Рецензия изготвена от проф д-р Борис Парашкевов във връзка с процедурата за придобиване на образователната и научна степен „доктор в Област на висшето образование Хуманитарни науки, Професионално направление 1

Настоящата рецензия е изготвена съгласно заповед № РД 38-565 от 31.10.2014 г. на ректора на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, проф. д.и.н. Иван Илчев, и в съответствие с решението от първото заседание на научното жури, съставено по силата на същата заповед. Задачата на рецензията е да даде оценка за дисертацията на докторантката гл. ас. Лилия Стоянова Бурова на тема Junktionsuntersuchung des Simplicissimus-Romans. Ein Beitrag zur Syntax der neuhochdeutschen Sprache (Изследване на юнкцията в романа „Симплицисимус“. Принос към синтаксиса на нововисоконемския език). Гл. ас. Лилия Бурова е родена през 1978 г., завършила е средно образование в гр. Велико Търново и висше по немска филология (бакалавър и магистър) през 2003 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2005 г. до днес е асистент, старши и главен асистент по история и историческа граматика на немския език, както и по практически немски език в Катедрата по германистика и скандинавистика при същия университет. Още от студентските си години тя проявяваше интерес към диахронията, така че желанието й да изготви дисертация в тази научна област беше замислена отдавна. С течение на времето първоначалната идея за проучване на лексикалните и граматическите особености в езика на немския автор от XVII век Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен беше конкретизирана в синтактична посока и така възникна окончателният проект за дисертация под ръководството на проф. дфн Емилия Денчева.

Нейният двукратно обсъждан на катедрени заседания и вече представен за защита дисертационен труд под посоченото по-горе заглавие е написан на немски език в обем от 239 компютърни страници. Състои се от три глави, обобщение и списък на ползваната литература с над 100 заглавия. Предмет на изследването са конекторите (тоест съюзи, наречия, частици и предлози, третирани от авторката като различни видове юнктори), употребени в първите две глави на пета книга от оригинала на романа и от неговата осъвременена версия (забележката ми относно означаването на тази всъщност езикова и художествена адаптация като Neuübersetzung бе взета предвид и то е заменено с innerdeutsche Vollübersetzung). Необичайното за литературната практика в Германия адаптивно осъвременяване на този пикаресков роман от XVII век, предприето от Райнхард Кайзер, е извършено под предлог, че бароковият немски затруднявал разбирането му от страна на съвременните носители на немския език. Но за докторантката тъкмо наличието на оригинален и съвременен текст се превръща в добра предпоставка за сравнителен езиков и стилистичен анализ. Тя доста смело е решила да пристъпи към тази пионерска задача, като изхожда от хипотезата, че оригиналната версия на романа Симплицисимус от XVII век би следвало да е по-агрегативна от претворяването му на съвременен немски език. Като подходящ метод за изследването Бурова е избрала така наречения юнкционен модел на унгарския германист Вилмош Агел, който по същество представлява доразвиване на юнкционната теория на Волфганг Райбле. Всъщност ръководната й идея е била посредством феномена „експлицитна юнкция” да провери тезата дали един текст от XVII век ще се окаже по-агрегативен от един съвременен текст.

В глава първа на дисертацията, посветена на поетичния език по време на барока, на общите тенденции в развоя на бароковия синтаксис и на личността на Гримелсхаузен, е добавена уместна справка за някои изследвания на езика и стила на автора с характерни извадки от тях, коментирани от докторантката. Но както отбелязва тя, в количествено отношение прави впечатление ограниченият брой вече относително остарели лингвистични публикации на фона на почти „заплашителното” количество литературни изследвания. От своя страна разнобоят при оценките за стила на Гримелсхаузен отразява липсата на ясни научни критерии или статистически данни, които да оправдават подобни оценки. Така например Еберхард Манак вижда у автора „народния реалист, който като хумористичен разказвач е успявал да се справи с тревогите на своето време”, докато – от друга страна – се заражда митът за „селския поет” Гримелсхаузен. Развенчан едва след много години, той според мене между другото е бил породен и от наивистичната апология на селяка, лъхаща от песничката на Симплиций в началото на трета глава в книга първа.

Във връзка с употребата на юнкторите по време на барока авторката обръща внимание на постепенното превръщане на немския език в писмен, което позволява изграждането на по-големи комплекси на по-високо абстрактно ниво, като се появява и нуждата от експлицитно обозначаване на изразените хипотактични връзки. В автореферата авторката е успяла да се справи с побългаряването на термините, свързани с назоваването на този процес, като за нем. Verschriftlichung е въвела приемливото от българска гледна точка означение „описменостяване” в противовес на означението „описменяване” за немския Verschriftung, при което второто от тях указва преминаването от фонична в графична форма.

В своите разработки Вилмош Агел се съсредоточава върху граматическите прилики и разлики между концепционално устните и концепционално писмените текстове, но според него методическият подход към известните ни единствено в писмена форма исторически текстове е възможен само посредством теоретичното моделиране на измеренията Nähe и Distanz, побългарени с близост (тоест концептуално устна комуникация) и далечност (тоест концептуално писмена комуникация), като за български еквивалент на второто бих предпочел означението отдалеченост. Именно на частично изготвения модел, заложен в съставяната от Агел граматика на новонемските езикови етапи, се основава използваният от колегата Бурова юнкционен модел, разискван от нея в глава втора на дисертацията.

В подраздел 1.3. на глава първа се коментират важните за изследването понятия агрегация и интеграция. В лингвистиката употребата на тези термини е въведени от Вилхелм Кьолер, който противопоставя аспективната организация (тоест „агрегатното пространство”) на централно-перспективната организация (тоест на „системното пространство”). Бурова пояснява агрегацията и интеграцията като параметри, които са мотивирани когнитивно-културно-исторически и по виждане на Агел и Дигелман представляват коренно различни граматически типове на организация, чието съотношение варира в зависимост от това дали формата на езика е устна или писмена и което в исторически план непрестанно се променя. Именно посредством споменатия процес на „описменостяване“ се стига до повече интеграционни признаци, а с това и до преструктуриране на съотношението между агрегация и интеграция. Агел се опитва да обоснове агрегацията като общ принцип, с чиято помощ организационната структура на съответните изречения може да се опише с термина аспективна, което според него ще рече, че синтаксисът и семантиката са организирани от различни перспективи.

Теорията, послужила за анализ на съставения от докторантката корпус, се разисква в глава втора на дисертацията, като най-напред се пояснява феноменът (експлицитна) юнкция. След това се описват отделните юнкционни техники и се обяснява операционализацията на юнкционния модел със заложената в него точкова система. Във връзка с юнкционния модел на Агел, използван като инструмент на анализа, се отделя внимание на юнкционната теория на Волфганг Райбле с обоснованото в нея разбиране за агрегация и интеграция. Райбле замества термините координация и субординация с по-неутралните понятия агрегация и интеграция, представя ги като полюси на една скала с голям брой езикови варианти помежду им. Тази скала с двата й полюса Райбле нарича юнкция. Като предимство на тази юнкционна скала се изтъква качеството й на добър терциум компарационис за сравняване на езикови периоди.

По-нататък Бурова нагледно показва как Агел, опирайки се на теорията на Райбле, създава своя юнкционен модел с неговите юнкционни класове и основни юнкционни техники. В табличен вид е представено и функционирането на свързаната с тях точкова система, основаваща се на операционализирането на юнкционния модел.

В глава трета, съдържаща емпиричната част на изследването, са изложени юнкционните анализи на избраните части от романа. Главата представлява опит чрез „експлицитната юнкция“ да се постигне емпирична яснота относно съставената в глава първа хипотеза. Авторката е намерила за целесъобразно да извърши анализа в няколко стъпки: идентификация на изреченията или структурите със статус на изречения; идентификация на юнкционните техники и на семантичните отношения, точкуване и накрая пресмятане на юнкционната стойност. При последната операция броят на точките на всеки анализиран текст е съотнесен с броя на точките на определените за терциум компарационис протоагрегативни и протоинтегративни текстове.

С помощта на символни съкращения в раздел 3.1. е извършен юнкционен анализ на текста Континуацио (първа и втора глава) в двете му версии – оригинал и адаптация, като са съпоставени 251 ексцерпции. По аналогичен начин е процедирано в подраздели 3.2.-3.5. В прегледен вид преценката и интерпретирането на резултатите от математическите операции е извършено в подраздел 3.6. В крайна сметка получените данни довеждат до извода, че през XXI век са използвани по-малък брой субюнктори (с 40 по-малко), за сметка на което пък се наблюдава увеличаване броя на конюнкторите – с 38 повече (стр. 218). На тази основа докторантката допуска, че посоченият резултат може да се тълкува като емпирично доказателство за по-интензивното използване на хипотаксиса в езика през XVII век.

Във връзка с понятията близост и далечност за сравнение е привлечена кратката хроника „Селски живот“, посветена на живота по време на Тридесетгодишната война. Въз основа на разликите между двата текста докторантката заключава, че от гледна точка на юнкцията романът Симплицисимус е по-скоро неподходящ за изследване на разговорната реч, с което подлага на важна корекция широко разпространеното мнение за стила му като близък до характеристиките на тази реч.

В края на дисертацията авторката в десет точки резюмира по-важните резултати, постигнати от нея. Така например според нея сравнението на текста от XVII век със съвременната му версия показва, че по отношение на явлението „ескплицитна юнкция” старият текст е по-интегративен поради по-честата употреба на техниката субординация със субюнктор и поради по-големия брой използвани юнктори. Съвременният текст от своя страна се отличава от оригинала с по-честата употреба на техниката координация с конюнктор. От гледна точка на юнкцията докторантката застъпва мнение, според което не е основателно да се приема, че стилът на Гримелсхаузен е много близък или силно повлиян от говоримия език.

В самия край на дисертацията на български език е приложена законно изискваната декларация за оригиналност и са приведени седем приносни момента на изследването, сред които например прилагане и проверяване валидността на юнкционния модел на Вилмош Агел. Особено важен като приносен резултат намирам установяването на факта, че използваните от Гримелсхаузен юнкционни техники и установената крайна процентна стойност са емпирични доказателства на синтактично равнище, защото тъкмо чрез тях се опровергават представите за автора като „народен писател” и за неговия стил като „силно повлиян от говоримия език”. Безспорна е констатацията, че трудът е приносен както по отношение изследването на езика на Гримелсхаузен, така и на нововисоконемския синтаксис през XVII век. Съставеният корпус несъмнено ще може да се използва за провеждане на други лингвистични наблюдения.

Авторефератът към дисертацията е изготвен според изискванията. Трудности в написването му несъмнено е създало побългаряването на терминологията, използвана в написаната на безупречен немски език и обигран научен стил работа. Трябва да се признае, че по своя характер задачата на докторантката съвсем не е чисто апликативна. Тя не се фокусира единствено в прилагането на абстрактната теория на Волфганг Райбле и на юнкционния модел на Вилмош Агел, но ги подлага, както споменах, целенасочено на практическа проверка. Използването им за сравняване на два езикови периода има безспорен творчески характер и кореспондира със заложения в заглавието на изследването стремеж да се постигне принос към синтаксиса на нововисоконемския език. Овладяването на научния и операционния апарат на този нов подход към синтактични явление е спомогнало да се даде отговор на изградената в началото на работата хипотеза.

В края на автореферата докторантката е посочила три публикации, две от които популяризират работата й върху проблематиката на дисертацията. Редно е освен това да се допълни, че тя вече е публикувала общо осем лингвистични статии и е участвала както в национални и международни конференции, така и в проекти по научно изследователската дейност на университетско равнище.

В заключение изразявам високата си оценка за положения от докторантката труд и за представеното изследване в една все по-рядко третирана научна сфера, каквато е диахрония. Това ми дава право да призова научното жури да присъди на главен асистент Лилия Бурова образователната и научна степен „доктор“ в Област на висшето образование 2. Хуманитарни науки, Професионално направление 2.1. Филология (Германски езици), за което аз също ще дам своя глас.
София, ноември 2014 г.

(проф. д-р Борис Парашкевов)