай и бягай”, инженерното осигуряване и маскировката, охранението. Ами тактическите действия като настъпление и отбрана в град (населено място), в планинско-гориста местност, действия по обезвреждане на ядрено-минни фугаси, извънказармено разполагане на войските, охрана и отбрана на обекти чрез патрулиране и т.н., и т.н. Да не говорим за изграждането, подготовката и въоръжението на специалните родове войски – например десантните.

В съвременните условия армейските сили се използват в множество операции, различни от войната: мироналагащи, мироопазващи, операции при хуманитарни кризи. Те действат съобразно предписанията в уставите, които отразяват достиженията на военното дело. Същевременно находчивото и оригинално използване на артефактите на съвременното постиндустриално информационно общество от страна на терористите не е изпреварило развитието на военното дело. То е опит за съжаление за по-адекватно вписване на терористичните организации към съвремието.

Развитието на военното дело на настоящият етап има достатъчно отговори за възможни заплахи, защото „...в постмодерните военно-технически системи техните нематериални компоненти определят нова парадигма, с което освен всичко се изразяват радикални различия и несъизмеримост с по-раншни...” [20] такива. Ще отбележим концепциите за „войникът на бъдещето”, „способности за опериране в мрежа” – (NEC), [] „мрежово-центричната война”, системата C4 ISTAR. []

Все пак обаче в заключение трябва да кажем, че „терористите са цивилни, а не армия, следователно най-подходящите средства за справяне с тях са полицейските сили, събиране на разузнавателна информация и мерки за сигурност, а не танкови бригади” [21]. Още повече, че полицейските сили напълно се ползват от достиженията на военното дело.



[] Авторът е докторант в катедра „Политология” на Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.
Цитирана литература:
[1] Фотев Георги. Дисциплинарна структура на социологията, изд. „Изток-Запад”, София, 2006, стр. 95.

[2] Фотев Георги. Пак там, стр. 93.

[3] Фотев Георги. Пак там, стр. 96.

[4] Клаузевиц Карл фон. Теория на голямата война, СОФИ-Р, София, 2001, стр. 136.

[5] Клаузевиц Карл фон. Пак там, стр. 177-178.

[6] Клаузевиц Карл фон. Пак там, стр. 136.

[7] Клаузевиц Карл фон. Пак там, стр. 137.

[8] Клаузевиц Карл фон. Пак там, стр. 137.

[9] Дойков Йордан. Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност, ИК „КОТА”, София, 2007, стр. 124-125.

[10] Хънтингтън Самюъл. Войникът и държавата. Теория и политика на гражданско-военните отношения, ИМО „Св. Георги Победоносец”, София, 1998, стр. 25.

[11] Дайър Гуин. Войната. Смъртоносната игра на човечеството, ИК „Кръгозор”, София, 2005, стр. 13-14.

[12] Дайър Гуин. Пак там, стр. 11.

[13] Фотев Георги. Пак там, стр. 37 и 109.

[14] Стоянов Георги. Тероризмът. История и генезис, „Военно издателство” ЕООД, София, 2003, стр. 16 и 17.

[15] Попов Христо. Тероризмът. Психосоциални корени, последствия и интервенции, „Военно издателство” ЕООД, София, 2005, стр. 22.

[16] Стоянов Георги. Пак там, стр. 45-49.

[17] Mao Tse-tung. “Problems of Strategy in China’s Revolutionary War (5.3)”, December 1936, Selected Works of Mao Tse-tung, (Beijing: Foreign Languages Press edition, vol.1, 1965).

[18] Дайър Гуин. Пак там, стр. 422.

[19] Fromkin D. The Strategy of Terror, Foreign Affairs, 53, July 1975, p. 689.

[20] Фотев Георги. Пак там, стр. 110.

[21] Дайър Гуин. Пак там, стр. 444.

Бележки:

[] NEC - Network Enabled Capabilities - б.а.



[] C4 ISTAR – Command, Control, Communication, Computers, Intelligence, Surveillance, Target Acquisition, Reconnaissance – б.а.







Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница